Олаф Стейпълдън
Сириус (13)

Глава 11
Човекът в ролята на тиран

През лятото на 1939 година над Европа вече се събирали облаци, вещаещи война. Всички живеели в страх от бъдещето или отчаяно се надявали, че по някакво чудо бурята все пак няма да избухне. Дотогава Сириус не обръщал особено внимание на международното положение, но сега и той като много други се разтревожил. За Томас мисълта за евентуална война била много досадна. Той искал безпрепятствено да се занимава с изследванията си и се опасявал, че войната ще направи това невъзможно. Естествено, ако конфликтът избухне, казвал той, ще трябва, дявол да го вземе, да направим всичко, за да спечелим, въпреки че ако тези глупаци политиците бяха поне малко по-интелигентни и по-честни, никога нямаше да си имаме такива неприятности. Сириус бил горе-долу на същото мнение, но в него допълнително се надигал гняв към господстващия вид, който притежавал толкова много сила и възможности и въпреки това успявал да направи жалка бъркотия от делата си.

През лятото семейство Трелоун прекарало в Уелс само няколко седмици. Ваканцията била помрачена от тревожното международно положение. Томас се ядосвал, а Елизабет много тъгувала. Тамси, която преди няколко месеца се омъжила, дошла в Уелс за няколко дни и през цялото време мрачно преглеждала вестниците и слушала радио. Морис — вече бил преподавател в Кеймбридж — доста спорил с Тамси за шансовете на Хитлер. Джайлс бил много мълчалив и се мъчел да свикне с мисълта, че скоро ще го мобилизират. Плакси не искала дори да чуе за приближаващата война и щом някой заговорел за това, излизала от стаята. Сириус се отдал на възстановяването на физическата си форма след Кеймбридж и Лондон.

Когато войната избухнала, Сириус се намирал в една овцевъдна ферма в Къмбърланд, където изучавал методите за отглеждане на овце в Езерната област. Изживяванията му там били ценни, но болезнени. Туейтс, който в никакъв случай не бил типичен представител на прекрасните фермери от Лейкланд, се оказал жесток и неразумен господар. Той показал на Сириус една страна на човечеството, с която кучето дотогава не се било сблъсквало осезателно. Сириус веднага заподозрял Туейтс, защото собственото му куче Рой, шотландско коли, при всяка възможност избягвало господаря си и се свивало от страх, щом му заговорел. В отношението на Туейтс към Сириус изглежда се проявявала някаква стара и вероятно забравена травма. Може би поради подозренията си, че кучето не е обикновена суперовчарка, Туейтс развил силна антипатия към него и все се мъчел да го изкара виновен за нещо. Каквато и да била причината, той скоро започнал да се отнася към Сириус с неприкрита жестокост. Трудно ми е да намеря извинение за непростимата небрежност на Томас, като избрал тъкмо този човек за учител на Сириус. Той изобщо показвал учудваща нечувствителност към психологическата страна на великия си експеримент — може би не толкова нечувствителност, колкото липса на въображение. Но в този случай пропускът му да осигури прилични условия за Сириус бил толкова крещящ, че съм склонен да го считам за умишлен. Дали бил решил да даде възможност на кучето да опознае отблизо някои по-груби черти на човешкия род? Ако е така, той отлично постигнал целта си.

Така или иначе, Туейтс постоянно изливал злобата си върху Сириус, карал го да носи тежки товари в уста, заповядвал му да прави най-различни неща, който можела да свърши добре само човешка ръка, изморявал го до смърт с трудна за изпълнение и очевидно ненужна работа и злобно му се подигравал в разговорите си със съседите.

Отначало Сириус бил донякъде доволен от възможността да общува с човек, чийто темперамент е толкова животински. До този момент хората около него били прекалено дружелюбни, за да си изгради обективна представа за тях. Той искал да опознае човека в неговия по-груб вариант. Скоро започнал да има неприятности, защото не се свивал от страх, когато Туейтс давал команда за нещо, а вместо това изпълнявал задачата точно и спокойно. Това карало човека да го ругае при най-малък повод, при което Сириус изненадано го поглеждал с твърд и студен поглед, което естествено влошавало нещата. Постепенно грубият глас на Туейтс и цялата атмосфера във фермата започнала да изнервя Сириус. Споменът за по-лесните отношения с хората в Уелс, Кеймбридж и Лондон започнал да избледнява и Сириус установил, че в съзнанието му Туейтс се е превърнал в типичен представител на човека. Без сам да забележи, започнал да си фантазира, че е водач на своя вид в борбата с тираничните хора. Големите жестоки ръце на Туейтс за него символизирали процеса, по който този безмилостен биологичен вид станал господар на всички живи същества на планетата. Въпреки че самият той бил ловец и неведнъж бил причинявал болка и смърт, Сириус започнал да изпитва презрително възмущение от жестокостта на човека. Състрадателността към слабите, която развил под влияние на своите приятели-хора, сега го настроила против човечеството.

Туейтс няколко пъти заплашвал Сириус с тояга, но все не се решавал да го удари — отрезвявали го внушителните размери и опасният блясък в очите на кучето. С течение на времето безпричинната омраза на човека към кучето се увеличавала. Но инцидентът, който предизвикал голямото нещастие няколко дена преди пристигането на Томас, бил свързан не със Сириус, а с Рой. Колито се затруднявало да вкара няколко овце в кошарата. Туейтс го издебнал и го ударил силно по хълбока. Сириус вбесен се нахвърлил върху Туейтс и го съборил на земята, а после се опомнил, отдръпнал се и наблюдавал как човекът се изправя. Рой бързо изчезнал от сцената. Туейтс имал неизменно правило — щом кучетата са непокорни, трябва да си получат заслуженото, докато започнат да се подчиняват, а това означавало да бъдат пребити почти до смърт. Той извикал наемния си работник:

— Андерсън, този звяр побесня, ела да ми помогнеш да му дадем урок.

Не получил отговор. Андерсън бил далече и не чул. Туейтс не бил страхливец, но нямал желание да атакува едрото и хитро животно сам. Неподчинението обаче трябвало да бъде наказано на всяка цена. Освен това такова опасно животно можело да нанесе непредвидими щети. Най-добре било веднага да го унищожи. Щял да обясни на Трелоун, че кучето е побесняло и се е наложило да го застреля. Туейтс влязъл в къщата. Сириус предположил, че ще се появи с пушката си, затова се втурнал към вратата и приклекнал отстрани. След малко Туейтс се показал на прага и се огледал. Сириус скочил върху него, пак го повалил и стиснал пушката със зъби. Двамата противници се затъркаляли по земята. Туейтс успял да се изправи на крака и се помъчил да насочи дулото към кучето. Единият патрон гръмнал без да го засегне, после другият. Сириус пуснал пушката и отскочил настрана. Туейтс бръкнал в джоба си и извадил още патрони. Сириус скочил върху него, повалил го отново и го стиснал с всички сили за гърлото с яките си челюсти. Вкусът на топлата човешка кръв и сподавените звуци, които издавал човекът, го изпълнили с тържествуваща, сляпа ярост. С този символичен акт щял да убие не само Туейтс, но и целия тираничен вид. От сега нататък всички зверове и птици щели да заживеят природообразно и естественият ред на планетата нямало никога вече да бъде смущаван от машинациите на самодоволния човек. Такива мисли се въртели в главата му, докато двамата все още се борели и търкаляли по земята, всеки вкопчен в гърлото на другия.

Накрая съпротивата на човека отслабнала, а ръцете му загубили силата си. В Сириус настъпила промяна. Яростта му намаляла и той започнал да вижда положението по-обективно. В края на краищата това същество проявявало само вродената си природа. Същото важало за цялото човечество. Каква причина имало за тази глупава омраза? Човешката воня изведнъж му напомнила аромата на Плакси. От вкуса на кръвта му се повдигало. Прегризаният гръклян го изпълвал с ужас. Той пуснал Туейтс, отдръпнал се и се загледал в едва забележимото помръдване на своя събрат, макар и не куче, когото той — също като Кайн — убил.

Замислил се върху практическата страна на нещата. Сега вече човешката ръка щяла безмилостно да се насочи срещу него. Ръката на два милиарда човешки същества — на цялото човечество, като се изключат малцината му приятели. Внезапно го обхванало паническо чувство за самота. Пилотът, който прелита над вражеска територия и под него е само врагът, а над него — само звездите, може понякога да се почувства отчайващо самотен, но тази самота е нищо в сравнение със самотата, която обзела Сириус — целият човешки род бил против него, неговият собствен вид не можел да го разбере, никъде нямало глутница, която би го утешила и приела като свой.

Сириус отишъл до коритото, напил се с вода и се облизал. Погледнал пак човека, който сега лежал неподвижно с прегризан окървавен врат. След отчаяната борба с Туейтс, и Сириус го болял вратът. Потръпнал, като си представил болката, която са причинили зъбите му. Върнал се при тялото и го подушил. Вече се усещал лекият дъх на смъртта. Нямало смисъл да рискува собствения си живот, за да доведе лекар и да спасява този човек. Подчинявайки се на внезапен необясним импулс, той леко близнал убития си събрат по челото.

Далечни стъпки! Изведнъж го обхванал ужас и той побягнал, прескочил оградата и се устремил към сечището. Хрумнало му, че може да го преследват с хрътки и използвал всички лисичи хитрости, за да ги отклони от следата — връщал се по собствените си дири, следвал потоците и тъй нататък. Нощта прекарал скрит в храстите. На сутринта гладът го принудил да тръгне на лов. Успял да хване заек, отнесъл го в леговището си и бързо го изгълтал. Спотайвал се до залез слънце, измъчван от угризения, но същевременно изпълнен с особена приповдигнатост. Извършил престъпление, но то било и акт на самоутвърждаване, който завинаги го освободил от властта на господстващия вид. Отсега нататък нямало никога да се страхува от човека само защото е човек. Сириус прекарал в скривалището си още един ден и две нощи. После тръгнал да пресрещне Томас, който трябвало да пристигне следобед. Много предпазливо Сириус поел през хълмовете, докато стигнал до пътя, водещ към фермата на Туейтс. Намерил място, където имало добро прикритие и пътят правел остър завой. Там всички коли намалявали скоростта почти до човешки ход. Спотаил се в храсталака и зачакал. От време на време минавал някой пешеходец или кола. Накрая чул безпогрешния звук на Томасовия „Морис 10“. Сириус предпазливо изпълзял от скривалището си, оглеждайки се за други хора. Нямало никой. Тогава излязъл на пътя. Томас спрял колата, отворил вратата и весело го поздравил. Сириус с подвита опашка казал само:

— Убих Туейтс!

— Господи! — възкликнал Томас, неспособен да добави нищо друго.

С острия си слух Сириус доловил далечни стъпки, затова влезли в гората да обсъдят положението. Решили Томас да отиде до фермата все едно, че не знае нищо за нещастието, а Сириус да продължи да се крие.

Няма нужда да описвам подробно как Томас се справил с проблема. Естествено, не казал на полицията, че е срещнал Сириус. Употребил много усилия да ги убеди, че неговите суперовчарки не представляват опасност, като посочил доказателства. Повтарял, че сигурно Туейтс се е държал много лошо със Сириус — той (както станало ясно) бил известен със садистичния си характер. Очевидно Туейтс е нападнал кучето с пушка и го е ранил. В самозащита кучето го убило. Къде било то сега? Най-вероятно прекрасното животно е умряло от раните си някъде в тресавището.

Томас казал на Сириус само тази част от истината — убиецът научил останалото дълго след това. Нещата всъщност не се развили така добре, както ги представил Томас. Служителите на закона си останали подозрителни и наредили кучето да бъде унищожено, щом го намерят. Томас решил, че за да защити своя уникален кучешки шедьовър, трябва да си послужи с хитрост. След време щял да уведоми властите, че звярът-човекоубиец най-после се е добрал вкъщи и веднага е бил унищожен. Имал намерение да пожертва една голяма немска суперовчарка и да представи трупа за Сириус.

Томас прибрал кучето от скривалището му привечер, след като приключило следствието по причините за смъртта на Туейтс. Имало пълнолуние и въпреки затъмнението заради бомбардировките, двамата пътували без спиране цяла нощ.