Ръдиард Киплинг
Смелите моряци (4)

Глава IV

Харви се събуди, когато първата вахта още закусваше. Вратата на бака се блъскаше и всеки сантиметър на шхуната пееше своята песен. Зад малкия камбуз в отблясъците на огъня масивното тяло на готвача пазеше равновесие. При всяко ново гмуркане на кораба кухненските съдове се удряха и дрънчаха върху дървената лавица над печката. Треперещ, бакът се катереше нагоре и надолу по вълните, издигаше се поривисто, а след това се спускаше стремително към морските бездни. Чуваше се как разлютеният нос плющи и разпаря вълните, секунди затишие — и разкъсаните вълни се стоварваха отново върху палубата като залп остри сачми. Следваше неясният звук от котвата в клюза, брашпилът скърцаше, отклонение, ритане и „Тук сме“ събираше сили, за да повтори движенията.

— На брега — чу се гласът на Дългия Джек, — хората си имат работа и я вършат във всяко време. А ние избягахме от флота, нямаме работа и това е истинска благодат. Лека нощ на всички! — като огромна змия той се плъзна от масата към койката и запуши. Том Плат последва примера му. Чичо Солтърс и Пен се изкачиха нагоре по стълбата, за да поемат вахтата, а готвачът сервира на втора смяна.

Те се измъкнаха от леглата, когато първата смяна си легна, протегнаха се и се прозинаха. Ядоха до насита, след това Манюел напълни лулата си със силен тютюн, седна между стълба и първата койка, подпря краката си на масата и се усмихна нежно и лениво към пушека. Изтегнат по дължината на леглото, Ден разтягаше един акордеон с позлатени ръбове на меха, чиито мелодии се извиваха нагоре-надолу в ритъма на люлеенето на „Тук сме“. Готвачът беше затиснал с раменете си долапа, където държеше пържената риба с картофи и лук (Ден много ги обичаше), с едно око следеше да не падне много вода върху печката, а общата задушлива миризма не се поддаваше на описание.

Харви размишляваше и се питаше дали не е тежко болен и на края пропълзя в койката, най-мекото и сигурно място. В това време Ден подхвана „Не искам да играя във вашия двор“ толкова вярно, колкото позволяваше рязкото клатене на кораба.

— Дълго ли ще продължава това? — обърна се Харви към Манюел.

— Докато времето се поуспокои и успеем да излезем за риба. Може би още два дена. Не си ли доволен? А, какво ще кажеш?

— Ако това се беше случило преди седмица, веднага щях да се разболея, а сега почти нищо ми няма.

— Така е, защото ставаш рибар. Ако съм на твое място, като стигнем Глостър, ще запаля две-три големи свещи за щастие.

— На кого да запаля свещи?

— Пред Девата в нашата църква. Тя винаги е пазила рибарите. Затова толкова малко от нас, португалците, се давят.

— Ти, значи, си католик?

— Аз съм от Мадейра. Не съм от Порто Рико. В такъв случай баптист ли да стана? А, какво ще кажеш? Когато се връщам в Глостър, паля свещи — две-три и повече. Добрата Дева никога не ме забравя мене, Манюел.

— Аз не мисля така — обади се Том Плат от леглото си, драсна клечка кибрит и пламъчето освети белязаното му лице. — Ясно, че морето си е море, а животът си върви и каквото има да става — добро или лошо — ще стане, независимо дали палиш свещи, дали даваш по-големи подаръци или съвсем нищо.

— Много хубаво е — намеси се Дългия Джек — да си имаше закрилник на брега. Аз мисля като Манюел. Преди около десетина години бях в екипажа на лодка от южен Бостън. Тръгнахме със североизточен вятър, а около нас мъгла, гъста като овесена чорба. Старият беше пиян, брадата му се клати на румпела, а аз си казвам: „Ако някога се върна отново с лодката на пристана, ще покажа на светците от каква лодка са ме спасили.“ И както виждате, сега съм тук. Моделът на старата мръсна „Катлийн“, която направих за един месец, дадох на свещеника и той си я закачи пред олтара. По-разумно е да се принася такава жертва, която във всеки случай е произведение на изкуството, отколкото да се палят свещи. Свещи можеш да купиш с килограми, а моделът показва на добрите светци, че си се потрудил, и те са благодарни.

— Вярваш ли на това, ирландецо? — запита Том Плат, като се обърна по лакът.

— Ей, Охайо, да не мислиш, че бих го правил, ако не вярвах?

— А-а, Инок Фулър направи модел на стария „Охайо“, който сега е в Салемския музей. Много хубав модел, но мисля, че Инок не го е направил само за едната жертва. Разбирам, че…

Имаше материал за дълги спорове — такива, каквито всички рибари обичат, докато на края разговорът премина във викове и никой нищо не можеше да докаже. Ден ги прекъсна с тази весела песничка:

Подскочи скумрийката с раирания гръб

Риф на главното платно и халса се издига,

защото е ветровито…

Тук се присъедини и Дългия Джек.

Защото е много ветровито, а

когато ветровете започнат да духат,

се дава общ сигнал за работа.

Ден предпазливо погледна Том Плат и като държеше акордеона ниско до койката, продължи:

високо подскочи треска забравена,

отиде към веригата да пусне лота,

защото е ветровито и т.н.

Изглеждаше, че Том Плат търсеше нещо. Ден се наведе и запя по-силно:

Високо подскочи качвалата, която плува до брега.

Забравана! Забравана! Внимавай къде отиваш…

Огромният гумен ботуш на Том Плат се завъртя през бака и се стовари върху вдигнатата ръка на Ден. Между мъжа и детето се водеше борба от деня, когато Ден откри, че още при първите тонове на песента Том се вбесява.

— Мислех, че ще ти хареса! — каза Ден на Том. — Ако не ти харесва музиката ми, извади си цигулката. Няма да лежа тук цял ден и да слушам тирадите на Дългия Джек за свещите. Свири, Том Плат, или ще науча и Харв на тая песничка!

Том Плат се наведе и извади от един долап стара бяла цигулка. Очите на Манюел блеснаха и отнякъде иззад колоната извади малък струнен инструмент, подобен на китара, който нарече мачете.

— Това е концертна цигулка — каза сияещ Дългия Джек през дима. — Истинска бостънска концертна цигулка.

Люкът се отвори, посипа се градушка от пръски и Диско в жълтата мушама слезе по стълбите.

— Тъкмо навреме идваш, Диско. Как е навън?

— Все същото! — Той се стовари върху долапа при спускането и издигането на „Тук сме“.

— Пеем, за да задържим закуската в стомасите си. Започни ти, Диско — настоя Дългия Джек.

— Май че има две стари песни, които зная, а вие и двете сте чували.

Том Плат прекъсна обясненията му, защото засвири една много скръбна мелодия, която наподобяваше стенание на ветрове и скриптене на мачти. С прикован нагоре поглед Диско поде тази древна песенчица, а Том Плат свиреше така, че да нагоди, доколкото може, мелодията към думите:

Има един прочут пощенски кораб — известен пощенски кораб.

Той тръгва от Ню Йорк и името му е „Дреднаут“^[1]

Може да хванете бързите си лодки —

„Лястовича опашка“ и „Черната топка“.

Но корабът „Дреднаут“ ги бие всичките.

Сега „Дреднаут“ е във реката Мърси

и влекачът ще го отведе в морето,

а когато тръгне, ще даде сигнал и ще разберете, че

 

Хор:

„Дреднаут“ вече се носи към Бенкс при Нюфъндлънд.

 

Това е корабът от Ливърпул. Боже, нека му е на добър път.

Там морето е плитко и дъното песъчливо.

Всички рибки, които плуват назад-напред, казват:

 

Хор:

Това е корабът от Ливърпул. Боже, нека му е на добър път.

Редуваха се десетки стихове, всяка миля от пътя на „Дреднаут“ от Ливърпул до Ню Йорк се проследяваше най-добросъвестно, като че самият Диско беше на палубата му с акордеона, който се разтягаше с все сила, и с цигулката, скрибуцаща до него. Том Плат продължи за грубия и жилав Мъгин^[2], който щял да прибере кораба в пристанището. След това се обърнаха към Харви, който се почувства много поласкан да участва в забавлението, но всичко, което си спомняше, бяха няколкото куплета от песента „Пътуването на шкипера Айърсън“, която беше научил някога в училище. Стори му се, че е подходяща за мястото и момента, но само като спомена заглавието. Диско тупна с крак и извика: „Спри, млади момко! Хази песен е опасна, защото греши в преценката.“

— Трябваше да те предупредя — рече Ден. — Татко не я обича.

— Какво толкова опасно има в нея? — запита изненадан и малко засегнат Харви.

— Всичко — отговори Диско. — Всичко е съвсем погрешно от началото до края. Уитиър е виновен. На мене хората от Марбълхед не са ми особено симпатични, но Айърсън не е виновен. Моят баща ми е разказвал много пъти истинската история.

— А сега ще я чуем за сто и първи път — каза тихо Дългия Джек.

— Бей Айърсън бил шкипер на „Бети“ — млад човек, който се връщал у дома от Бенкс. Това станало преди войната от 1812 година, но справедливостта си е справедливост във всички времена. Малко след Кейп Код по тъмно намерили кораба „Пъргавия“ от Портланд, чийто шкипер бил Гибънс от същия град. Малко преди това „Пъргавия“ се бил пребил. Бушувала страшна буря и Айърсън бил пришпорил „Бети“ с пълна скорост към дома. Той разбирал, че няма смисъл да рискува корабчето в такова време и предложил хората да останат на борда на „Пъргавия“, докато се зазори. Но моряците не се съгласили да чакат около Код в такова време, независимо дали корабът им тече или не. „Бети“ отминала. Хората от Марбълхед се разлютили, защото той не поел риска, а на следващия ден морето се успокоило (никой не можел да предвиди това) и част от екипажа на „Пъргавия“ бил взет от някакъв кораб от Труро. В Марбълхед корабокрушенците пристигнали със своя версия за станалото, разправили как Айърсън посрамил целия град и така нататък, и така нататък, а хората на Айърсън се уплашили от настроенията в града, нахвърлили се върху него и се заклели, че той бил отговорен за това произволно деяние. Намазали го с катран и го оваляли в пера, но не жените от Марбълхед, а мъжете и момчетата го прекарали през града в една стара лодка, докато дъното й паднало. Айърсън им се заканил, че някога ще съжаляват за това. И наистина, фактите се изяснили по-късно — така, както става винаги, твърде късно понякога, за да може един честен човек да се защити с тях. После Уитиър пристигнал, чул откъслеци от лъжливата история и го опозорил още веднъж след смъртта му. Това бил единственият път, когато Уитиър сгрешил, и не било честно. Веднъж набих Ден здравата, когато се върна от училище и тананикаше тази песен. Вие, разбира се, не знаете, но аз ви казвам, фактите, които оттук нататък всеки трябва да помни. А Айърсън не бил такъв човек, какъвто го описва Уитиър. Баща ми го познавал добре, преди и след тази работа. И се пази от прибързани преценки, млади човече! Хайде, следващата!

Харви, който никога не беше чувал Диско да говори толкова дълго, се смъкна в леглото си с горящи бузи. Но както каза веднага Ден, едно момче можеше да знае само това, което са го учили в училище, а животът беше твърде кратък, за да може човек да научи всички лъжи, които се разправят по брега.

Тогава Манюел подхвана на раздрънканата китара някаква странна мелодия и изпя на португалски „Момиче невинно“. Завърши с рязък акорд. След това накараха Диско да изпее втората песен, която звучеше старовремски проточено, и всички се присъединиха към припева. Ето първият куплет:

Април изтече и снегът се стопи,

от Ню Бедфърд скоро ще отплаваме.

Да, трябва да напуснем скоро Ню Бедфърд.

Ние сме китоловци и пътуваме дълго,

тръгваме през май и се връщаме след жетва.

След този куплет цигулката продължи много нежно сама. Песента едва не разплака Харви, въпреки че и той не можеше да обясни точно защо. Стана още по-тягостно, когато готвачът, остави картофите и взе цигулката в ръцете си. Все още облегнат на долапа, той поде някаква съвсем необикновена мелодия, а след това и запя на непознат език. Голямата му брада притискаше цигулката, а бялото на очите му припламваше на светлината на лампата. Харви се измъкна от леглото, за да чува по-добре. Сред скърцането на гредите и плясъка на водата напевът стенеше като прибой на завет в непрогледна мъгла и завършваше с вопъл.

— По дяволите! Изпитвам някакво странно чувство, като че ли нещо ми лази по гърба — каза Ден. — Каква е тази песен?

— Песента на финландеца Мак Каул, когато плавал към Норвегия — поясни готвачът. Той говореше дрезгаво и като че ли гласът му излизаше от грамофонна фуния.

— Вярно, бил съм в Норвегия, но не съм чувал нищо подобно. Това трябва да е стара песен — отрони с въздишка Дългия Джек.

— Хайде да минем към нещо по-весело — предложи Ден и акордеонът засвири бърза, увличаща песен, която свършваше така:

Има двадесет и шест недели, откакто за последен ден видяхме земя.

Хиляда и петстотин квинтала, хиляда и петстотин квинтала,

хиляда квинтала повече между стария Куиро и Гренд!

— Почакай! — извика Том Плат. — Да не искаш да урочасаш пътуването, Ден. Съвсем сигурно е на кутсуз, освен ако я изпееш, когато свършим цялата работа.

— А, не. Нали, татко? Не, стига да изпееш и последния куплет. Няма защо да ме учиш какво значи!

— Какво е това? — запита Харви. — Какво е кутсуз?

— Кутсуз е нещо такова, което носи нещастие. Понякога е мъж, понякога е момче, дори може да бъде и ведро. Имаше един нож за порене на риба и трябваше да направим две пътувания, за да открием, че той е кутсузът — взе думата Том Плат. — Има най-различни кутсузи. Джим Бък беше такъв, докато не се удави при Джорджис. За нищо на света не бих тръгнал с такъв като Джим Бък, дори и да умирам от глад. Имаше една зелена лодка „Езра Флъд“. И тя беше кутсузлия, ама от най-лошите. Потопи четирима души, а нощем светеше със зловещ пламък.

— Вярвате ли на тия работи? — попита Харви и си спомни какво разправяше Том Плат за свещите и макетите. — Не трябва ли да приемаме нещата такива, каквито са?

Шепот на неодобрение премина през койките.

— На брега — да, но на борда могат да се случат най-различни неща — каза Диско. — Не се подигравай с кутсузите, млади момко.

— Харв, слава богу, не е кутсуз. В деня, когато го спасихме — намеси се Ден, — имахме прекрасен улов.

Изведнъж готвачът отметна глава и се разсмя със странен нисък смях. Той беше твърде особен негър.

— Внимавай! — извика Дългия Джек. — Не прави така, докторе. Не сме свикнали.

— Какво лошо има в това? — попита Ден. — Той не ни ли е талисман и не ни ли потръгна, след като го взехме?

— А, да — отвърна готвачът. — Зная това, но уловът още не е завършил.

— Той няма да ни донесе нищо лошо — продължи Ден разгорещено. — Какво намеквате? Той си е съвсем в ред.

— Нищо лошо няма. Но един ден той ще стане твой господар, Дени.

— Това ли е всичко? — запита спокойно Ден. — Не е истина, това няма да стане в никакъв случай.

— Господар! — натърти готвачът, като посочи Харви. После се обърна към Дени и допълни: — Подчинен!

— Това е нещо ново. Така бързо? — запита Ден със смях.

— Ще видим след няколко години. Господар — подчинен, подчинен — господар.

— Как по дяволите, го измисли? — заинтересува се Том Плат.

— Виждам го в главата си.

— Как? — запитаха всички изведнъж.

— Не зная, но така ще стане. — Той наведе глава и продължи да бели картофи, повече не можаха да измъкнат от него нито една дума.

— Е — шегуваше се Ден. — Сума неща трябва да станат, преди Харви да стане мой господар, но се радвам, че докторът не го нарече кутсуз. Пък аз мисля, че чичо Солтърс е най-големият кутсуз по отношение на собствения си късмет. Съмнявам се дали не разпространява едра шарка. Той трябваше да бъде на борда на „Кери Питмън“. Лодката си е кутсуз сама за себе си, наистина нито за екипажа, нито за уредите има някакво значение отклонението. По дяволите! И при пълно безветрие може да се отвърже.

— Важното е, че се освободихме от флотата — каза Диско. — От „Кери Питмън“ и всички други. — От палубата се чу почукване.

— Чичо ви Солтърс пак е пипнал късмета си — отбеляза Ден, когато баща му се отправи нагоре.

— Времето се прояснява — извика Диско и всички се втурнаха към палубата, за да подишат чист въздух. Мъглата се беше разнесла, а морето в огромни оловносиви вълни се беше втурнало след нея. „Тук сме“ се плъзгаше по дълги бразди и падини, където беше завет и уютно, но те се променяха без почивка и без милост подхвърляха шхуната към върховете на хиляди сиви планини. Вятърът свиреше в платната, а тя се промъкваше в зигзаг из стръмнините. Надалеч морето изригваше гейзери от пяна, които се редуваха сякаш по даден сигнал. Погледът на Харви се изгуби в бързото преплитане на белите и сивите тонове. Четири или пет буревестника кръжаха наоколо и надаваха пискливи звуци, когато прелитаха ниско над носа. Водни капки блуждаеха над безнадеждната пустош, спускаха се надолу с повея, издигаха се и се сливаха отново с водата.

— Стори ми се, че там нещо се появява от време на време — рече чичо Солтърс, сочейки на североизток.

— Не може да е лодка от флотата — каза Диско. Докато здравият нос пореше браздите между вълните, той погледна назад изпод вежди. — Морето се развилия ужасно бързо. Дени, не искаш ли да се качиш и да видиш как са рибарските шамандури?

Дени с големите си ботуши не се заизкачва, а по-скоро припна по главната мачта (Харви преглътна това със завист), задържа се на скрипеца на напречните греди в най-горната част на мачтата и погледът му се плъзна напред, докато забеляза черното флагче на шамандурата върху гърба на голяма вълна, отдалечена на цяла миля.

— Всичко е наред! — извика той. — Гемия! Право на север, спуска се надолу. Шхуна.

Те почакаха още половин час. На места небето се проясни, от време на време проблясваше бледо слънце, което някъде оцветяваше морето в масленозелено. Дървената предна мачта се издигаше, гмуркаше се и изчезваше. При всяка следваща вълна високата й кърма със старовремски лодбалки отново се появяваше. Платната й бяха червени.

— Френска лодка! — извика Ден. — Не, не е! Та-атко!

— Тоя не е французин — поправи го Диско. — Солтърс, проклетият ти късмет пак ще излезе, дори да го запушиш в бъчонка.

— Аз имам очи. Това е чичо Абишай.

— Не можеш да твърдиш със сигурност.

— Царят на всички кутсузи — изсумтя Том Плат. — Ох, Солтърс, Солтърс, защо ли не легнеш да поспиш?

— Откъде можех да предположа — оправдаваше се бедният Солтърс, когато шхуната се заклати.

Приличаше на самия „Летящ холандец“, но мръсен и изоставен. Всички въжета и мачти на борда бяха занемарени. Едновремешният квартердек се издигаше на четири-пет стъпки, а такелажът висеше объркан и оплетен като водорасли на кей. Вятърът го тласкаше в различни посоки — спуснатият стаксел играеше роля на допълнителен фок, „с намалена площ на платната“, както казваха, а утлегарът се беше разхлабил от едната страна. Бушпритът стърчеше като на стара фрегата, а утлегарът за кливера беше поставен и закован така, че никога вече да не се поправя. Когато лодката се издигаше напред, или пък заставаше на широката си задна част, приличаше на мръсна, одърпана проста старица, която се присмива на младо момиче.

— Това явно е Абишай — каза Солтърс. — Изглежда, че всички са пияни. А присъдите на провидението никога не са важали за него. Тръгнал е към Микелон.

— Той ще потопи лодката — забеляза Дългия Джек. — В такова време платната не трябва да бъдат в безпорядък.

— Ще издържат, щом досега са издържали — каза Диско. — Като че е искал нас да потопи. Не е ли странно, че носът му е така ниско?

— Ако го товарят така, няма нищо страшно — бавно отговори морякът. — Но ако са избили кълчищата, трябва веднага да се заеме с помпите.

Човекът в лодката се въртеше, тропаше, тракаше и упорито се приближаваше, за да бъде чут.

Сивата му брада се поклащаше над фалшборда и той крещеше с дебел глас нещо, което Харви не можеше да разбере. Но лицето на Диско потъмня.

— Той ще рискува и живота си, само и само да донесе лоша новина. Казва, че вятърът ще се обърне. Той обаче е по-зле. Абишай! Абишай! — Той размаха ръка нагоре-надолу, за да покаже на онзи, че някой трябва да застане на помпите и посочи напред. Екипажът започна да се смее и да се подиграва.

— Ще ви раздруса и ще ви оголи мачтите! — викаше чичо Абишай. — Истинска буря, голяма буря! Това е последното ви пътуване, на всички вас, глостърски трески.

— Съвсем е полудял този човек — измърмори Том Плат. — Но никак не е на добре, дето ни е проследил.

Те се отдалечиха и престанаха да чуват виковете му. Абишай продължаваше да нарежда за някакъв танц в залива Бълс и за труп в бака. Харви потрепери, когато отминаха мръсната лодка и моряците, които напълно приличаха на диваци.

— Истински плаващ ад — възмущаваше се Дългия Джек — Чудя се какви мръсотии е правил на брега.

— Той е рибар — обясни Ден на Харви — пуска стръв навсякъде около брега. Но у дома не се връща. Плава на изток и на юг. — Той кимна по посока на Нюфъндлънд. — Татко никога не ме е изкарвал на брега тук. Тук хората са лоши, а Абишай е най-лошият от всички. Видя ли лодката му? Е, казват, че е почти седемдесетгодишна, една от последните марбълхедски таратайки. Сега не правят такива квартердекове. А колкото до Абишай, той вече не ходи в Марбълхед. Не го искат там. Само минава отдалече, защото им е задължен, влачи мрежите и ругае, нали го чу? Години той си е бил кутсуз, дълги години. Взема спирт от Фий кемп, за да прави магии, да насъсква вятъра и тем подобни. Всички смятат, че е луд.

— Тази вечер няма смисъл да пускаме мрежите. — Каза унило Том Плат. — Този проклетник нарочно дойде, за да ни прокълне. Бих дал заплатата и дела си да го видя на стария „Охайо“, преди да изтече наказанието ни. Там бяхме сума ти хора и Сем Моката спокойно можеше да ни направи на кайма.

Разкривената лодка танцуваше като пияна на вятъра и всички я следваха с очи. Изведнъж готвачът извика отчетливо: „Собствената му смърт го накара да говори така! Той е обречен на смърт, казвам ви! Гледайте какво става!“

Там, където плаваше лодката, на четири-пет мили разстояние, водата светлееше, огрявана от слънцето. Изведнъж слънчевият блясък се изгуби и както е вярно, че светлината изчезна, изчезна и шхуната. Пропадна между две вълни и повече не се появи.

— По дяволите! Вълните ги заляха. Вдигайте платната, момчета! — изкомандува Диско и с един скок се намери напред. — Пияни или трезви, трябва да им помогнем. Издигай бавно и спри! Така!

За да спестят време, издърпаха рязко котвата и бързо прибраха въжето. От сътресението, което последва при издигането на кливера и предното платно, Харви падна на палубата. До такива резки действия прибягваха рядко, освен в случай на живот и смърт. Малката „Тук сме“ скимтеше като жива. Спряха там, където изчезна лодката на Абишай. Не намериха нищо друго, освен две-три ведра за мрежи, мангал и бутилка от джин.

— Оставете ги — заповяда Диско, въпреки че никой не предложи да ги приберат на борда. — Не искам да имам нищо общо с вещите на Абишай. Видяхте ли как потънаха? Мачтата им трябва да се е счупила преди седмица и на ум не им е дошло да изпомпват водата. Загина още една лодка, на която всички бяха пияници.

— Нека бог ги благослови! — додаде Дългия Джек. — Ако бяха се задържали на повърхността, наш дълг беше да им помогнем.

— И аз това си мислех — добави Том Плат.

— Те бяха обречени. Обречени на смърт! — повтаряше готвачът и въртеше очи. — Отнесоха със себе си кутсузлука си.

— Мисля да съобщим на флотата, когато я срещнем. А, какво ще кажете? — запита Манюел. — Ако и вашата лодка тръгне по вятъра по този начин, може и тя да се разпори по шевовете… — Той размахваше ръце, а в същото време Пен, седнал върху кабината, ридаеше от ужас и от мъка по всички. Харви все още не можеше да се отърси от срещата със смъртта в открито море и се чувстваше много зле.

В този момент Ден се изкачи до напречната греда на мачтата, а Диско издърпа обратно шамандурите на мрежите близо до кораба, тъкмо преди мъглата отново да забули морето.

— Когато минаваме оттук, винаги се движим много бързо — само това каза той на Харви. — Помисли за магьосничеството, млади момко. И за всичко това е виновен алкохолът.

След вечеря беше достатъчно тихо, за да може да се лови риба от палубата — този път Пен й чичо Солтърс проявиха голямо усърдие и наловиха много едри риби.

— Абишай е отнесъл лошия късмет със себе си — каза Солтърс. — Вятърът не беше подпретнал лодката му току-тъй. Какво става с мрежите? Все пак обаче аз съм против суеверието.

Том Плат настояваше, че уловът им е много по-добър от друг път и приготви нова стръв. Но готвачът се намеси:

— Късметът се състои от две части. Ако ги потърсиш, ще ги откриеш. Сигурен съм. — Това така много се хареса на Дългия Джек, че той убеди Том Плат да тръгнат с лодката.

При издърпването на мрежите лодката се накланя на една страна, тогава моряците събират рибата, слагат нова стръв на куките и ги хвърлят отново в морето — нещо като простиране и прибиране на пране. Тази дейност продължава дълго и е много опасна, тъй като дългото увиснало въже може да преобърне лодката за секунди. Но когато през мъглата се чу гръмогласното пеене на Том „Сега за тебе, капитане“, екипажът на „Тук сме“ се окуражи. Лодката се олюляваше, натоварена до горе и Том Плат викаше на Манюел да го отмени.

— Късметът е разделен на две — разправяше Дългия Джек, бодейки рибата с вила, докато Харви следеше със зяпнала уста сръчността на хората, която спаси гмуркащата се лодка от унищожение.

— Едната половина на късмета беше съвсем хилава. Том Плат искаше да я отмине, но аз го спрях.

— Вярвам, че докторът имаше прозрение. Втората част на късмета дойде с едрите парчета. Бързай, Манюел, и донеси бъчвата със стръв. Тази вечер имаме късмет.

Рибите кълвяха току-що сложената стръв на въдицата, с която преди малко бяха изтеглени други риби. Носът на лодката се издигаше под мокрите въжета и куки, Том Плат и Дългия Джек се движеха напред и назад методично по дължината на мрежата и като разрязваха морските краставици, които рибарите наричат тикви, разпаряха прясно уловената треска, слагаха отново стръв и до свечеряване напълниха лодката на Манюел.

— Не поемам повече рискове — извика тогава Диско, — поне не когато Абишай плува толкова близо до нас. Той и след седмица няма да потъне. Дигнете лодките, ще солим след вечеря.

Трябваше да солят дълго. След треската откриха няколко делфина. Работата продължи докъм девет часа. Диско на три пъти се подсмихна, наблюдавайки как Харви набожда изкормената риба в трюма.

— Ей, ти прехвърляш страшно бързо — забеляза Ден, след като големите отидоха да спят. — Нещо му има на морето тази вечер, а ти нищо не приказваш.

— Зает съм — отвърна Харви и опита острието на един нож. Нещо започна много да друса.

Лодката подскачаше около котвата си върху посребрените краища на вълните. При внезапните завъртания на опънатото въже тя се хвърляше като котенце, а пръските при пропадането й избухваха през клюзовете като взрив от оръдие. Поклащайки глава, тя си казваше: „Съжалявам, че не мога да остана още с тебе. Аз отивам на север“, и се понасяш нататък, а после отведнъж спираше с драматично потракване на такелажа. „Тъкмо щях да отбележа“, започваше тя като пияница, който се обръща към електрически стълб. Останалата част на изречението се загубваше сред резките движения. Тогава тя започваше да се дърпа като кукла на конец, да се държи като жена, възседнала неумело кон, като кокошка с отрязана глава или пък крава, ужилена от стършел, или просто така, както й налагаха капризите на морето.

— Сякаш е пред публика. Гледай, не ти ли прилича на Патрик Хенри^[3] — пошегува се Ден.

Шхуната се олюля на една вълна и жестикулираше с утлегара на кливера. „А колкото се отнася до мене, дайте ми свобода или смърт!“

Хоп! Тя се намести в лунната пътека, правейки реверанс с горд замах, и той щеше да бъде още по-внушителен, ако зъбното колело не се изкикоти с присмех.

Харви се изсмя:

— Ама тя изглежда като жива.

— Стабилна е като къща и суха като херинга — каза ентусиазирано Ден, когато премина по палубата под дъжда от пръски. Пази се, пази се. „Не се приближавай до мене“ — каза тя. Само я погледни. Погледни я! Гледай! Трябваше да видиш един от тези кораби, дълги като клечки за зъби, които издигат котвата от петнайсет сажена дълбочина.

— Защо като клечка за зъби, Ден?

— Такива са новите кораби за треска и херинга. Отпред са като хубави яхти, с кърма на яхта и метални бушприти, в кабината би се побрал целият ни трюм. Чух, че самият Бърджис правил моделите на три-четири от тях. Татко не ги обича, защото много люлеят и друсат, а са и страшно скъпи. Тате също намира риба, макар че не е в крак с времето. Виждал ли си някога „Електър“ — от Глостър? Това е прекрасен кораб, дълъг и тесен, същинска клечка за зъби.

— Колко струва, Ден?

— Планини от долари. Може би петнайсет хиляди, а може повече. Злато трябва за всичко, каквото ти се прииска. — А след това продължи на себе си съвсем тихо: — Ако имах такъв кораб, бих го нарекъл Хети С.