Ръдиард Киплинг
Смелите моряци (6)

Глава VI

Харви най-много се удивляваше на безгрижието, с което някои кораби се лутаха сред необятния Атлантически океан. Рибарските лодки, както казваше Ден, бяха зависими от учтивостта и способностите на съседите си, а от параходите би трябвало да се изисква много повече. Веднъж в продължение на три мили ги преследваше голям товарен кораб, натъпкан чак до горната палуба с рогат добитък, от който се разнасяше остра миризма на обор. Някакъв офицер възбудено викаше през рупора, докато корабът стърчеше безпомощно над водата. Диско направляваше „Тук сме“ откъм подветрената страна и постави шкипера на мястото му:

— Откъде се взехте? За никъде не сте. Скитници — скотовъдци! Само замърсявате пътя в открито море, без изобщо да се съобразявате с тези, които са край вас. Очите ви са останали в чашките за кафе вместо на глупавите ви глави.

При тези думи шкиперът се разлюля върху мостика и каза нещо по адрес на очите на Диско.

— От три дни не сме мерили дължината и ширината. Нима предполагате, че можем да се движим като слепи? — извика той.

— А-а-а, аз мога — му отговори Диско. — Какво е станало с лота ви? Да не сте го изяли? Не усещате ли миризмата на брега или вонята при вас е по-силна?

— С какво ги храните, ей? — запита чичо Солтърс с напрегнато сериозно изражение, тъй като миризмата на обор събуди фермера у него. — Казват, че при такива пътувания животните много отпадат. Не ми влиза в работата, но нещо ми подсказва, че кюспето се е надробило и е напръскало…

— Гръм да те порази! — извика говедарят, облечен в червени дрехи, който стоеше встрани. — От коя лудница са пуснали тоя тип с бакенбардите?

— Млади човече! — започна Солтърс, застанал сред такелажа. — Искам да те предупредя, преди да продължиш, че аз съм…

Офицерът на мостика повдигна кепето си с подигравателна учтивост.

— Извинете ме — каза той, — но аз попитах за местоположението си. Ако тази космата селска муцуна благоволи да си затвори устата, то кривогледият моряк може би би могъл да ни осветли.

— Солтърс, пак ме направи за посмешище — разсърди се Диско. Тъй като не понасяше подобни разговори, извика на шкипера данните за местоположението му и пусна шхуната в ход, без да продължи лекцията.

— Изглежда, че на тази лодка има само побъркани — обади се шкиперът и хвърли към шхуната вързоп вестници.

— От всички проклети глупаци около тебе, Солтърс, онзи и целият му екипаж са най-големите, които някога съм виждал — крещеше Диско, докато „Тук сме“ се отдалечаваше. — Тъкмо щях да му кажа, че се мотае насам като загубени ти се намеси с глупавото си фермерство. Не разбираш ли, че нещата са различни?

Харви, Ден и другите стояха назад и си подмигваха весело. Диско и Солтърс се караха сериозно чак до вечерта. Солтърс доказваше, че кораб, натоварен с добитък, е нещо като обор, плаващ в сините води, докато Диско настояваше, че дори да е така, приличието и рибарската гордост изискваха той да „отделя нещата“. Сърдитият шкипер накара екипажа да се почувства потиснат за известно време, но след вечеря Дългия Джек, който слушаше мълчаливо, наруши мълчанието на масата:

— Защо, по дяволите, трябва да се тревожим за какво щели да разправят за нас? — запита той.

— Ще разнасят тая история с години, това е всичко — отговори Диско.

— Със сол, разбира се — обади се Солтърс, който все още не искаше да отстъпи и се беше вдълбочил в селскостопанските новини на един стар нюйоркски вестник.

— Много е обидно за мене — продължи шкиперът.

— Аз гледам на работата другояче — каза Дългия Джек миролюбиво. — Слушай, Диско! Дали тази загубена в мъглата лодка днес би срещнала някого другиго и ако предположим, че срещнеше, дали онези биха им казали местоположението. Искам да кажа, че ако не бяха ни срещнали, каквито са „интелигентни“, в такова море щяха да се отклонят. Забрави ги. Но те, разбира се, няма да забравят. Това беше най-странният разговор, който сме имали някога. — Ден ритна Харви под масата, а Харви се задави, докато пиеше от чашата.

— Добре — оправдаваше се Солтърс, който чувстваше, че до известна степен честта му беше накърнена. — Това не е моя работа.

— И точно тук — намеси се Том Плат, навикнал към дисциплина и етикет, — точно тук, Диско, трябваше да го спреш, когато усети, че разговорът ще вземе такава насока, каквато не трябва.

— Зная, но така стана — съгласи се Диско, като видя, че му оставаше само честното оттегляне от битката за достойнство.

— Да, точно така — добави Солтърс. — Ти си шкиперът тук. И аз с готовност щях да спра само при един твой намек, и то не от някакво убеждение, а за да дам пример на тези две наши проклети момчета.

— Нали те предупредих, Харв, че ще стигнат и до нас. Винаги са виновни тези проклети момчета. Но за нищо на света не бих пропуснал тази сцена — прошепна Ден.

— И все пак за всичко си има време и място — възрази Диско и светлината на новия аргумент проблесна в очите на Солтърс, докато тъпчеше лулата си с тютюн.

— За да бъдат ясни нещата, трябва да се използува силата на добродетелта — отново се намеси Дългия Джек в стремежа си да усмири бурята. — Тъкмо до това се стигна, когато Стейнинг от „Стейнинг и наследници“ изпрати Коунън за шкипер на „Марила Д. Кун“ вместо капитан Нютън. Там той хвана ревматизъм и не можеше да ходи. Ние го наричахме Коунън, навигатора.

— Ник Коунън не изкарваше и една нощ на борда без половинка ром до себе си — сега Том Плат поде разговора. — Той се въртеше около един пансион за моряци в Бостън и молеше бога някой да го направи капитан на влекач според заслугите му. Сем Кой, който живееше на Атлантик авеню, му осигури безплатен пансион за една година заради приказките му. Коунън навигаторът! Тц-тц! Но от петнайсет години не е сред живите, нали?

— Май че от седемнайсет. Умря онази година, когато „Каспар Мак Вий“ беше построен, та и той не успяваше да задържи нещата отделно. Стейнинг го взе по същата причина, поради която крадецът грабва горещата печка — тъй като нямаше никой друг този сезон. Всички бяха излезли към плитчините и Коунън събра екипажа, който му попадна. А ром колкото щеше! Можеше да потопи „Марила“ с цялата му застраховка, така го бяха натоварили. Като тръгнаха от Бостънското пристанище за Гренд Бенк, ги подхванал силен северозападен вятър, а всички моряци се налели до козирката. Но провидението бдяло над тях, тъй като на вахта били оставили един дявол, дяволът дърпал въжетата, докато те пресушили цяла бъчва, пълна с ром. Така карали около една седмица, толкова си спомняше Коунън. (Как не мога да я разкажа тая история като него!) През цялото време вятърът веел като стара слава, а „Марила“ — тогава било лято, сложили й нова стенга, и така се спасили. След това Коунън взел квадранта в треперещите си ръце, известно време си блъскал пияната глава над картата, помислил, че се носят славно към остров Сейбъл, но нищо не казал. Тогава отворили още едно буренце и известно време пак престанали да изчисляват каквото и да е. След като бостънските светлини не се виждали повече, „Марила“ изобщо не успяла да се обърне по вятъра и затова все се въртяла на една и съща страна. Не се виждали никакви водорасли, не летели никакви чайки, не се забелязвали никакви кораби. Изведнъж осъзнали, че вече пътуват цели четиринадесет дни и се усъмнили, че са стигнали Бенкс. Измерили дълбочината и тя се оказала шейсет сажена.

— Ето, виждате ли ме — казал Коунън. — Така е всеки път с мене. Доведох ви право на Бенкс, а когато дълбочината стане трийсет сажена, ще можем да си отпочинем. Така е с Коунън навигатора!

— Когато следващия път измерили дълбочината, се оказало, че е деветдесет сажена. Коунън казал: „Или въжето се е разтегнало, или дъното на Бенкс е потънало.“

— Отново започнали да мерят, но били в такова състояние, че сметнали за по-разумно да седнат на палубата и да преброят възлите, но взели, че ги объркали. „Марила“ се носела напред. Изведнъж насреща им се задал някакъв малък търговски кораб и Коунън се обърнал към собственика:

— Да сте видели наоколо рибарски лодки? — попитал той, както обикновено правят рибарите.

— Много ги има около ирландския бряг — отговорил търговецът.

— А-а! Я се махай оттук — изругал Коунън. — Какво общо имам аз с ирландския бряг?

— Тогава какво търсиш насам? — запитал го на свой ред търговецът.

— За бога! — извикал Коунън. Той винаги възкликваше така, когато нещо лошо се случеше, а също и когато не се чувстваше добре. — За бога! Къде се намирам?

— На трийсет и пет мили юг-запад-юг от Кейп Клиър — казал търговецът, — ако това представлява някакво утешение за вас.

Коунън подскочил отведнъж цял метър и половина, така твърдеше готвачът.

— Не може да бъде! — извикал той безочливо. — За какъв ме вземате? На трийсет и пет мили от Кейп Клиър и на четиринайсет дни от Бостън! Боже мой! Това е истински рекорд и ако е истина, значи майка ми е на луната. Само си помислете! Колко са нахални! И както виждате, той също не разглеждал нещата отделно.

— В екипажа му повечето хора били от Корк и Къри, с изключение на един от Мериленд, който искал да се зърне обратно, но те го нарекли бунтовник и продължили със старата „Марила“ нататък. Прекарали още една хубава седмица. На връщане пътували трийсет и два дни, наложило се да се преборят отново с Бенкс. Есента наближавала, храната се свършвала, затова Коунън върнал кораба обратно в Бостън без никакъв улов.

— А фирмата как приела това? — запита Харви.

— Какво да направят? Рибата била в морето, а Коунън на кея и разправял за рекордното си пътешествие на изток! Били доволни, но всичко това се случило, защото не държали рома и екипажа отделно. Това е първото. На второ място объркали посоките. Такъв беше Коунън, навигаторът, мир на праха му! Той беше сбъркан човек.

— Веднъж пътувах с „Люси Холмз“ — започна Манюел с мекия си глас. — В Глостър обаче не ни приеха рибата. Е, и какво? Не ни дават цена. Наложи се отново да прекосим морето. Най-после решихме да я продадем, на когото намерим. По едно време, като задуха, нищо не се вижда. Е, и какво? Задуха още повече, спускаме се надолу, носим се като вихър, но никой не знае накъде. След известно време видяхме земя. Стана много горещо. И ето ти двама-трима негри в една лодка. Е, и какво? Питаме ги къде сме, а те, какво мислите, че казват?

— Канарските острови — реши Диско след малко, а Манюел поклати глава и се усмихна.

— Бланко — продължи Том Плат.

— Не, още по-лошо. Бяхме на юг от Безагос, а лодката била от Либерия! И така чак там си продадохме рибата. Не беше лошо. Е, и какво?

— С шхуна може ли да се отиде чак до Африка? — попита Харви.

— Ако има някакъв смисъл, то е да заобиколиш нос Хорн, стига да имаш достатъчно храна — отговори Диско. — Баща ми тръгнал с лодката си, а тя била нещо около петдесет тона, мисля, че се казваше „Рупърт“. С нея той стигнал чак до ледените планини на Гренландия през същата година, когато половината от флотата ни се беше втурнала да лови треска. На всичко отгоре той взел и майка ми със себе си — предполагам, за да й покаже как се печелят пари. Ледовете не им позволили да се върнат. Роден съм при Диско^[1]. Нищо не си спомням оттогава, разбира се. Върнали сме се през пролетта, когато ледът започнал да се топи. Кръстили ме на името на този остров. Лош номер са изиграли на бебето, но на човек е отредено да греши през целия си живот.

— Да, да! — каза Солтърс, поклащайки глава. — Всички грешим и да ви кажа на вас, двете момчета тук, че когато направите грешка, а вие не правите по-малко от стотина на ден, трябва да си признавате като мъже.

Дългия Джек намигна така, че всички забелязаха, освен Диско и Солтърс, и инцидентът беше приключен.

 

 

Движеха се на север от стоянка на стоянка, лодките излизаха почти всеки ден, придвижваха се към източния край на Гренд Бенк, където водата беше дълбока тридесет-четиридесет сажена, и ловяха риба непрекъснато.

Точно тук Харви се запозна със сепията, която е може би най-добрата стръв за треската, но е твърде непостоянна в настроенията си.

Една тъмна нощ Солтърс се развика „сепия!“ и ги разбуди. Всички се втурнаха на палубата и в продължение на час и половина приготвяха въдиците си за сепия — парче олово, боядисано червено, с игли в долния му край, подредени в кръг, наклонени назад като ребрата на полуотворен чадър. По някаква неизвестна причина сепията обича да се обвива около иглите и така я изтеглят, преди тя да може да се освободи от тях. Но когато напуска дома си, тя изхвърля струи вода, а след това изпуска течност, тъмна като мастило в лицето на този, който я пленява. Беше много интересно да се наблюдава как хората въртяха главите си, за да избягнат струята. Когато суетнята свърши, те бяха черни като коминочистачи. На палубата обаче имаше цяла купчина прясна сепия. Голямата треска си мечтае за малко лъскаво парченце сепия, кацнало като мустаче на върха на куката за стръв. На следващия ден уловиха много риба и срещнаха „Кери Питмън“, на която с викове съобщиха за късмета си. Онези отсреща им предложиха да купят от сепията, даваха седем трески за голяма сепия, но Диско не се съгласи на такава цена. „Кери“ изведнъж застана мрачно на подветрената си страна и хвърли котва на една миля разстояние с надеждата, че сами ще могат да уловят нещо.

Диско проговори едва след вечеря, след като изпрати Ден и Манюел да поставят шамандури на въжето и предупреди, че при лягане ще сложи до себе си голямата брадва. Ден, естествено, повтори бащините думи на моряците от „Кери“. Те поискаха да знаят защо „Тук сме“ слагаха шамандури на въжето, щом не се намират над скалисто дъно.

— Татко казва, че не вярва на ферибот дори и да е на пет мили разстояние — изкикоти се Ден.

— Тогава защо не отиде на друго място? Кой му пречи? — попитаха онези.

— Защото го принудихте да се обърне към подветрената страна, а той не прощава на никой кораб, да не говорим за такава заблудена лодчица като вашата.

— Съвсем не е така — възрази сърдито мъжът, тъй като „Кери Питмън“ беше известна с това, че къса често въжетата на котвите си.

— Тогава как правите стоянки? — запита Ден. — Така е най-добре. А ако корабът престане да се отклонява, какво, по дяволите, ще правите с новия утлегар? — Ударът постигна целта си.

— Хей, португалецо, латернаджийо, прибери си маймунката обратно в Глостър. Ден Трууп, върни се отново на училище — беше отговорът.

— Престилки! Престилки! — викаше Ден, който знаеше, че един от екипажа на „Кери“ беше работил във фабрика за престилки предишната зима.

— Скарида! Глостърска скарида! Изчезвай, новошотландецо!

Ако на някого от Глостър кажат, че е от Нова Шотландия, това се счита почти за обида. Ден отговори в този дух.

— Вие сте новошотландци, граждани — драскачи! Чатъмски корабокрушенци!…

Всеки си получи заслуженото, но чатъмците получиха най-много обиди.

— Зная какво ще стане — забеляза Диско. — Лодката напира от вятъра. Някой би трябвало да я спре. Ще скърца до среднощ и точно когато заспим, ще се понесе по течението. Хубаво, че наоколо няма много лодки. Но заради чатъмци няма да вдигам котва. Ще издържи.

По залез-слънце вятърът, който промени посоката си, задуха силно. Все пак развълнуваното море не заплашваше да обърка такелажа на „Тук сме“. За „Кери Питмън“ обаче това се оказа сериозно. На края на вахтата момчетата чуха трясък от борда на „Кери“.

— Слава, слава, алилуя — запя Ден. — Ето ги, идват, татко. Като насън са тръгнали, напред със задната си част. Същото се случи в Куиро.

Ако това беше някой друг кораб, Диско би го почакал, но сега бързо преряза въжето на котвата. „Кери Питмън“, подета от вълните на Северния Атлантически океан, се насочи право срещу тях. „Тук сме“ с опънат кливер и предно платно имаше точно толкова място, колкото беше необходимо. Диско не възнамеряваше да остане цяла седмица да си търси въжето, а потегли веднага, носен от вятъра. „Кери Питмън“, сърдита и смълчана, мина съвсем наблизо под дъжд от ругатни.

— Добър вечер — извика Диско с вдигната шапка, — как вървят нещата?

— Идете в Охайо и си наемете муле — каза чичо Солтърс. — Тук нямаме нужда от фермери.

— Да ви услужа ли с котвата от моята лодка? — насмешливо попита Дългия Джек.

— Изтръгнете руля, защото е остарял — прибави Том Плат.

— Ей! — гласът на Ден се чу висок и пронизителен откъм кабината, върху която се беше покачил. — Ей, шахмасони! Я кажете, да не би да има стачка във фабриката за престилки, или пък са наели момичета на ваше място?

— Извадете румпела и го заковете на дъното. — Намеси се и Харви. Това беше една солена шега, на която го научи Том Плат.

Манюел се облегна назад на кърмата и се провикна:

— Джон Морган свири на орган! Аха-ха-а! — С дебелия си палец той направи жест на враждебност и подигравка, а в същото време малкия Пен се присмиваше и подсвиркваше:

— Дий, напред. Тр-р-р! Насам! Настрани!

До края на нощта те се движиха във верига — късо, енергично, неспокойно движение, както се стори на Харви, а на следващия ден загубиха половината преди обяд, докато намерят котвата. Но момчетата се съгласиха, че шегата е твърде нищожна в сравнение с триумфа и славата и съжалиха, че тъкмо сега им идваха на ум най-красноречиви изрази, които биха могли да кажат на обърканата „Кери“.