Ръдиард Киплинг
Смелите моряци (8)

Глава VIII

До края на живота си Харви не би могъл да забрави картината, разкрила се пред очите му. Слънцето, което не бяха виждали почти цяла седмица, се показа на хоризонта и хвърли ниски червени отблясъци върху платната на три флотилии закотвени шхуни — една на север, една на запад и една на юг. Трябваше да има стотина кораба от най-различен вид и направа. По-далеч беше хвърлил котва и един френски кораб с правоъгълни платна. Всички те се полюшваха, като че ли се навеждаха и си правеха взаимно реверанси. От всяка шхуна се спускаха лодки като пчели от препълнен кошер и глъчката от гласовете, тракането на въжета и скрипци, плясъкът на веслата се носеше надалеч. Платната бяха с най-различни цветове — черни, перлено сиви и бели. Когато слънцето се възкачи на хоризонта, откъм мъглите на юг изникнаха още много лодки.

Те се струпваха на куп, разделяха се, събираха се отново, всички устремени в една посока. Мъжете се поздравяваха, подсвиркваха, подвикваха и пееха. По повърхността на водата се носеше изхвърлен от корабите боклук.

— Това наистина е цял град — възкликна Харви. — Диско беше прав. Това е град!

— Не е голям — каза Диско. — Около хиляда души живеят тук, а оттатък е Девата — той посочи едно празно пространство, където не се виждаха лодки.

„Тук сме“ заобиколи северната флотилия. Диско махаше с ръка на многобройните си приятели и хвърли котва така изкусно, като че бе със състезателна яхта на финал. Флотата на Бенкс отминава с мълчание доброто мореходство, а на некадърниците се смеят всички.

— Дойде време за мойвата — извикаха от „Мери Чилтън“.

— Добре ли върви? — запитаха от „Крал Филип“.

— Хей, Том Плат! Ще дойдеш ли днес на вечеря? — обадиха се от „Хенри Клей“. Въпроси и отговори се кръстосваха във всички посоки. Хората се бяха срещали по-рано, бяха ловили риба с лодки в мъглата и няма друго място в морето, където да се разменят клюки, както на Бенкс. Изглежда, всички бяха осведомени за спасението на Харви и питаха дали вече можеше да си изкарва хляба сам. Младите се закачиха с Ден, който веднага в тон, остроумно се осведомяваше за здравето им, обръщайки се към тях с градските им прякори, което съвсем не им се нравеше. Сънародниците на Манюел му бърбореха на техния език. Дори мълчаливият готвач беше яхнал утлегара и разговаряше на галски с един свой приятел, черен като него. След като завързаха шамандури на въжето на котвата, лодките се спуснаха напред и се присъединиха към тълпа от други лодки, закотвени на около миля разстояние. Шхуните се люлееха и гмуркаха на безопасно разстояние една от друга, подобно на майки-патици, които очакват своята челяд, а малките лодки се разпръскваха встрани като непослушни патенца.

Когато стигнаха до скупчените лодки, ушите на Харви пламнаха, тъй като отвсякъде чуваше забележки за своето гребане. Край него бърбореха на диалекти, които се срещат от Лабрадор до Лонг Айлънд. В тях се примесваше португалски, неаполитански, френски, езикът на франките, галски. Отвред долитаха песни и викове, ругатни. Изглеждаше, че той е прицелената точка на всички. За първи път в живота си се стесняваше. Може би причината за това беше, че напоследък бе живял тъй дълго само сред рибари — същите диви лица, които сега се появяваха и изчезваха в клатушкащите се малки лодки. Леки, дълги вълни, разделени на около шестстотин метра една от друга, се надигаха бавно и върху гърбиците им разноцветните лодки се нареждаха в редици. Там те се задържаха за миг и се открояваха като прекрасен фриз на фона на небето, а мъжете в тях ръкомахаха и приказваха. В следващия момент отворените устни, махащите ръце и голите тела изчезваха, докато дойдеше друга вълна, която носеше съвършено нови хора, същински марионетки в куклен театър. Харви се бе захласнал.

— Внимавай! — извика Ден и посочи мрежата, която потапяше. — Когато ти кажа да теглиш, тегли. Пасажът от мойва може да се появи всяка минута. Къде ще останем, Том Плат?

Като блъскаше, разбутваше и дърпаше, като поздравяваше стари приятели тук и се заканваше на отдавнашни врагове там комодорът Том Плат успешно направляваше малката си флотилия към подветрената страна през гъстата тълпа и веднага трима-четирима започнаха да изтеглят котвите си с намерение да се приютят на завет при „Тук сме“. Изведнъж се разнесе гръмогласен смях, тъй като една лодка полетя неудържимо напред и собственикът й задърпа въдиците с бясна скорост.

— Притегни въжето! — завикаха двадесетина гласа.

— Какво става? — запита Харви, когато лодката мина покрай тях в посока на юг. — Не е ли на котва?

— На котва е, разбира се, но въжето й е хлабаво — обясни със смях Ден. — Някой кит се е оплел в него. Дърпай, Харв! Ето ги!

Морето около тях като че се покри с облаци и притъмня, а след това водата се накъдри от ята дребна сребриста риба. В едно пространство от около пет или шест акра заподскача треска като пъстърва през май. Зад пасажа от треска няколко сиво-черни кита разпенваха водата.

Тогава всички започнаха да крещят и да теглят котвите си, за да бъдат заедно с групата. Съседните въдици се объркваха и всеки си казваше първото, което му идваше на езика. Дърпаха яростно въжетата, заплашваха и наставляваха другарите си. Дълбоката вода се пенеше като току-що отворена бутилка с газирана вода и треска, хора и китове заедно се нахвърлиха към нещастната стръв. Мрежата на Ден едва не събори Харви. Но в цялата дива неразбория Харви все пак успя да съзре малкото злобно око на кита, който плуваше по повърхността на водата, и както му се стори намигаше. Този поглед той не би могъл да забрави — напомняше му много погледа на слоновете в цирка. Въдиците на три лодки се оплетоха и безгрижните морски ловци трябваше да ги извлекат на половин миля разстояние, за да ги оправят.

След малко мойвата изчезна и пет минути по-късно тишината се нарушавате само от свистенето на въдиците, хвърлени отново в морето, и от плясъка на треската и на по-едрите риби, които рибарите набучваха. Беше чудесно да се лови риба. Във водата Харви наблюдаваше сребристата треска, която се придвижваше бавно, на пасажи. Рибите налапваха въдиците, тъй както си плуваха. Законът на Бенкс твърдо забранява повече от една кука на въдица, когато лодките са при Девата или из плитчините на Изток, но лодките бяха така близо една до друга, че дори единичните куки се закачаха и Харви трябваше да се разправя едновременно с един дребен космат човек от Нюфъндлънд, който ловеше от едната му страна, и с един креслив португалец, който беше от другата.

Под водата въжетата се заплитаха много по-лошо, отколкото въдиците. Всеки лодкар беше пуснал котвата си, където на него му се струваше подходящо, и се плъзгаше и гребеше около тази избрана точка. Когато рибата не кълвеше така упорито, на всеки му се искаше да изтегли котвата и да потърси по-добро място, но всеки трети откриваше, че е здраво вързан с четирима-петима свои съседи. Рязането на чуждо въже се считаше за голямо престъпление в областта на Бенкс, но все пак това се случи три или четири пъти през този ден без някакви особени последствия. Том Плат хвана един рибар от Мейн на местопрестъплението и го просна с веслото върху перилото на лодката му. По същия начин Манюел се справи с един свой съотечественик. Но въжето на котвата на Харви беше прерязано, а също и на Пен. Прехвърлиха ги в други помощни лодки, с които закараха на „Тук сме“ рибата от другите лодки. На смрачаване мойвата се събра още веднъж. Настъпи предишната суматоха. Привечер загребаха обратно, за да започнат да солят рибата под светлината на керосиновите лампи, поставени в края на кошарата.

Имаше огромна купчина риба и още докато соляха, заспаха. На следващия ден няколко лодки ловиха риба близо до „Девата“ и Харви, който беше с тях, се взираше надолу във водата към водораслите, покрили тази самотна скала, която се издига почти двадесет стъпки над повърхността. Там треската беше на цели легиони и важно плуваше над кафявите мъхнати водорасли. Когато рибите кълвяха, кълвяха всички заедно. Същото ставаше и когато спираха. Около обяд работата спря и лодките започнаха да търсят развлечение. Ден забеляза приближаването на „Надеждата на Прага“, чиито лодки се присъединиха към компанията. Някой шеговито подхвърли:

— Кой е най-стиснатият във флотата?

Триста гласа отговориха весело:

— Ник Бре-еди! — това звучеше като органова песен.

— Кой открадна фитилите на лампите? — Ден измисли това.

— Ник Бре-еди! — запяха лодките.

— Кой свари супа от солена стръв? — се провикна някакъв непознат клеветник на около четвърт миля разстояние.

Отново последва веселият хор. Не че Бреди беше особено стиснат човек, но така говореха и флотилията се забавляваше до крайна степен с него. След това откриха един рибар с лодка от Труро. Преди шест години го бяха наказали за това, че използувал въдица с пет или шест куки — „нахалник“, така го наричаха из Плитчините. Естествено кръстиха го Джим Нахалника и въпреки че дълго време се беше крил в Джорджис, когато отново се появи, му беше оказана най-висока чест. Завикаха в хор, който напомняше избухване на фишеци.

— Джим! Джим, о, Джим! Джим Нахалника! — Това се харесваше на всички. И когато един роден поет от Бевърли запя песента „Котвата на «Кери Питмън» няма да издържи и за един цент“, която беше съчинявал през целия ден, а по-късно я пееше в продължение на седмици, лодкарите се почувстваха напълно доволни. След това заразпитваха човека от Бевърли какво прави, след като яде боб, тъй като дори поетите невинаги би трябвало да си позволяват това, което им се иска. Всички шхуни и почти всеки лодкар го повтори. Дали някъде наблизо имаше някой немарлив или нечист готвач? Лодките запяха за него и за храната му. Дали той не беше сбъркал нещо? На флотилията всичко беше разказано от край до край. Може би някой беше откраднал тютюна на другаря си? За това се разправяше навсякъде и името му преминаваше от вълна на вълна. Непогрешимото чувство на Диско, пазарската лодка на Дългия Джек, продадена преди много години, момичето, по което въздишаше Ден — на това място Ден, разбира се, се ядоса, — лошият късмет на Пен с котвите, възгледите на Солтърс за торенето, хубавите корабни макети, които Манюел майстореше, и това, че Харви държеше веслата по женски — всичко беше описано до най-малки подробности. Около тях мъглата се стелеше на сребърни талази, в тях проблясваше слънцето и гласовете им ехтяха като гласове на невидими съдии, произнасящи присъди.

Лодките кръстосваха надлъж и шир, ловяха риба, разпиляваха се, докато излезе мъртво вълнение. Тогава се раздалечиха за по-голяма безопасност. Някой се обади, че ако мъртвото вълнение продължи, Девата ще се сгромоляса. Един дързък голуеец, който беше дошъл тук с племенника си, не повярва, вдигна котва и стигна с гребане до самата скала. Много гласове им викаха да се върнат обратно, а други ги насърчаваха да останат там. Големите вълни с гладки гърбове минаваха на юг, издигаха лодката високо, високо в мъглата и после отново я отпускаха в надиплената вода, която я притегляше навътре, и там лодката се завърташе около котвата си на една-две стъпки от скритата скала. Това беше игра със смъртта, сякаш предизвикваха съдбата. Рибарите наблюдаваха в неловко мълчание. Най-после Джек не издържа, настигна земляците си и тайно преряза въжето им.

— Не чувате ли, като ви викаме? — скара им се гой. — Дърпайте, дърпайте, за да се спасите, нещастници! Гребете!

Мъжете ругаеха и се опитваха да спорят, но лодката ги отнесе. Следващата голяма вълна ги отхвърли по-високо и те се забавиха малко като човек, който се препъва в килим. В същото време всички, които наблюдаваха, изреваха в хор. Девата полетя нагоре на няколко акра от водата, пенестобяла яростна. Страховита картина над плитчините! После отвсякъде горещо поздравяваха Дългия Джек. Голуейците не смееха да проговорят.

— Не беше ли красиво? — възкликна Ден, който се въртеше като малко тюленче у дома си. — Такива вълни се редуват на всеки половин час, за да може да се набере голяма вълна. На какъв интервал се движат, Том Плат?

— На всеки петнайсет минути, и то точно на минутата. Харв, ти стана свидетел на най-голямото събитие на Бенкс, а ако не беше Дългия Джек, щеше да видиш жертви.

Откъм мястото, където мъглата беше по-гъста, се чуха весели гласове. На шхуните забиха камбани. Един голям барк си пробиваше внимателно път през мъглата. Ирландците го посрещнаха с ревове и крясъци:

— Заповядай при нас, мила!

— И тези ли са французи? — запита Харви.

— Не виждаш ли? Лодката е от Болтимър. Трепери от страх. Ще ги накараме да съжаляват, че са дошли дотук. Предполагам, че шкиперът й за първи път се среща с толкова голяма флотилия.

Баркът беше черен, напет осемстотинтонен. Главното му платно висеше закачено с клуп, а марселът му потропваше нерешително от слабия вятър, който ги носеше напред. Баркът е най-нежното от всичките деца на морето и този висок, изпълнен с неувереност кораб, с прикрепена фигура на носа, боядисана с бяла и златна боя, изглеждаше смутен, объркан, също като жена, повдигнала полите си, за да пресече кална улица, под подигравателните подвиквания на хулиганите. Положението на барка беше точно такова. Французите знаеха, че се намират близо до Девата, слушаха подвикванията около себе си и опипваха пътя си. Ето една малка част от това, което танцуващите наоколо лодки й подмятаха:

— Каква Дева? За какво говорите? Та това е неделна утрин в Льо Хейв. Върнете се у дома си да изтрезнеете.

— Връщайте се, костенурки такива! Върнете се и предупредете, че идваме след вас.

Половин дузина гласове говореха едновременно в хармоничен хор, докато кърмата пропадаше надолу е люлеене и пръскаше мехури в браздите между вълните.

— Дръж здраво! Дръж здраво да спасиш кожата си! Сега си на върха.

— Надолу! Право надолу! Пусни всичко!

— Всички на помпите!

— Свали кливера!

В този момент шкиперът загуби контрол над нервите си и започна да ругае. Ловенето на риба беше преустановено моментално, за да му отговорят, и тогава той научи много любопитни факти за барка си и за следващото пристанище, където щеше да се отбие. Питаха го дали е застрахован и откъде е откраднал котвата си, тъй като, казваха те, тя принадлежала на „Кери Питмън“. Нарекоха лодката му кална гемия и го обвиниха, че изхвърля боклук, за да изплаши рибата. Предложиха му да го изтеглят и да го закарат при жена му, а един безочлив младеж се плъзна почти под извитата и задна част на кораба, удари по стената с разперена длан и изрева:

— Веднага се омитайте!

Готвачът изпразни една кофа пепел над него, а онзи в отговор му запрати рибени глави. Екипажът на барка хвърляше парченца въглища от камбуза, а лодкарите заплашиха, че ще се качат на борда и ще „откъртят горната му палуба“. Ако се намираше в истинска опасност, щяха да го предупредят веднага, но като го видяха, че се отправя към Девата, те най-пълноценно използуваха възможностите си. Шегите престанаха, когато откъм скалата отново долетя рев, половин миля откъм наветрената страна. Измъченият барк спусна всички платна и лодките разбраха, че си отива посрамен.

През цялата нощ Девата стена пресипнало. На сутринта над сърдитото, разпенено до бяло море флотилията поклащаше мачти в очакване на водач. Нито една лодка не беше спусната до десет часа. Когато двамата Джералдовци от „Окото на деня“ решиха, че настъпва затишие, нещо, което не беше вярно, й дадоха пример. Само за една минута половината лодки ги последваха, подхванати от големите вълни. Трууп обаче остави всички на борда на „Тук сме“, за да солят риба. Той не виждаше смисъл в такива „рискове“ и когато същата вечер се разрази буря, те имаха удоволствие да приемат измокрени и премръзнали гости, щастливи, че са намерили подслон от бурята. Момчетата стояха при въжетата за лодките с фенери, другите бяха готови да теглят, като с едно око следяха помитащата вълна, която можеше да ги накара да оставят всичко, за да спасят живота си. В тъмнината кънтеше вик „лодка, лодка!“ Те я закачаха с кука и измъкваха някой подгизнал рибар. Скоро палубата им се препълни с лодки и легла за пострадалите. Пет пъти по време на вахтата Харви и Ден скачаха към предната рейка, която се удряше в утлегара, и висяха на ръце, крака и зъби, за да привържат с въжета мокрите платна, когато някоя голяма вълна заливаше палубата. Една лодка беше разбита на трески и морето подхвана човека, удари главата му в палубата и му разби челото, а при зазоряване, когато бушуващата вода блещукаше белезникаво в краищата на студените вълни, един нещастник, посинял като мъртвец, се довлече с плуване. Едната му ръка беше счупена, а той все питаше за брат си. На закуска имаше седем души повече от обикновено — един швед, един шкипер от Чатъм, едно момче от Хенкок, щат Мейн, един от Дъксбъри и трима от Провинстаун.

На следващия ден флотилията подели корабокрушенците и въпреки че никой нищо не говореше, всички се хранеха с по-голям апетит, когато лодките съобщаваха една след друга, че са с пълен екипаж. Само няколко португалци и един старец от Глостър се бяха удавили. Имаше много ранени и контузени, на две шхуни вятърът скъса въжетата и ги отвя на юг на три дена път. На един френски кораб умря човек — това беше същият барк, който размени тютюн с „Тук сме“. В една влажна утрин той потегли съвсем тихо със свалени платна. През малкия ръчен далекоглед на Диско Харви видя, че през борда спуснаха продълговат вързоп, без каквито и да са погребални церемонии. Едва през нощта, когато бяха на котва, над обсипаната със звезди вода се разнесе печална песен, наподобяваща химн. Пееха много бавно:

Платната, които се увиват

и се накланят под напора на вятъра,

ме отнасят.

О, света Богородице,

моли бога за мен.

Сбогом мое отечество,

сбогом, Квебек!

Том Плат отиде на френския кораб, тъй като, каза той, умрелият е негов брат-франкмасон. Излезе, че една вълна прегънала на две нещастния човек в долния край на бушприта и му беше пречупила гръбнака. Новината се разнесе като мълния, защото, противно на общоприетия обичай, французите разпродаваха вещите на умрелите. Той нямал приятели нито в Сен Мало, нито в Микелон. Всичко, което останало от него, беше изложено над кабината — от червената му плетена шапка до кожения колан с нож. Ден и Харви бяха с „Хети С“, на двадесет сажена дълбочина и естествено отидоха и се присъединиха към тълпата. Наддаването продължи дълго. Поседяха, докато Ден купи ножа, който имаше особена месингова дръжка. Когато се спуснаха отново и загребаха под ръмящия дъжд, носени от лекото вълнение, стана им ясно, че ако не обръщаха внимание на въжетата, можеше да им се случи някоя неприятност.

— Добре би било да се посгреем — каза Дек и потрепери под мушамата. Загребаха към сърцевината на бялата мъгла, която, както обикновено, се спусна без предупреждение.

— Има едно проклето течение тук някъде наоколо и затова не мога да използувам инстинкта си — рече Ден. — Изтегли котвата, Харви. Докато се вдигне мъглата, ще ловим риба. Сложи най-тежкия си лот. За тази вода и килограм и половина да сложиш, пак няма да е много. Виж как се затягат вече въдиците.

Пред носа на лодката водата слабо се пенеше. Някакво едва доловимо течение държеше въжето й съвсем опънато. Мъглата беше гъста като овесена чорба и краят на лодката не се виждаше. Харви вдигна яката си и се сви над парапета с вид на отегчен навигатор. Мъглата вече не го плашеше. Известно време ловиха риба мълчаливо и откриха, че треската кълве добре. Тогава Ден извади ножа от ножницата и изпробва острието му на перилото.

— Чудесен е — каза Харви. — Как успя да го вземеш така евтино?

— Заради глупавите им католически предубеждения — отговори Ден и заби лъскавото острие. — Те не обичат да взимат оръжията на мъртъвците, така да се каже. Видя ли как аристократите французи отстъпиха, когато поисках да го взема?

— Но наддаването не е крадене на вещи на умрелия. Това е бизнес.

— Знам, че не е, но нищо не можеш да направиш срещу предубежденията. Това е едно от преимуществата да живееш в прогресивна страна. — И Ден започна да си подсвирва:

О, Дъбъл Течърз, как си?

Показва се сега Източният бряг.

Скоро ще видим момчетата и момичетата,

като пуснем котва в Кейп Ен.

— Защо тогава онзи моряк от Ийстпорт не наддаваше? Той купи ботушите му. Хората от Мейн не са ли прогресивни?

— От Мейн? Ами! Те са прости, пък нямат и достатъчно пари, за да си боядисат къщите. Виждал съм ги. Онзи от Ийстпорт ми каза, че ножът е бил употребен — така му казал френският капитан миналата година на френския бряг.

— Дали е намушкал някого? — Харви изтегли рибата от въдицата си, сложи отново стръв и я хвърли във водата.

— Намушкал е, разбира се. Когато чух това, още повече ми се прииска да го купя.

— Господи! Не знаех — възкликна Харви, като се обърна. — Ще ти дам един долар за него, когато… си получа заплатата. Слушай, ще ти дам два долара.

— Наистина ли? Толкова ли ти харесва? — изчервявайки се, попита Ден. — Добре, ще ти призная, аз всъщност го взех за тебе, но не смеех да ти го дам, преди да разбера дали ти харесва. Отсега нататък е твой. Заповядай, Харви, тъй като ние сме другари по лодка и така нататък, и прочие, и прочие. Вземи го!

Той го подаде с колана и ножницата.

— Но слушай, Ден… Не виждам…

— Вземи го! На мене не ми трябва. Нека бъде твой.

Невъзможно беше да се устои на изкушението.

— Ден, ти си истински благородник — промълви Харви. — Ще го пазя до края на живота си.

— Радвам се, че ти харесва — засмя се Ден доволен и след това побърза да смени темата: — Като че въдицата ти се разклати.

— Трябва да се е оплела — отговори Харви, но преди да дръпне въдицата, закрепи колана около кръста си и с голямо удоволствие чу как ножницата се удари в седалката. — На работа! — извика той. — Въдицата като че се е заплела на дъното в ягоди. Тук дъното е пясъчно, нали?

Ден се наведе и подръпна внимателно.

— Камбалата прави така, ако няма настроение. На дъното няма ягоди. Дръпни един-два пъти. Тогава тя ще я пусне. По-добре да я изтеглим, за да се уверим.

Започнаха да теглят заедно и бързо навиваха въжето около кнехта, докато тежестта бавно се издигаше.

— Дърпай! — подканяше Ден, но неочаквано нададе остър писък. От водата изплува тялото на мъртвия французин, погребан в морето преди два дни! Куката го беше подхванала под дясната мишница и изправен той се олюляваше напред-назад. Главата и раменете му стърчаха над водата, ръцете му бяха вързани отстрани, а лицето му не се виждаше. От ужас момчетата се строполиха на дъното на лодката едно върху друго и останаха там, а в това време тялото се люлееше на изтеглената въдица отстрани на лодката.

— Течението, течението го е довлякло насам! — прошепна Харви с побелели устни, докато опипваше закопчалката на колана.

— О, господи, Харв! — стенеше Ден. — Побързай! Той е дошъл за него. Дай му го! Свали го!

— Не го искам! Не го искам! — викаше Харви, — но не мога да напипам токата.

— Бързай, Харв! Той е на въдицата ти!

Харви се изправи, за да откопчее колана. В този момент главата, която беше сякаш без лице и от която се стичаха струйки вода, застана пред очите му.

— Той е съвсем вдървен — прошепна на Ден, който измъкна ножа си и преряза връвта. Харви изхвърли колана далеч в морето. Тялото цопна във водата и потъна, Ден предпазливо се изправи на колене, а лицето му беше по-бяло от мъглата.

— Той дойде за него. Дойде да си го прибере. Веднъж видях как на една мрежа се беше закачил някакъв труп, но тогава не ми направи впечатление. Да знаеш, че този дойде нарочно при нас.

— Да не бях, да не бях вземал ножа. Тогава щеше да се хване на твоята въдица.

— Все едно. И двамата се изплашихме като деца. Но, Харв, видя ли главата му?

— Как да не съм я видял! Никога няма да я забравя. Слушай, Ден, не смятам, че е било нарочно. Течението го е довлякло.

— Течението ли! Той дойде за колана си, Харв. Погребаха го на шест мили на юг от флотилията, а сега сме на две мили от това място. Казаха ми, че са го вързали с верига, дълга един сажен и половина.

— Чудя се какво ли е правил с ножа — там на френския бряг?

— Сигурно нещо лошо. Представи си, че трябва да се яви с него пред Страшния съд, тогава… Какво правиш с рибата?

— Хвърлям я през борда… — каза Харви.

— Защо? И без това няма ние да я ядем.

— Няма значение. Когато си свалях колана, се наложи да го погледна в лицето. Ти можеш да си запазиш своя улов. Аз обаче се отказвам от моя.

Ден не каза нищо, но изхвърли и своята риба.

— Май че си е по-добре в гемията — промърмори той най-накрая. — Бих дал месечната си заплата само да се вдигне по-скоро мъглата. В ясно време не ще видиш това, което виждаш в мъгла. По-добре все пак, че излезе по този начин, вместо да беше дошъл по водата. А той би могъл и да върви.

— О, недей, Ден! Сега сме точно над него. Предпочитам да съм на борда и чичо Солтърс да ме бие.

— Скоро ще започнат да ни търсят. Подай ми сирената! — Ден взе тенекиената сирена, но се спря, преди да я надуе.

— Хайде — подкани го Харви. — Не ми се стои тук цяла нощ.

— Страхувам се, че мъртвият ще направи нещо. Един човек ми разказа веднъж, че пътувал с шхуна, където не смеели да надуят сирената за лодките, тъй като шкиперът — не онзи, с когото бил в момента, а капитанът, който водил кораба пет години преди това, бил удавил едно момче в пияно състояние. Оттогава това момче плавало отстрани и викало: „Лодка! Лодка!“ заедно с останалите.

— Лодка! Лодка! — разцепи мъглата заглушен вик. Отново ги обхвана ужас и тръбата се изплъзна от ръката на Ден.

— Дръж се! — успокои го Харви. — Това е готвачът.

— Не мога да разбера как ми дойде на ум тази глупава история — ядоса се Ден. — Докторът е, съвсем съм сигурен.

— Ден! Дени! О-о-о, Ден! Харв! Харви! О-о-о, Харви-и!

— Тук сме! — извикаха двете момчета в един глас. Чуваха плясъка на весла, но не видяха нищо, докато готвачът, изпотен и мокър, не се сблъска с тях.

— Какво стана? — скара им се той. — У дома ще ви бият.

— Нека ни бият? Мечтаем за това — каза Ден. — Каквото и да е, у дома е най-добре. Ние нещо се разтревожихме тук. — Готвачът им хвърли въже и Ден му разказа случилото се.

— Да-а-а! Дошъл е за ножа си — каза той най-накрая.

Никога дотогава малката люлееща се „Тук сме“ не им се беше струвала такъв уютен и приятен дом, както когато готвачът, изплувал от мъглата, ги отведе обратно на нея. От кабината примамливо просветваше светлина, усещаше се апетитната миризма на топла храна. Чудесно беше да чуят гласовете на Диско и останалите, всички живи и здрави. Облегнати на перилата, те им обещаваха първокласен бой. Но черният готвач беше голям дипломат и стратег. Той не качи лодките, преди да разкаже най-важните факти от станалото. Докато обясняваше, че Харви бил талисман и унищожил лошата магия, лодката му се удряше и отблъскваше от кораба. Едва тогава момчетата се качиха на борда, и то като герои. Вместо да ги бият за причиненото безпокойство, всички започнаха да ги разпитват. Малкият Пен произнесе дълга реч за безсмислието на предразсъдъците. Общото мнение обаче беше против него и в защита на Дългия Джек, който чак до среднощ разказва всевъзможни истории за духове. Под негово влияние никой, освен Солтърс и Пен не се обяви срещу „магьосничеството“, когато готвачът донесе запалена свещ, брашнена питка, вода и щипка сол върху една дъска и ги хвърли през борда, „за да успокоят духа на французина“, ако той все още е тревожен. Ден запали свещта, понеже той купи колана. Готвачът изсумтя и измърмори някакви заклинания, докато пламъкът на свещта потъна.

Когато след вахта си легнаха, Харви попита Ден:

— Какво ще кажеш за прогреса и католическите суеверия?

— Ха! Мисля, че съм просветен и прогресивен, както всички други, но когато един мъртвец от Сен Мало изплаши две бедни момчета до смърт заради някакъв трийсетцентов нож, е, тогава готвачът може да разполага с мене. Нямам доверие на чужденците, живи или мъртви.

На следващата сутрин всички, с изключение на готвача се срамуваха от суеверието си. Спуснаха се на работа с удвоени сили и си говореха така, сякаш бяха сърдити един на друг.

При последния улов „Тук сме“ се движеше редом с „Пери Норман“; състезанието се водеше така близо, че флотилията се раздели на две, дори някои се обзаложиха. Всички членове на екипажа работеха с въдиците или пък соляха, докато заспиваха на местата си. Започваха преди зазоряване и свършваха, когато вече нищо не се виждаше. Дори готвачът се беше включил и подаваше рибата. Харви пренасяше сол от трюма, а Ден помагаше в осоляването. За техен късмет един от „Пери Норман“ падна от бака и си навехна глезена и „Тук сме“ спечели надпреварата. В кораба не би могла да се вмести повече нито една риба, но Диско и Том Плат товареха, натъпкваха и затискаха рибката маса с големи камъни от баласта и все оставаше „само един ден работа“. Диско не им казваше докога щеше да продължи работата. Една сутрин той отиде до лазарета зад кабината и донесе оттам големия грот. Това стана в десет часа. Платното беше свалено, по пладне издигнаха грота и марсела. Отвсякъде надойдоха лодки, които предаваха писма за в къщи. Всички им завиждаха на късмета. Най-накрая изчистиха палубата, издигнаха флага — така според обичая трябваше да отплава първата лодка от Бенкс, вдигнаха котва и тръгнаха. Диско даваше вид, че иска да събере последните писма, затова придвижваше кораба грациозно около останалите шхуни. Всъщност това беше малката му триумфална процесия и за пета година наред той показваше удивителните си качества на моряк. Акордеонът на Ден и цигулката на Том Плат придружаваха магическите стихове, които не трябваше да се пеят, докато работата не свърши:

Хей! Ай! Йохо! Пращайте писма насам!

Работата ни е свършена,

котвата е вдигната!

Сваляйте, сваляйте гротовете, връщаме се

в земята на янките

с хиляда и петстотин квинтала

и хиляда и петстотин квинтала

и още няколкостотин квинтала

за стария Куиро и Гренд.

Хвърляха последните писма на палубата, завързани около парченца въглища. Хората от Глостър предаваха поръчки за своите жени, любими, както и за собствениците. Докато „Тук сме“ завърши музикалната процесия около флотилията, предните платна трепереха като издигнати за „сбогом“ човешки ръце.

Много скоро Харви откри, че „Тук сме“, която се придвижваше само с пътно платно, и „Тук сме“, която сега с опънати платна взе посока на югозапад, бяха два различни кораба. Щурвалът се движеше по-трудно дори и в спокойно време. Чувстваше се как при вълнение баластът в трюма се местеше от една страна на друга и неспирно бликащите мехури във водата заслепяваха очите.

Диско ги накара да изпънат платната докрай като на състезателна яхта. Ден трябваше да чака на големия марсел, който се оправяше с ръце при всяко обръщане на вятъра. В свободното време бяха на помпите, защото от рибата се изцеждаше сол, която би могла да повреди останалия товар. И тъй като риба вече не се ловеше, Харви имаше време да погледне морето от друга страна. Съвсем естествено ниската шхуна се намираше в най-тясна близост със заобикалящия я свят.

Хоризонтът рядко се виждаше, освен ако някоя висока вълна повдигнеше шхуната, но през повечето време тя трудно си пробиваше път, мъчеше се и се въртеше в разпръснатите, докъдето поглед стига, сиви, сиво-сини и черни вдлъбнатини, с ивици трептяща пяна. Или се търкаше гальовно в хълбока на някой по-голям воден хълм. Като че ли казваше: „Няма да ми сториш нищо лошо, нали? Аз съм малката «Тук сме»“. След това се плъзгаше, ликувайки тихичко в себе си, докато някое ново голямо препятствие не й се изпречеше. И най-ненаблюдателният не би могъл да не забележи тези неща, понеже те се повтаряха час след час през дългите дни. Харви, който съвсем не беше глупав, започна да разбира и се радва на приглушения припев на вълните, които се разбиваха с непрекъснато ридание; на забързаните над откритите пространства ветрове, подкарали пред себе си лилаво-сините сенки на облаците; на вълшебното разместване на пластовете при червените отблясъци на залеза; на събирането и натрупването на утринните мъгли, като че корабчето пробиваше стена след стена над бялата повърхност на соления заслепяващ блясък по пладне; на целувките на дъжда, който се сипеше над хиляди мъртви, гладки квадратни мили; на хладното притъмняване към края на деня; на милионите бръчки по морската повърхност на лунна светлина, когато утлегарът тържествено сочеше надвисналите звезди, а Харви слизаше при готвача, за да си вземе пържена риба с картофи и лук.

Най-приятно за момчетата беше, когато ги оставяха заедно на щурвала. В такива моменти Том Плат се намираше съвсем наблизо, а подветреният парапет се притискаше до разпенената вода и над брашпила се извиваше малка дъга. Тогава челюстите на утлегарите виеха срещу мачтите, шкотовете скърцаха, платната се блъскаха с грохот. Когато се спускаше в някои падини, лодката имаше походката на жена, нагласена с единствената си копринена рокля, след това отново изплаваше, предната част на утлегара беше мокра, а той — устремен и изпълнен с очакване на високите светлини на остров Течърз.

Напуснаха студените зелени води на Бенкс, видяха кораби, натоварени с дървен материал, тръгнали за Квебек през проливите Сент Лорънс, срещнаха двумачтови кораби от Испания и Сицилия, насочили се към Джърси. Към брега Артимон ги подхвана благоприятен североизточен вятър, който ги закара съвсем близо до светлините на остров Сейбъл — изглед, пред който Диско не се задържа дълго. След него преминаха Уестърн и Льо Хейв и така стигнаха чак до северния край на Джорджис. Оттам попаднаха в дълбоки води и лодката се понесе весело.

— Домъчня ми за Хети — довери Ден на Харви. — За Хети и за мама. Но ще видиш, че като слезем на брега, морето ще ти липсва. Толкова свикваш с него, че си готов, щом пристигнеш, веднага да тръгнеш отново. Ще останеш ли у нас, докато дойдат вашите? Знаеш ли кое е най-хубавото, когато се върнеш на брега?

— Гореща баня? — попита Харви. Веждите му бяха побелели от изсъхналите пръски.

— И това е хубаво, но нощницата е още по-приятна. Сънувам нощници, откакто свалихме главното платно. Когато си с нощница, можеш да си мърдаш пръстите на краката. Мама сигурно ми е приготвила, нова, прана и мека. У дома, Харви! У дома! Чувства се по въздуха. Идва топла вълна и усещам мириса на дива канела. Чудя се дали ще стигнем за вечеря. Завърти малко наляво!

Платната колебливо пляскаха и се накланяха в задушаващия въздух. Около тях дълбоката синя вода се беше загладила мазно. Трябваше им вятър, а заваля дъжд като остри пръчки, правеше мехури и барабанеше. След дъжда ги настигнаха августовските гръмотевици и светкавици. Двамата легнаха на палубата с голи ръце и крака и мечтаеха за топлата вечеря, която ги очакваше на брега, тъй като земята вече се виждаше ясно. Една лодка от Глостър, излязла за риба-меч, дрейфуваше отстрани. Лодкарят, застанал на малкия бушприт, размахваше харпун, голата му глава беше измокрена от дъжда.

— Всичко е наред! — провикна се весело той, като че ли беше на вахта на презокеански параход. — Улвърмън те очаква, Диско! Какво става с флотилията?

Диско съобщи новините и продължиха пътя си. Разбеснялата се лятна буря бучеше над главите им, светкавиците проблясваха по целия бряг от четири различни места едновременно. Ниският масив от възвишения около пристанището на Глостър, острова Тен Паунд, рибарските заслони и начупената линия от покривите на къщите, всяка рейка и шамандура над водата бяха като ослепителни снимки, които се появяваха и изчезваха по няколко пъти в минута, докато „Тук сме“ пълзеше заедно с прилива, а свирещата шамандура зад тях стенеше и оплакваше. По-късно бурята заглъхна с дълги откъслечни изблици от синкавобяла пяна, следвани от единични тътени като от корабни минохвъргачки и раздрусаният въздух ехтеше под звездите, след което отново настана тишина.

— Знамето, знамето — сети се Диско отведнъж и посочи нагоре.

— Какво има? — запита Дългия Джек.

— За Ото! На половин мачта. Сега вече ни виждат от брега.

— Съвсем бях забравил. Той не беше от Глостър, нали?

— От Глостър е момичето, за което щеше да се жени тази есен.

— Бог да се смили над нея! — каза Дългия Джек и свали малкото знаме на половин мачта заради Ото, който преди три месеца при Льо Хейв по време на буря беше паднал през борда.

Диско избърса навлажнелите си очи и насочи „Тук сме“ към кея на Улвърмън, като даваше тихо заповеди. Шхуната се заклати край акостирали влекачи и нощните пазачи ги поздравяваха от края на мастиленочерния кей. Това завръщане през нощта изглеждаше на Харви изпълнено с някаква тайнственост. Той чувстваше близостта на земята, усети миризмата на земя след дъжда, чу познатия шум от превключващ двигател, който кашляше в разпределителната станция. От всичко това сърцето му заби по-силно, гърлото му пресъхна, както стоеше до шкота. „Тук сме“ мина край влекач с прожектор, чиято вахта хъркаше, после мракът се сгъсти, от двете страни мъждукаше по един фенер, някой се събуди и изсумтя, хвърли въже, шхуната леко се плъзна до тихия кей под огромни железни навеси, пълни с топъл въздух, и застана там безшумно.

Тогава Харви седна до щурвала разплака се и захълца така, като че сърцето му щеше да изхвръкне. Една висока жена, която стоеше до кантара, се спусна долу в шхуната и целуна Ден по бузата. Тя беше майка му, познала „Тук сме“ още при блясъка на светкавиците. Представиха й Харви, едва след като той се успокои. После Диско й разказа историята му. На зазоряване отидоха заедно в къщата на Диско и докато чакаше да отворят пощата, за да изпрати телеграма на родителите си, Харви Чейн сигурно беше най-самотното момче в цяла Америка. Но интересното е, че Диско и Ден не си развалиха мнението за него, като го видяха да плаче.

Улвърмън не се съгласи изведнъж с цените на Диско, докато Диско, сигурен, че „Тук сме“ беше изпреварила другите лодки от Глостър поне с една седмица, му даде няколко дни, за да преглътне. В това време всички се забавляваха по улиците — Дългия Джек задържа тролейбуса Роки Нек, по принцип, както каза той, докато кондукторът го пусна без билет. Ден вървеше вирнал високо луничавия си нос, изпълнен с тайнственост, и се държеше много надменно със семейството си.

— Ден, ще ме принудиш да те просна от бой, ако продължаваш да се държиш по този начин — забеляза Трууп замислено. — Откакто сме се прибрали, ти се държиш съвсем като дете.

— Непременно бих го набил сега, ако беше мое дете — забеляза чичо Солтърс кисело. Той и Пен останаха в къщата на Трууп.

— Охо! — Ден се въртеше с акордеона в задния двор, готов да прескочи оградата, ако врагът приближеше. — Татко, можеш да си мислиш каквото искаш, но помни, че съм те предупредил. Твоята собствена плът и кръв те предупреждават! Не е моя грешката, ако си сбъркал в преценката си, но аз ще бъда на палубата да те наблюдавам. А що се отнася до чичо Солтърс, твоята грешка е най-голяма. Ти само почакай и гледай! Ще те разорат като твоята проклета детелина, а аз — Ден Трууп ще разцъфна като зелено дръвче, тъй като не съм си променил мнението.

Диско пушеше с цялото си земно достойнство, обут в красиви чехли.

— И на тебе взе нещо да ти става като на бедния Харв. Вие двамата се кикотите, намигате си и се подритвате под масата. В тая къща няма вече мир — поклати глава той.

— Има много неща да стават — отговори Ден. — Почакай и ще видиш.

Той и Харви излязоха с тролейбуса на изток от Глостър, там скитаха сред храстите от восъчна мирта до фара, лежаха на големите червени камъни и се смяха, докато огладняха. Харви показа на Ден една телеграма и двама се заклеха да мълчат, докато бомбата избухне.

— Родителите на Харви? — каза Ден е невъзмутимо изражение след вечеря. — Предполагам, че не са нещо кой знае какво, иначе досега щяха да се обадят. Баща му има някакви имоти на Запад. Може и да ти даде пет долара, тате.

— Какво ти казах аз? — обърна се към него Солтърс. — Не пръскай слюнки над яденето, Ден.