Луис Карол
Алиса в огледалния свят (4)

Първа глава
Огледалната къща

Едно нещо беше съвсем сигурно — бялото котенце нямаше нищо общо с тази работа. За всичко си беше виновно черното. Защото от четвърт час вече бялото търпеливо чакаше старата котка да свърши да му мие муцунката (и понасяше това направо геройски) — значи разбирате, че то няма никакъв, ама никакъв пръст, в цялата тази беля.

Ето как Дайна миеше муцунките на рожбите си: първо притискаше с лапа ушенцето на горкото мъниче, а после хууубавичко му изтъркваше муцунката с другата си лапа — и то срещу козинката, като започваше от носа. Та тъкмо тогава, както вече ви казах, тя се бе заела здравата с бялото котенце, което нито мърдаше, нито шаваше, а даже се и опитваше да мърка — навярно то съзнаваше, че всичко това се прави само за негово добро.

Дайна вече беше успяла да измие черното котенце по-рано, та затова, докато Алиса се гушеше, свита на кравайче в ъгъла на огромното кресло и си мърмореше в полудрямка нещо под носа, то си устрои една хубава лудешка гоненица с кълбото прежда, което Алиса преди това бе навила много старателно. И го търкаля по пода насам, и го търкаля натам, докато го размота докрай — и ето ти на — сега цялата черга беше покрита с омотани и опетлани като кълчища конци, а насред всичко това котето най-нехайно си гонеше опашката.

— Ох, Кити, ама че противно малко същество си ти! — извика Алиса, сграбчи котенцето и го целуна по муцунката. Ама съвсем лекичко, та то да разбере, че е в немилост. — Наистина редно е Дайна да те понаучи на добро държание!

— Бива ли така, Дайна, бива ли така? — добави тя с възможно най-сърдития глас, който успя да докара, и изгледа старата котка с укор. После отново се покатери на креслото, примъкна при себе си и преждата, и котенцето и се захвана отново да навива кълбото. Само че работата не й спореше кой знае колко, защото устата й не спираше да бърбори: ту приказваше на котето, ту си приказваше самичка. Кити мируваше на коляното й и се преструваше, че наблюдава как върви работата, а от време на време протягаше лапичка и лекичко докосваше кълбото, сякаш искаше да помогне, стига да можеше.

— Знаеш ли какъв ден е утре, Кити? — подхвана Алиса. — Ако беше погледнала с мене през прозореца, щеше да се сетиш, само че тъкмо тогава Дайна те миеше. Гледах как момчетата събират съчки за огъня — знаеш ли колко съчки събраха само, а, Кити? Обаче страшно застудя, пък и заваля сняг на парцали, та се наложи да се приберат. Но нищо, Кити, утре ще отидем да гледаме огъня^[1] — и тук Алиса омота два-три пъти преждата около вратлето на Кити — ей така, да види дали й отива; Кити, естествено, взе да шава и да се боричка; най-накрая кълбото отново се търкулна на пода и пак се размота — кажи-речи цялото.

— Ох, Кити, да знаеш само как се ядосах — продължи Алиса веднага, щом отново се наместиха в креслото, — като видях що за поразии си направила! Да ти кажа, направо ми идваше да те пусна през прозореца навън, на снега! И ти си го заслужаваше, пакостливо мъниче такова! С какво ще се оправдаеш, а? Не, не ме прекъсвай! — закани се Алиса с пръст. — Сега веднага ще ти изредя всички бели, които си успяла да направиш. Първо, сутринта, докато Дайна ти миеше муцунката, изциври цели два пъти! Не, не, не се опитвай да отричаш, Кити, с ушите си те чух! Какво, какво? — тя се престори, че слуша какво й говори котенцето. — Какво казваш, бръкнала ти с лапа в окото? Е, за това си си виновна ти — като те мият, трябва да мижиш! Ако беше стиснала клепачи, нямаше да стане така! Престани да се оправдаваш, ами слушай! Второ, дръпна Снежинка за опашката тъкмо когато й сипах мляко в купичката! Какво, жадна си била, така ли? Че тя да не би да не беше жадна? Не е била, а? Ами ти откъде го знаеш? А сега и трето: само трябваше да се извърна, и ти веднага размота кълбото до конец!

Това са цели три бели, Кити, а аз още не съм те наказала за нито една! Смятам обаче да те накажа за всичко наведнъж — идващата сряда… Ами като как ли щеше да бъде, ако и мене ме наказваха за всичко наведнъж! Например — в края на годината! — Алиса вече говореше по-скоро на себе си, отколкото на котето. — Какво ли щяха да ме правят? Сигурно като дойдеше въпросният ден, би трябвало да ме пратят в затвора! Или… Чакай да си помисля… Да предположим, че за всичко наказанието беше едно и също: да си лягам без вечеря. Че тогава, дойде ли онзи нещастен ден, би се наложило да си легна без петдесет вечери наведнъж! Е, това не е кой знае какво. По-добре ми се вижда от това да ги изядеш наведнъж.

Чуваш ли как се сипе снегът по стъклото, а, Кити? Какъв мек и пухкав звук! Сякаш някой отвън е решил да нацелува цялото стъкло! Чудя се дали снегът обича полята и дърветата, щом толкова нежно ги целува. А после ги завива презглава с бял юрган — да им е топличко — и сигурно шепне: „Спете, милички, докато дойде лятото!“ А щом то дойде, Кити, те се събуждат, обличат се целите в зелено и подухне ли вятърът, започват да танцуват… О, само ако знаеш колко е хубаво! — Алиса плесна с ръце и кълбото се търкулна на земята. — А пък само ако знаеше как искам всичко това да е истина! Според мене наесен, когато листата започнат да капят, гората наистина изглежда много сънена…

Кити, ти играеш ли шах? Не, не, не се усмихвай така, миличкото ми, съвсем сериозно те питам. Защото преди малко, докато играехме, ти ни гледаше така, като че ли всичко разбираш! А пък като казах „шах!“, измърка! Е, шахът си го биваше, Кити, и аз наистина можех и да победя, ама онзи гаден офицер… За какво му трябваше да се набутва така сред моите фигури! Кити, миличка, хайде да си играем на…

Тук ми се ще да ви изредя поне половината от всичко онова, за което Алиса започваше да говори след любимите си думички „Хайде да си играем на…“. Онзи ден например тя дълго-дълго се препира със сестра си, защото беше казала: „Хайде да си играем на царе и царици!“ — а пък сестра й, която много държеше на точността, заяви, че не можело, защото те били само две. Та най-накрая Алиса склони и рече: „Е, тогава ти ще играеш една царица, а пък аз ще играя останалите.“ А пък да знаете само как уплаши веднъж бавачката си! Взе, че й кресна в ухото: „Бавачке! Хайде да си играем — аз ще бъда гладна хиена, а пък ти ще бъдеш кокал!“

Но ние твърде много се отдалечихме от онова, което Алиса говореше на котенцето:

— Кити, хайде да си играем, все едно ти си Черната царица! Знаеш ли, мисля си, че ако седнеш по турски и си скръстиш лапичките отпред, страшно ще си приличате! Хайде де, опитай, сладуранке!

Алиса взе Черната царица от масата и я постави пред котенцето — да види как точно трябва да застане; обаче нищо не излезе от тази работа най-вече защото според Алиса, котенцето все не успяваше да си скръсти лапичките както трябва. И за да го накаже, тя го вдигна срещу огледалото — да си види киселата муцунка.

— И ако веднага не го направиш както трябва — добави тя, — ще те сложа ей там, отзад, в Огледалната къща. Да те видя как ще ти хареса!

Сега, Кити, ако ме слушаш внимателно и не бърбориш толкова много, ще ти разкажа как си представям Огледалната къща. Първо, тази стая, която виждаш през стъклото, се намира в нея — същата е като нашата всекидневна, само че всичко е на обратно. Като се кача на стола, я виждам цялата — само към камината не мога да надникна. Ох! А пък колко много искам да надникна точно там! Страшно ми се ще да знам дали през зимата и те палят камината — нали разбираш, няма как човек да разбере, освен когато нашата камина пуши — тогава и там се вдига пушек, но онези може би го пускат нарочно, за да си мислим ние, че и те са наклали огън! А пък книгите им са горе-долу като нашите, само дето думите са написани отзад-напред — знам, защото веднъж отворих една от нашите книги пред огледалото и онези веднага ми отвориха една от техните.

Би ли ти харесало да живееш в Огледалната къща, а, Кити? Чудя се дали там ще ти дават мляко. Само че сигурно огледалното мляко ще е вредно за тебе… Ох, Кити, ама ние вече стигнахме до коридора! Ако оставиш вратата на всекидневната отворена, можеш да надзърнеш в техния коридор, много прилича на нашия, доколкото се вижда, ама знаеш ли го, по-нататък може и да е съвсем различен. О, Кити! Колко щеше да е хубаво, ако можехме да се промъкнем в Огледалната къща! Сигурна съм, че е пълна с какви ли не хубави неща! Хайде да играем — все едно че можем да се промъкнем там. Хайде да си играем — все едно че огледалото е станало тъничко като паяжина и можем да минем през него. Олеле, ама виж, то става като мъгла! Кити, ще ни е доста лесничко да минем през него…

И щом го каза, усети, че се е покатерила върху камината, макар да не проумяваше как точно се е озовала там. А огледалото несъмнено беше започнало да се разтопява също като сребриста утринна мъгла.

Само миг — и Алиса мина през него и скокна в Огледалната стая. А щом се приземи, веднага погледна гори ли огън в камината, и се зарадва много, защото видя, че там гори истински огън с ярки пламъци също като онзи в тяхната стая.

„Значи и тук ще ми е също толкова топло, колкото и там — помисли си Алиса. — Даже и по-топло, защото тук никой няма да ми мрънка: «Дръпни се от камината!» Ех, че ще е забавно — ще видят през стъклото, че съм тук, а пък няма да могат да ме докопат!“

После тя се заоглежда и забеляза, че онази част от стаята, която се виждаше от тяхната всекидневна, й беше доста позната и безинтересна, но останалото беше съвсем различно. Например картините, окачени над камината, бяха като живи, а часовникът над нея (нали се сещате — в огледалото се вижда само гърбът му!) вместо циферблат имаше лице на старче, което й се усмихваше.

„Тази стая не е толкова подредена като нашата“ — помисли си Алиса, щом забеляза няколко шахматни фигури да се въргалят из пепелта в камината, но само след миг възкликна „о!“, клекна на четири крака и зяпна срещу тях. Фигурките се разхождаха по килима по двойки, хванати под ръчичка!

— Ето ги Черния цар и Черната царица! — рече си Алиса (шепнешком, защото я беше страх да не ги подплаши). — А ето ги и Белия цар и Бялата царица — гледай ги само как са седнали на лопатката! Ето тук пък два Топа важно-важно се разхождат подръка. Май не ме чуват… — тя се наведе още по-близо. — Пък съм и почти сигурна, че не ме виждат. Сякаш съм невидима…

Точно тук някой се разциври върху масата отзад и накара Алиса да се обърне — тъкмо навреме, за да види как една мъничка бяла пешка се претърколи по гръб и зарита с краченца във въздуха. Алиса се втренчи в нея с нескрито любопитство и зачака да види какво ще стане по-нататък.

— Бебчето ми! Моето бебче! — извика Бялата царица, втурна се край Царя и го блъсна толкова силно, че онзи се тръшна право в пепелта. — Миличката ми Лили! Котенцето ми царствено! — и тя задрапа нагоре по решетката.

— Дрънканиците ти царствени! — тросна се Царя и се потърка по ударения нос. Прав си беше да се ядоса мъничко — нали беше до ушите в пепел!

Алиса страшно искаше да помогне с нещо и тъй като горкото Лиленце така се бе разциврило, че аха-аха щеше да припадне, тя бързо прихвана Царицата с два пръста и я тропна на масата току до гласовитото й чедо.

Царицата въздъхна шумно и седна. Стремителният полет я бе оставил почти без дъх и цели две-три минути след това тя не беше способна на нищо друго, освен да гушка своята Лили в пълно мълчание. Ала веднага щом се поокопити, викна на Белия цар:

— Пази се! Вулкан!

— Какъв ти вулкан? — заозърта се Царя нервно из камината, сякаш си мислеше, че вулканите се срещат предимно в камините.

— Онзи… дето… ме издуха… тук горе! — обясни на пресекулки Царицата, все още запъхтяна. — Внимавай… и се качвай… по обичайния начин… че… току-виж… и тебе те издухал!

Алиса гледаше с каква мъка Белия цар лази нагоре от пръчка на пръчка. Най-накрая тя не се стърпя и се обади:

— Ама ти така и до довечера няма да се изкачиш! Май ще е по-добре да ти помогна, а?

Ала Царя не се и опита дай отговори — съвсем ясно беше, че нито я вижда, нито я чува.

Алиса го прихвана лекичко-лекичко и го вдигна много по-бавно, отколкото Царицата, та да не му секне и на него дъхът. Ала преди да го остави на масата, й хрумна, че не би било лошо да го поиздуха малко от праха — нали беше целият в пепел!

След това тя си каза, че никога през живота си не била виждала физиономия като онази, която направил Царя, щом усетил, че някаква ръка го държи във въздуха и някой почва да духа срещу него. Беше твърде смаян, за да вика, но очите и устата му станаха големи и кръгли, и все по-големи, и все по-кръгли, докато ръката й така се разтресе от смях, че без малко да го изтърве на земята.

— Ох! Моля те, миличък, ако обичаш, недей да ми правиш такива муцуни! — извика тя, съвсем забравила, че Царя не я чува. — Такъв смях ме напушва, като те гледам, че без малко да те изпусна. И недей да зяпаш така! Всичката пепел ще ти влезе в устата… Ето, сега според мене вече си кажи-речи чистичък! — добави тя и приглади косата му, а после внимателно го постави до Царицата.

Царя веднага се тръшна по гръб и повече ни мръдна, ни шавна. Алиса се поуплаши, да не би да му е направила нещо и тръгна из стаята да търси вода, за да го свести. Ала не намери нищичко, освен шишенце мастило. Върна се с него при масата и откри, че Царя вече се е съвзел и си шушука нещо с Царицата — толкова тихичко, че Алиса едва-едва долавяше какво си говорят.

Царя тъкмо казваше:

— Уверявам те, скъпа, изстинах чак до крайчетата на бакенбардите си.

— Ама ти нямаш бакенбарди — отвърна Царицата.

— Какъв ужасен миг! — продължи Царя. — Никога, ама никога няма да забравя този ужас!

— Ще го забравиш и още как — измърмори Царицата. — Освен ако не си го запишеш в тефтерчето.

С нарастващ интерес Алиса загледа как Царя измъкна от джоба си грамаден тефтер, отвори го и се захвана да пише. Изведнъж й хрумна страхотна идея — тя хвана крайчеца на молива, който стърчеше над рамото на Царя, и започна да пише вместо него. Горкият Цар съвсем се смая и се съкруши. Известно време се бори мълчаливо с молива, ала Алиса бе твърде силен противник за него и накрая той задъхано си призна:

— Миличка! На мене наистина ми трябва по-тънък молив. С този изобщо не мога да се справя — пише си всякакви глупости, каквито на мене не ми е хрумвало да…

— Какви глупости? — погледна тефтера Царицата. (Ето какво бе написала Алиса вътре: Белия кон се пързаля надолу по ръжена. Ще падне като нищо.) — Ама това няма нищо общо с нас!

На масата имаше и някаква книга — и без да отмества поглед от Белия цар (все още се притесняваше за него и държеше мастилницата в готовност, в случай че припадне пак), Алиса прелисти страниците. Търсеше нещо да прочете, ала…

„Ама тя цялата е написана на някакъв език, от който аз и понятие си нямам!“ — рече си тя. Изглеждаше ето така:

„Корабажд

ищурт етивагроълщ ендалгс оП

атаван дерсан ахацръмг ес

ищух инжиф и етиндод йарК

.итазарп ахавкургто“

И дълго се чуди и се мая, докато най-накрая я осени светла мисъл:

„Ама разбира се! Та нали това е Огледална книга! Ако я разтворя пред огледалото, всички думи ще си застанат на местата!“

И ето какво прочете:

„Джабарок

По сгладне щлъоргавите трущи

се гмърцаха насред навата.

Край додните и фижни хущи

отгрукваха празати.

 

Пази се ти от Джабарок — зъби —

тесли и нокти — клещи!

За птицата Джубджуб нащрок бъди;

за Бандашмръц зловрещи!

 

Той грабна меча от чугум,

озърна се за враг голям,

поспря се под дърво Тумтум

и се замисли там.

 

Та както си стоеше тъм,

из добната гора,

припламна Джабарока с гръм

и с клъоцък я раздра!

 

И раз, и два, и хряс, и прас,

и — вжжжт! — глава хвърчи!

Под мишница си я прибрал,

обратно той тръпчи.

 

О, лъчезарен сине мой,

ела на моите гърди!

Веславен ден! Уху! Охой!

Той него победи!

 

По сгладне щлъоргавите трущи

се гмърцаха насред навата.

Край додните и фижни хущи

отгрукваха празати.“

— Много е хубаво… — рече тя, като го прочете. — Само че е много мъчно за разбиране. (Нали разбирате, на нея никак не й се щеше да си признае, дори и пред самата себе си, че всъщност нищичко не е разбрала.) Навежда ме някак на някакви мисли… само дето не знам точно на какви. Както и да е, поне едно е ясно: някой някого е убил… май…

Олеле! — подскочи изведнъж тя. — Ако не побързам, ще се наложи да се връщам през огледалото, преди да съм успяла да разгледам къщата. Хайде да погледнем първо градината!

Само след миг тя вече беше навън и тичаше надолу по стълбите. По-точно, това не беше тичане, а „наистина изобретателен начин за бързо и лесно спускане по стълби“, както си помисли Алиса. Тя просто докосна парапета с пръсти и леко заплува надолу, без изобщо да допира стъпалата с крака. После преплува през коридора, а щеше и през вратата да мине, ако не се бе уловила за касата. Вече свят й се виеше от толкова много плуване из въздуха и тя много се зарадва, щом тръгна отново по земята — пеша, както си му е редът.