Ръдиард Киплинг
Смелите моряци (7)

Глава VII

На следващия ден разкъсаха още няколко платна. Североизточният вятър ги понесе на запад. Но тъкмо тогава, когато очакваха да стигнат плитчините край Девата, падна мъгла и трябваше да пуснат котва, заобиколени от звънтенето на невидими камбани. Риба не можеше много да се лови. Понякога в мъглата се срещаха и други лодки и си разменяха новини.

Малко преди разсъмване, Ден и Харви, след като спаха почти цялата нощ, станаха, за да „свият“ пържена риба с картофи и лук. Нямаше причина да се крият, но така им беше по-вкусно и дразнеха готвача. Горещината и миризмата долу ги принудиха да се качат на палубата с плячката си, където Диско удряше камбаната.

— Продължавай да звъниш — предаде я той на Харви. — Струва ми се, че чувам нещо. И ако има някой наблизо, аз трябва да си бъда на мястото.

До тях достигна съвсем слабо звънтене. Като че ли мъглата притъпяваше звука му. В паузите Харви долавяше приглушения вой на сирена на презокеански кораб, а той вече достатъчно добре познаваше Бенкс, за да разбере какво можеше да означава това. Беше му малко неприятно, че си спомни за едно момче с дрехи от червено трико — той вече се отнасяше към скъпите блейзери с цялото презрение на един рибар — и как това необразовано, буйно момче веднъж беше казало, че ще бъде „голям удар“, ако параходът потопи някоя рибарска лодка. Това момче имаше самостоятелна кабина, баня с топла и студена вода и всяка сутрин прекарваше по десет минути, за да си избере меню от листа с позлатени краища. И същото това момче, не, неговият много по-голям брат — в четири часа в неясната утрин, облечен в мокра, шумяща мушама, биеше отчаяно камбаната, много по-малка от онази, с която стюардът звънеше за закуска на парахода. Някъде съвсем наблизо деветметров корабен нос се бореше със скорост двадесет мили в час! Най-много го огорчаваше мисълта, че там горе хората спяха в тапицираните си кабини и никога нямаше да научат, че рано сутринта са потопили лодка. Затова Харви биеше камбаната с всички сили.

— Да спрат за малко проклетото си витло — измърмори Ден и наду тръбата на Манюел, — за да спазят закона. Това все пак ще ни подейства успокоително, когато се намерим на дъното. — Слушай! Става лошо.

— Ау-у-у-у-у-у-ху-у-у-у-у-у-хуп! — продължаваше сирената. — Уингълтингълтинк — по-нататък. — Гра-ух! — ехтеше тръбата. Морето и небето се сливаха в млечната мъгла. Тогава Харви почувства, че нещо огромно се движи наблизо. Вдигна глава и погледът му запълзя нагоре-нагоре към мокрия нос, който се извисяваше като скала точно над шхуната. Пред блестящия корпус с цвят на сьомга водата леко се въртеше, виждаше се дългата стълбица от римски цифри XV, XVI, XVII, XVIII и така нататък, които показваха степента на потъването на носа. Корабът се накланяше напред и назад със съскане, което смразяваше сърцето, после цифрите изчезнаха, редицата на илюминаторите с месингови рамки мина наблизо, кълбета пара обвиха безпомощно вдигнатите ръце на Харви. Струя гореща вода бушуваше покрай перилото на „Тук сме“. Малката шхуна се мяташе и тресеше във водовъртежа. След миг кърмата на презокеанския параход изчезна в мъглата. Харви чувстваше, че ще му прилошее или ще припадне, или и двете, когато чу тупване като от падащо върху тротоар тяло. Нечий далечен глас, като от телефонна слушалка, проплака:

— Спрете! Потопихте ни!

— Ние ли сме? — На Харви спря дъхът.

— Не! Една шхуна ей там! Звъни. Ще отидем да видим какво става — каза Ден и спусна лодка.

След половин минута всички, с изключение на Харви, Пен и готвача се хвърлиха в лодката и заминаха. Изведнъж дървената предна мачта на някаква шхуна се счупи с трясък точно отсреща и мина покрай носа, като че ли искаше да я приберат. След нея във водата се носеше човек с лице надолу, облечен в сини дрехи, но той не беше цял. Пен пребледня и задържа дъха си с цъкане. Харви отчаяно — блъскаше камбаната от страх, че и те ще бъдат потопени всяка минута, и подскочи при сигнала на Ден, когото екипажът се завърна.

— Обърнали „Джени Кушмън“ — извика Ден истерично. — Срязали я точно наполовина, минали отгоре й и я потопили. Няма и четвърт миля оттук. Татко взе стария. Не намерихме никой друг, а там бил и синът му. Ох, Харв, Харв, страшно нещо! Не мога да го понеса! Видях… Той хвана главата си с ръце и захълца, докато другите изтегляха един белокос човек на борда.

— Защо ме спасихте? — изохка непознатият. — Диско, защо трябваше да ме взимате?

Диско сложи тежката си ръка върху рамото му, тъй като човекът гледаше диво, устните му трепереха, докато се взираше в непознатия екипаж. Изведнъж Пенсилвания Прат, който понякога беше Хейскин, Рич или Мак Вити, когато чичо Солтърс забравяше името му, заговори. Изражението на лицето му се промени от лице на глупак в изражение на възрастен мъдър човек. Той изрече със силен глас: „Бог дал, бог взел; да бъде благословено името господне! Аз бях — аз съм свещеник! Проповядвам евангелието. Оставете го на мене.“

— А, така ли? — рече човекът. — Тогава се помоли синът ми да се върне при мене. Помоли го да върне шхуната ми, която струва девет хиляди долара, с четирийсет и пет тона риба на борда. Ако не бяхте ме взели, жена ми трябваше да отиде да работи, за да изкара хляба си, и нямаше никога да разбере какво се е случило. А сега трябва аз да й разкажа всичко.

— Няма какво да й казваш — каза Диско. — По-добре си полегни, Джейсън Оли.

Трудно се успокоява човек, който е загубил само за трийсет секунди единствения си син, спечеленото през лятото и средствата си за живот.

— Всички бяха от Глостър, нали? — запита Том Плат, като безпомощно въртеше в ръцете си една халка от лодка.

— А, това няма значение — отвърна Джейсън, изстисквайки мократа си брада. — Тази есен ще возя летовници на изток от Глостър. Той се облегна тежко на перилото и запя:

Щастливите птици, които пеят и отлитат

към твоите олтари, към тебе, който си

най-високо.

— Ела с мене! Ела долу! — викна Пен, като че ли имаше право да дава заповеди. Погледите им се срещнаха и пребориха в четвърт минута.

— Не зная кой си ти, но ще дойда — каза Джейсън примирително. — Може и да си върна част, част от деветте хиляди долара. — Пен го поведе в кабината и плъзна вратата след себе си.

— Това не е Пен — извика чичо Солтърс. — Това е Джейкъб Болър и той си е спомнил Джонстаун! Никога не съм виждал такива очи на главата на човешко същество. Какво да правим сега? Какво да правя сега?

Чуваха се гласовете на Пен и Джейсън, които говореха едновременно. След това Пен продължи сам, а Солтърс свали шапката си, тъй като Пен се молеше. Не след дълго младият човек се изкачи по стълбите, по лицето му имаше едри капки пот и той изгледа екипажа. Ден все още хълцаше на щурвала.

— Той не ни познава — изохка Солтърс. — Трябва всичко да започне отначало, играта на дама и всичко останало. Да видим какво ще ми каже.

Пен заговори и всички разбраха, че говори на непознати.

— Помолих се — каза той. — Нашите хора вярват в молитвата. Молих се за живота на сина на този човек. Моите близки се издавиха пред очите ми, жена ми и другите, и децата. Човек може ли да бъде по-мъдър от своя създател? Никога не съм се молил за техния живот, но сега се помолих за момчето на този човек и съм сигурен, че той ще бъде спасен.

Солтърс погледна въпросително Пен, за да разбере дали той наистина си спомняше.

— Колко време съм бил луд? — изведнъж запита Пен. Устните му потръпваха.

— Стига, Пен! Никога не си бил луд — започна Солтърс. — Само малко разстроен…

— Видях как къщите се удариха в моста и после изведнъж избухна пожар. Друго не помня. Кога се случи това?

— Не мога да издържам! Не мога да го понеса — изхлипа Ден. След него зарида и Харви.

— Преди около пет години — отвърна Диско с треперещ глас.

— Тогава някой се е грижил непрекъснато за мене през цялото време. Кой е той?

Диско посочи Солтърс.

— Не съм! Не съм! — извика морякът-фермер, като чупеше ръце. — Ти изработваше дори двойно повече, отколкото е нужно за прехраната ти, и аз ти дължа пари, Пен. Половината от моята четвърт част от лодката е твоя…

— Вие сте добри хора. Виждам това по лицата ви. Но…

— Майчице — прошепна Дългия Джек, — и през всичките ни пътувания този човек е бил с нас! Той е просто омагьосан.

Отстрани заби камбаната на някаква шхуна и нечий глас извика от мъглата:

— Диско! Научи ли за „Джени Кушмън“?

— Открили са сина му — извика Пен. — Застанете мирно и приемете спасението господне!

— Джейсън е тук на борда — отговори Диско с развълнуван глас. — Там не намерихте ли някого?

— Намерихме един. Беше се закачил между някакви дъски точно срещу нас. Трябва да са били от бака. Главата му е малко наранена.

— Кой е той?

Сърцата на екипажа на „Тук сме“ биеха в един ритъм.

— Май че е младият Оли — провлечено отговори гласът.

Пен вдигна ръцете си и каза нещо на немски. Харви можеше да се закълне, че повдигнатото му лице беше озарено от светлина.

— Слушайте! — продължаваше бавно гласът. — Вие ни се присмивахте онази нощ.

— Сега не ни е до присмех — отвърна Диско.

— Зная, но да ви признаем честно, когато намерихме младия Оли, бяхме на дрейф.

Оказа се неукротимата „Кери Питмън“. На палубата на „Тук сме“ избухна смях.

— Не е ли по-добре да пратите стария при нас на борда? Имаме повече стръв и въжета за котви. Може би няма да го искате, но във всеки случай за проклетия брашпил нямаме достатъчно хора. Ще се грижим за него. Той е женен за лелята на жена ми.

— С лодката ще ви пратя каквото искате — каза Трууп.

— Нямаме нужда от нищо, освен, разбира се, от котва, която да ни държи. Слушайте! Младият Оли се разчувства. Пратете ни стария.

Пен извади от вцепенението Джейсън, а Том Плат го отведе с лодката. Той тръгна без дума на благодарност, без да знае какво го очаква. Лодката се скри в мъглата.

— А сега — рече Пен и пое дълбоко въздух, като че ли имаше намерение да проповядва. — А сега изправеното тяло се сви като сабя, пъхната в ножницата, светлината излезе от блесналите му очи, гласът му се превърна отново в обичайното слабо хихикане. — А сега — каза Пенсилвания Прат, — смятате ли, че е много рано за една игра на дама, господин Солтърс?

— Да, да, точно това щях да предложа сам — бързо извика Солтърс. — Това надмина всичко, Пен, как можеш да прочетеш какво става в главата на човек.

Малкият човек се зачерви и кротко последва Солтърс.

— Вдигай котва! Бързо! Давайте да се махаме от това проклето място — извика Диско. Никога заповедта му не беше така бързо изпълнявана.

— Какво, по дяволите, мислиш, че означава всичко това? — запита Дългия Джек, докато отново си пробиваха път, потни, мокри до кости, удивени.

— На мен ми се струва така — обади се Диско от щурвала, — така: видяха сметката на „Джени Кушмън“…

— Но той, ние видяхме как един от тях мина оттук — изхълца Харви.

— И това, разбира се, като че ли върна Пен на брега, изхвърли го, струва ми се, чак в Джонстаун и той си спомни, че е Джейкъб Болър и всичко останало. Докато успокояваше Джейсън, нещо го извисяваше. Но после, понеже е слаб, тези устои се снишиха и изчезнаха. Умът му отново се замъгли и сега е пак в морето. Така ми се струва.

Всички решиха, че Диско е напълно прав.

— Ако Пен беше останал Джейкъб Болър — забеляза Дългия Джек, — това щеше да съсипе Солтърс. Забелязахте ли изражението на лицето му, когато Пен попита кой се е грижил за него през всичките тези години? Как е, Солтърс?

— Спи като мъртъв. Заспа сякаш е дете — отговори Солтърс, движейки се на пръсти. — Разбира се, ще яде чак когато се събуди. Срещали ли сте някога такъв талантлив проповедник? Той изтръгна завинаги младия Оли от морето. Така поне вярвам. Джейсън се гордееше страшно много с момчето си и през цялото време ми се струваше, че това е наказание за преклонението му пред идоли.

— Има и други като него — промърмори Диско.

— Но това е различно — бързо отвърна Солтърс. — Пен не е толкова зле. Аз само изпълнявах дълга си към него.

Тези гладни мъже чакаха цели три часа, докато Пен се появи отново, напълно успокоен, забравил всичко. Вярваше, че станалото е било само лош сън. После запита защо всички са така мълчаливи, но те не можеха да му отговорят.

 

 

През следващите три-четири дни Диско използуваше безмилостно всички на борда. Когато не можеха да излизат в морето за риба, изпращаше ги в трюма, за да подреждат запасите на кораба така, че да остане повече място за рибата. Те подредиха стоката на куп от стената на кабината до плъзгащата се врата зад печката на бака. Диско им показа изкуството да подреждат товара така, че шхуната да се движи най-бързо. Екипажът беше непрекъснато зает и духовете на всички се успокоиха. Дългия Джек гъделичкаше Харви с края на въжето, тъй като според голуееца той бил „тъжен като болна котка за нещо, което не може да се промени“. В тези мрачни дни Харви размишляваше за много неща и изповяда на Ден мислите си. Двамата с Ден се укротиха до такава степен, че дори вече искаха разрешение да си вземат от пържената риба, вместо да крадат тайно.

След около седмица двамата за малко не обърнаха „Хети С.“ с един безразсъден опит да прободат акула със стар нож, привързан за прът. Животното настървено се блъскаше в лодката и очакваше да му подхвърлят дребна риба. И за тримата в лодката беше истинско щастие, че се измъкнаха живи.

Най-накрая, след играта на „сляпа баба“ в мъглата, една сутрин Диско извика надолу към бака:

— Бързайте, момчета! Стигнахме до града!