Ърнест Томпсън Сетън
Котката от копторите (4)

XI

Това беше началото на нова ера. Когато я налегнеше гладът, котката идваше до вратата на сградата и топлото й чувство към негъра растеше. Никога преди това не беше разбирала този човек. Винаги й беше изглеждал някак враждебно настроен. Сега й стана приятел, единственият приятел, когото имаше.

Веднъж прекара много щастлива седмица. Седем последователни дни се наслаждаваше на чудесни обеди, а през последния намери сочен умрял плъх, истински плъх, същинско паднало от небето щастие. През целия си живот не беше убивала възрастен плъх, но грабна плячката и побягна да го скрие, та да има какво да яде занапред. Тъкмо пресичаше улицата пред новата сграда и отпред изскочи един стар неин неприятел — кучето от кея. Естествено, котката побягна към вратата на своя приятел. Тъкмо наближи, когато негърът отвори на един добре облечен човек и двамата зърнаха котката с нейната плячка.

— Я, това се казва котка!

— Да, сър — отвърна негърът. — Това е моята котка, сър. Страшилище за плъховете, сър. По цял ден ги гони, сър, затова е толкова слаба.

— Не я оставяй да гладува — отвърна мъжът, по чието държане можеше да се разбере, че е собственикът на сградата. — Можеш ли да я храниш?

— Продавачът на дроб минава редовно, сър. Четвърт долар на седмица, сър — отвърна негърът, разбрал напълно, че има право на допълнителните 15 цента заради „идеята“.

— Добре. Ще плащам аз!

XII

— Ме-со-о-о! Ме-со-о-о! — раздава се привлекателният приканващ котките зов на стария продавач на дроб, затикал количката си по прославената уличка „Скримпър“, и както преди котките се юрват на тълпи за своите дажби.

Трябва да се помнят черни, бели, рижави и сиви котки и прели всичко трябва да се помнят техните собственици. Количката завива край ъгъла, близо до новата сграда, и спира на новооткритата спирка.

— Ей, ти, безделник, махни се от пътя — крещи продавачът на дроб и размахва палка, та да направи път на малката сива котка със сините очи и белия нос. Тя получава необичайно голяма порция, защото негърът разумно дели наполовина доходите си с продавача на дроб. Бездомната котка се оттегля с „ежедневното меню“ в голямото здание, към което е прикрепена. Тя навлезе в своя четвърти живот с такива възможности за щастие, за каквито не беше и мечтала преди. В началото всичко беше против нея, а сега работите й вървяха по мед и масло. Едва ли след всичките си странствувания разшири своя кръгозор, но знаеше какво иска и как да го постигне. Тя осъществи и своята отколешна мечта — успя да хване не едно, а две врабчета, вкопчили се в борба на живот и смърт в канавката.

Няма основание да се предполага, че е хванала друг плъх, но когато успява, негърът осигурява по някой мъртъв плъх, за да го показва, инак ще изгуби допълнителния доход. Мъртвият плъх се оставя в хола, докато мине собственикът, а после с извинение се изхвърля навън.

— Каква котка, сър. Това е кралска аналостанска кръв, сър, страшилище за плъховете.

Котката отгледа няколко поколения котета. Негърът смяташе, че баща на някои от тях беше Рижия, и без съмнение имаше право.

Той я продава не знам колко пъти с напълно чиста съвест, понеже знаеше много добре, че Кралската Аналостанка ще се върне само след няколко дни. Без съмнение пестеше пари за постигане на някаква почтена амбиция. Котката свикна с асансьора и даже можеше да се качва и да слиза с него. Негърът твърдеше, че веднъж се намирала на най-горния етаж, но като чула гласа на продавача на дроб, успяла да натисне бутона на асансьор и слязла долу.

Котката отново е пригладена и красива. Тя не само че е член на най-тесния аристократичен кръг около количката с дроб, но е призната и за най-високопоставена в него. Продавачът на дроб е необикновено почтителен към нея. Даже хранената с крем и пилета котка на жената на съдържателя на заложната къща не се радваше на такова внимание както Кралската Аналостанка. Независимо от благополучието, общественото положение, кралското звание и фалшифицираното родословие, най-голямото удоволствие в живота на котката беше да се измъкне в полумрак и да се зарови из боклуците, защото в дълбочината на душата си тя си остана и винаги щеше бъде една мръсна малка котка от копторите.