Луис Карол
Алиса в огледалния свят (12)

Девета глава
Царица Алиса

— Ех, че великолепно! — възкликна Алиса. — Изобщо не очаквах толкова скоро да стана Царица! Ама вижте какво, Ваше Величество — продължи тя строго (обичаше да се поскарва самичка на себе си), — не ви подобава да се въргаляте така в тревата! Цариците трябва да си държат на достойнството, така да знаете!

Тъй че тя стана на крака и се отдалечи. Отначало вървеше сякаш беше глътнала бастун, тъй като се страхуваше да не й падне короната, но после се успокои с мисълта, че никой не я вижда.

„А пък ако наистина съм Царица — рече си тя, щом седна пак, — с времето ще се науча да се оправям с нея.“

Всичко, което се случи досега, беше толкова странно, че Алиса изобщо не се учуди, когато откри, че до нея, от двете й страни, са седнали Бялата и Черната царица. Много й се щеше да ги попита как са попаднали тук, но се притесняваше, че не е много прилично.

„Обаче няма нищо лошо в това да попитам дали играта е свършила“ — помисли си Алиса.

— Извинете, бихте ли ми казали… — подхвана тя и погледна плахо Черната царица.

— Говори само когато те питат! — скастри я Черната царица.

— Но ако всеки спазваше това правило — възрази Алиса, винаги готова да подхване някой дребен спор — и ако всеки говореше само когато го питат, а пък другият чакаше първият да го попита, то тогава изобщо никой нямаше да говори, така че…

— Абсурд! — извика Царицата. — Ей, момиченце, не разбираш ли, че… — тук тя внезапно млъкна и се намръщи и след като помисли минута-две, изведнъж смени темата.

— Какво искаш да кажеш с това „ако наистина съм Царица“? Ти какво право имаш да се наричаш така? Не знаеш ли, че не можеш да бъдеш Царица, ако не си издържала изпита? И колкото по-скоро започнем, толкова по-добре!

— Ама аз просто казах „ако“… — жално изрече горката Алиса.

Двете Царици се спогледаха. Черната леко вдигна рамене и отбеляза:

— Казва, че просто била казала „ако“!

— Но тя каза много повече неща! — изхленчи Бялата царица. — О, много, много повече!

— Така си е! — обърна се Черната царица към Алиса. — Винаги казвай истината! Мисли, преди да говориш! И каквото кажеш, си го записвай!

— Ама аз не мислех да… — започна плахо Алиса, но Черната царица я сряза:

— Тъкмо от това се оплаквах. Ти трябва да мислиш! На кого му е притрябвало дете, което не мисли? Дори и в шегите има някаква мисъл, а едно дете е нещо много по-важно от една шега, надявам се. Не можеш да го отречеш — дори и да ръкомахаш с двете си ръце, за да го отречеш!

— Ама аз не ръкомахам, когато отричам — възрази Алиса.

— Кой е казал, че ръкомахаш? — рече Черната царица. — Казах, че не би могла да го отречеш, дори и да ръкомахаш!

— Такова настроение я е прихванало — обади се Бялата царица, — че все иска да отрича. Без значение какво!

— Отвратителен злобен нрав — подкрепи я Черната царица. За минута-две се възцари неловко мълчание.

Най-накрая Черната царица го наруши. Тя се обърна към Бялата и й рече:

— Заповядайте тази вечер на гуляй у Алиса! Бялата царица се усмихна едва-едва и каза:

— И вие заповядайте!

— И представа си нямах, че ще давам гуляй — тихо рече Алиса. — Но щом ще го давам, според мене аз трябва да поканя гостите.

— Дадохме ти възможност да го направиш — каза Черната царица, — само че май не си си научила добре уроците по добро държание!

— Доброто държание не се изучава на уроци — възрази Алиса. — На уроци се учат смятане и такива работи.

— Събиране знаеш ли? — попита Бялата царица. — Колко е едно плюс едно плюс едно плюс едно плюс едно плюс едно плюс едно плюс едно плюс едно плюс едно?

— Не знам — отвърна Алиса. — Загубих им броя.

— Не знае да събира — намеси се Черната царица. — А да изваждаш можеш ли? Извади девет от осем.

— Девет от осем не мога да извадя, разбира се — с готовност каза Алиса, — но затова пък…

— И изваждане не знае — отсече Бялата царица. — Ами деление? Раздели един самун хляб с нож — какъв е отговорът?

— Според мене… — започна Алиса, но Черната царица я изпревари:

— Сандвичи — какъв да е. Ето ти сега друга задача с изваждане: извади кокала от устата на кучето. Какво остава?

Алиса се замисли.

— Ако взема кокала, кокалът няма да остане, естествено… И кучето няма да остане — то ще дойде да ме ухапе… Е, тогава и аз няма да остана…

— Значи според тебе нищо няма да остане? — попита Черната царица.

— Да. Според мене това е отговорът.

— И пак бъркаш — рече Черната царица. — Ще остане умът на кучето.

— Нещо не разбирам…

— Ами виж сега — викна Черната царица. — Нали като му вземеш кокала, кучето така ще се ядоса, че ще си изгуби ума?

— Може би — предпазливо отговори Алиса.

— Е, тогава, щом кучето избяга, умът му ще остане, нали? — ликуващо възкликна Царицата.

— Може пък да се разбягат в различни посоки — ужасно сериозно каза Алиса. Но ето какво си помисли: „Ама че дивотии дърдори!“

— Тя хич не знае да смята! — викнаха и двете Царици в един глас.

— А вие знаете ли да смятате? — обърна се изведнъж Алиса към Бялата царица. Никак не й харесваше да я набеждават така.

Царицата зяпна и примигна.

— Събирането го мога — рече тя, — ако ми се даде достатъчно време за мислене. Но виж, изваждането хич не го владея — при никакви обстоятелства!

— Азбуката я знаеш, нали? — обади се Черната царица.

— И още как — отвърна Алиса.

— И аз я знам — прошепна Бялата царица. — Често ще си я изреждаме заедно, миличка. И да ти кажа една тайна — мога да чета еднобуквените думи. Не е ли великолепно? Но ти не се отчайвай — и до това ще стигнеш.

И тук отново се намеси Черната царица.

— А как си с ръчния труд? Как се прави хляб?

— А, това го знам! — викна радостно Алиса. — Тестото се меси и…

— На кого се меси? — попита Бялата царица.

— На никого не се меси! — обясни Алиса. — Ти го месиш! А пък се прави от брашно, което се мели…

— Их, какви ги мелиш! — сряза я Бялата царица.

— Я да й направим вятър — неспокойно рече Черната. — Че от толкова мислене ще я хване треска! — и те се захванаха да й веят с листа. Най-накрая се наложи тя да ги помоли да спрат — съвсем я бяха разчорлили.

— Съвзе се — забеляза Черната царица. — Как си с езиците? Как е на френски „джиджи-биджи“?

— Ама това какво означава?

— Откъде да знам! — тросна се Черната царица.

Този път Алиса реши, че е намерила начин да се измъкне.

— Ако ми кажете какво означава „джиджи-биджи“ — възкликна тя тържествуващо, — веднага ще ви го преведа на френски!

Но Черната царица вирна брадичка и рече:

— Цариците никога не се пазарят!

„Щеше ми се Цариците никога да не задават въпроси“ — помисли си Алиса.

— Да не се караме — намеси се обезпокоено Бялата царица. — От какво се причинява светкавицата?

— Светкавицата — започна решително Алиса, защото беше съвсем сигурна, че това го знае — се причинява от гръмотевицата… Ох, не! — побърза да се поправи тя. — Исках да кажа обратното.

— Много е късно вече — отряза я Черната царица. — Веднъж като кажеш нещо и — край! Трябва да си поемеш последствията.

— Което ми напомня… — намеси се Бялата царица, като сведе поглед и започна нервно да сплита и да разплита пръсти, — че предния вторник се беше вдигнала такава буря. Искам да кажа, предните вторници.

— У дома — забеляза Алиса — имаме само един вторник, а не по няколко наведнъж.

— Ама че мизерия! — възмути се Черната царица. — Тук обикновено си караме по два-три вторника наведнъж! А понякога през зимата си вземаме по цели пет нощи наведнъж — да ни е по-топло!

— Че пет нощи по-топли ли са от една? — осмели се да попита Алиса.

— Пет пъти по-топло е, естествено!

— Но по същата логика е и пет пъти по-_студено_…

— Точно така! — викна Черната царица. — Пет пъти по-топло и пет пъти по-студено! Точно както съм пет пъти по-богата от тебе и пет пъти по-умна!

Алиса въздъхна и се предаде.

„Също като гатанка без отговор“ — помисли си тя.

— Хъмпти-Дъмпти и той я видя — замърмори Бялата царица под носа си, сякаш говореше по-скоро на себе си. — Идва той на вратата с тирбушон в ръка…

— За какво? — попита Черната царица.

— Рече, че искал да влезе — продължи Бялата царица. — Търсел хипопотам. Обаче така се случи, че тази сутрин нямахме вкъщи нищо такова.

— Иначе намира ли ви се? — смаяно запита Алиса.

— Е, само в четвъртък — отвърна Царицата.

— Знам за какво е дошъл! — възкликна Алиса. — Искал е да накаже ония риби, задето…

И тук Бялата царица отново започна:

— Ама само каква буря беше! Ум да ти зайде!

— На нея и без това умът никога не й е идвал — обади се Черната царица.

— А пък част от покрива се откърти и като нахлу една ми ти гръмотевица! И като започна да се търкаля из къщата — на буци, на буци! И като взе да събаря и маси, и столове, и де каквото завари! Толкова се бях уплашила, че и името си забравих!

„Никога не би ми хрумнало да си припомням как се казвам посред такава катастрофа! Има ли смисъл?“ — помисли си Алиса, ала не го каза на глас, защото се страхуваше да не оскърби горката Царица.

— Ваше Величество, трябва да я извините — обърна се Черната царица към Алиса, като хвана ръката на Бялата царица и нежно я поглади. — Тя иначе е много добра, но постоянно приказва глупости. Това си й е навик!

Бялата царица погледна плахо Алиса. Алиса почувства, че трябва да каже нещо мило, но нищо не й идваше наум.

— Липсва й всякакво домашно възпитание — продължи Черната царица, — ама е невероятно добра, направо да се смаеш! Потупайте я по главицата — знаете ли колко ще се зарадва!

Но на Алиса не й стигаше куражът да го направи.

— Само малко любезно внимание да й окажеш… и да й навиеш косата на книжки… — това би сътворило чудеса с нея!

Бялата царица въздъхна тежко и отпусна глава на рамото на Алиса.

— Ох, как ми се спи! — изхленчи тя.

— Уморена е, горкичката — рече Черната царица. — Поглади й косата! Заеми й нощната си шапчица! И й изпей една хубава приспивна песен!

— Не си нося нощна шапчица — каза Алиса, докато се опитваше да изпълни първото нареждане. — И приспивни песни не знам.

— Значи, аз ще трябва да я приспивам — рече Черната царица и запя:

„Нани-нани, мили дами, във Алисиния скут!

Има време да подремнем, докато наготвят тук!

Ала свърши ли гуляят, ний на бал ще ви поканим —

и Царици, и Алиса, че и мало, и голямо!“

— Сега вече знаеш думите — добави тя и отпусна глава на другото рамо на Алиса. — А сега приспи мене. И на мене ми се додряма — и само след миг и двете Царици спяха като заклани и хъркаха здраво.

— Ами аз какво да правя? — възкликна Алиса и се огледа объркано. Първо едната глава, а после и другата се търкулнаха като топки от раменете й и тупнаха тежко в нейния скут. — Не знам да се е случвало на някого да варди две спящи Царици едновременно! Не, в цялата английска история няма такова нещо — и как да го има, като никога не е имало повече от една Царица наведнъж. Ей, събудете се, топузи такива! — продължи тя ядосано, но в отговор се разнесе единствено нежно похъркване.

С всяка минута хъркането ставаше все по-отчетливо и започна да звучи като някаква мелодия; накрая тя успя да различи и думи и взе да се вслушва толкова напрегнато, че когато двете тежки глави изведнъж изчезнаха от скута й, тя изобщо не забеляза.

Стоеше пред входна врата с арка, над която с огромни букви беше изписано: „ЦАРИЦА АЛИСА“. От двете й страни имаше звънчета. Над едното пишеше „За гости“, а над другото — „За прислугата“.

— Ще изчакам да свърши песента — помисли си Алиса — и после ще позвъня на… Ама кой звънец трябва да използвам? — продължи тя, озадачена от надписите. — Нито съм гост, нито съм прислуга. Трябва да има и един, на който да пише „За Царицата“.

И точно тогава вратите се поотвориха, някакво същество с дълга човка си подаде главата за секунда и изтърси:

— Не приемаме до по-следващата седмица!

После затръшна вратата.

Алиса чука и звъня дълго, ала напразно. Най-накрая един стар Жабок, който клечеше под едно дърво, се надигна и бавно закуцука към нея. Беше облечен в яркожълто и обут в огромни ботуши.

— Е, какво има? — прошепна той с плътен, дрезгав глас. Алиса се обърна, готова да си го изкара на него.

— Къде е прислужникът, чието задължение е да отговаря за вратата?

— Коя врата? — попита Жабока.

Алиса почти затропа с крака — толкова се подразни от това, как той провлачваше думите.

— Тази врата, естествено!

Жабока втренчи във вратата кръглите си оцъклени очи; после се приближи и я потърка с палец, сякаш проверяваше дали ще се излющи боята и най-накрая погледна Алиса.

— Да отговаря за вратата ли? — рече той. — Вместо нея? Ти да не би да си я питала нещо?

Така хриптеше, че Алиса едва разбираше какво казва.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Как не разбираш? Че аз на английски ти говоря! — сряза я Жабока. — Да не би пък да си глуха? Ти какво попита вратата?

— Нищо! — сопна му се Алиса. — Чуках по нея!

— А не трябва! А не трябва! — измърмори Жабока. — Тя се дразни.

Той се приближи и тежко изрита вратата с крак.

— Остави я на мира — изсумтя той, докато куцукаше обратно към дървото — и тя също ще те остави на мира!

В този миг вратата се отвори с трясък и един пронизителен глас запя:

„Тъй рече Алиса, щом седна на трона:

— Имам скиптър в ръка, имам царска корона!

Нека всеки един в Огледалния свят

заповяда в двореца при мен на обяд!“

И стотици гласове подхванаха припева:

„Нека чаши напълним и пием до дъно!

Да посипем покривката с копчета, с тръни!

Сипвай котки в кафето, а в чайника — мишки!

Да живее Алиса трийсет пъти по трижди!“

Последваха нестройни викове: „Да живее!“ „Трийсет пъти по три е деветдесет. Чудя се дали някой ги брои?“ — помисли си Алиса.

След миг виковете утихнаха и пронизителният глас отново запя:

„Огледални народе, я ела по-насам!

Че със теб аз, Алиса, тук ще пия и ям!

Туй велика е чест! И огромен късмет —

да ядеш и да пиеш с три Царици подред!“

И гласовете отново гръмнаха в хор:

„Нека чаши напълним с мастило и газ

и да ги пресушим на един дъх тогаз!

Бъркай вълна във виното, сайдер с пясък в смес!

Да живее Алиса шейсет пъти по шест!“

— Шейсет пъти по шест! — повтори отчаяно Алиса. — Това никога не мога да го сметна! Я по-добре веднага да вляза!

И тя влезе. И щом влезе, настана мъртва тишина. Огледа нервно масата и забеляза, че гостите са около петдесетина, при това всякакви — животни, птици, че и няколко цветя.

„Радвам се, че не са чакали да ги каня — помисли си тя. — Аз никога нямаше да се сетя кого точно трябва да поканя.“

Но почетното място имаше три стола. На два от тях бяха седнали Черната и Бялата царица, но средният беше празен. Алиса седна, ала мълчанието я смущаваше и тя копнееше някой да заговори.

Най-накрая се обади Черната царица.

— Закъсня. Изпусна супата и рибата — рече тя и извика: — Донесете месото!

Келнерите донесоха един овнешки бут и го сложиха пред Алиса. Тя го погледна напрегнато — никога досега не й се бе случвало да реже бут.

— Ти си май доста срамежлива — отбеляза Черната царица. — Нека те представя на този овнешки бут. Алиса, това е Бута. Бут, това е Алиса.

Овнешкия бут стана в чинията и леко се поклони на Алиса. Тя също се поклони — не знаеше да се страхували, или да се смее.

— Да ви отрежа ли? — тя взе ножа и вилицата и погледна подред двете Царици.

— Не, естествено! — веднага я отряза Черната царица. — Не е вежливо да режеш някого веднага след като са ви запознали! — Отнесете бута!

Келнерите го изнесоха и донесоха огромен сливов пудинг.

— Моля ви, не ме представяйте на пудинга — побърза да каже Алиса, — защото иначе нищичко няма да хапнем. Да ви отрежа ли?

Но Черната царица я изгледа изпод вежди и измърмори:

— Пудинг, това е Алиса! Алиса, това е Пудинга! Изнесете пудинга!

И келнерите го изнесоха още преди Алиса да успее в отговор да се поклони.

Тя не разбираше защо само Черната царица трябва да се разпорежда тук, така че реши да си направи един експеримент и извика:

— Келнер! Донесете тук пудинга!

И Пудинга веднага се появи пред нея — като че ли беше някакъв фокус. Беше толкова голям, че тя все пак леко се смути, както се бе смутила и пред Овнешкия бут, ала успя да се окопити, отряза парче и го предложи на Черната царица.

— Що за наглост! — рече Пудинга. — Ако аз отрежа парче от тебе, чудя се дали ще ти хареса, противно същество такова!

Алиса се облещи и дъхът й секна.

— Кажи нещо! — смъмри я Черната царица. — Ужасно е да оставиш само Пудинга да говори! Ставаш смешна!

— Знаете ли, днес толкова много стихотворения изслушах — подхвана Алиса и се поуплаши, защото, щом отвори уста, мигом се възцари гробно мълчание и всички погледи се вторачиха в нея. — И, ама че работа — във всичките стихотворения все имаше по нещо за рибите… Можете ли да ми кажете защо тук толкова обичат рибите?

Говореше на Черната царица, но нейният отговор не се върза много с въпроса.

— Що се отнася до рибите — изрече тя много бавно и тържествено, като се наведе към Алисиното ухо, — нейно Бяло величество знае една много хубава гатанка. В стихове. И става въпрос за риби! Да ти я каже ли?

— Много любезно от страна на нейно Черно величество, че го споменава — измърмори Бялата царица в другото ухо на Алиса. Сякаш гълъбче гукаше. — За мене ще е огромно удоволствие! Ще позволите ли?

— Моля — каза Алиса много възпитано.

Бялата царица се засмя от радост и погали Алиса по бузата. След това започна:

„Първо рибата хванете!

Туй е лесно: и бебе това го може.

После риба си купете!

Туй е лесно: и петаче това го може.

 

А сега си я сгответе!

Вече е готова — щом минутката изтече!

А сега я поднесете!

Ех, че лесно — тя в чинията е вече!

 

Бързичко я донесете!

Лесна работа — пред тебе точно ще я сложа!

Похлупака й вдигнете!

Ох, че мъчно — страхувам се, няма да може!

 

Сякаш сраснал е той.

И кое е по-лесно, кажи, ако знаеш:

да отхлупиш капака,

или мъчната гатанка

да разгадаеш?“

— Имаш една минута за мислене! — рече Черната царица. — А през това време ние ще пием за твое здраве. За здравето на Царица Алиса! — кресна тя с все сила и всички гости веднага вдигнаха наздравица, само че това беше много смахната наздравица. Едни си нахлупиха чашите на главите като капи и взеха да ближат онова, което се стичаше по лицата им. Други пък събориха гарафите върху масата и подложиха уста под струите, които започнаха да се стичат към пода. А пък трима (приличаха на кенгура) се покатериха върху блюдото с овнешко печено и започнаха да лочат соса.

„Също като прасета в корито!“ — помисли си Алиса.

— Трябва да произнесеш благодарствена реч — обади се Черната царица и погледна намръщено Алиса.

— Имаш нашата подкрепа — прошепна Бялата царица.

Алиса послушно стана, макар че мъничко я беше страх.

— Благодаря много — отвърна й тя шепнешком, — но мога да се справя самичка.

— Така не бива — отсече Черната царица.

Така че Алиса, ще не ще, се предаде.

(„И като ме притиснаха! — каза тя по-късно, докато разказваше на сестра си за гуляя. — Като че ли искаха да ме сплескат!“)

И наистина, докато произнасяше речта си, й беше доста трудно да стои на едно място: двете Царици така я бяха натиснали и от двете страни, че аха-аха да я вдигнат във въздуха.

— Надигнах се на крака, за да изразя своята благодарност… — започна Алиса. Щом го каза, се надигна на метър над земята, обаче се хвана здраво за ръба на масата и успя да се смъкне долу.

— Пази се! — изкрещя Бялата царица и се вкопчи в косата й. — Нещо ще става!

И тогава (както по-късно го описваше Алиса) в един миг станаха цял куп неща. Свещите израснаха до тавана и заприличаха на тръстики с фойерверки по върховете. Всички бутилки награбиха по чифт чинии, започнаха да пляскат трескаво с тях и запърхаха наоколо, разперили вилици вместо крака.

„Ама те наистина приличат на птици!“ — помисли си Алиса, доколкото можеше да мисли сред тази ужасна неразбория.

В този миг чу дрезгав смях отстрани и се обърна да види какво става с Бялата царица. Само че нея я нямаше, а на креслото й седеше Овнешкия бут.

— Тук съм! — извика някой от супника и Алиса се обърна — тъкмо навреме, за да види едрото, добродушно лице на Бялата царица, което й се усмихна за момент и потъна в супата.

Не трябваше да губи нито миг. Неколцина от гостите вече се бяха тръшнали в чиниите, а черпакът се тътреше по масата към Алиса и й махаше да му се разкара от пътя.

— Не издържам повече! — викна Алиса и сграбчи покривката с две ръце. Дръпна я силно — и всички чинии, блюда, гости, свещи се строполиха на купчина на пода.

— А пък що се отнася до вас… — продължи тя, като се обърна гневно към Черната царица, която според Алиса бе виновна за цялата тази бъркотия… Но Царицата вече не беше до нея. Тя се беше смалила изведнъж, колкото кукличка и сега весело гонеше по масата собствения си шал, който се влачеше подире й като опашка.

Друг път Алиса би се учудила, но сега беше твърде ядосана, за да се учудва на каквото и да било.

— Що се отнася до вас… — повтори тя и сграбчи дребосъчето тъкмо когато то прескачаше една току-що кацнала бутилка. — Вас ще ви разпердушиня като едно коте!