Олаф Стейпълдън
Сириус (19)

Глава 17
Извън закона

Плакси се надяваше, че ще остане някъде в Северен Уелс, но я изпратиха на много по-отдалечено място, откъдето можеше да се връща при Сириус само за две седмици. През това време животът на Сириус станал труден. На мястото на Плакси Пю наел едно момиче, на име Мери Грифин. Не минало много време и Мери започнала да се страхува от Сириус. Не можела да се примири с факта, че кучето говори и е по-висшестоящо от нея. По същото време научила и за скандала около него. Той едновременно я ужасявал и запленявал. Природата не била дарила момичето с кой знае какви средства да очарова себеподобните си, поради което то не страдало от удоволствието да бъде преследвано от мъжете. Колкото и възмутителна от морална гледна точка да изглеждала перспективата да се люби с голямото куче, един вътрешен глас й нашепвал: „По-добре куче, отколкото никой“. И тя като омагьосана очаквала Сириус да почне да я ухажва, но той не показвал никакви признаци за подобни намерения. Момичето много се потрудило и се научило да разбира говора му с надеждата, че ще открие някакви намеци. Продължавал да се държи със същата студена учтивост. Тогава тя направила несръчни опити да го прелъсти. Той като че ли изобщо не забелязал това и тя още повече се амбицирала. Мисълта, че дори кучето не я желае, била твърде неприятна и съзнанието й я отхвърляло. За да я потисне, започнала да си внушава, че всъщност не тя, а кучето й прави неприлични намеци, а тя го отблъсква. Мери си измисляла случки, които в съзнанието й постепенно се превръщали от фантазии във фалшиви спомени. Разказвала историите си на познати в селото и постепенно придобила жадуваната слава. Веднъж, след като всичките й усилия да прелъсти Сириус се провалили, тя останала сама в полето до късно през нощта. На другия ден заявила, че животното се нахвърлило върху нея със зъби и нокти, отвело я в една отдалечена къща и я изнасилило. Твърдяла, че разкъсаните дрехи и изподрасканите й ръце са от зъбите му.

Тази невероятна история била добре дошла за враговете на Сириус. Те не си направили труда да попитат Мери защо не се е оплакала на властите и не е поискала да я преместят в друга ферма, а удвоили действията си срещу Сириус. Изпратили делегация при Пю и настоявали да убие развратното животно. Пю се изсмял на тези приказки и ги изгонил с думите:

— Все едно да поискате да си отрежа носа, защото не ви харесва как подсмърчам. Не — още по-лошо, защото горкият ми стар нос наистина подсмърча, а човекът-куче не е направил нищо от тези гадости, за които говорите. Да не сте посмели да му сторите зло, защото ще ви предам на полицията. Ако му направите нещо, ще отидете в затвора и ще плащате хиляди лири обезщетение на лабораторията в Кеймбридж.

Пю уволнил Мери Грифит, но за свой ужас открил, че не може да й намери заместничка. Слуховете толкова се засилили, че никоя млада жена не смеела да рискува репутацията си и да работи в Кар Блай.

Враговете на Сириус обаче не се обезсърчили. Винаги като отидел в селото, някой хвърлял камък по него, но щом се огледал да открие злосторника, всички си придавали невинен вид. Веднъж разпознал нападателя — някакъв млад работник. Сириус тръгнал заплашително към него, но веднага го заобиколила тълпа от кучета и хора. За щастие се появили двама негови приятели — местният доктор и селският полицай, които предотвратили сблъсъка.

Пю и жена му също станали жертва на омразата към Сириус. Намирали кравите и овцете си осакатени, нивите си — изпотъпкани. Полицията била с толкова намален състав, че рядко залавяла злосторниците.

Развръзката настъпила поради един сериозен инцидент. Предавам го така, както ми го разказа Пю, който знаеше всичко от самия Сириус. Човекът-куче бил в планината с друго куче, негов ученик. Внезапно проехтял изстрел, спътникът му подскочил във въздуха, после паднал на земята и заскимтял. Несъмнено изстрелът бил предназначен за Сириус, но ранил другото куче. Вълчето настроение обзело Сириус, той надушил човека и се спуснал към него. Нападателят стрелял повторно, но загубил самообладание и пак не улучил. Той захвърлил пушката, хукнал да бяга към някаква стръмна скала, но преди да успее да се покатери, Сириус го захапал за глезена. Човекът се мъчел да се отскубне, а Сириус го теглел надолу за крака. Но понеже не бил захапал здраво, противникът му успял да се освободи. Кучето се търкулнало назад, а човекът, въпреки болката, се изкачил с труд и се скрил зад хълма. Гневът на Сириус се поуталожил. Той потърсил пушката и благоразумно я хвърлил в едно езеро. Другото куче било изчезнало. Сириус го настигнал по пътя за вкъщи — прибирало се, накуцвайки.

Раненият, който се казвал Оуен Пери, се добрал до селото и разказал, че човекът-куче безпричинно го нападнал. Описал как заварил Сириус на хълма над военния лагер да брои сандъците с боеприпаси, които разтоварвали от камиони в този момент. Щом го забелязал, звярът се нахвърлил върху него. По-наивните селяни повярвали на цялата история. Те посъветвали Пери да даде Пю под съд за нанесени щети и да уведоми военните за кучето-шпионин. Разбира се, Пери не направил нищо подобно.

Няколко седмици по-късно Плакси получила телеграма от Пю, която гласяла: „S.O.S. Сириус подивя“. Тъй като началниците й имали добро мнение за нея, тя успяла да си издейства отпуск „по семейни причини“. Два дена след като получила телеграмата, тя пристигнала уморена и разстроена в Кар Блай.

Пю й разказал тревожните новини. След инцидента с Пери Сириус се променил. Вършел си работата както обикновено, но в свободното си време избягвал всякакви контакти с хора и се усамотявал в блатистата местност. Държал се мрачно и раздразнително с всички, освен с Пю и жена му. Един ден му съобщил, че е решил да напусне фермата, за да спаси овцете и реколтата от посегателства.

— Говореше много кротко — казал Пю, — но в очите му светеше див пламък. Козината му изглеждаше безжизнена, нямаше онзи блясък, както когато ти беше тук и се грижеше за него, мис Плакси. На корема имаше рана, която отдавна не зараства — все я мокри в калта. Изплаших се за него. Той се държеше толкова кротко с нас, че се разплаках. Молих го да остане, да не отстъпва пред тази банда хулигани. Двамата ще им дадем да се разберат. Но той отказа. Попитах го какво се кани да прави като се махне оттук, а той ме погледна особено. Тръпки ме побиха, наистина, мис Плакси. Сякаш говорех на див звяр, без чувства и човешка доброта. После изглежда се помъчи да дойде на себе си, защото много нежно ме близна по ръката. Но щом посегнах да го погаля, скочи като ужилен и се отдръпна. Гледаше ме така, сякаш се раздвояваше между приятелството и страха и не знаеше какво да прави. „Брен, казах му, Сириус, стари приятелю! Не си тръгвай, преди да съм извикал мис Плакси!“ Той беше подвил опашка под корема си, поклати я леко и тихичко проскимтя. Протегнах пак ръка към него, но той скочи и побегна. Като стигна до Танивол, спря за миг и после пое нагоре по хълма.

Изминали няколко дни от изчезването на Сириус, през които в околността не се случили никакви сериозни инциденти. Пю бил толкова зает с фермата и с търсенето на заместник за Сириус, че се колебаел дали изобщо да съобщава на Плакси за изчезването му. Един ден зърнал Сириус близо до Танивол и му махнал, но напразно. Тогава изпратил телеграмата до Плакси. После някакъв фермер от Фестиниог намерил една от овцете си убита и разкъсана. Близо до селото открили куче с прехапано гърло — то участвало в битката със Сириус на страната на противниците му. Полицията организирала хайка от въоръжени мъже и кучета, които тръгнали из блатистата местност да търсят опасния звяр. Хайката, казал Пю, току-що се била върнала. Пребродили цялата околност, където намерили разкъсаната овца, но от Сириус нямало следа. На другия ден се канели с още повече хора да претърсят целия район между Фестиниог, Бала и Долгели.

Докато Пю й разказвал всичко това, Плакси не проронила нито дума.

— Гледаше ме без да помръдне — сподели по-късно Пю, — сякаш беше изплашено зайче, а аз — сибирска белка.

Когато Пю завършил разказа си, Плакси казала:

— Утре сутринта ще тръгна да го търся. Знам къде да го намеря.

Мисис Пю я молела да остане в Кар Блай, но тя поклатила глава и си тръгнала. На вратата спряла и тъжно казала:

— Само че ако го намеря, те ще ми го вземат. О, какво да правя?

Пю и мисис Пю не можали да й дадат никакъв полезен съвет.

Като се стъмнило, Плакси се промъкнала до Танивол, запалила печката в кухнята и облякла старите си дрехи. Направила си чай, вечеряла с бисквити и засилила огъня, за да се вижда пушек от комина на сутринта. После пак излязла в тъмната нощ. Тръгнала към блатистата местност по един път, който познавала добре и след няколко часа стигнала до мястото, където преди много години намерила Сириус и убитото пони. На изток небето вече просветлявало. Тя ту го викала по име, ту подсвирквала един стар сигнал. Дълго обикаляла и го викала, но в отговор чувала само блеене на овце и чуруликане на птици. Бродила така, докато слънцето изгряло над Арениг Фаур. Пак претърсила внимателно местността около блатото, където навремето намерила мъртвото пони и накрая попаднала на отпечатък от лапа на голямо куче. Навела се да го разгледа и открила още следи. Едната била от задна лява лапа и Плакси разбрала, че е на прав път. Отпечатъкът на външния пръст бил леко изкривен — Сириус имал този белег от някакво нараняване още като малко кученце. За свое учудване, Плакси се разплакала. Поседяла така известно време, избърсала сълзите си, после разкопчала палтото си и издърпала края на старата си, добре позната на Сириус риза на сини и бели карета. Със сгъваемия нож, който преди често използвала да почиства копитата на овцете, отрязала парченце от ризата и го оставила до следата. Сириус нямало да различи цветовете поради черно-бялото си зрение, но Плакси се надявала, че ще забележи открояващото се каре, а като се доближи, ще го познае. Освен това парченцето от ризата щяло да запази миризмата й дълго време. Сириус щял да разбере, че е намерила следите му и щял да се върне.

Плакси продължила да обикаля из блатата и да оглежда околността с бинокъла, който й бях подарил наскоро, за да наблюдава овцете. (При избора на този подарък сигурно подсъзнателно съм искал да подчертая насладата от човешкото зрение — то е толкова по-съвършено от кучешкото). Накрая умората и гладът я принудили да се върне в Танивол. Там си направила чай, закусила с останалите бисквити, преоблякла се и отишла в селото. Хората я гледали втренчено. Някои я поздравявали сърдечно в името на старото приятелство, други отвръщали поглед. Дори враждебно настроените все пак били впечатлени от елегантната й външност и се държали почтително, но банда хлапаци започнали да й подвикват нещо на уелски и избухнали в смях.

Плакси отишла в полицията, където хайката вече се събирала. Нейният стар приятел, селският полицай, я приел и изслушал съчувствено горещата й молба за милост.

— Аз ще го намеря — казала тя — и ще го отведа далеч от Уелс. Лудостта му е временна.

Полицаят поклатил глава и отвърнал:

— Ако обаче го намерят те, ще го убият. Искат кръв.

— Но това е убийство! Той не е обикновено животно.

— Не, той е много повече, мис Плакси, знам. Но пред закона си остава животно, а законът изисква опасните животни да се унищожават. Направих всичко възможно, за да забавя работата — повече не мога.

— Кажете им, че кучето е много скъпо и трябва да бъде заловено живо. Обадете се в лабораторията в Кеймбридж — оттам ще потвърдят писмено това.

Полицаят довел инспектора от управлението, който бил пристигнал специално за хайката. Обсъдили положението и инспекторът й разрешил да се обади по телефона в лабораторията. Плакси намерила Макбейн и го помолила веднага да тръгне с колата си, за да прибере Сириус, ако тя успее да го намери преди хайката. Инспекторът също поговорил с Макбейн, който го убедил да промени плана. Щели да се помъчат да хванат кучето живо. С известно нежелание инспекторът дори се съгласил да отложи хайката с един ден, така че мис Трелоун да се помъчи сама да намери кучето си.

Плакси излязла от полицейския участък доста обнадеждена. В бакалницата, където се запасила с продукти, я посрещнали студено, но пекарят се държал приятелски, а добродушният инвалид в будката за цигари, който отдавна бил продал всичката си стока, извадил от джоба си един пакет и го пъхнал в ръцете й с думите:

— Ще имате нужда от цигари, мис Плакси, нали сме стари приятели.

Плакси изкачила стръмната пътека към Танивол с натежала глава, приготвила храна, облякла пак старите си дрехи и отишла при Пю и жена му да им каже как са се развили нещата. Цяла сутрин обикаляла напразно. После обядвала, спряла да си почине и сънят я победил. Събудила се след няколко часа, скочила на крака и пак тръгнала да търси Сириус. Парчето от ризата, което оставила при блатото, било непокътнато и тя продължила нататък. Искала да провери малката пещера в най-дивото кътче на блатистата местност, която като деца използвали за скривалище. Наблизо намерила следи от куче, но били стари. Нямало нищо друго. Оставила и на това място парче от ризата си. С натежали крака и свито сърце тръгнала назад. Когато стигнала до блатото, вече било съвсем тъмно. Чудела се какво да прави и накрая решила да чака там, докато съмне. Подслонила се, доколкото могла, в едно обрасло с папрат място под скалите. Заспала въпреки студа. Събудила се призори схваната и премръзнала. От Сириус нямало никаква следа. Плакси продължила още малко да се лута безцелно и да го вика, а после поела обратно.

Вкъщи закусила, преоблякла се, поосвежила измъченото си лице и пак отишла в полицията. Там с ужас узнала, че предишния ден намерили някакъв човек убит и разкъсан. Това станало на източната страна на Филаст, далече от Арениг. Убитият бил местен овчар. Щом научил, че са забелязали Сириус в околността, той заявил, че ще търси ужасното животно, докато го убие. Не го било грижа колко е ценно за онези безбожници. Тръгнал със стара бойна пушка и куче. Вечерта кучето се върнало много развълнувано без господаря си. Спасителната група намерила тялото на човека, а до него лежала празната пушка.

След този инцидент полицията решила без отлагане да предприеме действия за унищожаването на Сириус. Изпратени били хайки във всички краища на Северен Уелс.

В пълна паника Плакси веднага тръгнала към блатистата местност. Парчето плат на мястото, където било загинало понито, сега липсвало и имало пресни следи, но не била сигурна дали са на Сириус. Откъснала още едно парче от ризата си, оставила го на същото място и тръгнала към старото скривалище, като оглеждала с бинокъла всеки хълм и всяка долина. Само веднъж видяла двама мъже с пушки, които се движели по билото на далечен хълм — нямало никакви други следи от хайката. Денят бил слънчев, духал северозападен вятър. В такъв ден трудно можело да се скриеш. Все пак блатистата област била огромна, а преследвачите — малко.

Когато приближила до скривалището, видяла Сириус — с опашка между краката, с наведена глава, като уморен кон. Идвала срещу вятъра и зад гърба му, затова той не я усетил, докато не го повикала. Щом чул името си, Сириус подскочил и се обърнал към нея с ръмжене. В устата си стискал парчето от ризата й. Тръгнала към него, като повтаряла името му. Той не помръдвал и продължавал да гледа заплашително, но като стигнала на няколко крачки от него, отстъпил назад и изръмжал.

Тя не знаела какво да направи, затова протегнала ръце и извикала:

— Сириус, скъпи мой, това съм аз — Плакси.

Опашката под корема му помръднала в знак, че я разпознава и обича, но зъбите му все още били оголени. Той заскимтял, разкъсван от противоречия. Щом тя пристъпела към него, той се дърпал назад и ръмжал. Плакси дълго и безуспешно се мъчила да спечели доверието му и накрая се отчаяла. Покрила лице с ръце, легнала на земята и заридала. Тази гледка на безсилие и мъка очевидно извършили чудото, което разтворените й ръце не могли да постигнат, защото Сириус допълзял до нея и скимтял, разкъсван от страх и любов, докато най-после протегнал муцуна и я докоснал. Познатата миризма избистрила съзнанието му. Той душел лицето й, а Плакси не смеела да помръдне, за да не го изплаши. Започнал да ближе бузите й с топлия си език, но тя не се отдръпнала, въпреки че имал лош дъх като на див звяр, а мисълта за убития от него човек я изпълвала с отвращение.

— Плакси! Плакси! Плакси! — проговорил накрая Сириус и притиснал муцуната си към нея. Чак тогава тя се осмелила да го прегърне.

— Да отидем в леговището — казала тя. — Трябва да се скрием, докато се стъмни, после ще слезем в Танивол и ще чакаме Макбейн да дойде да ни вземе с колата. Помолих го да побърза.

Едва ли можели да намерят по-добро прикритие от това. В подножието на скалите имало малка пещера. Входът към нея бил обрасъл с папрат. Върхът бил недостъпен, така че никой не можел да ги забележи отгоре. Вътре намерили изсъхналите листа, които много отдавна самата Плакси нахвърляла, за да си направи легло. Сега накъсали още папрат, разположили се удобно и малко по малко Плакси му припомнила общото им минало и успяла да го изтръгне от лудостта. Разговаряли няколко часа и ги обземало все по-голямо спокойствие и радост. Плакси неведнъж споменавала за бъдещето им, но щом станело дума за това, Сириус помръквал.

— Ще напуснем Уелс и ще отглеждаме овце някъде в Шотландия, веднага щом намерим подходящо място — казала Плакси.

— За мен няма място в света на хората, но няма и друг свят — отвърнал й Сириус. — За мен няма място никъде във вселената.

— Там, където съм аз, винаги ще има място и за теб. Аз съм твоят дом, твоята опора. И твоята жена, твоята вярна Плакси.

Той близнал ръката й и казал:

— През последните няколко дни, когато не се задушавах от ярост към целия човешки род, копнеех за теб. Но ти не трябва да се обвързваш с мен. Все едно, не можеш да създадеш отделен свят за мен. Разбира се, във всеки свят, където бих могъл да живея, ти ще присъстваш като най-прекрасната миризма, която винаги ще следвам. Но ти не можеш да създадеш цял отделен свят за мен. В интерес на истината, за мен е невъзможно да имам какъвто и да е свят, защото собствената ми природа е безсмислена. Духът в мен се нуждае от света на хората, вълкът — от дивото. Бих могъл да се чувствам добре само в страната на чудесата, където и вълкът ще е сит, и агнето ще е цяло.

Двамата чули в далечината някакъв глас и сърцата им се разтуптели. Притиснали се един към друг и зачакали мълчаливо, благодарни за дълбоката сянка в пещерата. Слънцето вече било почти залязло. Стъпките съвсем наближили. Сириус потръпнал в прегръдките й и заръмжал.

— Тихо! Не ставай глупав! — прошепнала Плакси. Помъчила се да запуши устата му с едната си ръка, а с другата отчаяно го притискала към себе си. Стъпките отминали входа на скривалището им, а после се отдалечили и заглъхнали. След няколко минути тя не издържала, предпазливо го пуснала и му казала:

— Сега, за бога, стой тихо!

Дълго стояли така и само от време на време разменяли по някоя дума. Започнало да се стъмнява и Плакси си помислила, че най-тежката част от изпитанията им е свършила.

— Скоро ще е съвсем тъмно и ще можем да се приберем вкъщи — казала тя, — в Танивол, кучето ми, и ще си направим страхотна вечеря. Ужасно съм гладна. А ти?

Сириус помълчал и после отвърнал:

— Вчера ядох човешко месо. — Той сигурно усетил потръпването й, защото добавил: — Бях подивял. И пак ще подивея, ако не ме прегърнеш.

Плакси го прегърнала и тихичко се засмяла от радост. Вече си представяла как пътуват в безопасност към Кеймбридж.

Тя станала и предпазливо погледнала навън. Последните лъчи на залеза угасвали. От врага нямало никаква следа. Заобиколила една скала и пак не видяла опасност. Поразходила се наоколо, поогледала се и изпитала нужда да се облекчи. Клекнала в храстите и тихо започнала да подсвирква мелодията, която двамата още от детството си свързвали с това познато действие. Сириус трябвало да подеме припева, но мълчал. Тя повторила мелодията няколко пъти, но нямало отговор. Изведнъж се разтревожила, тръгнала бързо назад и видяла, че той стои пред пещерата и души въздуха с изправена опашка и настръхнала козина. В същия миг се появило друго куче и Сириус с яростен лай се нахвърлил върху неканения гостенин, който подвил опашка и побягнал. Двете кучета изчезнали зад хълма. Чуло се ожесточено ръмжене и лай, после човешки гласове и изстрел, последван от кучешки вой. Плакси замръзнала от ужас. След секунда се обадил непознат мъжки глас:

— Дявол да го вземе! Улучих другото куче! Проклетникът избяга!

Стреляли още два пъти.

— Няма смисъл. Много е тъмно — казал друг глас.

Плакси наблюдавала двамата мъже, скрита зад скалата. Те отишли да разгледат убитото куче, а после се отправили надолу към селото. Щом се скрили, тръгнала да търси Сириус. След малко се върнала в пещерата, като се надявала да го намери там. Нямало го. Тя се лутала в тъмнината и от време на време тихичко го викала. Обикаляла така с часове. Към полунощ чула далечен звук на сирени. Прожектори осветили облаците и след малко високо в небето преминал самолет, движещ се на североизток, после още един, последван от много други. Долетели далечни изстрели, а после отекнала силна експлозия. Изморена до смърт, Плакси все повече се отдалечавала от скривалището и викала Сириус.

Накрая, почти в краката си, чула приглушен звук. Отстъпила и го видяла проснат на тревата. Той едва събрал сили да помръдне с крайчеца на опашката си за поздрав. Плакси коленичила до него, прокарала ръка по тялото му и усетила, че хълбокът му е мокър и лепкав. Някой от последните изстрели го бил улучил, въпреки че в здрача мъжът видял само, че кучето продължава да тича. Тежко раненият Сириус успял да се добере до по-безопасно място, но болката и загубата на кръв накрая го повалили. Тя носела със себе си от къщи медикаменти за първа помощ, сложила марля върху раната и я привързала с бинт, докато той потрепервал от болка.

— Трябва да отида за помощ и носилка — казала Плакси.

Той се възпротивил с последни сили, а като се изправила да тръгне, жално я помолил да не го оставя. Тя се проснала отчаяна до него и притиснала лице към муцуната му.

— Мили мой — казала Плакси, — налага се да те закараме вкъщи преди разсъмване, за да не те намерят.

Сириус пак простенал слабо и казал нещо като „Умирам… остани при мен… мила Плакси“. След малко добавил: „Умирам… много ми е студено“. Тя съблякла палтото си, завила го и се помъчила да се притисне към него, за да го стопли. Той казал нещо, което й се сторило като „Не съм създаден за теб. Робърт е за теб“. Изпълнена с любов и състрадание, тя отвърнала: „Но, скъпи мой, душите ни са създадени една за друга“. Последните му думи били: „Плакси-Сириус — струваше си“. След няколко минути той леко отворил уста и Плакси видяла на слабата светлина на настъпващото утро белите зъби и изплезения език. Тя заровила лице в гъстата козина на врата му и беззвучно заплакала.

Дълго останала така, докато неудобната поза я принудила да се изправи. Цялото й тяло се разтърсило от дълбока въздишка, в която имало скръб, любов, състрадание, но същевременно изтощение и облекчение. Изведнъж усетила, че е премръзнала и трепери. Разтрила ръце да се стопли, внимателно вдигнала палтото си и го облякла. Тази постъпка й се сторила безчувствена и пак се разплакала, а после се навела да го целуне още веднъж. Постояла приклекнала с ръце в джобовете до него и напипала малкия бинокъл, който й бях подарил. Дори това й се сторило непочтително към мъртвото куче, но си припомнила, че Сириус ме бе приел като приятел.

След малко сирените пак прозвучали далече долу в селцата — протяжно, тъжно, с нотка на благодарност. Чуло се блеене на овце и далечен кучешки лай. Над Арениг Фаур зората вече пламтяла като огромен пожар. „Какво да правя?“ — питала се тя. Спомнила си как само преди няколко часа лекомислено подсвирквала тяхната песничка и напразно чакала отговор от него. Била сломена от този спомен и от усещането за пропастта, която ги разделяла сега. Той, който бил толкова близо, сега й се струвал далечен като онези отдавна изчезнали бозайници, от които били произлезли и двамата. Вече никога нямало да чуе песните му.

Тогава се сетила какво трябва да направи. Щяла да изпълни реквием за него. Върнала се при любимото си куче и се обърнала към изгрева. После с толкова твърд и силен глас, колкото можела, запяла странната песен, която Сириус бил съчинил за нея в неповторимия си стил. Фразите без думи сякаш символизирали кучешкото и човешкото, които се борили за надмощие в него през целия му живот. Лаят се примесвал с човешки гласове, редували се две теми — едната била топла и блестяща — това била самата Плакси, а другата звучала объркано — това бил Сириус. Композицията започвала бодро и игриво, но преминавала в трагично звучене. Този финал преди не й харесвал, но сега изведнъж разбрала, че трагичната му участ била неизбежна. Под въздействието на тази музика тя разбрала, че въпреки неповторимостта си Сириус през целия си живот и дори сега, след смъртта си, символизира нещо универсално, нещо общо за всички пробуждащи се духове както на Земята, така и в най-далечните галактики. Защото тъмното звучене на музиката се осветявало от сияние, което Сириус наричал „цвят“ — красотата, която самият той така и не видял. Но сигурно това била онази красота, която никой дух — нито човешки, нито кучешки — никога не е виждал ясно, онази светлина, която никога не е озарявала нито земята, нито морето, и все пак пробуждащият се разум съзира частица от нея навсякъде.

Плакси продължавала да пее, когато златният изгрев обхванал небето на изток. След миг ярките лъчи на слънцето озарили Сириус и сякаш го запалили.