Луис Карол
Алиса в огледалния свят (9)

Шеста глава
Хъмпти-Дъмпти

Яйцето ставаше все по-голямо и по-голямо и започваше все повече и повече да прилича на човек. Щом се приближи на няколко метра от него, Алиса забеляза, че то си има и очи, и нос, и уста, а когато съвсем го доближи, й стана ясно, че това не беше никой друг, а самият Хъмпти-Дъмпти.

„Няма кой друг да е! — рече си тя. — Сигурна съм! Като че ли името му е написано на челото.“

На това огромно чело името сигурно можеше да се изпише към хиляда пъти. Хъмпти-Дъмпти бе седнал, скръстил крака по турски, върху един зид — висок, ала толкова тесен, че Алиса се зачуди как не пада. И тъй като очите му бяха неподвижно приковани точно в обратната посока и той изобщо не й обръщаше никакво внимание, тя реши, че сигурно е препариран.

— И как само прилича на яйце — рече си тя на глас и протегна ръце да го хване, защото очакваше да се катурне всеки момент.

— Много е нахално — обади се Хъмпти-Дъмпти след доста време, без дори да погледне Алиса — да наричаш някого яйце. Много!

— Казах само, че приличате на яйце, сър — учтиво обясни Алиса. — А някои яйца са много красиви — добави тя с надеждата да превърне казаното в нещо като комплимент.

— Някои хора — продължи Хъмпти-Дъмпти, без изобщо да я поглежда, какъвто си му беше навикът — нямат повече ум от едно пеленаче.

Алиса не знаеше какво да отговори. Според нея това изобщо не беше никакъв разговор — на нея той нищо не казваше. Всъщност последната му забележка съвсем явно бе отправена към най-близкото дърво, така че тя взе да си мърмори под носа:

„Хъмпти-Дъмпти седеше връз зида като буре —

да, седеше, но падна и се прекатури!

И цялата конница царска, и вейте войници на Царя

не могат да вдигнат наш Хъмпти,

не могат да вдигнат наш Дъмпти,

наш Хъмпти, наш Дъмпти,

наш Хъмпти, наш Дъмпти,

наш Хъмпти, наш Дъмпти пак там, връз дувара!“

— Защо ли трябва толкова пъти да се повтаря едно и също?! — добави тя на висок глас, съвсем забравила, че Хъмпти-Дъмпти може да я чуе.

— Я стига си си мърморила под носа — погледна я за първи път Хъмпти-Дъмпти, — ами кажи как се казваш и какво търсиш тук.

— Казвам се Алиса, но…

— Ама че тъпо име! — прекъсна я раздразнено Хъмпти-Дъмпти. — Какво означава?

— Че трябва ли да означава нещо? — попита Алиса със съмнение в гласа.

— Много ясно, че трябва! — изсмя се Хъмпти-Дъмпти. — Моето име например изразява онова, което съм. А аз съм едно много хубаво и приятно нещо! А с име като твоето ти можеш да си каквото ти падне!

— Защо седите тук сам-саменичък? — попита Алиса. Не й се щеше пак да влиза в препирня.

— Е, как така защо? Защото тук при мене няма никого! — викна Хъмпти-Дъмпти. — Да не би да си мислеше, че няма да знам какво да ти отговоря! Я ми кажи някоя друга гатанка!

— Не смятате ли, че долу, на земята, ще ви бъде по-добре? — продължи Алиса. Не че искаше да му каже друга гатанка, просто се притесняваше за странното същество — нали си беше добричка. — Този зид е толкова тесен! Може да паднете!

— Ама че лесни гатанки задаваш — изсумтя Хъмпти-Дъмпти. — Много ясно, че няма да падна. Пък и да падна, което е изключено… Та, ако падна… — тук той сви устни и изведнъж придоби толкова важен и тържествен вид, че Алиса едва се сдържа да не прихне. — Ако падна… — продължи той — Царят ми е обещал… лично ми е обещал… да… да…

— Да прати цялата си конница и всичките си войници — прекъсна го Алиса. Доста неразумно от нейна страна.

— Е, сега вече стана отвратително! — кресна Хъмпти-Дъмпти, обзет изведнъж от ярост. — Подслушвала си зад вратите… и иззад дърветата… и през комина… Иначе откъде ще го знаеш това!

— Не съм подслушвала, наистина не съм — с много учтив глас възрази Алиса. — Пишеше го в една книжка.

— А, добре! В книжка може — поуспокои се Хъмпти-Дъмпти. — На това му се вика История на Англия. Я сега ме огледай хубавичко! Аз съм говорил с истински Цар! Сигурно никога вече няма да ти се случи да срещнеш такъв като мене. И за да ти покажа, че никак не се надувам, можеш да се ръкуваш с мене — и той се ухили от ухо до ухо, наведе се напред (като кажи-речи едва не се катурна на земята) и подаде ръка на Алиса. Тя я пое и го изгледа малко притеснено.

„Ако се усмихне още малко, ъгълчетата на устата му ще се срещнат отзад — помисли си тя. — И знам ли тогава какво ще стане с главата му. Сигурно ще му падне!“

— Да, цялата конница Царска! И всички войници на Царя! — продължи Хъмпти-Дъмпти. — Ще ме вдигнат горе като нищо! Както и да е, този разговор нещо се забърза… Я да се върнем на предпоследната реплика!

— Боя се, че не си я спомням… — много вежливо рече Алиса.

— В такъв случай можем да почнем отначало — каза Хъмпти-Дъмпти. — Мой ред е да избирам темата.

„Говори така, сякаш смята, че си играем на нещо!“ — помисли си Алиса.

— Ето ти един въпрос: на колко години каза, че си?

Алиса пресметна набързо и отговори:

— На седем и половина.

— Не улучи! — възкликна тържествуващо Хъмпти-Дъмпти. — Нищо подобно не си казала!

— Мислех, че искате да кажете: „На колко си години?“ — обясни Алиса.

— Ако това исках да кажа, щях да го кажа! — сопна се Хъмпти-Дъмпти.

На Алиса никак не й се щеше пак да започва спор, затова си замълча.

— Седем години и половина — повтори замислено Хъмпти-Дъмпти. — Ама че неудобна възраст! Ако ме беше питала мене, ето какво щях да ти кажа: „Я си стой на седем!“ Само че вече е много късно.

— Аз никого не питам дали да раста или не! — кипна Алиса.

— Аха, под достойнството ти е да питаш, така ли?

При тези думи Алиса кипна още повече:

— Искам да кажа, че нито един човек не може да престане да расте!

— Един може и да не може — рече Хъмпти-Дъмпти, — ама двама могат. Ако някой ти беше помогнал малко, можеше и да си останеш на седем.^[1]

— Какъв прекрасен колан! — изведнъж забеляза Алиса. Тя реши, че вече твърде дълго са си говорили за възрастта и ако наистина щяха да се редуват при избора на темата, то сега беше неин ред.

— Или… — поправи се тя, след като се позамисли. — По-скоро, прекрасна вратовръзка… Не, не, колан все пак… О, извинявайте много! — добави момичето притеснено, тъй като Хъмпти-Дъмпти изглеждаше ужасно засегнат. Прищя й се да не бе отваряла дума за това.

„Само да знаех — помисли си Алиса — кое му е вратът и кое — кръстът!“

Очевидно Хъмпти-Дъмпти се бе засегнал много, макар и зъб да не обели цели две-три минути. А когато най-накрая каза нещо, тежко изсумтя:

— Ужасно е… неприлично… да не можеш да различиш вратовръзка от колан!

— Ох, ама че съм невежа! — отвърна Алиса толкова смирено, че Хъмпти-Дъмпти омекна.

— Това е вратовръзка, дете мое, и то прекрасна, както вече каза. Подарък от Белия цар и Бялата царица. Туйто!

— Ама наистина ли? — рече Алиса много доволна, че е улучила хубава тема за разговор.

— Те ми я подариха — продължи замечтано Хъмпти-Дъмпти, прехвърли крак връз крак и обхвана коляно с ръце — за един нерожден ден.

— Извинявайте много? — сепна се Алиса.

— Не, не съм ти се обидил — рече Хъмпти-Дъмпти. — Няма защо да ми се извиняваш.

— Ама… какво е това „подарък за нерожден ден“?

— Подарък, който получаваш за ден, който не е рожденият ти ден, естествено!

Алиса се замисли.

— На мене по ми харесват подаръците за рожден ден — обяви тя най-накрая.

— Ама че го рече! — викна Хъмпти-Дъмпти. — Колко са дните в годината?

— Триста шейсет и пет — отвърна Алиса.

— А колко рождени дни имаш?

— Един.

— А като извадиш едно от триста шейсет и пет, колко остават?

— Триста шейсет и четири, разбира се. Хъмпти-Дъмпти я изгледа със съмнение и каза:

— Ще ми се да го видя черно на бяло.

Алиса не успя да скрие усмивката си. Извади тефтерчето си и написа:

365-1=364

Хъмпти-Дъмпти пое тефтерчето и огледа написаното много внимателно.

— Май никъде не си сгрешила…

— Ама вие го държите на обратно! — прекъсна го Алиса.

— Така, така! — весело рече Хъмпти-Дъмпти, след като тя обърна тефтера. — Тъкмо си мислех, че ми изглежда малко нещо странно… Та, както вече казах, май вярно си го сметнала, макар че точно сега нямам време да го проверявам внимателно… И това показва, че има триста шейсет и четири дни, на които можеш да получаваш подаръци за нерожден ден!

— Естествено — произнесе Алиса.

— И само един, на който получаваш подаръци за рожден ден! Те ти слава и признание!

— Не зная какво искате да кажете със „слава и признание“ — рече Алиса.

Хъмпти-Дъмпти се усмихна презрително.

— Много ясно, че няма да знаеш — нали не съм ти казал. Аз исках да кажа следното: „Те ти един размазващ аргумент!“

— Но „слава и признание“ не означава „размазващ аргумент“! — възрази Алиса.

— Когато аз употребявам една дума — рече Хъмпти-Дъмпти с доста презрителен тон, — тя означава точно онова, което аз искам. Ни повече, ни по-малко!

— Въпросът е в това — каза Алиса — дали можеш да даваш на думите каквито си искаш значения!

— Въпросът е в това — отвърна Хъмпти-Дъмпти — кой кого командва. Това е положението!

Алиса съвсем се стъписа и не можа и „гък“ да каже, така че след малко Хъмпти-Дъмпти пак подхвана:

— Имат си характерчета думите, особено пък някои. Да не ти приказвам за глаголите — те са най-надути от всички. С прилагателните можеш да правиш каквото си поискаш, ама с глаголите… Както и да е, но аз с всички мога да се оправям! Пълна непроницаемост — така му викам!

— Моля ви, бихте ли ми казали, какво означава това последното? — попита Алиса.

— Ето сега говориш като разумно дете — рече Хъмпти-Дъмпти. Личеше му, че е много доволен. — Като казах „пълна непроницаемост“, исках да кажа, че вече доста говорихме по тази тема и много добре ще направиш, ако ми разкажеш какви смяташ да ги вършиш занапред, защото предполагам, че не се каниш да висиш тук цял живот!

— И всичкото това се побира само в две думички? — попита Алиса замислено.

— Когато накарам една дума така да се пренапрегне — рече Хъмпти-Дъмпти, — винаги й изплащам допълнително възнаграждение.

— О! — каза Алиса. Беше твърде смаяна, за да каже каквото и да било друго.

— О, да ги беше видяла как ме накачулват в събота вечер! — продължи Хъмпти-Дъмпти и важно заклати глава насам-натам. — Тогава си искат заплатите, нали разбираш.

(Алиса не посмя да попита с какво им плаща; ето защо и аз нищо не мога да ви кажа по въпроса.)

— Толкова умно обяснявате думите, сър. Бихте ли били така любезен да ми обясните какво означава стихотворението „Джабарок“?

— Я да го чуем — рече Хъмпти-Дъмпти. — Аз мога да ти обясня всички стихотворения, които някога са били написани, и сума ти от онези, които още не са написани.

Това прозвуча доста обнадеждаващо и Алиса издекламира първата строфа:

„По сгладне щльоргавите трущи

се гмърцаха насред навата.

Край додните и фижни хущи

отгрукваха празати.“

— Засега достатъчно — прекъсна я Хъмпти-Дъмпти. — Тук има колкото си щеш мъчни думи. „Сгладне“ означава „по пладне, когато хората огладняват“ — някъде към един-два часа.

— Става — каза Алиса. — Ами „щльоргави“?

— „Щльоргави“ означава „щръкляви и пъргави“. А пък „щръкляв“ е същото като „кльощав“. Също като портфейл, нали разбираш — с две прегради вътре. Та и тук е така — имаш една дума с две значения вътре.

— Разбрах — замислено забеляза Алиса. — Ами „трущи“?

— Ами „трущ“ е кръстоска между бурсук… и гущер… и тирбушон!

— Сигурно са много интересни същества!

— Тъкмо такива са — рече Хъмпти-Дъмпти. — Освен това те си правят гнездата под слънчевите часовници и… се хранят със сирене.

— Ами какво е „да се гмърцаш“?

— Да се гмуркаш, да мърдаш и да скърцаш едновременно.

— А пък „навата“ е тревата под слънчевия часовник, предполагам — попита Алиса и се изненада от собствената си досетливост.

— Естествено. Нарича се „нава“, разбираш ли, защото расте малко НАпред, малко НАзад…

— И малко НАляво и малко НАдясно — добави Алиса.

— Точно така. А „фижни“ значи „фини и тъжни“ (ето ти на още един портфейл). А пък „хущи“ са едни дръгливи и проскубани птици. Перата им стърчат накъдето им падне… Също като живи метли са!

— А защо са „додни“? Ами тия „празати“ какви са?

— А, за „додни“ не съм сигурен. Май е съкратено от „далеко от дома си“ — сиреч, значи, че са се загубили. А пък празатът е вид зелено прасе.

— Ами „отгрукваха“ какво ще рече?

— Отгрукването е нещо между мучене и свиркане с кихане по средата. Както и да е, сигурно ще го чуеш, когато навлезеш навътре в гората — и като го чуеш, ще видиш! Кой ти ги е разправил всичките тези мъчни неща?

— Прочетох ги в една книжка — отговори Алиса. — Но после ми декламираха и други стихотворения, май… май онзи, дето ги декламираше, беше Туидълдий, и те бяха много по-лесни за разбиране.

— Що се отнася до стихотворенията, разбираш ли — рече Хъмпти-Дъмпти и вдигна огромната си ръка, — и аз мога да рецитирам не по-зле от всекиго. Щом се налага…

— О, изобщо не се налага! — побърза да каже Алиса с надеждата, че той ще млъкне още преди да е започнал.

— Стихотворението, което сега ще ти кажа — продължи Хъмпти-Дъмпти, без изобщо да й обърне внимание, — е написано единствено и изцяло за твое развлечение.

Алиса реши, че в такъв случай просто е длъжна да го изслуша, тъй че седна и доста кахърно промълви:

— Благодаря.

„Зимъска, когато полята белеят,

за твоя отрада таз песен ти пея…“

— Само дето не я пея — обясни той.

— Виждам — каза Алиса.

— Щом виждаш дали пея или не, то имаш много остро зрение — сряза я Хъмпти-Дъмпти.

Алиса млъкна.

„Напролет, кога зеленее пейзажа,

да знаеш, аз всичко докрай ще си кажа.“

— За което благодаря — каза Алиса.

„А лете, когато се съмва тъй рано,

надявам се моята песен да схванеш.

А щом пожълтеят листата наесен,

писалка хвани, запиши я таз песен!“

— Добре, стига да си я спомням дотогава — рече Алиса.

— Ти не можеш да си мълчиш? — сопна й се Хъмпти-Дъмпти. — Само приказваш разни глупости и ме караш да се обърквам.

„На рибите изпратих вест:

Аз искам туй и туй за днес.

 

И щом писмото пратих аз,

получих отговор завчас.

 

А отговорът беше прост:

Не може, щото, сър, таквоз…“

— Боя се, че май не разбирам — обади се Алиса.

— По-нататък става по-лесно — отвърна Хъмпти-Дъмпти.

„Пак грабнах пачето перо:

«Послушайте ме! За добро!»

Но рибите със тон лукав

отвърнаха ми: «Брей, че нрав!»

 

Повторих трети, пети път —

да слушат никак те не щат!

Та, купих си котел блестящ,

за туй ми дело подходящ.

 

Туп! Туп! — сърцето заигра.

Налях котлето със вода.

Дойде при мене непознат

и рече: «Твоите рибки спят.»

 

Отвърнах му със ясен глас:

«Че събуди ги ти тогаз!»

Пък той ми рече: «Не разбрах.»

В ухото аз му изревах!“

Щом стигна до последния стих, Хъмпти-Дъмпти почти кресна.

„За нищо на света не бих искала да съм на мястото на този непознат!“ — потръпна Алиса.

„Той беше горд и бе надут.

«Не кряскай — рече — като луд!»

 

Той бе надут и беше горд:

«Аз?! Рибите?! От кой ли зор?!»

 

Награбих тирбушон голям

и тръгнах да ги будя сам.

 

Но — хоп! — заключена вратата!

Аз трясках, врясках, блъсках, клатех…

 

Брей, здрава таз врата била!

Да я отворя щях, ала…“

Последва дълго мълчание.

— Свърши ли? — плахо попита Алиса.

— Свърши! — рече Хъмпти-Дъмпти. — Сбогом.

„Това дойде доста изведнъж“ — помисли си Алиса. Но след толкова дебел намек тя нямаше как да не си тръгне, тъй като според нея едва ли беше учтиво да остане. Така че тя протегна ръка.

— Довиждане, до нови срещи — каза Алиса възможно най-жизнерадостно.

— Ако се срещнем пак, аз няма да те позная — рече Хъмпти-Дъмпти недоволно и й подаде един пръст. — Изглеждаш също като всички останали люде.

— Обикновено познават хората по лицето — забеляза Алиса замислено.

— Тъкмо за това ти говоря — каза Хъмпти-Дъмпти. — И твоето лице е същото като на другите — две очи… (и той боцна с палец два пъти във въздуха) — по средата — нос, под него — уста. Все едно и също. Виж сега, ако и двете очи ти бяха от едната страна на носа например… Или пък ако устата ти беше на челото… това вече щеше да е нещо.

— Щеше да е много грозно — възрази Алиса.

Но Хъмпти-Дъмпти само затвори очи и рече:

— Опитай, пък тогава приказвай!

Алиса изчака минутка, за да види дали ще каже още нещо, но тъй като той повече нито отвори очи, нито пък й обърна внимание, тя промълви едва-едва още веднъж „довиждане“. Като не получи никакъв отговор, Алиса тихо се отдалечи. Но докато вървеше, тя не се сдържа и си каза:

„От всички най-_противопоказни_… — (последната дума тя произнесе на глас, сякаш това, че можеш да кажеш толкова дълга дума, беше страшно успокояващо) — от всички най-противопоказни личности, с които съм се срещала някога…“

Но Алиса не успя да си довърши изречението, тъй като тъкмо в този миг нещо тупна тежко и разтресе цялата гора.