Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам

„Кормилото на каравелата «Пинта», командувана от Мартин Алонсо Пинсон, се счупи или се откъсна от подпората. Предполагаме и подозираме, че всичко това се случи поради интригите на Гомес Расконо и Кристобал Кинтеро.“

Хр. Колумб, „Дневник от първото пътешествие“.

Дяволското градище е малка плитчина в Каспийско море, която отдавна се ползува с лоша репутация сред моряците. Още през 1811 година корветата „Казан“, движейки се с пълна пара, се натъкна на нея, защото не бе обозначена на картите, и загуби управление. Именно оттогава плитчината бе поставена под наблюдение. И ненапразно.

Няколко пъти през последното столетие тя излизаше на повърхността и отново се скриваше под водата. Някъде в дълбочината на Дяволското градище клокочеше кален вулкан. Обикновено той лениво изригваше през отдушниците грифони гъста топла кал, но понякога, като че решил да се раздвижи след дългата летаргия, с рев изхвърляше навън мощен фонтан от газове. Тогава морето край Дяволското градище кипваше, сякаш гигантска тенджера на адски огън. Пластовете почва на дъното се разместваха и Дяволското градище от островче се превръщаше в подводна плитчина, докато следващото изригване, изхвърляйки погълнатата земя, не създаваше нов остров.

Ето защо плитчината беше наречена Дяволска. Що се отнася до втората половина на названието, „градище“, тя се прилепи към първата след измерването на дълбочината. То показа равномерно редуващи се вдлъбнатини и издатини по морското дъно и изглеждаше сякаш те са били улици и покриви на потънал град. Богатата фантазия на рибарите превърна сухите цифри на измерванията в цветисти легенди. Стигна се дотам, че неотдавна експедицията от Академията на науките, която търсеше останките на полулегендарния град Шерги-Юнан, реши да изследва Дяволското градище. Водолазите видяха, че плитчината представлява редица паралелни насипи, прекъсващи се на места от отвори — остатъци от вулканични кратери и свежи грифони, които бавно изливаха кал с мехурчета газ.

Капризният характер на Дяволското градище не харесваше на каспийските моряци и те предпочитаха да се движат по-далече от него; само някоя рибарска шхуна, ловяща херинги, се отбиваше понякога в тези пустеещи води.

Собствено всичко започна тъкмо с една рибарска шхуна.

Рано сутринта на 9 септември „Алихейдар“ хвърляше мрежи на една миля северозападно от Дяволското градище. Слаб ветрец духаше от север и шхуната със спрян мотор леко се поклащаше върху водната повърхност. Мрежата, отпусната от макарите, бавно се спускаше във водата. Макарите бяха овехтели, чукането им звучеше в девствената утринна тишина неравно, пресекливо.

Изведнъж „Алихейдар“ се затресе с целия си корпус като болен в маларичен пристъп.

— Ей, какво стана? — извика шкиперът през люка на моторния отсек.

Изплашеният млад машинист надникна от люка. Той също не разбираше какво се е случило. Люлеенето се усили. „Алихейдар“, с бързина, неочаквана за такъв стар кораб, като че играеше буен танц — изглеждаше сякаш всеки момент ще се разпадне.

Трябваше да се махат оттук колкото може по-скоро. Шкиперът с жест заповяда да пуснат мотора. Наложи се да откачат мрежата, за да не се омотае около витлото. Сърцето на шкипера се обля в кръв, когато почти новата мрежа се плъзна във водата; разбира се, обозначиха мястото с шамандури, но всичко става…

Моторът затрака и „Алихейдар“ побягна по-далеч от неприятното място. Странната вибрация не преставаше. Кормилото просто подскачаше в ръцете на шкипера. Шхуната не успя да измине и половин кабелт^[1], когато двигателят заработи на бесни обороти. Мотористът едва успя да го изключи. Беше ясно, че шхуната е изгубила витлото. Рибарите здравата се изплашиха.

— П-п-плат-платната! — закрещя шкиперът.

Платната лежаха в безпорядък „за всеки случай“ в мръсния носов отсек. Сега този случай се яви. Докато рибарите ги измъкваха нагоре, „Алихейдар“ подскачаше като нетърпеливо куче преди хранене. Най-после се оправиха с макарите, издигнаха на късата мачта неголемия грот^[2] и мъничкия кливер^[3]. Платната бяха твърде малко за тежкия корпус на шхуната, а отгоре на това и вятърът беше насрещен. В бавен зигзаг „Алихейдар“ се измъкна от Дяволското градище и люлеенето постепенно отслабна.

Точно в един часа, след обедната почивка в Института по физика на морето, работата се възобнови. Настроението на младшия научен сътрудник Валерий Горбачевски беше лошо. Днес той твърдо беше решил през време на почивката да поиска някои обяснения от лаборантката Аня Великова. Щом чу звънеца, Валерий изскочи в институтския парк и се огледа с поглед на ястреб. Анината пъстра пола за сега не се виждаше. В този момент към Валерий приближи, засиял в приветлива усмивка, Грушин и започна да му доказва, че уважаемата Вера Фьодоровна в своята статия за аналогията на каспийските крайбрежни течения с океанските е изложила твърде прибързани изводи.

Валерий неспокойно се оглеждаше и се проклинаше, че не можа навреме да офейка от Грушин. Да направи това сега беше неудобно, пък и физически трудно: Грушин обикновено разговаряше меко, но при това здраво държеше събеседника си за ръката. Освен това беше началник-отдел.

— … измененията на магнитните параметри на каспийските течения за сега не позволяват да се правят изводи, че… — бързо течеше речта на Грушин.

Валерий почувствува, че е необходимо да се застъпи за директорката Вера Фьодоровна Андреева и възрази:

— Да, но вземете данните от последната експедиция на „Пингвин“. Вера Фьодоровна не просто съпоставя тихоокеанските течения с каспийските, а ги изброява според различията в електропроводимостта на океанската и каспийската вода. Тя има пред вид теорията за модела на кръглото море и различията в соления състав…

— Различия! — Грушин размаха ръце и подскочи. Винаги когато оспорваха някоя негова мисъл, той подскачаше и бързо размахваше ръце като криле и при това доста дълго оставаше във въздуха. — Виждате ли, драги Горбачевски, трябва преди всичко да се различават телурическите, общопланетните течения от теченията с друг произход…

Валерий усети болка под лъжичката: насреща идваше Аня. Тя чинно вървеше с Нона, тая ходеща статуя, и нещо й говореше. Като се изравни с тях, тя погледна към Валерий — сякаш метна копие — и преспокойно отмина. На Валерий му се стори, че в този миг по устните й се плъзна насмешка.

Придържан за ръкава от Грушин, той се влачеше по алеята, с усилие превъзмогвайки желанието да се отскубне и да хукне след Аня. Срещаха и други сътрудници от института; те се разхождаха сами или в компания, дишаха чист въздух, ядяха сандвичи и съчувствено поглеждаха Валерий.

„Колко народ има в института — тъжно мислеше Валерий, — а той пипна тъкмо мене…“

— Искате ли да пием нарзан^[4]? — попита той с надежда.

— Аз не пия нарзан — отговори Грушин. — Както виждате, въпросът, за електромагнитните явления в затворени течения само на пръв поглед…

Цялата почивка, до последната секунда, той разхожда Валерий из градината. Когато най-после прозвъня спасителният звънец, беше вече късно: пъстрата пола се мярна през вратата на института и се скри.

Валерий се качи в стаята си и намръщено се зае да обработва записите на подводния магнитограф. Тъкмо беше взел сметачната линийка, когато го извика Вера Фьодоровна.

Тя погледна с присвити очи влезлия Валерий и каза с плътен контраалт:

— Знаете ли плитчината Дяволското градище?

— Дяволското градище? Разбира се, зная го.

Как да не го знае! Преди десет години той изживя истинско приключение близо до същата тази плитчина. Тогава на нейно място имаше малко островче — остров Ипатий — и Валерий с очите си видя как мощно газово изригване разруши Ипатий и го превърна в подводна плитчина.

— Щом е така, качвайте се на „Севрюга“ и още днес тръгвайте натам. — Вера Фьодоровна накратко му разказа за странното произшествие с рибарската шхуна „Алихейдар“. — Дявол ги знае от какво са се изплашили, че и витлото си изгубили. Вие нали не сте от страхливите? — Тя отново примижа към Валерий.

Вера Фьодоровна беше късогледа, но смяташе, че очилата не й отиват и не ги носеше. Късо подстриганите й меденочервени коси хвърляха огнени отблясъци.

Валерий обидено сви устни. Той се стесняваше от директорката и не намери думи да й отговори. Вера Фьодоровна пъхна цигара в рязко очертаните си с червило устни. Валерий й поднесе огън.

— Проверете какво става там. Каква е тази вибрация. Може би това е свързано с вулканизма, с активизацията на грифоните… Е, изобщо, изяснете причините на явлението. Давам ви пет дена срок.

Валерий се опита да възрази:

— Още не съм завършил обработката на кривите…

— Кривите ще почакат. Да, и още: ако рибарите не са излъгали, не им разрешавайте да пускат двигателя в опасната зона. Използувайте платната. Вие май бяхте яхтсмен, стар моряк…

Валерий искаше да отговори с достойнство, че той не е „май“ яхтсмен, а командир-кормчия втори клас на кораби с повърхност на платната до 30 кв. м, но Вера Фьодоровна успя да завърши:

— … и следователно сега цялата ви кърма^[5] е в раковини.

Като болшинството океанолози тя много-много не подбираше изразите си.

Валерий каза, че всичко му е ясно и излезе.

„Здрасти! — мислеше той, вървейки по празния коридор. — Цели пет дена. За пет дена Анка пет пъти ще отиде да танцува с оня крокодил. И това моето ако е късмет!“

Той седна на перваза на прозореца и притисна чело в стъклото.

„Биваше си я инструкцията! — мислеше той, нарочно човъркайки раната си. — «Вие нали не сте от страхливите?…» На Крузенщерн никой не би посмял да каже такова нещо преди отплуването. Да не говорим за капитан Кук. Тях са ги инструктирали с уважение. А на Лаперуз сам Людовик Шестнайсети е правил бележки по полетата на инструкцията.“

Погледът на Валерий се разсея, замъгли се и ето, той се видя в кралски кабинет, който впрочем много напомняше кабинета на Вера Фьодоровна. Дори големият глобус беше на обичайното си място. В оранжев кафтан, обшит с дантели, кралят излезе иззад масата в стил Людовик Четиринайсети, твърдо стъпвайки с високите токове на обувките си, украсени с панделки.

Високомерното лице на краля, обкръжено с буклите на кестенявата перука, се обърна към Валерий, на рамото му легна кралската ръка с димяща цигара между пръстите.

— Господине — каза кралят с плътен контраалт, — ние не се съмняваме, че нито бурите, нито ураганите ще сломят вашата смелост, вие ще се върнете победител и ще бъдете награден с диплом на кандидат на науките, без защита на дисертация. Възможно е дори да успеем да ускорим настаняването ви в нов апартамент…

А после — увиснали от безветрието платна, миризма на смола, топяща се в цепнатините на палубата от тропическото слънце, а около фрегатата — лодките на жителите на Короманделския бряг, свистене на стрели, градушка от камъни… А той, Валерий, стои с шапка, украсена с пера, на високата кърма. Той презира опасността.

— Артилерист! — заповядва той. — Приготви оръдията за бой…

„Размечтах се!“ — стресна се Валерий. И веднага помисли, че пет дни сред морския простор е все пак нещо. Септември е топъл. Ще се къпе, ще се попече, ще полови риба.

Валерий скочи от перваза и тръгна да си оформи командировката. Но по пътя краката му неочаквано свиха в страничния коридор и сами го понесоха към съседната лаборатория. Не му оставаше нищо друго, освен да отвори вратата и да влезе.

Нона вдигна гордата си глава от чертожния статив и хладно погледна Валерий.

— Къде е Аня? — попита той.

— Няма я, както виждаш.

— Къде е?

Нона сви рамене и отново се залови за работа.

Валерий излезе в коридора и едва не се сблъска с Аня.

— По-внимателно не можеш ли? — Тя държеше в ръка стъклена колба с отвратителна зелена течност.

— Извинявай. — Валерий се изкашля. — Аня, аз днес заминавам за морето. За пет дни.

— Е, чудесно. — Тя го погледна отдолу нагоре с дръзките си светлокафяви очи. — Да дойда ли на пристанището да ти помахам с кърпичка?

— Аня, искам да поговоря с тебе…

— Сега нямам време, Валера.

— Ти никога нямаш време.

— Е, не се цупи. — Тя се изкиска. — Ще се върнеш и тогава ще поговорим. А за какво в същност ще говорим?

— Като че ли не знаеш…

— И понятие си нямам.

Ето ти на! И понятие си нямала! Като че ли не тя снощи, без да изчака Валерий да й се обади по телефона, излезе от къщи. Той, Валерий, прекрасно знае къде е била — на концерта на ленинградската естрада. И с кого! С дебелия Петенка Ломейко с изпъкналите очи от лабораторията за спектрален анализ. Момчетата му го казаха със сигурност…

— Е, щом си нямаш понятие… — Той тъжно махна с ръка и тръгна.

— Почакай! — извика тя.

Валерий спря. Аня приближи и със свободната си ръка махна някакво конче от джоба на тениската му.

— С блондинка си се прегръщал. Значи за пет дни?

— Да, за пет дни.

— Е, щастливо плаване, Валера. — Тя се усмихна.

— Благодаря — каза той, внезапно развеселен. Тези жени никога не можеш ги разбра.

„Севрюга“, бивше военно катерче — „морски ловец“ от времето на Отечествената война, — плавно се поклащаше край кея на Института по физика на морето.

Валерий Горбачевски с раница на раменете се изкатери тичешком по мостчето на палубата и беше посрещнат от оглушително „мирно“. Костя Федотов, старшината на „Севрюга“, бивш военен моряк, облечен в моряшка фланелка без ръкави и сини сатенени гащета, стоеше на кърмата, прикрил глава с лявата си ръка и отдавайки чест с дясната. От радиорубката изскочи момък с бански гащета, обраснал с гъсти черни косми, изпъчил корем. Третият член на екипажа се измуши от моторния отсек, сънно премига към Валерий, смъкна от главата си сивото кепе, подхвърли го, хвана го и се скри.

— Другарю адмирал — кресна Федотов. — Разрешете да доложа: линейният кораб „Вобла“… извинете — „Севрюга“^[6]…

— Стига кодоши — прекъсна го Валерий и плесна Федотов по ръката, отдаваща чест, после боцна радиста в тумбака, при което той изкряка и се присви. Валерий често излизаше в морето със „Севрюга“ и беше в дружески отношения с екипажа й, но в ролята на началник на експедиция се появяваше за пръв път, с което се обясняваше почетното посрещане. — Така — каза той със свити вежди, придавайки си по този начин необходимата началническа строгост. — Трябва да затегнем димните отдушници.

— Арташес — извика Федотов, застрашително въртейки бялото на очите си. — Аврал! Всички на палубата, ще затягаме отдушниците!

Косматият радист скочи от мястото си и побягна към димните отвори, заобиколи ги и като направи няколко кръга по палубата, се върна на изходната точка.

С това церемонията по посрещането на началника завърши. Димниците бяха затегнати… „Севрюга“ на бавни обороти се отдалечи от пристанището и взе курс към Дяволското градище.

Плаваха в светла лунна нощ. Полюляваше. Валерий безгрижно спеше в кубрика и сънуваше как началникът на отдела Грушин тича по бански гащета из коридора и крещи истерично: „Всички на палубата“.

На разсъмване Федотов го събуди и каза:

— Остават пет мили до градището. Да спираме ли моторите?

— Да, разбира се.

Валерий изтича нагоре по стръмната стълба. Беше онзи тих час, когато морето, укротено, се готви плавно да изтласка огненото кълбо на слънцето иззад хоризонта. Във въздуха се лееше плътна тишина.

Радистът Арташес, който изпълняваше по съвместителство задълженията на готвач, ги повика на закуска. Валерий напълни пластмасовата чашка с чай и се обърна към екипажа с реч:

— Другари! — каза той. — Напоследък в дадения район преминаващи кораби са открили случаи на неприятна вибрация в горните слоеве на водата, толкова значителни, че е забелязан случай на счупване на гребния вал.

За командата на „Севрюга“ това не беше новина, но всички с уважение слушаха как началникът ловко преиначава човешката реч в скучен канцеларски език.

— За да избегнем евентуална авария — продължи Валерий, докато мажеше сандвича си с дебел пласт консервиран пастет, — през цялото време на пребиваването в зоната на вибрация ще плаваме с вдигнати платна.

— Правилно — одобри мотористът Володя Ткачов. — Защо напразно да изразходваме мотора.

— На тебе ти дай само лежачка — забеляза Федотов.

Валерий акуратно покри пастетния слой с втори резен хляб и отхапа голям залък, заради което трябваше да отвори уста под ъгъл, пределен за челюстните стави.

— Въвово е, вивавията ва въве — каза той с пълна уста. — Възможно е вибрацията да бъде открита не веднага — продължи той, като сдъвка хапката, — затова ще кръстосваме в зоната и ще чакаме. Тъй като характерът и свойствата на вибрацията за сега не са уточнени, къпането е забранено.

— А да ловим риба?

— Риба? — Валерий помисли малко. — Риба може.

След закуската вдигнаха платната и с лекия утринен ветрец „Севрюга“ бавно потегли към загадъчното място. Морето беше спокойно. Слънцето, издигнало се над хоризонта, меко позлатяваше зеленикавата повърхност на водата.

Движеха се напред и назад с къси галси^[7]. После се сетиха да легнат в дрейф; омръзна им да правят завой след завой. „Севрюга“, малко приспособена за ролята на платноходен кораб, не искаше да се подчинява. Накрая намериха такова положение на платната, при което гротът и кливерът се уравновесяваха един друг и „Севрюга“ започна да описва къси дъги „насам и натам“, едва наклонявайки се от вятъра.

Командата се освободи. Най-напред се освежиха с водата, която се намираше на борда, като се поливаха един друг с кофа. След това Арташес донесе въдиците и четиримата, спуснали боси крака зад борда, пристъпиха към най-приятното в света прекарване на времето. Полугласно си разказваха рибарски вицове. Няколко пъти Валерий притегляше датчиците, спуснати на кабел във водата, поглеждаше приборите — за сега те не откриваха никакви трептения.

Вибрацията започна по обед. Корпусът на „Севрюга“ изведнъж ситно се затресе. Щаговете^[8] и вантите^[9] завиха така, че Валерий го заболяха зъбите. Арташес зажумя и запуши ушите си.

Като че ли всеки детайл на катера издаваше свой звук и тези звуци се сливаха в странна и твърде неприятна какофония.

Валерий се хвърли към приборите. Самописецът чертаеше върху бавно пълзящата перфолента тесни зигзаги.

— Валера! — извика го Федотов. — Погледни какво става. Водата около катера се покри със сребристи петна; рибите, зашеметени или убити, изплуваха на повърхността с коремите нагоре. Зашеметени или убити? Това беше много важно.

— Черпакът! — извика Валерий.

Федотов успя да загребе около двайсет риби и да ги изсипе в резервоара с морска вода. След няколко минути едрите риби започнаха да плуват, блъскайки муцуните си в стените на резервоара. А дребните, зашеметени до смърт, така и не проявиха признаци на живот.

— К-какво е т-т-това? — попита Федотов, тракайки със зъби.

— Според мене, ултразвук. — Валерий отново приближи до прибора.

Да, трептенията явно бяха ултразвукови. Невидими и безшумни, достъпни само за чувствителния слух на приборите, те разтърсваха „Севрюга“ и колебанията във всички части на катера се превръщаха в звуци, които можеха да бъдат чути.

— Откъде е тази музика? — попита Федотов.

Валерий мръдна с рамо и загледа как изпод перото по перфолентата се ниже ситен виолетов зигзаг. Честотата не беше постоянна, а непрекъснато се менеше. Валерий се мъчеше да намери някаква закономерност. Отначало не успя, но след като преглежда записа половин час, му се стори, че улавя някакво повторение.

Да, повторение имаше. Групата трептения с продължителност единайсет минути и седем секунди се повтори три пъти. Природно явление? Едва ли. „На човек ми мирише“ — помисли Валерий.

Вибрацията продължи повече от два часа и половина. През това време Валерий установи, че се повтарят няколко музикални фрази, ако такъв израз може да се употреби за ултразвука. А може би не е музика, а някакви сигнали? Телеграф? Не, изключено е да е морз: паузите се редуваха твърде неравномерно. Редуването на колебанията май напомняше човешка реч, преведена от нормалната си честота в ултразвукови трептения на морската вода, а после превърнати от приборите във виолетови зигзаги по лентите.

Вибрацията престана така внезапно, както и започна.

— Фу! — Ткачов избърса с баретата потното си лице. — Потанцувахме си на музика.

Валерий разказа на екипажа за предположенията си.

— Човешка реч? — Федотов недоверчиво огледа пустото море. — Че кой си прави тия шеги? Човекът-амфибия?

— Слушай, драги — каза на Валерий Арташес, — казваш, че източникът на трептенията е звуков. Хайде да проверим как се записва на лентата гласът, а после ще сравним, а?

— Какво пък, хайде.

Валерий измъкна от водата датчика, с помощта на Арташес прикрепи към него микрофона и пусна механизма на самописеца. После се изкашля и заговори:

— Едно, две, три — зайчето се скри.

Той каза тази фраза три пъти. Самописецът безразлично възпроизведе на лентата редуващите се групи на трептенията, но зигзагите излизаха много тесни, сливаха се. Валерий увеличи скоростта на лентата и повтори опита. Сега можеше да се разгледа всеки зигзаг. Паузите между думите изглеждаха като прави чертички. Такива чертички имаше и в записа на тайнствените трептения. Значи първичният им източник действително би могъл да бъде звуков…

— Да, — каза Валерий, — изглежда, че е човешка реч. Добре, ще видим какво ще стане по-нататък.

След пет часа и половина вибрацията започна отново. Записът точно съответствуваше на първия.

Две денонощия „Севрюга“ дрейфува около Дяволското градище, записвайки неизменно повтарящите се трептения. За щастие времето беше тихо и не пречеше на наблюдението. Екипажът на „Севрюга“ обкръжи зоната с най-голяма интензивност със закотвени шамандури; най-накрая поставиха и шамандура с флагче, отбелязваща центъра на зоната. Първичните наблюдения можеха да се смятат за завършени. Сега следваше да се доложи по радиото на началството и да се поискат инструкции. Но Валерий на свой риск реши да изследва зоната на по-голяма дълбочина. Часовете на вибрациите бяха точно известни и след края на поредния „вибросеанс“, както нарекоха това явление, Валерий извади на палубата куфара с акваланга си.

Той пресметна: в балоните има две хиляди литра въздух, дълбочината тук е шест-седем метра, значи въздухът ще стигне за цял час. До следващия „вибросеанс“ има не по-малко от два часа. Впрочем вибрацията е опасна само за дребната риба, а Валерий все пак тежи шестдесет и девет килограма. Но кой знае какви шеги може да му изиграе Дяволското градище. И Валерий реши да вземе някои предпазни мерки.

— Значи така, Костя — каза той, премятайки балоните през рамо и закопчавайки ремъците. — Ако след един час… не, след четирийсет и пет минути не се върна, вземай втория акваланг и се гмуркай. Вземи също въже и фенер. Ясно ли е?

— Добре. А може ли за сега да поплувам отгоре с маска и шнорхел и да погледам как се гмуркаш?

— Това може — съгласи се Валерий.

Той нахлузи плавниците, прекрачи през бордовото въже и по желязната стълба се спусна във водата.

Водата беше просто великолепна след нажежената стоманена палуба на „Севрюга“. По чистото пясъчно дъно се плъзгаха весели слънчеви зайчета.

Спуснал се над дъното, до котвата на централната шамандура, той погледна нагоре. Пет метра над него като че се рееше силует на човек. Валерий помаха с ръка — силуетът повтори движението му. Значи, Костя го вижда. И той спокойно, за да пести въздуха, заплува над дъното, оглеждайки се наоколо.

Дъното се понижаваше. Ушите на Валерий заглъхнаха. Той преглътна — ушите му се отпушиха. Погледна нагоре — силуетът на Федотов едва се виждаше. Добре, ще отиде по-надълбоко, по наклона на дъното.

Ямата, в която се спусна Валерий, стигаше до края на стръмен подводен хълм — очевидно започваше самата плитчина. От пясъка чудновато стърчаха плочи от шуплест пясъчник. Валерий бавно заплува около тях, осветявайки с фенерчето тъмните дупки, зейнали в склона на подводния хълм — стари кратери на калния вулкан.

„Това е, значи, Дяволското градище. Да, не особено приятно местенце“ — помисли Валерий и изведнъж спря.

От наклонената стена на възвишението стърчеше дълго пурообразно металическо тяло, наполовина скрито в кратера. Беше с диаметър около три метра и силно се стесняваше в края.

„Здрасти! — помисли Валерий. — Подводница… Откъде ли се е взела? И как е успяла да се пъхне в тази мишеловка? Нещо не се виждат нито кормило, нито витла на кърмата — ако това е кърма. Странна подводница. А може би не е наша?“

Валерий се почувствува зле при тази мисъл. Трябва по-бързо да изплува и незабавно да съобщи по радиото, да извика граничарите…

И все пак се бавеше. Леко движейки плавниците, висеше над подводницата и се вглеждаше в черната цепнатина между корпуса й и стените на кратера. Теглеше го да влезе в пролуката и да огледа лодката по-добре. Погледна манометъра. Въздух има още много, за четиридесет минути. Е, каквото ще да става.

И като включи ръчното фенерче, той решително се вмъкна в цепнатината.

Облъхна го тежък, застоял хладен въздух. Валерий докосна корпуса на лодката, дланта му се плъзна по гладък полиран метал. Притиснал се до стените на процепа, той насочи светлината напред. Странно, странно: нито един споен шев, да не говорим за занитване.

Той влезе по-навътре. Цепнатината свърши и Валерий се озова в подводна пещера. В лъча на фенерчето той видя вретенообразното тяло на лодката. Вероятно това беше „дребосък“, не беше по-дълга от петнайсет метра. Ей, хайде, ще отидем по-нататък, към носа, ако това е нос… Стоп! Вратичка! Валерий внимателно огледа тънката сглобка на добре прилепналата овална вратичка. Все пак е странно: доколкото му е известно, подводниците нямат странични врати, люкът се намира отгоре, в кабината за управление. Но тук няма дори и намек за кабина — гладко вретено. Някаква нова конструкция. Но нали витла и кормило трябва да има — поне в единия край?… Нима ги е отрязала вибрацията?

Валерий се промъкна към „носа“ на лодката и се убеди, че и там няма нито кормило, нито витла. Гладък корпус, само с овалната цепнатина на вратичката отстрани.

Той няколко пъти допира ухо до корпуса — отвътре се чуваше неясен шум. Или може би кръвта шуми в ушите му?

Изведнъж Валерий си спомни, че под водата времето тече незабелязано. Той погледна манометъра и изтръпна: въздух му оставаше само за обратния път.

Само спокойствие! По-бързо назад!… Фенерчето да се закрепи на колана, за да не пречи. Но когато снемаше от ръката си клупа му, той се изплъзна и фенерчето полетя надолу. Валерий се втурна след светлинката, потъваща в бездънния кладенец, но отново почувствува, че ушите му заглъхват и съвсем го достраша.

Силно загребвайки с ръце и оттласквайки се с плавниците, той се устреми нагоре. Удари главата си в тавана на пещерата. Видя се заобиколен от страшна тъмнина. Някъде там, горе, е сиянието на деня, „Севрюга“, другарите, а тук — мрак и гибел…

Въздухът свърши. Дробовете му конвулсивно се стараеха да поемат въздух, но не успяха. Черна тъмнина — и няма въздух. Но не може да не диша!… Да изтръгне мундщука от устата си, за да поеме в дробовете си, дори и вода — да вдъхне и да умре…

Той усети с гърдите си гладкия метал. Подводницата! Там има хора, те дишат, имат въздух!

С последни сили той изтръгна ножа от ножницата и отчаяно зачука с дръжката по металната повърхност.

Металът изведнъж се поддаде и в същия миг Валерий силно бе притеглен навътре. Вратата зад него се захлопна.

Втора глава
Ур, синът на Шам и Каа

„Чудесният кораб Скидбладнир. Сигурно е било нужно много вълшебно умение, за да бъде построен.“

Снери Стурлусон, „По-младата Еда“ — сборник от исландски митове, съставен през XIII век.

Той извади мундщука от устата си и трескаво пое дъх. Издиша със стон, отново глътна въздух. Той беше свеж и прохладен. Облегнал се на стената, Валерий често и жадно дишаше, докато се съвзе и освободи от задушаването. Когато дишането му се успокои, той свали маската.

Вероятно се намираше в шлюзовия отсек. Водата, стигаща почти до кръста му, безшумно спадаше и когато подът се оголи, нещо се отмести в стената и Валерий видя овален отвор, меко осветен с розова светлина. Той прекрачи през комингса^[10] и се озова в тесен пуст отсек. Никакви лампи. Откъде е тази светлина?…

Вратата се плъзна встрани, както във вагон, само че беззвучно и Валерий, шляпайки с мокрите плавници, влезе в неголямо помещение, обляно в същата розова светлина, която не хвърляше сянка. Точно срещу него стоеше човек с необикновена външност.

Той беше висок младеж, приблизително на едни години с Валерий. Беше по гащета или по плувки. Здравият му торс беше обхванат от две кръстосани сини ленти, отиващи към раменете като латинско „V“. През гърдите му минаваше трета лента. Цялата тая сбруя, както мислено я определи Валерий, беше снабдена с множество джобчета със сложни закопчалки. Тъмните вълнисти коси, прихванати с бял обръч, падаха почти до раменете му. Смуглото лице с пълни устни и гърбав нос беше обкръжено от къса къдрава брада. Кафявите му очи с черни ресници се плъзнаха по Валерий и с изумление се спряха върху плавниците му. С израз на някакво детско любопитство подводничарят посочи с пръст към плавниците и произнесе фраза на непонятен език, с множество гласни и звънки звуци.

— Какво? — объркано попита Валерий.

Непознатият откри в усмивка здрави бели зъби, направи крачка напред и погали Валерий по рамото. Той неволно се отдръпна. Дявол го знае що за птица е. В лицето му определено има нещо източно. Да не би да е иранец?

— Кой сте вие? — попита Валерий със суров глас и се изкашля. — Ху ар ю? — повтори на английски той.

Непознатият, все още усмихвайки се, направи още една крачка и изведнъж потърка буза в бузата на Валерий. Валерий отскочи.

— Какви са тия глупости? — сърдито викна той.

Непознатият радостно закима. После се мушна в гърдите с дългия си пръст и каза:

— Ур.

„Ама че име!“ — помисли Валерий. Той повтори жеста на непознатия и каза:

— Валерий.

— Ва-ре-ли — отчетливо произнесе Ур.

— Да… не. Ва-ле-рий.

— Дане Валерий.

— „Дане“ не трябва, просто Валерий.

Ур решително прекъсна проточилото се обяснение.

— Дане.

„Дявол да те вземе — помисли Валерий. — Нека да бъда Дане. Но как, мили човече, да се измъкна оттука, и то — заедно с тебе…“

Ур говореше нещо на непонятния си език, а през това време Валерий трескаво съобразяваше какво да прави по-нататък. Най-напред, разбира се, трябва да се извлече подводницата от пещерата.

Само първо да пийне водица…

Той поднесе шепа до устата си и направи няколко движения с устни.

Ур закима, отмести стенната ламперия и взе нещо като велосипедна помпа. Поднесе я до устата си, натисна ръчката. От помпата се изцеди зеленикава паста, която Ур подхвана с устни и с видимо удоволствие изяде. После той протегна помпата на Валерий.

— Концентрат — каза Валерий. — Храната на космонавтите. Но аз не искам да ям, а да пия.

Той не взе помпата и отново поднесе шепа до устата си.

По лицето на Ур се изписа недоумение. Той отново протегна помпата и изговори нещо, ако се съди по интонацията, доста убедително. Валерий нерешително допря помпата до устата си. Пастата беше прохладна и много вкусна, но със съвършено непознат вкус. Оказа се, че тя великолепно утолява и глада и жаждата.

Протегнал ръка с дланта нагоре, той започна да рисува върху нея с показалеца на другата си ръка.

Ур се оказа съобразителен. Той оживено хвана Валерий за лакътя и го отведе до наклонена дъска с дръжки и прибори — странни прибори без цифрови скали и стрелки.

„Пултът за управление“ — помисли Валерий.

Ур докосна нещо, в лявата част на дъската отскочи капак. Във вътрешността на пулта Валерий видя две ролки, между които пълзеше широка нежносиня лента. До нея в продълговато гнездо лежаха няколко тънки цветни пръчици. Валерий взе една, опита я върху синята ивица — пише.

Тогава той бързо нарисува в разрез морето, подводната плитчина, пещерата и заседналата в нея подводница на Ур. Ур горещо дишаше в рамото му и кимаше: разбрал е, значи. На повърхността на морето Валерий нарисува „Севрюга“. Ур въпросително го погледна.

— Катер — обясни Валерий. — Моторница. Разбираш ли?

Не, Ур явно не разбираше. Той взе друга пръчица и като придвижи лентата, нарисува своята лодка как се обръща в подводната пещера с нос към отвора й, а после разпери ръце с безпомощен вид. Още няколко ескиза и жестове — и Валерий разбра, че лодката не може да се обърне в тясната пещера, а, кой знае защо, заден ход няма.

Валерий пак придвижи лентата. Това не беше хартия, а много тънка, но плътна фотолента. Пръчиците не пишеха върху нея, а като че прогаряха цветни следи. Интересна новост…

Със серия ескизи Валерий изобрази как хора от катера подават дебело въже, гмуркат се, закачат го за кърмата на подводницата и я изтеглят от цепнатината. После, за по-голяма нагледност, той откачи от колана си въжето, завърза го за дръжката на креслото и го подръпна.

Ур закима и като нарисува стърчащата от отвора кърмова част на подводницата, показа, че въжето може да се закачи за издатината под кърмата.

Така, разменяйки си рисунки, те се разбраха и без думи и, изглежда, успяха да се споразумеят. Но как да се свържат с екипажа на „Севрюга“? Там сигурно вече са вдигнали тревога, нали по изтеклото време момчетата знаят, че запасът от въздух на Валерий е свършил…

Ур внимателно огледа снаряжението на Валерий — балони, гофриран маркуч, апарат за дишане, колан с тежести, но, изглежда, нищо не разбра. Той взе мундщука, който се люшкаше на маркуча върху гърдите на Валерий, поднесе го към устата си и заговори. Със свободната си ръка той посочи катера, нарисуван от Валерий, а после — ухото си.

— Мислиш, че това е радиостанция? — Валерий с жестове му даде да разбере, че греши.

Тогава Ур седна пред пулта. Той извади от дръжката на креслото дълга пръчица с топче на края, поднесе го към устата си и заговори. И лодката моментално се затресе. Достатъчно беше Ур да направи пауза и треперенето преставаше. В квадратния екран на прибора опаловото сияние менеше интензивността си, следвайки гласа му.

„Ето го източника на ултразвука“ — помисли Валерий.

Ур стана от креслото и с жест покани Валерий. Той седна, нерешително взе пръчицата и високо каза: „А!“

Лодката се разтресе. Ур разпери ръце и каза нещо. Очевидно вибрацията и за него самия беше съвсем непонятно явление.

— Нека да тресе — каза Валерий. — На „Севрюга“ ще почувствуват. — И доближил уста до топчето, монотонно зави, като възпроизвеждаше сигнала за повикване, повтаряйки звука „А“ късо и дълго по морзовата азбука. Той знаеше, че там, на „Севрюга“, по лентата на самописеца пълзи запис, разбираем за радиста: — А-а-а, А-ааа-ааа-а, а-а-ааа-ааа-ааа-ааа, а-а-а-ааа-ааа! — пресъздаваше той позивните на „Севрюга“ — „СП23“.

Той повтори два пъти по морза обръщението към Костя Федотов с обяснения как да намерят подводницата и как да завържат въжето. От непрекъснатото виене гърлото му пресъхна, наложи се да се освежи със зелената паста. Сега му оставаше да чака.

Вътрешната врата тихо се отвори и се появи възрастен дългобрад човек. Главата му беше превързана с бяла кърпа, дългите й краища висяха над лявото му рамо. Беше с бяло наметало, което стигаше до пода и оставяше открита смугла мускулеста ръка с медна гривна над лакътя.

— Шам — посочи Ур дългобрадия и го погали по рамото.

„Странни имена“ — помисли Валерий. Величественият Шам излезе. Скоро се върна, хванал за ръка възрастна, но стройна жена в дълга бяла дреха. Жена на подводница!

— Каа — каза Ур, взе ръката й и я допря до бузата си.

Тя се приближи до Валерий, усмихна се и майчински го погали по главата.

Ур нарисува на лентата мъж и жена в дълги дрехи, хванали за ръка дете. Като посочи детето, той се докосна по гърдите.

— Значи това са майка ти и баща ти? — каза Валерий. — А чичовци, лели няма ли? Интересно, семейна подводница.

Той се поклони на родителите на Ур. Те важно закимаха, заговориха на непознат език. Като се убедиха, че Валерий не ги разбира, те излязоха от отсека.

Времето течеше бавно.

Отвън нещо застърга по корпуса на лодката. После се чу почукване. Морзовата азбука! Костя Федотов викаше началника на експедицията.

Ур отмести част от стенната ламперия. Под нея имаше гола стена. Подаде на Валерий инструмент, подобен на гаечен ключ, и му показа, че може да чука с него.

Двустранната звукова, или по-точно чукаща връзка беше установена. Шумове, скърцане зад борда, двайсет минути тишина и най-после — дългоочакваният тласък. Валерий и Ур едва се задържаха на крака. Изтеглената от тесния отвор лодка изплува на повърхността и се залюля. Ур излезе в шлюзовия отсек, отвори вратата й се подаде навън. Валерий го последва и видя как се разтвориха ноздрите на Ур, вдишвайки морския въздух, как блестят очите му и се местят от „Севрюга“, която се поклащаше на половин кабелт разстояние, към шлюпката до кърмата на подводницата.

Ур затръшна вратата и с жест покани Валерий в отсека за управление. Седнал в креслото, той обърна ръчката и преградата пред пулта се превърна в екран, на който Валерий видя морето, „Севрюга“ и шлюпката. Започнаха да се долавят различни звуци — плисъкът на водата и мекият бас на Костя, който недоволствуваше срещу бавния Валерий.

След това Ур леко докосна клавиатурата на пулта. „Севрюга“ изведнъж започна да се смалява и отдалечава надолу. Лодката полетя!

Не се чуваше никакъв шум от двигател. Лодката безшумно се носеше във въздуха. Изглежда, Ур я проверяваше — тя ту се издигаше на хиляда метра, ту стремително политаше надолу, като почти докосваше водата. После лодката замря във въздуха над „Севрюга“ и накрая плавно се спусна върху водата до борда на катера.

Ур обърна към Валерий сияещото си лице и протегна юмрук с вдигнат нагоре палец — първото му естествено и разбираемо движение — и Валерий смаяно погледна палеца, като че очакваше от него нови чудеса.

На борда на „Севрюга“ Ур приветливо поздрави екипажа, като галеше всеки по рамото. Момчетата мигаха и се смущаваха. Само Арташес не прояви признаци на смущение. Той бодна Ур с пръст в гърдите и попита:

— Къде ги намери тия готини тиранти за плувките?

А Костя Федотов прошепна разпалено в ухото на Валерий:

— Страшна рибка си хванал! Та това е типичен шпионин!

— Виж какво — разпореди се Валерий. — Не го изпускай от погледа си и не му позволявай да отиде на подводницата. А аз ще се свържа с Института.

— Слушам! — каза с решителен тон Костя.

Валерий извика Арташес и отиде в радиорубката. Ур, който разглеждаше с детско любопитство устройството за навиване на котвената верига, ги последва. Костя Федотов вървеше на крачка зад него, готов всяка минута да хване ръцете на „шпионина“ и да ги извие на гърба му.

Арташес включи радиостанцията и извика пристанището, чрез което се осъществяваше връзката с Института по физика на морето. Ур не прояви особен интерес към радиоапаратурата. Постоя малко, почеса единия си крак с другия и излезе на горната палуба. Стоманата беше нажежена от обедното слънце, да ходиш по нея беше възможно само с обувки, но Ур преспокойно вървеше бос.

Той се спусна в моторния отсек. Учудено се втренчи в дизеловия мотор, огледа го от всички страни, дори го помириса.

— Какво бе, тоя не е ли виждал дизел? — усмихна се Ткачов.

— Преструва се — прошепна през зъби Костя.

— Може и да се преструва — лениво се съгласи Ткачов.

Той показа на Ур учебния плакат „Работата на четиритактовия двигател“, който висеше на преградата. Ур го разгледа внимателно, но, изглежда, нищо не разбра. Ткачов, като му показа картинката „всмукване“, за нагледност гръмко пое въздух. После, затворил уста и надул бузи, изобрази свиване, след това шумно издиша, като същевременно въртеше ръка. По лицето на Ур се виждаше, че той се мъчи да разбере колкото добросъвестно, толкова и безуспешно.

Валерий загрижено надникна отгоре в люка и със знак помоли Ур да се качи на палубата.

Валерий току-що бе провел труден разговор с директорката на института. Вера Фьодоровна отначало не повярва на объркания му доклад и започна да го мъмри за фантазьорството му, но после, доловила отчаяни нотки в гласа му, дълго си изяснява подробностите. Тя звъня някъде, а Валерий чакаше, измъчваше се и чоплеше сивата боя от поставката на апаратурата. Накрая директорката даде разпорежданията си: най-напред да установи дали чужденците са въоръжени, после да се постарае да научи какви документи носят у себе си и с всички средства, с изключение на пряко насилие, да ги задържи на „Севрюга“, докато дойдат катерите на морската гранична охрана.

Валерий донесе от каютата купчинка бележници и книжа и ги показа на Ур, като го питаше с жестове няма ли и той нещо подобно. Тук бяха паспортът на Валерий, читателска карта за научно-техническата библиотека, „Книжка за правоспособност за управление на платноходи с площ на платната до 30 кв.м“ и дори непотребната покана за конференция по въпросите за пречистването на морските заливи от плаващите пластове нефтопродукти. Ур огледа и прелисти всичко това, но се спря само на снимката на Аня в бански костюм, оказала се случайно сред документите. Той я разглежда неприлично дълго, докато Валерий, изгубил търпение, не я издърпа от ръцете му.

Разбрал накрая какво иска от него Валерий, Ур отрицателно поклати глава.

— Ей че хитрец! — прошепна Костя.

Той покани Ур да обядват; сръчният Арташес вече беше успял да свари супа от юфка, елдена каша с месо и плодов кисел. Ур се отказа от обеда. В очите му се мярнаха уплаха, когато Арташес постави пред него чинията със супа. Ур се отдръпна, скочи на крака. Напразно Валерий го вика и даже го дръпна за ръката. Ур излезе от кубрика и тръгна към дъската, прехвърлена от „Севрюга“ към лодката.

— Ур! — повика го Валерий.

Оня се обърна и с усмивка произнесе нещо непонятно. Валерий отчаяно жестикулираше, призовавайки чужденеца да остане като гост на „Севрюга“. От ответните жестикулации на Ур разбра, че той не иска да огорчава родителите си със своето отсъствие. Валерий се опита да му обясни, че трябва да покани и родителите си тук, но това Ур не го разбра. Докато те преговаряха по този начин, Костя пристъпи към активни бойни действия. Зад гърба на Ур той, уж случайно, събори дъската и тя, като се плъзна по корпуса на лодката, увисна на въжетата. При това звънко изтропа по борда на „Севрюга“. Ур пъргаво се обърна при звука от удара. Погледна към Костя, чието напрегнато лице и фигура криеха заплаха. Оживено-простодушният израз мигновено отлетя от лицето му. Няколко секунди той изпитателно гледа Костя, после пристъпи към края на борда и дори без да се засили, леко скочи върху своята лодка, а до нея в този момент имаше не по-малко от четири метра.

На Валерий му се стори, че Ур, който го гледаше от корпуса на лодката, иронично се усмихва. И тази ирония го тласна към постъпката, на която после сам се чудеше: той отсечено подхвърли на Костя:

— Свържи се с граничарите, доложи за всичко, което видя.

Като се засили, доколкото позволяваше ширината на палубата, той силно се оттласна и скочи, но пльосна във водата. Отнякъде в ръцете на Ур се появи гъвкав прът, той го протегна на Валерий. Валерий се хвана за него и Ур за миг го изтегли на „гърба“ на лодката. Известно време те се гледаха изпитателно, не съвсем враждебно, но готови да реагират на евентуални изненади. Вратата се отвори, Ур ловко се вмъкна вътре. Валерий, изтръпнал вътрешно от собственото си безразсъдство, го последва.

Трета глава
Вие сте учени, вие се оправяйте

„Аз го познах по голямото кръгло око, по трите реда зъби, по рогата и опашката и по синия дим, изригващ от ноздрите му. Какво иска от мене това изчадие на ада?“

Т. Смолет, „Приключенията на Перигрин Пикл“.

Лодката летеше с ниска скорост над морето. На пулта за управление нямаше нито компас, нито други, познати на Валерий навигационни прибори. Само по екрана бавно пълзеше ивица светлина — по всяка вероятност указател на курса.

Застанал до преградата със скръстени ръце, Валерий гледаше потръпващата ивица, синята морска равнина, покрития с черни къдрици тил на Ур, спокойно седнал в креслото пред пулта. Накъде лети той? Откъде е, каква задача изпълнява? И какъв е този странен екипаж?

Тревогата изгаряше Валерий. Мярна му се мисълта: дали да се хвърли върху този пилот подводничар, появил се като че от кошмарни сънища — да, ако се хвърли върху него изотзад, ще скъса тези глупави тиранти и ще го завърже с тях за креслото. Ами после? Та той, Валерий, няма ни най-малка представа как се управлява този странен кораб, тук всичко е ново, непривично, непонятно… Пък и ще успее ли да го завърже? По-скоро той, Валерий, ще се окаже вързан, а после направо от стената ще излезе чуждестранен майор, ще излезе с нагла усмивка, изпускайки цигарен дим, ще се изтегне в креслото и ще започне разпита. Обаче ще сбърка адреса! От него, Валерий, никакви сведения няма да изтръгнат. Пък и какво ли има да изтръгват… „Във всеки случай аз няма да ви се дам“ — предизвикателно помисли Валерий.

По положението на слънцето, клонящо към залез, той определи, че лодката лети на северозапад. Дали е определил това и Костя, съобщил ли е на граничарите? Разбира се, че е съобщил.

От съседното помещение излезе дългобрадият Шам. Величествено кимна на Валерий и също застана зад гърба на Ур, загледан към морето, синеещо на екрана. Валерий с неприязън разглеждаше резкия, с гърбав нос профил на Шам, грубата гривна, обхващаща ръката му над лакътя. На колко ли е години? Изглежда над петдесет. „Татенцето си пасва със синчето — помисли той, — и той е ненормален — и внезапно си спомни за Аня — «ненормален» беше любимата й дума. — Да ме беше видяла сега, Аня, как летя дявол знае в какво и дявол знае с кого, а главно — дявол знае накъде… А ако ми е съдено да не те видя повече, Аня, то не ме помни с лошо… и много жалко, че не успяхме да си оправим отношенията. И то само защото ти обичаш около тебе да се въртят поне десетина научни сътрудници, за предпочитане — старши, а аз за сега съм младши. Е, какво пък, Аня, сбогом…“

На Валерий му стана толкова мъчно за самия себе си, че очите му се изпълниха със сълзи.

Шам каза нещо на Ур, а когато той, ако се съди по тона, възрази, Шам повиши глас, настоявайки на своето. И Ур наведе глава в знак на послушание. Зает с наблюдение над тях, Валерий не забеляза веднага, че на екрана сега се появи земя.

Това беше нисък пясъчен бряг, тук-таме обрасъл с кафяви бодливи храсти. Вляво се простираше верига полегати хълмове, отвъд нея — бяла лъкатушна лента на път, горичка от ниски дървета, зелени лозя.

Лодката сега летеше много бавно, едва ли не със скоростта на пешеходец. Шам извика жена си, тя бързо влезе, обвита в бяло покривало, и двамата впиха очи в екрана, постоянно разменяйки си някакви думи.

„Каква ли е тази местност? — трескаво мислеше Валерий. — Изглежда, изскочихме на крайбрежието южно от Приморск… Охо, но той променя курса! Ще се приземи ли? Може би някой трябва да ги посрещне тук?“ И Валерий мигновено си представи как от храстите излиза субект с цинично лице, с безшумен пистолет в джоба и ампула цианкалий, зашита в ъгъла на яката.

Лодката увисна във въздуха и пое вертикално надолу. Лек тласък. „Поне това е хубаво — мярна се в главата на Валерий, кацнахме на своя територия, не зад граница.“ Той тръгна към вратата, но Ур го задържа за лакътя, Валерий тутакси изтръгна ръката си, застанал нащрек. И веднага му става неловко: но, разбира се, трябва да даде път на по-възрастните…

Шам, след него и Каа, излязоха от отсека в преддверието, а оттам се спуснаха по стълбата на земята. След тях слезе Валерий, последен скочи Ур. Огледаха се. Пейзажът беше полупустинен. Скучни, редки, бързо увяхващи храсти покриваха сухата земя. Недалече, в подножието на ниската планина, се белееше каменен сипей и оттам извираше със слабо ромолене извор. Водата, прозрачна и дори наглед студена, скачаше по варовиковите отломки, като образуваше тук-там малки водопади и запълваше старото водопойно корито, издълбано в камъка. Преливайки навън, водата изтичаше в редките храсталаци камъш.

Шам, а след него и всички останали тръгнаха към извора. Беше горещо. Валерий, изнемогвайки от жегата, се ругаеше, че се впусна в гонитбата, без да покрие с нещо главата си, само по бански.

Шам приближи до коритото и потопи в прозрачната вода ръцете, а после и лицето си. Той се напи, изми се и се избърса с края на дрехата си. Засмя се гърлено и каза нещо на жена си. Каа също се напи, после и двамата смъкнаха сандалите, измиха краката си и седнаха един до друг на камъка. Те с удоволствие примижаваха и Шам каза една-две думи на Ур. Той нерешително пристъпи към коритото и известно време се вглеждаше в своето отражение, после предпазливо докосна водата с пръст.

„Страхува се да не е отровена?“ — помисли Валерий, като го наблюдаваше. Може пък да не е шпионин, а пришълец? Хм, пришълец… Лодката му е странна, но все пак не е космически кораб. Тубите с паста също не е задължително да са от порциона на космонавтите. Пък и родителите му са съвършено земни, приличат на какви ли не — бедуини, туареги, какви бяха там още, но само не на пришълци от незнайни светове…

Валерий пристъпи към кладенеца и се напи, наплиска лицето си, обля се от глава до пети. Хвърли поглед към Ур и видя, че той го гледа с необуздано любопитство. Шам каза нещо, Каа се засмя и тогава Ур най-после се реши. Сви устни на тръбичка и внимателно отпи. Наведе глава, сякаш вслушвайки се в движението на водата по хранопровода, после се наведе и започна да пие, задавяйки се, с нарастваща жажда.

— Стига си пил — каза Валерий уплашено, — ще се пръснеш. Ур звучно преглъщаше, мляскаше. И чак след подвикването на строгия си родител той се откъсна от водата.

— О-о — издиша той изумено. — О-о-о!

В този момент се чуха лай и блеене. Иззад грамадата скали изскочиха две големи широкочели кучета, които по тези места се наричаха „алабаш“. Като видяха непознати хора, те спряха, ръмжейки свирепо. Ур ги гледаше с опасение. А Шам изведнъж стана и тръгна бавно към кучетата, като тихо и усмихнато им говореше нещо на своя странен език. Валерий знаеше, че тукашните овчарски кучета се отличават със свиреп нрав. Той скочи към Шам и го дръпна за края на дрехата:

— Стойте! Те ще ви разкъсат!

Шам рязко махна с ръка — не ми пречи, остави ме на мира. Кучетата яростно залаяха, едно от тях приклекна на задните си лапи, готово за скок, но Шам продължи бавно да се приближава и да бърбори. И странно — страшните алабаши притихнаха, ръмженето им премина в по-ниски ноти и съвсем престана. Шам без страх потупа по шията едно, после друго — кучетата, непривикнали на такива нежности, примижаваха почти кротко, доколкото думата „кротост“ можеше да съответствува на вида им.

Иззад скалите се изсипа голямо стадо овце — плътна маса от прашна вълна, вити рогца и тънки крачка. Отпред, полюлявайки огромния си тлъст корем, вървеше овен с големи рога и избеляла червена кърпа на шията. След стадото, размахал дълга тояга, вървеше възрастен овчар. Беше с панталони от груба тъкан, напъхани в дебели плетени вълнени чорапи, наричани по тези места „джораби“. Карирана риза, остроноси цървули, изплетени от лико и незаменими в планините, и мъхнат калпак довършваха премяната му.

— Селям алейкум — важно каза овчарят, като се обърна към по-възрастния, Шам, и му подаде ръка. После погледна към блестящата на слънцето лодка и попита: — Самолет, ракета? Принудително кацане?

— Да, принудително кацане — отговори Валерий. — Далече ли е оттук до районния център?

— Защо далече? Там… — Овчарят посочи към планината. — Още по-близо наше село.

— А има ли телефон в селото?

— В управата на колхоза има. С теб чуждестранни туристи, а? Хинд, Мисир^[11]?

— Чужденци — потвърди Валерий.

Видял, че овчарят смаяно гледа нещо зад гърба му, Валерий се обърна. Шам и Каа, навлезли сред стълпилите се около водопоя овце, бяха паднали на колене, прегръщаха и целуваха глупавите овчи муцуни. Валерий беше поразен от израза на лицата им — умилен, разнежен, щастлив.

— Тия откачиха! — промърмори той.

Струваше му се, че Ур също с учудване гледа родителите си. Ако наистина са му родители…

„Как да се добера до телефона, без да изпусна моите «подопечни»? — размишляваше Валерий. — Колко му е да се качат в лодката си и иди ги гони.“

Бързо засилващо се бучене го накара да вдигне глава. Откъм морето идваха два самолета. Оставяйки по синьото небе дълга бяла следа, те прелетяха и се скриха. „Сигурно разузнавачи“ — помисли Валерий и съвсем се умърлуши, без да знае какво да прави сега.

Но всичко се разреши неочаквано просто. Шам не пожела да се раздели с овцете. Каза нещо на Ур и забърза след отдалечаващото се стадо. Каа послушно заситни след него, Ур пи още веднъж вода и тръгна след тях, без дори да погледне към лодката.

Валерий вървеше до Ур. Камъчетата и тръните се впиваха в непривикналите му да ходят боси пети, слънцето изгаряше главата и раменете му и трябваше внимателно да гледа под краката си, за да не настъпи следите, които оставяше отдалечаващото се в облак прах стадо.

„Защо точно аз хлътнах в тази калпава история? — огорчено мислеше Валерий. — Защо, защо толкова не ми върви?“

Обаждането до пограничната охрана се оказа сложна работа. Лошо се чуваше, Валерий крещеше с пълен глас, от него се лееше пот. Най-после, след дълго викане, далечен глас потвърди, че всичко е разбрал и нареди на Валерий да стои неотлъчно при чужденците, докато не пристигнат за тях.

„Чужденците“, изглежда, нищо не подозираха. Те се държаха странно и ако не беше Ур с неговата летяща лодка, Валерий би помислил, че са дошли на гости от съседния колхоз да обменят опит по лятното отглеждане на овчите стада.

В двора на управата, под клонестата черница, около Шам и Каа се събра група колхозници. В центъра на групата белееше черен угоен овен. Шам го оглеждаше, опипваше го, говореше нещо, жестикулирайки. Колхозниците му отговаряха на своя език и също жестикулираха и беше ясно, че се е установило взаимно разбиране.

— Този човек много добре познава овцете — каза на Валерий председателят на колхоза, едър мъж с посивели мустаци и печални очи, полуприкрити от набръчкани клепачи. И добави: — Изключително умен човек.

— Наистина — потвърди Валерий, който се чувствуваше неловко само по бански гащета и разбираше, че малко прилича на екскурзовод — придружител на чуждестранни туристи. — Знаете ли? — каза той неочаквано за самия себе си. — Ние там се къпахме и… разбирате ли… всичките ми дрехи останаха в колата, а нея…

— Я откраднаха? — хитро замижа председателят.

— Не… Колата трябва да дойде тук за нас. Но за сега… Може би при вас ще се намери нещо — риза, панталони…

— Защо да не се намери? — Председателят запали българска цигара. — Откъде са пристигнали тези хора? Алжир, а?

— Не… По-точно, да… изобщо от тези места.

— Тунис? — Председателят, изглежда, беше разположен за по-обстоен разговор.

— От Централно афганистанската република — каза бързо Валерий. — Президентът с жена си и сина си.

Председателят цъкна с език и каза с мек, бащински укор:

— Толкова млад и вече така лъжеш. Ти мислиш, че ще повярвам, а? Мислиш, че не чета вестници? Нали ако беше дошъл африканският президент, вестникът щеше да пише, другарят Гуламов от района щеше да ми позвъни. Защо трябва да лъжеш? Ай-ай!

— Извинете — каза Валерий, изчервявайки се. — Аз се пошегувах така… несполучливо… — Той се наведе към председателя и прошепна: — Разбирате ли, за нас трябва да пристигнат и е необходимо тези хора… изобщо, трябва да ги задържим.

— Това аз и без тебе го разбрах. — Председателят извика едно пъргаво момче и му нареди да донесе някакви дрехи за Валерий. — Ти не се безпокой — каза той, поглаждайки мустаците си. — Докато направим пилафа, докато ядем, тези хора никъде няма да отидат. Този човек много обича овцете.

Приготовленията за пиршеството напредваха с пълна пара. Шам взе дейно участие в одирането и изкормянето на овена. Каа помагаше на жените да мият ориз, да режат лук.

Ур стоеше до портата и се опитваше да завърже разговор с младата дъщеря на председателя. Тя, смутена от необикновения вид на събеседника си, леко се беше извърнала от него и дърпайки плитката си, току се изкискваше в шепа. Видял разпаления на двора огън, Ур веднага забрави за девойката. Широко отворил очи, гледаше как пламъкът обхвана сухите съчки, като се прехвърляше от клонка на клонка, и как те със запалването си изстрелват златни искри. Ур клекна, предпазливо протегна ръка към огъня — по-близо, по-близо — и изведнъж рязко отдръпна ръката си.

— Дане! — извика той, пъхнал пръсти в устата си.

— Какво, изгори ли се? — каза Валерий и приближи към него. — Да си беше заврял и главата в огъня.

Ур говореше нещо и сочеше към огъня, към тъмнеещото небе.

— Да, да — кимна Валерий. — Искаш да кажеш, че за пръв път виждаш такава забавна играчка, а? А виж — татенцето ти не се преструва, че не е виждал по-рано огън. Ако той действително ти е баща… Бих искал да зная кой си ти и откъде си долетял… — добави той замислено.

После, когато пилафът беше готов, гостите и домакините се настаниха на постлания в двора палас — твърд раиран килим и всеки получи пиала^[12] и пилаф. Ур нерешително повъртя пиалата в ръце, остави я, извади от джоба на своите широки презрамки тубата със зелената паста. Но Каа, която седеше до него, изведнъж се разсърди — тя дръпна тубата от ръцете му и я хвърли в тъмните храсти до оградата, дори плесна Ур по ръката и го сгълча като непослушно момче. И Ур покорно взе пиалата. Като гледаше как ядат другите, той потопи пръста в горещия, напоен с мазнина ориз и внимателно го опита. Явно му хареса. Той натъпка устата си с късчета овнешко и се задави. Каа го заудря по гърба, докато той не изплю несдъвканото месо. Шам строго каза нещо и му показа как трябва да дъвче.

Всички се разсмяха, като видяха как учат снажния младеж да дъвче месо. Валерий също се превиваше от смях, беше наистина много смешно. Ур старателно дъвчеше, отваряйки до предел долната си челюст, гълташе под командата на Шам и скоро всичко тръгна добре.

На голям поднос от лакирана тенекия с нарисувани рози донесоха бяло грозде, най-сладкия и нежен сорт — агшани, както веднага определи Валерий. Шам започна да учи Ур да яде грозде, той пъхна в устата си цял грозд и го измъкна обратно гол, умело задържайки зърната със зъби.

— Я виж ти! — засмя се Валерий, който късаше своя грозд зърно по зърно.

А председателят, примижал, поучително каза:

— Той яде правилно. Гроздето не е диня.

След вечерята поднесоха силен чай в малки тумбести чашки. Но Шам и жена му погледнаха чая с недоумение и не пиха. Със знаци, те поискаха вода, донесоха им кана и чаши. Ур, разбира се, също се нахвърли на водата, наливаше си чаша след чаша. В този момент в двора влязоха черна волга и газка.

Валерий скочи и заплитайки се в широките си панталони — старите панталони на председателя, — забърза към излезлите от волгата хора.

— Като изхождаме от всичко това — каза Андрей Иванович и потупа с длан папката, — ще направим извод, че те не влизат в сферата на нашата компетентност. Изобщо не е наша работа. — Той изтри с кърпа голата си глава. — Вие сте учени, вие се оправяйте.

В кабинета на председателя на колхоза беше горещо. Вентилаторът бучеше върху масата, леко подскачаше и като че ли възнамеряваше да излети, но нямаше никаква полза от него. Валерий седеше в ъгъла до избелялото преходно знаме, допряно до стената, и сънено премигваше, гледайки Андрей Иванович. По навик, придобит от четенето на детективски романи, Валерий мислено го нарече майор, въпреки че Андрей Иванович беше цивилен.

Ето, мислеше Валерий, цяла седмица разследваха, цял взвод експерти докараха, а сега — „не е от нашата компетентност“. Науката да се оправя. А какво стори науката? Е, направиха на Ур антропометрично изследване (доколкото той разреши), уточниха, че в него няма никакви различия от homo sapiens. Расовите белези са изразени неясно, езикът не прилича на нито един от сега съществуващите, поведението му — странна смесица от дивашко любопитство, непресторено незнание на много обикновени предмети и понятия и умение да управлява техника от невиждан вид и качество.

Наистина бележката относно невижданата техника беше направена само според думите на Валерий, защото не успяха да изследват летящата лодка. Тя изчезна същата онази вечер, когато в колхоза, след повикването на Валерий пристигна Андрей Иванович със своите хора. Просто до извора, където се беше приземила, я нямаше. Търсенето продължи няколко дни, граничарите кръстосаха цялата местност. Изчезването на лодката беше още по-странно, защото Ур неотлъчно беше в селото и следователно изобщо не би могъл да я издигне във въздуха. Нарисуваните от Валерий картинки с изображението на лодката, ту излитаща, ту потопяваща се в морето, Ур разглеждаше мълчаливо и също така мълчаливо връщаше. Не разбираше ли? Валерий се измъчваше в догадки. Може би там, в лодката, е имало скрит още някой, който е отлетял, след като екипажът й я е напуснал.

„А имаше ли изобщо лодка?“ — попита един от експертите, извикани от Андрей Иванович. Беше Пиреев, представител на висшите научни кръгове. Пиреев зададе въпроса си меко, без ехидство, но Валерий се нацупи. „Не се обиждайте, Горбачевски — тихо продължи Пиреев, като бащински гледаше Валерий през синкавите изпъкнали лещи на очилата си, — не се обиждайте, ние ви вярваме, но виждате ли, лодката не би могла да излети от само себе си. А младежта днес е твърде склонна към фантазии, в които сама си вярва…“

Пиреев взе думата веднага след Андрей Иванович:

— Много ни е приятно, Андрей Иванович, че вие поверявате на нас, учените, толкова деликатна работа — говореше той по своя мек, приветлив маниер, малко фъфлейки. — Непознаваеми явления, както е известно, няма и можете да не се съмнявате, че ние ще разгадаем загадката на това трио. Трябва обаче да призная, че космическата версия, предложена от нашия млад приятел Горбачевски, ме хвърля в голям смут. Моля да бъда разбран правилно — аз допускам възможността за чуждопланетен разум, доколкото в това отношение има положителни изказвания от компетентни другари. Но, съгласете се, Андрей Иванович, тези тримата никак не се побират в нашите представи за така наречените пришълци. Когато гледам този… хм… Шам, аз просто не мога да повярвам, че той има някакво отношение към космическите полети, към друга цивилизация. Пред мене е типичен земен човек. Аз бих казал — роден животновъд. Непонятният език, на който той говори, не е доказателство за принадлежност към извънземна форма на разум.

— Максим Изидорович — прекъсна го Андрей Иванович, Горбачевски, доколкото разбрах, не говори за Шам нищо подобно. Нали, Горбачевски?

— Да. — Валерий се изкашля. — Не говоря. Според мене Ур е другопланетен жител, той е слязъл със своята лодка от космически кораб, който е останал на орбита или е отлетял по-нататък. А Шам и Каа е взел със себе си някъде на Земята, Някъде в Азия, да речем. Малко ли са на планетата слабо изучените племена? Ето, аз тези дни четох, че във Филипините са открили племе, което живее в каменния век, те ходят голи и…

— Голотата, мили мой, не е показателна — усмихна се Пиреев. — Шам и почтената му съпруга са омотани в дрехи, а вашият Ур ходи полугол и все пак вие сам отнасяте възрастните към слаборазвито племе, а този… хм… Ур — към извънземна цивилизация. Но не е там работата. Съмненията ми се разпростират и върху Ур. Трудно е да се предположи, че някъде на разстояние кой знае колко парсека^[13] съществува форма на разумен живот, която точ в точ прилича на нашата. Ур е земен човек. Освен това не трябва да забравяме и факта, че той много прилича на Шам. И те, това е очевидно, се държат с Ур като със син. Нима не е така?

— Май че е така — каза Валерий. — А може и да не е. Изобщо аз не твърдя, а предполагам…

— Разбира се, ако тайнствената лодка, за която ни разказахте, беше в ръцете ни, тогава бихме могли да добавим към предположенията нещо по-убедително. За съжаление лодката я няма и е неизвестно къде е тя. Между другото: чудесата в управлението на този апарат, за който вие ни разказахте, не са чак толкова поразителни. На сегашното ниво на науката и техниката такъв апарат може би вече е създаден и е изстрелян с експериментална или друга цел. Несъмнено той се управлява дистанционно. Не сте ли съгласен?

— Н-не знам — промърмори Валерий. — Не съм в течение на последните новости…

— Разбира се, вие и не можете да бъдете в течение, това е извън тематиката на вашия институт.

— Вие казахте — с експериментална или друга цел — попита Пиреев Андрей Иванович. — Как да разбираме това?

— А, това вече е по вашата част, скъпи Андрей Иванович — усмихна се Пиреев. — Искам да кажа, не избързахте ли да изнесете делото извън сферата на вашата компетентност?

Андрей Иванович наведе плешивата си глава и предъвка устните си, размишлявайки. Бръчките по челото му се свиха. Вентилаторът на масата бучеше на невероятно висока нота.

Един от участниците в съвещанието, слаб побелял човек с учудено вдигната дясна вежда, каза:

— Аз мисля, че би било по-правилно да не отнасяме нашите пришълци непременно към някаква област, а да ги понаблюдаваме известно време. Най-добре — в естествени условия.

— Какво значи — в естествени условия? — попита Пиреев.

— Нека да живеят, където им харесва…

— И да правят, каквото им харесва, а? Е, така не бива, скъпи Лев Семьонович. Те могат например да ви причакат във вашия вход и да ви забият нож в гърба. Не може така безконтролно.

— Шегувате се по доста странен начин, Максим Изидорович. — Слабият човек нервно помръдна ръката си и събори мастилницата на бюрото на председателя. Добре че беше празна. — Аз не говоря за пълна безконтролност. Ето, да речем, на Шам, както виждаме, му харесва тук, в колхоза, той има добри познания в областта на животновъдството. Защо да не поживее с жена си тук известно време? Всички ще могат да следят поведението му.

— Да допуснем. А какво ще правим с този… хм… Ур?

Лев Семьонович сви рамене и погледна часовника си.

— Така… — каза Андрей Иванович след дълъг размисъл. — Вие, Максим Изидорович, приведохте сериозни доводи. Все пак повтарям: нямаме основание да задържаме тези хора. Вие се заемете с тях, ако обичате. Аз съм съгласен с професор Рибаков — кимна той на Лев Семьонович, — трябва да ги понаблюдаваме. Шам, доколкото разбирам, не иска да се отдели от овцете, нека поживее тук. Да поработи като обикновен колхозник. За това можем да се споразумеем. Що се отнася до Ур… — Той погледна Валерий: — Вие като че ли намерихте общ език с него, Валерий Сергеевич. Вчера ви гледах, вие отивахте с него да се къпете на езерото като двама стари приятели.

Валерий, изпънал шия, очаквателно гледаше Андрей Иванович и често мигаше с белезникавите си ресници. Накъде ли клони „майорът“?

— Ето какво. Би било добре вие още малко да пошефствувате над него. — На лицето на Андрей Иванович се появи добродушна усмивка. — Може той да поживее у вас, а? При естествени условия, както казаха тук.

— Какво говорите, Андрей Иванович, та това е съвсем невъзможно! — скочи Валерий. — Аз живея у леля си, какво ще й обясня… Пък и не ми се иска. Та това е такава… — Той едва не каза „тежест“, но бързо намери нужната дума: — Такава отговорност…

— Ти го намери, ти се занимавай с него — усмихна се пак Андрей Иванович, преминал изведнъж на „ти“. — Сам твърдиш, че е долетял от Марс или откъде беше там. Та вземи, че го потвърди. Ще изясниш за науката важен факт, дисертация ще напишеш. Какво повече искаш?

— Аз имам друга тема — промърмори Валерий.

— Ще кажеш на леля си, че за известно време към тебе е прикрепен чуждестранен специалист. Колко стаи имате? Две? Е, ще се сместите. Или категорично възразяваш?

— Добре — позабави отговора си Валерий. — Може да опитам… Само че няма да имам много свободно време за „шефството“. Ще отида на работа, а той ще остане сам в къщи. Леля ми също работи…

— Това е вярно. Ще трябва да ти оформим командировка. Максим Изидорович, не можем ли да дадем указание в техния институт — да командироват Горбачевски, да речем, за изпълнение на специална задача?

— Защо да не можем? Пратете ми съответните документи и аз ще уредя всичко.

— Ето че всичко е наред… За сега за месец, а после ще видим. Нека превеждат заплатата на Горбачевски на домашния му адрес. Така. Сега вземи писалката, Валерий Сергеевич, и пиши. — Той подаде на Валерий бележника си, отворен на чиста страница. — Пиши: „Аз, еди-кой си, месторабота, длъжност…“

Докато Валерий пишеше, като се стараеше почеркът му да отразява силен, но открит характер, в съответствие с прочетената неотдавна статия в популярно списание, Андрей Иванович извади от портфейла си пачка банкноти.

— Преброй ги — каза той. — Пиши по-нататък: „Получих еди-колко си, сумата — словом — за специални разходи.“ Подпиши се. Значи така: облечи се по човешки, останалото — за издръжката на Ур. Документиран отчет няма да ти искам, но, моля те, не прахосвай напразно. Разбрахме ли се? В същност би трябвало да ги оформим за научна цел, но при вас е твърде сложно с парите. Контакт, Валерий, ще поддържаш с професор Рибаков… Благодаря, другари, за извършената работа. Естествено моля да не се разгласява тази история. Не ни трябват сензации…

… На животновъдната ферма, в старата глинена постройка, дадена на Шам и жена му за временно жилище, Валерий завари само Каа. Тя кълцаше с нож върху дъска парче тлъсто овнешко. До нея бяха наредени свежи лозови листа.

Валерий попита къде е Ур. От отговора на Каа разбра, че Ур е отишъл на кладенеца за вода. За Шам нямаше нужда да пита: Валерий знаеше, че той от сутринта ходи с овцете на пасбището.

Отвън долетяха гласове, момински смях. Валерий погледна и видя Ур. Той разговаряше с дъщерята на председателя, смесвайки руските и азербайджанските думи със свои, непонятни. „Колко бързо схваща разговорната реч“ — помисли Валерий. Девойката, навела очи, дърпаше черната си плитка и от време на време прихваше. Ур изведнъж се обърна, сякаш почувствувал погледа на Валерий в широкия си, почернял от слънцето гръб.

— Дане! — възкликна радостно той. — Аз идва. Привет!

Дъщерята на председателя бързо си тръгна. Ур влезе през портичката с две кофи вода в ръцете. Като ги постави до вратата, в сянката на черницата, той веднага започна да пие чаша след чаша, докато майка му не го сгълча. Валерий започна да му обяснява, че тук, в селото, не е интересно, по-добре е да заминат за града, където Ур би могъл да поживее при него. Ур разбра всичко бързо, дори не се наложи да рисува в бележника му.

— Град — каза той и погали Валерий по рамото. — Ур отива град. Дане — добро!

По-трудно беше да накара Ур да смени дрехите си с градски: та няма да го води в града в гащета с тиранти я. Все пак Валерий придума Ур да го заведе заедно с Каа в селското магазинче.

То се помещаваше в камениста приземна, боядисана в розово постройка. Сиви и тъмносини сака висяха по стените, а сред тях ослепяваше очите алена фуста от най-фин перлон. По-долу, на полиците, се издигаха пирамиди от консервени кутии, цигари „Казбек“, скромни пакети с подобна на кафе напитка „Жълъд“, бисквити, захар, филе от атлантическа треска, прашни бутилки вермут. Под окачените по ъглите цветни кърпи за глава стояха лопати.

Каа изпадна в необичайна възбуда. Тя докосваше всичко под неодобрителния поглед на продавача и бързо говореше нещо на Ур, като сочеше алената фуста. Валерий се опитваше да насочи вниманието й към басмените рокли, но Каа не искаше и да чуе. Напразно продавачът и местните купувачи, показвайки с жестове, обясняваха, че тази фуста е ненужна стока, защото може да се носи само под роклята — Каа твърдо държеше на своето. Тя се нахвърли върху продавача с гневни думи и дори му показа кукиш. Продавачът кипна и я наруга. Работата вървеше към ръкопашна схватка. Валерий едва ги укроти. Наложи му се да купи за Каа тази вносна фуста и едва тогава тя се успокои.

После за Ур бяха купени найлонова риза и сини джинси, а също и кецове 44-ти номер в бяло и синьо. От чорапи Ур категорично се отказа. Валерий купи за Шам и карирана риза и раирани памучни панталони.

Заминаването бе предшествувано от прощално пиене на чай. Недалеч от извора растеше огромен стар чинар, който трима души едва обхващаха; в широката му сянка като под навес се бе разположила колхозната чайна. Тук се извисяваше блестящ с излъсканата си повърхност и изпускащ пара самовар с вместимост три кофи. В огромната като пещера хралупа на чинара бяха сложени съдовете, запасите от чай и дървени въглища.

Насядаха на широк раиран килим, тук-таме издут от могъщите корени на чинара. Колхозникът, който приготовляваше чай — небръснат шишко, препасан с пешкир, подреди върху килима сини стъклени чинийки със ситно счукана захар. В същото време неговият доброволен помощник, хлапак в клоширани панталони, с колан, украсен със саморъчно направена месингова катарама във вид на два кръстосани пистолета — следствие от задграничните детективски филми, чукаше с брадвичка буца захар върху мъничка наковалня, закрепена в средата на голямо дървено блюдо.

После майсторът на чая, като обгърна посетителите с опитен поглед, пристъпи към поднасянето му. На по-възрастните чаят беше поднесен в крушовидни чашки „армуди“, на останалите — в тънки стъклени чаши. Всички пиеха, както е прието тук — като отхапваха от захарта. Валерий посегна да пусне в своята чаша няколко парченца захар, но бдителният шишко вежливо, но твърдо му я взе и я замени с ръбеста.

— Така е, младежо — засмя се Пиреев, като видя това. Не бива да се нарушава обичаят. И е правилен този обичай — тънката чаша лесно може да се счупи, ако въртиш в нея лъжичката.

— Да се счупи — повтори Ур, който седеше до Валерий.

— Няма по-хубава чаша за чай от „армудата“ — продължи Пиреев, любовно разглеждайки на светлината крушовидната чашка със силен чай. — Колко е хармонична формата й! Това разширение отгоре — в него бързо се охлажда горният слой на чая. А тясната талия отделя зоната на интензивното охлаждане от по-долната, сферична част, която съхранява топлината…

— Ин-тен-зив-но — повтори Ур. — Какво е това, Дане?

— Термодинамичната страна на пиенето на чай — продължаваше Пиреев, увлечен от идеята, — нима са мислили за нея създателите на примитивната чаша, която разрешава само простата задача за отделяне на течността от околния въздух? Друго нещо е „армудата“. Древните източни мъдреци са изчислили формата й, за да се обезпечи постоянна температура. Такива работи, драли Горбачевски.

Ур все дърпаше Валерий за ръкава и Валерий трябваше да му обясни какво означава думата „интензивно“. Но пристигнаха колите и Ур скочи. Сега, в джинси и бяла риза, с кецове, той изглеждаше като обикновен турист, пътешествуващ по профсъюзна линия. Поривист, любознателен турист, с модерна брадичка, само китара му липсва. Само сините тиранти с напречна лента на гърдите, прозиращи изпод найлона, му придаваха необикновен вид.

Ур обиколи волгата, вслуша се в тихото ръмжене на мотора, после потърси къде се отваря капакът и го вдигна. Като видя тресящия се мотор, той почеса единия си крак с другия и изведнъж бързо смъкна джинсите си.

— Ей, какво правиш? — Валерий изтича към подопечния си, Ур извади от джобчето на плувките плоска гъвкава кутийка. Това беше нещо като бележник, само че вместо хартия имаше тънка непрозрачна лента, леко превъртаща се на ролки. С пишещата желязна пръчица Ур нарисува или по-скоро пирографира схемата на четиритактовия двигател, после посочи колата и въпросително погледна Валерий. Схемата точно съответствуваше на учебния плакат, показан на Ур на борда на „Севрюга“ от флегматичния моторист Ткачов.

„Ама че памет! — помисли Валерий. — Ако само не се преструва, че никога по-рано не е виждал обикновен мотор…“

— Всичко е правилно — каза той гласно. — Само че не трябва да сваляш панталоните си.

И той обясни на Ур, че джинсите имат джобове. Ур се засмя, после прехвърли от джобчетата на странните си гащета в джобовете на панталоните всички непонятни дреболии.

Настъпи мигът на прощаването. Шам, изгубил до известна степен величествения си вид с дългата риза, пусната върху панталоните, се сбогува с Ур сдържано. Затова пък Каа увисна на шията му и плака с глас. Полата, купена преди малко в селския магазин, разпорена и превърната в забрадка, пламтеше на главата й.

С известно опасение Ур седна до Валерий на задната седалка на волгата. Колите потеглиха.

Четвърта глава
Специалната командировка

„Погрижете се за незабавното преселване на Хаузер. На нещастника са му необходими покой и добри грижи. Скоро ще чуете за мене. Да ви пази бог, господа!“

Я. Васерман, „Катар Хаузер“.

Беше ранна вечер. През отворения прозорец в стаята нахлуваше привичният шум на гъстонаселения двор — кресливият глас на съседката от долния етаж, врявата на момчетата и звуците от ударите на топката, пъстрата гълчава на телевизорите, транзисторите и магнетофоните.

Ур се наведе през прозореца — да погледа футболистите. Саксиите с алое му пречеха и той ги свали на пода. Гледа, докато играта не престана, после се отдръпна от прозореца. Беше с любимите си гащета с тиранти, бос. Черните му коси сега бяха подстригани, белият обръч — свален, не му беше потребен.

— Те много обичат бият — каза Ур.

— Да се бият — поправи го Валерий, без да вдига глава. Той току-що беше седнал в креслото под лампиона и беше разтворил вестника.

Ур отново се залепи за картата на света, закачена на стената. Движеше пръст по нея и бърбореше:

— Мар-тиника… Бар-бадос… Пернам-буко…

— Ох! — Валерий изведнъж подскочи в креслото. — Ур, погледни какво пише във вестника.

Ур зачете бавно и монотонно:

„Отново «летяща чиния». Въпросителен знак. Агенция «Асошиейтед прес» предава от Монровия: тези дни жителите на столицата на Либерия са наблюдавали необикновено зрелище. Над града, на голяма височина, бавно прелетял предмет с пурообразна форма, напомнящ старинен дирижабъл. Не се чувал шум от двигатели. Ярко блеснал в лъчите на залязващото слънце, неидентифицираният летящ обект безшумно прелетял над града и се отдалечил по посока на океана. Ректорът на местния университет заяви на кореспондента на агенцията, че според него е била наблюдавана рядка форма на оптическа илюзия, свързана със светенето на облаците. Репресии в Сеул. Тук продължават арестите на студенти…“

— Стоп! — прекъсна го Валерий. — Това е вече друго. Е, какво ще кажеш, приятелю? Пурообразна форма, безшумно движение. Не ти ли напомня за нещо?

Той гледаше Ур в упор. Но лицето на Ур, обкръжено с черна брадичка, не изрази нито загриженост, нито учудване.

— Монровия — каза той, като подаде вестника на Валерий. — Къде е този град?

— В Африка… Слушай, защо се преструваш? Та това е написано за твоята лодка.

— Каза-бланка, Там-букту — мърмореше Ур, движейки пръст по Африканския континент. — Ето Монровия! — зарадва се той.

— Ти чу ли какво ти казах?

— Дане, аз чух какво ти каза. Моята лодка. — Ур старателно изговаряше думите.

— Е, по-нататък. Защо млъкна? И не си чеши краката един с друг. Колко пъти съм ти казвал, че това е неприлично.

— Не зная колко пъти. Аз не съм броил.

— Господи! — Валерий въздъхна.

Ето вече седмица, откак Ур живее при него, в стария двустаен апартамент на улица „Морски труженици“. Родителите си Валерий изгуби рано и живееше у леля си, сестра на майка му. Леля Соня беше зъболекарка в поликлиниката. Преди много години тя остана сама след неудачния си брак и цялата си привързаност насочи към племенника си. Валерий растеше като лекомислен младеж, заряза учението, губеше се по цели вечери на безкрайни танцови забави. Често миришеше на алкохол и дръзко отговаряше на леля си, когато започваше да го упреква, и тя горчиво плачеше. Беше просто щастие, че в института НИИ Транснефт, където Валерий започна работа като лаборант, се случиха разумни млади инженери, които се заеха с младежа, пристрастиха го към морския спорт и изобщо, както разказваше леля Соня на колегите си, „повлияха благотворно на момчето“. Безпокойства не й липсваха и сега, когато Валерий отиваше с яхта в морето. Преди десет години леля Соня едва не полудя от тревога: яхтата попадна в буря и се разби в камъните; повече от две седмици Валерий живя с приятелите си на някакво пусто островче, после се впусна в опасно плаване със саморъчно направен сал. Изобщо какво да говорим! Момчето оцеля само по чудо. Оттогава като че стана друг човек: започна да учи във вечерно училище, завърши задочно института и ето — стана младши научен сътрудник в Института по физика на морето. Всичко тръгна добре, за леля Соня настъпиха спокойни дни. Впрочем не беше в характера й да живее спокойно. Сега я вълнуваше проблемът, че „момчето няма да се ожени“, а вече е на двайсет и седем.

А сега и чужденец доведе в къщи — и това също безпокоеше леля Соня.

Валерий й представи Ур като чуждестранен специалист практикант, чудак и оригинал, не пожелал да живее в хотел. И наистина той беше чудноват: в къщи ходеше по гащета и бос, пиеше безобразно много вода, пък и името му някак не внушаваше доверие на леля Соня.

— Май че Барсукови имаха куче на име Ур — със силен шепот каза тя на Валерий, когато той доведе госта.

— Урс имаха, а не Ур.

— Все едно е — убедено заяви тя. — А какво яде твоят оригинал?

— Дявол го знае. Ама ти не се притеснявай, лельо Соня — каза Валерий. — Каквото и да му дадеш — ще го излапа.

— Ама че изрази употребяваш, Валечка. Нали все пак е чужденец.

Чак на третия ден по емпиричен път леля Соня установи, че Ур никога не се отказва от компот, пържени картофи и домати. Изобщо чужденецът беше сговорчив и приветлив. Той и на съседите се хареса, особено от минутата, в която на Барсукови докараха хладилник и Ляля Барсукова, убедила се в нежеланието на шофьора да участвува в разтоварването му, извика на помощ мъжете. Ур тъкмо стоеше на двора под наблюдението на Валерий. Той отиде до камиона, метна хладилника на гърба си и го отнесе до апартамента на Барсукови. Ей на това му се казва сила!

Но никой не знаеше какъв тежък товар легна на плещите на Валерий с тайната на странния гост. Обучението по руски език вървеше добре и бързо, Ур схващаше всичко от половин дума. С детско любопитство той изучаваше географската карта, прелистваше книгите в библиотеката. Измъчваше Валерий с непрекъснати въпроси.

По-лошо беше на улицата. Тук нито за секунда не трябваше да изпуска Ур от погледа си. Той дълго разглеждаше срещнатите жени и им се усмихваше до ушите. Вземаше от лавиците на уличните павилиони харесалите му предмети — ябълки, бонбони, пъстри кутии цигари, туби с паста за зъби. Смисълът на паричното обръщение беше явно недостъпен за него. Най-бързо Ур се научи да избира от медните монети нужните за автоматите с газирана вода. Не пропускаше нито един. Сладолед също ядеше охотно.

Валерий беше нащрек през цялото време, наставляваше и предпазваше своя подопечен. Но веднъж, тъкмо се беше обърнал, за да плати за буркан унгарска горчица, която Ур беше взел от една будка, когато чу силни викове. Невисок младеж с тънки мустачки подскачаше към Ур и размахваше ръце, като го докосваше по носа. Оказа се, че Ур е дърпал за дръжката затворената врата на спрял до тротоара автомобил, опитвайки се да се вмъкне вътре, и точно тогава от магазина излязъл собственикът на колата. Валерий употреби доста усилия, за да успокои развилнелия се собственик.

Трудно, много трудно му беше на Валерий. Той изпитваше силно изкушение да се обади на номера, даден му от Андрей Иванович, и да заяви, че повече не може, нека някой друг да се заеме с пришълеца. Но в същото време му беше любопитно да докопа ключа на тайната, заобикаляща Ур.

— Значи не отричаш, че твоята лодка е прелетяла над Монровия — каза той, впил втренчен поглед в Ур.

— Моята лодка — спокойно потвърди Ур, продължавайки да изследва картата. — Къде е град Сеул?

— Ур, за мене е важно да зная има ли някой в лодката?

— В лодката има никой.

— Значи ти сам я управляваш, а? Но по какъв начин?

Ур премълча. Или не разбра въпроса, или не пожела да отговори. Винаги беше така — избягваше да отговаря на въпросите, които вълнуваха Валерий повече от всичко.

А може би не той управлява лодката, а някой друг? Може би на планетата е слязъл не само той, а цяла тайфа пришълци — на различни места? Откъде, дявол да го вземе, е долетял? И с каква цел? И ако не е пришълец, то какъв е?

Ур, мръщейки се от тютюневия дим, отиде до отворения прозорец. Втренчи се или в пълната луна, или в червено-синия призив над близкия универмаг: „Купувайте прахосмукачки!“. Валерий изгаси цигарата си и стана.

— Ур, моля те, не излизай на двора. Скоро ще се върна.

Телефонът беше в коридора, до вратата на стаята, но Валерий не искаше Ур да чуе разговора. Спусна се тичешком по скърцащата дървена стълба и бързо премина през двора, облян в светлина от разтворените прозорци и врати на първия етаж.

За миг Валерий вдигна глава и видя в прозореца на своята стая неподвижния силует на Ур. „Господи — помисли той, — пришълецът стои, като че ли това е в реда на нещата, до прозореца на стаята ми и никой, никой не подозира за това чудо!“ Всичко си беше както обикновено. Привично блещукат зад отворените прозорци екраните на телевизорите, ето, вкараха гол и възторжен вик, едновременно изтръгнал се от гърдите на всички деца и мъже, като ураган се разнесе из двора. В квартирата на Барсукови гърми музика, пенсионираният фармацевт Фарбер стои в остъклената галерия на втория етаж, вдълбочен в дебела книга. Обикновена вечер в обикновен стар двор, уравновесен бит, спокойно изолиране от дневните грижи — и този силует на прозореца! И ако вземе Валерий да викне, че в неговата стая има пришълец от незнаен свят, просто ще му се присмеят…

Телефонната кабина беше до рибния магазин. Валерий набра номера и веднага чу гласа на Андрей Иванович.

— Четохте ли вечерния вестник?

— А какво има?

Валерий припряно, гълтайки окончанията на думите, разказа за пурообразния апарат, прелетял над Монровия, и за своето предположение. Андрей Иванович го изслуша и каза:

— Доколкото знам, над този кораб или, както е там по научному — НЛО, — е установено наблюдение. Как се държи младежът?

— Свиква. Вече говори добре, влече го географията. Искам да го занимая с математика, физика…

— За себе си пак така ли нищо не разказва? М-да… Костелив орех… Добре, Валерий, има ли още?

— Андрей Иванович, ако хванат тази лодка… е, да я приземят някак… много ще може да се узнае, разбирате ли?

— Този въпрос се обсъжда. И не само се обсъжда, но се правят и опити. Лодчицата съвсем не е проста, орбитата й е непостоянна… Е, изобщо науката ще изясни кое как. Това ли беше? На мен ми звъни само при особени случаи, консултирай се с Рибаков. Всичко хубаво!

Минавайки през двора, Валерий отново вдигна глава и отново видя в своя прозорец неподвижния силует на фона на географската карта, закачена на стената. Той влезе в антрето. Леля Соня се показа от кухнята, повика го с пръст и зашепна високо:

— Ох, какво става с него, Валечка? Влязох сега във вашата стая, а той стои до прозореца, мърмори, не отговори на въпроса ми… Страх ме е, че ще се измъкне от прозореца, ще се покатери на покрива. Нали ги знаеш лунатиците…

Валерий отвори вратата.

Изпънал се неестествено и отметнал глава назад, Ур стоеше до прозореца, с гръб към вратата. Валерий не виждаше лицето му, пък и кой знае защо в този момент не му се искаше да го види.

Ур внезапно се обърна. Беше някак омекнал, тежко дишаше, полузатворените му очи бяха странно вцепенени, опустошени. Направи няколко неуверени крачки, напипа края на дивана и седна, обхванал глава с ръце.

— Какво, лошо ли ти е? — притича към него Валерий. — Ур, чуваш ли?

Но Ур не отговори както обикновено: „Дане, аз чувам.“ Сгърчен от болка, той се свлече от дивана на килима. Обърканият Валерий се втурна към кухнята — да донесе вода, но леля Соня го изпревари. Тя вече беше успяла да отброи двайсет и пет капки валериан — лекарство, което предпочиташе пред всички други — и каза на Ур да пие. Изглеждаше, че Ур не чува нейните думи, но изведнъж, като че ли прогледнал, той видя пред себе си чаша, грабна я и жадно я изпи. В следващия миг на лицето му се изписа отвращение. Той огледа стаята, погледна леля Соня, пребледнелия Валерий и каза:

— Лоша вода.

— Сега ще донеса хубава.

Ур дълго пи, докато не изпразни целия сифон със студена газирана вода. Дишането му стана по-свободно, очите му се проясниха. Остави последната чаша, погали Валерий по рамото и слабо се усмихна. Така се усмихва провинил се малчуган на по-големия си брат в надежда да избегне наказанието.

Валерий, последовател на съвременната мода, не обичаше да изразява чувствата си. Той сподави внезапното желание да погали Ур. Само каза:

— Нищо, нищо, брат. Всичко ще се оправи…

… Фармацевтът Фарбер, понастоящем пенсионер, на млади години беше абонат на списанията „Нива“ и „Вокруг света“. Много отдавна всички тези списания заедно с приложенията, събирани през дългите години, по настояване на жена му бяха изхвърлени от апартамента и струпани на тавана. Фарбер остаря, жена му умря, овехтяха забравените списания. Съседите използуваха голяма част от тях за домакински нужди по време на войната, когато хартията беше дефицитна.

Но нещичко все пак оцеля и Валерий, когато беше момче, откри това съкровище. Колко вълшебни часове прекара той на тавана, сред вехториите и мокрото бельо! Трудолюбиво събра страничка по страничка поредиците на Жул Верн — тук имаше романи, непреиздавани десетки години: „Фар на края на света“, „Златният вулкан“, „Братя Кип“, „Две години ваканция“. Тук бяха и „Ерик светлоокият“ от Хагард и „Изгубени в океана“ на Жаколио, и научнофантастичните книжки на Александър Богданов, Виктор Гончаров, Зуев-Ординец.

Валерий ги събра изпод прахоляка, съкрушен от зеещите дупки на безвъзвратно изгубените страници. По-добре от другите автори се беше запазил Бьорнстерн-Бьорнсон. След известна тренировка Валерий се научи да произнася тази фамилия почти без запъване. Но сълзливите герои на Бьорнсон не му харесваха. Той предпочиташе пиратите на капитан Мариет, морските бродяги на Де Вер Стенпул, траперите на Джеймс Оливър Кърууд.

Тайно от леля Соня Валерий домъкна прашните съкровища от тавана в стаята си и доколкото умееше ги подвърза. От тези книги започна любовта му към морето и мореплавателите. Той си представяше, че е ту капитан Головин, ту капитан Кук. Ту се виждаше на борда на шлюпа^[14] „Мирни“ и заедно с някой от лазаревските офицери записваше в корабния дневник бележки, поразяващи въображението: „… ледове, буря, море, огромни издигащи се вълни, гъст мрак и също такъв гъст сняг, които скриваха всичко от очите ни, и в това време настъпи нощ, беше срамно да се страхуваме, а и най-твърдият човек вътрешно повтаряше: боже, спаси ни!…“

Годините минаваха, но старите книжки от детството все пак останаха с Валерий за цял живот.

Сега с тези книжки се залови Ур. Той четеше бързо, непрекъснато задаваше на Валерий въпроси: какво е това кабестан, какво е флибустиер, княвдигед, суперкарго?…

Но любимо четиво на Ур станаха Атласът на моретата и книгата на Шулейкин за физиката на морето. И вестниците. Той хареса и намерената на дъното на библиотеката изпокъсана книжка от двайсетте години — учебника на д-р Жемчужников „Плаване и скокове във вода“. Изучаваше я, както старателен студент — курса по съпротивление на материалите. Лягаше по корем на дивана и упражняваше плавателните движения, препоръчвани от автора. Преобръщаше се на гръб и дишайки шумно, махаше с ръце и риташе с крака възглавниците по дивана.

— Браво, браво — присмиваше му се Валерий. — Ще дойде лятото, ще те заведа на плаж, ще видим как ще плуваш.

— Ще плувам — самоуверено отговаряше Ур. — Главното е теоретичната приготовка.

— Подготовка — поправяше го Валерий.

Една есенна вечер Валерий седеше в креслото под лимона и дочиташе купената наскоро книга на Васерман „Каспар Хаузер“. Ур се беше настанил срещу него с крака на дивана, навел чернокосата си глава над томчето „Неизвестни земи“ от Хьониг. Бързината, с която той прелистваше, дразнеше Валерий.

— Ур — каза той, — ти четеш ли или прелистваш?

— Чета. — Ур помисли малко и добави: — А като прочета — прелиствам.

Валерий се надигна от креслото и издърпа книгата от ръцете на Ур.

— Щом четеш толкова бързо, кажи какво прочете на тази страница?

Ур добросъвестно отговори:

„Той мина през земята на паропамисадите при залеза на Плеядите. Тяхната земя е планинска и тогава беше така покрита със сняг, че само с големи усилия можеше да се премине през нея. Впрочем множество села, снабдени с всичко, освен с масло…“

— Стой! — малко слисано каза Валерий. — Не, седи си — добави той бързо, като видя, че Ур се готви да стане. — Исках да кажа — достатъчно. А каква е тази земя на паро… как да го изговориш, по дяволите… паропамисади?

— Сега се нарича иначе. Планини Хиндукуш.

— Какво ли няма да научиш от безделие — промърмори Валерий. — Ти да не си от тези места случайно?

— Дане, аз не разбрах. Как мога да бъда случайно от тези места.

— О, господи! Е, така се казва. По чертите на лицето ти, по навика ти да седиш на дивана с подвити крака може да се сметне, че си от източен произход. Сега разбра ли?

— Разбрах. Тези, които седят на дивана с подвити крака, са от източен произход.

В яда си Валерий хвърли томчето на Хьониг на дивана при Ур, но той вече бе забил нос в друга книга. Сред книгите, пръснати по дивана около него, имаше и университетски учебници по математика и физика. Ур необикновено бързо свикна с математическите термини и прелистваше страниците, изпъстрени с уравнения и формули още по-бързо, отколкото страниците на географските или другите популярни издания. Ето и сега Валерий, поглеждайки косо Ур, виждаше как той небрежно прелиства дебелия учебник по висша математика. Самият Валерий отдавна се готвеше да се залови за този учебник, да опресни в главата си някои сведения, които можеха да му потрябват за дисертацията.

Сега той избягваше да проверява Ур с въпроси. Но ето че Ур спря на една страница и Валерий не без злорадство помисли: „Аха, гълъбче, намери се на тясно.“

— Какво, на трудно място ли се натъкна?

Ур прочете:

— Лесно е да се види, че ако въведем величината, наречена от Вейл контравариантна тензорна плътност от първи ранг, то ще получим…

— Не разбираш, а? — каза Валерий почти радостно.

— Не разбирам — потвърди Ур. — Кой е този Вейл?

— Математик — твърдо каза Валерий. Той беше сигурен, че в тази книга не става дума за артисти и спортисти.

— Съвременен?

— Не мога всичко да помня. Сега ще видим.

Валерий измъкна от шкафа един от томовете на енциклопедията. Между немския етнограф Карл Вейле и френския историк Жорж Вейл той откри принстънския математик, автор на една от най-утвърдилите се теории на единното поле — Херман Вейл.

— Ето, чети.

Ур бързо прегледа кратката статия за Вейл и остави тома.

— Той е избрал най-трудния път. Неизвестно защо. По-просто е тази контравариантна плътност да се приложи ето така…

В ръцете на Ур се появи неговият ролков бележник. Той нахвърли няколко реда уравнения и ги показа на Валерий.

— Знаеш ли, аз съвсем не мога да се ориентирам в това — честно каза Валерий. — Та аз не съм математик, а хидролог…

— Но това е толкова просто.

— За тебе може и да е просто. Искаш ли да поканя някой истински математик?

— Дане, аз не искам — каза Ур. — Това, което тук се нарича математика, аз го зная.

— Значи ти по специалност си математик?

— Аз нямам специалност.

— Как така? — попита Валерий и си помисли „Остава и да ти повярвам.“

Ур мълчаливо се залови за вестниците.

„Поговорихме си! — помисли Валерий с чувство на неясна обида. — Колко ни е едностранна комуникацията: аз като бюро «Справки» отговарям на всички въпроси, а той за себе си — мълчи. «Аз нямам специалност.» Нещо ме будалкаш, приятелю. М-да, изглежда ще ми бъде по-трудно, отколкото на опекуните на Каспар Хаузер. Той и сам не е знаел кой е и откъде се е взел, а този… този всичко знае, но не иска да говори.“

Изведнъж му хрумна: а може би Каспар Хаузер е бил другопланетен пришълец? И убийците му — също, но от друга планетна система…

Валерий беше дългогодишен компетентен читател на научна фантастика и сега в мисълта му започна да се засуква такъв сюжет — направо вземай молив и хартия…

Той трепна от телефонния звън, раздал се зад вратата. Протегна ръка към слушалката, помисли: ето сега металически глас ще поиска да говори с Херцога на звездното херцогство Фомалгаут, известен на Земята под името Ур…

— Валера, ти ли си? — прозвуча в слушалката оживено високо гласче. — Привет.

— Привет — отговори той и се изкашля.

— Отдавна не идваш в института.

— Да, разбираш ли, ненадейно ме накараха да взема отпуск.

— Ах, бедничкият, с какъв жален глас го каза! — засмя се Аня. — Знам, знам, някой ми каза, че са те прикрепили към чуждестранен специалист. И изобщо не си в отпуск, а в спецкомандировка. Растеш, Валера!

„Ето — помисли Валерий, — вече и слухове тръгнаха. Опитай се поне нещо да запазиш в тайна…“

— А как се разбираш с него? Та ти по английски май не си много добре? — продължаваше да бъбри Аня. — Той млад ли е или стар? Впрочем аз знам, Нинка го е видяла, ти си стоял с него на Морската, до автомата с газирана вода.

— Щом всичко знаеш, защо разпитваш? Слушай, Анюта, по-добре разкажи какво става в института?

— Нищо! Назначиха Нона за ръководител на група…

— Значи така — каза Валерий, неприятно учуден. — Та не намериха ли някой друг?

— И тя вече се сдърпа с Грушин. Тук цялата лаборатория започнахме да помагаме на един дисертант, а Нона отказа. Ах, какво беше! Петя разправяше, че Грушин подскачал до тавана, едва не излетял навън. — Аня изхихика.

— Ясно — каза Валерий сухо. — Щом Петя е разправял, значи така е било.

— А Петя впрочем си купи запорожец.

— Виждаш ли колко новини има. А казваш — нищо ново.

— Че това новини ли са? Нищо особено. Ти какво ще правиш довечера, Валера? Искаш ли да отидем на кино?

— Иди със запорожец…

— Е-е, Валера, как не те е сра-ам. Не очаквах.

В гласа й имаше такъв ласкав упрек, че Валерий омекна. Искаше му се по-скоро да види Аня. Ох, добре би било да й разкаже всичко, да облекчи душата си, да отхвърли тежкото бреме на тайната!… Не бива, не бива. Ако има човек, съвсем неспособен да пази тайна, това, разбира се, е Аня…

— Извинявай, а в кое кино?

— В клуба на моряците дават „Фалшивата Изабела“. Казват, че е хубав.

— „Плешивата Изабела“ ли? — не чу добре той.

— „Фалшивата“! — Аня се засмя. — Е, ще отидем ли?

„По дяволите, какво да правя? — помисли Валерий. — Да изляза и да оставя Ур у дома е опасно: това типче на всичко е способно. Да отида заедно с него? Ще пречи. Иска ми се да бъдем само двамата с Аня…“

— Ало, чуваш ли? Аз вече помислих, че са ни прекъснали. Вземай своя чужденец и да вървим.

— Добре — съгласи се Валерий.

На „Фалшивата Изабела“ не можаха да отидат. На филма на ГДР за индианците — също. Навсякъде имаше тълпи, навсякъде висяха табелки, че билетите са продадени.

Ур изглеждаше малко смутен сред вечерните тълпи край кинотеатрите. Той стоеше с Аня до афишите и любопитно се оглеждаше. След поредния неуспешен опит да намери билети Валерий отиде при тях.

— Валера — каза Аня, като се кискаше, — Ур е толкова остроумен! Представи си, пита ме ей сега: „А какво е това кино?“ С такъв сериозен вид ме пита — просто да пукнеш от смях!

— Вместо да се смееш, да беше му обяснила — промърмори Валерий и предизвика нов взрив от смях.

Аня беше много хубава — почерняла от слънцето, светлоруса, с велурено яке и кожена пола. Очите й бяха леко гримирани в зелено, ресниците — боядисани и като че ли удължени, когато се смееше, на розовите й бузки се появяваха трапчинки. Приятно беше да я гледаш.

В кино „Дружба“ даваха някаква глупава комедия.

— Според мене ние сме я гледали — каза Валерий, — но бог да ме убие, ако помня съдържанието.

— Изобщо нямаше съдържание — пропя Аня и хвана Валерий под ръка. — Двама глупави влюбени непрекъснато се карат на фона на велосипедни състезания. Как да не помниш? Ти после каза, че трябва да се правят филми не за ихтиозаври, а поне за средни интелигенти.

На Валерий му стана приятно, че Аня е запомнила думите му. Поободри се. Нищо че не можаха да отидат на кино. Ето, той върви под ръка с Аня, да, да, тя го е избрала сред многобройните си поклонници, нека срещнатите мъже я поглеждат, нека дебеланкото Петенка се вози на своя запорожец — на него, Валерий, не му пука от тоя запорожец.

— Дане, аз четох в енциклопедията, че ихтиозаврите са живели преди сто милиона години — каза Ур. — Тогава още не са живели хора. Защо казваш, че правят филми за ихтиозаври?

Аня се разсмя.

— Ох, ще умра. И това си го бива — да остроумничиш с такъв сериозен вид! Ур, вие откъде сте пристигнали?

— Това няма значение — бързо се намеси Валерий. — Ето автомат. Ур, искаш ли да пийнеш водичка?

— Искам — каза Ур и извади от джоба си шепа монети по три копейки, с които Валерий редовно го снабдяваше.

Той пиеше чаша след чаша.

— Знаеш ли на кого ми прилича? — прошепна Аня на Валерий. — Виждал ли си рисунките на Ефел „Сътворението на човека“? Та той прилича на Адам.

— Не намирам. Ур, стига си пил. Ще се пръснеш.

Ур загрижено опипа корема си.

— Не, няма да се пръсна — каза той и си наля още една чаша.

Той пиеше и се чудеше защо се смеят Аня и Валерий.

Скоро те излязоха пред новата сграда на цирка, който примамливо блестеше със светлините си. И тук изведнъж им провървя: в касата започнаха да продават билети, останали от резервациите, и Валерий се нареди тъкмо навреме…

Ах, циркът! Влизате в пръстеновидното му фоайе и вдишвате полузабравените от гражданите миризми на конска пот и тор, смесени с миризмата на стърготини, парфюми и евтини колбаси от бюфета. И неповторимият аромат на цирка, и това фоайе, което със своето название, произлизащо от френската дума „мангал“, напомня за онези времена, когато измръзналите зрители в антрактите греели ръцете си над горящите въглища в специалната стая — всичко това ви навежда на мисълта за древността и вечността на изкуството.

Купувате си програма с удивителна, по циркаджийски ярка корица, и се зачитате в звънката безсмислица на старите термини: еквилибър-баланс, антиподи, илюзионисти, волтижьори… А после гръмва бравурен марш, вълшебно пламват светлините на рампата и на арената се появява монументалната фигура на щалмайстора^[15] (сега преименуван, уви, в „инспектор на манежа“). Той поднася микрофона до строгите си устни и в цирка се възцарява тишина…

Ако по природа сте скептик и знаете всичко предварително, по-добре не отивайте на цирк: той ще ви се стори примитивен. За да изпитате удоволствие от цирка, трябва изцяло да му се отдадете. И тогава ще се насладите на неговата ярка, малко грубовата зрелищност и ще получите безброй положителни емоции, без които, както твърди медицината, не може и да се мисли за що-годе прилично здраве.

Ах, това беше великолепно!

Ур гледаше към арената с жадно любопитство. Той гръмко охкаше и замираше от ужас, когато там, под купола, прекрасното човешко тяло в искрящия с пайетите си костюм сякаш се хвърляше в пропастта. И възторжено възклицаваше, когато ръцете на артистката в точно съответствие със законите на динамиката и кинематиката уверено срещаха пуснатия от ръката на партньора й насрещен трапец. Той окуражаваше ездачите с такива неистови викове, че конете се стъписваха, а зрителите скачаха от местата си, за да го погледнат. В паузите, когато двамата клоуни започваха да си правят един на друг традиционните пакости и единият, получил ритник, прелиташе едва ли не през целия манеж, Ур се превиваше от смях, подскачаше от мястото си и в смеха му проличаваше жестока насмешка над пострадалия — така вероятно са се смеели римляните в своите разкошни циркове, когато зверовете са разкъсвали първите християни.

Валерий също се наслаждаваше на зрелището, но като съвременен човек не си позволяваше, разбира се, да проявява емоциите си толкова бурно. Той с интерес поглеждаше към Ур. Имаше нещо първобитно в гърбоносия профил на пришълеца, в плътните му устни, ту разтварящи се широко във възторжен вопъл, ту полуотворени от уплашен стон. „Че какъв, по дяволите, пришълец е той? — мислеше Валерий. — Такава непосредственост и емоционалност подхождат повече на някой запалянко по боевете с петли в развиващите се страни, отколкото на командир на необикновен, поразяващ въображението кораб.“ Земен, напълно земен човек седеше до Валерий и оглушително ръкопляскаше. Така земен, както и неговите родители, хвърлили се да прегръщат овцете.

Група лилипути показваха илюзионна атракция. Пържеха яйца на хладилник „Орск“, в цирка се разнесе апетитен аромат, свидетелствуващ, че няма измама. Ур отново ръкопляскаше, радваше се като дете.

— Знаеш ли как правят това? — каза му Валерий. — Под капака на хладилника има индуктор с те-ве-че и тиганът се нагрява във високочестотно поле. Чуваш ли, Ур?

— Дане, аз чувам.

И продължаваше възторжено да ръкопляска. Валерий презрително сви устни. Не, той все пак е дивак. Дивак, когото неизвестни учители кой знае защо са подготвили набързо по математика и са го обучили да управлява летящ кораб…

— А ти непременно трябва да обясняваш всичко — хвърли Аня сърдит поглед към Валерий. — Човекът се радва на ефектното зрелище, а ти бръмчиш на ухото му като ненормален. Високочестотен ток…

Лилипутите започнаха да раздават на зрителите от първите редеше електрически лампички и луминесцентни тръбички, които веднага засветиха. Ур също протегна ръка и лилипутът му подаде една тръбичка. Тя светна и Ур зави от възторг.

Валерий не се въздържа от коментар:

— Под килима по преградата е прокаран кабел тевече…

Лилипутът чу това, тъжно и внимателно погледна Валерий и Ур. Той беше възрастен, този малък човек, лицето му беше покрито с бръчки, черната коса — акуратно сресана, и беше облечен твърде грижливо: черен костюм, черна вратовръзка-пеперудка, лакирани обувчици.

Ур широко се усмихна на лилипута и му върна тръбичката. Той я прие с леко кимване и се отдалечи.

След като излязоха от цирка, поспряха за малко да се полюбуват на панорамата на вечерния град. Огньове, огньове, безброй топли огньове спуснали се надолу към морето, те угасваха в чернотата на залива.

Аня сега държеше Ур под ръка и оживено бъбреше, а Ур стоеше, напрегнато изпънат, неподвижен, съвсем различен от онзи дивак, който преди половин час оглушително аплодираше и възторжено крещеше.

— Вие като че се вкаменихте — каза Аня, като прекъсна разказа си за това, как миналата година практикуващият при тях японец поразил институтската общественост с необикновената си вежливост. — Ур, чувате ли ме? Защо не ме гледате?

— Аня, аз чувам — отговори Ур, пристъпвайки от крак на крак. — Аз не ви гледам, защото Дане не ми позволява да гледам жените. Това е неприлично.

— Господи, какви ги дрънкаш? — с досада възкликна Валерий.

— Ох, не мога повече — смееше се високо Аня. — Това се казва шегобиец.

А Ур в недоумение гледаше ту единия, ту другия.

В къщи Валерий бързо се изми, изпи чаша айрян (навик, придобит от леля Соня) и се настани на кушетката, под прохладния чаршаф. Ур също легна на своя диван. През отворения прозорец в тъмната стая проникна ласкавата лунна светлина. От улицата се чу громоленето на късен автобус. После на двора започна поредният котешки концерт. Чу се как съседката от долния етаж, недоволно мърморейки, се показа на прозореца и плисна котките с вода.

Валерий беше в лошо настроение. В дъното на душата му се надигаше глухо раздразнение срещу Ур, който му беше развалил вечерта. Вярно, и преди, когато излизаха с Аня, често се посдърпваха. Тя прекалено силно привличаше мъжкото внимание. И се смееше, когато Валерий започваше да настоява на своето изключително право да бъде с нея. Смееше се и не мислеше да се оправдава. Правеше му мили очи и Валерий оскърбено млъкваше. Няколко пъти той се беше заричал, че няма повече да се среща с Аня, край, свършено е, омръзнаха му тези номера. Но после Аня му се обаждаше по телефона, като че нищо не е било, и Валерий се разтапяше от ласкавия й глас като сладолед в топла длан и отново летеше към мястото на срещата.

А сега и Ур, този недодялан дръвник, се вмъкна между тях. „Ах, колко остроумен чужденец — мислено имитира той Аня. — Да знаеше, Анюта, откъде се е взел този «шегаджия»… Пък и аз би трябвало да узная най-после…“

— Дане — повика го Ур, — спиш ли?

„И гласът му е някак си кънтящ — с неприязън помисли Валерий. — Като в празна бъчва…“

— Почти спя — отговори той.

Ур размишлява две-три секунди, после отново се обади:

— Ако спеше, нямаше да отговориш. Значи не спиш. Дане, всички хора работят, аз също искам да работя.

— Какво? — учуди се Валерий. — Къде искаш да работиш?

— Искам да работя там, където си ти.

— А ти имаш ли представа с какво се занимава Институтът по физика на морето?

— Този институт се занимава с физика на морето.

— Това е вярно, не е трудно да се досетиш. А по-конкретно? Кои въпроси от физиката на морето те интересуват?

— Възникването на електричество в морето — веднага отговори Ур.

— А по-рано… преди да долетиш тук, работил ли си над този проблем?

— Не.

— Защо тогава той изведнъж те заинтересува?

— Аз не съм работил, но това не значи, че не съм се интересувал.

„Дявол да го вземе глупавия ти навик да употребяваш думите в най-точното им значение!“ — помисли Валерий.

— Слушай, Ур — каза той, след като помълча, — защо не искаш да разкажеш къде си се родил и израснал? Откъде долетя?

— Аз съм се родил на кораб — не веднага отговори Ур.

— Така, така, а после? На какъв кораб?

— На голям кораб. Аз израснах в такива места, където няма свободна вода. Аз долетях оттам.

Като отговори по този начин на всички въпроси, той млъкна остави Валерий да си блъска главата над новата загадка. Какъв е този голям кораб? И какви са тези места, където „нямат свободна вода“? Не произхожда ли той от някакво скитническо племе от Сахара или Атакама? Може би е от аржентинските пампаси? Такъв един античен полудив патагонец или арауканец, когото кой знае с каква цел са обучили на висша математика…

Изведнъж той си спомни как нерешително пристъпи Ур към извора и докосна течащата вода с пръст, като човек, невиждал никога преди това обикновена вода… И с каква жажда пи тогава… А и сега — с не по-малка…

— Дане — каза Ур, — утре ще отидем на твоята работа.

— Как ли пък не! Тебе биха могли да те приемат за лаборант, ако представиш поне някакви документи.

— Но нали аз съм човек. А всички хора работят.

— Ти си човек без паспорт.

— Тогава ти ми дай паспорт. Искам да работя.

— Аз не издавам паспорти. И изобщо — да постъпиш на работа не е толкова просто. Трябва да се напише заявление за вакантната длъжност, да се представят документите в отдел „кадри“… и така нататък… Вече е късно — добави Валерий със сънен глас. — Хайде да спим.

— Хайде — съгласи се Ур. — А утре ще отидем на работа.

Пета глава
Ур започва работа

„— Вашата дисертация! Така ли пишете дисертацията си? — извика изуменият д’Артанян.“

Ал. Дюма, „Тримата мускетари“.

В кабинета на Вера Фьодоровна влязоха началникът на отдела Грушин и Нона Селезньова, неотдавна назначена за ръководител на група. Вера Фьодоровна вдигна глава от книжата. Запали дълга тънка цигара, примижа с късогледите си очи, огледа с бърз поглед Нона, както винаги облечена спретнато и сресана гладко и простичко. Матово бледото красиво лице на Нона носеше обикновения си затворен израз. „Правилно я наричат ходеща статуя“ — между другото помисли директорката.

— Ето, Вера Фьодоровна — каза Грушин, като седна и веднага взе от директорското бюро пластмасовата поставка за писалки, — доведох ви тази опърничава особа. Вие си я възпитавайте.

— Какво, Леонид Петрович, с една жена ли не можете да се справите? — произнесе Вера Фьодоровна с плътния си контраалт.

— А нима това, извинете, е жена? — кресна Грушин, свикнал с факта, че директорката много-много не подбира изразите си. — Ако Нона не ми се обиди, бих казал, че това е Баба Яга!

— От такива глупости, Леонид Петрович — спокойно каза Нона, аз не се обиждам…

— За вас всичко е глупост — закрещя Грушин. — Никаква субординация не признавате!

— Тихо, тихо — каза директорката. — Няма защо да нервничите.

— Но как, Вера Фьодоровна! — Грушин устреми към нея поглед, пълен с преданост. — Нали вие сама се разпоредихте да се заемем с дисертацията на Пиреев. Аз подготвих почти всичко, дадох на групата огромен справочен материал, но не мога да се справя с нейното упорство. Тя отказва да изпълнява работата.

— Да, отказвам — безстрастно потвърди Нона, като гледаше директорката право в очите. — Темата на дисертацията има само косвено отношение към нашата тематика. Това първо. Нашата тематика е напрегната. Хората не стигат, ето, изпратили Горбачевски в някаква спецкомандировка без мое знание. Това второ. И накрая, трето, най-важното просто не искам да правя дисертация вместо когото и да било. Пиреев искал да стане доктор на науките — прекрасно, нека работи върху дисертацията си сам.

— Видяхте ли? Ето това казва и на мене! — скочи Грушин. — Непрекъснато повтаря не искам и не искам. — От бързото ръкомахане той подскочи и дори за малко се задържа във въздуха.

— Седнете, Леонид Петрович, правите течение — каза Вера Фьодоровна и хвърли цигарата в препълнения с угарки пепелник. — Изобщо, Нона, аз съм съвършено съгласна с вас: не е хубаво да се пише дисертация вместо друг. Но аз ви моля да вземете под внимание до каква степен утвърждаването на нашата тематика зависи от Пиреев. Между впрочем и темата за теченията мина трудно, щяха да я отрежат, ако не беше доброто отношение на Пиреев. Какво сте се втренчили в мен? — На челото на Вера Фьодоровна се появи сърдита бръчка. — Ето, и Леонид Петрович възразяваше против тази тема.

— Аз и сега, Вера Фьодоровна, продължавам да смятам, че океанските течения са тема за главния институт, а не за нашия — каза Грушин. — Стигат ни и каспийските.

— Аз не мисля така — хладно се обади Нона, — но ще си позволя да ви напомня, Вера Фьодоровна, че вие самата предложихте тази тема на нашия отдел.

— Да, предложих я. И повтарям: нямаше да я утвърдят, ако не беше поддръжката на Пиреев. Да го кажа ли още веднъж?

— Не е необходимо. Разбрах. Пиреев ни е помогнал за утвърждаването на темата, ние сме длъжни да му помогнем с дисертацията.

— Така-а — Вера Фьодоровна благосклонно насочи пръст към Нона. — Това е вече не хлапашка, а мъжка приказка. Именно да му помогнем. Ние не пишем дисертация вместо Пиреев, ние му оказваме помощ в оформлението на графическия и текстовия материал. Ясно ли е?

— Прекрасна формулировка — каза Нона. — Какво пък, нека дисертантът представи материала, аз съм съгласна да редактирам текста и ще дам на момчетата да начертаят графиките.

Вера Фьодоровна забарабани с пръсти по бюрото си — в настъпилата тишина това чукане прозвуча зловещо. Нона седеше изправена, вдигнала тъмнокосата си глава.

„Сега ще има буря“ — помисли Грушин.

— Леонид Петрович — обърна се към него директорката, — моля ви, не въртете поставката, мержелее ми се в очите. Вие не можете ли да предложите тази работа на друга група?

— Не, Вера Фьодоровна. Групата на Каневски е в експедиция, а Абдулов има друга тематика. Само групата на Селезньова.

— В такъв случай, Нона, ще свърши тази работа.

— Дайте писмено разпореждане.

Грушин не можеше да познае днес страшната си директорка. Вера Фьодоровна просто би изгонила от кабинета всеки сътрудник, който би се осмелил да й противоречи така, както Нона.

— Слушайте, Нона — тихо каза директорката. — Ето при мен е вашата докладна записка. Смятам да й дам ход: разбирам, че за окончателното завършване на темата е необходима експедиция в Атлантика. Това е трудно, но може би ще успея. Ако вие обаче не окажете помощ — тя подчерта последните си думи, — не окажете ли помощ на Пиреев, то аз не гарантирам, че експедицията ще се състои.

Нона мълчеше.

— Темата на Пиреев, доколкото знам, е разностранна — въпроси за формата на Земята, кривата на морската повърхност — с други думи, висша геодезия. Това наистина е огромен материал. Всичко това го имаме. Работете, Нона, работете. Моля ви.

Нона замислено прокара малкия си пръст по челото си.

— Добре — сухо каза тя. — Ще изпълня вашата молба. Но дайте ми добър изчислител. Ще се наложи много да се смята.

Тя вече отиваше към вратата, когато Вера Фьодоровна я извика:

— Почакайте, едва не забравих: от утре Горбачевски идва на работа. И ще доведе някакъв практикант-чужденец. Откъде е, аз така и не разбрах, но все едно. Той май владеел руски, така че пробутайте му последните отчети за Каспий, нека седи в ъгъла и да чете.

За два месеца „спецкомандировка“ на Валерий здравата му домъчня за привичния институтски ред, за колегите и приятелите, за споровете на футболни, космични теми и върху съдбата на човечеството. Затъжи се за безшумните опашки в техническия архив, за дебелите справочници с ленти за отбелязване на страниците, за хапливите карикатури в комсомолския стенвестник, изобщо за целия пъстър комплекс, който носи хубавото име „работа“.

В ранното декемврийско утро, когато портиерите тъкмо бяха започнали да влачат метлите си по тротоарите, Валерий и Ур стояха на тролейбусната спирка. На ъгъла беше заела своя пост баба с торбичка, пълна с печени семки. Тя седеше тук сигурно от миналия век по всяко време, дори когато валеше редкият в този край сняг — във всеки случай Валерий не помнеше някога ъгълът да е бил празен. Той поздрави бабата и изсипа в джоба си чашка семки.

После те с Ур се вмъкнаха в препълнения тролейбус и това също беше хубаво и привично. Ур, притиснат от всички страни, смаяно мигаше, а на Валерий му беше добре. Като смок се промъкна до задната седалка, на която както винаги седеше Нина Арефиева, секретарката на директорката. На коленете й имаше цял куп чанти и Валерий прибави своята.

— Привет, Валера! — чуваше се от всички страни. — Къде се изгуби? В командировка ли беше?

— Валерка, не късай билет, вече ти взехме.

— Валерий, този брадат авер с тебе ли е? Добре, ще откъснем и за него.

Върлинестият Рустам, с бузи, сини от бръсненето на упоритата му брада, огледа Валерий и каза:

— В кой турнир да те запиша? Шахматния или по тенис на маса?

— И в двата… Макар че… — Валерий си спомни, че сега не е сам, няма да му стигне времето за два турнира. — Запиши ме в пинг-понга.

— Ще те запиша, друже — каза Рустам. — Макар че не заслужаваш. Обеща ли ми Саймък? Обеща. Носиш ли го? Не го носиш.

— Ще имаш Саймък. Утре ще го донеса.

— А как се казва твоят румънец?

— Какъв румънец?

— Анка казваше, че си прикрепен към някакъв румънец.

„Господи, откъде й е дошло на ум?!“ — помисли Валерий.

Преди няколко дена, когато Ур поиска да го приемат на работа, Валерий реши да се посъветва с професор Рибаков. Състоя се дълъг и обстоен разговор. Лев Семьонович се интересуваше и от най-незначителните детайли в поведението на Ур. Той накара Валерий да повтори разказа за странния пристъп на главоболие у Ур, когато беше пълнолунието, и записа всичко. За това, как Ур се държа в цирка, за интереса му към географията също си взе подробни бележки.

„Какво мислите за всичко това, Лев Семьонович? — попита Валерий. — Пришълец ли е той според вас?“

Рибаков го погледна с вдигната вежда.

„Ще отложим отговора на вашия въпрос за известно време — каза той, след като помисли. — Що се отнася до желанието на Ур да работи във вашия институт, не виждам нищо лошо в това. Напротив, ще бъде полезно да го видим как работи. Вие като че ли се колебаете?…

«Виждате ли… — нерешително каза Валерий. — Разбира се, при нас в института няма секретна работа, но все пак…»

«Нека това не ви смущава, Горбачевски. Компетентни лица провериха всичко, което ги интересува. Нямаме работа с разузнавач.»

«Аз това и сам го виждам…»

«Е, чудесно. Ще помогна при оформянето на документите му за работа във вашия институт. Надявам се, че никой няма да възразява.»

Никой не възрази.

В отдел «Кадри» бяха предупредени за чуждестранния специалист практикант. Но все пак началничката на отдела със съмнение поклащаше глава, като четеше попълнената от Валерий анкета на Ур.

«Защо не сте написали месторождението? — попита тя с въздишка. — И националността. Ето, попълнете.»

Валерий се замисли. В следващия миг той написа: «град Плоещ… Румънец…»

«За какъв срок е пристигнал? — продължи да се съмнява началничката на личния състав. — И относно научната степен е неясно. За пръв път оформям без документи…»

Но и това отмина. Валерий поведе подопечния си към своя отдел. Ур леко вървеше след него, разсъхнатият паркет пукаше под стъпките му. Веднага след завоя на коридора беше вратата на тяхната лаборатория, сега тя беше широко отворена. Началникът на отдела Грушин, вече приготвил се да излезе от стаята, даваше последни указания на ръководителя на групата Нона Селезньова.

— Добро утро — каза Валерий. — Малко закъснях заради другаря практикант. — Той посочи с глава към Ур. — В отдел кадри го оформяха.

Грушин дружелюбно се ръкува с Ур, каза, че преди две години много плодотворно е работил с унгарски другари, с румънски още не се е случвало, но той е уверен, че практиката ще мине добре, а ако нещо потрябва, нека другарят… Ур? Просто Ур? Превъзходно, превъзходно, нека другарят Ур се обръща към него без никакво стеснение, той, Грушин, винаги ще се радва да помогне. Като махна с ръка, Грушин излезе от стаята.

— Здравейте — каза Нона на Ур. — Казвам се Нона Павловна, но можете да ме наричате просто Нона, така е прието у нас.

— Просто Нона — произнесе Ур и широко се усмихна.

Валерий се уплаши да не би Ур да погали тази горделивка, тази ходеща статуя, по рамото. Но Ур се въздържа от привичното си движение — все пак школовката си казваше думата.

— Разрешете да узная какви въпроси ви интересуват, каква е програмата на вашата практика? — продължи Нона.

Ур помисли малко и каза:

— Аз искам да работя.

Синебузият Рустам, който седеше зад бюрото си, се ухили и смигна на Валерий. У Нона отговорът на Ур не предизвика усмивка.

Нона от детинство беше умница. Още в детската градина я отличаваха да чете стихове пред посетителите: можеха смело да й се доверят, без да се опасяват, че вместо препоръчаното: Елхичке, елхичке, със зелени иглички“, тя ще изтърси нещо от фолклора на детската градина, от рода на: „Кучето се втурна, дежурния катурна, дежурният се слиса и в бъчва натопи се“, както правеха някои петгодишни хулигани.

В училище Нона имаше най-чистата престилка, най-спретнатите тетрадки и най-хубавите бележки. Така беше и в института, само че колосаната престилка отстъпи място на старателно изгладените рокли. Точна като измервателната плочка на Йохансон, твърда като диамантения конус на твърдомера на Рокуел, безпристрастна като логаритмична линийка — такава беше Нона. Сътрудниците се отнасяха към нея със страхопочитание, а колежките й — във всеки случай много от тях — „органически не я понасяха“. Тя като че ли служеше като жив укор за всяка проява на мързел и небрежност. Разправяха, че в студентските си години Нона имала роман с млад доцент, дори май се оженили, но след две или три седмици се разделили и оттогава Нона избрала за себе си, както казват кибернетиците, твърда програма.

Румънецът практикант не се хареса на Нона още от пръв поглед. С плътни устни, някак с твърде волни жестове, с разрошена черна брада, с широки плещи, разпънали сакото от буклиран плат на едри карета, и с огромни кецове, тя веднага го причисли към категорията на най-неприятните й хора — „нахаканите момчета“.

Но така или иначе той беше гостенин и тя трябваше да се съобразява с това.

— Напълно естествено е, че искате да работите — с равен глас каза Нона, — иначе нямаше да ви изпратят на практика. Предполагам, че ви интересува Каспийско море. — Нона плавно се изправи иззад бюрото си и отиде до голямата карта на Каспий. — Би трябвало най-напред да ви обясня защо нашият главен институт, занимаващ се със Световния океан, има свой филиал в лицето на нашия институт тук, на Каспий. Както знаете, Каспийско море е изолирано от океана, то в същност е езеро. Но водата в това езеро е морска, следователно и законите са морски…

През това време Валерий подреждаше бюрото си. Той със съжаление си спомняше за предишния ръководител на групата — възрастния добродушен Ахметов, пенсиониран неотдавна. Можеха да издигнат Рустам на негово място — мислеше той: наше момче и също такъв кандидат на науките, както и Нона. Ама не, Нонка назначиха. Тя няма да ни даде да гъкнем — една забележка — и наказание. Че кой ще понесе това? Хич си няма късмет Валерий. „Не, трябва по-бързо да довърша дисертацията си, да я защитя — и сбогом, скъпа, ще се прехвърля в друг отдел, а може да отида и в морското нефтено разузнаване, отдавна ме викат там.“

— Но по йонен състав, пропорции на съдържащите се соли и проводимост Каспийско море забележително се различава от Световния океан. Ето тези особености представляват… — гладко течеше речта на Нона. — Разбирате ли какво говоря?

Разнесе се кънтящият глас на Ур:

— Нона, аз разбирам това, което говориш. Каспийско море се различава от океана. Тук няма големи маси свободна вода, които се въртят около земната ос.

— Вие говорите за океанските течения? — запита Нона, учудена от формулировката на Ур. Обръщението на „ти“ се направи, че не чува: вече й беше ясно, че практикантът е невъзпитан.

— Отначало — огромно количество свободна вода — заговори Ур, — после става ясно, че тя се движи. Постоянно движение.

— Не разбирам съвсем защо казвате това. Но да пристъпим към работа. — Нона отвори шкафа и посочи полицата, отрупана с папки. — Тук са отчетите за работата на отдела през последната половин година. Запознайте се с материалите, те ще ви поставят в течение на нашата работа. После ще обсъдим въпроса за вашата по-нататъшна практика.

— Да се запозная с материалите — това значи да прочета това, което е написано тук?

— Съвършено вярно.

— Нона, аз съм съгласен.

И Ур пристъпи към шкафа и награби наведнъж всички папки. Стиснал ги пред себе си като разгънат акордеон, той се огледа и потърси свободно място.

— Седнете на моето бюро — каза Рустам. — Аз сега ще отида в архива.

Ур седна на бюрото на Рустам, разтвори първата папка и започна да прелиства страниците. Валерий също се залови за работа. Но едва беше взел сметачната линийка, когато Нона го повика.

— Валерий, седни, моля те, до мене.

Тя накратко запозна Валерий с възложената им работа: трябва да направи някои изчисления за докторската дисертация на един другар. Ето темата, ето справочния материал, тя кимна към купчинката книги, към планината от папки, от които стърчаха раздърпаните листове на хелиографските копия, всичко това трябва да се систематизира, а после, когато стане необходимо, да се даде за обработка в изчислителния център, тя, Нона, ще оформи заявката. Ясно ли е?

— Не съм завършил още обработката на кривите — унило каза Валерий.

— Ще се наложи да оставиш кривите. Това е спешна задача.

— А кой е дисертантът?

— Няма значение. Рустам, в архива ли отиваш?

— Да.

— Отбий се при домакина, помоли да изпише бюро за практиканта.

— Добре. — Рустам излезе.

Валерий взе от бюрото на Нона справочните материали и шумно ги стовари върху своето бюро. Нона дръпна чекмеджето, бегло се огледа в лежащото там огледалце, после се задълбочи в работа.

Известно време в стаята беше тихо. Само от бюрото, зад което седеше Ур, се чуваше шумът от прелистваните страници.

— Може ли? — Аня, благосклонно усмихната, влетя в стаята. — Привет на всички. Ур! — Тя плесна с ръце. — Вие вече работите при нас?

Ур вдигна глава, усмихна се.

— Аня, аз се запознавам с материалите — каза той. — А после ще работя.

— После ще работите? — Аня се изкиска и като хвърли бегъл поглед на Валерий, се наведе към Нона.

Двете си зашепнаха.

„Разкошен цвят… — чуваше Валерий откъслеци от фрази. — Тук леко е набрано… Не, деколтето не е дълбоко…“

„Отнесоха се — неодобрително помисли Валерий. — Безумие е обхванало всички момичета, съвсем са се побъркали по тоалети. Нона, и тя не устоя, благоволи да говори с Анка, тая откачена модаджийка…“

Погледна към Ур. Той пишеше нещо в своя странен бележник, а прочетените и сложени настрани папки бяха вече повече от половината.

„Аз да можех да развия такава скорост“ — мислеше Валерий, докато прелистваше книжата и хелиографските копия и подбираше необходимите материали по методиката за определяне изкривяването на морската повърхност. Необходими! На него, Валерий, хич не са му необходими.

Аня си отиде, без да погледне към него. Добре де, през почивката ще си поговори с нея. Ето още описания на методиката — чиста математика, доста зор ще види…

Малко преди почивката Ур постави всички папки на полицата и каза:

— Нона, аз прочетох.

— Вие, разбира се, се шегувате — хладно произнесе Нона. — За да се прочетат всички материали, са необходими три дена.

— Аз всичко прочетох — повтори Ур.

— Той наистина ги е прочел — намеси се Валерий, — можеш да провериш от коя да е страница.

— Аз няма защо да проверявам. Другарят е дошъл на практика и отношението му към работата е въпрос само на неговата съвест.

— Съвест — каза Ур. — Срещал съм тази дума в книгите. Какво означава тя?

— Почакай, Ур. — Валерий излезе иззад бюрото. — Знаеш ли какво ми дойде на ум, Нона?

— Е? — Ако се съди по израза на лицето й, тя не допускаше, че на Валерий може да му дойде на ум нещо свястно.

— Ур е превъзходен математик, имах случай да се убедя. Та ето какво — да му дадем да направи изчисленията за дисертацията. Аз говоря сериозно.

Нона наведе глава и прекара кутре по гладкото си чело. Разбира се, добър математик сега им е много необходим; директорката обеща да изпрати някого в помощ, но не бърза… Може пък този недодялан практикант наистина да е добър математик? Не личи… Впрочем няма никакъв риск.

— Е, ако Ур не възразява — каза Нона, — нека ти помогне.

Иззвъня звънецът за почивка, незабавно заглушен от екот на гласове и тропот на крака в коридора. Валерий повлече Ур към бюфета. Рустам вече стоеше на опашката и Валерий му поръча кафе и сандвичи.

На масичката до тях приседнаха двама очилати от техния отдел и веднага подхванаха бурен спор за вчерашния мач. Постесниха се и направиха място на Нина Арефиева с нейната неизменна чаша кафе и бадемов сладкиш.

— Как сте, Ур? — попита Нина. — Харесва ли ви нашият институт?

— Харесва ми — каза Ур, като отхапа от сандвича си повече от половината. — Но аз искам да работя по-бързо.

— Тоест как? Нима още не сте започнали?

— Започна, разбира се, започна — отговори вместо Ур Валерий. — Не си ли виждала Анюта? Защо я няма в бюфета?

— Дръвник! — крещеше единият от очилатите. — Бурчевски беше извън играта, когато Тимофей му върна с глава! Къде си гледал?

— Ти си дръвник! — викаше другият. — Не беше извън играта…

— Ох, престанете да крещите — намръщи се Нина. — Анка, струва ми се, се канеше да си поставя капачета на токчетата. Отбий се при Нерсес.

В хола се сражаваха на тенис на маса. Валерий, без да се спира, тръгна към стълбите, но Ур изведнъж спря. Пластмасовото топче пъргаво подскачаше по масата и Ур не сваляше очи от него, като въртеше глава наляво-надясно, наляво-надясно.

— Ама ти какво? — нетърпеливо подвикна Валерий — Да вървим, да вървим!

— Нека погледа човекът — каза Рустам, който тъкмо излизаше от бюфета. — Виждаш, че му е интересно.

— Старче, ти ще бъдеш ли тук? Имам работа, наглеждай практиканта. Страх ме е да не се изгуби из коридорите…

— Ще го наглеждам, върви — кимна Рустам.

Прескачайки през две стъпала, Валерий хукна надолу. На първия етаж под стълбите имаше обущарска работилница. Никой не знаеше кога и по какъв начин е свил тук гнездото си възрастният обущар — човек имаше чувството, че той седи тук от основаването на Института, във всеки случай от момента, когато построиха първата площадка…

— Привет, чичо Нерсес — обърна се към него Валерий. — Аня не е ли идвала? Аня Великова, в такава, знаеш, пъстра.

— Пъстра, пъстра — намръщи се обущарят, без да гледа Валерий. — Защо обясняваш? Колкото жени има в института, всичките ги зная.

— Да, разбира се… — Валерий се смути. — Та беше ли тя при тебе?

— Защо да не с била? — Чичо Нерсес извади гвоздеите от устата си и започна да разказва как се е преобразила в хубавия смисъл Анината обувка, след като той й сложил ново капаче на токчето.

Валерий, без да го дослуша, хукна по-нататък. Изскочи в градината и тук го посрещна Джимка, рижото дворно куче. То приветливо помаха с опашка. Валерий извади от джоба си две парченца захар, които Джимка тутакси близна от дланта му, и закрачи по централната алея.

В този момент го извика Грушин, който седеше в палто и висока шапка на скамейката под голите акации. Валерий се направи, че не го е чул и поиска да премине бързо покрай него, но Грушин не беше човек, от когото можеш да се изплъзнеш. В следващия миг Валерий вече седеше на пейката до него и измъчено се озърташе, докато слушаше похвалите му за транзистора „Сони“. Грушин беше купил този миниатюрен приемник неотдавна от оказионен магазин и не се разделяше с него нито за минута, казваха, дори и нощем.

— Много странно нещо предадоха сега в „Последни новини“ — каза Грушин, притискайки с една ръка до ухото си малката кутийка на „Сони“-то, а с другата за всеки случай държеше Валерий за рамото. — Нали знаете, че вчера бяха изстреляни американски космически кораби. И ето, сега съобщиха любопитни подробности. Някакъв неидентифициран летящ обект се върти на орбита и американците…

Валерий го присви под лъжичката насреща му чинно вървяха под ръка Аня и Нона, а отстрани се беше лепнал за тях Петя Ломейко — разбира се, от страната на Аня. Петя нещо разказваше и сам се заливаше от смях, Аня се кикотеше, а Нона както винаги невъзмутимо гледаше право пред себе си.

— … Да го хванат с магнитна мрежа — бърбореше Грушин, — но от това нищо не излязло.

Валерий се вбеси. Докога ще търпи номерата й? И той реши да приближи до тях, да изблъска Петка и спокойно, без емоции, да каже „Аня, трябва да поговоря с теб…“

Но изведнъж наостри уши и хвърли към Грушин въпросителен поглед:

— Простете, Леонид Петрович, какво казахте?

— Вие какво, гълъбче, да не сте глух? Казах, че не могли да хванат с магнитна мрежа тази „летяща чиния“, или, както се казва в американското съобщение, „вретено“. То се изплъзнало по някакъв необясним начин. Сега чухте ли?

— Да, благодаря… — Валерий потрепери. Все пак беше студено да седи тук само по яке, без палто.

— Аз винаги съм се отнасял скептично към измислиците за всичките тези „чинии“, това според мене е шарлатанство и затова днешното съобщение… Ей, вие къде?

Грушин направи бързо движение с ръка, за да хване Валерий, но този път Валерий се оказа по-пъргав. Той полетя по стълбите към третия етаж и влезе в хола.

Ур стоеше с ракета в ръка до масата за тенис и Рустам го учеше да играе — подхвърляше му топчето, Ур го удряше, то отлиташе бог знае къде, момчетата се спускаха да го гонят и Ур със сияеща, широка усмивка отново го удряше.

„Играе си, видите ли, на пинг-понг — слисано си помисли Валерий, — хич не го е грижа, че в околоземното пространство преследват неговата лодка, това същото «вретено»… Ах, дявол да те вземе с твоя пинг-понг, пришълец проклет!…“

Ур го видя.

— Дане! — викна той и вдигна нагоре палеца си в знак, че играта върви добре и той е много доволен.

Валерий глупаво му кимна в отговор.

От института се връщаха в голяма компания Ур беше вече в приятелски отношения с всички, дори потърка буза в четинестата буза на Рустам, с което предизвика бурен смях. До будката за сладолед той спря и започна да пъха в ръцете на всички студените вафлени чашчици — дори на продавача от съседното галантерийно магазинче също подаде сладолед. Охраненият продавач, с гигантски, шит по поръчка каскет модел „летище“, нахлупен до очите, стоеше до тезгяха на своя магазин, пъхнал ръце в джобовете си. Той презрително погледна Ур и се извърна.

Валерий поиска да плати сладоледа, но Рустам го изпревари.

— Пари — спомни си Ур. — Навсякъде са необходими пари. Но сега аз ходя на работа, значи и аз ще имам пари.

— А по-рано не си ли имал? — усмихна се Рустам.

— По-рано нямах.

— Хайде де! — засмя се очилатият Марк. — С такъв сериозен вид го казваш…

— А може би досега са го издържали родителите му — забеляза вторият очилатко на име Аркаша.

— Ами — усъмни се Марк. — Ур, на колко години си?

— Според вашето броене, аз съм на около двайсет и четири години.

— Според нашето? Нима в Румъния броят другояче?

— Какво сте се лепнали за него? — намеси се Валерий. — Сгреши човекът… Още не съвсем добре говори руски…

Заръмя. Ур изведнъж се спря, отметна глава и почна да лови капките с уста. После протегна шепа.

— Да вървим по-бързо — каза Аркаша. — Сега ще се усили. Ур, ти какво, не си ли виждал дъжд?

— Дъжд — промърмори Ур, като разглеждаше мократа си длан. — Да, да, чел съм… Дъжд…

— Гледайте, лови дъжда! — засмя се Марк. — А не си ли опитвал да хванеш слънцето в чувал?

— Слънцето в чувал! — учуди се Ур. — Как така?

— Не го слушай, друже — Рустам прегърна Ур през раменете. — Нашият Марк е грубиян, лош човек.

— Ти си лош човек, нищо че си кандидат — измърмори Марк и нахлупи по-ниско кожената си шапка.

За неудоволствие на Валерий, който искаше по-скоро да остане насаме с Ур, Рустам ги изпрати чак до вкъщи. Добре че не прие разпалените покани на Ур да влезе.

— Рустам е добър човек — каза Ур, докато се качваше по стълбите заедно с Валерий. — Ти също си добър човек. И съседът е добър човек — показа той стареца пенсионер Фарбер, който както винаги седеше до прозореца, забил нос в дебела книга.

— Всички са добри хора — съгласи се Валерий. — И тези, които са се опитвали да уловят твоята лодка, също са добри хора.

Ур го погледна с големите си тъмни, леко премрежени очи и мълчаливо влезе в антрето.

— Момчета — пропя от кухнята леля Соня, — измийте си ръцете и да обядваме. Боршът изстива.

Седнаха на масата. Ур крадешком сложи на коленете си разтворена книжка, но леля Соня го забеляза и я взе.

— Едва отучих Валерий да чете на масата, а сега и ти като него.

След обеда двамата отидоха в стаята си. Ур незабавно се настани на дивана с вестника.

— Ур, трябва да поговорим — каза Валерий и запали цигара.

— Да поговорим, Дане.

— Аз вече ти казах, че американските космонавти са се опитвали да хванат неидентифициран летящ обект.

— Ти не каза, че това са били американски космонавти.

— Те са били. Искали са да уловят твоята лодка с магнитна мрежа, но лодката ловко маневрирала и избягала.

Ур мълчеше.

— Признай, ти ли управляваше маневрите й?

— Аз не съм управлявал — бавно каза Ур. — Защо така примитивно? Чуваш ли как щрака автоматът в хладилника? Ти нали не гледаш каква е там температурата, кога се включва, кога се изключва? Хладилникът сам прави това.

— Автоматика, ясно… А с какви двигатели е твоята лодка? С какво гориво работят?

— Дане, боя се, че няма да разбереш.

— Абе ти обясни… — Валерий застана пред Ур и го загледа в упор като показваше с решителния си вид, че Ур няма да се изплъзне от обяснения. — Ние сме приятели, Ур, не е ли така? Ти виждаш как всички ние се отнасяме с уважение към теб, нали?

— Да — отговори Ур, загледан през прозореца.

— Ето, виждаш ли? Значи и ти си длъжен да се отнасяш към мен… към нас с доверие. Моля те, Ур — смекчи той суровата дума „длъжен“.

— Трудно е да се обясни това — каза Ур след малка пауза. — Не знам такива думи, а математиката няма да я разбереш. Най-близко до това, на което ти искаш обяснение, е смисълът, който влагаме в думата „информация“. Информацията е навсякъде, където има мозък, способен да мисли. Потокът от информация е непрекъснат, но… как беше… той навсякъде е…

— … разсеян — подсказа Валерий.

— Разсеян, да. — Ур се замисли. — Мозъкът постоянно получава информация, но… случайността… Да, случайността на приемането и случайността на предаването… — Той отново се замисли, а после вдигна очи към Валерий и каза, като че се извиняваше: — Не мога да ти обясня, Дане. Не ми стигат думите.

Валерий се разходи из стаята.

— Е, добре — каза той, приседна на прозоречния перваз и отново запали цигара. — Мога да предположа, че ти и твоите… съграждани…, че вие сте се научили да управлявате потока от информация, въпреки че не мога да си представя какво отношение има това към управлението на летящата лодка. Това е недостъпно за мене, а ти не можеш да ми обясниш. Вярвам ти. Но кажи поне откъде долетя. Ти днес каза на Нона: отначало виждаш огромно количество свободна вода, после забелязваш, че тя е в движение. Това може да се види, само когато се приближаваш към Земята от Космоса.

— Да, да — много вода — оживи се Ур. — Малко суша и много вода. И силно магнитно поле.

— Е, не чак толкова силно. Само някакви си две трети ерстеда^[16] на магнитните полюси. В района на Курск интензивността е по-голяма, два ерстеда, но това е аномалия…

— Силно естествено поле — повтори Ур.

— Ти пак се измъкваш от отговора на моя въпрос…

— Дане, аз чух въпроса. — Ур помълча. — Ти имаш много книги, които се наричат научна фантастика. Аз ги чета. Някои книги много ме учудват, другите са интересни за четене. Зная, ти мислиш, че аз съм пришълец от друга планета…

— Така, така, по-нататък? Защо млъкна?

От антрето се чу телефонен звън.

— Хайде, говори, Ур. Прав ли съм или не, като те считам за пришълец?

— Дане, аз не мога да ти отговоря. — В тъмните очи на Ур се появи молба, гласът му също звучеше умолително. — Едно мога да ти кажа: аз съм човек. Също такъв човек, както всички хора.

Леля Соня извика иззад вратата:

— Валечка, на телефона!

Валерий взе слушалката и чу непознат женски глас:

— Валерий Сергеевич, говори секретарката на професор Рибаков. Лев Семьонович ви моли спешно да дойдете при него.

Из стенограмата от заседанието на една авторитетна комисия

РИБАКОВ: И така, другари, днешното съобщение на Горбачевски хвърля нова светлина върху проблема. Ур не отрича, че на околоземна орбита се намира именно неговият кораб. Потвърждават се и изказванията на Горбачевски за този кораб, които, както си спомняте, предизвикваха съмнения. Миналата седмица корабът се е отклонил от магнитите на нашия спътник. Вчера е претърпял неуспех опитът на американците да го хванат с магнитна мрежа. Корабът явно е снабден със сложна програма за маневриране и избягване на приближаващи се към него предмети. Двигателите на кораба очевидно не могат да бъдат отнесени към нито един от употребяваните сега в космонавтиката видове. Уоткинс потвърждава, че не е видял нищо подобно на изхвърляне на плазма при маневрирането на НЛО. След опита на американците корабът, както знаете, изчезнал. Във всеки случай, локационното търсене е престанало да дава резултати. Твърде е многозначителен според мене отговорът на Ур на въпроса на Горбачевски за двигателите и горивото: „Боя се, че няма да разбереш.“ И след това е произнесъл нещо съвършено заплетено за потока информация, за някаква случайност в нейното приемане и предаване. Предположението на Горбачевски относно умението на пришълците да управляват този поток може да се приеме условно, само в този смисъл, че Ур очевидно притежава изключителна способност за бързо усвояване на информация — имам предвид овладяването на езика и различните области на знанието. Да си припомним неговото изявление, че се е родил на голям кораб и е долетял от такива места, където няма „свободна вода“. Не следва ли от това, че той се е родил по време на далечен космически полет! Тогава за местата, където няма „свободна вода“, той би могъл да узнае само от други.

ПЕТРОВИЧЕВ: От кого? От своите родители, които по-скоро приличат на полудиви чергари, да речем, от Сахара? В Сахара действително няма „свободна вода“. Може би там трябва да търсим областта на обитаване на нашите тайнствени пришълци?

РИБАКОВ: Уважаемият Пьотр Иванович отново повдига въпросите, обсъждани от нас при първото ни запознаване с пришълците. Тогава, ако си спомняте, ние установихме, че езикът им няма нищо общо с нито един от либийско берберските езини, включително и такива диалекти като ахагарски, гхадамески, спуайски и други. Не, Сахара трябва да я отхвърлим…

ПЕТРОВИЧЕВ: Вие можете ли да гарантирате, Лев Семьонович, че техният език няма нищо общо с нито един от земните езици?

РИБАКОВ: Да гарантирам не мога. В първите дни успяхме да запишем на лента само няколко откъслечни фрази. Самият Ур сега не говори на този език, а родителите му млъкват, щом видят магнетофон. Все пак записаните фрази дават възможност за достатъчно широк лингвистичен анализ.

ПЕТРОВИЧЕВ: Достатъчно широк не значи пълен. Горбачевски каза как Ур е настоявал, че е човек. Вярно ли е, другарю, Горбачевски?

ГОРБАЧЕВСКИ: Да, той каза: „Аз съм също такъв човек, както всички хора.“

ПЕТРОВИЧЕВ: Като антрополог аз напълно потвърждавам това. Търсете родината на Ур където искате, само не в Космоса.

ПИРЕЕВ: Аз съм съгласен с извода на московския колега. Логично е да допуснем, че и тримата произлизат от някоя слаборазвита страна и Ур е бил заведен в някоя високоразвита страна, където е получил образованието си, а също така и техническото снаряжение. След това той е могъл да долети в родината си и да изведе оттам своите родители с неизвестна за сега за нас цел.

РИБАКОВ: Максим Изидорович, вашето мнение ни е известно. Родителите на Ур са загадка, но предполагам все пак, че още по-голяма загадка е, както вие се изразихте, техническото снаряжение на Ур. Именно то ме и подбужда да се откажа от ироничната интонация, с която по-рано употребявах думата „пришълци“. Ракетостроенето не е моя специалност, но аз знам, че нито един от съществуващите сега космически кораби не се движи без реактивен двигател. Нека изхождаме от този факт. Иска ми се да чуем мнението на физик. Ще кажете ли няколко думи, Григорий Амбарцумович?

МАТЕВОСЯН: Ще кажа. Аз не съм виждал кораба на този момък, но ако се съди по това, което разказват за него, на кораба се използува не реактивна, а някаква друга тяга. Нов вид енергия? Не познавам такъв на практика. На теория е възможно, не отричам. Дайте тук кораба, тогава ще може да се разбере. Аз не съм противник на хипотезата за извънземните цивилизации. Вселената е безкрайна и би било неразумно да се отхвърлят възможностите за съществуване на чужд разум. Лично аз се надявам, че ще доживея до разшифроването на сигнали от Космоса, такива сигнали според мене отдавна стигат до Земята, но ние още не умеем да ги отделяме от фоновите излъчвания. Може би, ние не си и представяме физическите характеристики на каналите за връзка на другите цивилизации. А сега какво стана: с кораб с неизвестен източник на енергия долетяха хора, неразличаващи се с нищо от другите. Не бързам да ги наричам пришълци. Но бих искал да напомня: спектралният анализ на звездите дава същата рисунка, както и Слънцето. Същите елементи. Какво следва от това? Възможността за сходни форми на органически живот в различни светове. Разбирам, че казаното е твърде общо. Но други аргументи за сега няма.

РИБАКОВ: Аз също считам, че стълкновението с извънземен живот в сходни форми е по-вероятно, отколкото среща с плазмени чудовища или с нещо друго. Няма нищо чудно, че съществото от друг свят, което прилича на нас, нарича себе си човек.

ПЕТРОВИЧЕВ: Не си струва все пак да разпростираме възможността за сходни форми извън общия въглеродно водородно-кислороден принцип. Тук има достатъчно широк диапазон за разнообразие на формите. Аз продължавам да подкрепям възгледа за земния произход на тримата.

ПИРЕЕВ: Напълно съм съгласен.

РИБАКОВ: Сега не можем да стигнем до съгласуван извод, нямаме достатъчно информация. Ще се наложи, както изглежда, да помолим Валерий Сергеевич да продължи наблюдението…

ГОРБАЧЕВСКИ: Моля да ме освободите от това, Лев Семьонович. Постоянно съм в напрежение. През цялото време гледам да не изиграе някой номер, да не изтърси нещо… Изморих се…

ПИРЕЕВ: Какво говорите, Горбачевски. Млад човек, спортист, а изведнъж: „Изморих се“! Това не е работа, драги мой. Оказахме ви съдействие, оформихме ви спецкомандировка…

ГОРБАЧЕВСКИ: Не съм молил да ми оказвате съдействие. Моля да бъда освободен.

ПИРЕЕВ: Кой ще ви замени сега, след като вие сам измъкнахте този гражданин от водата и се сприятелихте с него? И после — нима не ви се иска да поработите за науката?

РИБАКОВ: Валерий Сергеевич, аз просто не виждам възможност да ви заменя с друг. Ние ви молим за известно време…

Още не бяха замлъкнали трелите на звънеца, възвестил почивката, а в коридора на втория етаж вече се изсипа групичка младши научни сътрудници и сътруднички. Като опустошиха кошницата на една от продавачките на кефир, те не се разотидоха веднага, защото се поведе много интересен разговор.

Чипоноса брюнетка, подстригана по момчешки, каза:

— Момичета, чухте ли!? В групата на Селезньова се е появило математическо чудо.

— Въпреки че не съм момиче — отговори младеж в умопомрачително синьо поло, — аз също чух. Рустам разправяше, че при тях работи чуждестранен практикант, който решава на ум сферически триъгълници. Това се казва ум.

— Не само сферически триъгълници решава — възрази девойка с баскетболен ръст и със свободно разпилени по гърба коси. — Той е измислил нещо такова… Нова система на вариационна статистика или нещо подобно. — Тя отхапа от кифлата си.

Оплешивяващ млад човек с меланхолична физиономия каза:

— Тия дни бях в една компания. Там тъкмо говореха за този практикант. — Той млъкна и затвори очи.

— Е, а после? — попита брюнетката. — Ефим, събуди се! Това е ужасно, вечно спиш в движение! За какво ставаше дума?

Ефим едва-едва отвори очи.

— Казваха, че той няма никакви документи, дори паспорт. И също, че няма фамилия, само име.

— Ефим винаги разполага със свръхинтересна информация — каза баскетболистката. — На нивото на гадателната книга на Мартин Задека. Без документи отдел „Кадри“ никого не назначава. А що се отнася до фамилното име — и римските императори не са имали фамилни имена.

— Имали са — каза собственикът на синьото поло.

— Ах, момичета, знаете ли какво? Трябва да питаме Аня Великова. Тя, струва ми се… — И като понижи глас, брюнетката зашепна нещо на баскетболистката.

Шеста глава
„Аз съм земен човек“

„Погледнах в посоката, накъдето сочеше той, и видях гигантски космати чудовища. В сравнение с тях вълните, на които се люлях днес, изглеждаха съвсем дребни.“

Д. Лондон, „Пътешествие със Снарк“.

Институтските коридори! Потъмнял от времето скърцащ паркет, шум от гласове и вълни от смях, кълба тютюнев дим, засукващи се като фантастични мъглявини около строгите коридорни лампи.

Ранно утро. На шумни ята тук и там се събират еменесите — младшите научни сътрудници, развълнувани от вчерашния футболен мач, изпълнени с положителни емоции. И вече се разнасят викове, експанзивни, но беззлобни: „Дръвник! Къде си гледал? Бурчевски не беше офсайд, когато Тимофей му подаде…“ Карат се Марк и Аркаша и очите им дръзко проблясват, но тази кавга, както сами разбирате, е дребна работа, след пет минути те приятелски ще отидат по бюрата си.

Младшите научни сътруднички се разхождат, хванати под ръка. За какво си говорят? Трудно е да се долови: те говорят всички едновременно, като от време на време понижават глас до шепот. Все пак по случайните откъслечни фрази може да се разбере, че става дума за стоки за масово потребление и настаняване на деца в детски градини, за тенджери бързоварки и за отсъствуващите в момента приятелки.

След това в коридора се появяват старши научните сътрудници. Когато ги видят, еменесите — подобно на моряци, застигнати от сигнал за бойна тревога — се разбягват по постовете си, тоест отделите и лабораториите. Старшите за малко се задържат в коридора, за да обменят мнения за назначения и премествания, за „публикации и дисертации“. Малко футбол, един-два анекдота — и с последните трели на звънеца старшите се скриват зад вратите на своите кабинети.

Коридорите опустяват: от осем до дванайсет е периодът, наричан „творческо време“. През този период в института не се допускат посетители, не може да се ходи от стая в стая. И все пак… по-нахалните посетители проникват в института. И все пак из коридорите се ходи, защото е невъзможно функциите на живите организми да се напъхат в строгите рамки на правилника. Мяркат се отделни пушачи, на които не се разрешава да пушат в отделите.

Петминутна пауза за физкултура. Коридорите се изпълват със сътрудници, а също така — с музика и команди, записани на магнетофон: „Краката — на ширината на раменете, ръцете — напред…“ Сътрудниците и сътрудничките клякат в зависимост от възрастта и служебното си положение и стават; на много лица могат да се видят благодушни усмивки и може да се чуят остроумни забележки по адрес на онези, чиито фигури пречат на грациозността на движението. След бягането на място, което разтърсва междуетажните подпори, коридорите отново опустяват.

Ние няма да описваме коридорите по време на обедната почивка. На желаещите да получат представа за това препоръчваме известната книга на Харун Тазиев за вулканите. Ще добавим само, че футболът и бързоварките съвсем не са единствените теми за коридорни разговори. Тук става непрекъснат обмен на научна информация между изпълнителите на различни теми. И немалко открития, ако се доберем до източниците им, са родени именно в институтските коридори. Ако искате, вярвайте, ако искате — не, но това е така.

… По коридора вървеше главният счетоводител. В бяла риза, с черна вратовръзка, с широки панталони, той не вървеше, а шествуваше, стиснал с краищата на пръстите си тънка папка, с достойнство понесъл закръгления си корем. Той поглеждаше бегло номерата на стаите и всеки номер беше свързан в съзнанието му с номера на темата, която се разработваше там, а номерът на темата, на свой ред — с параграфа на разходите. Главният счетоводител отговаряше вежливо на поздравите на срещнатите щатни единици и всяко „Здрасти, Михаил Антонович“ извикваше в неговата тренирана памет точни сведения за заплатата, размера на последната премия и за изпълнението на плана по усвояването на средствата. На работниците от преуспяващите отдели Михаил Антонович дори се усмихваше, като осъразмеряваше нивото на повдигнатите си устни с икономическите показатели.

Необратим като лазерен лъч, той се насочи към директорската приемна и се скри зад вратата.

— Здрасти, Михаил Антонович — пропя Нина Арефиева, вдигнала глава от пишещата машина.

— Здравейте, Ниночка. Вера Фьодоровна тук ли е? — попита главният счетоводител, едновременно привеждайки в действие дръжката на вратата.

Вера Фьодоровна не беше сама. Около малката масичка седяха Грушин, Нона Селезньова и онзи практикант-чужденец, за когото из института се носеха толкова слухове.

— Седнете, Михал Антонович, ние скоро ще свършим — каза директорката, като изпусна дим от дългата си цигара — Продължавайте, Нона.

— Това всъщност е всичко. — Нона грижливо подреждаше в папката купчината листа. — Ако запазим началното темпо, дисертацията ще бъде готова след месец.

— Радвам се да чуя това. Именно така трябва да се постъпва с неприятните работи — по-бързо да ги свършваме, да се махат по дяволите.

Присвила очи, Вера Фьодоровна наблюдаваше как Ур си налива газирана вода от сифона.

Тя беше виждала практиканта неведнъж, но на съвещание го викаше за първи път. Любопитно й беше да погледа отблизо този сътрудник, за чиито математически подвизи беше слушала много. Докато Нона докладваше за състоянието на работата по оказването помощ на знатния дисертант, Ур гръмко се прозяваше и мърдаше крака под масата. Взел без разрешение сифона от бюрото на директорката, той непрекъснато пиеше газирана вода.

На Вера Фьодоровна й се дощя да чуе гласа му и запита:

— Къде сте учили физика и математика? Вас питам, другарю… хм… другарю Ур. Чувате ли?

— Аз чувам.

Охо, това се казва глас!

— Щом чувате, отговорете — каза Вера Фьодоровна и добави. — Моля.

— Аз съм учил далече оттук.

— В Англия? — присви очи директорката. — В Америка?

— Не. — Ур отново подложи чашата и натисна ръчката, но сифонът издаде само жалко съскане.

— Разбирам — каза Вера Фьодоровна малко раздразнено. — За да започнете да разговаряте, са ви нужни не два литра газирана вода, а четири.

— Вера Фьодоровна, той нещо не е в настроение днес — бързо каза Нона. — Едва го доведох тук, той не може да понася съвещанията.

— А аз много ги обичам! — повиши глас директорката — Не ми давай хляб, дай ми съвещания. За ваше сведение, другарю Ур, аз още днес бих зарязала този кабинет и бих отишла в експедиция. Повече от половината си живот съм прекарала в морето и само научните ми успехи ме сложиха в това кресло. Впрочем защо да ви обяснявам… — прекъсна се тя сама. И — с официален тон: — Съвещанието завърши. Във ваш интерес е, Нона, по-бързо да завършите работата по оказване помощ на дисертанта. Колкото по-скоро свършите, толкова по-голяма вероятност има да излезете в океана.

— В океана! — Нона засия. Това беше толкова неочаквано, както ако в пуста къща изведнъж биха се отворили всички врати и прозорци. — Вера Фьодоровна, разрешиха ли експедицията?

— По принцип, да. През декември тръгва в плаване изследователският кораб „Миклухо Маклай“. Пиреев обеща да издействува няколко места за нашата тематична група. Само не се хвърляйте да ме целувате, Нона, не обичам това. — Вера Фьодоровна припали нова цигара от настолната запалка. — Слушам ви, Михал Антонович — каза тя на главния счетоводител.

Това означаваше, че останалите могат да си вървят. Грушин подхвърли на Нона: „Да тръгваме“ и с леки стъпки излезе от кабинета. Нона обаче се забави — пререждаше листата в папките, завързваше ги. Ур разглеждаше големия глобус, който стоеше на отделна масичка. Глобусът не беше обикновен. Океаните, изрязани от медни листове, бяха налепени по него. Във вътрешността му имаше соленоид, създаващ магнитно поле.

В това време Михаил Антонович докладваше както винаги обстойно:

— В института, Вера Фьодоровна, има голям преразход на електроенергия. Погледнете, ако обичате. — Той сложи един лист на директорското бюро. — Трети месец по ред излизаме извън лимита и преразходът, както виждате, расте.

— Какво ме гледате с такива очи? Аз своята терелла — директорката кимна към глобуса — вече половин година не съм я включвала.

— Разбира се, аз не говоря лично за вас, Вера Фьодоровна. Нещо повече: аз разбирам необходимостта от експерименти. Но не мога да допусна такъв преразход. Електричеството струва пари…

Тук плавната реч на главния счетоводител беше прекъсната по най-безцеремонен начин.

— Вие плащате пари за електричеството? — попита Ур със звънкия си глас.

Михаил Антонович му хвърли неодобрителен поглед.

— Плащаме по утвърдения ценоразпис на електроенергията за промишлени предприятия — каза той сухо. И добави, не без ирония: — Електричеството между впрочем не е просто едно щрак — и запалваш лампата. Това е гориво, обслужване на електростанции, експлоатация на…

Ур отново го прекъсна:

— Да се плащат пари за електричество е все едно да стоиш до шията в чиста вода и да молиш някой минувач да ти донесе чаша вода. Да се добива енергия по странични пътища, когато планетата…

— Другарю… е… Ур — каза Вера Фьодоровна, — ако нямате към мен служебни въпроси, не ви задържам. Нона, вие какво стърчите тук? Бягайте да довършите дисертацията.

— Вера Фьодоровна, още един въпрос. Михаил Антонович, извинете, аз съвсем накратко… — Нона се приближи към директорката и бързо заговори. — Ур предложи оригинален метод за измерване на електрическите токове в слаби течения и ние бихме искали да проверим…

— Съществува, за ваше сведение, ЕМИТ^[17].

— Да, разбира се. Но той подхожда само за мощни течения, а тук, ако съдим по неговата схема, могат да се измерят и най-слабите. Приборът е почти готов. Ще ни разрешите ли да заминем за няколко дни?

— Не разрешавам. Този месец сме зле с парите за командировките. Нали, Михаил Антонович?

Главният счетоводител кимна, защото нито един главен счетоводител не поощрява служебните разходки.

— Не ни трябват командировъчни — каза Нона. — Ще отидем с автобуса. Тук наблизо има рекичка със слабо течение — Джанавар-чай…

— Не ме баламосвайте, Нона. Тази рекичка е съвсем плитка.

— Само за два дена, Вера Фьодоровна. Ще прибавим съботата и неделята.

Нона не получи отговор. Директорката гледаше встрани и Нона се обърна по посока на нейния поглед.

— Какво става с него? — тихо попита Вера Фьодоровна.

Изпънал се неестествено, Ур стоеше с отметната назад глава. Смуглото му лице, обърнато към прозореца, забележимо бе пребледняло и някак променено — костите сякаш по-рязко се очертаваха под кожата, то като че изведнъж се бе втвърдило, застинало, както се втвърдява циментът. Очите му бяха широко отворени и неподвижни.

— Ур, лошо ли ти е? — Нона бързо приближи до него и го докосна по рамото. — Ур!

Тя усети в напрегнатия му мускул каменна, нечовешка сила и неволно отдръпна ръката си. Бързо дойде Михаил Антонович и двамата се опитаха да настанят Ур на дивана, но нищо не излезе. Той стоеше като статуя и не ги забелязваше, не ги виждаше.

— Като лунатик — промърмори главният счетоводител.

Ур изведнъж омекна, клепачите му се спуснаха, на лицето му се появи израз на опустошеност, сменен от болезнена гримаса. Той започна трескаво да разтрива челото и слепоочията си.

— Какво ви беше? — попита директорката. — Какво е това, Нона? Често ли му се случва?

— За пръв път виждам — отговори тя смутено.

Приборът, който трябваше да бъде направен по схемата на Ур, се оказа действително прост. Ур и Валерий бързо изработиха чертежите и ги предадоха в работилницата. Наистина възникна пречка: беше необходима осем метра жица с тристранно сечение, със страна 0,27 милиметра от чист ниобий. Именно ниобият, според думите на Ур, подхождал по своите физически константи и не можел да бъде заменен с нищо.

А откъде да го вземат? И няма да изтеглят сами жица от него я! Наложи се да помолят институтския началник на снабдяването.

Началникът на снабдяването беше артистична натура. Той рисуваше, свиреше — и то доста добре — на цигулка и беше превъзходен разказвач. По-хитрите посетители използуваха тази негова слабост, търпеливо изслушваха разказите му, по всякакъв начин проявяваха интерес и възхищение и биваха възнаграждавани. Работата беше там, че Ованес Арсентиевич въпреки артистичната си натура беше твърде икономичен. Подписвайки „исканията“, той неизменно зачеркваше поставената в графата „количество“ цифра и я заменяше с двойно по-малка. В института помнеха как веднъж той се замисли над „искането“ за водопроводен вентил с размер един дюйм^[18], искаше се само една бройка и беше невъзможно да се отпусне половин вентил. Но началникът на снабдяването не беше човек, който отстъпва от принципите си. С твърда ръка той зачерта „един дюйм“ и написа. „Да се отпусне с размер половин дюйм“.

— Ованес Арсентиевич, но така не може! — възрази просителят.

— Може — тихо каза Ованес Арсентиевич. — По апартаментите поставят половиндюймови вентили, а кой ги отваря докрай? Никой! Отварят ги на половин оборот.

Малко преди края на работното време Валерий почука на кабинета на началника на снабдяването. След като поздрави приветливо, той се осведоми за здравето му, попита отдавна ли Ованес Арсентиевич с бил в отпуск.

Въпросът постигна целта си: един от любимите разкази на началника на снабдяването беше точно отпускарска история. И Валерий — не за пръв път — изслуша историята за това как Ованес Арсентиевич, когато бил в санаториум, убедил някаква лековерна курортистка, че радоновите вани трябва да се вземат непременно с тъмни очила и тъмна шапка, иначе полезната радиация ще отиде напразно.

Валерий прояви най-жив интерес към разказа, с което и разположи началника на снабдяването към себе си. След това изложи своята молба.

— Как, как? — попита Ованес Арсентиевич и взе своята любима химикалка с дванадесет цвята. — Ниобий ли?

Валерий започна да обяснява какво е това, но началникът отклони обясненията му.

— Всеки си има специалност — каза той малко тържествено. — Ти знаеш какво е ниобий, но не можеш да го намериш. Аз не знам какво е ниобий, но ще ти го доставя.

Ованес Арсентиевич сложи пред себе си чист лист хартия, после, като помисли малко, извади от химикалката зеления пълнител (на цвета той придаваше някакво, известно само нему значение) и взе телефонната слушалка.

— Учи се — каза той. — Да допуснем, че съм пристигнал в чужд град. Никого не познавам. И ми е нужен ей този ниобий. Какво правя? Набирам коя да е комбинация от цифри. — Той завъртя диска. — Откъде се обаждате? Частен дом? Извинете, сгрешил съм. Добре, друг номер… Кой е? Главрибпром? Обажда се Ованес Арсентиевич. Здравейте. Извинете, забравих името ви. Ах, да, Мамед Курбанович. — Той бързо записа името и номера на телефона. — Имам към вас малка молба, Мамед Курбанович — нужна ми е жица от ниобий… Да, ниобий… За какво ли? Откъде да знам, ръководството иска… На вашия снабдител? Записвам, девет, три, шест, седем, нула, десет… Как се казва?… Благодаря много.

След петнадесет минути листчето беше плътно изписано с телефонни номера, имена, названия на учреждения.

— Разбираш ли — говореше в паузите между обажданията началникът, — много е важно веднага да кажеш името си. Абонатът ще помисли, че ме познава, но ме е забравил и ще му стане неудобно… Техническото управление на Подземстрой ли е? — говореше той в слушалката…

Ниобиевата жица с необходимото сечение се оказа в склада на Аптечното управление, където попаднала неизвестно как и откъде. Остана да се намери начин за оформяне на взаимоотношенията, но това беше вече дребна работа. И Валерий поразен слушаше как някой горещо благодари на Ованес Арсентиевич, а той успокоява събеседника си:

— Но моля ви се, Иля Исакович, за хубавия човек нищо не жаля. Ще ви помогна да смените самосвала срещу камион с платформа. Позвънете ми утре след три, дотогава ще уредя всичко.

След като затвори телефона, Ованес Арсентиевич помачка цигарата си, дръпна с удоволствие и каза, гасейки хазартните пламъчета в очите си.

— Разбира се, физиката на морето е хубаво нещо. И все пак техническото снабдяване е по-интересно.

В отдела си Валерий се върна след звънеца, възвестил края на работното време. В стаята беше само Рустам — подреждаше бюрото си и си подсвиркваше бурната мелодия на „Танца със саби“ от балета „Гаяне“.

— Къде е Ур? — попита Валерий.

— Вече десет минути, откакто изчезна. Че вие не излязохте ли заедно?

Валерий изтича до съседната стая и се убеди, че е заключена. Много мило.

— Да вървим, друже — прекъсна Рустам тъжните му мисли. — Защо се безпокоиш за него? Той вече свикна с града, няма да се загуби.

Те изтичаха по стълбата и излязоха на улицата, изпълнена с хора, коли и тролейбуси.

„За загубване, няма да се загуби — мислеше си Валерий — Вече сам ходи из града и като че се вразуми — не граби от павилионите каквото му попадне, не се заплесва със зяпнала уста по жените.“ Не, Валерий не се тревожеше, че Ур си е отишъл сам, а по-скоро, че може би си е отишъл не сам…

— Какво каза? — сепна се Валерий.

— Вече трети път ти казвам, тази година горещините започнаха рано. И предлагам да отидем на плаж. А?

— Не ми се ще, Рустам.

— Трябва, скъпи, трябва. Сега — в къщи, вземай банския и плавниците, в шест и половина ще се срещнем на булеварда, до автобусната спирка. Съгласен ли си? Ще прекараме вечерта човешки, във водата. Е?

В къщи бяха отворени всички врати и прозорци. Изморената потна леля Соня постави пред Валерий чиния студен таратор и седна до прозореца, размахала старинно ветрило от сандалово дърво.

— Валечка — каза тя, загледана в племенника си с добрите си очи. — Не ми се сърди, аз много се привързах към Ур, но все пак искам да попитам още дълго ли ще живее у нас?

— Защо? — неохотно отговори Валерий. — Той ти дава почти цялата си заплата за домакинството…

— Аз не за това — разсърди се леля Соня. — Аз сама мога да изхраня не един, а ако искаш, и трима чужденци.

— Стига ни и един. — Валерий отмести чинията.

— Не се сърди, Валечка, но ми се струва странно. Вчера… не, оня ден… Да, вчера звъни Аня. Аз, разбира се, я питам: „Валерий ли да извикам?“ А тя казва: „Не, извикайте Ур…“

— Е, и какво? — мрачно попита Валерий. — Ур искаше да отиде на цирк, а на мен не ми се ходеше. Аня си предложи услугите да го придру… придружи. Това е всичко.

— Да, чух, той говореше за цирк. Защо непрекъснато ходи там?

— Е, харесва му циркът. Сприятели се с един от лилипутите. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се. Аз не за това. Виждаш ли, Валечка, ти ухажваш Аня, а сега могат да плъзнат всякакви приказки…

Валерий хвърли ножа и вилицата и стана от масата.

— Валя, почакай! Защо не си дояде? Господи, нищо не хапна!…

В стаята си Валерий извади от шкафа малко спортно куфарче и хвърли в него плувките си, плавниците и шнорхела. Разстроената леля Соня надникна в стаята.

— Нищо не искам от живота — каза тя, бършейки очите си, — само ти да бъдеш щастлив. — Гласът й пресекна. — Ти си вече на двайсет и седем, на твоите години хората имат семейство, деца…

— Добре, лельо Соня, не плачи. Всичко ще стане с времето си.

— Ти повтаряш това не знам вече колко години… Може и да стане някога, но мене вече няма да ме има. Няма да мога да люлея внучета…

Сега тя плачеше неудържимо и Валерий успя да я успокои малко само като обеща, че в най-близко време „ще се заеме сериозно с този въпрос“.

Рустам вече го чакаше на автобусната спирка до Приморския булевард. Те се напъхаха в огнедишащия автобус и половин час стояха притиснати от мокри горещи тела така, че не можеха да мръднат нито език, нито вежда. Накрая това изтезание свърши и те слязоха полуживи на последната спирка.

Плаж и море!

Шляпайки с плавниците, Валерий и Рустам влязоха в морето. Известно време плуваха около линията на шамандурите, после Валерий се обърна по гръб. Хубаво му беше да лежи леко да помръдва разперените си ръце и да гледа високото небе. Слънцето залезе зад върволицата хълмове, но беше още светло. Само на изток хоризонтът беше забулен като с лилав дим. От плажа се чу радиоглас, изпълнен с оптимизъм: „До най-далечната планета, приятели, е близко днес!“

Валерий лежеше със затворени очи и си представяше как белият кораб „Миклухо Маклай“ приближава към Азорските острови. Ах, чудесно би било да се включи в тази експедиция!

Валерий се размечта. Сега се виждаше на борда на старинен платноход от епохата на Каперската война.^[19] Платноходът минава през мрачната теснина на Магелановия пролив и поема на северозапад. Престой на безлюдния остров Хуан Фернандес — умореният екипаж трябва да отдъхне и да се попълнят запасите от прясна вода и продоволствия. Но, беда: стадото кози, оставено на острова от английските корсари, чувствително е намаляло. Оказва се, че испанците, за да лишат враговете си от прясно месо, са стоварили на острова гладни кучета — те, то се знае, са започнали да преследват козите и са разкъсали почти всички.

Той продължаваше да лежи по гръб със затворени очи и леките вълни го носеха бавно към брега. „До най-далечната планета“ — долиташе от плажа. Нечий кънтящ глас произнесе:

— Ще пробвам кроул.

С попътния вятър на север, продължаваше да мечтае Валерий. Да можехме да пленим испанския галеон с 40-те оръдия, натоварен с кюлчета злато, който идва от Акапулко…

— Ти размахваш само ръцете, затова не се движиш — чу Валерий познат глас, след това и смях, също добре познат. Той моментално се обърна по корем и видя на няколко метра от себе си, близо до брега, Аня.

В бяло-червен бански костюм, с червена гумена шапка, тя стоеше до кръста във водата и се смееше, като гледаше как Ур, опулил очи и вдигайки фонтани, удря с две ръце по водата.

— Краката, краката движи! — каза Аня. — Чуваш ли?

— Аня, аз чувам — каза Ур, дишайки тежко.

Сега той заработи с краката и вдигна нови фонтани вода.

Рустам също видя Ур и Аня и каза делово:

— Ще му разбия муцуната.

— Не смей! — изплаши се Валерий. — Да се махаме оттук…

Но Аня ги забеляза и извика, като че нищо не се е случило:

— Привет! — Тя им помаха с ръка, покани ги да доплуват по-близо. — Не мога да науча Ур да плува.

Ур добре помнеше учебника на доктор Жемчужников. Той се опита да плува бруст и когато нищо не излезе, премина на овърарм, който сега се нарича плуване на една страна. Но и това не му се удаде, както и тредженът^[20] — превъзходен, но излязъл от мода стил, заимствуван от южноамериканските индианци. И тогава Ур, обезпокоен от несъответствието между теорията и практиката, премина на кроул — стила на австралийските аборигени, любимия стил на великия плувец Каханамоку, стила, прославил някога Джани Вайсмюлер, изпълнител на ролята на Тарзан.

Той удряше по водата с ръце и крака, правилно дишаше, правеше всичко уж правилно, но кой знае защо, не се придвижваше напред. Той дори се върна малко назад, което в същност предизвика Аниния смях. Но стилът, наречен от доктор Жемчужников „кучешки“, се удаде на Ур веднага — защото за основа на този „стил“ е взето естественото движение на четири крака — но да плува по „кучешки“ Ур считаше за срамно. И той усърдно удряше по водата.

— Дане! — викна Ур, стъпил на крака. — Рустам! Аня ме учи да плувам!

— Виждам, виждам — каза Рустам, присвил очи. — Мислех, че си приличен човек, а излиза, че…

— Затвори си устата! — Валерий силно удари по водата и плисна Рустам по лицето. — Няма да ти пречим — каза той на Ур. — Учи се. Да се махаме, Рустам.

— Да се махаме. — Рустам хвърли на Ур яростен поглед й каза натъртено: — Кажи благодаря на своя Дане. Ако не беше той, щях да ти разбия мутрата.

— Рустам! — закрещя Валерий.

Но Рустам вече беше отплувал далече, загребвайки с дългите си ръце. На Валерий не му оставаше нищо друго, освен да го последва. Той не видя как Аня намръщи светлите си веждички, как Ур зяпна и смаяно замига.

След като доплуваха до моста, Рустам и Валерий приседнаха на обраслата с хлъзгави водорасли стълба. Дълго седяха така, потопени до кръста в меката, люлееща се вода и мълчаха. На потъмнялото небе изгря луната — сякаш резен диня с неясни петънца — семките. Доста се захлади.

— Да свършим тази дисертация и ще поискам отпуск — каза Рустам. — Женя ме врънка да вървим в Задкарпатието. Бил ли си там?

Валерий отрицателно поклати глава.

— Остави, друже — каза Рустам, загледан съчувствено в клюмналия профил на Валерий. — Само Анка ли е на света? Ако искаш да знаеш, тя е въртиопашка.

— Престани! — намръщи се Валерий.

— Че бива ли така — да ходи с тебе, а в същото време да флиртува и с Петя Ломейко…

— Петя е кандидат, при това със запорожец — тъжно каза Валерий, — а аз…

— Ето, добре го каза. Петя е кандидат с автомобил, но сега и на него му е дала пътя, защото се появи чужденец с изчислителна машина вместо глава. Нима човекът я интересува нея? Положение й трябва, а не човек. Така ли е?

— Че какво положение има Ур? — промърмори Валерий.

— Не говори така, друже. Ще свърши практиката му, ще се върне в Румъния или там, откъдето е, и ще заеме видно положение. Аня отдавна е подушила, че този румънец вундеркинд ще стигне далече.

— Той не е никакъв румънец.

— А какъв е?

— Чуждопланетен пришълец.

Рустам изумено се втренчи в приятеля си. На лунната и звездна светлина лицето на Валерий изглеждаше неестествено бледо и някак размито. Изведнъж Валерий вдигна глава и погледна Рустам. Очите им се срещнаха.

— Пошегувах се — каза Валерий, като се наруга мислено. — Това беше шега, разбираш ли?

Когато Валерий се върна в къщи, беше късно. Светлината хвърляше бледи петна по тъмния асфалтиран двор. След като бяха ритали до насита, момчетата се бяха укротили. Дори у Барсукови беше тъмно, не гърмеше магнетофонът.

На площадката на втория етаж, облакътил се на перилата, неподвижно стоеше Ур. Валерий неволно забави крачка, не му се разговаряше.

— Аз те чакам — каза Ур и се отлепи от перилата. — Къде беше толкова късно?

— Ти знаеш, на плажа.

Ур влезе след Валерий в задушното антре. Той беше в любимите си плувки с тиранти и кецове. Докато Валерий пиеше своята задължителна чаша айрян, оставена от леля Соня в хладилника, докато се миеше, Ур седеше, подвил крака, в стаята на дивана и четеше.

— Можеш да четеш — каза Валерий, просна се на дивана и се покри с чаршафа, — светлината не ми пречи.

— Няма да чета. — Ур се протегна и изгаси лампата.

Известно време той се въртя — вечно се оплиташе в чаршафите. После отново се чу гласът му:

— Валерий, трябва да ти кажа нещо, докато не си заспал.

За пръв път той нарече Валерий по име.

— Не може ли утре да поговорим?

— Не, сега. Утре аз ще си отида.

— Как така ще си отидеш? Няма да те пусна!

— Ако не ме прекъсваш, аз ще ти обясня защо реших така.

— Започвай! — Валерий млъкна, обхванат от смътното предчувствие, че ще чуе нещо необикновено.

— Валерий, ти ме смяташ за пришълец, като тези, за които прочетох в твоите книжки. Аз не мога да ти кажа откъде пристигнах, но аз съм земен човек. Както и моите родители. Аз съм като тебе, като леля Соня. Като Аня.

— Не изреждай. Ти си земен човек. По-нататък?

— Аз съм земен човек — повтори Ур. — Но условията, при които из… Не, сбърках…

— При които си израснал.

— Да. Условията, при които израснах, бяха малко необикновени. Дълго време трябваше да живея далече от другите хора. Нямах дори книги, от които да разбера как живеят хората сега. Затова много неща не знаех. Когато пристигнах тук, всичко ми харесваше, радвах се, че отново живея сред хора, такива като мене, като моите родители…

— Ясно, ясно. Давай по-нататък.

— Струваше ми се, че бързо… как се казваше… бързо се адаптирам. Искаше ми се да ходя на работа като всички хора. Да пътувам в тролея. Да играя тенис на маса. Да ходя на цирк. В цирка е много интересно, това е прекрасно зрелище…

— Е — каза Валерий, уплашен, че Ур ще се отплесне, — ти правиш всичко това, и то добре. Мога да добавя, че в института те ценят като добър математик.

— Математика аз зная — съгласи се Ур. — Но всичко се оказа много по-сложно. Без да искам, аз причинявам на хората неприятности, дори страдания.

Той отново се размърда, ту подгъвайки завивките, ту измъквайки ги изпод себе си.

— Какво имаш пред вид? — тихо попита Валерий.

— Аз съм възпитан лошо. Пия прекалено много вода, много високо говоря, често казвам не това, което е нужно… На много хора това е неприятно. На Нона например. Тя изобщо не харесва моите маниери…

— Това не е толкова страшно — засмя се Валерий, — харесва ли Нона нещо или не.

— Така ли мислиш? — Ур въздъхна. — А днес на плажа Рустам искаше да ме бие, макар че не мога да си представя как щеше да направи това… Аз попитах Аня защо той изведнъж ме намрази. И Аня каза, че заради тебе. Рустам е твой приятел, а ти изпитваш ревност — старателно изговори Ур. — Ти ревнуваш мене… не — Аня… Как е правилно?

— Няма значение — отсечено каза Валерий. — Стига за това.

— Аз не знаех нищо. В книгите четох за любовта. Леля Соня хвалеше романа „Ана Каренина“. Прочетох го. Книгата е много хубава, но ми се струваше, че любов е имало само в миналото, а сега — не. Когато казах това на Аня, тя само се засмя. Кажи ми ти: сега също ли има любов?

Валерий мълчеше.

— Никой не иска да ми обясни, — отново въздъхна Ур.

— Това не може да се обясни. Ще се влюбиш и сам ще разбереш.

— Да — неуверено каза Ур. — Момичетата ми харесват, но виждам, че всичко е много сложно. Аз ти причиних страдание — прости ми. Реших да замина, за да не ви преча. Ето това исках да ти кажа.

Валерий гледаше през отворения прозорец обляния в лунна светлина връх на черницата и размишляваше върху думите на Ур. Прекрасно, заминавай. Отново всичко ще бъде както по-рано — леко и свободно, без тежката отговорност за този пришълец. Отново ще излиза в морето със „Севрюга“ и отново приятната работа с магнитографа и бавното съзряване на собствената дисертация и, може би — океанска експедиция… И отново — вечерите с Аня…

И изведнъж той си представи, че Ур го няма. Няма да стенат пружините на дивана под мощното му тяло. Няма да се трупат момчетата в института около любимеца практикант с молба да изчисли нещо, ще изчезне от стенвестника рубриката „Попитайте Ур“, над която е нарисуван мускулест торс с монтиран изчислителен пулт. Без неговия детински хазарт бързотечните турнири по тенис на маса ще станат скучни.

А какво ще кажат Рибаков и Пиреев?!

— Къде ще заминеш? — попита Валерий.

— Където и да е. Земята е голяма.

— Сега чуй какво ще ти кажа — заговори Валерий след дълга пауза. — Ти си прав, че животът не е прост. Не зная къде и при какви условия си израснал, там, при вас, може би всичко е по-просто — ходи бос по тревата и мириши незабравки…

— Мириши незабравки ли? Какво е това?

— Така се казва. Чакай, не ме прекъсвай… Никакви особени неприятности не причиняваш. Ако не нарушаваш реда, имай си каквито щеш маниери — това не е забранено. Разбира се, да си чешеш краката един в друг не е много елегантно, но ти сега май че не го правиш… А що се отнася до моите страдания… Любов ли е това или не, не зная, не е работата в думата. Но Аня ми харесва и естествено ми е неприятно, когато тя е с друг… Ти не знаеше това и аз не те обвинявам. И не се обиждай на Рустам, той също не знае, че ти си такъв… е… не съвсем обикновен. Той счете за свой дълг да се застъпи за мене… Спиш ли? — попита Валерий, вслушвайки се в равното дишане на Ур.

— Не. Слушам те и мисля.

— Та ето, Ур, ще ти кажа честно: Аня е малко лекомислена, дай й само ха-ха, хи-хи… и ще бъде по-добре, ако ти… — Валерий се запъна, не намерил нужната дума…

— Ако аз не ходя с нея на цирк и на плаж.

— Не е там работата. Можеш да ходиш, само че по-далеч да не отиваш, разбираш ли? Това е… И няма нужда да заминаваш, Ур. Наистина. Колегите ще се огорчат, ако си отидеш.

— А ти?

— Аз също.

— Добре — каза Ур. — Аз ще остана.

— Браво. А сега — да спим.

Но на Валерий не му се спеше. Той се обърна на другата страна, прозя се. И му се стори, че Ур го гледа в тъмнината.

— Защо не спиш? — попита той с някакво мимолетно неприятно усещане.

— Аз сега мислих, мислих — каза Ур — и измислих един фантастичен разказ. Като историите, които прочетох в твоите книжки. Ако не ти се спи, ще ти я разкажа.

— Започвай — каза Валерий.

„Разказ, съчинен от УР и отчасти редактиран от авторите

В някаква галактика, на някаква планета съществувала една много древна цивилизация. Тя се развивала в продължение на хилядолетия и там отдавна забравили за войни и всякакви разпри. И тъй като нямало нужда от военна промишленост, тамошните жители могли да посветят всичките си сили на усъвършенствуването, на процъфтяването на науката и изкуствата. С енергията било по-сложно, защото ентропията си е ентропия, тук нищо не може да се направи, освен това планетата им нямала свое естествено магнитно поле. Оскъдната енергия стимулирала научните търсения и в края на краищата те решили и този труден проблем. И започнали да получават достатъчно енергия, и то без да тровят атмосферата си с топлинни и радиационни отпадъци.

Те не познавали болестите, по-точно забравили за тях. Храна имали достатъчно, защото се научили да синтезират всичко, каквото поискат, в каквото си искат количество. Обучението им било организирано превъзходно. Например така: нужният текст се нанасял на тънка и дълга лента, подобна на магнетофонна, и обучаваният по малко, метър след метър, я изяждал. Лентата се смилала, а поместената на нея информация преминавала в кръвта, а оттам постъпвала в мозъка и се усвоявала от механизма на паметта. Така че процесът на обучение при тях не продължавал дълго и не бил труден.

Разбира се, те поддържали обмен на информация с други цивилизовани светове, а и преодоляването на междузвездните пространства не било особен проблем за тях. И затова те били в течение на всичко, което ставало в галактиката.

Веднъж те узнали, че в покрайнините, далеч от галактическия център, от сериозните източници на енергия, има звезда от типа на жълтите джуджета с малка планетна система. И там, на третата орбита от звездата, се върти малка планета, две трети от чиято повърхност са залети с вода. Сушата, заемаща едва една трета от повърхността, била неудобна, с рядко изобилие от планински вериги и пустини — и все пак на тази суша възникнала цивилизация. Нивото й било, общо взето, ниско, така че планетата не представлявала особен интерес за тях. Не е чак такова чудо невиждано — слабо развита, или както се казва, развиваща се цивилизация. Развива се и нека си се развива!

Естествено водели се съвсем незначителни наблюдения над тази планета. Да речем, с това се занимавал един чудак. Ето че той наблюдава, сравнява наблюденията си с по-ранните материали, отбелязва съществените изменения, съпътствуващи развитието на цивилизацията, и нанася своите наблюдения в отчети. От време на време тази информация се преглежда — или по-точно — се поглъща от съгражданите му, които отговарят за галактическата безопасност. Те с разбиране клатят глави: побойническа е, казват, планетата, там често воюват, изтребват се взаимно… ето, и растителността погубват, замърсяват разкошните си морета, а в атмосферата изхвърлят толкова радиоактивни отпадъци, че просто е невероятно — как не се замислят тамошните двуноги обитатели върху своето бъдеще… Аха, ето че се появи и гъбата на атомния взрив. Така, така, няма какво да се каже, развива се цивилизацията…

И вашият наблюдател прави интересен извод: тази цивилизация се развива твърде неравномерно — ту се втурва напред, ту като че слепешката се лута по странични пътечки.

Ето един пример. По всичко изглежда, че тамошните учени са достигнали до извода, че ако проводник пресече магнитни силови линии, то в него се появява електродвижеща сила, и обратно. Та планетата разполагала с готово магнитно поле, а много ли планети, дори най-благоустроените, притежават такова природно богатство? Ето, да беше се захванало тамошното население за електричеството. Не. Не са забелязали неговите забележителни възможности — продължили да превръщат водата в пара, правели колянни валове, изобретявали клапани, пароразпределители и изгорили в парните котли едва ли не половината гори на планетата. А когато преждевременно откритото електричество най-после си пробило път и изместило парната машина, все пак транспортът устоял на неговия натиск. Изпонаправили огромно количество автомобили, и те с колянни валове — страшно ги обикнали тези кривундели там, за нищо на света не искали да се разделят с тях. Започнали да правят зловонно гориво от нефт, чиито изгорели газове отровили въздуха в градовете.

Горе-долу такова впечатление правела на наблюдателите цивилизацията на тази планета от далечния ъгъл на галактиката. Тази цивилизация с нейните скокове напред и с блуждаенето си по странични пътеки им изглеждала най-малкото странна. Тяхното, на високоразвитата планета, развитие вървяло по възходяща права, под малък, скромничък ъгъл. Нужно ли е да обясняваме с какви изумени очи гледали те заплетените криви, представляващи според наблюдателя графичния израз на развитието на далечната планета. В тези криви окото — или това, което го заменяло — едва улавяло тенденция към подем.

И все пак следели тази тенденция неотклонно. И когато на тази планета бил отбелязан атомен взрив, наблюдателите от високо развитата планета се разтревожили. Да, наблюдателите. Те вече били повече — не единственият чудак, а цял, така да се каже, научен колектив. Така, значи отново преждевременно откритие: не се научили още да управляват атомната енергия, а виж ги ти — веднага ядрен взрив, който не е могъл да не погуби голямо количество от тамошните жители. Види се, те не държат особено на най-висшата ценност на мирозданието — разумния живот, щом пускат в ход неуправляеми ядрени реакции.

Безпокойството им особено пораснало, когато постъпили първите сведения за излизането на тамошните хора в Космоса. Разбира се, това били първи плахи стъпки, обиколки на планетата в пределите на гравитационното й поле. Но нали е известно на какви удивителни скокове са способни тамошните двуноги. За сега те, както се вижда, усъвършенствуват реактивните двигатели, работят с ракетно гориво, но къде е гаранцията, че няма да се справят със субстанцията на времето? Та те са странни: тръгнали по линията на развитие на паровата техника, въпреки че електричеството им било вече известно и достъпно, и това им струвало закъснение от век и половина по тяхното летоброене. Ами ако този път те не се отплеснат настрани и разберат, че това, което наричат скорост на светлината, не е предел на скоростта на взаимодействие на материята и излязат в галактиката? Тогава?

В същност най-прост силогизъм. Първа предпоставка: тамошните двуноги са способни в близко бъдеще да овладеят техниката на междузвездните полети. Втора предпоставка: те, въпреки че са разумни, все пак са запазили някои първобитни черти, свойствени, както изглежда, на техните диви прародители. Следователно: излизането в галактиката на тези заядливи същества, готови всеки момент да хвърлят неуправляема атомна реакция върху разумния живот, представлява сериозна опасност за цивилизования Космос.

Сега с далечната планета се занимавали много отговорни лица не само на тази високоразвита планета, но и в други цивилизовани светове, свързани със система за далечна космическа връзка. Интензивно се обменяла информация. И когато станало известно, че тамошните двуноги са започнали да изпращат апарати към съседните планети, било решено да се свика съвещание на представителите на висшите цивилизации, които се познавали помежду си: трябва да се вземат някакви мерки.

Конференцията се открила в съгласувания срок на една от планетите. Какво само нямало там, в смисъл — какви ли не форми на органичен живот! И белтъчни, и германиеви, и силициеви, и такива, за които и думи няма да ги характеризираш… Но какво да говорим, това трябва да се види, иначе просто няма да повярваш… Имало и представители на колективните организми — те долетели цял контейнер, една колония от около триста тона.

Организаторите на конференцията трябвало да поработят, както се казва, с пот на челата — по-точно на това, което заменяло челата. Но подготвили всичко добре: стаи за един с охлаждане, за друг с отопление и различно осветление, и храна, и атмосфера за всеки според нуждите му, и вани с разни течности… Средствата за общуване — грубо казано, преводът от различните честоти на обща — също, разбира се, били подготвени.

Събрали се, с една дума. Известно време изучавали събраната информация за далечната планета, причинила толкова безпокойства, после започнала размяната на мнения.

Станал, да допуснем, някакъв осморък-осмокрак, с очи на пръстите, и казва:

— Опасна планета, всичко може да се очаква от тези двуноги. Ще долетят със своите бомби и ще започнат да ги хвърлят безразборно по разумния живот. Та те помежду си непрекъснато воюват — още повече ще се нахвърлят срещу други, които примерно имат повече крака. Не трябва да си затваряме очите — или кой каквото има — за опасния вариант на по-нататъшното им развитие. Трябва да помислим за децата си.

— Какво предлагаш, брате? — попита председателят.

Осмоногият мига и казва:

— Звездата им каква е? Жълто джудже? Какво пък, ще натрупаме електроенергия, ще я концентрираме и ще пръснем звездата. Нищо друго не ни остава.

Но думата иска един двуног с люспеста опашка, ужасно гъвкав. Прелива от вълнение във всички цветове на дъгата.

— Братя по разум! — казва. — Не трябва да бързаме с такива сериозни неща. Та те са мислещи същества. Значи — казва — до известна степен са ни братя по разум. Защо ще хвърлят бомби върху нас? Дори да съумеят да долетят до нас, нали ще видят, че тук има високоорганизиран разумен живот. Не, те ще дойдат при нас като при по-възрастни братя за съвет, нещо повече — за помощ. И ние сме длъжни да им помогнем. Те ще разберат, че агресията не е оправдана нито морално, нито икономически. Не вярвам, че тяхното мислене е извратено по природа, изначално — това не може да бъде. Просто то е още младо и е изпълнено с детска разпаленост…

Че като бръмнала конференцията на всички честоти:

— Идеалист нещастен!

— Детска разпаленост, виждате ли, намерил в атомната опасност!

— Я го гледай как позеленя, за своите се е загрижил…

И наистина двуногият се развълнувал. Наложило се да изпие за успокоение чаша сода каустик. Поклъвнал люспите си, примигнал с теменното си око — и се успокоил.

След него се надигнал един зъбат, от тарбозаврите. Застанал на задни лапи, подпрял се с опашката си и започнал да предава телепатически — че инак нямал глас:

— Братя! — предава. — Ние, гущерите, живеем на планета, подобна на онази. При нас историята на живота е започнала точно така, както и при тях. Само че там поради попадането на системата в радиоактивна космическа ивица нашите братя гущери веднага измрели и в резултат на това страшно нещастие, за което е невъзможно да се говори без потръпване, жалките млекопитаещи завладели планетата…

— По-кротко за млекопитаещите — предупредили го.

— Моля за извинение — предава гущерът, — не исках да обидя никого. Аз само искам да кажа, че ако на тази планета не беше се случила трагедията, гущерите нямаше да позволят на млекопитаещите да се развият и всичко там щеше да тръгне по нормален път, без скокове и вихри — е, както е на нашата планета. Разберете ме правилно, имам пред вид онези млекопитаещи, а не разновидностите, присъствуващи на тази конференция. Там е трябвало да възникне наша, гущерова цивилизация. Друга работа, ако не е имало гущери от самото начало…

— Не се ли говори твърде много за гущерите? — прекъснали го.

— По-близко до въпроса — казал председателят. — Какво предлагате, брате гущер?

— Аз предлагам: да не се закача жълтото джудже. Не е хубаво да се взривява жива звезда без крайна необходимост. Пък и енергетически излиза скъпо. Планетата също не трябва да се унищожава, тя сама по себе си е хубава. Може би дори не всички тамошни жители трябва да се ликвидират, а само тези, който се пъхат в Космоса с атомни заряди. След тях може да се направи някаква дезинфекция, да приведем в ред състава на въздуха — ще стане превъзходна планета.

Думата иска колективният разум — тристатонният мозък:

— От името на разумната обвивка на планетата ни ние се обръщаме към вас, братя по разум. Опасността е голяма! Опасността е много голяма! За вас, разединените, това може би не е толкова забележимо, но ние ясно виждам цялата сериозност на положението. За нас повредата на един елемент от живота означава гибел за цялата обвивка, ние в никакъв случай не бива да се излагаме на опасност! Огнището на космическата агресия трябва да бъде ликвидирано, докато не е късно! Лично ние предлагам да се прекрати обсъждането трябва или не трябва. Разбира се, трябва! Ние предлагам да се обсъдят конкретните въпроси: кога и как! Не жалете енергия, братя, защото опасността е неизмерно голяма!

Това истерично изказване веднага довело конференцията до крайна възбуда. От всички страни, на всички честоти се чули викове:

— Колективният разум преувеличава — опасността не е чак толкова голяма! Те са още далече от междузвездните полети, може и изобщо да не ги овладеят, а ако ги овладеят, дотогава може да се цивилизоват!

— Хайде де! Каза се в доклада: склонни са към избързване. Ще изскочат в центъра на галактиката и ще ни заварят незащитени. Трябва да се вземат бързи мерки, а не да чакаме, докато там се цивилизоват до втора степен на разума!

— Правилно! Да се изчислят разходите на енергия, да я разпределим по равно и да пръснем жълтото джудже!

— Защо по равно? Да се разпредели пропорционално на радиусите на планетите, така ще бъде справедливо.

— Неправилно! Пропорционално на масите, а не на радиусите!

— Не трябва да се закача звездата! Ние, гущерите, молим да ни се даде възможност да въведем там ред…

— Да се пръсне, да се пръсне!

— Не бързайте, братя. Няма нищо по-страшно от грешката в прибързаното обобщение. Спор няма, докладът е обстоен, но ние не знаем никакви детайли. Ето казано е, че в последно време там по-рядко се наблюдават ядрени взривове. Как да разбираме такава тенденция, ако тя се окаже устойчива? Трябва да помислим, братя, да съберем повече информация…“

Ур млъкна.

През прозореца светеше луната и в нейната невярна светлина, раздробена от листата на черницата, лицето на Ур беше каменно неподвижно и очите му бяха немигащи, тъмни, без блясък. Валерий беше обзет от ужас от това лице, ужас и междузвезден хлад — сякаш космическа пропаст се разтвори изведнъж между него и дивана, на който лежеше Ур.

Внезапно го прониза страшна мисъл: не лежи ли робот в неговата стая? Робот-андроид, пратен на Земята, за да „събере повече информация“… Механизъм, който само се преструва на човек, а в същност е бездушен, толкова равнодушен към съдбата на човечеството, колкото и дивана, на който лежи… лежи, само защото програмата му е такава: по всичко да прилича на хората…

А там някъде, отвъд черните галактически далечини, някакви високоразвити същества очакват неговата информация. Те, видите ли, са разтревожени: преждевременно са излезли в Космоса заядливите, недодяланите, недораслите… как беше… до втора степен на разума… Да не смутят някак покоя на благоустроените планети, да не ги треснат с атомната тояга… И не ги интересува нашият живот, нашите радости и скърби, трудната и дълга борба на силите на доброто срещу злата сила, която именно размахва тази тояга. За тях, високоразвитите, ние сме все едно… все едно — хлебарка за дезинфекторите. „Планетата е хубава, само позволете на нас, гущерите, да въведем там ред, да ликвидираме зловредните млекопитаещи…“

Валерий седна на кушетката. Да изтича някъде, да направи нещо, да предупреди хората, че е надвиснала страшна заплаха. Всеки момент могат да „пръснат“ Слънцето — и ще се разхвърчат отломките от планетата, превръщайки се в облачета плазма…

А този робот, който лежи на дивана — да го обезвреди някак си… с чук по главата…

Ур пак започна да се върти, да се мята в чаршафите и изведнъж нададе вопъл и скочи от дивана.

Сърцето на Валерий се сви:

— Ти какво? — издиша той, обзет от ужас. — Ти какво?…

Протегна треперещата си ръка към лампиона, дръпна шнурчето. Светна. Ур, хванал се за задните си части, опънати от плувките, се мяташе из стаята. После се хвърли към леглото си, започна да рови из него, преобръщайки възглавницата, чаршафите.

— Ето го, проклетото! — изрева той и протегна на Валерий нещо на дланта си.

Беше кабарче. Хубаво чертожно кабарче с медна главичка и тънко острие лежеше мирно на дланта му.

— Как е попаднало в леглото? — възмущаваше се Ур и потриваше с другата ръка убоденото място. — Може би съм го бутнал от масата, като съм вземал книгата.

Валерий тъпо гледаше кабарчето. Космическият страх бавно го отпускаше, разсейваше се, изпаряваше се. И той облекчено въздъхна. И се разсмя. И това ми било робот — закрещя, като че го колят…

— Не разбирам какво смешно има тук — каза Ур.

Той изглеждаше разсърден. Черната му брадичка стърчеше, беше се нацупил като обидено дете.

Вратата се отвори със скърцане — в стаята надникна леля Соня в халат, украсен с абстрактни цветни рисунки.

— Какво става, момчета? Какви са тези викове? Ще разбудите цялата къща.

Ур добросъвестно обясни какво се беше случило.

— За такава незначителна травма — такъв вик? Не очаквах от вас, Ур. Ами ти, срамно е да се смееш на другаря си, Валечка. — Тя учудено гледаше Валерий, който изнемогваше от смях. — Вместо да дезинфекцираш раничката…

— Сега ще го намажа с йод. — Валерий обу чехлите си и отиде в кухнята, където висеше аптечката. — Ох, как ще го намажа!

След десет минути светлината беше изгасена и двамата отново лежаха в леглата си. Луната беше отплувала. Сега през отворения прозорец проникваше само слабото шумолене на листата под свежия нощен вятър.

След стреса и неочакваното облекчение Валерий се чувствуваше изморен, опустошен. И все пак странно е, помисли си той: защо Ур съчини тази история? Дали само защото прекомерно се е нагълтал с фантастика?

— Защо ми разказа това? — попита Валерий.

Отговор не последва. Ур спеше, легнал по корем, за да не разтревожи случайно убоденото място.

Седма глава
Какво беше това?

„Там долу, когато шумеше моторът, разговаряха за последен път те. Мис, — каза инженер Чарлз Хоулд, — от динамото сте по-мила за мен.“

Из стара песен

Равномерно се въртеше, леко се поклащаше и като че описваше конус с полюсите си планетата Земя — електрическият генератор с ротор с диаметър дванайсет хиляди километра, с окръжна скорост при екватора почти петстотин километра в секунда, с мощно магнитно ядро в центъра. И като с намотка тя е покрита със солената токопроводяща обвивка на Световния океан, а над нея — втора намотка — йоносферата, подхранвана непрекъснато от космическото излъчване.

На планетата има много движеща се вода. Могъщите струи на студените и топлите течения пресичат моретата и океаните в различни посоки. Безброй реки носят водите си към моретата…

Преди повече от сто години Майкъл Фарадей беше осенен от великолепна идея във водата — проводящата течност, която пресича магнитните силови линии, трябва да възникне електрически ток. И ако той бъде измерен, по него може да се определи скоростта на течението. Фарадей избрал на Темза участък, където реката пресичала магнитния меридиан под прав ъгъл. Наистина по онова време още нямало точни прибори и опитът излязъл несполучлив.

Минал цял век преди този опит да бъде повторен успешно. Сега съществува готова система ЕМИТ — електромагнитен метод за измерване на теченията. Но той е годен само за мощни течения от рода на Гълфстрийм.

Всички сериозни океански течения сега, разбира се, са измерени за нуждите на мореплаването. А „несериозните“, слабите течения? Като че ли те не са особено нужни.

Все пак беше решено да се изпробва методиката за измерване на слабите течения, предложена от Ур: приборът беше прост, изпитанието не изискваше особени разходи и Вера Фьодоровна даде съгласието си.

— Вечно ме откъсвате от работата — промърмори тя, когато изслуша Нона и приближи до стената, изцяло закрита от карти. — Е, хайде да погледнем тази мизерна рекичка.

Джанавар-чай — Вълчата река — течеше на седемдесет километра от града. За хилядолетното си съществуване тя беше прояла в пясъчно-глинестата почва доста дълбок каньон. През лятото рекичката пресъхваше и оголваше осеяното с камъни корито. През есента водата се увеличаваше и Джанавар-чай лениво течеше към морето без ни най-малко да подозира, че й предстои да послужи за научни цели. Тази висока чест й беше оказана, защото в ниското си течение тя, както и Фарадеевата Темза, течеше точно от запад на изток, пресичайки под прав ъгъл магнитния меридиан.

— Добре — каза Вера Фьодоровна, след като погледна картата. — Знам предварително: нищо няма да излезе, при такова течение няма да можете да извлечете ток от фона. Но за ваше щастие аз, както и всички жени, съм любопитна… Какво разглеждате там? — погледна тя към Ур, който стоеше до глобуса.

На времето Вера Фьодоровна Андреева се беше прославила с оригиналните си изследвания на влиянието на океаните върху магнитните отклонения. На нея принадлежеше идеята за тереллата — глобуса с медните океани. Когато по бобината соленонд, поставена вътре в глобуса, пропускаха ток, тереллата се превръщаше в геомагнитен модел на земното кълбо. Магнитните полюси се оказваха точно на местата си, от тях се разпръскваха силовите линии. Чрез окачване на магнитни стрелки около глобуса можеше да се получи вярна картина на аномалиите. По този начин Вера Фьодоровна обоснова хипотезата си, че аномалиите — изкривяванията на магнитните отклонения — са предизвикани не от друго, а от своеобразието в очертанията на океаните.

Нейният опит беше широко известен. На тереллата се занитваше моден лист, изрязан по формата на древния Световен океан — това беше палеоокеанът, съществувал преди петстотин милиона години. Включваха тока, стрелките трепваха и се обръщаха — сега те сочеха не северния магнитен полюс, а мястото, където той е бил в онези далечни времена — между Маршалските и Каролинските острови. Северният магнитен полюс на модела се преместваше на своето древно място, потвърдено от палеомагнитните изследвания…

Както изглежда, тереллата много привличаше Ур. Чул въпроса на директорката, той почука с пръст върху потъмнялата мед в южната част на Индийския океан.

— Ето тук — каза той. — Тук, около Антарктида, е единственото място на планетата, където се сливат всички океани…

— Всеизвестно и очевидно — промълви Вера Фьодоровна и се върна на мястото си.

— И тук минава единственото на планетата затворено кръгово течение, което опасва земното кълбо.

— Течението на Западните ветрове — каза директорката, премествайки книжата към себе си. — Имам твърде малко време, Ур, за да слушам подобни смайващи откровения.

— То липсва на вашия модел, Вера Фьодоровна. Направете тук пръстен и нека той се върти около глобуса. Моделът на земния магнетизъм ще заработи поновому.

Вера Фьодоровна погледна с присвити очи към тереллата.

— Защо пък ще заработи поновому? — след като помълча, каза тя. — Да допуснем, че в пръстена ще насочваме електродвижеща сила, моделираща електрическия ток в течението й, какво от това?

— Токът ще може да се увеличава и да се наблюдава какво ще стане.

— Може. — Вера Фьодоровна тъжно поклати глава. — Може да се увеличава токът и да се наблюдава. Всичко може. А вие се заемете вместо мене с това. — Тя покри с ръка купчината книжа. — Вие ще идете вместо мене на заседанието на профкомитета и ще разглеждате заявленията за квартири. А? Е, какво сте ме зяпнали? Вървете. Вземайте четвъртъка и петъка и се пръждосвайте на вашата рекичка. Ако трябва, прибавете съботата и неделята — това не ме засяга.

— Бих искала да знам какво става при нас — каза Нона със строг глас. — Дисциплината в групата съвсем се разхлаби…

Това не беше нито събрание, нито производствено съвещание. Просто всички бяха в пълен състав и Нона реши да произнесе пред групата възпитателна реч.

— Изпокарахме се като деца — продължаваше Нона. — Аня не иска да отиде, защото Ур отива. Валерий не иска, защото и Аня отказва. Вашите лични отношения не ме интересуват, но ако те се отразяват на работата…

Ур вдигна глава от геодезическата карта и каза:

— Аня не иска да отиде, защото аз отивам? Не разбирам.

— Ах, нищо подобно — каза бързо Аня, като се изчерви и намръщи тъпичките си копринени вежди. — Абсолютно ми е безразлично кой отива и кой не. Просто през почивните дни имам маса работа. В края на краищата има и други лаборанти.

— Аз бих взела друг — хладно каза Нона, — но като че ли нарочно Швачкин има изпити, а Межлумов е болен.

— Не разбирам защо сега Аня не иска да разговаря с мене — каза Ур.

— Не само с тебе — обади се Рустам.

— Много сте ми притрябвали! — Бузите на Аня горяха, на очите й се появиха сълзи. — Никъде няма да отида и изобщо, омръзна ми…

Тя не се доизказа и изскочи от стаята.

Продължителен звънец извести края на работния ден. Валерий бързо нахвърля в куфарчето си документи и книги, щракна ключалката и хукна към коридора.

В съседната стая нямаше никой, но Валерий забеляза нечия сянка зад матовата стъклена преграда, отделяща лабораторното помещение от стаята. Той надникна в полуотворената врата и видя Аня. Тя седеше зад старинния „Ундервуд“ с пръстчета, надвесени на клавиатурата. По бузата й, обърната към Валерий, се търкулна сълза. Аня я изтри и удари по клавишите. Написа няколко думи и отново застина в размисъл.

Валерий тихо приближи. Аня му хвърли уплашен поглед и закри с ръце пъхнатия в машината лист. Все пак Валерий успя да прочете: „До Директора на Ин-та по физика на морето др. Андреева. Заявние.“

— Написала си „заявние“, вместо „заявление“ — каза той.

— А тебе какво те засяга? — Аня бегло погледна листа. Веднага си отивай.

— Ти пишеш заявление за напускане?

— Да — каза тя и тръсна предизвикателно глава. — Омръзна ми. Не мога да ви гледам.

Под очите й беше черно от размазания със сълзите грим. Аня се извърна, показвайки с целия си вид, че чака Валерий да излезе. Той погледна нежния й тил с леките руси къдрици, после се наведе над машината и бързо написа няколко думи.

— Не смей! — Аня отблъсна ръката му.

Но Валерий успя да допише думата и мълчаливо излезе. Той вървеше по коридора, гледаше под краката си и старият паркет скърцаше под стъпките му. Почти беше стигнал до завоя, когато чу Аниния глас и се обърна. Аня надничаше от вратата на стаята си.

— Почакай ме на изхода — извика тя.

Оправи бързо лицето си. После извади от машината листа, на който след „Заявление“ беше напечатано „обичам те“, сгъна го и го скри в чантичката си.

Валерий я чакаше на изхода. Аня го хвана под ръка и те тръгнаха по обляната в слънце улица.

— Това истина ли е? — попита Аня. — Това, което написа?

— Да — отговори той, като поглеждаше към белите й обувчици.

Помълчаха малко. После Аня попита:

— Защо досега никога не си ми го казвал?

— Че защо? Сама трябваше да разбереш…

— Какви сте всички… като деца — каза Аня. — Защо трябва сама да се досещам? Защо вашите ухажвания, вашите дрънканици трябва да ме задължават с нещо? Като че сте собственици… Достатъчно е да отида с някого на кино или… или на плаж и ти веднага се правиш на оскърбен. А после се появява право от водата твоят приятел и заплашва да разбие нечия муцуна — пак добре, че не искаше да бие мене…

— Не се сърди на Рустам. Той се ядоса на Ур и… счете за свой дълг да се застъпи за мене, въпреки че не съм го молил…

— Ето на. Всички вие сте ужасно благородни един към друг. Цели рицари. Единият счита за свой дълг да се застъпи. Другият, като разбрал, че е отишъл на плаж с „чужда“ — тя подчерта тази дума — девойка, идва на другия ден и заявява: „Аня, извинявай, аз не знаех, че ти принадлежиш на Валерий, повече няма да ходя с тебе…“

— Гос-споди — простена Валерий. — Така ли каза?

— Глупак такъв, къде са го възпитавали? — сърдито каза Аня и пусна ръката на Валерий. — „Принадлежиш“!

— Наистина глупаво се е получило…

Той искаше да добави, че ни най-малко не е виновен, защото не е подтиквал Ур към такова изявление, но се запъна. Нали той даде на Ур да разбере, че трябва да стои по-далече от Аня? И нима, като познаваше идиотската праволинейност на Ур, беше трудно да предвиди, че той може да изиграе подобен номер?

— Той е малко недодялан — каза Валерий, — има си странности. Но мога да гарантирам, че не е искал да те обиди.

— Какво значение има дали е искал, или не? Как може изобщо да се каже такова нещо на момиче? Пришълец с пришълец такъв…

— Пришълец? — Валерий спря, гледайки изумено Аня. — Откъде измисли, че е пришълец?

— Не си ли чувал? Казват, че е долетял не от Румъния, а от Луната, от Марс, изобщо не знам откъде. Той е епилептик.

— Епилептик ли? — още повече се учуди Валерий.

— Нонка разказваше как е припаднал в кабинета на директорката. Изобщо — ненормален.

Аня отново го хвана под ръка и внимателно тръгна по прясно разровената пръст: по дължината на тротоара имаше изкоп. Няколко жени във ватенки с портокалов цвят оживено разговаряха, подпрени на лопатите. Група минувачи, заградили прохода, оживено обсъждаха някакво улично произшествие.

— Той му каза някаква грубост — чуваха се гласове, — а оня не се сдържа…

— Ка-ато го хвърли и той се прасна…

— Никой не го е хвърлял. Сам подскочи, хвана се за нещо, а после се пльосна на пясъка…

— За нищо не се е хващал; сам видях: увисна във въздуха и размаха ръце, като че плува…

— Е, на какво прилича това? — каза Аня. — Граждани, дайте път.

Тя приближи до малко магазинче за промишлени стоки. Обикновено продавачът стоеше на входа: в самото магазинче, с размери на шкаф, му беше тясно. Но сега продавачът не стоеше на улицата, не пушеше край пъстрия щанд. Той седеше на табуретка в магазина — през отворената врата се виждаше бледото му лице с безумно опулени неподвижни очи. Кой знае защо, той беше без своето неизменно огромно таке. Двама младежи — очевидно приятели на продавача — се грижеха за него, даваха му вода. Един от тях каза на Аня, която се пъхна в магазина.

— Не може, девойко, затворено с.

— Как така е затворено? — възмути се Аня. — Има още два часа до края на работното време!

— Той е малко болен. Ела утре.

— Добре де, да вървим — каза Валерий. — Ако някой е ненормален, това е този магазинер. Побъркал се е от безделие, не виждаш ли?

— Той ми обеща полски перлен лак девети номер. — Аня изглеждаше много огорчена. — Ах, колко досадно!… Кой е ненормален? Магазинерът ли? Не, не, той е напълно нормален.

Малко преди тях по тази улица минаха Ур и Нона. Нона вървеше с танцуваща походка, широко, като балерина разтваряйки стъпалата си. Тя се ядосваше на себе си за тази лекомислена походка, опитваше се дори да я промени, но да движи бавно крака, да ги поставя с пръстите навътре се оказа толкова уморително, че трябваше да зареже тая идея и да се примири. Уви, човек не може да върви срещу собствената си природа. Нона се дразнеше и от усмивката си: устните й като че бяха специално създадени за привлекателна усмивка. Е, с устните си Нона се справи — с цената на дълги тренировки пред огледалото се научи да държи устремените нагоре ъгълчета на устните си отпуснати. Това придаваше на лицето й малко високомерен израз — същия, заради който в института я наричаха ходеща статуя.

— Искам да те попитам — каза Ур, — какво означава изразът „да работиш за вуйчо си“?

— Така се казва, когато някой върши работа вместо човека, който е длъжен да я свърши.

— Излиза, че за работата, която не е изпълнил, Пиреев ще получи степен „Доктор на науките“?

— Ти си удивително досетлив.

Но иронията й не достигна до Ур.

— Ти преувеличаваш — каза той. — Не мисля, че моята досетливост би могла да удиви някого. Сега кажи: ще има ли вреда от това, че Пиреев ще защити дисертация и ще стане доктор на науките?

„Ех, че се е залепил за мене!“ — помисли Нона.

— За нашия отдел няма да има вреда, а по-скоро полза — сухо каза тя. — Да поговорим за друго, а?

— Хайде — съгласи се Ур. — Само да довършим този разговор. Значи полза. Ти имаш пред вид океанската експедиция?

— Да. И изобщо темата за електричеството в океанските течения. Тя не е съвсем в профила на нашия институт — това е лична тема на Вера Фьодоровна. Грушин възразяваше против нея, а Пиреев я утвърди.

— Значи няма да има вреда — удовлетворено каза Ур. — Ти искаше да поговорим за друго.

Нона обичаше логиката и винаги се стараеше да следва нейните правила. Но привързаността на Ур към строгите логически изводи я дразнеше. И изведнъж я обхвана желание да смути спокойствието на този новоизлюпен моралист.

— Не ти ли се е случвало да четеш Евангелието? — попита тя. — А аз съм го чела. Баба ми вярваше в бога и Евангелието ми остана от нея. Та ето там има доста любопитни афоризми. Например: „Не носете в храма цената на псетата.“

— Цената на псетата — замислено повтори Ур. — Това означава стойността на кучето, нали?

— Това означава, че не бива да се жертвуват за храма средства, придобити по недостоен начин.

— Нона, аз не разбрах — каза Ур, след като помълча.

— Ох! — Невъзмутимостта на Нона беше подложена на тежко изпитание. — Имам пред вид, в преносен смисъл, храма на науката — започна да обяснява тя. — Не бива в този храм да се въвежда недостойният, този, на когото мястото не е там. Ако и това не ти е ясно, ще поясня: користните цели са несъвместими с работата в науката. Сега разбра ли?

— Не съвсем. Нали ние не преследваме користна цел, като правим дисертацията на Пиреев.

— Разбира се — каза Нона, чувствувайки, че още малко и ще загуби самообладание, ще закрещи насред улицата. — Ние не преследваме користна цел, но се стараем да си осигурим поддръжката на Пиреев в нашите работи. И нека да свършваме, Ур. Темата не е много приятна.

Ур мълчеше, потънал в размисъл. Отпред тротоарът беше разкопан. Нона слезе на паважа, а Ур спря до автомата за газирана вода. Като изпи чашата на един дъх, той без видимо усилие прескочи изкопа и купчината изровена пръст и отново се озова редом с Нона.

— Ти много добре скачаш — каза тя. — Защо не се заемеш сериозно? Ще засенчиш шампионите.

— С какво да се заема сериозно?

— Със скокове на дължина.

— Как може сериозно да се занимаваш със скокове? — учуди се Ур. — Аз скачам, когато е необходимо.

Той отново спря, загледан в жените с оранжеви ватенки, които копаеха.

— Ур, аз тръгвам — каза Нона.

— Почакай за минутка, аз сега…

Той тръгна към продавача от малкото магазинче. Дебелобузест, с таке с огромен диаметър, той както обикновено стоеше до пъстрия си щанд и гледаше минувачите с чувство на превъзходство.

— Какво искаш? — процеди той, като погледна застаналия пред него Ур.

— Искам ти да работиш — каза Ур.

— Махай се оттук. — Продавачът премести скучаещия си поглед върху купчината пясък, която под замаха на лопатите се приближаваше към носовете на двуцветните му обувки.

— Не е хубаво — каза Ур. — Жените копаят земята, тежко им е, а ти по цели дни стоиш тук и нищо не правиш.

— Ти какво си се лепнал за мене? — присви очи магазинерът. Боя ли си търсиш?

— Не си го търся — добросъвестно отговори Ур. — Ти си почини — обърна се той към най-близката от работещите жени и издърпа от ръцете й голямата лопата. — А ти работи. — Той подаде лопатата на магазинера. — Вземи, вземи. Трябва да работиш.

Започнаха да се спират минувачи. Спря и минаващият оттам лилипут — спретнато облечен, с грижливо напомадена коса на път, с малко, ситно набръчкано личице. Изглежда, отиваше в цирка, който се намираше наблизо. Видял Ур, лилипутът се усмихна и му кимна, но Ур не го забеляза. Той още подаваше лопатата на продавача.

— Гавриш се, а? — просъска той през зъби.

С рязко движение магазинерът отхвърли лопатата. Наежил се в боксьорска поза, пристъпи към Ур и силно го блъсна в гърдите. Ур се удържа на крака, само отстъпи две крачки. Лицето му сякаш се вкамени и той кръстоса тежкия си поглед със злобния поглед на продавача, който замахна за нов удар…

И тъкмо тук стана нещо поразително, което даде повод за слухове и клюки едва ли не на целия град — нещо толкова поразително, че почти никой не повярва в него.

Но работничките в оранжевите ватенки и няколкото случайни минувачи, и цирковият лилипут, и, разбира се, Нона, видяха с очите си как продавачът изведнъж се откъсна от земята и увисна във въздуха. Разпльоснал се като гигантска жаба, той безпомощно и конвулсивно размахваше ръце и се мъчеше да достигне до балконската решетка на първия етаж. Такето падна от главата му, лъсна ранна плешивина.

Това продължи кратко време — не повече от пет секунди. После продавачът рухна по очи върху пясъка.

— Ай-ай-ай-й! — завайка се една от работничките. — Какво беше това?!

Ур се обърна и си тръгна. Нона се спусна да го догони. Погледна Ур в лицето и като че не позна веднага своя странен сътрудник обикновеното му добродушно, доброжелателно изражение беше изчезнало, устните му бяха плътно стиснати, между веждите му се беше образувала сурова гънка. „Като че е свалил маската си“ — помисли Нона с неочаквано и неприятно чувство на боязън.

Това чувство, а може би и нещо друго, на което тя не можеше да намери определение, й подсказа, че не бива сега да тревожи Ур с въпроси. И Нона забави крачка, изостана. Още известно време тя виждаше черните коси на отдалечаващия се Ур. После той се скри от погледа й.

Тролейбусът беше претъпкан. Но едно младо момче с тетрадка, изпъстрена с математически уравнения, отстъпи мястото си на Нона. Тя благодари и седна. Момчето стоеше до нея и я гледаше с усмивчица, изискваща взаимно внимание. След бегъл поглед Нона си помисли, че би трябвало да го облекат в костюм на средновековен паж — едно такова покварено момченце, дамски ухажор и покорител на сърца…

Още от детинство Нона си беше измислила тайна игра, превърнала се с течение на времето в навик. На събрания и съвещания, в метрото и в тролея тя крадешком наблюдаваше седящия срещу нея — мъж или жена, стар или млад, все едно — и мислено го преобличаше, сменяше прическата му, привеждаше външността му в съответствие с израза на лицето му, с предполагаемия характер.

Кандидатът на географските науки Грушин — гладко сресан на път, винаги с чиста риза и вратовръзка — като че ставаше истинския той, когато Нона мислено му сложеше тънка брадичка от ухо до ухо, сукнена фуражка с високо дъно, жълта рубашка, препасана с шнур с пискюли, и синьо-бели раирани панталони, пъхнати във високи лъснати ботуши.

По същия начин Нона ту надяваше на Валерий жокейска шапчица, ту му слагаше в ръцете лък и стрели и го изпращаше в Шеруудската гора. Кой знае защо, тя си представяше Рустам с брада, в цветен халат и чалма, той полулежеше в сладка нега на нисък диван и смучеше наргиле.

Но с Ур тази игра не успяваше. В какви само одежди не го обличаше фантазията на Нона! Ризница на римски легионер, космически скафандър, кожените доспехи на трапер — всичко това не беше вярно, не беше. Аня намираше у Ур сходство с Адам на Ефел. Не, глупости. Нона се опитваше да му надене дълга жилетка, колосани яки, даже дантели, които сега излизаха на мода. Какво пък — преди два века облечени в дантели мъже са извършвали безумни подвизи. Но и това не разкриваше вътрешната същност на Ур. Нона не толкова се дразнеше, колкото се безпокоеше.

От първия момент, когато Ур се появи в института, тя изпитваше към него неприязън. Струваше й се неправилна, дори ирационална лекотата и бързината, с която този лошо възпитан, неинтелигентен практикант решаваше и най-сложните физико-математически задачи. Тук имаше някаква измама и това тревожеше Нона, която обичаше във всичко яснотата и определеността. Още повече я ядосваше това, че против волята си мислеше много за Ур. Да, тя го оцени като способен работник и това би било напълно достатъчно за характера на техните отношения. Но не — Ур все повече завладяваше мисълта й. „Престани да мислиш за него!“ — заповядваше си тя. Винаги беше успявала да се подчинява на собствените си заповеди. Сега — може би за пръв път в живота й — самовнушението не помагаше.

Изплашеният вик на работничката с оранжева ватенка: „Ай-ай-ай-ай, какво беше това?!“ — все още беше в ушите на Нона.

„Какво беше това, все пак? — смутено мислеше тя, загледана през стъклото на тролейбуса към отминаващите къщи и дървета. — Магазинерът се нахвърли с юмруци към Ур и… излетя, сякаш подхвърлен от вълна… или въздушна възглавница… Какво беше това? Не може човек да вдигне друг човек, без да го докосва…“

Тук си спомни слуховете, плъзнали в института. Казваха, че Ур не е никакъв румънец, а пришълец. Другопланетен жител, приел земен облик. В пришълците Нона не вярваше — както и в телекинезата, и в снежния човек, и в нула-транспортирането. Светът е реален и напълно достъпен за петте сетива и няма защо да се подозират в него съкровени тайни, скрити от трезвия поглед. Тролейбусът, къщите, минувачите, магазините — всичко е привично в своята ежедневност, определеност, в ясните си очертания. И изведнъж — мятащ се във въздуха продавач…

Осма глава
Джанавар-чай

„Plaset experiri“^[21]

Латинска поговорка

Автобусът беше разточително украсен. По преградката, отделяща салона от тясното гнездо на шофьора, бяха пръснати картинки с красавици — някои шофьори от районните рейсове нищо не жалят за такива картинки. Помежду красавиците бяха налепени цветни картички с леки коли от различни марки и групова снимка на любимия футболен отбор. По ъглите стърчаха сухи боядисани тръстики и изкуствени рози. Стойките и дръжките на вратите, както и воланът бяха грижливо обвити в синя и червена пластмасова лента. Богатата украса се допълваше от лозунг, нарисуван без шаблон:

СЪВЕСТТА Е НАЙ-ДОБРИЯТ КОНТРОЛЬОР!

Нона и Аня седяха отпред, Ур и Валерий — зад тях. Беше горещо, насрещният вятър, нахлуващ в отворените прозорци, не спасяваше от жегата. Аня и Валерий се понадсмяха над автобусната украса, като подложиха на остра критика вкуса на самодейния майстор-декоратор. После Аня и Нона се задълбочиха в българското списание „Естетика на бита“.

Ур седеше мълчаливо, загледан през прозореца. Там нямаше нищо особено интересно. Покрай шосето се нижеше трасето на строящия се газопровод — изкопи, купчини изровена пръст, екскаватори^[22], правилно подредени тръби. По-нататък се простираше хълмиста сиво-жълта земя с кафяви храстчета тамариск^[23] и магарешки бодли, а над земята — бледосиньо небе с редки ивици облаци.

Валерий се облакъти на облегалката на предната седалка и надникна в разтвореното на Анините колене списание. Там имаше ярки картинки — пременени жени на фона на полирани интериори. Скучаещият му поглед се плъзна по редовете: „На линията на облеклото през този сезон подхождат големи накити от кована мед и керамика. За работната рокля трябва да се избере по-скромно украшение, например — медальон от дърво…“

Валерий се засмя и каза:

— Бул-ра.

— Какво? — обърна се Аня. — Каза ли нещо?

— Просто си спомних за Миклухо Маклай. Той пишеше, че папуасите си окачват нанизи от зъбите на диви свине. Това е много ценно украшение и се нарича „бул-ра“. С нищо не е по-лошо от вашите медальони.

— Не е остроумно. — Аня сви рамене. — Какво общо имат папуасите? Всеки се украсява, както може.

— Съвсем вярно. А защо се смя на шофьора? Той също е украсил своя автобус, както е могъл.

— Кой се е смял? — Аня го погледна с чистите си сини очи. — Ти се смя, а аз изобщо не се смях.

— Права си, аз се смях. — Валерий се отпусна на облегалката. Правилно е казано някъде, че с жените не бива да се спори.

Беше минало обед, когато те слязоха от автобуса на кръстовището, метнаха раниците на гръб и поеха по прашната пътека между необятните лозя. В гъстата зеленина цвърчаха щурци. Веднъж-дваж по пътя се мяркаха гущери — Ур ги изпращаше с любопитен поглед. Пред тях, на възвишението, белееха главните постройки на колхоза „Калинин“ — същия, в който сега живееха и работеха родителите на Ур. По негова молба малкият отряд се канеше да ги навести по пътя към целта на експедицията — рекичката Джанавар-чай.

— Още дълго ли ще вървим, Валера? — хленчеше Аня. — Ще се сваря на това слънце. Това е безчовечно в края на краищата.

Отдясно на синия фон на небето ясно се очертаваха ажурните мачти на ветрените двигатели с неподвижни криле. А вляво от лозята изведнъж излезе висок чернобрад колхозник в сини памучни панталони и риза, разкопчана и вързана отпред по хавайски. В едната си ръка носеше поцинкована, блестяща на слънцето кофа, а в другата — мотика. Главата му беше обвита с бяла кърпа.

Ур се хвърли към него. Колхозникът откри в усмивка едрите си зъби, остави кофата, пусна мотиката и прегърна сина си — защото това беше Шам. На Валерий той сега се стори къде-къде по-малко величествен от тогава, в незабравимия ден на запознаването им.

Бащата и синът се галеха един друг по раменете и говореха на непонятния език. После Шам, притиснал ръка до сърцето си, поздрави спътниците на Ур:

— Селям алейкум.

Ур взе кофата със синия камък и мотиката и тръгна по пътя редом с баща си. Останалите тръгнаха след тях.

Това посещение не се нравеше на Валерий, но Ур твърдо настоя на своето желание да навести родителите си. Преди заминаването Валерий трябва да обясни някои неща на Нона и Аня. Ур не е никакъв румънец, а някъде от Близкия Изток. Пристигнал е със семейството си — може би защото са избягали от някакви преследвания, това знаят само онези, на които това им е работата, а той, Валерий, не знае точно. И понеже в родината си родителите му са били селяни, и тук им разрешили да се занимават с привичния си труд. И най-добро ще бъде Нона и Аня да не задават излишни въпроси. Когато им каза всичко това, Нона сухо забеляза, че не се нуждае от съвети и сама знае как да се държи. Аня пък само възкликна: „Ах, колко интересно!“

Родителите на Ур живееха на края на селото в белосана къщичка с веранда, иззидана от каменни плочи. На стената под навеса висяха връзки златист лук, брезентова наметка и ватенка. Под тях имаше обувки и между тях — груби сандали със странен вид.

В единствената стая на къщурката нямаше мебели — нито маса, нито столове, нито креват. Подът беше застлан с гладък килим, в дълбока ниша лежаха навити дюшеци и одеяла, някои дрехи, домакински съдове. Но в ъгъла на саморъчно направена поставка стоеше новичък телевизор „Електрон“.

Каа, майката на Ур, в дълга до петите рокля от щампирана на ярки розови пъпки басма и с алена кърпа на главата се разшета. Беше непонятно кога успя да замеси тестото, та из двора се разнесе вкусната миризма на питки — Каа ги печеше върху кръгъл ламаринен лист, под който червенееха изгорелите сухи клонки.

Насядаха на килима в прохладната стая и пиха чай с питки и бяло пикантно сирене. Каа наливаше чай от тумбест порцеланов чайник, изрисуван със зелени листа и същите ярки рози. Черните й очи пробягваха от Аня към Нона и тя говореше на азербайджански, че много се радва на гостите и особено на това, че момчето й има такива добри и красиви приятели. И още разказваше, като от време на време млъкваше и търсеше думите, а понякога вмъкваше и съвсем неразбираеми — разказваше как в началото никак не могла да свикне с това, че от сандъчето изведнъж се раздават гласове и музика и на стъклото се появяват хора, които в същност не са в стаята. Но сега нищо — свикнала. А Шам… — тук Каа се засмя и понижи глас. — Шам още не може да свикне и го е страх от говорещото сандъче.

Шам чу думите й и сгълча жена си — достатъчно е бъбрила, трябва да даде и на гостите си да поговорят. Каа стисна устни и замълча. Но скоро пак се оживи и поведе с Аня разговор с помощта на Валерий, който по-добре от Аня разбираше азербайджански, за градските стоки — за чорапи, рокли и кърпи за глава и Аня обеща, че следващия път непременно ще й подари червени чорапи.

А Нона наблюдаваше. Всичко това и изглеждаше като странен, непонятно защо устроен маскарад. Родителите на Ур впрочем бяха натурални жители на Близкия Изток, в това Нона изобщо не се съмняваше. Не беше необходимо мислено да преоблича Шам, да му пробва други костюми — той си беше, какъвто си е. Каа й се струваше малко прекалено отворена и твърде ярко облечена, но също изявяваше своята същност — достатъчно е да махнеш от главата й ярката кърпа и да й сложиш обикновена, тъмна. Откъдето и да са пристигнали — от Близкия Изток или от Южна Азия — те бяха селяни.

Но как да свърже Ур с тях?

И какъв е този език, на който Ур говореше с баща си — език, изобилствуващ с гласни звукове?

След чая започнаха приготовленията за обяда. Мъжете решиха да направят шиш кебап. Валерий трудолюбиво помагаше на Шам да реже овнешкото и да нанизва парчетата месо на шишовете, а Ур разпали огън. Нона беше удивена от израза на детско любопитство, с което Ур гледаше ленивите езици на огъня.

— Знаеш ли колко е часът? — попита тя.

— Знам — отговори Ур. — Приблизително три и половина.

Ур нямаше часовник и Нона обърна внимание, че на лявата му китка не се вижда незагоряла ивица кожа, каквато бива обикновено под каишката на часовника. Но Ур винаги знаеше колко е часът — сякаш имаше в себе си часовников механизъм.

— Четири без двайсет и пет — каза Нона. — Още час и половина за обед. Още толкова — за път. Кога ще пристигнем на реката?

— Но ние няма да тръгнем днес. — Ур хвърли в огъня сухи клонки. — Тук ще пренощуваме.

— И без това имаме малко време. Не бива да губим цял ден.

— Не ти ли харесва тук? — Ур я погледна. — Моята майка казва, че ти си много красива.

Нона се канеше вече да напомни кой собствено е началник на експедицията, но като чу последната забележка на Ур, изведнъж пламна и усети как сърцето й заби силно. Какво е това? Разсърдена на себе си, тя се извърна.

Шиш кебапът беше много вкусен, всички вземаха сочното, пропито с миризма на дим месо с ръце и Нона за пръв път яде без вилица. Колкото и да се пазеше, все пак накапа панталона си с мазнина. Настроението й, и без това неопределено неспокойно, съвсем се развали.

Към края на обяда пристигна възрастен чичко с мъхнати посивели вежди. Седна с кръстосани крака и без да сваля калпака си, отказа се от храната, но пи чай чаша след чаша. Играейки си с прозрачна броеница, поде с Шам дълъг разговор.

След обяда Нона, Аня и Валерий тръгнаха към скалите, където според твърденията на Валерий имало язовир с удивително вкусна вода. Обаче на половината път Нона, позовавайки се на горещината и умората си, се върна обратно. Тя се чувствуваше някак самотна. Аня и Валерий явно искаха да се уединят — затова Нона ги остави. Ур седеше в стаята с баща си и госта — водеха някакъв безкраен скучен разговор. Нона се качи на верандата, седна на крайчеца и се облегна на стълба.

Тя се ядосваше на себе си, че се е „разкиснала“, че едва не плаче от съзнанието за собствената си ненужност. На кого е необходима? На майка си, която я обожава, малко се бои от нея и не се решава да задава излишни въпроси на опърничавата си дъщеря? На Вера Фьодоровна? На науката?…

До нея седна Каа. Погледна Нона в очите, заусмихва се, заговори с малко рязък глас. Лицето й беше почерняло от слънцето, с цвят на тъмна мед, чертите й бяха едри, нестопили се с възрастта. Нона изведнъж помисли, че Каа вероятно е имала доста необуздан характер.

За какво говореше тя? Нона почти не разбираше азербайджански, пък и Каа лошо владееше езика, но все пак девойката долови, че става дума за Ур.

Ако тя не грешеше, Каа разказваше колко добър и любящ син е Ур, жалко само че още си няма свой дом и имущество, за да създаде семейство. Разбра още, че Каа се интересува има ли Нона всичко това. Като подбираше с усилие думите и лошо ги произнасяше, тя съобщи на любопитната си събеседница, че има квартира и дрехи, и книги също. Телевизор? Да, има и телевизор. Следващия въпрос на Каа тя не разбра. Изглежда, майката на Ур се интересуваше кои са родителите й и богати ли са те, но не беше сигурна, че правилно е разбрала въпроса.

Каа я погали по рамото и пак забъбри нещо на Ур. Нона я попита откъде те с Ур са пристигнали тук. Но от това, което Каа произнесе в отговор, не разбра нито дума.

От стаята се чу смях. Някой от мъжете дори заръкопляска. Какво са се развеселили там?

Стъмни се. Каа запали на верандата лампа без абажур. Отново пиха чай със сладко от грозде. Гостът най-после си отиде — той дълго и вежливо се сбогуваше, стисна ръцете на всички, а Ур дори целуна.

Жените си легнаха в стаята, а на мъжете постлаха на верандата. Шам скоро захърка, а на Валерий не му се спеше. Тишината беше непривична, само от време на време в селото излайваха кучета. Петлите закрещяха неорганизирано — тяхната точност и синхронност забележимо се беше понижила в нашия нервен век. Наблизо цвъртеше щурец.

Блажено изтегнал се на дюшека до Ур, Валерий с удоволствие си спомняше отминалия ден, разходката с Аня. Тя беше нежна с него. Без обичайните си насмешки. Тя го обичаше! Нещо ново навлезе в техните отношения след неговото признание… Права е Аня: няма защо да се срамуваш от любовта си, това съвсем не е старомодно, каква мода може да има тук, дявол да го вземе…

— Ти не спиш ли? — попита Ур.

Валерий притихна — престори се, че спи, никак не му се искаше сега да разговаря. Но с такива уловки не можеш излъга Ур.

— Аз зная, че ти не спиш — каза той. — Моят баща има неприятности.

— Какво се е случило? — наостри уши Валерий.

— Завеждащият животновъдната ферма — старателно изговори Ур — е лош човек. Той продава овцете, които не му принадлежат.

— Бута наляво?

— Какво значи, бута наляво?

— Е, продава незаконно.

— Да, продава и си присвоява парите. Когато баща ми видял за пръв път как Даи-заде откарал от стадото две овце, той си помислил, че може така и вечерта, като докарал стадото от пасището, довел в къщи една овца. Това предизвикало неприятности. Даи-заде искал да даде баща ми под съд. Но председателят на колхоза се застъпил. Ограничили се с предупреждение и преместили баща ми от фермата на лозята. Той е много недоволен, защото обича овцете.

Валерий ясно си спомни сцената: Шам стои на колене в прахта сред стадото и целува муцуните на овцете…

— А с какво може да се помогне? — попита той вяло.

— Трябва да се докаже, че Даи-заде е крадец. Но той е много хитър. Курбанали казва, че той се е заобиколил със също такива приятели.

— Кой Курбанали?

— Които беше дошъл днес на гости. Той казва, че загубата на овцете Даи-заде често приписва на вълците. И затова го нарекли „Джанавар-заде“. Това значи — „вълчи син“.

— Вярно — засмя се Валерий. — Много лош прякор. Азербайджанците нямат фамилии, произлизащи от названията на животни. Те дори се чудят, че руснаците имат „животински“ фамилии: Волков, Медведев, Лисицин… Ти какво, решил си да му извадиш кирливите ризи?

— Да извадя кирливите ризи — повтори Ур. — Да, разбирам. Може би ще измисля нещо.

Посред нощ Валерий се събуди от чувство на тревога. Ур не беше до него, възглавницата му в пъстра басмена калъфка още пазеше вдлъбнатината от главата му.

Привдигнал се на лакти, Валерий видя Ур. Той стоеше в двора, неподвижен като статуя, отметнал глава към блещукащия в черното, не градско небе, звезден рой. Валерий вече не за пръв път виждаше тези пристъпи на странната болест у Ур. Отначало той мислеше, че това е лунатизъм, но после се убеди, че пристъпите идват не само през нощта и не само при пълнолуние, но и през деня. Понякога Ур замираше в каменна неподвижност, понякога клатеше глава и мърмореше нещо неразбираемо. Молеше ли се? Едва ли. Валерий вече знаеше, че Ур не е религиозен — във всеки случай нямаше отношение към нито една от известните на Валерий религии. Имаше нещо зловещо в тези пристъпи на Ур, особено в болезнените реакции, които настъпваха после.

Ето и сега Ур клюмна, стиснал с длани слепоочията си. Валерий не виждаше лицето му, но знаеше, че сега то е мъчително изкривено от болка. Той понечи да стане, за да помогне на Ур да се добере до верандата и да го сложи да легне на дюшека, но Ур със залитане тръгна към огнището, до което стоеше кофа с вода и започна да пие чаша след чаша. После седна на дръвника, отпуснал глава на коленете си…

Нона се събуди рано — едва се зазоряваше. Но се оказа, че Каа е вече на крака. От огнището се виеше дим и се чуваше равномерно бързо чукане. Каа разбиваше масло в малко дървено каче.

Нона разбуди отряда си. Валерий, който не искаше да се събуди, трябваше да бъде заплашен със заповед за мъмрене.

— Нямаш милост! — промърмори той. — За какво си старала толкова рано? Няма още шест. Да бяхме поспали още… И какви са тия номера — да раздаваш наказания…

— Стига си мърморил — засмя се Аня. — Ставай, ленивецо.

Тя хвърли към Валерий камъче и го улучи право в челото.

— Това е злостно нападение! — изкрещя Валерий. — Е, почакай!

Той изскочи изпод одеялото и подгони смеещата се Аня. Като видя това, Шам изведнъж се оживи, заръкопляска, закрещя неразбираемо, размаха ръце. Валерий се притесни, прекрати гонитбата, а Аня изобщо не се смути.

— Съвсем като деца! — каза Нона.

За закуска Каа им даде пирожки с месо във форма на полумесец, кисело мляко, зелен лук, масло и бял кашкавал „пендир“. Пиха силен чай и започнаха да се приготвят за похода. Каа погали всекиго по рамото, а на Аня напомни за червените чорапи.

През това време Ур, приседнал на каменното стъпало, пишеше нещо в своя бележник. Валери отдавна беше забелязал, че Ур никога не се разделя с този странен ролков бележник и не го дава на никого, въпреки че много хора молеха да го разгледат, учудени от необикновената му форма и тънкостта на непрозрачната му лента. Лентата наистина беше толкова тънка, че изглеждаше сякаш е намотана около ролките безброй пъти. В основата на бележника се намираха вероятно миниатюрните механизми. Валерий неведнъж беше виждал как Ур мигновено намираше отдавна направената записка, достатъчно беше да натисне там нещо и лентата започваше бързо да се превърта и сама спираше на необходимото място.

И железните пръчици, с които Ур пишеше, бяха необикновени, те като че ли прогаряха текста върху лентата и тя сама се превърташе. Ур докосна нещо в бележника и от лентата започна да се отделя тясна изписана ивичка — в механизма изглежда имаше нещо като нож. Навил отрязаната ивица на пръст, той пъхна бележника в джоба си и влезе в стаята при баща си. Чуваше се как разговаря с Шам на непонятния език.

— Ур, скоро ли ще дойдеш? — извика Нона. — Докога ще те чакаме?

— Съвсем скоро — отговори Ур, излязъл вече на верандата.

След него, усмихнат, като почесваше брадата си, се появи Шам.

В утринния хлад малкият отряд излезе от колхоза и закрачи по междуселския път право към рекичката Джанавар-чай.

— Какви дълги сенки имаме! — говореше Аня напевно. — А какъв въздух — чист озон!

— Хайде де — каза Валерий. — Ако беше чист озон, не би успяла и един път да вдъхнеш.

— Защо?

— Защото озонът е мощен окислител. Ще ти изгори дробовете.

— Само това липсваше! Озонът е много хубав кислород. О-три. Ние миналата година бяхме в Кисловодск и аз сама чух как един професор каза — гълтайте въздух, това е чист озон.

— Никакъв професор не е той, щом е дрънкал такива глупости. Озонът е полезен, ако на две хиляди кубически метра въздух се пада един грам, не повече…

— Вечно иска да покаже, че знае повече от всички! — възкликна Аня. — А не е още дори кандидат.

Ур, който беше следил разговора, каза:

— Озонът наистина е нужен за живота. Ако не беше озоносферата, задържаща космическите лъчи на височина двайсет — двайсет и пет километра над Земята, може би нямаше да има живот.

— Едно нещо е нужен, друго — полезен — каза Валерий. — И не съм уверен, че за живота непременно е необходима озоносфера.

— Аз не казах, че е непременно. Една населена планета може да мине без озоносфера, но тогава са необходими особени условия.

— Какви именно? — Валерий го погледна.

— Особени — повтори Ур, загледан в гущера, който изскочи от лозето на пътя.

— А вярно ли е, дето разправят, че ти си долетял от Марс? — за пръв път през това пътуване се обърна Аня към Ур.

— Това не е истина — отговори той спокойно.

— Е, не от Марс, а от някаква друга планета. Вярно ли е?

Нона забави крачка, за да чуе отговора на Ур.

— Нима аз приличам на жител на друга планета?

— Откъде да знам? Никога не ми се е случвало да видя жител на друга планета. В книжките и филмите другопланетните са винаги такива чудовища, че дори е противно да ги гледаш.

Лозята свършиха. Сега отрядът вървеше по гола равнина, по напукана суха земя. Пътят се превърна в едва забележима пътечка, лъкатушеща между храстите тамариск. Слънцето се издигна, скъсявайки сенките им. Започна да припича.

— Още дълго ли ще вървим? — захленчи Аня. — Нима не можехме да поискаме от колхоза кола или поне магаре?

— Дай си раницата — каза Валерий.

— Недей, Валера. Твоята е също тежка…

— Дай, дай. Поради липса на магаре… Той метна на гърба си Анината раница.

„Ех, че лаборанти! — сърдито помисли Нона. — Жалко, че Швачкин се разболя, той е превъзходен лаборант.“ Изведнъж почувствува, че някой хваща раницата й.

— Не — каза тя на Ур. — Не ми е нужна помощ.

— Аз съм по-силен от тебе.

Той я гледаше с обикновената си благодушно доброжелателна усмивка, но кой знае защо Нона си спомни как се вкамени и стана неузнаваемо лицето му, когато се втренчи в продавача. Ами ако и сега повтори своя трик…

И Нона му даде раницата си. В края на краищата Ур действително е по-силен от нея. Какви могъщи рамене има. Всичко е загадъчно у този човек — кой е той, откъде и защо е пристигнал с родителите си — това е дори смешно.

Ох, ама стига е мислила за него!…

Около два часа вървя отрядът по жарката степ и ето, пред тях се появи зелена ивица. Храсти дива леска обточваха коритото на Джанавар-чай.

Приближиха се до сипея. Рекичката като с нож прорязваше в степта тясна и дълбока цепнатина, на дъното на която, сякаш неподвижна, жълтееше водата. Скоро излязоха до големия бент, който преграждаше коритото на Джанавар-чай. Зад бента проблясваше на слънцето езеро, изпълняващо ролята на водохранилище за зеленчуковото стопанство на колхоза. От езерото към бостаните течаха канавки-аръци^[24].

Лениво, неохотно, като тънка лента се стичаше водата по зеления, покрит с мъх бетон на водоема. Недалеч от бента растяха двайсетина бряста, посадени, изглежда, за укрепване на глинестия бряг. Тук имаше и удобно място за спускане към реката.

Най-напред разпънаха палатката в рядката обедна сянка на бряста, чиито листа, назъбени по края, бяха изядени от листни въшки. После Ур и Валерий се спуснаха към рекичката — водата се оказа до кръста им — и прехвърлиха въже на другия бряг. От въжето спуснаха в жълтеникавата вода на Джанавар-чай хидрографско витло и тръбичка с мундщук — тънки кабели се проточиха от тях към самописците, монтирани в палатката. Сега оставаше да потопят във водата прибора, изработен по схемата на Ур — доста тежък датчик, снабден със спирали от ниобиева жица.

Преди да спуснат датчика във водата, Ур отвори херметическия му капак.

— Ние проверихме всичко — каза Валерий, недоволен от проточилата се работа на слънчевия пек. — Какво още си намислил?

Ур, без да отговори, извади своя бележник, потрака с лостчетата и от лентата се отделиха няколко квадратни късчета. Ур ги повъртя, сгъна ги плътно и ги пъхна под капака на датчика.

— Защо правиш това? — попита Валерий. — В твоята схема нямаше нищо такова.

— В схемата нямаше, в главата ми имаше.

Въртейки бързо отвертката, Ур завинти капака. С помощта на Валерий той закачи потопения във водата датчик за същото въже, на което висяха витлото и тръбичката. Сега съчетанието на трите прибора даваше възможност да се сравни скоростта на течението, получена по магнитния метод, със записите, които ще дадат хидродинамичният и механичният метод.

От датчика също опънаха кабел към палатката. Аня и Нона се заеха със самописците.

— При такова течение и витлото ще даде неверни показания — каза Аня, привично и бързо нагласявайки механизма за навиване на лентата. — А магнитният датчик — още повече.

— Ще видим — каза Нона.

Вече изморени, те отидоха на езерото да се къпят. Единственото спасение от горещината тук беше то. Водата в него беше топла и нечиста, но все пак — вода. И отрядът се плиска в езерото до обяд.

Над разпаления огън свариха супен концентрат, стоплиха месни консерви, кипнаха чай. Ядоха вяло. След обеда Валерий започна да мери с камъни празната консервна кутия, която захвърли на другия бряг на рекичката. Кутията ярко блестеше на слънцето и беше хубава мишена, но камъните на Валерий не я улучваха.

— Дисквалифицирал съм се — мърмореше той. — Като момче как мятах камъни.

Ур също взе камък, премери разстоянието до кутията.

— Искаш да се състезаваш? — усмихна се Валерий. — Направо, без самоучител, без теоретична подготовка?

— Дай ми за минутка кърпата си — каза Ур.

Валерий му подаде червената избеляла кърпа, с която връзваше главата си при къпане. Ур сложи в нея камъка, развъртя я над главата си, отпусна единия край — камъкът полетя със свистене и кутията звънна от удара.

— Бива си те! — възкликна Валерий. — Къде си се научил?

— Баща ми ме научи.

Отново отидоха да се къпят. Ур плуваше вече добре. Неуморно, безброй пъти той преплува езерото надлъж и нашир.

— Ще се преумори — каза Аня, която седеше на брега след къпането. — Той направо е побъркан по водата.

— Израснал е в безводни места — счете за нужно да поясни Валерий, изтегнал се на тревата.

— В какви места? — попита Нона.

— Не знам. — Валерий превърташе езика си, спеше му се. — В безводни и безлюдни. И от детинство го мъчи жажда. Измъчван от духовна жажда…

— Дрънкаш глупости — въздъхна Аня. — Откъде се снабди с такъв бански? — обърна се тя към Нона. — Много е сладък.

И те заговориха за бански костюми, после леко и плавно преминаха към тревирените рокли, чорапогащниците и пончотата.

— Пончото излиза от мода — намеси се Валерий, заспивайки. — На мода излизат шлиферите.

Но момичетата не обърнаха никакво внимание на насмешката му.

— Снеми записите от приборите — каза Нона, — докато не се е стъмнило.

Аня отиде в палатката. Скоро се върна с лентите, снети от самописците.

— Ставай, ленивецо, трябва да работим. — Тя погъделичка с клонче голата пета на Валерий.

Той дръпна крака си и промърмори нещо за липсата на спокойствие, но стана, прозя се и приседна до Нона. Започнаха да анализират колебливите линии, нанесени от перата на самописците върху перфолентите. Работата не беше много сложна, привична, но въшкава. Показанията на витлото и на тръбичката даваха скоростта на речното течение, пресичащо меридиана. Сега, узнали магнитните характеристики на местността, те можеха теоретически да определят величината на електродвижещата сила, действуваща във водния поток, но за да се получи крайният резултат, трябваше да се внесат множество поправки. Педантичната Нона не пропусна нито една.

— Велика река — каза Валерий, като подчерта в бележника получената нищожна величина. — Винаги съм казвал, че трябва да я преименуват в Ориноко-чай. Ей, Ур! — закрещя той. — Излизай, вече си посинял!

Ур излезе от водата, загрижено разгледа мокрите си гърди, ръцете и краката си.

— Да видим сега какво е дала ниобиевата жичка. — Валерий разгъна лентата със записаните показания на новия прибор, за да я сравни с изчислената величина на електродвижещата сила.

— Безсмислица някаква — вдигна той поглед към Ур. — Твоето приборче май показва вчерашната цена на житото в Афганистан.

— Цената на житото? — Ур се втренчи в него, после кимна разбиращо. — Ти се шегуваш.

— Действително — каза Нона, разглеждайки лентата. — Не може да има такава ЕДС^[25] при тази скорост на течението. Погледни, Ур, твоят прибор показва по-голяма ЕДС от теоретичната, а трябва да бъде по-малка — за сметка на загубите в приборите. Разбираш ли?

— Приборът показва правилно — каза Ур, като сравни изчислената величина с малко по-високата, зарегистрирана от неговия прибор.

— Как така правилно? — възрази Валерий. — Не може да възникне допълнителна енергия неизвестно откъде, това би противоречало на основния закон.

В кафявите, обкръжени с черни ресници очи на Ур се появи замислено изражение.

— Ето, ти каза, че съм посинял — каза той, след като помълча, — а аз не забелязвам това. Точно така и ти не забелязваш „допълнителната“ енергия.

— Но откъде ще се вземе? От въздуха ли?

— Малко по-отдалече — каза Ур. — От центъра на Галактиката.

— Какво? — изкрещя Валерий. — Космическо излъчване във форма на проста електроенергия? Върви, Ур, върви поплувай още малко в езерото, че май си се прегрял на слънцето…

— Аз съм се прегрял не повече от тебе, тъй като слънцето над нас е едно. Излъчването от центъра на галактиката достига до Земята толкова слабо, че никакви прибори и в никаква форма не могат да го уловят.

— Искаш да кажеш — никакви прибори, освен твоя?

— Да. Този прибор е високочувствителен.

— Значи триъгълната ниобиева жичка…

— Ниобият е добър материал, но и той е недостатъчно чист за реагиране на галактическите частици. Но в съчетание с моята лента…

— А, твоят тайнствен бележник! Видях, че сложи лента от бележника в прибора, но помислих, че това е за по-добра изолация. Дай да погледна, Ур. — Валерий се вгледа в едва различимата, съвсем фина шарка върху млечнобялата повърхност на лентата. — Някаква микроструктура. Да, такава лентичка дори Ованес Арсентиевич не може да достави. От какво е направена?

— Това е най-близко до ниобия. — Ур протегна ръка и взе от Валерий бележника си.

— И ти си знаел предварително, че тук ние ще получим такъв ефект? — попита Нона след кратка пауза.

— Аз не бях уверен. Все пак тук течението е много слабо. Добре би било да се изпита приборът в океанско течение. Там ние бихме получили по-показателна магнитна аномалия.

— Аномалия? — повтори Валерий. — Твоят прибор показва допълнителна величина на ЕДС за сметка на уловеното космическо излъчване — трудно е да се повярва, но да допуснем, че е така. Но какво общо има тук аномалията? Чуваш ли, Ур?

— Аз чувам — отговори той, загледан към тъмнеещата степ. — „Допълнителната“ енергия, която ние открихме в течението на Джанавар-чай, изкривява тук магнитното поле.

— Какво именно изкривява? Отклонението?

— Да.

— Странно — каза Валерий. — Четох някъде, че на земята има две места, едното в Атлантика, другото в Тихия океан. Наричат ги Дяволски триъгълници. Там внезапно започват страшни бури и стрелките на компасите показват географския север вместо магнитния. Знаеш ли това?

Ур вдигна поглед към Валерий и веднага го премести встрани. Отново се втренчи в хоризонта.

— Изкуствена аномалия, значи — замислено каза Валерий. — Джанаварска аномалия… Джаномалия — съкрати той. — Космическа съставна на речните токове…

— Речните токове ни дават малко — каза Ур. Океанските са друго нещо.

— Време е за вечеря — каза Аня. — Запалете огън, момчета.

Огънят догаряше. Езиците му някак неохотно доолизваха червените, с черни пукнатини главни. Тъмнината бързо се сгъстяваше, надвисваше над степта.

Аня изля от чайника в тенджерата врялата вода и изплакна чиниите и чашите.

— Вижте каква луна — каза тя тихо. — Едната й половина е ярка, а другата — тъмна и изглежда по-малка…

— Пепеляв цвят — вмъкна Валерий.

— В града никога не съм виждала такава луна. Тук тя е друга. Не привичният фенер в небето, а космическо тяло. Помислете само — там са били хора… Страшно е дори да си представиш — вечно черно небе, нито вода, нито вятър, нито дървета…

— И нашето небе сега е черно и няма вятър — и какво от това? А вместо вода имаме Джанавар-чай, само името й е река.

— Ти какво вечно спориш? — каза Аня, но във въпроса й не се чувствуваха нотки на раздразнение, а имаше необикновена мекота. — Спориш ли, спориш като петокласник.

— Кой спори? — Валерий хвърли цигарата си в огъня. — Аз просто поддържам разговора. Не искаш ли да се разходим, Анечка?

Той я прегърна през раменете и двамата се отдалечиха.

Ур хвърли в гаснещия огън суха брястова клонка. Тя не пламна веднага. Отблясъците от огъня пробягнаха по лицето му.

Нона седеше наблизо, обхванала с ръце свитите си колене.

— За какво мислиш, когато гледаш огъня? — попита тя след дълга пауза.

— Мисля колко е красив огънят.

— Струваше ми се, че най-много обичаш водата.

— Водата също обичам.

— Прибави към тях още два елемента — земята и въздуха, и ще станеш последовател на древногръцки философ…

— Емпедокъл — кимна Ур. — Тъкмо неотдавна четох за него в „История на философията“. Четири първоелемента на природата и ги привеждат в действие две противоборстващи сили — любовта и омразата. Наивен материализъм. Защо каза, че аз мога да стана негов последовател?

— Не знам… Но не бих се учудила много, ако беше така. В тебе има нещо първобитно…

Ур я погледна.

— С мене става нещо — каза той. — Аз сам не мога да разбера защо по-рано не съм изпитвал нищо такова.

— Мога да ти обясня. — Нона тръсна главата и стана. — Просто ревнуваш Аня от Валерий.

— Отиваш ли си?

— Да. Лягам да спя.

— Не си отивай, Нона. Аз искам да поговоря с тебе.

Тя отново седна на найлоновата постелка, учудена от собственото си послушание.

— Е, казвай.

— Не знам с какво да започна. Нещо ме измъчва. Ето там — той посочи натам, където отидоха Валерий и Аня, — като че някой се е притаил и дебне в засада…

— Глупости — каза Нона.

Ур погледна нейния ясен, сякаш заобиколен с червен контур профил.

— Ти, значи, мислиш, че аз ревнувам?

— Това не е моя работа — отговори тя. — Сам се оправяй. — И след като помълча: — Аз все си мисля за това, което стана днес. За тази джаномалия… Ти каза, че речните течения нищо няма да дадат, друго нещо са океанските. Какво имаше пред вид?

— Нищо особено… Да ревнувам Аня означава да желая да бъда сега на мястото на Валерий. Да я прегърна и да я целувам, нали?

— Ох… Остави ме на мира, Ур…

— Никой не може да ми обясни разбрано — каза той печално. — В отношенията между мъжете и жените аз наблюдавам някакви странни усложнения. Аня ме привлича, но да общувам с нея значи… как се казва това… да разваля отношенията си с Валерий. Привличаш ме и ти, но аз се опасявам дали моето общуване с тебе няма да предизвика неизвестни усложнения…

— Кой още те привлича? — попита Нона и надменно отметна глава.

— Такива въпроси се наричат иронични, нали? — въздъхна Ур.

Нона го погледна. За какво му е дотрябвало да я разиграва? Дали не се надява, че тя ще повярва в неговата неопитност? Хайде де!

Но нещо в тъжното лице на Ур, и неговите сведени рамене неволно извикваше у нея състрадание. Той приличаше на обидено, неразбрано, от другарите си момче…

— Мога да те успокоя — каза тя по-меко, — общуването с мене не заплашва с усложнения. Все пак аз бих искала да получа отговор на въпроса си… Чуваш ли?

— Чувам. — Ур отпъди с ръка роя искри, изхвърчали от огъня. — Аз говорех за електрическия ток в океанските течения. Нали знаеш как се проявяват в океана магнитните аномалии. Дори малките аномалии могат да снижат границата на радиационния пояс със стотици километри. Представи си как ще въздействува на магнитното поле откритият днес ефект…

— Джаномалия — вметна Нона.

— Да, космическата съставна на океанските токове може да стане полезен източник на електроенергия, ако се преобразува.

— По какъв начин ще я получаваме? От въздуха ли?

— От околната среда — кимна Ур. — Но това, разбира се, не е толкова просто. Ще се наложи да се поправи магнитното поле на Земята, да се превърне планетата в стабилен, сигурен генератор.

— Да се поправи магнитното поле ли? Какво означава това?

— Това значи да се съчетае магнитната ос на Земята с оста на въртене.

Нона смаяно се втренчи в Ур.

— Ти се каниш да измениш наклона на земната ос? — Тя се изсмя. — По-добре не си прави труда. С това вече безуспешно са се занимавали героите на Жул Верн.

— Нека земната ос остане на мястото си, защо да изместваме климатичните пояси? Аз говоря за изместване на магнитната ос. Магнитните полюси да съвпаднат с географските.

— Лесно е да се каже, Ур… Ние дори не знаем точно защо те не съвпадат — как тогава ще ги съчетаеш?

— Защо полюсите не съвпадат — това е особен въпрос. Да се промени обаче посоката на магнитната ос, доколкото разбирам, е изпълнима задача. Сам Световният океан предлага услугите си за това. Има уникално кръгово течение, опасващо планетата…

— Течение на Западните ветрове?

— Да. Трябва да се използува този поразителен природен феномен.

— Течение на Западните ветрове — бавно повтори Нона. — Слушай, спомних си… Веднъж в кабинета на Вера Фьодоровна ти се учуди, че за електроенергията се плаща. Тази идея — да се взема електричество направо от въздуха в неограничени количества — тогава ли възникна у тебе?

— Не помня — разсеяно отговори Ур. — Навярно по-рано.

Засадата се е притаила зад дърветата — там, където те са най-близко до керванджийския път. По-малкият син на водния цар присвива свирепите си червени очички. Ето, той бавно опъва тетивата на лъка. Ах, да го изпревариш, да го изпревариш — преди стрелата да се е откъснала от тетивата, да развъртиш над главата си прашката, да запратиш камъка по негодника, право в слепоочието му.

В слепоочието е най-сигурно. Така казваше баща ти, когато те учеше как да си служиш с прашката. Но това никога няма да ти потрябва, нали всичко е само странен, тревожен сън, навят от разказите на баща ти.

После настъпва утрото, угасява безбройните купчини звезди в светлото небе, изгрява жълто-зеленото слънце, прогонва от разсъдъка нощните кошмари и идва Учителят. Светът отново придобива обичайната си яснота и завършеност и с всеки ден, с всеки дълъг и ясен ден ти все повече усещаш своята принадлежност към общия разум и сливайки се с него, твоята мисъл се усилва стократно, става по-могъща, всепроникваща…

Само сънищата… Ти никога не си виждал нито водния цар, нито по-малкия му син със свирепите червеникави очички — защо те тревожат, когато разсъдъкът ти дреме? И смутен от ирационалността на нощта, ти изпращаш на Учителя въпрос: от какво е това? От какви глъбини възникват образите, невиждани наяве? И съществува ли в действителност кладенецът от разказите на баща ти, има ли такава долина и керванджийски път, който води към голяма река?

На следващата сутрин, след като излезе от апарата си и го изпрати на паркинга, Учителят ти каза: „На кораба родени, аз намерих картите на онази експедиция. Ето ги. Твоя кладенец го има. Във всеки случай — имало го е. Той отстои на една дванайсета част от окръжността на север от екватора. За съжаление не е отбелязана дължината на неговото местонахождение. Впрочем няма за какво да се съжалява. Що се отнася до нощните видения, то те означават само едно: ти не си още напълно причастен. Но и това ще дойде.“

Разбира се, ще дойде, мислиш си ти. То се знае! Но след излизането на Учителя вземаш картата, оставена по твоя молба, изчисляваш една дванайсета част на север от екватора и започваш да движиш пръст по паралела. Това би трябвало да бъде гореща долина; граничеща с река. Пръстът бавно се плъзга по паралела. Не е ли тази низина?… Или тук? Голяма река, вливаща се в морето… А ето местност между четири морета… Някъде тук?…

Ах, всичко би било толкова просто, толкова спокойно, ако не бяха тези странни сънища… ако не бяха душните докосвания на нощта…

Ур се събуди от задуха. Отхвърли одеялото от себе си и лежа известно време, заслушан в ромона на водата. Беше ранно утро. Не се виждаха нито луна, нито звезди — небето беше плътно забулено с облаци. Там, във висините, се виждаше как вятърът с всички сили гони облаците към морето, а тук, на земята — ни най-малък полъх.

До него на надувния дюшек сумтеше Валерий. От палатката на момичетата долетя сънено мърморене.

Ур стана и отиде на брега. През деня рекичката течеше по дъното на каньона като съвсем тънко ручейче сред белите камъни. А сега сякаш беше запълнила цялата цепнатина между глинестите сипеи. Ур тръгна нагоре по течението към езерото. Шумът на водата нарастваше и той видя в слабата предутринна светлина, че отворът на водостока вече не пропуска всичката вода — тя преливаше през цялата ширина на бента — клокочещ поток от бяла пяна — и нивото й бързо се повишаваше.

„Датчиците трябва да се вдигнат по-високо“ — помисли Ур и тръгна обратно.

До входа на палатката стоеше Нона в своя синьо-бял бански костюм — изглежда задухът беше събудил и нея. Тя се решеше и при всяко размахване на гребена от тъмните й коси с пукот се сипеха сини искри.

— Какво си се втренчил? — каза Нона. — Никога ли не си виждал статично електричество?

— Водата в реката приижда. Трябва да се вдигнат датчиците.

— Навярно в планините е валяло. — Нона захвърли гребена в палатката и тръгна към брега. — Скоро и тук ще се разрази буря. Ох, че е задушно!

Като използуваха висящите макари, те започнаха да вдигат датчиците, окачени на прехвърленото през каньона въже, за да бъдат в горния слой на прииждащата вода.

Внезапно от покритото с облаци небе задуха вятър. Лъхна ги прохлада, паднаха първите дъждовни капки.

— Сега ще се усили — каза Нона. — Да отидем в палатката.

И тя тръгна с леката си походка, сякаш вървеше по сцена, а не по сивата, премазана от зноя земя. Тя разбута Валерий, който започна да рита и да крещи дръзки антиначалствени думи. Но дъждът наистина се усили и Валерий трябваше да стане и да вмъкне дюшеците в палатката.

— Ур! — извика Нона от палатката. — Чудак, ще се измокриш. Ур! — закрещя тя в един глас с Аня.

Но Ур не откликна на благоразумния призив. Той стоеше, разперил ръце под дъжда, който се усилваше. Жадно всмукваше с ноздрите си разливащата се по степта свежест, с наслада приемаше зачестилите удари на капките по разгорещеното си тяло.

Вече валеше като из ведро. Земята, едва преди няколко минути суха, скучна, почерня, размекна се, заблестя, покри се с мехурести локви. А по небето сякаш се търкаляха железни громолещи бъчви. Изведнъж избухна ослепителна бяла светлина — дълга разклонена мълния се вряза в отсрещния бряг. Чу се гръм като топовен изстрел.

— У-ур! — изплашено закрещя Аня.

— Нищо — каза Нона. — Реката заменя гръмоотвода. Каква буря! — добави тя, без да сваля очи от Ур.

Още една мълния.

— Ех, че хубаво! — извика Валерий, подал глава от палатката. — „Хваща мълниите морето и гаси ги в свойте бездни…“

— Какво каза? — гласът на Ур долетя през шума на пороя. — Хваща мълниите морето?…

— И гаси ги в свойте бездни!

Светкавица! Грозно, с тътен прорева гръмотевица.

Ур, целият в струи вода, стоеше, отметнал глава назад, вдигнал ръце нагоре и лицето му изразяваше такава първобитна радост, че Нона си помисли: варварин, наивен дивак, одушевяващ природните сили… Ето я неговата същност и не е нужно да му измисля други дрехи — той е именно такъв, в бански гащета, обливан от пороя, рожба на тропическите лесове… или на великите простори на саваната… Виж, може само да му се сложи в ръката масайско копие или как се казваше… зулуски асегай…

— Хваща мълниите морето! — Гръм заглуши възторжения вик на Ур. — И гаси ги в своите бездни!…

— Ей, опасен е! — засмя се Валерий. — Анечка, усещаш ли как мирише? Това е любимият ти озон.

Мълнията проблесна съвсем близко, гръмна се страшно, оглушително. Аниният писък още не беше стихнал, когато се чу гласът на Ур:

— Въжето! Водата отнася датчиците!

Валерий изскочи от палатката, Нона се втурна след него. Краката им се хлъзгаха в размекнатата глина, пороят ги шибаше по голите гърбове. Ур, застанал на самия бряг на каньона, се мъчеше да изтегли стоманеното въже: мълнията го беше ударила на отсрещния бряг и сега прекъснатото въже с окачени датчици се люлееше в ревящия поток. Дано не се откъснат датчиците…

Валерий и Нона също се хванаха за въжето. Тримата го измъкнаха, след въжето се проточиха кабелите, обърканите макари. Един от датчиците се беше закачил за нещо под водата.

— Не дърпай, ще се скъса! — извика задъхано Нона.

Тя издърпа кабела от ръцете на Ур и започна да го клати наляво-надясно, докато датчикът не се освободи. Това беше приборът с ниобиевата жица.

— Занеси го!

Ур, притиснал до гърдите си хлъзгавия датчик, го понесе към палатката, където Валерий с помощта на Аня вече подреждаше другите спасени датчици. Нона остана на брега, за да намотае кабела.

И изведнъж огромна вълна се издигна над каньона на Джанавар-чай. Бентът не беше издържал напора и рухна. Потокът, запълнил догоре каньона, се понесе надолу, към морето. Краят на глинения сипей, на който стоеше Нона, се откъсна от брега. Викът й се извиси и секна…

Ур рязко се обърна и видя как девойката заедно с глинения пласт изчезна в клокочещата вода. С два-три гигантски скока той стигна до брега и засилен, скочи в ревящия поток.

Втора част
Беглецът

Първа глава

„Не носете в храма цената на псетата“

„Оказва се, че му е необходимо да раздели трийсет и едно цяло и три осми дюйма наполовина. Той се мъчи да направи това на ум и изпада в безумие.“

Джером К. Джером, „Трима в една лодка“.

Да скриеш от обществеността рождения си ден можеш където и да е, но не и в Института по физика на морето. Тук във всеки отдел има пазител на традициите, който държи списък на сътрудниците с дати, преписани от картотеката на отдел „Кадри“.

В отдела на Леонид Петрович Грушин такъв пазител беше Рустам и при него, можете да бъдете сигурни, имаше такъв ред, че и мишка не би се измъкнала. Рустам влагаше голямо старание в извънслужебните форми на работа.

Той започна отдалече подготовката за рождения ден на Нона. Именно така следва да се обясни фактът, че сутринта на 13 юни, като дойде на работа, Нона видя над бюрото си голяма картина, рисувана с масло върху картон и малко условен, но въпреки това впечатляващ стил. За основа на сюжета беше послужила известната картина на Серов „Отвличането на Европа“. Само че бикът плуваше не в синьо море, а в бурна кафява река и муцуната му беше човешка — една добродушна, с пълни устни физиономия, украсена с черна брадичка. На широкия златист гръб на бика седеше с подвити крака девойка в синьо-бял бански костюм, с надменно лице, стиснала в ръка логаритмична линийка. Отдолу с великолепен технически шрифт беше написано:

„От старите легенди тук

се раждат сладостните звуци.

Прославен нека бъде Ур:

спаси той Нона за науката.“

От деликатност сътрудниците дадоха възможност на Нона да съзерцава картината сама. Затова никой не видя как тя се изчерви, смутена и разсърдена от фриволното изображение. Обаче успя напълно да се овладее до момента, когато се разтвори вратата и влязоха Рустам и останалите сътрудници. Рустам, сияещ с белите си зъби, тържествено поднесе на Нона букет люляк и всички изпяха туш.

— Честит рожден ден, Нона!

Аня и другите момичета от отдела се разцелуваха с нея, а мъжете й стиснаха ръка, само нахалният Марк набра смелост и целуна Нона по бузата. Тя веднага се изтри с кърпичка и каза осъдително:

— Не можеш ли да минеш без това?

— Не му се сърди, Ноночка — каза Рустам усмихнато. — Той два дена се мъчи, упорито съчинява стихове.

— Огромно „благодаря“, момчета… — каза Нона по-меко. — Много ми е приятно, че сте се сетили… През почивката всички заповядайте тук. Рустам, вземи и се разпореди, моля ти се. — Тя му подаде десет рубли.

Това също беше традиция — през почивката рожденикът гощава колегите си с торта и шампанско.

— Къде е Ур? — попита Нона, като погледна Валерий. — Не е ли дошъл на работа?

— Отиде направо в библиотеката — отговори той.

Самата Нона посъветва Ур да прегледа литературата за океанските течения. Сега, когато дисертацията на Пиреев беше готова, можеха да се върнат към своята тематика, да започнат сериозна подготовка за експедицията. Идеята на Ур за съчетаването на магнитната ос с географската се струваше на Нона невероятна, неосъществима. Но беше много примамливо да се провери ефектът на джаномалията — космическата съставна на океанските течения — в кръговото течение на Западните ветрове. Ур изглежда е увлечен от своята идея — по цели дни не излиза от библиотеката. Прекрасно. Идеята трябва да се обоснове както трябва.

И все пак на Нона й се искаше днес Ур да не бърза за библиотеката, да беше дошъл и той да я поздрави.

— Моля да се зафиксира великият момент — каза Валерий, чието бюро беше затрупано с ленти със записи на подводния магнитограф, — аз се връщам към своите криви!…

— Спри, безумецо! — прекъсна го Рустам. — Ще урочасаш работата!

И в този момент на бюрото на Нона зазвъня телефонът. Валерий опули очи и се хвана за сърцето.

— Наистина, Валерий, много си непредпазлив — каза Нона и вдигна слушалката. — Слушам… Да, Вера Фьодоровна, всичко е готово… Добре… Добре… Идвам. — Тя стана. — Пиреев е дошъл. Моли, както се изрази Вера Фьодоровна, да занесем материалите.

— Няма търпение — каза Валерий. — Сама ли ще ги занесеш или да ти помогна?

— Сама. — Нона пое от него две дебели папки, а от Рустам — свитък графики и чертежи. — Тръгвам. Трябва и Ур да измъкна от библиотеката, него също го викат.

Тя тръгна към вратата и за втори път тази сутрин в стаята беше изпят туш — сега по повод избавлението от неприятната работа.

Ур седеше в библиотеката, обграден с атласи и книги. Той видя влязлата Нона и широко й се усмихна. После извади от джоба си кафява кутийка.

— Това е за тебе — каза той. — Подарък за рождения ти ден.

— Но защо, Ур… — Нона порозовя. — Благодаря ти, разбира се, но това съвсем не е задължително.

В кутийката се оказа голяма брошка — зеленикав бръмбар в бронзова обковка.

— Много красив бръмбар, нали? — каза Ур.

— Да — кимна Нона, която отдавна не беше виждала такава крещяща безвкусица. — Благодаря, Ур. Аз дойдох за тебе — Вера Фьодоровна ни вика.

— На съвещание? — Ур се намръщи. — Няма да дойда.

— Това не е съвещание. Пиреев е пристигнал и иска да поговори с тебе.

— А аз не искам.

За да сломи упорството му, Нона трябваше да прибегне до непозволен прийом — не бива да я огорчава на рождения й ден…

Ур изглеждаше мрачен, когато влезе след Нона в директорския кабинет. Вера Фьодоровна ги погледна със силно присвити очи и им направи знак да седнат. Грушин, който също беше там, възкликна патетично:

— Ето го нашия герой!

Пиреев с приветлива усмивка насочи към Ур изпъкналите синкави лещи на очилата си.

— Здравейте, младежи — заговори той, малко фъфлейки. — Леонид Петрович ми разказа за вашите подвизи на… как нарекохте тази рекичка?… Аха, на Джанавар-чай. Това е приток на Каспий, нали? Много, много ми беше приятно да чуя.

Ур мълчаливо сложи на бюрото пред него двете дебели папки и свитъка с графики.

— Вие сте искали да поговорите с мене? — попита той. — Хайде по-бързо, защото нямам време.

— Нашият чуждестранен колега е прекалено праволинеен — побърза да се намеси Грушин. — Наистина, Ур, можехте да бъдете по-любезен.

— Нищо, нищо. — Пиреев с бащинска всеразбираща усмивка вдигна ръка. — Мога да ви уверя, другарю… Ур, че аз имам напълно достатъчно работа, не по-малко важна от вашата, и съвсем не смятам да посягам на времето ви.

Ур седна на края на стола.

— Нона — каза Грушин, въртейки пепелника на бюрото. — На Максим Изидорович ще му бъде интересно да чуе за вашия експеримент на Джанавар-чай. Каква аномалия сте открили там?

— Още е рано да се говори за това — каза Нона с обикновения си затворено хладен израз на лицето. — Частният резултат, който получихме, носи случаен характер.

— Аз също мисля така. Записът на излишната електроенергия в речното течение следва да се отнесе по-скоро за сметка на недостатъчната чистота на опита. Но в какво се състои принципното устройство на прибора, който сте потопили в джанаварската водица?

— С удоволствие бих ви разказала, но трябва да призная, че и аз не разбирам принципа. Това Ур го измисли.

Всички погледнаха към Ур. Той седеше, подпрял буза с юмрук, и гледаше през отворения прозорец. Нона забеляза, че на карираната му риза липсва горното копче.

— Е — какво пък — прекъсна Пиреев продължителната пауза. — Да се надяваме, че някой друг път ще се срещнем с другаря Ур — в момент на по-добро разположение на духа, нали така? — Той хвърли поглед на часовника си. — Тръгвам, скъпа Вера Фьодоровна. Благодаря на вас и вашите другари за помощта в моята работа. На свой ред винаги съм готов да ви помогна с каквото мога.

— Максим Изидорович — каза Нона, — няколко от последните раздели не успяхме да препечатим…

— Моля ви се, няма нищо, Нона, всичко това ще направя сам, когато завърша окончателно дисертацията. Всичко хубаво, другари.

Той стана — къдрокос, благовъзпитан, в превъзходно ушит сив костюм.

— Ще ви изпратя — каза Грушин, — хем ще ви дам и калъф за чертежите. Така ли ще го носите?…

Той излезе след Пиреев.

— Уф! — въздъхна Вера Фьодоровна и запали нова цигара. — Честно казано, Ур, аз не съм любителка на светските разговори и всички там дипломатически церемонии, но не ми харесва и когато хората се държат невежливо.

— Аз съм се държал невежливо? — учуди се Ур. — Всичко, което казах, беше, че нямам време и това е самата истина.

— Пийнете газирана вода, това ще подобри настроението ви. — Директорката напълни една чаша и я подаде на Ур. — Пийте, пийте, по-живо!

Ур усмихнат взе чашата, изпи я на един дъх и си наля още.

— Едва ли Пиреев ще ощастливи науката, но като администратор го бива — каза Вера Фьодоровна. — Е, работата е свършена — и Пиреев е сит, и овцете са цели…

— Какви овце? — попита Ур и остави чашата.

— Досаден тип сте вие, извинете за откровеността. Всичко трябва да ви се обяснява.

— Вера Фьодоровна, доколкото разбирам, иска да каже, че сега, вече със сигурност, участието ни в океанската експедиция е обезпечено — каза Нона.

— В живота си не съм срещала по-добър интерпретатор на мислите си. — Контраалтът на директорката прозвуча едва ли не басово. — А сега ето какво, приятели. Забравете, че съм началник, и ми обяснете като на студент второгодник какво собствено е станало със земния магнетизъм на тази ваша мизерна рекичка.

Тримата седнаха на масата и се започна оживен разговор. Листовете се изпълваха със схеми и формули. В самия разгар на спора в кабинета се пъхна главният счетоводител. Вера Фьодоровна го измери късогледо и каза:

— Михаил Антонович, моля ви, елате след час. Заета съм.

Веждите на счетоводителя излетяха почти до основата на плешивината му. Досега не му се беше случвало да чуе такова нещо. Пристъпвайки неловко, настрани, той напусна кабинета. След него се чу:

— Формата на океаните, младежо, техните очертания — ето какво определя аномалията на вертикалната съставна. Очертанията на океаните, а не теченията!

— Аз знам вашите трудове, Вера Фьодоровна, и високо ги ценя…

— Тогава за какъв дявол ми поднасяте това кръгово течение с неговата смешна сила на тока? Мислите, че пръв сте открили кръговия характер на течението на Западните ветрове? Да имате да вземате! Жул Сигисбер Русто, моят заклет приятел от Санта Моника, отдавна ме подтиква да направя околосветска магнитография на Смелите Запади, но и той, чувате ли, самият той, великият фантазьор Русто нямаше и най-малка представа за практическата полза от подобно начинание! Е? Защо мълчите?

— Аз мълча, защото вие изобщо не правите паузи — каза Ур. — Вие упорито не искате да вземете под внимание космическата съставна, за която ви обяснявам. Вие сякаш забравяте, че Земята е космическо тяло. Тя се носи в пространство, пронизвано от излъчвания. Земята със своето магнитно поле се къпе, буквално се къпе в океан от енергия. Нима това е лошо — да се черпи електроенергия направо от Космоса?

— Аз се занимавам с океанология, Ур, а не с фантастика. Вера Фьодоровна стана и бавно тръгна към креслото си. До масичката с глобуса тя спря и погали с длан матово сияещата мед на океаните. — Напрашила се е моята терелла — каза тя със затаена печал. — Какво ми предлагахте да добавя към модела? Някакъв пръстен?

— Да — каза Ур. — На вашия модел там, където се сливат всички океани, има неподвижна мед. Направете на това място въртящ се пръстен. Моделирайте течението на Западните ветрове. Смелите Запади, както казвате вие…

— Тихо! — викна Рустам, влизайки без усилие в трудната роля на тамада^[26]. — Аркаша, млъкни, бъди любезен. Валерка, седни на прозореца и отстъпи стола на дамите. Анечка, разрежи тортата. Тихо де! Марк, на тебе говоря!

— Наистина, докога ще дрънкате за футбол? — обърна се Нона към Аркаша и Марк. — Ще свърши почивката, а нямам намерение да провеждам мероприятието в друго време.

— Аз мълча. — Аркаша се поклони на Нона.

Рустам изгърмя с тапата от шампанското.

— За мен не трябва — каза Ур, когато Рустам му протегна чашата.

— Но, друже, не искаш ли да пийнеш за Нона?

— Не му досаждай, Рустам — каза Нона, която седеше до Ур. — Той е въздържател и няма защо да го съблазняваш.

Но когато Рустам предлагаше на някого да пие, не беше възможно да се отървеш от него. И Ур прие чашата от неговата твърда ръка.

— Скъпи приятели! — провъзгласи Рустам. — Днес е забележителен ден…

— Въпреки че е тринайсето число — обади се Валерий.

— Въпреки числото и въпреки че седим на канцеларски бюра, а не на ресторантски маси, денят е забележителен — вдъхновено продължи Рустам. — Днес Нона навърши толкова години, на колкото изглежда, а тя изглежда точно на двайсет и една…

— … и половина — добави Марк.

— Какво да ти кажем, скъпа Нона? — Рустам, пред вид краткото време, реши да съкрати великата трапезна формула. — Ние ти желаем да бъдеш все така красива…

— Вярно! — тъничко извика Аня.

— Така умна и безупречна в работата…

— Потвърждавам от името на дирекцията — в скоропоговорка каза Нина Арефиева.

— И ние искаме, скъпа Нона, в този ден…

— Забележителен — подсказа Валерий.

— … в този забележителен ден да ти пожелаем огромно, слънчево щастие, каквото ти заслужаваш! Ура!

— Ура-а! — завикаха всички и започнаха да се чукат с Нона.

Ур, ухилен, също се чукна и едва не счупи чашата. После внимателно отпи и лицето му се изкриви, с което предизвика жизнерадостен смях. Като помисли, той отпи още и кривата му гримаса изчезна. Дъхът и вкусът на неизвестното питие приятно го удари в ноздрите. И под гръмкия туш, за трети път прозвучал днес в тази стая, Ур изпи шампанското до дъно.

— Юнак си, друже! — одобри Рустам. — Ти пиеш красиво, като истински джигит. Ето, по-бързо хапни. — Той подаде на закашлялия се Ур резен бадемова торта.

Ур отхапа, но не престана да кашля, очите му се напълниха със сълзи и несдъвканото парче торта изскочи от устата в дланта му. Нона го заудря по гърба.

— Сега сте квит — каза Марк, когато Ур си пое дъх. — Той я спаси от удавяне, тя го спаси от задавяне.

Аня звънко се разсмя. Валерий й намигна и лапна солидно парче.

— Частица торта в нас — каза той с пълна уста — е заключена в тозчас.

Ур обгърна сътрудниците с поглед, пълен с доброжелателство.

— Момчета — каза той, — колко сте добри всички…

— Забележителни — подсказа Валерий.

— Искам да кажа, момчета, че ми е хубаво при вас…

— Ами че остани, друже! — буйно възкликна Рустам. — Ние тук ще те оженим, квартира ще ти издействуваме, ще защитиш — и живей на воля! Само кажи…

— Да остана при вас… — Ур наведе глава.

В този момент влезе Грушин, поправяйки грижливо, сресаните редички коси.

— Извинете, Нона, работата ме задържа — каза той и седна на отстъпения от Рустам стол. — Само че малко, Рустам, съвсем малко… Благодаря. — Той вдигна чашата. — Бъдете здрава, Нона, за вашите успехи. — Грушин бързо пи и взе подадения му от Аня резен торта. — Това бадемова ли е? Благодаря. Мога да ви зарадвам Нона, Максим Изидорович е много доволен. Той ме разпитваше за вас и можете да бъдете уверена, че не пожалих боите, както се казва.

— Благодаря, Леонид Петрович, трогната съм.

— Не мисля, че сте трогната, на всички е известно, че лесно не се трогвате. — Грушин се засмя на собственото си остроумие. — Шегувам се, шегувам се, не се обиждайте. Аня, още парченце торта, моля. — Грушин косо погледна към Ур. — Какво сте се усмихнали така широко, приятелю? Трябва да ви кажа следното: Максим Изидорович искаше да се запознае с вас по-отблизо, да ви благодари… м-м… за математическото, тъй да се каже, оборудване. А вие му отговорихте дръзко. Не се каня да ви чета нотации, но…

— Още торта, Леонид Петрович? — иззвъня Аниното гласче.

— Какво? Не, не, достатъчно… Накратко, не искам да ви развалям усмивката, Ур, тя много ви отива, но разрешете все пак да ви посъветвам по-внимателно на завоите.

— По-внимателно на завоите — повтори Ур. — Да, аз разбрах.

— Прекрасно. Добре, Аня, дайте още едно парченце, но съвсем мъничко… Благодаря.

— Леонид Петрович — обърна се Ур към Грушин, — аз прочетох всички ваши трудове за Каспийско море. Вие сте направили много за изучаването на Кап… Каспий…

— Благодаря ви, Ур — с чувство каза Грушин. — Това е много ласкава оценка. Не приемайте като обида това, което ви казах. То беше само дружески съвет, с правото на по-възрастен…

Звънецът възвести края на почивката.

— А сега — на работа, другари. — Грушин, дояждайки тортата, тръгна към вратата.

— Но вие, Ле… Леонид Петрович, все още не сте доктор на науките — повиши глас Ур.

Грушин се спря и го погледна озадачено.

Ур, придържайки се неловко за стената, излезе иззад бюрото и хвана Грушин за безупречно белия ръкав на ризата.

— Вие не сте доктор — повтори той с необичайна настойчивост. — Вашата защита я от… отлагат от година на година…

— Това не е ваша работа. — Грушин се опита да освободи ръката си. — Престанете да се хващате за мене…

— А Ма… Максим Сидорович… Не, И-зи-дорович… — Ур залитна и почти прегърна Грушин, за да не падне. — Максим ще стане доктор преди в-вас! — Ур се олюля на другата страна. — Въпреки че сам да изпълни научната работа той н-не…

— Той е пиян! — в ужас закрещя Грушин. — Махнете го от мене!

От института Нона и Ур излязоха заедно.

— Аз всичко помня — каза Ур, виновно навел глава, — освен едно: как се озовах в градината?

— Рустам и Валерка те заведоха там и те оставиха да седиш на хлад.

— На хлад… Да, аз се събудих от студ — носът на Джимка е студен — той се пъхаше в ръката ми… Разбираш ли, за всичко съобразявах, но краката изведнъж престанаха да ме слушат…

— Е, сега ще знаеш как се лочи шампанско.

— Цял ден загубих, дявол да го вземе…

— Лексиконът на Валерка не ти подхожда, Ур. Държат ли те краката? Ти едва се влачиш.

— Не, краката ме държат. Просто няма закъде да бързам.

— Нима леля Соня не те чака за обяд?

— Леля Соня замина за Ленинград, сестра й се е разболяла тежко.

— Къде обядваш сега?

— Където се случи… Знаеш ли — попита той, след като помълча, — ако взема стая в хотел, скъпо ли ще струва?

— Какво се е случило, Ур? — Нона учудено го погледна. — Да не сте се скарали с Валерий?

— Не — той отново замълча. — Ние не сме се скарали. Аня идва доста често вечер при Валерий и ми се струва, че им преча.

Известно време те вървяха мълчаливо. Нона се усети, че мисли: какво е приготвила мама днес за обяд? Може би — да го покани? Защо не? Та той ходи като изгубен… Да го покани на обяд, после като притъмнее, ще пият чай на балкона… Той е забавен събеседник, наивен като момче и в същото време… в същото време — има в него някаква тайна… Да му зашие копчето на ризата. Майка й ще се учуди. А самият Ур? Няма ли да си помисли бог знае какво? Като че тя, Нона, се натрапва…

— Аз май наговорих на Грушин излишни неща? — попита Ур.

— Ти го засегна жестоко. Докторската степен е най-болното му място.

— Но това наистина е несправедливо. Ученият не може да защити с години, а Пиреев, който не разбира от наука…

— Ясно, ясно — намръщи се Нона. — Докога ще приказваме за едно и също? И между впрочем ти за Грушин не се тревожи, той ще си вземе своето.

— Болното място на Грушин е докторската степен, а твоето — дисертацията на Пиреев. Ти се сърдиш, когато говоря за нея.

— Станал си изключително проницателен.

— А ти прибягваш до ирония, когато ти казват нещо неприятно.

Нона пак вдигна към Ур учуден поглед.

— Повтарям без ирония — каза тя, — ти проявяваш проницателност, която по-рано не забелязвах.

— Просто аз започнах да разбирам повече. Помниш ли, ти каза веднъж: „Не носете в храма цената на псетата“?

— Помня. И какво?

— Това е казано правилно. Храмът не трябва да се осквернява.

— Напълно съм съгласна с тебе. В храмовете трябва да се влиза с неопетнени бели ризи. Но за съжаление животът е безкрайно по-сложен от всички сентенции колкото и прекрасни да са те.

Тя видя по очите на Ур, че той мисли върху нейните думи. Ах, да плюе на условностите, да го покани на обяд, нека си мисли каквото иска, не е ли все едно…

И тя вече се беше решила да го покани, когато Ур изведнъж спря.

— Довиждане, Нона — каза той, — аз тръгвам.

— Къде?

— Там. — Той посочи бялата сграда на цирка на отсрещния тротоар, огромния шарен афиш, който известяваше за последния месец на гастролите.

— Извинявай, но още е рано. Представлението започва в осем…

— Знам. Аз ще намина при моя приятел, Иван Сергеевич.

— Кой е той? Фокусник? Акробат?

— Лилипут. Довиждане.

И Ур се втурна посред автомобилния поток, като остави Нона на края на тротоара, сякаш на опустяло пристанище.

За отговорни изказвания Максим Изидорович обикновено се подготвяше у дома, в кухнята. Естествено в неговата квартира имаше кабинет, обзаведен доста съвременно и с вкус, но кой знае защо Максим Изидорович предпочиташе тясната кухня. Може би ласкавото бръмчене на хладилника му заменяше сдържания шепот на аудиторията, създаваше максимална близост с работните условия?

Ето и сега: Максим Изидорович в лека пижама удобно се настани до кухненската маса. Пред него лежеше отпечатаното съобщение за дисертацията, отдясно димеше силен чай в крушовидна чашка „армуди“, сложена в гравирана сребърна поставка със съответната форма, а отляво, до ръката му, блестеше гланцираната кутия цигари „Уинстън“. Максим Изидорович предпочиташе тези цигари пред другите марки.

Той сложи в устата си бучка захар и отпи от чая. Беше доволен от себе си. Вярно, на четирийсет и осем години някои вече са академици. Той, Максим Изидорович, не се стреми да става академик. Но на неговата възраст да е още кандидат на науките? Неловко някак. Преди повече от двайсет години той се прояви като способен геодезист, защити кандидатска дисертация — тогава именно започна неговият възход по стълбата на административните длъжности. Защо да скромничи излишно? Той постигна много. И, строго казано, докторската степен твърде не му е нужна. Но да бъде кандидат на четирийсет и осем години… Това пречи на правилните му отношения с другите. Да вземем например тази грубовата дама, директорката на Института по физика на морето. Ще бъдем справедливи, тя е океанолог с име, изпратена е от Москва да ръководи Каспийския филиал. Но неведнъж и дваж той, Максим Изидорович, при разговор с нея четеше по лицето на тази мъжкарана нещо такова, знаете ли… не пренебрежение, а принудено, що ли, търпение… е, нещо такова, което напомняше, че тя е доктор на науките, а той — нищо и никакъв кандидат.

Да вземем и някои състуденти от института — пръснаха се по разни градове, някои се настаниха в столицата, станаха доктори, а един даже беше избран миналата година за член-кореспондент. С какви очи ще се срещне с тях той, Максим Изидорович, на всесъюзния симпозиум, да кажем. Там е цялата работа…

С тези състуденти, които останаха и работят тук, е, разбира се, по-просто. Не е задължително например Льоня Грушин да стане доктор преди Максим Изидорович. Грушин е свой човек, ще почака, няма закъде да бърза. Тия дни той в телефонен разговор му каза: „Готви се, Льоня, наесен ще насрочим твоята защита.“ Чу се как Грушин там, на другия край на жицата, подскочи.

А той, Максим Изидорович, няма намерение да чака до есента. Само месец измина от деня, когато той взе дисертацията си от Института по физика на морето. Никой не би съумял за някакъв си месец само да извърши огромната подготвителна работа — никой, освен него, Пиреев. Ненапразно той беше превъзходен организатор. Дисертацията е старателно коригирана, препечатана, подвързана. Реферирана е в задължителните инстанции и има положителните отзиви на опонентите. Авторефератът в кратки срокове е отпечатан в академичната печатница. И ето — вдругиден е защитата.

Максим Изидорович запали цигара „Уинстън“ с японската си електронна газова запалка. После се наведе над текста на своето устно съобщение.

Той добре знаеше, че във всяка аудитория ще се намерят хора, които не обичат докладчикът да чете. Сам той не обичаше тези, които сполучливо са наречени „кокоши“ лектори. Такъв лектор навежда очи към листа и запомня известно количество думи, допустимо за възможностите на паметта, а после вдига очи нагоре и произнася запомнената порция. Равномерното навеждане и вдигане на главата извиква мисълта за кокошка, която ту се накланя да клъвне зърно, ту вдига клюн към небето, за да улесни преминаването на храната в гърлото.

Не, Максим Изидорович не беше от „кокошите“ лектори. Той добросъвестно се готвеше за докладите си. Може да се каже, че научаваше текста наизуст, защото паметта му беше великолепна.

Само дето дисертацията излезе сложна. Като вземеш само математическите изчисления! Разбира се, във висшата геодезия не можеш да минеш без математика, но не е ли прекалено много? Формули, формули, уравнения — чак в очите ти се мержелее…

Без да бърза, изразително, леко фъфлейки, Максим Изидорович четеше устното съобщение на финландския комплект кухненска мебел и бученето на хладилника си представяше като одобрителния шум в аудиторията.

В елегантен костюм с благороден маслинен цвят, с бавно и спокойно достойнство Максим Изидорович се приближи до трибуната. Доброжелателно погледна през синкавите си очила председателя на научния съвет, обгърна с поглед членовете на съвета, публиката в конферентната зала. После с бавно извиване на главата той огледа тесния фронт на схемите и графиките — така пълководецът от стари времена, започвайки решителен бой, е хвърлял последен взискателен поглед към верните си гренадири.

След като се изкашля, Максим Изидорович тихо започна:

— Другари членове на научния съвет, дисертацията, представена от мен за защита, обхваща редица сложни въпроси от висшата геодезия…

Речта му течеше плавно. От време на време той прехвърляше страниците, лежащи пред него, но нито веднъж не погледна в тях — нямаше нужда.

Сред публиката в залата седяха Вера Фьодоровна и Грушин. Е, те служебно трябваше да присъствуват на защитата. А Нона Селезньова съвсем не беше задължена да бъде тук. Но Ур настоя да отидат на защитата. Ох, този странен Ур! Уж заседанията винаги го отегчаваха, а сега изведнъж — да вървим на защитата на Пиреев! Любопитно му е, видите ли, да погледа как протича тази процедура…

Седнала до Ур, Нона клюмаше. Напоследък тя започна лошо да спи, за пръв път в живота си позна вкуса на приспивателните…

Пиреевата реч ромолеше и приспиваше Нона. Изведнъж тя се сепна, с усилие на волята прогони сънното вцепенение. Много красиво би било да заспи тук, пред всички! И по своята стара привичка Нона започна да се вглежда в присъствуващите. Ето, на първия ред седи съпругата на Пиреев, много наконтена, много снажна, с профил на Екатерина Втора. Не, каква ти Екатерина — по-скоро Анна Андреевна от „Ревизор“. А кой е до нея? Нима Маря Антоновна? Не, разбира се. Хубавичка е тя, Пиреевата дъщеричка, и е облечена с вкус. А тези две момчета — синовете на Пиреев ли са? Много дисциплинирани хлапаци, седят, без да мръднат, не свалят очи от баща си.

А самият баща е твърде представителен. Я виж, стигнал е вече до хиперболоидите на въртене, сочи схемата с показалката. Ловко се получава — непосветеният изобщо няма и да си помисли, че Пиреев не е изчислил сам тези хиперболоиди. Какъв е кръгличък, доволен от себе си… Аха, ето как трябва: долу очилата, костюма също, ще сложим бяло сако, на къдравата глава — пищен бял калпак, сега моля — усмивка, готово: преуспяващ сладкар, благоухаещ на ванилия и канела. Над главата му да се постави претенциозна засукана фирма: „Заведение на Пиреев — гевреци и кифли…“

Като си представи това, Нона се поусмихна.

В този момент тя забеляза, че става нещо нередно. Пиреев изведнъж се запъна на половин дума. С неуверено движение той повдигна ръка и потърка слепоочието си. Мъчителна пауза.

Нона се обърна към Ур и прошепна:

— За пръв път го виждам да…

И замълча, като видя каменно неподвижното, като че втвърдено лице на своя съсед, напрегнатия му поглед, закован в една точка. Веднъж вече Нона беше виждала Ур такъв. Кой знае защо й стана страшно, тя се отдръпна, доколкото позволяваха облегалките на креслото.

Междувременно Максим Изидорович, изглежда, се беше справил с неочакваната спънка. Какво е това — сякаш празнота в паметта… С него никога не се беше случвало такова нещо… „Нерви“ — помисли той и направи пауза. Бавно приближи до масата, наля си чаша минерална вода и бавно я изпи сред пълна тишина.

После — за пръв път от много, много години — той се наведе над доклада. Дяволски формули, премрежват му се очите… Къде беше спрял?… Май на тази формула.

Така, да я прочете още веднъж. Та той прекрасно я помни, вчера я затвърди, а сега тя кой знае защо му се изплъзва… „Като заместим, имаме…“ „Оттук е видно, че…“ Да вземе листовете със себе си и да препише уравненията на дъската? Не, това е несолидно…

Но не трябва да протака повече. В залата кашлят, шепнат си — и тая си я бива! Още веднъж прочете формулата и текста след нея, отиде до дъската и взе тебешира.

Проклятие! Всичко изскочи от главата му — и буквите, и цифрите.

И изведнъж — пълна яснота. Максим Изидорович поклати глава: да, разбира се, той помни прекрасно всичко, пък и как може да забрави това, за което толкова много, така приятно е мислил…

С размах той начерта на дъската закръглена крива и се обърна към публиката, към научния съвет. Каза с добродушна усмивка:

— Аз продължавам, другари. Както виждате, тази формула е избрана съвсем неслучайно. — Той чукна с тебешира по своя чертеж. — В горната част виждаме разширение, в което чаят, много горещ за незабавна употреба, бързо се охлажда. По-надолу чашката като че е стегната с тънка талия, отделяща зоната на интензивното охлаждане от най-горната, сферична част, в която топлината се съхранява добре…

Залата разтревожено зашумя. Увлечен в своите мисли, Максим Изидорович не забеляза това.

— По такъв начин — говореше той — се обезпечава постоянна температура. „Армуди“ всъщност е идеален термостат. Термодинамиката на процеса, както виждаме, се изразява чрез уравнението…

Той пъргаво се обърна към дъската и написа:

Т = const

После, спомнил си, че главното „Т“ е прието за обозначаване на абсолютната температура по скалата на Келвин, която тук не подхожда, той изтри уравнението с длан и написа отново:

t = const

— Максим Изидорович! — чу той гласа на председателя на съвета.

— Сега — една минутка…

Все пак скалата на Келвин примамваше Пиреев — тя беше по-научна… Ах, ето как трябва — да я изрази логаритмично! И усещайки в главата си прекрасна яснота, Максим Изидорович зачеркна втория вариант и решително написа:

lgT = const

Той чукна с тебешира, постави точка и се обърна към залата.

— Максим Изидорович — каза печално председателят на научния съвет, — изглежда, трябва да преустановим защитата. Вие сте преуморен, необходимо ви е да си починете…

Пиреев погледна развълнуваното лице на председателя — негов стар приятел, погледна членовете на съвета, наскачали от местата си, после срещна отчаяните очи на жена си — и чак сега разбра, че се е случило нещо ужасно.

Той грабна доклада си и губейки в движение листата, унило тръгна към изхода.

Втора глава
Гневът на Пиреев

„— Аз забравих, какъв беше вашият герб?

— Голям човешки крак, златен на светлосиньо поле. Той тъпче извиваща се змия, която го хапе по петата.

— А вашият девиз?

— Nemo me impune lacessit.^[27]“

Едгар По, „Бъчвичката с амонтилядо“

Човешкият гняв е много издръжливо чувство. Гърмящата от боеве „Илиада“ започва с обръщение към Атина Палада, която в античните времена е представлявала на Олимп науката по съвместителство с въпросите на отбраната: „Пей за гнева на Ахила, сина Пелеев, богиньо…“

Гневът винаги е предизвиквал желание за отмъщение — най-често с нанасяне телесни повреди на обидилия. Вие помните, разбира се: „Възненавидях света аз и мечът зазвъня…“, „Ще взема дълга шпага, ще изляза от дома…“

„Ненапразно зар-редихме пистолетите, честта е оскърбена, честта е оскърбена!“ — крещеше Средновековието.

И само в Древния Китай, както казват, отмъщението се е проявявало в малко своеобразна форма. Отмъстителят се е обесвал на вратата на врага, за да му причини неприятности.

Отмъщението — като отживелица от миналото — се среща и сега, въпреки че углавните кодекси причисляват неговите прояви към престъпните деяния.

Щом самият Омир не се е наел лично да възпее гнева на Ахил, сина Пелеев, и е предложил на копиеносната богиня Атина да направи това, то как ние да опишем гнева, обзел Максим, сина Пиреев? Нали митическият герой се е разсърдил на един човек, цар Агамемнон, по повод неправилното според Ахил разделяне на заграбената плячка. И колкото и ужасен да е бил неговият гняв, той се е изразил само в отказа от съвместни военни действия.

А Максим Изидорович беше озлобен на целия свят…

Веднага след неуспешната защита той си отиде в къщи и се затвори в кабинета си. Известно време лежа на дивана и се опитваше да разбере какво беше станало с неговата памет, която никога преди не го беше подвеждала. Обаче с нищо, освен с преумора, той не успя да си обясни причината на странното умопомрачение.

Да, нервна преумора. Още утре трябва да поиска назначаването на медицинска комисия, която да зафиксира този факт. После — да подготви обяснителна записка…

Внимателно почукване прекъсна хода на мислите му. Максим Изидорович стана, отвори вратата и пое лакирания поднос с чаша чай и захар от съчувствените ръце на жена си. Умница, донесе именно чаша, а не злополучната „армуди“.

— Нищо, нищо, Ема — вяло каза той в отговор на неизказания въпрос в очите на съпругата си. — Преуморил съм се малко.

— Да отидем на вилата, а? — осведоми се жена му. — Ти трябва да си починеш след това нервно сътресение…

— Непременно ще отидем. Само да свърша някои работи.

Възгорчивият вкус на чая оказа върху Максим Изидорович обичайното ободряващо въздействие. Той придърпа телефона към себе си. Спокойно, делово се разпореди да бъде отменен банкетът, за който в ресторант „Дружба“ всичко беше готово.

Освен банкета за шейсет души, Максим Изидорович възнамеряваше да покани в събота на вилата си десетина отбрани лица на шиш кебап. Добре че не успя да им съобщи за намерението си. Жалко само, че овенът вече е купен.

Той се обади по телефона в медицинското ведомство и се договори за свикването на комисия. Така, и това е направено. Сега оставаше главното — да се намерят виновниците за неговото поражение.

Максим Изидорович се подкрепи с още една чаша чай и отвори папката с опозорения доклад. Колкото повече го прелистваше, толкова повече се убеждаваше, че тази хитра змия, директорката на „Физиката на морето“, нарочно му е пробутала такъв сложен материал. Нима не можеше да се направи така, че да се получи хем научно, хем достъпно? Кому е нужна толкова математика? В една прилична дисертация всичко трябва да бъде с мярка…

Нарочно, нарочно е решила тя да го забърка в тия безкрайни уравнения! И този подозрителен хлапак нарочно го е привлякла… Къде, позволете да ви попитам, са обучавали по математика този млад нахалник? Не е ли време да се разбере кой собствено е той и с каква цел е пристигнал тук?!

Максим Изидорович запали цигара и сложи пред себе си лист плътна хартия.

Зазвъня телефонът. На Максим Изидорович не му се искаше сега да разговаря с никого. Все пак вдигна слушалката.

— Слушам ви.

— Максим, как се чувствуваш? — чу той гласа на председателя на научния съвет. — По-добре? Е, слава богу. Аз много се разтревожих… Всичко вървеше така хубаво, дори блестящо… Какво?… Аз така си и помислих, нервна преумора. Е, няма нищо страшно. Почини си, Максим, полекувай се, а през септември ще се съберем отново…

Вярно, вярно, помисли си Максим Изидорович, като остави слушалката, всичко вървеше блестящо. Дори Карпов, старият мърморко и критикар, процеди похвална забележка — това все пак значеше нещо. А тази змия, директорката, седеше и насмешливо примижаваше, и този нахален Ур също беше там и го гледаше недоброжелателно, него, Пиреев. Той видя, всичко видя от трибуната!

И отново изпитал страстен прилив на гняв, Максим Изидорович извади от многоцветната си химикалка зеления цвят — и по белия лист побягнаха бързи тесни редове.

— Прочетете. — Вера Фьодоровна подаде на Грушин лист с цветен печат в ъгъла, с номер и дата.

Документът беше убийствен. Не, не, той не съдържаше заплахи и проклятия, не беше напоен с отрова. Напротив, беше изпълнен с доброжелателност и имаше за цел „постигане на икономии във фондовете на изследователските работи“. Именно затова изследването на електромагнитните явления в океанските течения се изключваше от тематиката на института като нерентабилно.

— Поразително! — възкликна Грушин, като прочете документа и го подаде на Нона.

— Това ви поразява, Леонид Петрович? — Вера Фьодоровна включи настолния вентилатор и подложи разгорещеното си лице под въздушната струя. — А нали миналата година вие, горе-долу със същите изрази, възразихте против океанската тема.

В кабинета, чиито прозорци гледаха на запад, в този следобеден час беше горещо. Спуснатите щори не спасяваха от обилното слънце. Грушин извади от джоба си кърпа и изтри мокрото си от пот лице. Каза, като неспокойно мърдаше на стола:

— Аз действително възразявах, защото… защото и с Каспий имаме достатъчно работа. Моля ви, Вера Фьодоровна, нали вие не мислите, надявам се, че аз…

— Не мисля, разбира се. Това би било просто непорядъчно. Както изглежда, Пиреев си е спомнил вашата миналогодишна аргументация. Той какво, да не е намислил да ни отмъщава за провала на защитата си?

— Защо питате мене?

— Това е риторичен въпрос. Дайте тук документа, Нона. Наизуст ли го учите? — Вера Фьодоровна го пъхна в чекмеджето на бюрото си. — Бива си го приятеля ви, Леонид Петрович — продължи тя, примижавайки. — Ние му правим дисертацията, на защитата той изведнъж започва да дрънка глупости — и след това иска да си върне на нас.

— Но аз какво общо имам? — Грушин скочи и размаха ръце. — Какви думи употребявате — „приятел“?… Никакъв приятел не ми е той — е, учили сме някога заедно в института и какво от това?

— И аз трябва да си го върна на някого…

— Само, моля ви, не на мен!

— Добре, добре, не се нервирайте, аз не ви укорявам. А вие, Нона, какво ще кажете?

— Трябва да звъним в Москва. Да защитим темата.

— Това го знам и без вас. — Вера Фьодоровна уморено закри очи с длан. — Мислех, че ще ме посъветвате нещо смислено… Добре. Не ви задържам повече. Спрете за сега океанската тема. Заемете се с източния бряг. Другарю Грушин, готов ли е планът за магнитографските работи?

— Отдавна.

— Изпратете там „Севрюга“. Горбачевски да замине. И вие, ако искате… Вера Фьодоровна натисна звънеца и каза на влязлата Нина Арефиева: — Извикай началника на плановия отдел. И поръчай разговор с Москва — с Мирошников.

… Бившият фармацевт, а сега тих пенсионер, Фарбер седеше както винаги до прозореца на хола, който гледаше към откритата площадка на дворната стълба. Слаб и прегърбен, с хлътнали бузи, покрити със сива четина, в стара платнена блуза той седеше по цели дни до прозореца — затворен през зимата, широко разтворен през лятото — и четеше ли, четеше. От време на време задрямваше, забил в книгата бледия си нос, но не за дълго. Като се събудеше, веднага намираше реда си и четеше по-нататък. Синът му, инженер, го снабдяваше с исторически романи, книги за древни цивилизации — други жанрове Фарбер не признаваше.

Валерий изтича на площадката, изкашля се, за да привлече вниманието му, и попита:

— Ной Соломонович, Ур не е ли идвал?

Фарбер едва обърна към него глава, погледна го с леко кривогледите си очи и каза със слаб глас:

— А, ти ли си? — В гърлото му като че клокочеше. — Не, не е идвал.

— Къде ли се мотае? — промърмори Валерий. — Дайте ми ключа, ако обичате.

Откакто леля Соня замина, животът им съвсем се разстрои. Валерий обядваше в стола или набързо сготвяше нещо в къщи. После бързаше при Аня — почти всички вечери те прекарваха заедно. А в последно време, когато Аня взе отпуск за подготовка за изпити, тя по-често идваше при Валерий — той и помагаше да се готви по математика и химия. Тази година Аня, вече два пъти подред късана, беше решила на всяка цена да влезе в биологическия факултет.

А Ур след работа изчезваше. Ту отиваше с Рустам и другите момчета на плаж, ту изпращаше Нона, а няколко пъти Валерий го видя да влиза в цирка. Понякога Ур се отбиваше в къщи — за такива случаи Валерий започна да оставя ключ у съседа. А обикновено Ур идваше късно, веднага си лягаше, на въпросите отговаряше неохотно…

Фарбер взе от перваза на прозореца ключа и го подаде на Валерий.

— Кога ще си дойде леля Соня? — попита той. Попита просто така, от приличие, защото нищо, освен древните цивилизации не го интересуваше особено.

— Ще си дойде — неопределено отговори Валерий.

От последната картичка на леля си той знаеше, че сестра й много бавно оздравява след инфаркта и тя, леля Соня, ще трябва да остане в Ленинград още месец. Тя молеше Валерий да пише по-често и подробно и да не се храни със сухоежбина, за да не си докара някое стомашно заболяване.

В квартирата беше прашно, неразтребено, хриптеше транзисторът, който Валерий, тръгвайки сутринта за работа, беше забравил да изключи.

Валерий си подсвиркваше модерната песничка „А на нас ни е все едно“. Той постави върху газта тенджерка с вода и хвърли в нея пет набръчкани кренвирша. Жалко, свърши се огромната тенджера супа, която леля Соня беше сварила, преди да замине. Добре, ще преживеем и без супа. На нас ни е все едно.

Той застла своето легло, прибра от дивана на Ур купчината вестници и книги — сборници чуждестранна фантастика, два-три тома на Толстой, учебник по английски. После се изтегна във фотьойла до телефона, запали цигара и набра номера на Аня.

— Привет — каза той. — Е, как е, зубриш ли? Стигна до алдехидите?… Ах, учуди ме! Че кой ги обича? Сам Бутлеров не ги е обичал — просто не е можел да ги гледа… Ще дойдеш ли?… Кой знае? Хайде, хайде, вземай химията и идвай… Новини? Няма никакви новини… Не, има една, пристигна писмо: закриват океанските течения… Е, темата за океанските… Да, представи си. Идваш ли?… Че кой може да е — Пиреев. Нали ти казах, че той се провали на защитата, започна да дрънка разни глупости… Това е. А сега се е настървил срещу нашия институт… Анечка, но откъде да знам? Питай Ур, той беше на защитата. Та ще дойдеш ли или не?… Тонът ми не е заплашителен, просто искам да дойдеш. Тези дни заминавам, пращат ме в морето, с родната „Севрюга“… Да, представи си… Ако не исках, нямаше да те уговарям. Е, приготви се по-бързо, чакам!

Кренвиршите в тенджерката бяха набъбнали, напукани, още малко и току-виж, хвръкнали във въздуха. Валерий, парейки се, ги изсипа в чинията. Дявол да го вземе, забрави да купи хляб! Добре де, нали ни е все едно… Той бързо изяде три парчета с намерената в бюфета хрупкаща коричка, пи газирана вода от сифона. Сега трябва да изтича до магазина, да купи нещо за чая — Анка обожава сладките работи. Или най-напред да разтреби. — Животът вечно те поставя пред дилеми.

В този момент се раздаде телефонен звън. Сигурно е Анка. Валерий вдигна слушалката. Гласът беше женски, но не Аниният.

— Говори секретарката на професор Рибаков. Лев Семьонович ви моли спешно да дойдете.

Ех, че в лош момент! Валерий започна със запъване да обяснява за някаква неотложна работа. Вежливо, но настойчиво секретарката повтори поканата. Какво му оставаше да прави?

Валери отново позвъни на Аня, да я предупреди да не излиза за сега, а да чака да й се обади. Но Аня вече не беше в къщи. Когато я чакаш, тя час и половина се приготовлява, а когато не бива да бърза, можеш да си сигурен, че ще изскочи от къщи за пет минути.

Наложи се отново да откъсне Фарбер от древните цивилизации.

— Ной Соломонович, аз излизам, а Аня трябваше да дойде…

— Кой? — попита старецът с колеблив глас.

— Светлорусата девойка, е, оная, дето винаги ви поздравява. Вие й дайте ключа и й кажете да ме чака.

— Аха… ключът… Кога ще си дойде леля Соня?

— Ще си дойде! — извика Валерий, като тичаше по стълбата.

След половин час той влезе в кабинета на Рибаков. Като покани Валерий да седне в креслото, Рибаков седна срещу него, вдигнал черните си вежди, сякаш предварително се дивеше на онова, което му предстои да чуе.

— Е, Валерий Сергеевич, как е нашият пришълец?

Валерий, въпреки че очакваше този въпрос, не отговори веднага.

— Не знам какво да ви кажа, Лев Семьонович… Ходи на работа, както всички. Работи, получава заплата… Аз дори съвсем забравих, че е пришълец.

— Значи с нищо не се отличава? — Рибаков бързо записа нещо в бележника си. — А тези негови пристъпи повтарят ли се? Да? И не успяхте да изясните нищо ново? Жалко, жалко…

Валерий се засрами от своята слаба информираност. И за да запълни празнотата, започна да разказва за експедицията на Джанавар-чай. За прибора, измислен от Ур, и за „джаномалията“, и за това какви приготовления се правеха при тях за зимната океанска експедиция, а сега, ето, всичко е преустановено, защото…

— Знам, знам — кимна Рибаков и продължи да пише или пък да рисува в бележника си. — Но кажете, моля: затвърди ли се мнението ви, че знанията на Ур в някои области превъзхождат сегашното ниво, достигнато от науката?

Валерий се позамисли. Ур никога не излагаше своите знания на показ, но в областта на физиката и математиката той положително е подготвен над нивото, достъпно за разбиранията на Валерий. Разбира се, това не е доказателство. Удивителна способност към езиците — необикновено бързо научи руски, сега и английския усвои и вече се зае с френски. Също не е доказателство… Но виж — бележника на Ур… Лентата със загадъчните свойства… Приборът, показващ „излишъка“ от електричество… Идеята на Ур за използуването на течението на Западните ветрове…

Рибаков вдигна още по-нагоре веждите си.

— Получаване на електроенергия непосредствено от заобикалящото планетата пространство — така, струва ми се, я формулирахте? Разкажете по-подробно, Горбачевски.

— В същност аз вече разказах всичко. Не зная проекта му в детайли. Знам само, че той получи часове за работа в изчислителния център и готви изчисленията за обосновка на проекта си.

Рибаков хвана с два пръста костеливата си брадичка и започна да се люлее на стола. Валерий неволно се напрегна, готов да скочи към професора, ако столът, който се люлееше все по-силно, се преобърне. „Това какво е — по този начин ли интензифицира мисловния си процес?“ — помисли той.

В момента, когато амплитудата на колебанията вече май достигаше критичната си величина, Рибаков престана да се люлее и устреми към Валерий проницателния си поглед.

— Още няколко въпроса, Валерий Сергеевич, ако позволите. Забелязвали ли сте в дейността на Ур черти, които… е да кажем така: може ли някои негови действия да се изтълкуват негативно като причиняващи или способни да причинят вреда?

— Такова нещо не съм забелязвал.

— Може би вреда на отделни лица, които по някакви причини са му неприятни?

— Не. При нас всички го обичат и отношенията ни са добри.

— Той предразполага хората към себе си, така ли?

— Може и така да се каже…

— А има ли способности за хипноза?

— Н-не съм забелязвал… — Валерий отново се замисли. — Носеха се някакви слухове в института…

— Какви именно?

— Глупости разни… — Валерий изведнъж като че чу отстрани своите вяли, неуверени отговори и каза решително: — Лев Семьонович, моля да ме освободите. Не искам да съм повече… как да кажа… шпионин. Аз вече ви казах: той е добро момче и не го смятам за никакъв пришълец.

— Вие съвсем не сте шпионин, откъде ви дойде на ум? Личността на Ур представлява научен интерес…

— Знам, знам, Лев Семьонович. Но аз не съм за тая работа… И изобщо… Ще се женя скоро и сега не ми е до Ур…

Той се наведе и вдигна бележника, който беше паднал от коленете на Рибаков.

— Благодаря. — Рибаков хвърли бележника на бюрото и стана. — Много жалко, много жалко, Валерий Сергеевич. Но щом настоявате… М-да, необикновен случай… Ще се свържа с московските другари, ще се посъветвам какво да правим по-нататък. И за този негов проект трябва специално да поговорим… На Ур, разбира се, нито дума за нашата среща.

— Разбира се, разбира се! — Валерий облекчено въздъхна.

В гастронома, както всяка вечер шумен, той купи торта „Кармен“, руско сирене, лимони и няколко бели хлебчета.

Когато най-после стигна до дома си, вратата на апартамента беше отворена. В кухнята свистеше чайникът, сигнализирайки за готовността си, а в стаята на леля Соня седяха Аня и Ур.

На масата пред Аня беше разтворена органичната химия, лежаха тетрадки, изпъстрени с формули, но вместо да се задълбочи в алдехидите, Аня спореше с Ур.

— Привет! — погледна тя влезлия Валерий. — Каниш гости, а изчезваш някъде, направо безобразие. Къде беше? В магазина! В магазина не можеш да се забавиш толкова. Ау, чаят кипи! Изключи ли го? Е, добре, сега ще учим. — Тя отново се обърна към Ур: — Аз изобщо не му симпатизирам, пък и съм го виждала само веднъж. Така че не си въобразявай, че съм пристрастна. Аз съм съвършено безпристрастна. Просто разбирам, че човек може да бъде много зает и няма нищо страшно, ако някой му помогне да си свърши работата. Ето, Валерий ми помага да се готвя по химия — това не значи, че той ще се явява на изпит вместо мене.

— Едно нещо е да помагаш, а съвсем друго — да работиш вместо човек, който сам не умее — каза Ур.

Той седеше в любимото кресло на леля Соня и преглеждаше вестника. Гъстата му черна коса беше мокра — сигурно от скорошния душ.

— Той дори много добре умее да работи — възрази Аня.

— Да организира и координира! — викна Валерий от кухнята. Там той запари чая, наряза лимон.

— Именно — каза Ур. — Пиреев трябваше да напише статия за своя администраторски опит. Или дори за тези чашки. Той така се въодушеви, когато изведнъж заговори за тях. Ето това би била самостоятелна и вероятно, нужна работа.

— Съгласна съм, но за това не дават докторска степен.

— Ами защо ще му дават! — Валерий донесе подноса с чашите и чайника. — Анечка, иди нарежи тази „Кармен“.

— Как така защо? Сега всички защищават. А ако си кандидат, то нима не е логично да се стремиш към докторска степен? Донеси тортата тук.

— Аз съм човек скромен, незащитен — каза Валерий. — Мога и тук да я донеса.

— Всички трябва да защищават. — Аня започна да реже тортата. — Какво, ти да не би да знаеш своята специалност по-лошо от Рустам. Не. А Рустам е кандидат. Значи и ти трябва да защитиш.

— Трябва, трябва — въздъхна Валерий и седна до Аня. — Само че много главоболия има…

— Ти просто си мързеливец, Валерий. Сигурно чакаш и на тебе да ти помогнат да напишеш дисертация.

— И сам ще се справя някак. Ур, специална покана ли чакаш? Ти какво, брат, напоследък си много сумрачен — каза Валерий, като погледна Ур. — Пак ли главоболие?

— Сумрачен — това е, когато те боли глава ли?

— По-скоро, когато настроението ти е лошо.

— Тогава аз наистина съм сумрачен. — Ур, който не обичаше горещ чай, си наля в чинийката и внимателно го опита, издул устни. — Днес ми взеха часовете в изчислителния център — каза той. — Темата е закрита, значи няма и какво да се изчислява.

Максим Изидорович, облечен в пижама, седеше на просторната веранда на своята вила. Наслаждаваше се на тишината и спокойствието, така необходими за мозъка, преуморен от градските грижи.

В ъгъла на двора зад наровите храсти блееше овенът. Градинарят Елхан специално ходи някъде, за да купи това глупаво, но вкусно животно, чието предназначение беше да украси тържествената трапеза. Уви, защитата не се състоя, шиш кебапът за избраните приятели естествено също беше отменен.

Но със самия си вид, с нетърпеливото си блеене овенът зовеше към действия. Няма да го водят обратно на родните му пасбища я.

И Максим Изидорович се разпореди. Оттук, от верандата, той добре виждаше как градинарят Елхан пристъпи към жертвоприношение пред взискателното божество на науката.

Местният жител Елхан се водеше общ работник в изследователска група от един подведомствен институт, но всички свои безгрижни дни прекарваше на Пиреевата дача. Той добре си знаеше работата. Върза краката на овена и го повали на земята така, че шията му се оказа над неголямата дупка, изкопана, за да не се разлее кръвта на жертвеното животно по двора. После вдигна остро наточения нож…

Наблюдавайки процеса на декапитацията^[28], Максим Изидорович мислеше за завистниците и недоброжелателите, с които човек винаги е обкръжен, ако заема видно положение. Такъв е ненарушимият закон. И нищо не остава, освен да показваш на завистниците къде им е мястото. А какво още може да се направи? Ех, ако бяха на мястото на овена…

Максим Изидорович въздъхна.

И си припомни онзиденшния разговор със стария си другар от института Льоня Грушин. Грушин му позвъни и го помоли за среща. Какво пък, това беше тъкмо навреме: самият Максим Изидорович се канеше да поговори с него поверително.

Грушин започна разговора някак странно. Каза, че директорката на института го подозира, че той е съдействувал за появата на писмото. На официалното писмо, което закриваше темата за океанските течения и прекратяваше нейното финансиране. На Грушин това му е крайно неприятно. На времето той действително е възразявал против тази тема, но сега няма нищо общо с това.

— И какво искаш ти? — попита Максим Изидорович. — Да съобщя на твоята директорка, че нямаш никакво отношение към писмото?

— Именно, Максим, именно! Дай й да разбере това, е, не направо, разбира се, а някак си косвено… А иначе в института няма живот за мене!

Грушин изглеждаше развълнуван, очите му шареха, в ръцете си въртеше взетата от бюрото на Пиреев японска запалка. Максим Изидорович си спомни, че Грушин е многодетен, че е страстен играч на преферанс и май филателист, а това са занимания, изискващи немалки разходи, а нямаше да види докторска стенен, докато не защити той, Пиреев… И на Максим Изидорович му се дощя да утеши стария си колега.

— Ще стане — каза той решително. — Всичко ще направя за тебе, Льонечка. И доста скоро. Дай запалката. — Той запали цигара и се обви в дим. — Но най-напред ще трябва да преразгледаме някои въпроси в твоя институт.

— Какво имаш пред вид?

Синкавите лещи на Пиреев гледаха Грушин в упор.

— Хайде да поговорим откровено, Льоня.

— Хайде — каза Грушин, като мигаше често.

— Откровено и строго конфиденциално. Ето какво. Случвало ли ти се е да чуеш в отдела си или въобще в института враждебни отзиви за мене… е, нали разбираш, във връзка с помощта за подготовката на дисертацията?

— Не, не съм чувал. Във всеки случай в мое присъствие…

— Слушай, Льоня, аз не настоявам ти непременно да назовеш някого. Но ние с теб сме стари другари и затова ще ти кажа без заобикалки: в института не всичко е в ред. Много неща зависят от твоята искреност. В частност и твоето собствено бъдеще.

Грушин потърси да се хване за нещо. Не намери нищо на празното бюро и започна да оправя и дърпа вратовръзката си.

— Спомням си — каза той тихо. — В моя отдел работи прантикантът чужденец, казва се Ур. Впрочем ти го видя в кабинета на директорката.

— Това е този, който на Джанавар-чай…

— Да, да! Веднъж пред мен той се изказа… враждебно…

— Какво именно?

— Е… изказа съмнения относно самостоятелността на твоята…

— Ясно. — Пиреев забарабани по бюрото.

— Той не беше съвсем трезвен, когато каза това, така че…

— Каквото е на трезвия на ума, това е на пияния на езика — усмихна се Максим Изидорович. — Значи той пие?

— Не, не съм забелязвал. Селезньова имаше рожден ден и всички в отдела изпихме бутилка шампанско и Ур малко го хвана. Максим, много те моля, нашият разговор…

— Ясно, ясно, не се тревожи. И аз ще ти кажа напълно откровено: този Ур ми се струва подозрителен. Откъде е пристигнал, с каква цел?

— Тоест как? — учуди се Грушин. — Той е пристигнал на практика от Румъния.

— Глупости! Никой не знае откъде е пристигнал… Добре, да оставим това.

— Максим, аз просто съм поразен. Та Ур официално е допуснат до всички наши материали…

— Ще трябва да се намесим, драги. Ще трябва да се намесим… Забелязвал ли си някакви странности в поведението му?

Грушин намръщи чело, добросъвестно събирайки мислите си.

— Нищо особено не съм забелязвал… Но… за него изобщо се говорят много неща. Уж пиел като кон. Вода, вода лочи, да не помислиш… За забележителните му способности говорят — той наистина е превъзходен физико-математик. Какво още? Носеха се съвсем глупави слухове…

— Какви слухове?

— Дори е неприятно да се разказва. Не стигна ли до теб слухът за продавача от магазинчето за промишлени стоки, който уж изведнъж полетял във въздуха?

— Слушах нещо такова. Струва ми се, жена ми казваше нещо. И какво?

— Глупости, Максим, разбира се, но тръгна слух — уж че Ур е вдигнал продавача.

— Как така го е вдигнал?

— Не си струва дори да се замисля човек върху тези невъобразими глупости.

Помълчаха После Максим Изидорович запали още една цигара и каза като че на себе си:

— Може да са глупости. А може и да не са. Науката признава масовата хипноза.

Грушин започна да се сбогува. И отново Максим Изидорович му обеща, че всичко ще се оправи. Дори му подхвърли „През есента ще защитим с тебе.“ Грушин си отиде доволен, но очите му още бяха смутени…

През това време Елхан с голямо умение беше одрал и изкормил овена и пристъпи към нарязването. Сега Максим Изидорович отново се размечта. Той чувствуваше, че е хванал най-важното звено. Все по-отчетливо си спомняше неприятното усещане от нечий неподвижен тежък поглед върху себе си по време ма защитата и сега се увери, че този поглед принадлежи на Ур. Той седеше до тази ходеща статуя, Селезньова, и не сваляше очите си от него, Пиреев. Ами ако той наистина е хипнотизатор? А?…

Стигнал до тази мисъл, Максим Изидорович вече не и даде да угасне. Въртя я и така, и иначе и я остави да узрее напълно. Точно, точно беше уловено вредоносното звено. След него ще изтегли и цялата верига. И горделивата Селезньова, и тази змия, директорката. Всички, всички ще се уловят в неговата примка!

Той дочака градинаря Елхан да свърши с практическата овнешка анатомия. Жалко, няма да се съберат гостите в прохладната вечер, напразно ще се похаби разкошен овен! Впрочем няма резон да се хаби. И Максим Изидорович се разпореди задният бут и част от ребрата да се оставят за шиш кебап. Елхан изнесе останалото месо пред вратата и за някакъв си час и половина го разпродаде на дребно по съседните вили.

А Максим Изидорович замина за града. Той споходи Андрей Иванович в учреждението му, после посети професор Рибаков. Вече се свечеряваше, когато Максим Изидорович се отби в къщи, взе жена си и синовете си (омъжената му дъщеря се отказа от поканата) и — направо на вилата.

И ето го шиш кебапът. Максим Изидорович сам помогна на Елхан да нанизва парчетата месо на острите шишове, сам ги въртя на мангала, надиша се до насита на тръпчивия дим, апетитът му се изостри. От съседните вили също се носеше миризма на шиш кебап.

В тази неделна сутрин Нона започна да пере. В банята бодро бучеше пералната машина. Нона тъкмо я изключи и се залови да плакне димящото бельо, когато майка й я извика на телефона.

— Да, аз съм… Здравей, Ур. — Нона неволно оправи косите си със свободната си ръка. — Нищо, домакинска работа. Защо?… Много ми е приятно, че искаш да ме видиш, но хайде по-късно… Вечерта не можеш ли? Тогава направо не знам… Знаеш ли какво? Ела у нас, ще обядваме… — За миг дъхът на Нона секна при мисълта, че Ур ще откаже на поканата й, но той веднага се съгласи. — Много добре — каза тя. — Ела към четири часа.

Тя изтича в кухнята.

— Мамо, днес у нас ще обядва един колега… Какво има за обед? Не, вчерашните кюфтета не стават.

— Имам кутия пелмени — плахо каза майка й и погледна дъщеря си през очилата.

— И пелмените не стават. — Нона смъкна престилката. — Ще изтичам до магазина, ще купя нещо.

Александра Борисовна само сви рамене. Тя не беше главният разпоредител в къщи, гласът й беше, както се казва, съвещателен, и тя не се осмеляваше да го надига против своенравните Нонини решения. Така се получи, че след смъртта на мъжа си Александра Борисовна, която и по-рано не се отличаваше с определеност на характера, безропотно прие Нониното командуване в къщи. В началото още идваха при нея ученици, които тя, опитен педагог, обучаваше по пиано. После Нона заяви, че й е омръзнало дрънкането всяка вечер. И пенсионерската дейност на Александра Борисовна се съсредоточи главно в кухнята. Наистина, когато Нона отсъствуваше, майка й сядаше понякога до пианото, спомняше си любимия Шуберт и проронваше върху пожълтелите нотни листове неволна сълза.

Тя си помисли: кой ли е този важен колега, когото не бива да храни с вчерашни кюфтета — впрочем кюфтетата са много хубави и никак не са повехнали в хладилника. Може би началникът й Грушин? Едва ли, реши Александра Борисовна: ако се съди по Нонините отзиви за Грушин, той не е човекът, на когото не бива да се поднасят вчерашни… А може би Горбачевски? Много симпатичен младеж, два-три пъти е идвал при Ноночка по работа. Но, разбира се, за него и онзиденшни кюфтета биха подхождали.

Кой тогава? Александра Борисовна направо изгаряше от любопитство.

Нона се върна от пазара, натоварена като камила. Че като почна…

Няма да описваме всичко, което се вареше и пържеше на печката, задушаваше се във фурната, изстиваше на балкона. Двете — и майка, и дъщеря — се измориха така, сякаш са бягали на кроса за наградата на местния младежки вестник. Но към четири часа Нона, взела душ, беше свежа, старателно облечена и на лицето и се появи обикновеният й затворен израз. Александра Борисовна отиде в стаята си, за да полегне малко.

Ур дойде точно в четири. Нона, като отвори вратата, не го позна веднага.

— Господи, това ти ли си?

— Това съм аз, господи — засмя се Ур и й подаде кутия шоколадови пасти.

— Добре си направил, че си обръснал брадата си — одобри тя. — Заповядай тук.

Имаше нещо ново в него. Гладко избръснатото му лице със светла незагоряла ивица на мястото на брадата беше изгубило сякаш предишния си наивен израз. Очите му гледаха невесело. Ур беше със сиви панталони и бяла мрежеста тениска.

Той учудено погледна отрупаната със закуски маса — желираната риба и пастета.

— Ти всеки ден ли обядваш така?

— Не, не всеки. Седни, Ур. Как е настроението?

— Сумрачно.

— Сумрачно? Това е нещо из лексикона на Валерий… Трябва да се въоръжим с малко търпение, Ур. Вера Фьодоровна е говорила с Мирошников и всичко му е обяснила. Сега тя пише официално писмо с обосновка на темата.

Ур мълчеше. Загорелите му ръце спокойно лежаха на облегалките на креслото.

— Така или иначе Вера Фьодоровна ще прокара тази работа — продължаваше Нона. — Имай пред вид, че океанската тема е, може да се каже, нейна рожба. А ние за сега ще отделяме време за разработката на твоя проект. Ох, Ур, просто не мога да те гледам с този убит вид!

В този момент влезе Александра Борисовна, пременена, усмихната, с черна кадифена панделка в побелелите коси. Ур скочи, неумело се поклони и се представи.

— Ур — повтори Александра Борисовна, като стискаше ръката му. — Това фамилия ли е или име?

— Име.

— В древността е имало такъв град, струва ми се в Месопотамия… или… да… струва ми се там…

— На масата, на масата — бързо каза Нона. — Седни тук, Ур. Сега ще ти донеса нещо за пиене. Искаш ли шампанско?

— А, не — усмихна се той.

Нона донесе запотено шише с газирана вода и бутилка лимонада. И обедът започна. Ур говореше малко, само кратко отговаряше на въпросите, но яде добре, добросъвестно отдавайки дължимото на всички блюда.

— Много вкусен обед. Благодаря. — Ур се облегна назад и изтри пълните си устни със салфетка.

— Какво говориш? Обедът едва сега започва — каза Нона. — Сега ще има бульон с пирожки, после — пържоли.

— Но аз ще се пръсна!

— Няма да се пръснеш. Искаш ли да сложа някоя плоча? Каква музика обичаш — класическа или джазова?

— Все едно… Тези дни предаваха по радиото песни, запомних една: „Как е хубаво, когато пътят свърши, в любимите очи да потънеш…“ Имаш ли я?

— Такава нямам — засмя се Нона. — И изобщо от песните имаме само „Песен без думи“ от Менделсон. Да я сложа ли?

— Сложи я — неуверено каза Ур. — Аз съвсем не познавам музиката. Не ми стига времето за нея…

Александра Борисовна заговори за недостатъчното естетическо възпитание на младежта. Ур кимаше, ядеше пирожки, пиеше бульон и се вслушваше в нежната мелодия, която се раждаше под иглата на грамофона.

— Нона като малка свиреше чудесно — каза Александра Борисовна. — Предричаха й блестящо бъдеще на пианистка…

— Престани, мамо — намръщи се Нона.

— … когато тя изведнъж реши да постъпи не в консерваторията, а в технически ВУЗ — шепнешком завърши Александра Борисовна и се натъжи. Избледнелите й очи се напълниха със сълзи.

Обедът завърши със сладолед. Докато Нона и майка й разтребваха масата, Ур се премести във фотьойла до масичката за вестници, взе новия брой на „Природа“, но не успя да го прелисти: клепките му започнаха да залепват неудържимо и той заспа.

Нона не го обезпокои. Седна с подвити крака на края на дивана, разтвори книга, но четенето не й потръгна. Тя гледаше спящия Ур и мислеше. „Кой си ти? Каква тайна носиш в себе си? И знаеш ли, по всичко личи, че се предприема цяло разследване на твоята личност?“ Онзи ден, в петък, в края на работния ден позвъниха на Нона от отдел „Кадри“ и я помолиха да се отбие. Началничката на отдела беше самата вежливост. Разпитваше за Ур — как работи практикантът, справя ли се, не злоупотребява ли с пиенето. И — между другото. „Не се ли е изпуснал откъде в същност е пристигнал?“ Нона отговори: „Простете, но такъв въпрос аз би трябвало да ви задам, ако това поне малко ме интересуваше.“

Беседата в отдел „Кадри“ и някои други признаци (в частност тръгналите по института слухове, че Ур владее най-новите методи на хипнозата) накараха Нона да бъде нащрек. Уж никой от институтските работници, освен нея, не бе видял странната история с продавача, който излетя във въздуха, а ето, не замлъкват разговорите, свързващи това с името на Ур. Не е ли самият продавач отявлен хитрец, този, който е раздрънкал из града клюката за хипнотизатора от съседния институт? Сам той, продавачът, изчезна от магазинчето, пренесъл се е, изглежда, в друга търговска точка — по-далече от мястото на своя позор.

Отпуснал глава на гърдите си, Ур спеше след сития обед. И Нона го гледаше, изпълнена със състрадание и решимост да защити това голямо дете от неизвестните опасности. Но повече от всичко на света й се искаше да го разбере.

Ур се събуди мигновено: вдигна глава, отвори широко очи, напрегна се. Нона си помисли мимолетно, че така се събужда в гората заспалият случайно див звяр.

— Извини ме — усмихна се Ур. — Аз за пръв път в живота си заспивам след обед. Сигурно защото никога досега не съм ял толкова много. И така вкусно — добави той.

— Ур — каза Нона, — ти помниш ли как за първи път дойде в института?

— Как не! Ти ме посрещна не много приветливо…

— Тогава си помислих: натресоха ми на главата тоя безделник-чужденец, който си мисли, разбира се, само за развлечения.

— Аз действително обичам развлеченията.

— Радвам се, че сгреших, Ур. Ти се оказа съвсем друг. И все пак аз знам за тебе не повече, отколкото в първата минута, когато ти се появи в отдела — просто ме плашиш със своята непонятност… със своите странности… Видях как ти накара продавача да се мята във въздуха. Видях как Пиреев изведнъж забрави заучения текст и започна да говори безсмислици. Нали това е твоя лудория?

— Глупостите за чашките не съм му внушавал — позабави Ур отговора си.

— Но го накара да забрави текста, нали?… За теб се носят всякакви слухове. Бил си хипнотизатор, факир, не знам какъв още… Това ми е неприятно, Ур. Не само защото съм… дружески разположена към тебе, но и защото те смятам за оригинален учен. Аз не разбирам всичко в твоя проект, но чувствувам, че това е нещо огромно… глобално…

Тя изведнъж се запъна. Какво става с нея? Развълнувала се е като ученичка. Бузите й горят, гласът й прекъсва…

— Извини избухването ми — каза тя, идвайки на себе си. — Ти имаш право да не ми отговаряш, ако не искаш.

Ур я изгледа продължително.

— Единственият човек, на когото ми се иска да разкажа за себе си — това си ти, Нона — заговори той така тихо, че тя се наведе напред, за да го чуе. — Много, много съжалявам, че не мога… И изобщо… изглежда, аз извърших доста глупости…

Той млъкна. Завеската на балкона политна в стаята под порива на вятъра и докосна лицето му. Нона не прекъсваше мълчанието. Да, ясно… Нещо му пречи да бъде откровен. Но е достатъчно и това, което каза: „Единственият човек — това си ти…“ Тези думи сега ще бъдат винаги с нея…

— Валерий веднъж ме нарече Каспар Хаузер — каза Ур. — После аз прочетох тази книга. Ти чела ли си я?

— Да.

— Каспар Хаузер не е знаел нищо за себе си — кой е, откъде е… Аз също не знам някои неща за своя произход, но… общо взето, аз не съм Каспар Хаузер.

— Това не е важно, Ур. Произходът няма никакво значение.

— Не, Нона, има. Нали всеки човек съществува не просто сам за себе си. Корените му са някъде надълбоко. Неговият разум е свързан със заобикалящите го прояви на разум много по-здраво, отколкото ти мислиш… отколкото ние мислим…

— Заобикалящите ни прояви на разум? Какво имаш пред вид? Разумът на всички други хора?

— Да. Където и да живеят.

— Не разбирам съвсем накъде клониш. Разумът е взаимно свързан, защото ние живеем в общество, това е така. Но какво общо има тук произходът на всеки отделен човек? Моят прадядо е бил полкови капелмайстор, твоят — да допуснем — овчар. И какво от това? Има значение не от каква среда си произлязъл, а какъв си сега.

— Добре — каза Ур. — Възможно е да си права. Трябва да вървя, Нона.

Излязоха в антрето.

— Помолиха ме утре след работа да намина при професор Рибаков — каза той.

— При Рибаков? Този, който се занимава със социална психология? Защо?

— За разговор. — Той отново я погледна втренчено и продължително. — Благодаря ти, Нона.

— Престани да ме обсипваш с благодарности. Исках добре да те нахраня, това е всичко. Позвъни ми утре след разговора с Рибаков. Е, до утре, Ур.

Той изведнъж я погали по рамото. Рязко отдръпна ръката си, обърна се и изтича на стълбищната площадка.

Нона го гледаше от балкона, докато той не зави зад ъгъла.

Трета глава
Уриел

„Аз нажежих лекичко самоварните щипци и ги допрях до дланта си. Замириса на изгоряло месо… Отложиха номера.“

Вс. Иванов, „Похожденията на факира“.

Плажът беше хубав, защото собствено още не беше плаж: тясна каменлива ивица, ограничена отстрани с бетонните блокове на вълноломите, навлизащи далече в морето. Блоковете още не бяха успели да обраснат със зелените бради на водораслите. Тук строяха нов хотел или пък пансион — дрънчеше кофата на багера, громолеше бетонобъркачката. Тук още нямаше дървени скари и чадъри, автомати за вода и бира, нито продавачи на сладолед и варена царевица, нито — страшно е да се каже — сувенирни будки.

И затова тук за сега имаше малко къпещи се. Във всеки случай между разпрострените на плажа тела оставаха празни места.

Хубаво беше и това, че катерите на спасителната служба рядко посещаваха този необорудван плаж. И използувайки това, Ур плуваше далече зад линията на шамандурите.

Изплува и сега. Дълго лежа по гръб, свободно разперил ръце, загледан в синьото небе с редки, чисти като памук облаци.

Близо до него затрака мотор. Ур затвори очи и се подготви за неприятности.

— Глоба ли искаш?! — кресна усилен от мегафона глас. — В средата на морето плуваш!

Моторът изпръхтя и заглъхна. Ур отвори очи и видя борда на катера и две сърдити кафяви лица под бели плъстени абхазки шапки с оръфани периферии.

— Качвай се на катера, гражданино! Ще те закараме на брега и ще те глобим!

— Няма нужда, сам ще доплувам — каза Ур и се обърна по корем. — Не се бойте, няма да се удавя.

— Как не се бойте, как не се бойте! — избухна спасителят.

Неговият колега, флегматичният моторист, каза:

— Нека плува, Гиви. Това е онзи същият циркаджия.

Гиви се наведе през борда и се вгледа в Ур. После на тясното му лице се появи доброжелателна усмивка.

— Извинявай, приятелю! — викна той. — Не те познах! Плувай си спокойно! — И на колегата си: — Пускай мотора, Сандро. Ако потъне — сам ще се вдигне!

Като каза това, той се запревива от смях.

Без да бърза, Ур доплува до плажа. Седна да си почине до дрехите си на горещата баластра.

По целия дълъг, пълен с курортисти черноморски бряг Ур навярно беше единственият човек, който нямаше нужда от дървена скара или постелка. Той спокойно лежеше на тукашните камъни, давайки поводи за приказки и остроумия. Един московски филолог, като спря на Ур разсеяния си поглед, си спомни четиристишието на Тредяковски, което много добре изразяваше същността на нещата:

„На остри камъни се излежава

и твърдостта им той презира.

Във своето могъщество и здраве,

той счита ги за мека тиня.“

— Вие далече плавал — каза на Ур съседът му, стегнат як мъж на средна възраст. Той беше с шахматно черно-бели плувки, огромни защитни очила, закриващи половината му лице, и бяла плъстена шапка. — Аз гледал бинокъл — добави той с усмивка.

— А защо днес вие не се гмуркате! — попита Ур.

Съседът му намръщи чело, търсейки думи за отговора, но запасът от руски думи не му стигна и той каза на английски:

— Преди да се гмурна, винаги трябва да събера кураж. — И той се засмя, като показа превъзходните си равни зъби.

С този симпатичен чужденец Ур се запозна преди няколко дни тук, на плажа, понеже се заинтересува от необикновеното му снаряжение. Чужденецът потвърди, че плавниците му, шнорхелът, харпунът са действително първокласни, производство на известна френска фирма, по-хубави няма в цял свят. Те се разприказваха. Чужденецът беше тук с група любители на подводния спорт, за които „Интурист“ организирал пътуване по черноморските курорти. Той почти не знаеше руски език и беше трудно да разговарят, докато и двамата не изясниха, че еднакво лошо знаят английски. И тогава разговорите им се оживиха. Оказа се, че чужденецът се е гмуркал във всички морета по земята, с изключение на северните и моретата на Далечния Изток. Той беше интересен разказвач и Ур се зарадва, когато днес го видя на плажа.

— Как се казвате? — попита той.

— Извинете — каза чужденецът, — миналия път забравих да се представя. Хуго Себастиан от Базел. О, вие няма нужда да се представяте — кой тук не познава Уриел! Гледах ви в цирка, господин Уриел, и искам да ви кажа, че бях потресен…

— Благодаря ви — прекъсна го Ур. — Аз охотно бих послушал вашите разкази за моретата.

— О, да, моретата!

И той заговори, че природата е обидила родната му Швейцария, като я е разположила далече от морето. Той, Себастиан, имал в Базел малко рекламно издателство. Ах, нищо особено: албуми, пътеводители, пъстри картички. Доходът не е голям, но, слава богу, стига за пътешествия. С работата в същност се занимава по-големият му брат — съдружникът му, а той, Хуго Себастиан, предпочита да се гмурка…

Той отново се засмя:

— Ще успея ли да изплувам — този въпрос си задавам всеки път. Много бързо се мени конюнктурата, все по-трудно става да успяваш. Изглежда, албумите с обикновени фотографии вече излизат от мода, започнаха да се търсят обемни изображения, а това е скъпо, такова ново оборудване не е по възможностите на нашето издателство… Но какво говоря аз! — възкликна Себастиан. — Наприказвах ви за моите грижи, като че ли си нямате свои… Господин Уриел, вие сте поразителен човек. Това, което правите в цирка, е чудо. Най-истинско, първокласно чудо. Извинете за нескромния въпрос: това, предполагам, не е всичко, което умеете. Имам пред вид — не е целият ви комплект от чудеса?

— Циркът сам по себе си е чудо, така че какво да говорим за моя „комплект“? Миналия път вие споменахте за Големия Бариерен риф — били ли сте там?

— Това е най-незабравимото събитие в моя живот — някак тържествено отговори Себастиан. — Нямам думи, за да опиша Голямата стена. Кули, господин Уриел, огромни коралови кули и коралови градини; по-прекрасно нещо никога не съм виждал. Ние с приятелите ми се гмуркахме до рифа Индевър — вие навярно сте чували за него…

Той започна да разказва как веднъж до този риф заседнал на плитко платноходът „Индевър“ на капитан Кук — не, тогава още лейтенант! — и Кук заповядал да се изхвърлят зад борда шест оръдия. Много гмуркачи са ги търсили после. И не ги намерили. Не ги намерил и той, Себастиан…

— Ах, ето къде се пече нашият превъзходен Уриел! — чу се изведнъж сочен женски глас.

Ур погледна изпод дланта си стройната светлоруса жена в пъстра рокля. Това беше Марина Морска, дресьорката на кучета. Зад нея стояха двама младежи, земните акробати Бизонови, постоянните й спътници.

— А аз все си мисля: къде изчезва той след репетициите? — продължи Марина Морска, придавайки на красивото си лице насмешливо учуден израз. — Оръженосци! — обърна се тя към акробатите. — Ще разпънем шатъра тук. Няма ли да пречим, Уриел?

— Не… Моля…

За миг тримата свалиха дрехите си, останаха по плажен минимум и оръженосците започнаха да издигат навес от пръчки и пъстро покривало. За Ур също се намери работа.

— Помогни ми, моля ти се — Марина му протегна надуваемия дюшек. — Изгубих помпата.

Ур захапа мундщука, на дюшека, пое си по-дълбоко въздух. Под мощното му издишване сбръчканият дюшек се разгъна, появи се изображението на делфин.

— Гледайте, Бизонови: на един дъх! — пропя Марина. — Ето това е работа.

Тя се излегна до Ур. Той се обърна към Себастиан с надеждата да чуе продължението на прекъснатия разказ за търсенето на оръдията на капитан Кук. Но Себастиан беше нагласил плавниците на краката си и нахлузваше маската. Като кимна усмихнато на Ур, той тръгна към водата — дребен, тънкокрак, добре сложен.

Марина Морска излизаше с номер, без какъвто цирковите програми не могат. Десетина дребни кученца ходеха на задни лапки, на предни, яздеха едно върху друго. В края на номера ги обличаха във футболни панталонки и те гонеха топката по манежа с неподправено увлечение, защото кучетата по природа имат спортен дух. Най-малкото кученце се вкопчваше със зъби в панталоните на по-едро куче — то в разгара на играта като че не забелязваше това. Сред гръмкия смях кученцето смъкваше панталоните на нещастния „футболист“ и избягваше от арената със своя трофей.

— Адска горещина — въздъхна единият Бизонов. — Едва удържах Колка на репетицията — плъзга се като змиорка.

— Лесно ви е на вас — каза Марина, преобръщайки се на другата страна. — Но кучетата трудно понасят жегата. Направо нещастие… Измийте гроздето, Бизонови.

Те послушно взеха найлоновия плик с грозде и тръгнаха да търсят чешма.

— Защо ги разкарваш на това слънце? — каза Ур.

Марина го погледна през зелените си очила.

— Слънцето — бавно каза тя, — само на тебе не ти действува. Студен си някак, Уриел.

— Температурата на кожата ми не е по-ниска от твоята.

— А може би ти просто се правиш на глупак? — още по-бавно произнесе дресьорката. И като не получи отговор, продължи: — Странен човек си ти, Уриел. И номерът ти е странен, и самият ти… Казват, че дори нямаш паспорт. Истина ли е?

— Да.

— Казват, че си избягал отнякъде. От Оман или от Судан…

— Защо повтаряш тези глупости? — каза Ур натъжен.

— За тебе се носят толкова много слухове, ти възбуждаш любопитството. Ако не беше толкова потаен, Уриел, аз бих могла да ти стана истински приятел. Аз също съм самотна…

— А Бизонови?

Марина го погледна втренчено. Въздъхна:

— Не, ти май наистина не се преструваш… един такъв си…

И се обърна по корем.

Върнаха се Бизонови с гроздето. Похапнаха. После Бизонови тръгнаха към водата на ръце и предизвикаха възторжена детска врява.

— В началото ти ми изглеждаше някакъв жизнерадостен варварин — каза Марина. — Излъчваше веселие и сила. А сега… — тя направи гримаса и стана. — Ще дойдеш ли да се къпем?

— Не. — Ур също стана. — Аз си отивам.

— При твоя Иван Сергеевич ли? В детския ресторант?

— Да.

— Иван Сергеевич е прекрасен човек, но не разбирам какво ви свързва. Хайде да обядваме в „Южния бисер“, Уриел. Там има добър джаз. Ще потанцуваме. Аз те моля…

— Благодаря, Марина. Може би друг път. Не днес…

— Е, върви! Яж си твоята глупава супа. Много си ми дотрябвал!

При изхода на плажа Ур срещна шумна група млади хора, въоръжени с кинокамери, транзистори и магнетофони.

— Момчета, това е Уриел!

— Наистина! — писна момински глас.

Червенобрад младеж протегна на Ур бележник и химикалка, украсена с миниатюрен портрет на Муслим Магомаев. Усмихвайки се, Ур широко се подписа в бележника.

После той тръгна по плочестия тротоар покрай шосето, по което се носеха препълнени автобуси и леки коли с номера от всички градове на страната. Над главата му сухо шумоляха с раздърпаните си листа курортните палми в железобетонни вази с древногръцка форма. Насреща му плуваше пъстър човешки поток. Към сините небеса се извиваше смях, звъняха женски гласове, трудеха се неуморни магнетофони, сякаш ликувайки, че изобретателската мисъл ги е пренесла от трудно подвижните сандъци в изящни портативни кутийки.

От кръглата афишна будка огромни букви известяваха цирковата програма:

„ОРИГИНАЛЕН НОМЕР!

УРИЕЛ

ОПИТИ ПО ТЕЛЕКИНЕЗА“

Когато стигна до тази будка, Ур пресече шосето, купи вестник от павилиона и се изкачи на височината, където се издигаше бяла къща с веранда. Тя беше обвита с диви лози и украсена с надпис, който известяваше, че именно тук се намира детският ресторант на Курортна търговия № 182.

В ъгъла на сенчестата веранда на малка маса, на малко столче седеше лилипутът. Той беше възрастен, със строго лице, с тънка мрежа от бръчки, черните му коси бяха грижливо, косъмче по косъмче, сресани настрани. Беше с бели панталони и бяла риза с вратовръзка. На масата пред него стоеше изпотена чаша бира и лежеше дебела тетрадка.

— Добър ден, Иван Сергеевич — каза Ур и предпазливо седна на детското столче.

— Здравей, човек-планина. Огладня ли?

— Иска ми се да пийна нещо.

— Помоли Галя да донесе бира. Тя най-добре утолява жаждата.

— Иван Сергеевич, нали знаете, че аз…

— Ах, да: етиловият спирт влияе на психиката ти. Извинявай, забравих.

На верандата излезе младичка сервитьорка. Погледна Ур с призрачните си очи, бързо поправи дантеленото украшение в косите си и се скри. Скоро се върна с поднос, сложи пред Ур кана с газирана вода и чаша български ягодов сироп.

— Здрасти — каза тя. — Горещо е днес. Сега ли да ви сервирам обеда или по-късно?

Ур погледна чистото й, недокоснато от слънцето лице, зелените обички в малките уши.

— Малко по-късно, Галочка. Благодаря за водата.

Той с удоволствие изпи чаша сироп със сода.

— Как вървя писането днес, Иван Сергеевич?

— Лошо, написах само половин страничка. Но подбрах интересен материал. Сега съм се заел с Яким Волков — имало е такъв лилипут, завеждал е походния гардероб на Петър Първи. Ползувал се е с голям авторитет. През 1710 година на сватбата му в Петербург докарали всички лилипути, които успели да съберат в Москва — повече от трийсет души. Добре би било да намеря данни за тях, но твърде малко е писано за лилипутите… А знаеш ли, Ур, че „Плодомасовските джуджета“, за които е писал Лесков, са реални хора, не измислица. Джуджето Иван Афанасиевич е оставил много интересни мемоари — тях, изглежда, е използувал Лесков.

— Аз не съм чел Лесков. — Ур разтвори вестника. — Вие говорете, Иван Сергеевич, аз слушам.

— Какво има да говоря? С трудна работа съм се заел, приятелю. История на лилипутията, така да се каже. Започна добре, весело — от митическите гномове, пазачите на подземните съкровища… От пигмеите на Плиний… Около средните векове също проведох сериозни изследвания. А щом стигнах до новото време — и работата се забави. Малко, малко сведения имам. Пък са и еднообразни: циркаджии, асистенти на илюзионисти… — Иван Сергеевич отпи от бирата си. — Имало е между впрочем изключения. Един средновековен херцог е имал генерал джудже с ръст трийсет и два дюйма. Мите се казвал, смятали го за добър стратег.

— Е, виждате ли — каза Ур.

Галя донесе картофена салата, на Ур — голяма чиния, на Иван Сергеевич — детска. После се отдръпна, застана до перилата, заоправя престилката си. И все поглеждаше към двамата странни посетители. Вече цяла седмица идват тук, в детския ресторант. Избират време, когато има малко хора — това Галя го разбираше. Лилипута всички го зяпат, а това явно му е неприятно.

А този, вторият — за него в града разказват, че в цирка вдига всичко, без да си служи с ръцете, ако щеш човек, ако щеш слон. Такъв със заплатата, която получава в цирка, може да се храни в най-добрите ресторанти, да излиза с най-красивите момичета — на коя няма да се хареса? А той, изглежда, с никого не общува, само с лилипута Иван Сергеевич. Самотен е някак…

През това време Иван Сергеевич ядеше салатата, отпиваше бира на малки глътки и говореше.

— Ето, ти ме попита — защо не работя в друга област. Няма да свикнат с мене хората, няма да ме смятат за равен — ето къде е работата… А без да съм им равен не искам. Разбра ли?

Ур кимна.

— Светът не се съобразява с нас — продължаваше лилипутът. — Ето, в хотела ме настаниха на четиринайсетия етаж. Едва се съгласиха да ме преместят на десетия. Иначе трябваше да се качвам още четири етажа пеша.

— Вярно, преместихте се на десетия етаж. А защо не можете по-високо?

— Защото, ако се окажа сам в асансьора, не мога да достигна по-нагоре от бутона за десетия етаж. Някак неловко е да подскачам… В живота, приятелю, всичко е пресметнато за стопроцентово нормални хора. Така е.

— Какво да ви донеса за първо? — приближи се отново сервитьорката. — Имаме оризова супа, крем супа от грах.

— Оризова — каза Иван Сергеевич.

— Аз исках да ви помоля… — Галя смутено наведе очи. — Може ли да ми вземете билет за представлението? А иначе не мога да си намеря.

— Може, Галочка. Ела днес половин час преди началото, ще вземеш от администратора два билета на мое име.

— Ах, благодаря ви, Иван Сергеевич. — Тя изтича от верандата.

— Направихте още едно добро дело — усмихна се Ур. — Значи всичко е за нормалните, казвате? А ако човек се отклонява от нормата? Какво да прави, а, Иван Сергеевич?

Лилипутът го погледна отдолу нагоре с присвити очи.

— Нещо не ми харесваш днес, Ур.

Ур не отговори. Вяло човъркаше салатата, наведен над малката, не за ръста му, масичка.

— Затъжи се за института си? Не съм те карал насила, Ур. Предупреждавах те, когато намисли да дойдеш при нас…

— Не, не, Иван Сергеевич…

— Аз ти предложих, не отричам — разгорещено продължаваше лилипутът, — защото виждах как душата ти те теглеше към цирка. И псевдоним ти измислих. Но и те предупреждавах да премислиш всичко добре. Предупреждавах ли те?

— Предупреждавахте ме, помня. Но защо се тревожите? Аз не съжалявам за нищо. Циркът ми харесва.

— „Харесва ми“! — сърдито го имитира Иван Сергеевич с тънкото си гласче. — А как може циркът да не се харесва на някого? В него ги няма тези… знаеш… — той размаха ръка над чинията, — разните неопределености. Какво вижда зрителят в цирка? Красота вижда, сила, ловкост, изобретателност. Циркът отваря очите на хората за собствените им възможности. Така е.

Платиха, излязоха от ресторанта и Галя, която стоеше на верандата, им махна за довиждане.

Когато се подготвяше за пръв път номерът на Ур, цирковият художник по костюмите се затрудни. Той помнеше хипнотизаторите от трийсетте години — великолепния Орландо, То Рама, красавеца Семьон Дубров, избрал си „обратен“ псевдоним Сен Ворбуд — помнеше техните елегантни фракове, свидетелствуващи, че са представители на европейската наука; помнеше обшитите със звезди халати и тюрбаните, обсипани с брилянти, намекващи за огнените тайни на Изтока.

Тюрбанът, разбира се, повече подхождаше за Ур от фрака, но все едно, художникът не харесваше старинните доспехи. Той се ровеше в албумите с фотографии, преобръщаше овехтелите афиши, тъжно въздишаше.

— Не знам какво да правя с вас, Уриел. Казаха ми, че сте инженер. Това не е новост за цирка, имаме и други артисти-инженери — всякакви илюзии на техническа основа… Но те работят в обикновени костюми, иначе се стесняват… Може би и вие също?… Въпреки че вие не сте илюзионист, а… нещо като хипнотизатор… А хипнотизатор в костюм е невъзможно — не е адекватно…

— Аз не съм хипнотизатор — каза Ур, разглеждайки с интерес старите афиши.

— Разбира се, вие не можете да бъдете хипнотизатор, защото хипнозата в цирка отдавна е забранена… — Художникът ожесточено почеса плешивата си глава. — Не мога да разбера какъв собствено сте вие? Как се нарича вашият жанр?

— Телекинеза.

— Телекинеза… Измислят ги разни!… Слушайте, а самият вие какъв костюм искате?

— Все ми е едно.

— Не може така — все ми е едно! — разсърди се художникът. — Всеки човек си има нещо любимо — сако, кепе, ватени гащи, в края на краищата… Имате ли нещо от дрехите си, което много обичате, питам?

— Имам — каза Ур. — Банските гащета.

— Бански гащета! Че вие може да искате и сатенени гащета над коленете — художникът критично огледа новоизпечения артист. — Я си свалете ризата! — заповяда той с тон на роботърговец в ден на голяма разпродажба. — Така… За гладиаторски номер не подхождате, но за пластичен етюд… При златиста луминесцентна пудра и подходяща светлина… Какво пък, с такава мускулатура ставате за хуманитарен номер…

— Защо хуманитарен? — учуди се Ур.

— Не е силов, значи е хуманитарен — художникът разглеждаше с присвити очи телосложението на Ур. — Черни гащета с пайети… Може, ще бъде адекватно… Добре, ще опитаме! Но от златистата пудра и осветлението няма да се измъкнете, млади човече…

Светлината гаснеше бавно и музиката, разнасяна от мощни усилватели, заля цирка. Музиката имаше необичайно звучене — не беше обикновена, а за електронни инструменти. Изведнъж тя замлъкна. В напрегнатата тишина се белееха петната на човешките лица и се губеха в смътната мъгла на задните редове.

Силен глас произнесе със сдържан патос:

— Сега ще видите уникален номер — опити по телекинеза…

И след значителна пауза гласът даде кратка справка за това загадъчно явление — строго неутрална справка, която нищо не признаваше, но и нищо не отричаше напълно.

— И така, пред вас е артистът Уриел.

На арената се спусна тесен конус нежновиолетова светлина, осветявайки неподвижна фигура. Проблясваше златисто разголеният му торс, искряха пайетите на черното трико. Ур сякаш стоеше на остров, сред море от аплодисменти. Блестяха очите му, пълните му устни се усмихваха и ноздрите му се издуваха, вдишвайки вълшебния аромат на манежа. И му се искаше да не излъже очакването, което четеше в устремените към него погледи, и му беше мъчно, че сега прекрасният миг ще свърши и ще трябва да се заеме с работа…

Пламнаха светлините. Същият глас предложи на желаещите да поставят на масата каквито и да е предмети за опити. Асистентът, Иван Сергеевич, чийто строг костюм много добре контрастираше с костюма на Ур, тръгна покрай бариерата. Ето, той пое от първия ред часовник и заситни към масата. Обикновено опитите започваха с часовници.

Лицето на Ур като че се вкамени, съсредоточено-неподвижният му поглед се закова в ярко осветената повърхност на масата… Тихо, приглушено звучеше електронната музика… Изведнъж часовникът започна да се плъзга. Още един тласък и часовникът бавно, поклащайки се, се вдигна над масата. Краищата на кафявата каишка увиснаха. После, също така бавно, часовникът се спусна на масата…

Гръмнаха аплодисменти…

След като върна часовника на собственика му, лилипутът отново тръгна покрай бариерата. Някой му протегна писалка, но Иван Сергеевич не я взе, защото от последните редове предаваха от ръка на ръка фотоапарат.

— Само внимателно, да не го счупите! — викна отгоре разтревожен глас.

Артистът Уриел беше внимателен. Фотоапаратът поплува във въздуха, очерта сложна плетеница и тихо, плавно се спусна върху масата. После полетя нагоре дамска чантичка. С неловка тромавост подскочи и увисна над масата издута мъжка чанта, но нейният собственик беше забравил да я заключи и съдържанието й се изсипа — книга, мъхнат пешкир, кутия бисквити „Здраве“. Разнесе се смях.

Отново замлъкна музиката, светлината намаля. Усили се ситното биене на барабана — цирковият сигнал, който известяваше, че сега ще стане опасното, необикновеното, най-най главното…

Отчетливият глас обяви от репродукторите:

— Който желае да се подложи на непосредствена телекинеза, да заповяда на манежа!

Тишина. В такъв момент винаги възникваше пауза: твърде е рисковано… Ур стоеше в конуса светлина и търпеливо чакаше.

— Желаещите да заповядат! — повтори гласът. — Опитът е съвършено безопасен.

В един от секторите се раздвижиха — някой слизаше по стъпалата. В прожекторния лъч всички видяха как тъничка девойка в бяло-розов костюм с панталони прескача бариерата. Лилипутът забърза към нея и я отведе при Ур.

Сега те стояха на разстояние три крачки един от друг. Девойката леко се усмихваше, в прозрачните й очи се четеше смущение. Зелени обички проблясваха в малките й уши. Тези обички пречеха на Ур да се съсредоточи. Светлината прииждаше, барабанът утихна, а Ур все стоеше неподвижно, без да започва опита. „Защо е излязла с тези обици?“ — с досада мислеше той, като позна момичето.

По редовете си зашепнаха, раздвижиха се. Иван Сергеевич тревожно погледна Ур.

Девойката изведнъж се уплаши: погледът на артиста Уриел стана твърде тежък, потискащ, лицето му се измени. Стана някак мъртвешко, каменно…

— Не се бой — чу тя тих шепот. — Отпусни се.

Може би й се стори, че чува този шепот? Но й стана малко по-леко. Полетът беше дори приятен. Наведе глава и погледна артиста Уриел. Сега той й приличаше на свръхестествено същество, този човек със светеща кожа и тежки, изпълнени със сила мускули и не й се вярваше, че само преди няколко часа той неловко седеше на малката детска масичка и ядеше картофена салата…

Колко продължи нейният полет? Минута, две? Изведнъж тя усети под краката си килима, прострян върху мекия талаш на манежа. Сега тя стоеше, усмихваше се безпомощно, а наоколо бушуваше буря от аплодисменти, възторжени викове. Лилипутът се приближи до нея, за да я отведе на мястото й, и тя се усмихна на Иван Сергеевич, благодарна за ободряващия му шепот.

Аплодисментите не преставаха. Ур стоеше и кимаше едва забележимо ту в една посока, ту в друга. Не можа да се научи да прави на зрителите традиционния цирков „комплимент“ — поклоните му не излизаха както трябва. И тъкмо се беше обърнал, за да напусне манежа, когато изведнъж се чу силен, излишно силен, неприятно дрезгав глас:

— Една минутка, гражданино артист!

Аплодисментите стихнаха, всички погледи се обърнаха към седналия на шестия или седмия ред чичко със сламена шапка и жълто-зелена риза, спусната върху панталоните.

— Една минута — провъзгласи сламената шапка. — Тук трябва да се внесе яснота. Тя е тяхна позната. Сервитьорка е в детския ресторант, където гражданинът артист и лилипутът обядват. Аз лично съм ги виждал.

— Е, и какво? — викна някой.

— Минутка, не съм свършил! — строго каза шапката. — Тя е подучена. Предварително са се уговорили. Това е мошеничество.

Циркът зашумя.

— Е, обядва там, какво от това?

— Не трябва да вдига познати, така ли?

— Вярно, това е фокус! Има скрити огледала! И тя е циркаджийка!

— Измама, измама!…

Иван Сергеевич изтича към микрофона, но видя, че през изхода, привлечени от шума, са излезли всички артисти. Сияеха златните къдрици на Марина Морска. Величественият началник на манежа се промъкна напред и вече поднасяше микрофона към устата си, за да успокои разгорещените страсти, когато се случи нещо неочаквано.

Сякаш реактивна тяга изхвърли гражданина със сламената шапка от мястото му. Той полетя над главите на съседите си, закрещя с нечовешки глас, размахал ръце и крака.

Ур рязко се обърна и залитайки, тръгна към изхода. В същия миг скандалджията падна по лице върху килима. Под гръмкия смях той се огледа, бързо пропълзя на четири крака към падналата по време на полета му шапка и с две ръце я нахлупи на главата си.

След представлението Иван Сергеевич забърза към хотела и без да се отбие в стаята си, почука на вратата на Ур. Отговор не последва. Иван Сергеевич бутна вратата и тя се отвори.

В стаята беше тъмно, само през прозореца и отворената врата на балкона се процеждаше пепелявата светлина на нащърбената луна.

— Ур!

Той не помръдна, не отговори. Иван Сергеевич се уплаши. Отиде до нощното шкафче, напипа бутона на лампата.

Ур се намръщи от внезапната светлина. Той лежеше по гръб на кревата облечен, беше свалил само обувките си.

— Жив — каза Иван Сергеевич. Олекна му, седна на стола. Късите му крачета не достигаха до пода. — Ех ти, човек-планина. С какво да ти помогна?

— Нищо не ми трябва — тихо проговори Ур. — Изгасете лампата.

Лилипутът изключи светлината. Той знаеше, че Ур има пристъпи на слабост, на главоболие. Знаеше също, че в такива минути Ур не приемаше ничия помощ. Просто трябваше да полежи.

— Как можа на такова разстояние, а? Имаше не по-малко от двайсет метра до този чичко… Лежи, лежи, почивай.

— Не си отивайте, Иван Сергеевич.

— Както искаш… Да помълчим или да ти разкажа нещо?

— Колко хора има по света… и всички са различни — прошепна Ур. — Защо е така?

— Не може да бъде иначе. И кучетата имат различни характери. Попитай Машка, тя ще ти разкаже. Та какво остава за хората?

— Такава пъстрота… — Ур сякаш разговаряше със себе си. — Срещат се, сблъскват се… удрят се един друг…

— Не разбирам какво бърбориш. Кой се удря?

— Огромен пъстър цирк… и всеки има свой номер…

— Ето, това е вярно — улови мисълта му Иван Сергеевич. — Всеки човек си има номер, а по-точно — утвърждава се в живота по свой начин. Аз не съм типичен, неудачник съм, но също правя своя номер. Дори хоби имам — ровя се в старите книги, пиша в дебели тетрадки — радвам се. Ами нормалните хора? При тях всеки има по няколко номера.

Ур обърна глава с видимо усилие. В полутъмната стая не можеше да се види лицето на малкото човече. Силуетът на главата му едва се подаваше над облегалката на стола.

— Но нали има коренна, дълбока връзка — каза Ур. — Разумът — това не е просто детерминиран продукт от дейността на развития главен мозък… това е и система…

— Много е сложно за мене, Ур. Но ако ти говориш за връзките между хората, то е странно да те слушам. Като че ли сам не знаеш, че е имало и има крупни обществени движения, обединяващи милиони съмишленици.

— Да, Иван Сергеевич, прав сте… Аз не говоря това, което трябва. Вие не ме слушайте, аз съм много изморен. Много глупости извърших…

Мълчаха известно време. После лилипутът каза:

— Виж какво, скъпи приятелю. Връщай се в своя институт. Виждам как се измъчваш. Е, позабавлява се с цирка, отпусна ти се душата — стига толкова. Връщай се, ти казвам.

— Не, Иван Сергеевич, няма да се върна…

В десет часа сутринта, както винаги, Ур дойде на репетиция. Номерът му не се нуждаеше от репетиции, но цирковата традиция изискваше присъствието на всички. Малко ли неща могат да потрябват — на един да се помогне да опъне въжето, на друг — да сглоби „кълбото на смелостта“, на трети конят да се оседлае. Ур вършеше всичко охотно.

Днес той беше героят на деня.

— Ур, ти вчера чудесно вдигна глупака — басово каза най-старият от групата Бизонови, когато Ур започна да му помага да сложат трамплина.

— Красиво беше, кълна се в главата ти! — разпалено възкликна един от джигитите.

Очарователната въздушна акробатка Зиночка Астахова му изпрати въздушна целувка. А клоунът Фима Ножкин се търкулна около него, закрещя с тънък глас в ухото му: „Това е мошеничество!“, после подскочи високо, улови се за лоста и смешно преметна крака.

Марина Морска също беше тук със своите палави кученца. Точно сега тя готвеше нов номер: повдигаше на макара дъсчица, на която трепереше от страх бяло кученце.

— Дай да ти помогна — приближи към нея Ур.

Марина го простреля с кос високомерен поглед.

— Помагай на своята сервитьорка — процеди тя през зъби и обърна на Ур широкия си напудрен гръб.

Следобед Ур изпи три чаши вода с лимонов сироп от автомата и отиде направо на своя любим плаж.

Той отново отплува надалече, легна по гръб и почна да следи със замислен поглед бавното движение на облаците.

Сега там е почивка. Момчетата са в бюфета и Рустам, който винаги е пръв на опашката, вече е взел за всички кефир, кифли и пирожки и ето те сядат и Нона, изпила първата глътка, мръщи нослето си и казва: „Кефирът пак не е пресен.“ Валерка седи до Аня и остроумничи. Сега за него са блажени дни; на Петенка Ломейко с неговия запорожец твърдо са му дали пътя. А, не, Аня е в отпуска. Сигурно вече се явява на изпити. Желая ти успех, Анечка…

А Марк и Аркаша отново крещят за футбол и Нина Арефиева се нахвърля върху тях: наглед са интелигентни момчета, а се държат като печенеги.

После „се пренасят“ и играят тенис на маса. Сухият удар на ракетата по топчето. Шум, смях, подмятания… Е, нека играят сами. Да отиде в градината, да даде на Джимка да лизне от дланта му парченце захар, да потърси с поглед Нона. В каква рокля е тя днес? В светлосива, кафяво-жълта, лилава? Ръцете й са открити до раменете, главата с прибраните буйни тъмни коси е вдигната гордо… не, съвсем не гордо, просто така изглежда… Нона, почакай, обърни се, аз съм тук… Защо ме гледаш така сърдито?… Разбери, не можех другояче, аз се вмъкнах във вашите работи и само развалих всичко — нали само заради мене, заради моята постъпка на Пиреевата защита, закриха океанската тема… Делото на твоя живот, Нона… И изобщо… не трябваше, не трябваше да се привързвам така силно.

Знам, учудваш се, че не ти изпращам вест. Не знаеш колко пъти започвах писмото. Дори пликът отдавна е надписан. Строг плик с портрета на Чебишев…

Нона, разбери, разбери, разбери! И не ме презирай за бягството. Не можех иначе…

Когато Ур излезе от водата, той видя своя плажен познат Хуго Себастиан. Симпатичният швейцарец стана с усмивка срещу Ур, поздрави го.

— Вчера за втори път бях в цирка — каза той. — Вие бяхте великолепен, господин Уриел, когато засрамихте неверника. Аз ще отнеса незабравимо впечатление от срещата с вас.

Ур се изтегна върху горещите камъчета. Себастиан седна до него и продължи:

— Сега разбирам, господин Уриел, вашия интерес към моите морски пътешествия. Узнах случайно, че сте се занимавали с научна работа в областта на физиката на морето. Предполагам, че циркът за вас е нещо като хоби? Приятно занимание през време на отпуската?

— Откъде узнахте това?

— Екскурзоводката на нашата група, между другото много мила девойка, ни каза това вчера, след представлението. А откъде е узнала тя — наистина не знам… Струва ми се, че ви е кораво — не искате ли да използувате моята постелка?… Не? Както желаете… — Себастиан легна по корем и прикри главата си с абхазка плъстена шапка. — А не сте ли били, господин Уриел, в Санта Моника? — попита той след малко. — О, ето къде трябва да отиде човек, който се интересува от морето. Там работят забележителни океанолози. От пристанищата на Океанариума излизат в околосветски плавания превъзходно оборудвани кораби. Уникална библиотека, музей, международни връзки…

— Знам за Санта Моника — каза Ур. И съм чел трудовете на Русто.

— О, да, Русто! Може да се каже, че той създаде Океанариума. Превъзходен учен! Разказаха ми, че от Ватикана са им дали крупна сума, за да изследват… какво мислите? Морския път на пророк Йона на кораба и по-далече — в стомаха на кита.

— Кой е този пророк Йона?

— Как, вие не знаете библейското сказание за Йона?

— Не го знам. Не съм чел Библията.

— Чели сте трудовете на господин Русто, а не сте чели Библията? Всеки път вие ме учудвате все повече, господин Уриел…

— А вие, господин Себастиан, да не би случайно да сте проповедник? Говорите с такъв патос…

— Не съм проповедник. Уви, аз много съм грешил в живота си и не съм достоен за високата мисия на проповедника. Но споделям възгледите и учението на неоадвентистите.

— А какви са те?

Себастиан не отговори веднага. Явно се колебаеше — струва ли си да продължава разговора с този атеист…

— Е, добре — каза той тихо. — Ако ви интересува… И така, ние, неоадвентистите, вярваме във второто пришествие на Христа. При това нашите възгледи са съвсем различни от средновековните. Ние не си представяме бога във вид на брадат джентълмен, седнал бос върху облаците. О, не! Ние виждаме висшата сила, която управлява мирозданието в различни прояви, в свободната воля на електрона. Това е богът — висшето същество, което ние почитаме. От друга страна, дяволът се проявява във формата на свободната воля на елементарна частица с обратен потенциал и маса в покой шестстотин шестдесет и шест пъти по-малка… Но аз виждам, че се усмихвате…

— Простете — каза Ур. — Помислих си, като ви слушах ако бог се проявява в свободната воля на електрона, то в какъв вид трябва да се яви божият син Христос? Във вид на неутрино ли?

Себастиан свали огромните си очила и втренчено погледна Ур. Той имаше черни триъгълни вежди и жълти очи, изпълнени с кротка печал.

— Разбирам, че се шегувате, господин Уриел — каза той. — Висшата сила, която управлява мирозданието, не се нуждае от някаква постоянна обвивка. Но, разбира се, спасителят ще се яви в образа на човек. В образа на Човек, господин Уриел — бавно повтори той, — като натърти на думата „човек“.

— Вие напълно сериозно ли вярвате във второто пришествие?

— Защо ви учудва това?

— Трудно ми е да обясня… Вие сте твърде съвременен човек, господин Себастиан. Сведущ сте явно в областта на науката, пътешествувате по цял свят… И това някак не се връзва с… е, с древните митове…

— Именно защото много пътешествувам, аз виждам много неща и много размишлявам. Светът е опасно болен, Уриел. Всеки е готов да удави ближния си в капка вода, само и само да направи още крачка по-нагоре, само да откъсне повече пари, повече блага, обилно предлагани сега, повече удоволствия. Съгласете се, сър, че така не може да продължава дълго. Ние или сами ще изтребим себе си, рода човешки, във войни, или ще се превърнем в безгрижни скотове. Такъв изход не може да не противоречи на основната програма на мирозданието — имам пред вид разума като венец на творението. Не е ли логично да се направи от всичко това изводът за необходимостта от спасение? Както и да изглежда спасителят, той непременно ще се появи.

— В това, което казвате, има резон — каза Ур, като помълча. — Разумът несъмнено е възникнал за високи цели. Но защо трябва да чакаме някакъв си спасител? Ами ако Христос не се яви? На света според мене има достатъчно хора, които разбират опасността.

— Вярно! Но те имат нужда от знаме, Уриел! И такова знаме, по силата на историческата традиция, може да стане само Христос. Второто пришествие се вмества в рамките на хилядолетни, привични за милиони хора, представи. Ние, повтарям, не сме средновековни схоласти. Ние не настояваме на предвиждането, че един прекрасен ден в долината Йосафат или в някакво друго място ще протръбят тръбите на Страшния съд. Но така или иначе ще се яви спасител, под чието знаме милионите ще се сплотят.

— И какво ще стане по-нататък? Нова война ли?

— Божието слово е несъвместимо с кръвопролитието — тъжно каза Себастиан. — Боя се, че вие неправилно ме разбрахте. Мир на земята под егидата на Христа — ето какво ще стане по-нататък.

— Вие не сте обикновен човек, Себастиан — каза Ур след кратко мълчание.

— Това още повече се отнася за вас, скъпи господин Уриел. Аз бих бил щастлив, ако моите думи са оставили следа във вашата душа. Във всеки случай, ако някога ви потрябвам, ето моята визитна картичка.

— Благодаря. — Ур се протегна към дрехите си, небрежно захвърлени на камъните, и пъхна картичката в джоба. — Вие да не би да заминавате?

— За съжаление. — Себастиан стана. — Днес ще заведат нашата група в Крим. Аз съм много радостен от запознанството си с вас, господин Уриел. Нали няма да ми откажете автограф за спомен…

Ур широко се подписа на листчето от бележника му и каза:

— Аз също бях радостен да се запозная с вас.

… Беше средата на август. Топлите сини вълни лениво се плискаха върху нагорещените от слънцето плажове. На вечерните представления в цирка изпотените лица на зрителите блестяха и амфитеатърът сякаш се движеше от непрекъснатото махане на ветрилата. За артистите няма какво да говорим — те се обливаха в пот.

Но циркът неизменно беше пълен.

Веднъж, малко преди представлението, директорът извика Ур. Той беше добродушен дебеланко, започнал някога като жонгльор, а после преминал на административна работа. Той седеше в своя кабинет по мрежеста блуза и панталони с тиранти. Пред него на масата лежеше пешкир, с който директорът от време на време изтриваше потното си лице.

— Седнете, Уриел. — Директорът обърна към него подпухналите си клепачи. — Ето каква е работата, гълъбче. Има едно указание. Е-е-е… Ако вашият номер е имитаторски, тоест вие привеждате материалните тела в движение не телепатически — така ли… то вие сте длъжен да разкриете секрета на своята апаратура. Разбира се, циркът гарантира запазването на вашата тайна — бързо добави той. — Ако не, тоест ако няма секретна апаратура и вие работите… е-е… натурално — така ли… то вие трябва да се представите пред комисия от специалисти. Ще оформя всичко, гълъбче, ще отлетите за три дни в Москва, ще се покажете там в цирковото управление. Утре излитайте, за да не се протака тази работа…

— Не, Владимир Фьодорович — тихо каза Ур, — никъде няма да летя и на никаква комисия няма да показвам нищо.

Директорът шумно въздъхна и изтри лицето си с пешкира.

— Така си и знаех, че ще се заинатите…

— Аз показах номера си на художествения съвет, когато вие ме приемахте, и смятам, че това е напълно достатъчно.

— И аз смятам така, гълъбче! Не мислете, че ми е било лесно да ви оформя — вие сте чуждестранен практикант, освен това, смешно е да се каже, без документи. Но номерът ни хареса и аз бях готов дори да си счупя главата… И щях да я счупя, ако една доста солидна организация не ми оказа съдействие. Та така… Номерът има успех, доходите са добри, какво още му трябва на един директор? А? Нищо не му трябва, търпи горещината и се радвай. Но не. Някакъв…

Тук директорът прехапа език. Съвсем не беше задължително този Уриел да знае, че се е намерил някакъв мерзавец, който е написал анонимно писмо до управлението.

— С една дума, сега се обадиха от Москва — продължи той, завъртя глава и заизтрива шията си с пешкира. — Защо не съм съгласувал номерата с тях, каква е тая телекинеза, която… е-е-е… не е утвърдена, така да се каже, от науката… и не е ли това масова хипноза… Гълъбче, аз говоря с вас много доверително и се надявам, че и вие ми вярвате…

— Разбира се — каза Ур.

— Тогава ето какво. Не бързайте да отказвате категорично. Нищо няма да ви стане, ако се покажете на комисията.

— Ако толкова е необходимо, Владимир Фьодорович, то нека комисията да пристигне тук и да гледа. Но нищо няма да обяснявам.

— Аз вече мислих за това — да поканя комисията тук. Ще опитам. Може би ще се съгласят — командировката ще е приятна — на море… Но това е формалност, гълъбче там, в управлението, също са доволни от нашите печалби… Сега ще се обадя. А вие, много ви моля, бъдете по-любезен с тях, когато пристигнат.

— Аз тръгвам. — Ур стана.

— Жалко — въздъхна директорът. — Такива печалби, такива печалби… Разбира се, дирекцията има право да заменя номерата, но да се загубят няколко представления…

— Тоест как? Искате да кажете, че аз…

— Гълъбче, нима не ви е ясно: до утвърждаването на вашия номер от комисията ще се наложи да поскучаете малко. Но вие, чувал съм, много обичате да се къпете в морето… Ще накарам комисията да побърза. Но три-четири дена ще трябва да се почака. Жалко, много жалко… Такива печалби…

Тревожа те в неуговорено време, Учителю. Прости ми.

Много ми е зле. Откакто станах напълно причастен, никога до днес не ми е било така трудно, така зле. Това е огромен пъстър цирк, в който непрекъснато се сблъскват, кръстосват се, разбиват се едни в други страсти, желания, мисли.

Учителю, аз съзнавам своя дълг. Но ми е трудно. Извърших вече много глупости.

Главата ми се цепи… Нощите ме душат…

Тревожи ме усещането за някаква засада… Дебнат ме…

Учителю, зле ми е!! Вземете ме оттук…

Той излезе от хотела късно, когато улиците затихнаха. Сред дърветата горяха редки фенери, осветявайки неподвижните им клони. Няколко души стояха до отворената врата на междуградската телефонна станция. Те пушеха и разговаряха. Гласовете им звучаха неестествено гръмко в нощната тишина.

Ур зави наляво. Ето афишната будка, павилиона за вестници. Каменните стъпала към детския ресторант. Ур спря и известно време гледа тези стъпала, табелата, слабо осветена от фенерите. После тръгна по-нататък.

Пред него вървеше компания — двама младежи и три девойки. Единият младеж пееше, акомпанирайки си на китара, и девойките му пригласяха:

Аз вървях по пътя, момък млад.

Виждам, че девойка тръгва за вода.

Ах, но виждам, кофите са без вода.

Значи, че очаква ме беда.

Ур забави крачка, за да не задмине компанията. После се провря през остро миришещите в нощта храсти и се заспуска по тясната пътечка към морето. Унило отпуснал кофата си, до дървената ограда жълтееше екскаваторът — заспал странен звяр, свършил дневната си работа.

Празният плаж беше печален и неузнаваем. Призрачно белееха късчета хартия, тук-таме проблясваше плоският чакъл, отразявайки според скромните си възможности лунната светлина. Морето с тих ромон си играеше с малките камъчета.

Както беше — в джинси, с бяла риза и сандали — Ур влезе във водата. Водата беше топла, но от дрехите му стана хладно. Той поплува спокоен бруст срещу луната и звездите.

Вляво сребрееше лунната пътечка, а по-нататък се виждаше осветената ивица на пристанището. После тя остана назад.

Черна вода и черно небе. И той — сам между тях…

По-далече, по-далече!

Понякога той се обръщаше, за да погледне огньовете на брега. Те се отдалечаваха. Ето, съвсем изчезнаха, виждат се само пристанищните цветни премигвания и слабото зарево над стопяващия се в нощта град. Сам, съвсем сам в черната вода, в открито море, под едрите звезди.

Изведнъж сянка пресече звездната рисунка. Тясна, вретенообразна, тя увисна над Ур, после бавно започна да се спуска. Заклати се върху водата.

В смътно осветения борд се появи черен овал — беззвучно се беше отворила вратата. Ур се хвана за прага, повдигна се на ръце и влезе в шлюзовата камера. Съблече се, без да бърза, изстиска дрехите си и ги простря да изсъхнат. Затвори външната врата и включи светлината. После, меко шляпайки с босите си крака, отиде до пулта и се отпусна в креслото.

Той дълго лежа в него, отпуснат, със затворени очи.

Още не е настъпило времето да се връща. Трябва да продължи. Те го призоваваха към търпение и мъжество. Какво пък, той ще се въоръжи и с едното, и с другото. Той ще продължи да изпълнява своя дълг.

Трябва само да обмисли добре всичко.

Да не се намесва! В нищо да не се намесва — това преди всичко. Той се държа неразумно. В най-висша степен неразумно и лекомислено. Добре, сега ще бъде по-внимателен.

Изведнъж той се уплаши: дали не е изключена противолокационната защита? Радарите веднага ще засекат лодката, ще дойдат граничарите…

Не, защитата е включена. Какви са тези необосновани страхове?…

Ур провери картата, зададе програма на автопилота. Вертикалното излитане го притисна към амортизаторите на креслото. Това продължи кратко — лодката премина на хоризонтално летене.

Беше гладен, жаден. От обед не беше слагал нищо в устата си. От обеда в детския ресторант. Иван Сергеевич седеше срещу него и до неговото малко юмруче на масичката лежеше дебелата тетрадка. А Галя донесе картофена салата…

Стига, стига за това. Всичко е свършено.

Ур протегна ръка към стенното шкафче, взе тубата и изстиска в устата си зелена паста.

За нищо да не мисли. В кофите няма вода… А, глупости!…

Неприятен вкус има тази паста. Ур се намръщи и хвърли тубата.

Четвърта глава
Санта Моника

„От владенията на кой цар ти се яви тук? И какво изкуство владееш в съвършенство? Как ще живееш при нас през цялото време? И кажи, какво възнаграждение трябва да ти определим?“

„Махабхарата“

Между оградите на частните владения, обвити с бодлива тел, отчаяно се мяташе открит син крайслер, опитваше се да завие в страничния прелез.

— Проклятие! — възкликна Анабел Ли. — Тук само с магаре можеш да минеш.

Тя даде заден ход, но крайслерът отново се опря безпомощно в каменната ограда. Анабел Ли натисна спирачките. „Ето ти на — помисли тя. — Реших да мина по краткия път, но нима можеш да преминеш през тукашните теснотии.“ Тя се огледа, за да измери с поглед ширината на уличката, и видя чернокос млад мъж, който се спускаше по тази крива уличка към шосето, забави крачка и явно наблюдаваше нея, Анабел Ли.

Тя се обърна и се опита отново да извие колата и отново се принуди да спре.

— Проклятие! — промърмори тя.

Чернокосият приближи до колата и каза на английски.

— Разрешете да ви помогна.

Гласът му беше звънлив, а произношението — лошо.

— С удоволствие — каза Анабел Ли и се премести, като освободи шофьорското място.

Обаче непознатият не седна зад волана. Той се наведе, хвана с две ръце предната броня, пое си рязко дъх и вдигна предницата на колата. Анабел Ли възхитено ахна. Чернокосият заднишком завлече крайслера в страничния прелез.

— Е, това си го биваше! — Анабел Ли усмихната погледна непознатия. — А като ви гледа човек, няма да каже, че сте толкова силен.

— Моля ви се, колата е лека.

Младият човек изтри с обратната страна на дланта си изпотеното си чело, кимна и щеше да продължи пътя си, но Анабел Ли го извика:

— Вие в Санта Моника ли отивате? Седнете, ще ви откарам. И после — длъжна съм някак си да ви се отблагодаря. Пиенето е от мене.

Непознатият седна до нея и Анабел Ли рязко потегли, излезе на шосето, без да спира, и натисна газта. Крайслерът се понесе като състезателна кола. Безкрайните вили и градини отдясно се сляха в бяло-зелени ивици. Отляво в опасна близост се мяркаха скални грамади, спускащи се към жълтата ивица на плажовете, към морската синева.

— Французин ли сте? Монегаск?^[29] — попита Анабел Ли.

— Не, мис…

— Фрейзър. Анабел Ли Фрейзър. Но не ме наричайте така. Всички ме наричат Ен. Дали са ми едно име — просто да умреш!

— Според мене името ви е красиво. Чувал съм го някъде…

— Деди казваше, че баба ми е настоявала на това глупаво име, с което вече никого не кръщават.

— Деди?

— Е, баща ми. Ние живеем във Валънтайн, щата Небраска. Не сте ли чували? То се знае! От това място няма по-забутано на света. Мизерно градче, мръсна рекичка. Найобрера — не сте ли чували? Разбира се. Но деди прави там пари, така че никъде не можеш да избягаш…

Тя направи такъв вираж, задминавайки натоварения със зеленчуци фургон, че спътникът й се притисна до вратата.

— Аз се казвам Ур — представи се той на свой ред.

— Ур? — Анабел Ли се засмя. — Улучихме се с вас, мистър Ур — ще плашим хората с имената си. Значи сте швейцарец?

— Не, мис Фрейзър…

— Е, все едно. За пръв път съм в Европа и тук е такава смесица от разни националности, че за цял един живот не мога да ги запомня. Запалете цигара и ми я пъхнете в устата.

— За съжаление, аз не пуша.

— Къде сте учили английски, мистър Ур? В порториканска маслобойна? — тя се разсмя.

Ур я гледаше и се усмихваше.

А да гледаш мис Фрейзър — гъвкава, късо подстригана блондинка в дантелена блуза и сини, в тон с колата, панталони — беше приятно. На шията й на дебела златна верижка висеше голям дървен диск с барелеф — глава на индианец в бойна украса от орлови пера. Рамките на сивите й очила бяха обсипани с блестящи стъкълца, а може би с малки брилянти, това Ур не можеше да определи. По розовите пръстчета на мис Фрейзър също всичко блестеше и искреше.

От този блясък, от ярките краски на деня, от свистенето на насрещния вятър на Ур му се виеше свят. Освен това зад гърба му бяха безсънната нощ и изморителното плуване. Безпокоеше го малко и рибарската шхуна, ненавреме оказала се на мястото на кацането.

Анабел Ли извади от кутията за ръкавици шарена кутия цигари и запали, като придържаше волана с лактите си. Как успя при това да избегне сблъскването с тежкия хладилен камион, Ур така и не разбра.

— Пътищата във вашата Европа са безобразни — каза Анабел Ли. — Зяпльо! — викна тя на дебеланкото зад кормилото на пежото, чийто фар едва не отряза при задминаването.

При влизането в града автомобилите се увеличиха и тя трябваше да намали скоростта. Ур се оглеждаше с любопитство.

Имаше много общи неща с черноморските курорти. Същото оживление по улиците, същите рошави палми и бели балюстради покрай алеите и обрасналите със зеленина хълмове, по които градът се спускаше към морето. Но имаше, разбира се, и различия. Никъде не продаваха газирана вода на чаши, не се виждат сергии с пирожки, продавачи на варена царевица, кремави цистерни с квас. Но затова пък — множество кафенета и магазини за цветя, сувенирни магазини и огромно количество пъстри реклами. Изобщо градчето беше необичайно ярко, сякаш лакирано.

До терасата на кафенето, под раирания навес, Анабел Ли спря колата, като едновременно натисна спирачките и сцеплението. Ур едва не разби носа си в предното стъкло. Като слезе, той се загледа във витрината, в която загадъчно се усмихваше иззад стъклото пластмасова циганка с огромни обици.

— Какво се спряхте там? — чу той малко резкия глас на Анабел Ли. — Не сте ли виждали автомати за гадаене?

Те седнаха на табуретките до високата стойка и барманът, като видя девойката, взе шейкъра.

— Както обикновено, мис? — попита той.

— Разбира се. А вие какво ще пиете, мистър Ур?

Ур хвърли поглед по полиците с бутилки и рекламни плакати. Като че разбра един от плакатите, на който беше изобразен портокал, голям колкото футболна топка.

— Оранжада.

Барманът кимна. Бързо разби коктейла за мис Фрейзър, а после взе няколко портокала, пъхна ги в никелираната машина, подложи висока чаша. Потече жълт сок. Ур искаше да протегне ръка, но видя, че още не всичко е свършено. Със стъклена лопатка барманът изсипа в чашата щипка бял прах, разбърка — и течността мигновено закипя. После пусна в чашата три ледени фигурки — рибки, пъхна пластмасова сламка — сега всичко беше готово.

Ур с удоволствие пое през сламката освежаващата, приятно щипеща оранжада. „Сода — помисли той. — Ами, разбира се, содата неутрализира лимоновата киселина…“

— Сега разбрах — каза Анабел Ли, след като отпи от коктейла си. — Вие сте италиански учител по плуване и не бива да пиете алкохол сутрин.

— Права сте, мис — въздъхна Ур.

Барманът им поднесе плодова салата, сметана с пуканки, които тук се наричаха по американски — „корнфлейкс“, а после бифтек, напоен с мармалад от грозде. Тук всичко беше приготвено за американския вкус.

— Във Валънтайн не виждам нищо друго, освен телевизора — успяваше да бърбори, докато ядеше, Анабел Ли. — Деди ни държи със сестра ми ужасно строго. Като че индианците още бродят по прерията и отвличат бели момичета. А сам деди не се бои от нищо. Освен, разбира се, от „Мидуест агрикалчъръл корпорейшън“.

— А какво е това? — попита Ур.

— Нима не сте чували? — Анабел Ли го стрелна с бърз поглед. Когато свали очилата си, очите й се оказаха зеленикави и неочаквано мечтателни, не съвсем хармониращи с дръзкия израз на лицето й. — Това е голяма компания, която едва не глътна деди. Но деди устоя. Той има своя фирма. „Фрейзър кубик-екс лимитид“. Не сте ли чували?

— Не…

— Какви сте невежи в Европа… Дайте ни кока-кола — подхвърли Анабел Ли на бармана. — Две бутилки. Може и четири. Та така. Ако мислите, че деди е дошъл тук да лежи нагоре с корема на плажа, лъжете се. Аз се пека и се мотая за свое удоволствие, а деди си върши тук работата. Защо, мистър Ур, вашата ленива Европа да не купува неговата продукция? — Изведнъж тя хвърли на Ур подозрителен поглед. — Ей, а защо вие все ме разпитвате? Кой собствено сте вие?

— Аз не ви разпитвам, мис Фрейзър. Вие сама разказвате…

— Май че е така. — Анабел Ли бързо обра мармалада от чинията и стана. — Ако някога свършите с яденето, мистър Ур, то помогнете ми да отнеса кока-колата в автомобила.

Ур взе бутилките с кафявата течност и въпросително погледна към тезгяха.

— О, не се безпокойте — каза Анабел Ли. — Деди ми откри тук сметка. Е, сега аз ви се отплатих — за… за какво собствено? Ах, да! — Тя се засмя. — Едва не забравих. Сега къде отивате?

— В Океанариума.

— Тогава седнете, ще ви откарам, и аз съм в тази посока. Хайде, хайде, нямам време да чакам. Какви сте французите, бавно подвижни.

Тя рязко потегли.

— А къде е вашият автомобил? — попита тя, спускайки се от височината с опасно висока скорост. — Икономисвате бензина?

— Аз нямам автомобил.

— Как така? — изненадано го погледна Анабел Ли. — Не, всичко у вас е ненормално. Нима сте толкова беден, че не можете да си купите поне една симка?

— Автомобилът не ми е особено нужен, мис Фрейзър.

— Наричайте ме Ен. Какво сте заповтаряли „мис Фрейзър, мис Фрейзър“! — Тя направи гримаса. — Струва ми се, че не сме на неделно богослужение… За какво говорех? Ние с деди пристигнахме в Европа със самолет, а колите изпратихме през океана с параход. Татковия олди и моя крайслер. Страшна седмица беше, докато чакахме пристигането им и се налагаше да пътуваме с такси… Ето го вашия Океанариум. Ех, че рибища има там! Измъквайте се, мистър Ур.

След като се посъвзе от рязкото спиране, Ур бързо се сбогува и излезе от автомобила до входа на невисока бяла сграда. Надолу, към скалите, към бетонния пристан, слизаха стъпала и там стояха няколко мъже. Един от тях се вгледа изпод ръката си и изведнъж закрещя нещо непонятно и затича нагоре, като сочеше Ур с пръст.

Тази нощ Доминик Леду както винаги излезе в морето. Покрай нос Сер той мина близко, почти плътно, за да избегне насрещното течение и за да не гори напразно бензин. После започна да кръстосва морето, като влачеше мрежите и бавно съобразяваше къде се намира днес стадото аншоа, на което се натъкна още миналата нощ. Мостикът на „Кабра“ ситно трепереше под краката му.

На Доминик не му вървеше цял живот, не му провървя и с „Кабра“, купена преди осем години от един отракан испанец от Майорка. Само по себе си това трийсет и пет тонно корито с две къси мачти не беше лошо. Но от самото начало то привлече прекаленото внимание на бреговата охрана и митничарите: изглежда, испанецът се е занимавал с не съвсем невинни работи, щом неговият кораб се е набил в очите на полицията по цялото крайбрежие. По-лошото обаче беше друго — странният характер на коритото. То току започваше внезапно да трепери и едва ли не да подскача, като вдигаше високо нос и хвърляше Доминик в паника. Сигурно на коритото, родено да се движи с платна, не му харесваха двеста и четиридесетте конски сили на пакардовия мотор, затова и подскачаше. Подлец е този испанец — за подигравка ли е дал на коритото това име „Кабра“, което на испански означава „коза“?

И друго нещо тревожеше Доминик: по-младият му син, двайсет и четири годишният Марсел, всеки път все по-неохотно излиза с него в морето. Разбира се, не се бунтува — знае, че ръката на баща му е тежка — но… Той, Доминик, не е глупак — разбира, че няма да удържи момчето. По-възрастните му синове се разпръснаха, и този ще си отиде. Дай му само велосипед да кара. Не мисли да се ожени, да си купи лодка и да лови риба, както всички в семейство Леду още от времето на Третата република. Намислил е да стане състезател. Вече го викаха някъде в Тулон. Всички сега са се побъркали, не им се седи в къщи…

Ето го и Марсел. Измъкна се от люка с цигара в зъбите, с барета, нахлупена над лявото око. Баща си и не поглежда, мръсникът.

— Увеличи малко оборотите — каза Доминик. — От това проклето друсане стомахът ми ще изскочи през гърлото.

Луната се издигна високо, освети със светлината си морето, мрачните скали на нос Сер и планината, напомняща кучешка глава. Точно в това време аншоата трябваше да изплува нагоре, към лунната светлина. Но когато Доминик и синът му изтеглиха на палубата старата мрежа, пълна с шаващо сребро, той веднага видя, че уловът му не е богат — само дребна риба. Къде е аншоата? Ех, не върви, не върви…

Вече наближаваше утрото. Морето се набръчка — предвещаваше утринния бриз. Доминик извика да спре мотора. И в този момент те видяха, че от небето към тях безшумно се спуска огромно вретено, преливащо в матов оловен блясък…

Тази сутрин при директора на Океанариума, доктор Жул-Сигисбер Русто, имаше важен посетител. Мистър Джеферсън Д. Б. Симисън изглеждаше на трийсет и пет години, но в тази си ранна младост той ръководеше, може да се каже, цяла империя. Какво именно правеха заводите на мистър Симпсън доктор Русто не знаеше и не искаше да знае. По-важно беше това, че американецът, тъпкан с милиони, проявяваше интерес към Океанариума.

През прозорците на директорския кабинет, обърнати към морето, проникваше бризът, който впрочем не носеше особена прохлада. Американецът отпиваше от мартинито, благодушно се усмихваше, докато слушаше Русто, макар че директорът не разказваше нищо смешно.

Жул-Сигисбер Русто, възрастен гърбонос французин, не беше просто директор на Океанариума, но и прославен изследовател. Може би няма да е грешка, ако се каже, че той беше прекарал във водата по-голяма част от своя живот, отколкото на сушата. Във водолазни костюми от всички типове, с акваланг, в батисфери, батискафи, в „гмуркащи се чинии“, Русто се беше потопявал във водите на всички океани. Дълго живя в подводни къщи, прекоси с изследователски кораби всички морета. Почти всички редки обитатели на Океанариума бяха доставени тук от неуморния доктор Русто.

Разговорът се водеше на английски.

— И така, мистър Симпсън, ще направя кратко резюме. Тайфуните, разбира се, са необходими за планетата, те изхвърлят излишъците топлина, натрупани от тропическите дъждове. Но ние с вас знаем колко скъпо ни струват те, какви страшни щети нанасят. Страните на Тихия и Индийския океан ежегодно губят от тайфуните толкова хора и материални ценности, колкото от ху-убавичка война с атомни бомби. А и вашите крайбрежни щати са подложени на бясното им дихание, простете високия стил.

— Да не би да се каните, Русто, да направите гръмоотвод за тайфуните? — попита с усмивка Симпсън.

Русто погледна безоблачната физиономия на американеца, неговия породист къс нос и добре подстриганите мустачки. Никога Русто не би губил времето си за разговор с такъв тенисист. Но ставаше дума за много сериозни неща…

— Преди всичко, мистър Симпсън, трябва както следва да се изучат местата, където се раждат тайфуните. Именно там се каня да отплувам с „Дидона“ Но не е проста работа да се организира такава експедиция. Не е проста! Снаряжение, продоволствие, набиране на екипаж…

— Казват, че вашите аквариуми са пълни с риба. Изпечете я и я вземете със себе си — ето ви и продоволствието. — Симпсън се облегна в креслото и се разсмя, като показа прекрасните си зъби и венци.

„Господи — помисли Русто, — защо не побързаш да прибереш при себе си тези остроумни?“

Симпсън прекъсна смеха си. Май все пак схвана, че изглежда като кретен.

— Добре, Русто — каза той, щракна със запалката и запали цигара. — Колко ви е необходимо за експедицията?

Най-после! Русто взе молив и хартия…

След четиридесет минути те излязоха от кабинета — високият и строен Симпсън и дребният, с тесни плещи Русто.

— Няма ли да погледнете нашите съкровища, мистър Симпсън?

— Може. Щом и без това съм тук…

Русто изведе американеца от къщата и те слязоха по каменните стъпала към пристана. Зданието само от площада изглеждаше малко. Оттук, откъм морето, се виждаше, че то стои на високата скала, укрепена с подпорни елементи, и към тази скала са пристроени помещения, слизащи надолу към морето. Именно там беше входът за прочутия Океанариум.

До пристана се поклащаше една шхуна, няколко черни от слънцето мъже разтоварваха от трюма й сандъци с риба.

— Аха, докараха храната! — чу се весел глас. — Побързайте момчета, че иначе вашата баракуда ще умре от глад.

Гласът принадлежеше на млад човек с тясно лице, обкръжено с рижа брадичка. Той току-що беше излязъл от Океанариума заедно с дългокосия си приятел и две девойки.

— Мосю Русто! — извика директора снажен момък в моряшка фланелка без ръкави и смачкани шорти. — Чуйте какво разказва Доминик!

Но Доминик Леду пристъпи към него, погледна го с немигащ тревожен поглед, пресипнало каза:

— Ето, казвам, мосю, на какво прилича това, от небето право на главата ти да пада такова нещо?

— Какво нещо? — намръщи се Русто. — Днес си пийнал малко повечко, Доминик.

Но рибарят му прегради пътя и бързо заговори:

— Марсел нали и той видя, мосю, капка не съм сложил в устата си. Едва успях да се измъкна от тази история. Тъкмо започнахме с Марсел да изтегляме мрежите и гледаме — тя се спуска право на главите ни. Но какво е това, господи. Изстинах, едва успяхме да дадем ход и да извием кормилото надясно… Гледаме — това нещо каца върху водата, а после отстрани се отваря врата…

— Говори по-ясно, Доминик! Какво се спусна на главата ти? Хидросамолет?

— Ами! Да не би да не съм виждал самолети? Този апарат, мосю, приличаше на вретено. Помня, че покойната ми майка предеше вълна на такова вретено. Само че това вретено беше дълго около двайсет метра, че и повече.

— „Вретено“ ли падна от небето? — заинтересува се минаващият покрай тях червенобрад млад човек. — Летящо „вретено“?

— Вървете си по пътя, господине — сухо му подхвърли Русто. — Доминик, ти вече много години ми караш риба и нито веднъж не съм чувал от теб небивалици…

— Кълна се във всички светии, мосю, че това е самата истина! — Доминик изглеждаше развълнуван както никога. — С очите си видях как в това нещо се отвори странична врата и във водата скочи човек. Направо, както си беше — в бяла риза и панталони. Направо се пльосна, мосю, с краката надолу. Върти се във водата и гледа своята лодка, като че ли размисля дали да се върне обратно, или не… В този момент вратата се затваря и това нещо се вдига от водата, както калугерица от блато, и се издига обратно в небето…

— Летящо „вретено“ — повтори червенобрадият, мигайки често. — Четох някъде за това… или чувах…

— Извинете, че ви забавих, мистър Симпсън — каза Русто на американеца. — Това ли е всичко, Доминик? Ти прибра младежа и го предаде на полицията?

— Не, мосю… Почувствувах се недобре. Честно казано, изгубих и ума, и дума…

— А младежът?

— Погледна от водата право към мене — а добре се виждаше, луната светеше — и заплува към брега. Марсел ми казва, хайде да го приберем, а аз, честно да си кажа… Та нали те, така си мисля, шпионите са въоръжени…

— Близо ли беше до брега?

— Не бих казал. Около пет мили имаше до нос Сер… Аз си помислих, мосю: трябва да съобщя в полицията, но реших най-напред да разкажа на вас… Ще разкажа, мисля си, отначало на доктор Русто…

Доминик се напрегна, загледан изпод дланта си нагоре. Там, на площадката до входа, спря синя открита кола и от нея излезе чернокос човек с бяла риза и джинси, Доминик се вгледа и изведнъж закрещя:

— Това е той! Самият той! Дръжте шпионина!

И побягна нагоре, прескачайки стъпалата.

След него хукна здравенякът Арман, втурна се натам и червенобрадият със своите спътници. Русто се качваше, набързо обяснявайки на Симпсън, който не разбираше френски, какво се бе случило.

Доминик се спря на три крачки от Ур и продължи да крещи с цяло гърло: „Дръжте, дръжте шпионина!“ Светлорусата мис Фрейзър наблюдаваше с любопитство тази сцена от колата си.

Пристигна и Марсел. Той мина отзад, за да отреже на „шпионина“ пътя за бягство. Арман, без да бърза, тръгна към Ур.

— Какво, приятелю, на гости ли си дошъл? — попита той.

— Ей, внимателно — викна Марсел, — той има пистолет в задния си джоб.

В този момент здравенякът Арман се хвърли към Ур, обхвана го в меча хватка, притисна ръцете му отстрани и викна на Марсел да извади пистолета. В следващия миг Арман отлетя от Ур като кученце от ритник. Но пъргавият Марсел успя все пак да измъкне от задния джоб на непознатия плоска кожена кутия.

Червенобрадият младеж щракна с фотоапарата си. Арман, като потриваше удареното си рамо, направи крачка към Ур.

— Стоп, Арман! — извика доктор Русто, като излезе напред. — Дай пистолета тук, Марсел. Та това не е пистолет — каза той, вече отворил ципа на кутията. — Самобръсначка. Вземете — протегна той кутията на Ур. — Кой сте вие?

— Не разбирам — каза Ур на английски. — Аз съм океанолог — тихо каза той, когато Русто повтори въпроса си на английски. — Аз пристигнах, за да видя тукашния Океанариум.

— Това истина ли е? — обърна се Русто към Анабел Ли, която не бързаше да заминава. — Вие негова спътница ли сте?

— Тази сутрин го видях за пръв път. Мистър Ур ме помоли да го откарам до града.

— Ур? — попита Русто. — Никога не съм чувал за такъв океанолог. Откъде долетяхте, мистър Ур? И с какво?

— Не съм длъжен да отговарям на вашите въпроси — каза Ур наежено. — Пристигнах, за да разгледам Океанариума на доктор Русто.

— Аз съм доктор Русто.

— О! — Ур се усмихна. — Много се радвам да ви видя, докторе. Аз съм чел вашите трудове и много ги ценя.

Мистър Симпсън погледна часовника си и каза:

— Боя се, Русто, че няма да стигна днес до вашите рибки. Не, не се извинявайте, аз съвсем не съм обиден. Ловът на шпиони преди всичко. — Той жизнерадостно се разсмя. — Позвънете ми утре сутринта, кажете какво сте измислили. Моите почитания, господа!

Той тръгна към колата си.

— Арман — каза Русто, чиято буза потръпна, — помоли тези господа с фотоапарата незабавно да вървят по дяволите. — Той се обърна към Ур: — Неведнъж съм участвувал в лова на албимаргинатус, ако знаете какво е това…

— Това е бяла акула. Аз съм чел вашите очерци, докторе.

— Много ми е приятно, сър. Та така, аз съм участвувал в техния лов, но в лов на шпиони никога в живота си не съм вземал участие. Затова няма да искам документите ви, които сигурно са в ред…

— Спомних си! — закрещя изведнъж червенобрадият с фотоапарата, отстъпвайки под напора на Арман. — За това „вретено“ през зимата писаха всички вестници! В Космоса го преследваха!

— Затваряй си устата! — изрева Арман и замахна.

— Е-е! По-кротко, чувал със стърготини такъв! — Червенобрадият бързо си тръгна. — Вие тепърва ще чуете за мене!

— Колко интересно! — каза Анабел Ли с димяща цигара в устата. — Вие наистина ли сте шпионин, мистър Ур?

— Вие не бива дълго да стоите на слънце, мис — прекъсна я Русто. — Автомобилът ви избелява пред очите ни. — И докато загрижената Анабел Ли оглеждаше своя крайслер, той даде следващите си разпореждания: — Продължавайте разтоварването, момчета. Не се тревожи, Доминик, държавните секрети ще останат на местата си. Аз ще побеседвам с този господин и ако се наложи, той ще бъде така любезен да почака, докато извикам полиция. Да вървим, мистър Ур.

Просторната стая, в която Русто заведе Ур, беше едновременно и музей, и библиотека. Ур любопитно разглеждаше картите с маршрутите на експедицията и огромните цветни фотоси, полиците с атласи и книги на различни езици, редките морски раковини и другите дарове на Световния океан.

— Седнете — Русто му посочи коженото кресло и сам седна срещу него. — Вие няма да ни пречите, Жан-Мари — кимна той на кръглоликия, с прошарена коса библиотекар, който стана иззад писалищната си маса. После погледна Ур със зорките си не според възрастта му кафяви очи. — Коняк, уиски? Разбирам, във връзка с професията ви вие би трябвало да сте въздържател. Пура, цигара? Също не? И така, какво сте завършили и къде работите, ако действително сте океанолог?

— Доктор Русто, аз бих искал да ми повярвате — каза Ур бавно, обмисляйки всяка дума. — Съдбата ми е необикновена и аз се надявам, че няма да настоявате на пълна откровеност.

— Можете да разказвате точно толкова, колкото поискате. Но хайде по-бързо, днес имам много работа.

— Аз получих образованието си в учебно заведение с пансион, за което вие надали сте чували. Известно време се занимавах с практическа океанография.

Ур назова прикаспийския град и тамошния Институт по физика на морето.

— Вие сте работили при Андреева? — Русто учудено вдигна мъхнатите си черни вежди. — При Вера Те-одо-ров-на? — старателно изговори той. — Ето една жена, с която може да се говори по мъжки, но която все пак си остава жена. Ние сме се срещали на конгреси. С какво се занимава сега мадам Андреева?

— Главно с административна дейност. Но темата й е същата — изкривяванията на магнитните отклонения от очертанията на океаните.

— Вярно, вярно, в тази област тя успя да извърши блестяща работа. Тя ми е разказвала за своя модел на Земята с налепени медни океани.

— Тереллата стои в кабинета й. Неотдавна аз посъветвах Вера Фьодоровна да добави към тереллата въртящ се пръстен по линията на течението на Западните ветрове.

— Имитация на Смелите Запади? А защо?

Ур започна неохотно, но после се увлече и се зае да излага своята идея за електрическия ток в океанските течения. За своя проект — за съвпадението на земната и магнитната ос и получаването на електроенергията „от въздуха“ — той не се разпространи.

— Вие сте прав, мистър Ур, теченията в океаните са лошо изучени — каза Русто. — И така, вие сте пристигнали, за да видите Океанариума? Разбира се, аз ще ви покажа всичко, което имаме. Но най-напред разрешете ми да ви задам няколко въпроса. Руснак ли сте?

— Не…

— Можете да продължавате. Попитах ви само затова, защото познавам някои руски океанолози — Базил Шулейкин, Андреева, Мирошников… Вашата националност не ме интересува. По-нататък: що за глупости дрънкаха тука, че уж сте долетели с вретено? Впрочем и това не е моя работа. Всеки има право да лети с каквото иска, дори и с метла. Ето какво, мистър Ур: ако имате време, би било много мило от ваша страна да останете тук, да речем, за седмица. Аз винаги съм бил на мнение, че океанолозите трябва повече да общуват помежду си.

— Охотно бих останал, доктор Русто… — Ур се поколеба. — Да си призная, аз не разполагам…

— С пари, разбирам. Мога да ви уверя, че ние също не разполагаме. Океанариумът съществува за сметка на заплатеното разглеждане. Е, и освен това хубавичко скубем състоятелните дисертанти, които желаят да работят с нашите материали. Вие впрочем нямате ли намерение да пишете дисертация?

— Не — усмихна се Ур. — Стига ми една дисертация…

— Ето какво: ние не сме богати, но не сме и толкова бедни, че да не можем да изхраним един океанолог, който се е отбил при нас. Предлагам ви храна и подслон. Искам само едно заплащане — ежедневни професионални беседи. Е? Давам ви половин минута за размишления.

— Вие сте много напорист — каза Ур. — Аз съм съгласен.

— Превъзходно. — Русто скочи от креслото като изхвърлен от катапулт. — Ще ви помоля да дойдете при тази карта. Жан-Мари, сложете на масата всичко, което имаме за Западните ветрове. — Той енергично прекара дланта си по картата. — И така, ето ги Смелите Запади. Отдавна ме занимава това велико течение. Аз се каня в скоро време да отплувам натам.

… Определиха на Ур работна стая на втория етаж. Там, ако се наведеш през прозореца, можеш да докоснеш с ръка каменната буква F. Отгоре, по цялата фасада на зданието, бяха изсечени от камък имената на знаменитите океанографски кораби: „Челенджър“, „Фрам“, „Инвестигейтър“, „Вега“, „Витяз“…

Русто се разпореди да внесат легло в стаята, чиято мебелировка се състоеше от столове и дълга маса, отрупана с морски карти, таблици и навигационни инструменти. Ур нямаше нужда от нищо друго. Той закусваше и обядваше заедно с другите сътрудници и бързо се запозна с всички. Само Арман, надзирателят на Океанариума, се държеше отчуждено. Всичко в госта му се струваше подозрително — появата му, самобръсначката в задния джоб и това, че не пиеше вино…

А вечерите Ур прекарваше у доктор Русто — в малката вила на скалата, надвиснала над морето, в сенките на пиниите. Тук в стаите винаги имаше течение, стените бяха украсени с чудновати сувенири от подводния свят, отломки от разноцветни корали, полинезийски копия. Тихата приветлива мадам Русто им поднасяше кафе и бисквити, за Ур — сок от манго или оранжада, за съпруга си — коняк. И мъжете водеха дълги разговори за морските течения и магнитните аномалии, за дрейфуващите вихри на Булард и за тереллата на Андреева, за подводните възвишения и тайфуните и за предстоящата експедиция.

— Всяка моя експедиция — говореше Русто, отпивайки от коняка си малки глътки — е нова радост и ново огорчение. Аз виждам как океаните все повече се превръщат в световна помийна яма. Вие не можете да си представите, Ур, колко време и сили губя аз в безкрайната война с тези проклети химически концерни, с параходните компании…

Увлечен, той развиваше пред Ур сюжета на повест предупреждение, която, ако бил писател, непременно би написал. Моретата и океаните са крайно замърсени, заразени с радиоактивни отпадъци. Крайморските градове са изоставени, мореплаването е прекратено. Отровените реки изсъхват, горите загиват. Хората живеят в подземни градове, заобиколени с планини от отпадъци. Порции изкуствена протеинова храна. Раздаването на вода е строго нормирано, размерът на водната порция се определя от теглото на потребителя. Отдавна са престанали да се мият с вода, за миене използуват гъби със синтетични разтворители. На хората е забранено да се смеят, за да не предизвикат преразход на въздух.

— По-нататък не съм премислил всичко — усмихна се Русто, загледан през отворения прозорец в сгъстяващата се вечерна синева. — По правилата на играта трябва да има бандити, които организират крупни обири на вода. Е, разбира се, млад химик започва борба с тях — нали така? По-нататък е съвсем неясно. Все пак според правилата на добрия тон е необходимо химикът с помощта на очарователната си любима да открадне космически кораб и да замине… е, не знам… да замине да търси помощ от някаква извънземна високоразвита цивилизация. Съществуват ли такива, как мислите, Ур?

— Да… Възможно е… — Ур малко смутено погледна слабия гърбонос профил на Русто.

— Но, уви, аз не съм способен на това. Тук е нужен знаете ли кой? Жул Габриел Верн — ето кой е нужен!

— Не сгъстявате ли твърде много краските? — попита Ур.

— Не! Не бива да допуснем нашите потомци да се задушат в зловонните отпадъци, в пяната на неразлагащите се прахове за пране! Планетата трябва да се спасява, господине, да се спасява! Докато не е късно — да се сключи договор за разоръжаване и цялата гигантска машина на военното производство да се преустрои за очистване на планетата. Нито едно мизерно заводче да не смее да изхвърля отпадъци и да дими без филтри!

— Доколкото знам, в Съветския съюз това е узаконено. Без пречиствателни съоръжения не може да бъде пуснато нито едно промишлено предприятие.

— Законодателство има и на Запад, но каква полза. Опитайте се да забраните на един химически завод да изхвърля отпадъците си в реките! — Русто днес се беше разгорещил здравата. Той жестикулираше и очите му святкаха заплашително. — Хитреци и мошеници с кокоши мозъци! Изразходват купища пари за колониални войни, за оръжие, за изследвания от военно значение! А тук — въртиш се като пумпал около някакъв си тенисист, тъпкан с долари, за да откачиш някой жалък грош за екипиране на експедиция… Отвратителен съм сам на себе си!… У-у, надути камили!

Русто заплаши невидимите си противници с юмрук.

— Не можете ли да се договорите за съвместна експедиция със съветските океанолози? — каза Ур. — Това ще намали вашите разходи поне наполовина…

— Вървете по дяволите със своята съвместна експедиция — кресна Русто. — Какво сте се лепнали за мене с вашите съвети?

В кабинета надникна мадам Русто.

— Жул, какво ти е? — каза тя тихо. — Цялата къща се тресе от виковете ти.

— Да… Прекалих малко… — Русто си пое дъх. — Извинете, Ур, нямах намерение да се карам с вас… На парижкия симпозиум преди няколко години аз предложих на Андреева да проведем съвместни комплексни изследвания на течението на Западните ветрове. Уви, моето предложение не беше посрещнато с ентусиазъм.

— А ако подкрепите предложението си с конкретна програма? Доколкото знам, Андреева сега е заинтересована от изследването на това течение. Когато работех там, аз предложих нова методика за измерването…

Русто погледна Ур.

— Нова методика? Я разкажете. Ето ви молив и хартия.

Беше петият ден от пребиваването на Ур в Океанариума.

Сутринта той поплува в топлата прозрачна вода, гмурка се сред подводните скали, плашейки дребната риба. И загледан през маската в безшумното движение на водораслите, спокойно мислеше за чудесния обичай на хората да се заселват около водата.

Но видението на пържените яйца с шунка също беше чудесно и то накара Ур да излезе от водата. Закуската вече беше започнала, когато той, бодър, с още мокра коса, се яви на масата.

— Добро утро, джентълмени! — провъзгласи той.

Арман, който в този момент изливаше в устата си чаша червено вино, изведнъж се закашля и побърза да излезе.

Усмивката на лицето на Ур угасна. Той седна на мястото си до Монтегю, мършавия англичанин ихтиолог, който работеше в Океанариума върху магистърска дисертация. Монтегю не го и погледна. Той лапна парче шунка и задъвка равномерно като машина.

Само брадатият Шамон, специалист по подводно снимане, както винаги, намигна на Ур и промърмори:

— Бонжур.

Червенобузата Клотилда донесе подноса с кафето. Обикновено тя приветливо — и нещо повече, кокетно — поздравяваше Ур. Сега обаче на лицето на Клотилда беше изписан такъв ужас, сякаш на мястото на Ур седеше, шавайки с пипалата си, октопод.

— Случило ли се е нещо? — попита Ур.

Никой не отговори.

Ур закуси набързо и с неприятното чувство за притаена засада тръгна към библиотеката. Както и предишните дни, Жан-Мари, библиотекарят, го посрещна с добродушно мърморене. Сложи пред Ур купчината поръчани книги, сутрешните вестници.

Ур разтвори вестника, който лежеше най-отгоре. В очите му се наби:

ШПИОНИН ИЛИ ПРИШЪЛЕЦ

По-надолу пишеше с по-малки букви:

„Тайнственото «вретено», което през март преследваха американските космонавти, се е приводнило близо до Санта Моника.“

По-нататък — няколко снимки: Ур в едър план, с учуден израз на лицето, плътните устни полуотворени; здравеняк в шорти и моряшка фланелка е сграбчил Ур; същият здравеняк пада на земята, а Ур стои наежен и държи сгънатата си дясна ръка под гърдите; доктор Русто подава на Ур някакъв предмет; блондинка с цигара между зъбите гледа от открит автомобил.

Ур бързо прегледа текста. Авторът на репортажа, някой си Анри Пиньол, твърде смело описваше ужаса на рибаря Доминик Седу, на главата на когото от нощното небе се спуснало летящото „вретено“ и това, как човекът, скочил от „вретеното“ в морето, приковал рибаря към палубата с вледеняващ душата поглед, а самият той заплувал към брега, и схватката, разиграла се до Океанариума…

— Вие четохте ли това? — попита Ур библиотекаря.

— Да, мосю — кротко отговори той, поклащайки кръглата си глава в знак на съчувствие. — Ах, тези журналисти! Не могат да живеят, без да лъжат: фамилията на нашия Доминик не е Саду, а Леду.

— А в останалото според вас журналистът не лъже?

— Не се наемам, мосю, да съдя за тези неща. Аз съм само скромен служител при доктор Русто и добър християнин. Вашата поява действително… хм… е не съвсем обикновена.

— Какво ще стане сега, как мислите?

— Трудно е да се каже, мосю. Каквото е угодно на господа, това ще стане.

— Какво общо има тук господ? Това е само отвлечена идея. Как може тя да ръководи конкретните постъпки на хората?

Жан-Мари тъжно го погледна през очилата си.

— Когато казах, че вашата поява… хм… е не съвсем обикновена, аз имах пред вид не само вашето пристигане в Санта Моника.

— А какво още?

— Виждате ли, мосю… Светът е пълен с грехове. Веднъж е било вече така в историята на човечеството и се е явил синът божи, за да изкупи греховете, да упъти и просвети хората, да насочи техните помисли и постъпки към доброто. Сега, когато Христовите заповеди отново са забравени, е неизбежно новото пришествие на спасителя…

— Познати думи! — възкликна Ур. — Жан-Мари, познавате ли човек на име Себастиан? Хуго Себастиан от Базел.

— Мосю Себастиан идва тук. Своеобразен човек, в когото страстният гмуркач и суетният търговски деец живеят в сговор с просветения християнин… Боя се, че ви отвличам от работата ви, мосю…

Жан-Мари тръгна към своето бюро. Ур още веднъж погледна снимките и остави вестника. Разтвори английското издание на последната книга на Русто. Но вниманието му се разсейваше, нямаше я обикновената яснота, позволяваща му мигновено да схваща цели абзаци. Той затвори книгата и отиде при библиотекаря.

— Ето какво — каза Ур, — имате ли свещеното писание или как там се казва?

— О, да, мосю Ур. А какво именно — Стария завет, Евангелието, Апокалипсиса?

— Дайте всичко.

— Ето ви прекрасно издание, илюстрирано от Доре.

Ур разтвори дебелия том с кръст върху кожената подвързия и прочете: „В началото бог сътвори небето и земята…“ Той започна бързо да прелиства Библията.

В книгата на пророк Йезекиил той изумен прочете как някакъв „огнен човек“ дал на автора „книжен свитък“ и му заповядал да го изяде. И когато го изял, пророкът се изпълнил със знания и тръгнал да проповядва… да излага, значи, информацията, получена във форма на ядене. „Свитък — помисли си той. — Но такъв свитък трябва да бъде като кръг телеграфна лента, за да се събере цялата информация в един ред…“

Каква странна книга! Страшни пророчества, описания на масови убийства — и ярки образи, силни характери. Съвършено фантастична мистика — животни, в състава на чиито тела влизат колела… Такава форма на живот е невъзможна. И пак тук — трезви препоръки относно строителството на градовете, делови, педантични сметки колко хляб и масло следва да се носят в храма… Делова преписка. Ето, апостол Павел се обръща с послание към някакви ефесяни: „Раби, подчинявайте се на своите господари по плът със страх и трепет, с простота в сърцето, както на Христа…“ Няма какво да се каже: откровено е изразено: подчинявайте се на господарите. Как да съгласува това с проповедта на самия Христос за братство, за имуществено равенство?… Нали трябва да има поне малко логика!

Апокалипсисът… Откъде са се взели безумните видения на Йоан Патмоски? Отново изяждане на свитък с някаква информация — откъде, откъде е това?… Описания на земетресения, космически ужаси, измислени явно от автор-невежа… Коне със страшни ездачи… И изведнъж сред тази зловеща мистика като че забъбри магазинер: „И чух аз глас, който говореше: хиникс пшеница за динарий и три хиникса ечемик за динарий, елей и вино не отпускам.“

И отново — космическа катастрофа. Звездите загиват, падат на земята. Седем чаши на божия гняв… И символът на безкрайността затворен в пръстен — „Аз съм Алфата и Омегата, началото и краят, Първият и Последният…“

Странна, объркана книга. Ами рисунките! Кой е позирал на художника, за да нарисува този дългобрад човек в надиплено одеяние до петите, с край, прехвърлен през рамото? Та това е баща му…

Ур не чу как зазвъня телефонът. И когато Жан-Мари го извика, той спря на библиотекаря отсъствуващия си поглед.

— Чувате ли, мосю Ур? Долу ви очаква мис Фрейзър.

Ур затвори Библията и стана. Мис Фрейзър. Ах, това е младата американка със синята кола… Какво й е потрябвало? Той тръгна към вратата, но в този момент в библиотеката влезе Русто.

— Тук ли сте, Ур? Добро утро. Бих искал да е добро, дявол да ги вземе всички! — Той затича по стаята и завика: — Чакали с интелект на стърчиопашка! Двукраки тулуми с вино! Макаци — бездарни драскачи!

— Спрете, метр^[30] — каза Ур. — Какво се е случило?

— Какво се е случило ли? — Русто дотича до него. — Вие какво, не четохте ли днешния одеронски вестник?

— Четох го.

— Аха, добре че сте благоволили да обърнете внимание! Какво ще предприемете, вас питам!

— Не знам… А какво собствено се прави в такива случаи?

— На ваше място аз бих отишъл в Одерон, в тази гнусна редакция, и бих украсил муцуната на този безсрамен репортьор. Само да не ви хрумне да правите това! Аз не съм го казал, вие не сте чули! — Русто приседна на стола и продължи, вече спокойно: — Току-що ми позвъниха от полицията. Комисарят Бурже жадува да се запознае с вас. Аз вече му заявих, че вие сте учен, а не шпионин. — Тук Русто хвърли на Ур изпитателен поглед. — Но може би вие сте пришълец, господине?

— Аз съм земен човек — мрачно отговори Ур.

— Очарователно! И така, вие веднага ще отидете в комисариата и официално ще заявите на господин Бурже, че не сте червен агент и не сте обитател на Алдебаран. Пъхнете под тлъстия му нос своите документи или каквото имате вместо тях. Разбрахте ли? А когато се върнете, ще напишем протест и ще го разпратим във всички вестници. Да, да, във всички, защото още днес всички вечерни вестници непременно ще подхванат тази свинщина. Е, по-живо, Ур! Улица „Фрежюс“, четиринайсет… Или шестнайсет? Ще я намерите. Имайте пред вид, че съм поръчителствувал за вас… Ей какво ви стана?

Той се втренчи в Ур, в неговото окаменяло лице.

Ур нищо не виждаше и не чуваше сега — всичко потъна в тежкото, потискащо усещане на повикването. Той се напрегна, изпъна шия, по бузите му се плъзнаха капки пот. Той се стремеше към призива и когато усети неговата проникваща сила, съсредоточи мисълта си върху едно, само върху едно — сигнала на отказ.

За пръв път той отговори на Учителя с отказ. Учителят сам ще разбере не е подходящ моментът. После, друг път…

Когато дойде на себе си, той откри, че седи в дълбокото кресло, пред него стои изплашеният Русто с гарафа в ръка, а на челото си Ур напипа кърпа, напоена със студена вода.

Той смъкна мократа кърпа и каза със слаба усмивка:

— Нищо… Всичко мина…

— Ама че работа! — възкликна Русто и остави гарафата на масата. — Помислих, че ще ми сервирате епилептичен припадък.

— Аз тръгвам. — Ур стана. — Благодаря ви, доктор Русто.

— За какво, странни човече? Направете заявление пред Бурже — и веднага обратно. Аз ви чакам, Ур.

Той излезе от зданието на Океанариума на малкия кръгъл площад, ярко и весело осветен от утринното слънце. Беше му все едно накъде ще върви и той тръгна към отсрещното кафене, за да изпие една оранжада. Но в този момент се раздаде звънък глас:

— Хелоу, мистър Ур!

Светлорусата Анабел Ли, седнала в своя крайслер, ослепително му се усмихна. Тя беше в доста деколтиран син сукман. В ъгълчето на устата й димеше цигара. Ур приближи към нея, без да разбира съвсем как се е озовала тук. Ах, да, спомни си той, Жан-Мари ми каза, че мис Фрейзър чака…

— Реших да ви навестя, докато не сте отлетели със своето „вретено“ — забърбори Анабел Ли. — Деди днес разгърна вестника и се облещи. А как ме наруга! Такава, казва, онакава, с подозрителен тип се фотографираш, приятелка на шпионин си станала… е, и други подобни. Хвърли вестника в лицето ми.

— Съжалявам, мис Фрейзър…

— Наричайте ме просто Ен. За какво съжалявате? За това, че този риж глупак ме е нарекъл ваша приятелка? Е, и нека, аз съвсем не съжалявам. Само деди се разяри. Ще бъдете ли така любезен, мистър Ур? Аз за миг ще ви откарам на вилата ни, докато деди не е излязъл по работа.

— Но защо?

— Как защо? Ще му кажете, че не съм ви никаква приятелка, че между нас не е имало нищо. На мене ми е все едно, но деди се сърди. Хайде, сядайте и да тръгваме.

Ур седна до Анабел Ли и тя рязко потегли. На ъгъла на сенчестата уличка тя едва не се вряза в стъкленото ателие за художествена татуировка. Оттам изскочи с проклятия собственикът на заведението. Анабел Ли с буен смях подкара колата по-нататък.

От нейния смях, от сиянието на деня, от лудата скорост на Ур му олекна. Той с интерес погледна смелата шофьорка, тънките й загорели ръце.

— В библиотеката ми попадна томче от Едгар По — каза той, — и сега знам откъде е името ви. „Щом луната изгрей, скъпи мисли навей за прекрасната Анабел Ли. И звездите навред ми изпращат привет с очите на Анабел Ли.“

Девойката му хвърли бърз поглед.

— Не съм чувала такава плоча. А вие наистина ли сте шпионин, мистър Ур?

— Аз не съм шпионин.

— Колко жалко! Значи сте пришълец? Нещо не ми се вярва. Пришълците имат жабешки глави и пипала вместо ръце.

— Слушайте, Ен, аз не искам да отивам при деди. Да отидем някъде другаде.

— Къде?

— В Одерон — изведнъж му дойде на ум.

— В Одерон? Аз бях там преди една седмица. Смъртна скука, само в университетското градче може да се убие времето, там има прилични барчета. Но студентите са малко, едва са започнали да се връщат след ваканцията. Имате там работа?

— Бих искал да украся муцуната на този риж репортьор.

— А! Това е друго нещо! Добре, хайде в Одерон.

Пътят отначало се виеше сред скали и хълмове, а после изскочи на зелена равнина и се понесе като бяла стрела. Проплуваха квадратни ниви, лозя, канали. Анабел Ли бърбореше почти непрекъснато. Ур слушаше и не слушаше. Разсеяно гледаше настрани. Слънце, свистене на вятър и синева…

След по-малко от час прашният крайслер влезе в предградието на Одерон. Профучала покрай спретнатите бели къщички, покрити с червени керемиди, покрай градините, колата изскочи на широк като аеродрум проспект, в края на които се извисяваха светли модерни здания.

— Да се отбием най-напред в университетското градче — каза Анабел Ли. — Ще пийнем нещо в бара.

Скоро тя бе принудена да намали скоростта край единия корпус имаше гъста тълпа — пъстра, шумна, разпръскваща се. Тук-таме над главите подскачаха плакати.

— Ей дайте път! — извика Анабел Ли.

— Няма път! — закрещяха от тълпата.

Нечии ръце се протегнаха към колата, тя се оказа в плътен пръстен. Дългокос младеж — може би девойка? — закрещя като смахнат:

— Излизай, пристигнахте!

Пета глава
Броят на хвърлените точки

„Ако даваш нещо, давай го със сметка и с тежест, записвай всичко, което даваш или вземаш.“

„Книгата на Исус, син Сирахов“

О, тази лабораторна белота на кефира!

О, тази съблазнителна жълтевина на козуначените кифли!

Още не беше прозвънял звънецът за почивката, още само се усещаше вълнуващата му близост, а в институтския коридор на втория етаж вече се появи девицата-кефироноска. И едва се чу звънецът, когато около нейната кошница се образува кръг от нетърпеливи, изгладнели младши научни сътрудници.

— Ах, момичета! — каза една брюнетка, подстригана по момчешки, наливайки кефир в чашата си. — Чухте ли новината? Казват, че са хванали Ур!

— Въпреки че не съм момиче, също чух, че са го хванали — каза собственикът на разкошна бяла мрежеста блуза със синя яка и отпи кефира си направо от бутилката. — Някъде в Сочи или Одеса той показвал опасни фокуси и са го задържали.

— А какво значи това — опасни фокуси? — попита една девойка с баскетболен ръст и разпуснати по гърба коси.

— Не знам точно, но казват, че приспивал хората и карал върху тях велосипед.

— А може би трактор? — усмихна се баскетболистката. — Дрънкаш глупости…

— Каквото съм чул, това казвам — обидено възрази собственикът на блузата. — И не е чак такава глупост. Той е хипнотизатор. Не си ли чувала как е внушил на тълпата, че продавачът, е този с кепето… е излетял във въздуха?

— Трябва да попитаме Нона Селезньова — каза брюнетката. — Тя ходеше с него.

— Искаш да кажеш — работеше?

— Всички знаят, че Ур работеше в нейната група. Те ходеха. От института — винаги заедно…

Нона влезе в кабинета на Вера Фьодоровна и точно в този момент един от телефоните на масичката вдясно от директорското кресло зазвъня. Директорката посочи стола на Нона и взе слушалката.

— Слушам — каза тя. — Здравейте, Василий Андреич… Благодаря, нищо хубаво… Зверска горещина, а у вас в Москва как е… Дъждец? Изпитвам черна завист… Кой ще говори — Мирошников? Хайде, дайте го. — Тя многозначително погледна Нона и приближи към себе си отворената папка. — Да. Здравейте, Павел Самсонович… Да, цяла съм внимание… — Известно време директорката слушаше, почуквайки с молива върху настолното стъкло. — Така, сега позволете на мене. Преди всичко моля да отделите едното от другото. Изчезването на практиканта чужденец няма никакво отношение към въпроса за темата за океанските течения и съм изненадана, че вие… Аз не съм канила този практикант на работа, изпратиха ми го с указание да се оформи без документи… Нито аз, нито началникът на отдел „Кадри“ знаем нещо. Дойде указание, това е всичко… Да, Пиреев… Павел Самсонович, аз ви описах историята с неговата дисертация в частно писмо… Не се съмнявам, че той е направил всичко, за да ме очерни във вашите очи, но… Знаете ли, аз също мога да говоря с повишен тон… Добре, накратко: за практиканта не поемам никаква отговорност. Това първо. Считам за грешка това, че наредих на сътрудниците си да напишат дисертацията за Пиреев… Не, нека наричаме нещата с истинските им имена: не помощ в изчисленията, а написване на дисертацията отначало докрай. Готова съм да понеса наказание за това. Това второ. И накрая — трето: моля да се изпрати официален отговор на моето официално писмо с обосновката на темата за океанските течения… Не се безпокоя, защото зная, че сте задължени да отговорите, но моля, не протакайте… Павел Самсонович, разрешете да отбележа, че вие не сте последната инстанция… Да, толкоз. Довиждане.

Вера Фьодоровна тресна слушалката и протегна ръка за цигарите си, но се отказа. Включи настолния вентилатор, наведе към него изпотеното си лице.

— Спечелих си още един враг — тихо каза тя. — Но не за пръв път ще воювам… За това, което сега чухте, моля да мълчите.

— Не се съмнявайте, Вера Фьодоровна.

Директорката въздъхна, пошари с ръка по бюрото си, отново не взе цигара и отпусна ръка върху книжата. Нона неволно погледна тази ръка, грубовата, със сини вени, с ожулен червен лак на ноктите. И едва се удържа от внезапното желание да я погали.

— Все пак аз се надявам, Вера Фьодоровна, че всичко ще се оправи…

Директорката тъжно се усмихна:

— Мила моя Нона, вие, струва ми се, искате да ме утешите? Оставете… Малко ме познавате… Разбира се, аз съм вече стара жена, но ще съумея да се защитя…

Тя напипа най-после цигарите и запали. Примижа, погледна Нона. „Хубава е! — помисли тя. — Като че цялата е от мрамор. Ето такива жени са позирали навярно за Афродита и Фидий и този… Праксител… и кой още беше…“

— Каква е тая невъобразима брошка, дето сте си закачили? — попита тя. — Кой носи такива безвкусни бръмбари?

— А на мен ми харесва — каза Нона и докосна зеленикавия бръмбар в бронзовата обковка, забоден на презрамката на сиво-синята й отворена рокля.

— Е, щом ви харесва… — Вера Фьодоровна се изправи в креслото. — Ето защо ви извиках. Напишете, Нона, подробна докладна за тази ваша „джаномалия“ и за проекта за използуването на течението на Западните ветрове… за целия замисъл на нашия скъп Ур, дано го ритне някой цирков кон…

Нона й хвърли неспокоен поглед:

— Аз чух тези басни, че той е заминал с цирка, но не мислех, че и вие, Вера Фьодоровна…

— И не трябва да мислите. Всичко е вярно: играе в цирка в град Сочи. Глупост някаква — опити по телекинеза. Като че ли може да се повярва в нейното съществуване… Така. Изложете всичко, което знаете. Можете да вмъкнете дори това, което Ур дрънкаше за съвпадането на магнитната и географската ос… Слушате ли ме?

— Да…

— А според мене нищо не слушате.

— Да вмъкна за съвпадането на осите.

— Да. Изобщо напишете за всичко. Ясно ли е? Аз вероятно ще трябва да отлетя за Москва и ще взема тази докладна. Ако ще се воюва, да се воюва.

— Добре, ще напиша.

— Сега второто. Вика ме началството. Малко ми е московското, ами и местното не ме оставя на мира. Предчувствувам бурен разговор за нашия скъп Ур. Доколкото той работеше във вашата група, ще ви помоля да дадете подробна характеристика. Разкажете всичко, което знаете за него.

— Вера Фьодоровна… Горбачевски най-добре познава Ур, попитайте него…

— Но Горбачевски е в морето. Или се е върнал?

— Ще пристигне в понеделник.

— А аз в понеделник сутринта трябва да бъда при началството. Хайде, казвайте. Само че по човешки, без разните „ползува се с авторитет“ и „морално устойчив“. Е?

— Аз слабо го познавам, въпреки че работих заедно с него, — бавно започна Нона. — Той… той е много добър…

И тя разказа всичко, което знаеше за Ур, като скри само това, което се отнасяше до личните им отношения. Вера Фьодоровна слушаше, без да я прекъсва, и с нищо не издаваше своето учудване. Мислеше: „А ти, миличка, не си била чак толкова мраморна, колкото изглеждаш… владееш се, но, виж ти, пропукваш се… гласчето ти ту пада, ту се повишава… Ех, ти, бедна моя. Знам, знам какво е това да се държиш пред хората гордо, невъзмутимо…“

— Вие сама ли видяхте как този търгаш излетя нагоре? — попита тя. — За чуване, чух, моята Ниночка не ме оставя да тъна в неведение, но не вярвах.

— Видях със собствените си очи, Вера Фьодоровна.

— Странно… Той и в цирка показва такива номера… Какво е това — хипноза? Откъде е пристигнал, кок мислите?

— Не знам.

— Може би наистина е пришълец, както дърдорят? Не, глупости. Пришълци има само във фантастичните романи, които моите внуци-ученици четат… Е, благодаря ви, Нона, свободна сте. И ето какво още. Кога е отпуската ви по график?

— През септември.

— Хайде да я прехвърлим на петнадесети август. Заминете за прохладни места, в Прибалтика, в Кижи, във Валдай. Трябва да си починете, мила моя, да се развлечете, да проветрите главата си.

— Благодаря ви, Вера Фьодоровна — каза Нона меко. — Едва ли ще мога сега… Ще пристигнат от морето Керимов и Горбачевски и ще трябва да се заемем с обработката на материалите за източния бряг. Пък и не ми се иска да нарушавам графика в групата…

— Е, ваша работа. А аз от това дяволско пъкло бих избягала където ми видят очите…

— Ще разрешите ли? — в кабинета влезе главният счетоводител.

— Слушам ви, Михал Антонич — уморено каза директорката.

— Вера Фьодоровна, трябва нещо да решим за този… избягал сътрудник. — Главният счетоводител седна, изтри плешивото си теме. — Ако не се очаква неговото връщане, то трябва да оформим напускането му, да направим сметката му за отработените дни, от първи до единадесети…

— Аз, Михал Антонич, няма да гоня избягалите сътрудници, за да ги доведа за ръчичка в счетоводството.

— Естествено — разпери ръце главният счетоводител. — Но вие прекрасно знаете, че неизплатената заплата е неприятен факт, изискващ специално оформяне. Необходимо е да се депонират тези четиридесет и три рубли и дванайсет копейки…

— Депонирайте ги. — Директорката стана, прокара ръка по влажното си чело. — Депонирайте, денонсирайте… дезинтегрирайте… само ме оставете на мира. От сутрин до късна нощ! От сутрин до късна нощ нямам покой! Нямам време и да въздъхна! А аз между впрочем съм жена, втори месец мечтая да отида на фризьор…

Като че вчера уелсовската Ана-Вероника в знак на протест против неравенството на жените разби с меден ръжен собствеността на негово величество крал Георг — стъклото на пощенското отделение. Като че вчера се появиха първите телефонистки, акушерки и касиерки. Като че вчера възпитаните хора наричаха великата Мария Кюри „приятно изключение“.

И ето — поне в нашата страна вече се утвърди пълно и трайно равенство на жените. Жените наравно с мъжете тъкат, учат, лекуват, боядисват, копаят, правят хирургични операции и пръстени форми за отливане. Еманципацията, за която така дълго се бориха най-добрите умове на човечеството, възтържествува.

Знаете ли какво? Нека да направим мислен експеримент по пътуване във времето.

И така, представете си мъж на средна възраст, пълен със сили, инженер по пътно строителство, облечен във вицмундир^[31] със знаци, свидетелствуващи, че е достигнал чина на статски съветник. Той има добре поддържана брадичка и дебели „железничарски“ мустаци. Сега да го пренесем точно сто години напред — от 1872 година в 1972-ра. Ето, той пристига сутринта в своя департамент, без да подозира за измамата. А в зданието на департамента се е разположил някакъв проектантски институт. По непроменения коридор със старинен паркет нашият инженер шествува към познатата врата, плавно я отваря и…

Сили небесни, къде е попаднал? Къде са дъбовите маси със солидните чертожни дъски от мека липа? Къде са бавните колеги-инженери в същите като неговия вицмундири?

По ъглите стоят тънкокраки масички, готови да се разпаднат под тежестта на дебелите справочници. Тук-таме — странни метални съоръжения с шарнири, в които са затворени груби елови дъски. Единственият познат предмет е огромната, преживяла столетието, чудовищно здрава маса за пантографиране^[32]. И около тази маса над чертежите са се събрали — о боже! — няколко девици… Какво правят те тук? И защо са облечени така странно? Може би тук има маскарад?…

Около масите — няколко чифта женски крака, пристегнати във високи разноцветни ботуши. Само един чифт е с панталони, но и той принадлежи на девица. И какви са тези странни пуловери по тях, плетени едро и грубо, каквито носят хамалите, а от шиите им висят на вериги медни жетони, големи колкото чинийки… А косите им! Ето тази дама, ако се съди по лицето и фигурата й, е на не повече от двайсет и седем, а е съвсем побеляла!

Да, костюмиран бал. И къде?! В самото учреждение!

Встрани зад едно бюро седеше ярка брюнетка. С едната си ръка тя бързо пишеше с необикновен молив, а в другата държеше резен хляб, покрит с парчета салам. Тя отхапваше и дъвчеше, без да престава да пише. Инженерът внимателно надникна през рамото й и прочете: „За избягване на динамическите претоварвания на фундамента е решено да се приложи поглъщаща балансировка. Значението на приетите коефициенти…“

Той отстъпи назад. Та това е много сериозен въпрос, не е за женски ум. И как може да се вземат такива високи значения на коефициентите?…

В този момент в стаята влезе още една дама — пълна блондинка с ярки карминени устни, в златни обувки. След нея вървеше мъж със солидна външност и въпреки че той не беше с мундир, дори не и със сюртук, а в някакво късо костюмче, нашият инженер се зарадва: ето един мъж, който ще въведе тук ред и ще прогони тези въртиопашки…

Жените около масата се отдръпнаха и направиха място на блондинката.

— Още дълго ли ще се мотаете? — произнесе тя, примижавайки към чертежа. — Какво, не намираш място за силовия кабел ли, Татяна? Отдръпни се от тръбата на четири метра и го слагай. Ясно ли е? Бягай.

Около масата останаха един чифт по-малко крака.

— А какво ще правим с канавката? — попита побелялата младолика жена.

— Да вървят по дяволите излишните земни работи! — произнесе блондинката, предизвиквайки у нашия инженер желание да се прекръсти. — Прехвърли се, драга, на другата страна, ще ти бъде по-ниско.

— А-а… Да, така е по-добре…

— Точно така. Иди провери отклоненията — и сбогом. Елвира — обърна се тя към брюнетката със сандвича, — ти не си ли предала обемите за изчисление? Миличка, живи ще ни изядат, обектът е премиален. Още днес, ясно ли е?

Блондинката седна зад своето бюро и запали дълга цигара. Влезлият с нея мъж приседна на крайчеца на отсрещния стол.

— Ето, какво, приятелю — каза блондинката, — вие наглеждайте техническите ръководители, че иначе такъв скандал ще ви вдигна, ще има да ме помните.

— Че какво толкова? — обезпокои се мъжът. — Добре работят, Ана Александровна. По вашите чертежи…

— В проекта е заложено прослойно трамбоване с ексцентрикови валяци. През всеки двайсет сантиметра. А вашите технически ръководители натрупват насипи. Това ли им е според вас добрата работа?

— Те нямат валяци, Ана Александровна. С МАЗове минават, получава се трамбовка…

— Изравнявали с МАЗове! МАЗът дава относително налягане колкото котешка лапа. По дяволите такава работа! Нека да доставят валяк откъдето искат — да го откраднат, да го родят, все едно. Ясно? Те ви лъжат, а вие им подписвате „форма две“. Дай ви само да рапортувате по-скоро за победно предсрочното завършване. Казвам ви като главен инженер на проекта: или ще ги накарате да преработят всичко, или ще насъскам срещу ви Госстрой, министерството, народния контрол, вашата партийна организация. Разбрахте ли ме?

От всички наказания, с които властната блондинка заплашваше мъжа, нашият инженер разбра само „министерството“. Но беше ясно, че някъде правят лоши насипи и че тази дама, наглед създадена за салонна беседа и усмивки на балове у губернатора, не позволяваше да се прави насипи без истинска трамбовка…

— Ще взема мерки, Ана Александровна — каза мъжът покорно. — Сега — имам една молба към вас. Строителите молят и аз…

— Няма да стане, Асколд Степанович, не ме молете.

— Но аз още…

— И така е ясно. Придумали са ви да паднете в краката ми, за да напиша на чертежа — като че ли съм такава глупачка — че разрешавам бетонът марка триста да се замени със сто.

— Вярно е.

— Кое е вярно? Че аз съм такава глупачка? Хайде де! Вие, Асколд Степанович, трябва да смъкнете кожата от строителите, а гледате през пръсти. Господ ми е изпратил клиент — цял живот съм мечтала за такъв!

След излизането на нещастния клиент Ана Александровна разгърна дебел свитък калки и подсвирквайки си, започна да ги преглежда. Известно време в стаята беше сравнително тихо. Само в ъгъла красива, оскъдно облечена девойка полугласно говореше в телефонната слушалка:

— Мамичко, ти му свари каша от грис, а после му дай слаб, съвсем слаб чай, но не горещ. Смени ли му пелените? Какво? Ах, колко се радвам!

Железопътният инженер я гледаше объркано. Какво става тук? И какъв е този телефонен апарат — защо не виси на стената, не е затворен в сандък от полиран дъб, защо отстрани я няма дръжката на индуктора? Колко е странно: всички тези жени с необичаен вид да са инженери! Невъзможно е да повярва: не солидни статски съветници, а жени, облечени лекомислено, разговарящи на някакъв грубоват жаргон, с деца — жени решават сериозна строителна задача. И изглежда, че добре я решават…

Прелиствайки страниците, блондинката тихо запя:

„Не вярвам в слухове нелепи,

но казват, мъжете сега,

когато са със силни — немеят,

когато с жени са — седят.“

Включиха се и останалите сътруднички, също тихо, но дружно:

„Безпричинно се свива сърцето

и сила вече няма у мен.

Ах, мъжете, мъжете, мъжете,

забравили тежкия меч.“

Вратата изведнъж се отвори с такъв трясък, че инженерът потрепери. В стаята се втурна крехка жена с палави очи, в панталони и дълго яке от лакирана кожа.

— Ей, момичета! — викна тя. — На ъгъла дават детски чорапогащници, букле, чешки! Помолих да ме освободят, запазих ред, по-бързо казвайте кой какви иска, колко!…

Около една минута в стаята стана нещо, което напомни на нашия статски съветник „Валпургиевата нощ“ в хубава постановка. Дори му се стори, че замириса на сяра.

— Четири чифта! — отдели се от нестройния хор властният глас на блондинката. — Внукът ми съвсем е оголял…

Костя Федотов обичаше да швартова^[33] красиво. На среден ход — вместо на малък — „Севрюга“ приближи пристана, телеграфът дрънна, мотористът Ткачук сръчно върна назад, водата около винтовете закипя и корабът, като кон, хванат с юзда, спря до стената на пристана. Радистът Арташес, изпълняващ по съвместителство задълженията на палубен матрос, скочи на кея, метна примките на швартовите въжета върху ниските стълбове.

— Капитане! — закрещя той, пренебрегнал приличието. — Параходът е завързан.

С усмивки на уста на пристанището слязоха научните сътрудници. И двамата бяха почернели като таитяни, с разголени кафяви гърди, и двамата с бели фуражки с големи сини надписи „Tallin“, купени на другата, източната страна на Каспийско море. Само брадите им бяха разноцветни: Рустамовата — черна до синьо, а на Валерий — тъмноруса. На гърбовете си носеха раници, натъпкани с датчиците на приборите, ленти със записи на магнитните и другите параметри. В ръцете — куфарчета, спининг, транзистор.

— Във всеки момент сте добре дошли на борда на „Севрюга“ — галантно каза Федотов на прощаване.

Неделният ден приближаваше към края си. Приморският булевард вдървено дремеше под гибелното слънце.

— Хайде да вземем такси — каза Рустам. — Ще те откарам до вас. Казвай.

— Сега, само да звънна.

Валерий тръгна към телефонната будка, но Рустам го хвана за ръката:

— А ако позвъниш след десет минути? Апандиситът ти ли ще се разиграе?

Като убеди по този начин своя колега, Рустам смело стъпи на паважа и накара минаващия автомобил да отскочи встрани. Шофьорът вече отвори уста да заругае, но Рустам ласкаво и учтиво взе своето. „Доверете се на мен“ — нежно каза той в заключение на кратките преговори. Следващата минута приятелите вече пътуваха по улиците.

В двора на родния дом Валерий беше приветствуван от сухия шум на почервенелите листа на старата черница. Както винаги, момчетата играеха футбол и крещяха като всички момчета, играещи футбол. От разтворената врата на Барсукови се носеха буйни синкопи. На скамейката седяха бабички и тихо коряха ближните си.

Валерий тичешком се втурна по стълбата, с гръмкото си приветствие накара пенсионера фармацевт Фарбер, който дремеше над древните цивилизации, да потрепери и прие в снизходителните си обятия леля Соня, изскочила от отворената врата на апартамента.

— Хайде, хайде — каза той, като гледаше с усмивка от горе на долу побелялата глава на леля си, притисната до гърдите му. — Стига, стига. Ще залееш със сълзи смокинга ми.

— „Смокинга“… — Леля Соня и плачеше, и се смееше. — Три ме… почти три месеца… Пристигам си от Ленинград, а тебе те няма, Ур го няма…

— Ур не се ли върна? — Валерий се освободи от прегръдката й.

— Не. Анечка звъня, питаше кога ще дойдеш…

— Кога звъня?

— Вчера. И преди това — няколко пъти. Аз я питах за Ур, тя казва, че той играе в някакъв цирк…

— В цирк?!

— Да. Валечка, имаме голяма радост: тия дни звъняха от кооперацията, казват, че след месец ще можем да се нанесем!

— Това е чудесно…

— Ще се миеш ли, Валечка? Или най-напред да ти дам да ядеш?

— Най-напред ще се измия. Ама ти не се суети така, лельо Соня.

Валерий хвърли раницата от гърба си, свали ризата, фланелката и бързо завъртя телефонната шайба.

— Привет, Анюта… Аха, току-що. Е, как е при тебе? Колко е балът ти?… Е, добре си… Стига, стига! Последният по какво е — биология? Кога?… Е, до сряда ще учиш още, не се паникьосвай… Четворка е напълно достатъчно, там приемният бал не е по-висок от седемнайсет. Освен това имаш двегодишен стаж… Анка, затъжих се — ужас! Излез вечерта… Ама как — до сряда! Аз ще умра от нервно изтощение… За ДНК? Не мога да я изговоря тази киселина, но съм чел за нея. Добре, ще ти разкажа всичко, което знам, нищо няма да скрия… Значи в седем пред аптеката, нали?

Точно в седем Валерий — измит, нахранен, доволен от живота — стоеше до аптечната витрина и се любуваше на плаката, който призоваваше да се мият ръцете преди ядене и да се пазим от мухите. Аня дойде след десет минути и сърцето на Валерий едва не изскочи от загорялата му гръд, когато видя леката й фигура, увенчана със златния облак на косите. Тя беше с къса зеленикава рокля, с бродерия по големите джобове.

Валерий приближи до нея и я целуна.

— Ох, Валера, какво правиш! На улицата! — Тя се засмя и тръгна до него, хванала го под ръка. — А брадата ти отива. Интересно — косите ти са руси, а брадата ти — рижа! Ох, Валера, на изпита какво беше!…

Валерий се усмихваше, слушаше бъбренето й и поглеждаше белите й сандали, такива забавни, бързо стъпващи…

Те вървяха по Бондарната уличка, която още не бе докосната от строежите. Валерий сам не забеляза как краката му го поведоха насам. С вълнение гледаше той старата двуетажна къща с арка, водеща към двора. Някога тук живееше един от неговите наставници, млад инженер, светла глава… В неговата квартира, в остъклената галерия, беше поставен опит, в който и той, Валерий, тогава още хлапак-лаборант, взе забележимо участие…

— Тук живееше един добър човек — каза Валерий.

— Този, който ти е посочил истинския път? Ти си ми разказвал за своите благодетели. Да се връщаме!

— Почакай…

До познатата врата на тесния тротоар под старата акация седяха на табуретки двама старци в овчи шапки. Бяха сложили на коленете си голяма сгъваема дъска и играеха древната игра трик-трак^[34], донесена някога на изток от кръстоносците и пуснала там корени под названието „нарди“.

Валерий, трогнат, гледаше старците и се приближи до тях.

— Чичо Зулгедар, чичо Патвакан, здравейте — каза той.

Овчите шапки кимнаха едновременно.

— Парилуйс^[35], младежо — каза чичо Патвакан.

— Ахшам хейр^[36] — каза чичо Зулгедар. — Тичаш ли? Тичай.

Аня дръпна Валерий за ръката, но той стоеше като омагьосан.

— Хвърляй, арменецо — каза чичо Зулгедар.

— Брой, мюсюлманино. — Чичо Патвакан хвърли заровете върху дъската. — Пендж-у-ек — толкова ми трябваше.

Той с чукане премести пуловете в съответствие с падналото число.

Валерий и Аня тръгнаха по-нататък. „Те играят — мислеше Валерий. — Играеха преди десет години, играят и сега. Може би са безсмъртни?… Каквото и да се случи, те стоят и играят нарди… изпитват съдбата с броя на хвърлените точки… Вечната игра на случайността…“

— Какво знаеш за Ур? — попита той.

Аня намръщи нослето си. Не знае нищо особено. Носят се слухове, че играе в цирка в Николаев или във Владивосток и дори, че са го арестували…

— Какво говориш? — Валерий изстина. — Откъде научи?

— Не знам. Аз не ходя в института, понякога с момичетата си телефонираме. Попитай Нона.

— Нона ли ти каза, че е арестуван?

— Не. Не помня кой разправяше.

— А защо каза, че трябва да питам Нона?

— Господи, защо ми досаждаш! Защото Нона е влюбена в твоя Ур. Значи трябва да знае повече от всички.

— Нона е влюбена в Ур?

Аня се спря и тропна с крак.

— Валера, аз веднага ще си отида в къщи, ако продължаваш да ми досаждаш с тези глупости! Всички знаят, че е влюбена, само ти не знаеш. Като че си ненормален!

— Добре, добре, млъквам.

Те се спуснаха към Приморския булевард по многолюдната улица, на която вече се запалиха ранните фенери. Слабият южен вятър носеше от морето не свежест, а лепкава влага. Миришеше на мазут, на гниещи водорасли. В залива минаваше катер за разходки, препълнен и над мачтата с детски гласове и музика. Музика се лееше и от репродукторите около кафе-сладкарницата.

След като постояха на опашка, Валерий и Аня седнаха на терасата на сладкарницата и потопиха лъжичките си в плътните розови топки сладолед.

— Валера, как е дисертацията ти? — попита Аня. — Върви ли?

— Не-а. — Валерий с удоволствие облиза лъжичката.

— Защо? Преди да заминеш в морето, ти казваше, че ще събереш допълнителен, нов материал…

— Материал има…

— Тогава къде е причината?

— Виждаш ли… не е такъв материал, който ще подари на човечеството нови знания.

— Ах-ах-ах! За човечеството се е загрижил! Утвърдена ли е темата ти? Утвърдена е. Значи е нужна.

— Та аз не споря — темата е нужна. Но не е такава, че да се раздвижи около нея това… наукообразие всякакво… В същност това е тясно практически отчет за годишното изменение на магнитното отклонение в източната част на Каспий и той е нужен само на картографите и моряците. Науката, честно казано, тук няма нищо общо.

— По-рано ти не мислеше така. — Аня отпи лимонада и се зае с втората топка сладолед. — Аз знам откъде са ти тези приумици: от Ур.

— Защо от Ур? Аз и преди Ур мислех за това, просто не бях премислил докрай.

— А сега премисли, а?

— Да.

Две-три минути те ядоха мълчаливо. После Аня облиза устни с розовото си езиче, избърса се с кърпичка. Валерий плати и те се спуснаха по белите стъпала на главната алея, вляха се в бавния поток на разхождащите се.

Валерий хвана Аня под ръка и почувствува, че ръката й е напрегната, неласкава.

— Ти говореше за практическата страна на своята работа — каза Аня. — Разреши ми и аз да ти задам практически въпрос: ти да не би да се каниш да си стоиш на сто и петдесет?

Валерий не отговори веднага. Въпросът беше труден.

— Нека да свием в тази алея — каза той след пауза. — Разбира се, аз не бих се отказал от добавка. Но дори и да защитя и остана младши, добавката няма да е голяма. Рустам е кандидат, а получава само трийсет повече от мене.

— Но ако се освободи длъжност на старши научен сътрудник, ще назначат не тебе, а Рустам. Трябва да защитиш, Валера! Всеки специалист трябва да се стреми да повишава квалификацията си.

— Аз я повишавам…

— Нищо не повишаваш! Колко пъти съм чувала какво говорят за тебе, че си способен, но лекомислен… — В гласа на Аня се почувствуваха сълзи.

— Анка, ти какво? — разтревожи се Валерий. — Та аз не се отказвам от защитата, просто душата не ме влече към халтура… Да защитя заради самата защита. Ако има истинска тема, ще има и дисертация… Припомни си опита, който поставихме с Ур на Джанавар-чай — това е истинското…

— Ненавиждам твоя Ур! Всичко е заради него… — Тя изхлипа.

— Анечка, мила моя! — Валерий я хвана за раменете и леко я разтърси — Защо се разстрои? Всичко при нас ще бъде хубаво! След месец ще се прехвърлим с леля в собствен апартамент, там ще имам удобна стая… Ще се оженим, ще заживеем щастливо… Ти не се безпокой, ще ни стига, аз ще взема работа от Оргтехстрой, те страшно се нуждаят от проектанти… Чуваш ли? Е, не е задължително всички да ставаме учени! Ето, Аркашка, Котик, ожениха се, и деца си имат, а не са защитили. И нищо, живеят не по-зле от другите… Анечка!

Те стояха в слабо осветената алея, където тук-таме на пейките седяха двойки. Валерий говореше ли, говореше, уплашен от сълзите й и от още нещо — непонятно, студено като есенен дъжд.

— Хайде да седнем. Чуваш ли, Анка?

— Не, време е да се прибирам. Трябва да чета.

— Да! — спомни си той. — Да ти разкажа ли за ДНК?

— Няма нужда, ще си го прочета. Изпрати ме до тролейбуса.

… Големият вентилатор под тавана загребваше въздух с пропелерните си витла, но не ставаше по-прохладно. Началникът седеше в креслото много изправен, слаб, с побелели мустаци и побеляла оплешивяваща глава. Въпреки горещината той беше в тъмен костюм с вратовръзка. Вера Фьодоровна избягваше да гледа този костюм, той предизвикваше у нея усещане за задушаване. Коренячка — ленинградчанка, тя лошо понасяше южната горещина.

До другия край на масата седеше Пиреев. Той също беше с вратовръзка, в бяла ленена риза, но без сако. При температура, превишаваща трийсет градуса, той си позволяваше такава волност.

Разговорът, както и предвиждаше Вера Фьодоровна, беше неприятен, въпреки че началникът беше безупречно вежлив.

— Не се горещете, уважаема Вера Фьодоровна, никой не ви обвинява — говореше началникът. — Аз просто искам да разбера всичко. Приемането на това лице на работа беше съгласувано с нас, ето, Максим Изидорович потвърждава това и по този пункт ние нямаме никакви претенции към вас.

— И на това съм благодарна… — Вера Фьодоровна извади от чантата си ветрило и започна да си вее.

— Но съгласете се, че като приемате сътрудника, вие с това, като директор на института, поемате и отговорност за него. Така ли е или не? Така. Следователно, уважаема Вера Фьодоровна, ние имаме основание да ви попитаме. Ето например, постъпил е сигнал, че това лице е пиело алкохол в работно време…

— За пръв път чувам. То пиеше газирана вода едва ли не с кофи, но не мисля, че е пиянствувало.

— Става дума не за пиянство, а за пиене в работно време — уточни началникът. — Оттук можем да направим извод, че дисциплината в института не е на необходимото ниво. Така ли е или не? Така е.

— Не е така, Алескер Хамидович. Моля да не правите прибързани изводи от съмнителни слухове. Откъде имате този сигнал?

— По-нататък — продължи началникът, сякаш не чу въпроса. — Без да постави никого в известност, без да оформи отпуската си или напускането си както подобава, това лице неочаквано изчезва. Аз ви питам — като директор на института: къде е вашият сътрудник? Трябва ли да знаете? Трябва.

— Аз, както вие правилно забелязахте, съм директор на института, а не бавачка. При мен работят няколкостотин сътрудници и да следя всекиго…

— Знаете ли вие къде е това лице? — Алескер Хамидович строго погледна Вера Фьодоровна изпод полузатворените си клепачи.

— Някъде на Черно море. В Туапсе или в Сочи.

— Закъснели са сведенията ви, уважаема Вера Фьодоровна. Имаме данни, че това лице е зад граница.

— Така ли? — Ветрилото на Вера Фьодоровна преустанови широките си движения. — И какво прави то… той там?

— Точно в това е въпросът.

— Какво искате собствено да кажете, Алескер Хамидович?

— Нищо, освен това, което казах.

— Не. — Вера Фьодоровна почука с ветрилото си по масата. — Казано е твърде многозначително. Същността на въпроса според мен не е в това, че Ур е избягал зад граница, а в това, че вие искате да ми припишете нещо. Но, позволете да се доизкажа! И така твърдо е установено, че чужденецът Ур е бил приет след позвъняването на вашия заместник Пиреев. Откъде е пристигнал, не благоволиха да ми съобщят. Чужденци-практиканти са идвали в института и по-рано и никога директорът не е носил отговорност за тяхното поведение. Те си имат свои консулства, свои посолства. Практикантът иска да работи — моля. Щом не иска — да върви по дяволите… Извинете. Исках да кажа, че практиката на задграничните специалисти е тяхна собствена работа, аз не отговарям за това. Ако нашият практикант не е имал, доколкото знам, официален статус, то отговорност за неговото поведение носи лицето, което се разпореди да го приема на работа, тоест другарят Пиреев.

Раздаде се леко пръхтене. Максим Изидорович, който седеше малко отдалечено, някак подчертавайки с това своята непричастност към разговора, се смееше почти беззвучно, пръхтейки с нос. Вера Фьодоровна мимоходом го погледна. „Какви са тези сини петна на челото му?“ — помисли тя и отново устреми напрегнатия си поглед към безстрастното лице на началника.

— Трябва да добавя — каза тя, — че практикантът работеше добре, бяхме доволни от него. Той показа сериозни физико-математически знания, за което впрочем Максим Изидорович прекрасно е осведомен. В дисертацията, която написаха за него моите сътрудници, практикантът вложи голям труд.

Максим Изидорович в същност вече втори ден беше в отпуск. За утре беше взел билет за самолета за Москва, а оттам започваше приятен път, в края на който се плискаха ласкавите сини вълни на Балатон. Но Максим Изидорович счете за свой дълг да присъствува на днешния разговор на началника с тази змия, директорката, и наистина правилно постъпи, че дойде: змията започна да пуска жилещия си език: „Написаха за него“! И той за пръв път се обади:

— Моля да подбирате изразите си.

— Уважаема Вера Фьодоровна — каза началникът, — отвличаме се от темата.

— Ни най-малко. — Вера Фьодоровна с трясък отвори и затвори ветрилото си. — Сега ще направя официално заявление: считам за грешка това, че дадох съгласието си за написването на докторска дисертация за другаря Пиреев. Няколко месеца цяла група сътрудници беше откъсната от основните си занимания.

— Ще съжалявате за лъжливото си заявление! — прекъсна я Максим Изидорович.

— Няма нужда да викате — намръщи се началникът. — Ако поставяте въпроса официално, Вера Фьодоровна, моля в писмен вид. Да оставим въпроса за дисертацията.

— Не, няма да го оставим! — Вера Фьодоровна вече беше захапала юздата. — Защото именно с тази дисертация започна всичко. Пиреев явно е побеснял и е решил да отмъсти на мен за своя неуспех. Първият акт на отмъщението беше закриването на темата за океанските течения. Той знаеше, че насочва удара срещу мене, защото…

— Вие, другарко Андреева, не разигравайте демагогия! — Максим Изидорович с несвойствена за него бързина скочи от стола. — И не мислете, че щом сте подчинена на Москва, ние няма да можем да се справим с вас!…

— Не викайте — повиши малко глас Алескер Хамидович. — Какви са тези взаимни заплахи? Щом е възникнал конфликт, ще трябва да го разгледаме, но само в спокойна…

Изведнъж той се запъна. Очите му, обикновено полуприкрити от клепачите, широко се отвориха, като че ли видяха нещо във висша степен удивително. Вера Фьодоровна неволно се обърна, за да проследи погледа му и видя, че на челото на Пиреев, който стоеше до малката масичка, е написано нещо. Тя силно примижа и прочете надписа, направен с отчетливи сини букви:

ИЗЯДЕНИЯТ ОТ МЕНЕ ОВЕН Е ОТКРАДНАТ ОТ КОЛХОЗА „КАЛИНИН“

Като че нещо се скъса у Вера Фьодоровна. И тя се разсмя. Тя се тресеше от смях, без да има сили да се овладее. Извади от чантата си огледалце и го подаде на Пиреев.

— Погледнете се, Максим Изидорович…

След няколко минути фината секретарка на Алескер Хамидович стана свидетел на странно зрелище. От кабинета на шефа й излезе пълна дама, директорката на института, чийто силен глас, долитащ иззад вратата, беше неприятен за секретариата. Директорката направи няколко крачки към изхода и изведнъж присвита и почти приклекнала до пода, изригна такъв взрив от смях, че на секретарката едва не й стана лошо. С олюляване и гръмък смях неприятната директорка напусна приемната. След това от кабинета изскочи човек, в когото секретарката, кой знае защо, не веднага позна Пиреев. Обикновено Максим Изидорович й се усмихваше ласкаво, питаше я как е, и походката му беше приятна, бавна, а сега… Свил се, притиснал двете си ръце към челото си, Пиреев се метна в една страна, после в друга; най-накрая видя къде е вратата и изхвърча като куршум.

На вратата на кабинета се появи самият шеф. Той изпрати Пиреев с поглед и секретарката изведнъж чу непознат бълбукащ звук. Тя погледна — и застина шефът се смееше! Нито веднъж тя не беше виждала на неговото строго лице дори подобие на усмивка. И ето… Шефът изригваше смеха си сякаш на бавни тласъци. Това не продължи дълго. Лицето на шефа придоби обикновения си израз и той й нареди да му донесе чай.

Максим Изидорович пристигна на вилата си по-черен от буреносен облак, с нахлупена до вежди капронова шапка. Той веднага извика градинаря Елхан и без да снема шапката, поиска подробен отчет: откъде и от кого е бил купен злополучният овен. Елхан беше много уплашен, защото и на неговото чело имаше подобен надпис.

Изглеждаше, че той не може да се измие. Жената на Пиреев аха-аха да припадне — и на нейното чело имаше надпис. Тя опита на челото на съпруга си всички миещи средства и разтворители, спешно закупени от градинаря. Надписът не се махаше.

Наложи се да върнат билета за самолета и картата за Балатон — синята вълна изчезна и оголи неприятно сив пясъчен бряг.

Но най-неприятното беше посещението на двама граждани, единият от които, по-младият, едва се въздържаше от неприлични усмивки. Максим Изидорович в тези трагични дни изобщо не приемаше никого, живееше на дачата като затворник, отиваше да се къпе в морето в пет часа сутринта, когато плажът е безлюден. Но тези граждани трябваше да приеме, защото те водеха разследване.

Работата беше там, че не само Максим Изидорович беше пострадал. По челата на всички дачници в околността, на които сръчният Елхан продаде излишното овнешко месо, също се бяха появили такива надписи, направени със същия красив технически шрифт, като че писани от една ръка. Съседите бяха различни хора, сред тях имаше такива, които избързаха и хукнаха при дерматолога в поликлиниката и естествено тази привързаност не можеше да не предизвика сред обществеността интерес към надписите. Визитата при дерматолога впрочем също се оказа безполезна. Неблагодарните съседи посочиха с негодуващи пръсти вилата на Пиреев.

Максим Изидорович излезе при двамата граждани, дошли за разследване, с превързано чело. Спокойно, с достойнство им каза, че той лично не е купувал овена и няма никакво понятие за неговия произход. Нещо повече, този въпрос не го е занимавал и не го занимава. Що се отнася до продажбата на излишното месо на съседите, то…

По-възрастният от следователите побърза да успокои Максим Изидорович: в неговото поведение не е забелязано нищо осъдително и той, Максим Изидорович, е квалифициран не като нарушител на закона, а като пострадал.

Градинарят Елхан, без да скрива нищо, описа на следователите външността на лицата, от които беше купил овена, а също така и мястото около пазара, където се беше състояла сделката. Челото на градинаря не беше вързано, което в същност беше причината за потисканите усмивки у по-младия следовател.

На Максим Изидорович тези усмивки му бяха неприятни. Той помоли посетителите да завършат разследването по-скоро, да разобличат истинските виновници и да ги накажат, а така също и безобразните шегобийци, които са пуснали в ход някои научни средства от типа на белязаните атоми с цел да опорочат невинни хора.

След това Максим Изидорович се оттегли в своята стая, легна на кушетката и изпадна в тихо отчаяние.

Разследването установи, че количеството на потърпевшите значително надхвърляше кръга, очертан около дачата на Пиреев.

Доколкото източникът на неприятностите, постигнали всички тези хора, беше налице (по-точно върху челата), то в животновъдната ферма в колхоза „М. И. Калинин“ станаха значителни промени. Беше възбудено углавно дело срещу завеждащия фермата и двамата му помощници, които за кратък срок пуснали по извънпазарни канали не по-малко от единайсет овена от колхозното стадо. Завеждащият Даи-заде, известен повече под прякора Джанавар-заде, на следствието се кълнеше, че вълците са виновни. Но под натиска на неоспоримите факти той беше принуден да признае за кражбите.

Странното събитие се обсъждаше на централния колхозен пазар и другите пазари в града и както обикновено се случва, се добавяха живописни подробности. Контролът стана по-строг, а купувачите — по-внимателни.

Що се отнася до надписите, то след две седмици те започнаха да избледняват и скоро съвсем изчезнаха от челата на потърпевшите.

Когато в понеделник отидоха на работа, Валерий и Рустам се заеха с класификацията на материалите, донесени от морето. В почивката Рустам незабавно се втурна към бюфета. Валерий задържа Нона, която се канеше също да отиде там.

— Какво ти е известно за Ур? — попита той.

Нона знаеше малко: един от черноморските курорти, цирк…

— И повече нищо? А какъв е този слух, че е арестуван? В същия момент той съжали, че каза това. Нона изведнъж побеля като лабораторна престилка. В тъмните й, разширени очи се мярна ужас.

— Нона, ти… почакай, не се вълнувай… — Валерий се разстрои. — Е, та това е само слух… глупост някаква…

В следващата минута Нона се овладя.

— Откъде е този слух?

— Е… откъде се вземат слуховете? Никой не знае, по дяволите…

В този момент в главата му се появи една мисъл.

— Почакай да позвъня на едно място — каза той.

Прелисти бележника си, намери необходимия номер и завъртя телефонната шайба. Секретарката на професор Рибаков отговори веднага. Валерий я помоли да го свърже с професора.

— За съжаление това е невъзможно. Лев Семьонович спешно отлетя за Москва. Обадете се след една седмица.

Валерий остави слушалката, но не свали ръката си от нея и се замисли.

— Е, какво? — нетърпеливо попита Нона. — Узна ли нещо?

Без да отговори, Валерий набра друг номер и помоли да извикат Андрей Иванович. Попитаха кой се обажда. Валерий каза името си. Най-после познатият бавен глас каза:

— Слушам.

— Андрей Иванович, обажда се Горбачевски, извинете, че ви безпокоя…

— Нищо. Какво се е случило?

— Аз исках за Ур, Андрей Иванович… Ние тук много се безпокоим, не знаем почти нищо… Вие, случайно не сте ли в течение?

— Защо да не съм в течение? — В гласа на Андрей Иванович се чу насмешка. — Твоят Ур сега е доста далече оттук. Изпусна ти приятеля си.

— Аз бях в командировка, Андрей Иванович. А къде е той, ако не е тайна?

— Няма особена тайна. Зад граница вестниците шумят за него.

— Значи той… той е зад граница?

— Да. Между впрочем ти беше прав, лодчицата му е доста интересна. Е, какво още има?

— Даже не знам какво да кажа… Много е неочаквано… Той ще се върне ли?

Андрей Иванович изхъмка.

— Каквото не знам, не знам. Изобщо — само главоболия с твоя приятел. Аз, както и преди смятам, че учените трябва да се заемат с него, а не ние… А, има още нещо: баща му се е разболял там, в колхоза.

— Нещо сериозно ли?

— За сега знам само, че се е разболял. Е, добре, Горбачевски, да свършваме. Бъди здрав.

Валерий разказа на Нона съдържанието на разговора. Нона се отпусна на стола и безсилно сложи ръце на коленете си.

— Ако ми дадеш дума — тихо каза Валерий, — разбираш ли — честна дума, че никога на никого няма да кажеш това, което ще чуеш, аз ще ти разкажа нещо.

Нона вдигна към него почервенелите си, някак болни очи. Кимна. Валерий не беше формалист и счете нейното кимване за достатъчна гаранция. И той разказа на Нона за появата на Ур и за неговата летяща и плуваща лодка, и за това как Ур живя при него и с необикновена бързина учеше езика и география, и за всичко впрочем, което не беше известно на Нона.

И тя слушаше Валерий с голямо внимание, но очите й бяха същите — болни и тъжни.

Тя знаеше, че Ур няма да се върне. Който и да беше, пришълец от друг свят или чужденец, изобретил нов способ за придвижване — той оставаше за нея човекът, който придаде нов смисъл на нейното съществуване. И у нея останаха неговите думи, казани в деня на последната им среща „Ти си единственият човек, на когото ми се иска да разкажа за себе си.“ Тези думи ще останат с нея цял живот.

Така поне си мислеше тя, докато слушаше разказа на Валерий.

Шеста глава
Алфа и Омега

„— Накъде ни водите? — попита Кандид.

— В ямата — каза полицаят.“

Волтер, „Кандид“.

Дъждът беше приятен, ободряващ. Не такъв порой, както тогава на реката, но носеше покой и облекчение. От него болката, която пронизваше очите му, малко постихна.

Вероятно го е издебнал все пак по-младият син на водния цар, този червеноок шмекер. Улучи го право в окото с камък, пуснат от прашка…

Чакай, как стана това?…

Ур едва поотвори лявото си око. Дясното не се отваряше, беше залепнало.

От плоската манерка се лееше тънка струйка вода. Ах, това не е дъжд, не е… И прашка нямаше, това е само сънят, непонятният, идващ от дълбините на подсъзнанието му, привичен сън. Нямаше червеноок човек, нямаше засада. Имаше гигантски бой върху залетия от яркото слънце площад. Сега той си спомни всичко — освен едно: къде се намира и кой излива върху лицето му вода от манерката…

Гласове наоколо, гласове. Ур разбираше лошо френски, но все пак някои откъслечни фрази стигнаха до съзнанието му.

— Ще видиш, че ще го пуснат преди нас.

— Аз ще я убия тази свиня.

— Ей, кой там заплашва, че ще убие Клермон? Ръцете ти са къси.

Шум, ругатни, нещо падна с грохот.

— Стига, стига. Малко ли ви беше днес?

— Остави поне глътка, Рене. Изглежда, той дойде в съзнание. Кой е той? От кой факултет?

— Ако е от философския, по-добре веднага да го удушим. Всички философи, да бъдат проклети…

Водата престана да тече. През цепката на полуотвореното си око Ур видя нечия тясна гръд, опъната в моряшка фланелка на големи сини и жълти ивици, после — момчешко лице с тъмни очила в тъмната рамка на дълги сплъстени коси.

— Жив ли си? — попита очилатият, като се наведе над него. — Е, живей. Ти чудесно се би. Но и добре те цапнаха.

— Благодаря — каза Ур. Той не позна гласа си — така тихо и пресипнало прозвуча той. — Благодаря за водата.

— Чужденец ли си? — попита онзи. — От кой факултет?

Ур помръдна върху скамейката, на която лежеше. Стори му се, че ребрата му са счупени и се въртят в него като пръчки в чувал. Да, добре са го цапнали, изглежда.

Сега той си спомни всичко, което се случи тази сутрин.

Близо до единия от университетските корпуси прашният син крайслер на Анабел Ли се вряза в тълпата, която бе преградила пътя и широката площадка пред корпуса. Тълпата беше неспокойна, креслива, тук-таме се люлееха плакати. „По дяволите администрацията!“ — прочете Ур на един. „Ние живеем в XX век, а не в XVII. Стига сте ни хранили с боклуци!“ — различи той на друг. И още: „Ще преобърнем вашия затлъстял свят!“

— Ей, дайте път! — викна Анабел Ли.

— Няма път! — чу се в отговор. Колата се оказа в плътен пръстен, един дългокос викна с глупашки глас: — Излизай, пристигнахте!

Все още можеше с внимателен заден ход да излязат от тълпата и без да се намесват в тукашните работи да се върнат в тихите предградия на Одерон. Но Анабел Ли Фрейзър от Валънтайн, щата Небраска, не беше такъв човек. Надигна се от седалката на откритата кола, започна да размахва юмручета и да иска да й освободят незабавно пътя, за да може да премине. В отговор й се смееха, крещяха на френски и английски, ругаеха.

— Остави го този кретен, ела с нас, красавице! — закрещя плещест момък, като се мъчеше да стигне до Анабел Ли.

Тя запищя, започна да се дърпа, но момъкът беше силен, упорит. Ухилен, той започна да тегли момичето от колата. В следващия миг обаче Ур скочи от мястото си и силно отхвърли ръката му от талията на Анабел Ли. Момъкът се дръпна. Ур го блъсна и в този момент отвсякъде се надвесиха крещящи уста, заплашителни юмруци. Някой скочи на радиатора на колата и удари Ур по главата, някой дръпна вратата и вече нищо не можеше да се разбере в непрестанния вой, свиркания, дюдюкания. Десетки ръце се вкопчиха в Ур и го извлякоха от колата. Той чу писъка на Анабел Ли — нея също я извлякоха направо през борда на колата.

Изведнъж тълпата се дръпна назад. Отпред крещяха нещо. Една дума се повтаряше по-често от другите, тази дума беше „барикада“.

Ур, когото захвърлиха на десетина метра от колата, видя: влачеха, предаваха от ръце в ръце взетите кой знае откъде скамейки и маси. Заобиколиха крайслера на Анабел Ли и с пронизително свиркане го обърнаха на една страна.

Оттатък колата се мярна синята рокля на Анабел Ли. Ур, работейки с юмруци и лакти, започна да се промъква към нея през отстъпващата тълпа. Подхлъзна се на бананова кора и падна под нечии крака. Върху асфалта се белееха хвърлени листовки и Ур стисна една в юмрука си. Когато скочи на крака, той видя, че се е оказал, така да се каже, на огневата линия.

От белите стени на корпуса отстъпваха оределите, разкъсани редици на студентите. Като стигнаха до барикадата, те спряха и един от тях, разчорлен, крещеше нещо за съпротива. По настъпващите редици полицаи полетяха камъни, гнили домати.

Ур не чу как в шума на стотиците гласове изтрещя револверен изстрел. Някой от синята верига на полицаите падна. Там започна някакво ново движение. Завиха сирените на дошлите коли, от тях изскачаха въоръжени хора. Раздаде се строен залп на винтовки, куршумите засвистяха над главите на защитниците на барикадата. Ур приведен побягна натам, където се мярна роклята на Анабел Ли. Но не успя да дотича до колата. В гъстите редици се втурнаха гвардейци, полицаи. Дългите палки се стовариха върху бунтуващите се студенти. Те се отбраняваха, както можеха. Рошавият стреля с револвера, но някой го блъсна по ръката, изстрелът отиде нагоре, в следващия момент гвардейците извиха ръцете му назад.

Някъде отляво запищя Анабел Ли. Ур се хвърли към нея, но в този момент тежък удар по тила го накара да спре. Когато се обърна, той видя червено потно лице с притворени свирепи очи, ръка с дълга палка, вдигната за нов удар. Ах, ето го човека от засадата… Преди палката да се спусне, силен удар в челюстта събори нейния собственик. Върху Ур се нахвърлиха двама, техните палки със свистене разсичаха въздуха и както и да се извиваше Ур, върху него се стовариха няколко удара. Той зави от болка и ярост. Като че ли нещо тъмно се надигна в него от дъното на душата му, закри синята дневна светлина. Като дива котка се метна той към единия от полицаите, удари го с глава в гърдите и докато той падаше, издърпа палката от ръцете му. В същия момент самият той падна на колене от нов удар по главата, но скочи, изви се и — страшен, озверен, отбивайки ударите със своята палка, се втурна към преследвачите.

В удара на палката той вложи всичките сили, които все още му бяха останали. Удряше напосоки, надясно и наляво, слушаше със странна наслада виковете на падащите под неговите удари хора. Върху него се нахвърлиха отзад. Той се отскубна, като остави парчета от ризата си в ръцете на нападателите. Отстъпвайки, се опря с гръб в топлия кален търбух на автомобила, който лежеше на едната си страна. Най-после, когато съвсем остана без сили, изтръгнаха му палката. Удар по главата, още, още… Удар в окото. Падайки, той видя въртящото се колело на колата, чу отчаяния писък на Анабел Ли: „Не го бийте!“

Още един удар. И той повече не виждаше и не чуваше.

И сега, когато дойде на себе си, той разбра, че лежи на пейка в килията, препълнена с арестувани студенти. И едва не застена — този път не от болка, а от съзнанието за нещо непоправимо.

— Аз видях, ти се би чудесно — каза Рене, момъкът с моряшката фланелка, и отпи глътка от своята манерка. — При нас ли учиш? Не? А откъде се взе?

— Той пристигна със синята кола с оная американка, която издра очите на комисаря — произнесе нечий глас.

— Къде е тя? — попита Ур и седна бавно, с усилие.

— Сигурно в затвора, както и ние. Ако, разбира се, президентът на Съединените щати още не е позвънил на местния комисар.

Със своето виждащо око Ур тъжно огледа сивите грапави стени със зарешетено прозорче под тавана. На скамейките покрай стените и на циментовия под седяха и лежаха младежи и се виждаше, че почти всички са пребити, както и той, Ур. Той видя нашарения гол гръб на един от момците, който седеше на пода. Друг навъсено разглеждаше счупените си очила.

Ур пъхна ръка в джоба си за кърпа, за да изтрие мокрото си лице. Кърпата я нямаше. Напипа смачкана хартийка, разгъна я пред окото си. Това беше листовка. Скръбното лице на Христос, трънен венец. Отгоре беше написано с големи букви: „Търси се престъпник.“ Отдолу — кратко описание на отличителните белези, а още по-ниско: „Агитира за ликвидацията на едрата собственост.“

— Как ти харесва листовката? — попита Рене. — Това ние го измислихме.

Ур сви рамене.

— Ако Исус би се явил сега, щяха да го арестуват за червена пропаганда и подстрекателство — продължаваше Рене. — И щеше да седи с нас в затвора с подпухнало око като тебе. А после апостолите щяха да съберат пари и щяха да пуснат Христос под гаранция. И той щеше да плюе на цялата тази мерзост, щеше да се възнесе към дядо Господ и да му каже: „Нека те там се оправят сами, аз не искам да ходя повече при тях.“ — Той се разсмя и тръсна коси.

— Рене, престани да богохулствуваш — каза младежът със счупените очила.

— Мълчи, философе! — озъби се Рене. — Ти защо си тук, книжен червей? Мястото ти е при твоя дебел татко-фабрикант да си хапваш пилешки дроб.

— Аз не живея с родителите си — сериозно отговори онзи. — А съм тук за това, за което и ти. Системата на образованието се нуждае от реформи.

— Всички философи трябва да ви удушим — каза момъкът с нашарения гръб. — Умници проклети!

— Млъкни, Лябуш! — викна Рене. — Вас с твоя Клермон трябва да ви удушим.

— Ръцете ви са къси!

— Сглупихме, дето се поддадохме на вашите уговорки и тръгнахме да спасяваме негодниците, които се бяха затворили във факултета. Да ги бяха хванали там. На вас ви дай само по голям шум, а останалото — не е ваша работа. За какъв дявол Клермон започна да стреля?

— Ако нямаше такива лигльовци като тебе, отдавна щяхме да постигнем своето.

— Какво? Щяхте да избиете администрацията и да понесете през целия град платна с цитати? И между другото дръж си езика. Ще ти дам един „лигльо“!

Момъкът с нашарения гръб скочи и с ругатни тръгна към Рене. Той войнствено направи крачка към него. Килията отново зашумя и без бой нямаше да се мине, ако вратата изведнъж не беше се отворила. На прага застана едър полицай.

— Я тихо вие, бойни петли! — кресна той. И след като огледа килията: — Кой тука е Ур?

Той два пъти повтори въпроса си, преди Ур да отговори. Полицаят го огледа с притворени очи, сякаш го преценяваше.

— Вие ли сте? В такъв случай елате с мен.

В единичната килия, където въведоха Ур, имаше легло. Той веднага легна. Преходът по коридора не беше дълъг, но Ур го преодоля с усилие, всяка крачка предизвикваше болка в пребитото му тяло.

Той облиза с език сухите си устни. Окото го болеше. Но Ур вече беше започнал да привиква с болката. Тревожеше го друго — смътното усещане за някакво неблагополучие. Какво е това? Откъде идваше? Умореният му мозък като че ли отказваше да анализира новото усещане. Ур потъна в тежка дрямка.

Изведнъж той отвори очи и видя човече в бяла престилка, което насочваше спринцовка към ръката му. Ур се отдръпна.

— Не се бойте, мосю, не се бойте, това е само обезболяваща инжекция — в скороговорка произнесе човечето и му намигна. — Е, по-смело!

Той направи инжекцията. После извади от куфарчето си флакони, бинтове и клатейки глава, започна да оглежда лицето и торса на Ур, от когото отдавна бяха паднали парцалите от ризата.

— Все се бунтувате, все се бунтувате — бърбореше той. — Какво става с вас, младите?… Лежете спокойно, мосю, ще обработя окото ви. (Ур почувствува докосването на нещо студено и влажно.) Ако ударът беше по-силен, окото ви щеше да изтече… Сами се навирате под ударите, така се навирате, така се навирате…

— Вода — прошепна Ур.

— Сега, потърпете малко. Провървяло ви е, мосю, окото е цяло. — Лекарят внимателно повдигна изпокъсаната фланелка. — Костите, изглежда, също са цели. Тук боли ли? Разбира се, не може да не боли след такъв пердах. Но ако реброто беше счупено, щяхте да нададете вой… И какво само искате? Нищо не ви харесва, нищо не е както трябва, навирате ли се, навирате под ударите…

Лекарят отново намигна на Ур. Впрочем това май че беше тик. Той бърбореше непрекъснато, но ръцете му при това ловко и бързо вършеха работата си. Дали от инжекцията, или от намокрянето, а може би от бърборенето на доброто човече, но на Ур му стана по-добре.

Надзирателят със скучно неподвижно лице донесе поднос с храна и питие. Без да си поема дъх, Ур изпи до дъно бутилката цитронада. Обедът беше хубав: лучена супа, антрекот с пържени картофи, сладък пудинг.

В килията нямаше прозорци, но отнякъде проникваше скрито осветление. Но беше прекалено ярко. Ур потъна в сън.

Навярно беше проспал около четири часа. Събуди се в пот. И отново го убоде неясното усещане за нещо болезнено, което се е случило не с него, но с близък човек. Дали не е станало нещо с майка му или с баща му?…

Окото го болеше по-малко, но отокът не беше спаднал. Ур се опита да седне на леглото, но в този момент в ключалката се превъртя ключ, и в стаята влезе надзирателят с поднос, на който стояха бутилка с жълта течност, сифон, две чаши и пепелник.

„Солидни приготовления“ — помисли Ур.

Влезе човек в жълтеникав костюм и връзка, изпъстрена с червени и сини кръгове. Лицето му беше незабележително — коси с неопределен цвят, носът — нито прав, нито гърбав, нито заострен, брадичката — закръглена, но погледът на дълбоките очи — втренчен, остър. Влезлият с кимане освободи надзирателя, седна на стола, като акуратно оправи панталоните на коленете си, и устреми към Ур проницателния си поглед.

— Вие трябва да отговорите на моите въпроси — каза той, като сложи пред себе си голям бележник и химикалка. — Честните отговори ще смекчат вашето положение. Разбрахте ли ме?

— По-добре на английски — каза Ур. — Ако това не ви затруднява.

— Добре, ще опитаме. — Комисарят не говореше добре английски, но успяха да се разберат един друг.

— Вашето име и фамилия, мосю?

— Ур. Това е и едното, и другото.

— Значи нямате фамилия? Да допуснем. Документи? Също нямате? Да допуснем. На коя страна сте гражданин?

— Още не съм избрал.

— Още веднъж ви предупреждавам: трябва да отговаряте честно, иначе ще си навлечете сериозни неприятности. Откъде и с каква цел сте пристигнали във Франция?

— А защо трябва да отговарям на вашите въпроси?

— Защото сте арестуван за участие в безредици.

— Аз попаднах в боя случайно.

— Това имам намерение да изясня — по какъв начин сте попадали там. И така, мосю, откъде пристигнахте и с каква цел?

— Аз пристигнах от Съветския съюз. Моята цел — да разгледам Океанариума в Санта Моника.

— Съветски поданик ли сте?

— Аз ви казах вече, че нямам никакво поданство.

— Да допуснем. — Комисарят бързо записваше отговорите на Ур. — Как сте попаднали в Съветския съюз? Откъде?

— Това трябва да интересува не вас, а съветските власти.

— Добре. По какъв начин преминахте границата на Франция? Смятам, че имам право да ви задам този въпрос?

— Моля. Аз доплувах в Санта Моника на своя кораб.

— Доплувахте или долетяхте?

— Вие сте прекалено любопитен.

— Такава е професията ми. И така?

— Долетях.

— Къде отиде вашият кораб, след като скочихте от него в морето?

— Мисля, че е отлетял.

— Имаше ли още хора в него? Кои са те?

— В него няма никой друг.

— Изумително интересно, мосю. Вие искате да кажете, че управлявате кораба сам, дистанционно? Как правите това?

— Боя се, че няма да разберете. В сифона няма ли оранжада?

— Сода. А това е уиски. Сега ще ви налея.

— Само сода, ако обичате.

Комисарят му наля пълна чаша. Плисна на дъното на своята чаша уиски и без да го разрежда, го изпи с една мощна глътка.

— Мосю Ур — каза той, след като запали цигара, — не ви предлагам цигара, защото зная, че не пушите. Изобщо ние знаем за вас повече, отколкото си мислите. Съгласете се, че към човек, който пътешествува без паспорт, без виза, без гражданство, се проявява повишено внимание. В нашия неспокоен век мосю, от журналистите, както и от хората с моята професия, нищо не може да се скрие. И така: ние знаем, че вие и в Русия сте пристигнали по същия странен начин, както и във Франция. Работили сте в един от прикаспийските градове в институт, който се занимава с проблемите на морето. След това сте постъпили в цирк и сте излизали в един от черноморските градове с опити по телекинеза. Долетели сте в Санта Моника и сте се устроили да работите за пансион в Океанариума при доктор Русто, който е оценил високо вашите познания по океанология, но с присъщото си нехайство не е проявил интерес към вашия произход. Вие — извинете, че се докосвам до интимни неща — сте очаровали дъщерята на американски производител на яйца и сте тръгнали с нея за Одерон, няма да уточнявам с каква цел. Не ви е провървяло, попаднали сте в студентски безредици и сте започнали да се биете, като доста сте пострадали, за което, повярвайте, ние съжаляваме. Боят си е бой, мосю, и остава само да благодарите на съдбата, че окото ви е оцеляло.

— Щом знаете толкова много — каза Ур, — защо ме разпитвате?

— Ние бихме искали да узнаем най-главното: кой сте вие, мосю Ур? Какви са вашите истински цели?

Ур мълчеше.

— Няма да крия от вас — продължаваше комисарят, гледайки го изпитателно, — има предположение, че вие… как да кажа… сте жител на друга планета… пришълец… Това истина ли е?

Ур мрачно мълчеше.

— Лично аз не мисля, че летящият кораб с необикновен вид и необикновено управление е убедителен повод да се подозира във вас пришълец. Не вярвам много и в това, че вдигате хората във въздуха без физически контакт…

„Сигурно си мисли, че води разпита извънредно фино“ — помисли Ур.

— Вие не искате да отговаряте? Жалко. Много жалко, мосю. Принуден съм да ви заявя, че има и друго предположение, което лично на мене ми се струва по-малко фантастично: вие сте изпратен с разузнавателна цел. И така? Аз чакам отговор.

— Отговор няма да има — каза Ур и легна на леглото.

Комисарят затвори бележника и стана.

— Какво пък, няма закъде да бързаме, ще продължим разговора друг път.

— Дълго ли смятате да ме държите тук? — попита Ур.

— Докато не изясним всичко, което ни интересува. Довиждане.

— Почакайте. Къде е мис Фрейзър? Девойката, с която…

— Разбирам, мосю, разбирам. Мисля, че тя вече си е у дома. Баща й дойде за нея и след като чухме това, което тя пожела да каже, ние я освободихме. Би било жестоко да разделяме тази очарователна мис с любящия й родител, нали? Впрочем тя много се безпокоеше за вас. Искате ли да попитате още нещо?

— Не — каза Ур и затвори очи.

Учителю, аз отново се държах неразумно. Отново се намесих…

Жестоко съм пребит и съм затворен.

Аз страдам, Учителю. Всичко, което правя с най-добри намерения, кой знае защо, се обръща против мене. Аз сам не мога да забележа как се оказвам въвлечен в сложни събития. Целият живот тук е изтъкан от внезапности — от тях няма спасение.

Всеки път се налага сам, без подкрепата на общия разум, да вземам решения. И често те се оказват погрешни.

Започвам да се боя от самия себе си… Като че ли в мене дреме някой друг, непознат за мен и когато той изведнъж се събуди… така беше в този ужасен бой… когато той се събуди, ми става страшно…

Напрежението още не беше го отпуснало, той още беше като в полусън, когато изведнъж през отиващата си, отстъпваща мъгла го видя — човека от засадата, по-малкия син на водния цар. Ето, той опъва тетивата на лъка… прекрачи напред…

— А-а-а! — закрещя Ур с цяло гърло, сви се в ъгъла и безпаметно започна да шари с ръка по смачканото одеяло, за да намери прашката.

— Какво ви е, Уриел? — чу той гласа на влезлия. — Не ме ли познахте?

Ур вцепенен гледаше жълтите му очи под черните триъгълни вежди. Сънят си отиваше. Жестоката реалност се въплъти в сивите стени на килията.

— Аз съм, Себастиан. — Човекът в лек кремав костюм пристъпи усмихнат. — Вашият познат Хуго Себастиан от Базел.

Ур отлепи мокрия си гръб от стената, отпусна се на леглото.

— Как ме изплашихте, Уриел! — продължаваше онзи, съчувствено вгледан в Ур с жълтите си очи. — Боже, какво са направили с вас! Искрено ви съчувствувам, бедни мой приятелю…

— Откъде се взехте? — едва чуто попита Ур.

— Това е толкова просто — усмихна се Себастиан. — Научих от вестниците, че сте попаднали в беда и полетях към Одерон. Да си помагаме един на друг — нали в това се състои истинското предназначение на човека?

Щом чу познатия проповеднически тон, Ур окончателно се успокои. Само главата много го болеше. Тази идиотска електрическа светлина, която не гасне нито през деня, нито през нощта…

Себастиан седна на стола. Неговото загоряло красиво лице изразяваше печал и съчувствие.

— Аз все още съм изпълнен с впечатленията от нашите срещи на Черно море, господин Уриел, — каза той меко. — Повярвайте, това е незабравимо. В Базел ме налегна работата, много невесела работа. Изглежда, че нашето издателство е пред крах.

— Ако не ви затруднява, налейте ми чаша вода — каза Ур.

— О, разбира се! — Себастиан взе гарафата от масата. Поклащайки глава, обраснала сякаш с козина, късо подстригана и прошарена, той гледаше как Ур пресуши две чаши подред. — Когато прочетох за вас във вестниците — продължи той, — аз веднага разбрах, че трябва да ви дойда на помощ. Тук съм трети ден. За щастие Пруве се оказа толкова отстъпчив, колкото и влиятелен човек, именно той ми уреди свиждането с вас…

— Пруве? — повтори Ур, оставяйки чашата.

— Да, комисар Пруве. Той се съгласи да вечеря с мене. Аз му разказах за своето познанство с вас и можете да ми вярвате, изобразих ви в най-хубава светлина. Нещо повече: мисля, че успях да убедя Пруве да пренебрегне вестникарския шум, да го склоня да бъде милосърден към вас. Кажете, приятелю, достатъчна ли е медицинската помощ, която ви оказват тук?

— Да, лекарят идва.

— А храната?

— Вие казахте, че искате да ми помогнете? Какво означава това? Имате пред вид грижите за моето лечение и хранене?

Себастиан се наклони напред и каза, като понижи глас:

— Вие сте прав, Уриел: работата не е в храната, въпреки че и тя не може да не ме вълнува. Аз много бих искал да повярвате в моето искрено разположение към вас.

— Вярвам — каза Ур.

Този швейцарец му беше симпатичен. Наистина беше останала някаква неприятна утайка от уплахата, която Ур изпита при неговата неочаквана поява…

— Това е прекрасно! — Себастиан се приближи още. — Уриел, вие помните ли нашия разговор на черноморския плаж?

— Помня. Нещо за второто пришествие…

— Ако може, говорете по-тихо — не бива да ни чуят. Да, за второто пришествие… Цивилизацията, създавана хилядолетия, върви към гибел, Уриел. Това, което не са могли да направят чумата и войните, сега бързо го прави потреблението. Твърде много съблазни. Всеобщата гонитба за модни вещи, всепоглъщащата жажда за пари, успех и наслади е развратила света. Душата е забравена, тържествува тялото…

— Аз помня, Себастиан, че вие говорихте нещо от този род. Вие чакате спасителя, след когото ще тръгнат милиони, и други подобни неща.

— Да, Уриел — тържествено каза Себастиан и се изправи на стола. — И ние дочакахме. Спасителят се яви.

— Така ли? — попита Ур. — И къде е той?

— Той е тук. В тази жалка килия, която утре ще се разтвори и ще събере в себе си целия свят.

Ур вдигна главата си от възглавницата и впи очи в швейцареца.

— Аз разбрах това още там — горещо шепнеше Себастиан. — За нито един смъртен не е достъпно това, което правехте вие. Вашите необикновени способности…

— Вие сте полудели, Себастиан! Какви глупости дрънкате?

— Аз разбирам вашето нежелание да се разкриете преждевременно. Печалният опит от миналото ви кара да бъдете внимателен. О, как да ви убедя, че на мене можете смело да се доверите? Аз съм ваш верен приятел, ваш последовател докрай…

Себастиан изведнъж се смъкна от стола. Паднал на колене, молитвено вдигнал ръце, той гледаше Ур с очи на предано куче.

— Прекратете! — Ур седна на леглото, болката го преряза в реброто. — Веднага станете!

Себастиан леко стана, отърси коленете си.

— Простете моя неволен порив, Уриел…

— Какво означава всичко това? Вие какво, сериозно ли ме смятате за Исус Христос?

— Работата не е в името. — Себастиан отново седна на стола, лицето му беше сериозно и печално. — Аз вече ви казвах, ако помните, че неоадвентизмът няма нищо общо със средновековната схоластика. Ние разбираме, че висшият разум, който управлява мирозданието, няма нужда от митове. Но масите, Уриел! За масите е извънредно важна традицията, за тях името има първостепенно значение. Второто пришествие на Христос ще разтърси планетата. Вие ще възглавите движение, равно на което историята на човечеството не е познавала — могъщо очистително движение, което ще помете всяка мръсотия и ще утвърди християнския морал за единствен и ненарушим закон. Ще се измени самото лице на света. Завидна, велика мисия!… Не ставайте, аз ще ви налея…

Но Ур стана тежко, докрета до масата и си наля още вода от гарафата.

— Как си представяте това движение? — попита той, след като се напи. — Кръстоносен поход с танкове? Христовите заповеди, нарисувани на корпусите на водородните и атомните бомби?

— Разбирам, Уриел… вие ме изпитвате… — Себастиан стана, смирено наведе глава. — Естествено движението няма да бъде осквернено с насилие. Единственото ни оръжие ще бъде вашето име, вашето слово, вашите страдания… Аз предвиждам как тази одеронска килия ще стане място за поклонения… Господствуващите църкви ще ви се поклонят! Цели векове отчаяните бедняци с последна надежда са им носили последните си жалки грошове, великите богаташи, нечестно натрупали огромни състояния, са жертвували за църквите крупни суми, надявайки се с това да заличат своите грехове… Орденът на йезуитите векове е водил недостоен лов за богати семейства, принуждавайки ги с всякакви способи да правят завещания в полза на църквата… Така се е извращавало божието учение в името на печалбата! Сега на това ще настъпи край! Ще изчезнат злите учения и ще отстъпят мястото си на единственото правилно учение — учението на неоадвентистите и самият папа ще бъде принуден да отстъпи светия престол на най-достойния…

Ур се засмя. Страшно, кънтящо прозвуча в затворническата килия неговият отривист смях.

— Аз съм готов на всякакви изпитания, Уриел. Вие сте свободен сам да определите деня и часа, когато ще се появите. Но осмелявам се да ви напомня: няма смисъл да протакате. Все пак сега не са библейските времена, не е нужно продължително мъченичество… Тук ще ви държат дълго. Пруве, доколкото знам, няма намерение да бърза. Една ваша дума и аз ще започна да действувам и в същия ден вие ще бъдете на свобода, сред своите приятели и верни последователи, готови да вървят след вас…

— Вървете си, Себастиан.

— Отивам си, отивам си… Още веднъж ви моля да обмислите всичко. Доверете ми се, Уриел. Ако разрешите, ще дойда отново утре сутринта.

Той отиде до вратата и почука. Вратата се отвори. Себастиан излезе с поклон.

Известно време Ур стоя неподвижно по средата на килията. Главата го болеше, беше жаден. Гарафата беше празна. Ур направи крачка към вратата, за да помоли надзирателя да донесе вода, но се спря. Кой знае защо, в паметта му изплува: „Ах, аз виждам — кофите са без вода, значи, че очаква ме беда…“ Отново, отново това усещане за беда. Какво е могло да се случи там?…

Трябва да тръгва, докато не е късно.

Мистър Езра Върнън Фрейзър, основателят и собственикът на фирмата „Фрейзър кубик-екс лимитид“ от град Валънтайн, щата Небраска, стана както обикновено рано. Закръгленичък, дебеличък, с жълто перчемче, извисяващо се над умело сресаната плешивина, той излезе от банята по халат и домашни чехли.

Преди десет години компанията МУАК, „Мидуест агрикалчъръл корпорейшън“, едва не разори Фрейзър Той устоя само защото разбра: не бива да се води работата постарому, нужни са нови неща. Такъв е този проклет век, на потребителя му дай нещо новичко, увлекателно — иначе без пощада ще те излапат и равнодушно ще изплюят кокалчетата. И той измисли. Не се поскъпи за реклама. И кубичните яйца на неговата фирма сега са известни на цяла Америка, включително и на Хавайските острови.

Влачейки чехлите си, Фрейзър излезе на верандата и се отпусна в шезлонга. Пътечката, спускаща се от къщата надолу, към плажа, беше нашарена от дългите сенки на акациите и пиниите. Беседката беше скрита в гъста сянка, през стъклената й стена се виждаше някакъв чувал, който лежеше на пода. Сигурно старият Боб е приготвил снаряжението на яхтата и го е стоварил в беседката.

Новичката яхта — бяло пластмасово чудо — се поклащаше върху синята вода до малкото пристанище.

Когато погледна яхтата, Фрейзър горестно въздъхна. Преди десетина години му провървя с кредита. Сега отново ще му провърви, ако не го побъркат дъщерите му. Преди три години умря мисис Фрейзър — автомобилна катастрофа — и оттогава момичетата се изплъзнаха от влиянието му. По-голямата, Сибила, замина да учи в Чикаго, постъпи там в университета, но изглежда, че паричките за нейното учение пропадат напразно: вместо да се занимава с история на изкуствата, Сибила тича по разни митинги.

С по-малката, Ен, засега успяваше да живее в съгласие. А защо не? Прииска й се автомобил — моля. Тоалети — купувай каквито искаш, деди ще плати сметката. Ен поиска да отидат на Лазурния бряг — и ето те са тук, деди нае вилата за цялото лято. В нищо не й отказва.

И изведнъж момиченцето му изиграва такъв номер! Харесала дявол знае кого — шпионин или пришълец, за когото се носят слухове във всички вестници. Пришълец, ха! Как не! Нито един уважаващ себе си пришълец няма да кацне на нашата планета, ще я заобиколи по-отдалече. Просто измамник, хитрец, търсещ популярност — ето какъв е той, този Ур. И къде ли Ен се е запознала с него? Заминала с него в Одерон, напъхала се в студентски бой с полицията, автомобила смачкали — добре поне, че самата тя остана жива. Та там са стреляли!

Наложи се той, Фрейзър, да ходи в Одерон, да измъква дъщеря си от бедата. В каква истерия беше изпаднала Ен в комисариата! За нищо на света не искаше да замине без този негодник. Наложи се той, Фрейзър, насила да я пъхне в колата и да я откара в къщи.

Фрейзър никак не обичаше такива шеги. И бъдете уверени, той щеше да укроти опърничавата си дъщеря. Но имаше едно важно обстоятелство, което го караше търпеливо да понася постъпките на Ен…

Работата беше там, че Фрейзър се канеше да се жени. И вижда бог, той не искаше Ен да посрещне мащехата си на нож. Джуди трябваше да влезе не във вражески лагер, а в дом, пълен с мир и покой. Ето защо той, Фрейзър, трябваше да търпи капризите на дъщеря си и да прави всичко, за да я омилостиви. Ето, и пластмасова яхта — последен вик на модата — й купи, не се поскъпи, с твърда ръка подписа чека. Вече няколко седмици Ен му досаждаше с тази яхта и ето, вчера я доставиха. И какво? Момичето даже не излезе от стаята, за да погледне своята дългоочаквана яхта. Седи затворена, не желае да види никого — дай й само този тъмен субект Ур… А той, разбира се, си мисли само за неговите, на Фрейзър, парички…

Ах, по дяволите всичко!

Старият Боб донесе сутрешните вестници, постави на масата пред Фрейзър бутилка „Джони Уокър“, чаша и сифон със сода. Фрейзър разтвори вестника — европейското издание на „Ню Йорк таймс“. Веднага му се наби в очите едрото заглавие:

ПРИШЪЛЕЦЪТ Е ИЗБЯГАЛ ОТ ОДЕРОНСКИЯ ЗАТВОР

„Това е чудесно — помисли Фрейзър. — Може би той вече е на път за Юпитер, във всеки случай на такова разстояние от Санта Моника, което е достатъчно Ен да се вразуми.“

Какво има по-нататък? „… Около девет часа вечерта комисар Пруве изведе човека, назовал себе си Ур, от затвора в своята кола. До полунощ те не са се върнали. Предполага се, че е извършено бягство, въпреки че не е ясна ролята на Пруве…“

„Какво не е ясно! — помисли Фрейзър. — Двама мошеници са се надушили, това е всичко.“

— Боб! — извика той. — Събудете мис Ен — каза Фрейзър в подложеното му ухо. — Кажете й, че за нея има важно съобщение.

Боб със съмнение поклати бялата си глава.

На млади години Боб Мърдок беше известен автомобилен състезател, плувец, яхтсмен. Спортът му носеше добри доходи. С годините обаче Боб обедня. Името му беше забравено, парите се стопиха, бившият спортист не беше нужен никому. Тогава Езра Фрейзър го прибра, едва ли не умиращ от глад. Все пак Боб Мърдок също беше родом от Валънтайн и имаше време, когато Фрейзър, който беше запален по автомобилни състезания, залагаше на него крупни суми и печелеше. Оттогава, повече от петнайсет години, Боб служеше на семейство Фрейзър предано и мълчаливо.

— Вървете, Боб, вървете и почукайте на вратата й — нетърпеливо каза Фрейзър. — Какво видяхте там?

Той се обърна, погледна към градината по посока на погледа на стария слуга и се вцепени. На вратата на беседката стоеше човек с разчорлени черни коси във фланелка и джинси.

Поредният разпит беше предната вечер. Този път Пруве счете, че Ур се е съвзел достатъчно, за да може да се движи самостоятелно, и заповяда да го доведат в кабинета му.

— Днес изглеждате по-добре — примижа Пруве към подследствения. — Седнете. Да ви налея ли сода?

Ур не отказа, изпи една чаша. Отеклото му око днес го болеше по-малко и дори се беше поотворило, отпуснато от подутината.

— Имате ли оплаквания от храната?… Не? — делово се осведоми Пруве. — Тогава да започнем. Длъжен съм да ви информирам, мосю, че всички ваши съратници, с изключение на няколко инициатори, са пуснати. Имам пред вид студентите, участвували…

— Аз разбрах. Радвам се за тях.

— Ние не бихме ви задържали по-дълго от студентите, ако не беше необходимостта да изясним вашата самоличност.

— Необходимост? — усмихна се Ур.

— Да. Ако щете — служебен дълг. — Пруве поклати глава и разхлаби своята контешка вратовръзка. — Аз вече ви казах, че интересът към вашата личност е голям. Вестниците — както и да е, на тях им дай само да шумят. Но доктор Русто ми звъни непрекъснато. Утре ще пристигнат учени от Париж, цяла група, те жадуват да се запознаят с вас. И после, този Себастиан… — Пруве отново хитро примижа. — Приятно е да срещнете тук стар познат, нали?

Той водеше разпита с вкус. В сънния Одерон, незабележителен с нищо друго, освен със старинния дворец и университета, се случи нещо изключително. Нищо, че момъкът се инати. Би било дори жалко, ако веднага се беше „пречупил“. Какъвто и да беше — пришълец или разузнавач, — той ще измъкне името на Пруве от провинциалната неизвестност…

— И така, мосю, повтарям все същите въпроси: кой сте вие и откъде сте? С каква цел пристигнахте в Санта Моника?

— Запишете — каза Ур, след като помълча малко и Пруве с готовност грабна писалката. — Пишете: аз пристигнах, за да пия оранжада.

— Шегувате се, а? — Пруве хвърли писалката.

— Аз не се шегувам. Ако исках да се шегувам, Пруве, разговорът ни щеше да бъде съвсем друг. Аз искам оранжада.

— Вие можете да си искате какво ли не… — Комисарят погледна Ур и не се почувствува добре. Твърд поглед, каменно лице… Пруве отпи от чашата неразредено уиски. — Да ви налея ли още сода? — попита той.

— Не. Само оранжада. Незабавно.

— Откъде да ви взема оранжада? Тук не е бар…

— Вие ми отказвате, така ли?

Погледът на Ур стана още по-твърд. Пруве изтри челото си с кърпа и смутено се усмихна. Вътрешно потрепери.

— Аз… не ви отказвам, мосю… Просто искам да кажа…

— Тогава да тръгваме.

Ур стана.

— Къде? — едва чуто попита Пруве.

— Да пием оранжада. В най-лошия случай, ако наблизо няма оранжада, съгласен съм и на цитронада. Това е почти едно и също, само че вместо портокалов сок, слагат лимонов. Разбрахте ли ме? Лимонов сок със сода. Повторете.

— Със сода… — покорно повтори Пруве.

— Не забравяйте — сода. Това е много важно. Това е най-важното! Основното! Алфата и омегата — оранжада и цитронада. Началото и краят. Разбрахте ли?

Пруве кимна.

— Тогава тръгвайте. Къде е вашият автомобил?

Те излязоха от кабинета и възрастният надзирател, който стоеше до вратата, ги изпрати с учуден поглед. Минаха покрай отворената врата на дежурната стая. Иззад преградката изскочи сержант в разкопчан мундир и като събори настолния вентилатор, извика нещо, но Пруве само му махна с ръка.

В двора те се качиха в сивия ситроен и Пруве го подкара към вратата. Полицаят отдаде чест на комисаря и се наведе да погледне човека във фланелка, който седеше на задната седалка.

— Отключвай по-бързо! — викна Пруве. — Ние отиваме да пием оранжада.

— Слушам — промърмори слисаният полицай.

Колата излезе на улицата с осветени витрини и редки минувачи. Беше около девет часът вечерта.

— В Санта Моника — каза Ур. — Там е най-хубавата оранжада.

— Най-хубавата оранжада — разбиращо кимна Пруве.

След един час, когато сред тъмните градини се замяркаха фенерите на Санта Моника, Ур му заповяда да спре.

— Вие ме докарахте не там, където аз исках — каза той и впи поглед в Пруве на слабата светлина в колата. — Това не е Санта Моника. Това е Екс-ле-Бен. Разбрахте ли?

— Екс-ле-Бен — повтори Пруве и отмести поглед встрани.

— Аз ще потърся къде тук има оранжада. А вие тръгвайте за Анеси, потърсете там. Разбрахте ли?

— За Анеси…

— Казват, че там също има хубава оранжада. Или цитронада. Това е почти едно и също. Със сода.

Като остави Пруве сам в колата сред тъмното шосе, Ур бързо се отдалечи. Ориентираше се по силуета на хълма, който приличаше на кучешка глава — той си отбеляза още от морето този хълм, когато плуваше към Санта Моника. Доста дълго се въртя из тесните улички, като избягваше шосето и осветените улици.

Най-после, вече в късна нощ, той намери вилата на Фрейзър, която преди три дена — или вече четири? — Анабел Ли му показа от колата. Внимателно прескочи тухлената ограда.

Прозорците на вилата сънно чернееха. Ур безшумно тръгна из градината, като избираше дълбоката сянка на дърветата. Надникна в остъклената беседка. Тук имаше дървен под и дълга пейка покрай стените на беседката. Умората си каза думата. Ур се отпусна на пода и моментално заспа.

— Ей, вие? — извика Фрейзър на чернокосия човек, който стоеше на вратата на беседката. — Какво търсите тук?

Човекът бавно тръгна по пътечката към верандата. Сега Фрейзър го разгледа: това е същият момък, с чиито фотографии са пълни вестниците в последно време, окаяният пришълец… Излиза, че той наистина е избягал от затвора, само че не на Юпитер или къде беше, а право на гости при него, Фрейзър. Само това липсваше!

— След мен, Боб — каза Фрейзър и бързо изтича по стълбите на верандата. Подпетеният чехъл се смъкна от крака му, той спря, изруга и Боб му подаде чехъла.

През това време Ур приближи до верандата.

— Вие ли сте мистър Фрейзър? — каза той с кънтящ глас. — Извинете за безпокойството. Трябва да поговоря с вашата дъщеря.

Той беше небръснат. Английският му беше ужасен. Но още по-ужасно беше дясното му око, заобиколено с голямо черно петно. Синини личаха и по мускулестите му ръце. На гърдите му през скъсаната фланелка се виждаше налепен лейкопласт.

— Веднага се махайте оттук — каза Фрейзър. — Боб, покажете изхода на този мистър.

Той говореше тихо, за да не събуди, не дай боже, Ен. Но когато не върви, не върви. Анабел Ли се беше събудила при първия му вик и погледна през прозореца на стаята си.

— Ур! — възкликна тя. — Не смейте да си отивате! Аз идвам!…

И ето — тя вече тича по верандата, прескача стъпалата, боса, в синя нощница и в движение се хвърля на шията на Ур.

— Какво са направили с вас! — закрещя Анабел Ли, като целуна Ур по небръснатата буза. — Аз ще се оплача на президента на Франция.

Тя стисна Ур за ръката и го задърпа към верандата.

— Чак днес ли ви пуснаха? Ах, мерзавци!

— Ен, почакайте… Не ме пуснаха, аз избягах…

— Избягахте?! — Тя спря за миг, втренчи се в него. — Това е чудесно! По-хубаво от кино!

Анабел Ли го накара да седне в плетеното кресло на верандата и му каза да я чака, а тя се втурна да се преоблече. Фрейзър също се качи на верандата.

— Извинете, че така се получи — каза Ур.

Фрейзър изхъмка. Тежко седна в отсрещното кресло, наля си „Джони Уокър“, смеси го със сода.

— Е, какво, мистър Ур? — попита той, като се заигра с пискюла на халата си. — Надявам се, нямате намерение да отвлечете дъщеря ми на Юпитер?

— На Юпитер ли? — Ур погледна дебеланкото. — Не, нямам намерение.

— Вие да не би да мислите, че полицията няма да надникне тук? Впрочем какви намерения имате?

— Аз скоро ще си отида.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре за вас. Съветвам ви изобщо да се махнете по-далече и да не се пъхате нито в Европа, нито в Щатите, защото и тук, и там полицията ще бъде нащрек. Разбрахте ли ме?

— Благодаря за съвета.

Фрейзър отпи още и запали дебела пура. „Да звънна ли тайно в полицията? — помисли той. — По-спокойно е, когато знаеш, че този момък е зад решетките… Впрочем полицията сама ще дойде. Да не са глупаци там.“

— Можете да прочетете какво пишат за вас — каза той. — Боб, подайте вестниците на мистър Ур.

Зазвъня телефонът. Фрейзър отиде в гостната, взе слушалката, съобразявайки какво трябва да каже, ако това е полицията.

Но не беше полицията.

— Мистър Фрейзър — чу той рязък глас. — Говори доктор Русто от Океанариума. Извинете, че звъня така рано.

— Нищо, нищо. С какво мога да ви услужа?

— Вие, разбира се, знаете от вестниците, че вчера от Одерон е избягал…

— Да, четох.

— Тъй като във вестниците се мярна името на вашата дъщеря, аз си позволих смелостта да ви позвъня, за да ви попитам: не ви ли е известно на вас или на вашата дъщеря нещо за беглеца?

— Не — каза Фрейзър. — Ние нямаме нищо общо с този господин.

— Нищо общо — повтори Русто. — Жалко. Аз много се тревожа за него, той няма в джоба си нито едно су, нито пък документи… Извинете, мистър Фрейзър.

— Една минутка, доктор Русто. — Фрейзър сложи дланта си върху слушалката и попита полугласно: — Какво е вашето мнение за този момък? Той действително ли е пришълец или е червен агент?

— Той е учен! — изкрещя доктор Русто на другия край на жицата. — А вие, сър, повтаряте техните глупости!

Чу се трясък на затворена слушалка. Фрейзър, дъвчейки пурата си, се върна на верандата. Лицето му след разговора с Русто беше зачервено, войнственият перчем клюмна. Да бъдат проклети тези учени! Всички нещастия идват от тях. Така са подкарали живота, че се въртиш, въртиш като навита пружина, без почивка…

През това време Ур преглеждаше вестниците.

„Пришълец или не, но юмруците му са яки.“

„От «летящите чинийки» те се прехвърлиха на «вретено».“

„Човекът, който подстрекаваше одеронските студенти към бунт, не е пришълец, а маоистки агент.“

Ур захвърли вестниците. Изглеждаше огорчен.

— Как успяхте да избягате? — попита Фрейзър.

— Използувах небрежността на охраната.

Фрейзър недоверчиво изхъмка. В този момент дотича Анабел Ли, цялата светнала, в тесни панталони и дантелена блузка. Дотича, разшета се, забърбори. Изпрати Ур в банята, заповяда на стария Боб да поднесе закуската, а на Фрейзър каза:

— Не се наливай от сутринта, деди. И да не си посмял да изгониш моя гост.

Ако не беше предстоящата женитба, бъдете уверени, че Фрейзър щеше да постави калпавата си дъщеря на мястото й. Но предстоящата женитба изискваше смирение.

Не се мина и половин час и масата в гостната беше наредена и Ур седеше до нея — измит, сресан, в раирана риза с пагони от гардероба на самия Фрейзър. Ако не беше окото с черното петно, можеше да се сметне, че този младеж е племенник, дошъл да погостува на богатия си чичо.

А върху масата, върху чистата бяла покривка тихичко подсвирваше електрическият кафеник, жълтееше бучка масло, розовееше шунка. Тук имаше препечени филийки хляб и портокалово сладко в специални чинийки. Боб сложи пред Ур две горещи бели кубчета с нарисувана кокошка и надпис „Fraser Cubic-Eggs Ltd“. Ур учудено повъртя кубчето и видя на една от страните му две разноцветни ивици с малки букви: „Soft boiled“ и „hard boiled“^[37].

— Ударете го с лъжичката — каза Анабел Ли. — Ето тук, където е кръгчето. Не се бойте, няма да избухне.

Ур удари с лъжичката, кръгчето отскочи. Анабел Ли се засмя, като видя как гостът предпазливо надникна в кубчето.

— А сега яжте — изкомандува тя. — Какво, никога ли не сте виждали? Това са най-хубавите яйца в света, най-вечните и… какво още пишеше в твоите реклами, деди?

На вкус яйцето се оказа много хубаво и прясно.

— Синтетично? — попита Ур.

— Как не! Съвсем истинско яйце от жива кокошка, и да бъда проклет, ако моята реклама лъже — каза Фрейзър. — На света няма по-хубави яйца от тези.

— Успели сте да създадете порода кокошки, които носят кубични яйца?

— Ха, порода кокошки! — Фрейзър забележимо се въодушеви. — За такава селекция ще отидат сто години, а аз не мога да чакам толкова дълго. При мене, ако искате да знаете, всичко е по-просто. Пластмаса.

— Вие преливате съдържанието на яйцето в пластмасово кубче?

— Именно, сър. Харесва ли ви?

— Много.

— Това сам го измислих, ако искате да знаете. Наложи се да вложа много пари в разработката на пластмасата, в технологията, но затова пък се закрепих и натрих носа на МУАК. Кубичните яйца не се боят от пренасяне. В кутията, в която могат да се вместят пет дузини обикновени яйца, свободно се нареждат девет дузини кубически. Те не се чупят и не се развалят, не са им необходими хладилни камиони, те винаги са пресни…

— Деди, разприказва се — каза Анабел Ли.

— Да, сър, винаги са пресни! — закрещя Фрейзър, въпреки че Ур изобщо не оспорваше това твърдение. — Искате ли да знаете защо? Защото при преливането аз отделям зародишния диск и добавям капчица консервант.

— Много интересно — каза Ур. — А жълтъкът и белтъкът не се ли смесват при преливането?

— Аха, интересно ви е! Чу ли, Ен? Той иска да отнесе яйцето на фирмата Фрейзър на Юпитер!

— Деди, аз те помолих…

— Не ми пречи! — прекъсна я Фрейзър и си наля още уиски. — Как пък не съм ви казал защо жълтъкът и белтъкът не се смесват! Това е секретът на фирмата, мистър как ви беше името… Вече се опитваха да измъкнат това от мене къде по-големи хитреци от вас. По дяволите! Ако искате да купувате кубични яйца — моля. А да узнаете секрета — вървете по дяволите заедно с вашия „общ пазар“! Пълно било с ваши яйца, виждате ли! Нима може да става сравнение? Но нищо, Фрейзър е търпелив… Фрейзър ще почака, докато във вашата проклета Европа…

Продължително иззвъняване прекъсна неговата темпераментна реч. Старият Боб тръгна да отваря, а в това време Анабел Ли заведе Ур в своята стая и му нареди да стои тихо.

— Ако това е полицията, моето мълчание няма да помогне — каза Ур.

— Никаква полиция на света няма да влезе в моята стая — твърдо отговори Анабел Ли.

Тя заключи вратата и изтича долу в гостната, където Фрейзър, прав с чаша в ръка, разговаряше с двама неканени гости. Единият от тях, в жълтеникав костюм, Анабел Ли позна веднага: това беше комисарят Пруве.

… Когато Ур слезе от колата и остави Пруве сам на тъмното шосе близо до Санта Моника, комисарят обърна своя „ситроен“ и потегли обратно. Като видя показателя с надпис „Анеси“, той, без да разсъждава, зави натам. Само една мисъл имаше в главата му — да намери оранжада. В краен случай — цитронада, защото разликата не е голяма и едната, и другата напитка се прави със сода. Със сода, да бъде проклета. Това е извънредно важно. Алфата и омегата, началото и краят.

Той пътува дълго. Недалеч от Анеси Пруве трябваше да спре, резервоарът за бензин беше празен. Почти до разсъмване той дрема зад кормилото на банкета на пустото шосе. Стресна се от шума на мотор: идваше товарен камион, натоварен със зеле. Комисарят го спря и склони фермера да му продаде малко бензин.

Марката беше неподходяща, ситроенът кашляше и се задавяше и чак в шест часа сутринта комисарят Пруве се добра до Одерон. По-мрачен от облак той отиде в кабинета си, без да отговаря на въпросите на разтревожените сътрудници. Подкрепи се с чаша алкохол. Мъчително се стараеше да си спомни нощното произшествие, но помнеше само едно: той откара този Ур да пият оранжада. В краен случай — цитронада… Те пътуваха за Санта Моника, но после Ур каза, че това не е Санта Моника, а Екс-ле-Бен. Ур слезе от колата и тръгна да търси най-близкото кафене, а той, Пруве, тръгна за Анеси, защото и там има хубава оранжада… Или цитронада. Това е почти едно и… Проклетият пришълец, забърка му главата с тая оранжада! И тази натрапчива, триж проклета сода! Алфата и омегата, да пукне дано! Пруве скочи от бюрото и минута-две се мята по кабинета, крещейки всички ругатни, които знаеше. После отиде в тоалетната, сложи главата си под крана със студена вода. И когато окончателно дойде на себе си, започна да действува. Полицията на целия департамент беше вдигната на крак. Външните белези на Ур бяха съобщени по телефона и радиото в пристанищата и летищата. Служебните коли полетяха към Екс-ле-Бен, Анеси и другите съседни градове. Самият Пруве с група сътрудници отиде в Санта Моника. Преди всичко го интересуваха два адреса: Океанариумът и вилата на Фрейзър…

Когато влезе в гостната, Анабел Ли чу, как баща й, застанал с чаша в ръка, говореше на дошлите:

— Той охранява здраво своите арестанти. От него нито един не може да избяга. Така че, господа, заповядайте в Небраска. Никога не е късно да се поучиш, нали? Аз съм уверен, че нашият шериф…

— Благодаря за поканата, мосю Фрейзър — студено го прекъсна Пруве. — Вие казахте, че беглецът не е в дома ви. Разрешете обаче да попитам: защо на масата има три прибора? Нима не живеете тук само с дъщеря си?

— С нас закусва слугата ни — каза Анабел Ли.

— Слугата? — Пруве втренчено погледна мълчаливия спокоен Боб.

— Да — потвърди Фрейзър. — Боб Мърдок е свой човек у нас. Ако искате да знаете, мистър Прайв…

— Пруве, с ваше позволение.

— Нека е така, вие по-добре знаете. Та така, Боб Мърдок беше прочут автомобилен състезател още когато вие сте зубрили таблицата за умножение и…

— Мисля, че в онези времена и вие сте правили същото.

— Да. И да бъда проклет, ако това бяха лоши времена. Учените тихичко седяха в лабораториите си и всеки можеше спокойно да прави своя бизнес, и никой не беше чувал за вашия проклет „общ пазар“, който…

— Мосю Фрейзър, за „общия пазар“ ще поговорим друг път. Аз разчитам на вашата честна дума и няма да правя обиск. Но уверен ли сте, че беглецът не се е укрил тайно в градината?

Пруве устреми проницателния си поглед към Анабел Ли. Тя хладнокръвно сви рамене и каза:

— Бих била много радостна, ако той се окаже в нашата градина.

Пруве и придружаващият го детектив минаха по пътеките на градината, надникнаха в беседката, в плажната кабинка. После, като вдигнаха шапки на прощаване, се скриха зад вратата. Анабел Ли изчака докато утихна шумът от колата им и изтича нагоре.

— Ето, всичко е наред, Ур, ние отпратихме полицията. — Тя склони светлорусата си глава и започна да го разглежда. — Тази риза ви отива. Дори и натъртеното око ви отива… Все пак нещо липсва. Трябва да помисля. Аха, разбрах!

Тя взе синята панделка за коса и я върза на шията на Ур.

— Сега е окей! — Анабел Ли се усмихна и сложи ръцете си на раменете на Ур.

Преди вечерята старият Боб още веднъж обиколи вилата, внимателно надникна зад вратата. Когато се върна в гостната, той каза:

— Всичко е спокойно. Но залагам стотачка срещу скъсана обувка, че те са се притаили и гледат с четири очи.

— Спуснете щорите на прозорците, Боб — каза Фрейзър. — И седнете на верандата. Ние тук ще се оправим сами. Поднеси вечерята, Ен.

През целия ден той малко по малко се наливаше с алкохол, но сутрешното му оживление беше отлетяло. Посмуквайки пурата си, Фрейзър съсредоточено преглеждаше вечерните вестници. После ги хвърли. Пъхна салфетка под яката си и си сипа салата в чинията.

— Комисар Пруве се закле, че ще залови пришълеца — каза той и погледна Ур. — Може би вие настина сте оттам? — Той вдигна ръка и посочи с пръст нагоре.

— Аз съм също такъв земен човек, както и вие, мистър Фрейзър — тихо каза Ур.

Той се чувствуваше зле. Избягваше да гледа Анабел Ли, едносрично отговаряше на веселото й бъбрене. И непрекъснато го мъчеше усещането, че нещо се е случило с родителите му…

— Ето какво — каза Фрейзър, без да сваля от Ур замисления си поглед. — Не ме интересува къде сте роден. На публиката й се иска вие да сте пришълец, а щом публиката иска, то трябва да се продължи играта. — Той отпи от чашата си. — И така, аз ви предлагам следното. Аз ви свързвам с нашето консулство, вие потвърждавате, че сте пристигнали от Юпитер или откъдето искате и заявявате, че желаете да приемете американско поданство. След това аз ви включвам в моята работа…

— О, деди! — Анабел Ли се хвърли към баща си и го целуна по бузата. — Колко хубаво си го измислил!

— Знаех, че това ще ти хареса. От вас, мистър Ур, се иска съвсем малко. Е, да речем, да заявите на журналистите или по телевизията, където сигурно ще ви помъкнат — да заявите например, че от земните напитки най-много ви харесва оранжадата, а от храната — кубичните яйца на фирмата Фрейзър…

— Чудесно, деди! И той ще дойде с нас във Валънтайн!

— Ние ще подпишем контракт, вие ще получите за рекламата голям хонорар и той ще расте с всяка моя изгодна сделка.

— Ур! — Анабел Ли обърна към него сияещия си поглед. — Деди няма да се поскъпи, сигурна съм. Това е забележително! Ти ще печелиш добре с рекламата, а после ще напишеш книга и ще получиш за нея цял милион долари. Всичко ще бъде окей, мили!

Беше му жал да разочарова Анабел Ли, но не му оставаше нищо друго, освен да каже:

— Много ви благодаря, но не мога да приема вашето предложение, мистър Фрейзър. Аз трябва да отлетя тази нощ.

Както и да го уговаряха да остане, Ур беше непоколебим. Той трябва да замине. С родителите му се е случило някакво нещастие. Да, той има родители и трябва бързо да ги навести…

— Ние ще те чакаме, Ур! Ти ще видиш старците и ще се върнеш, нали?

— Не зная, Ен — отговори той меко. — Животът е пълен с изненади, всичко може да се случи.

А Фрейзър каза:

— За пръв път виждам човек, който се отказва от добра сделка.

Ур написа писмо. Залепи плика и помоли Анабел Ли още утре да изпрати писмото в Океанариума на доктор Русто.

Около полунощ те излязоха от къщата. Беше тъмно и ветровито, градината беше пълна с шумолене, сенки и нощни благоухания. Фрейзър остана на верандата. Той димеше с пурата си и гледаше след трите фигури, докато тъмнината не ги погълна.

Анабел Ли, Ур и старият Боб мълчаливо се спуснаха към плажа. Яхтата се поклащаше до малкия пристан като бял призрак. Ур пръв скочи в нея и помогна на Анабел Ли да слезе. После скочи и Боб. Той отвърза яхтата и силно се оттласна от моста. И тримата седнаха в откритата кабина на кормчията. Боб издърпа фала^[38] и платното леко заплющя над тях, подето от вятъра.

— Колко е страшно в морето през нощта! — прошепна Анабел Ли. — А ти искаше да плуваш! Защо твоята лодка не може да долети до брега?

— Тя може. Просто аз така съм свикнал…

Наклонена, яхтата навлизаше в открито море. Тя се движеше без светлини. Брегът се отдалечаваше. Но нещо ставаше на брега — там заиграха пламъчетата на фенерите и поривът на вятъра довя слаби гласове.

— Тревога — разтвори устни старият Боб, като погледна към брега. — Те са ни следили. Аз си знаех.

— А далече ли е до твоята лодка? — попита Анабел Ли, неспокойно въртейки глава.

— Не. Трябва само повече да се отдалечим от брега.

Яхтата плуваше, понесена от свежия вятър, и плавно се поклащаше върху вълните. И изведнъж блесна светлина някъде до подножието на черната грамада на нос Сер. Това беше прожектор. После той угасна и се видяха бордови светлини — червена и зелена. Отчетливо се чу напрегнат звук на мотор.

— Заповядват да спрем — каза Боб.

— Това катерът на бреговата охрана ли е? — попита Ур.

— Кой друг? Идва право към нас.

Луната беше нащърбена, непрекъснато я закриваха разкъсани облаци, но все пак имаше достатъчно светлина, за да могат преследвачите да видят яхтата. Сега катерът започна да завива надясно, към вътрешността на морето, за да пресече курса на яхтата. Отново пламна прожекторът, заплашително зави сирена.

— Ще си спомняш ли за мене? — изведнъж попита Анабел Ли.

Ур не отговори. Той седеше изправен, с изпъната шия, лицето му беше неподвижно, очите — полузатворени. Анабел Ли усети прилив на зловещ студ.

— Така. — Ур се раздвижи. — Слушайте внимателно, Боб. Веднага щом скоча, обърнете оверщага^[39] и поемайте по обратния път. Включете бордовите светлини.

— Ур, ти какво искаш?

Въпросът замря на устните на Анабел Ли. Тя с ужас гледаше как Ур бавно се прехвърля през борда на яхтата към тъмната вода.

— Сбогом, Ен, бъди щастлива! — извика той, вече от водата. — Боб, сбогом!

Водата беше студена. По-студена от онази нощ, когато той за пръв път доплува до брега на Санта Моника. А може би просто му изглеждаше така. Той заплува срещу спускащото се, оскъдно осветено от луната вретенообразно тяло на своята летяща лодка.

Седма глава
Завръщането на Ур

„Отнесете ме на леглото и ако може, извикайте мъдрата Урганда, за да прегледа и излекува моите рани.“

Сервантес, „Дон Кихот“.

Добре е този, който спи спокойно през нощта и след като види докрай всички сънища, се събужда по светло. Но ако разсъмването те завари сам в степта и ако при това те мъчи неясното предчувствие за беда, няма покой за тебе.

Ур разбираше, че е по-разумно да дочака разсъмването и чак тогава да тръгне на път. Но нетърпението го подгони напред. Той вървеше бързо, почти тичаше по тъмната степ, непрекъснато се натъкваше на камъни, на гъсти магарешки тръни.

Той се приземи точно на същото място, където преди една година за пръв път излезе от лодката на земята. Някъде наблизо трябва да има скали и извор, и овча пътека, която води към главните постройки на колхоза „Калинин“.

Къде са скалите, къде е изворът? Ур спря, ослуша се — не ромони ли вода? Но не чу нищо друго, освен собственото си учестено дишане. Изглежда е поел много наляво. Твърде забележимо се повишава местността тук. Да, трябва да свие надясно. Той отново затича. Падна в недълбока яма, изкълчи крака си, изподра ръцете си в бодливия храст, когато се измъкваше от ямата.

Да, точно преди една година, в ясен септемврийски ден, той стъпи за пръв път на тази обгорена земя. И сега отново е тук. Степта се простира пред него като съдба…

На изток просветля. Ур се огледа и видя неравен хълмист силует. Ето ги скалите! А той обикаля около тях цял час… Сега можеше да се различи лекият звън на водата. Неочакван степен извор! Човек може да те търси цял живот — само за да се наведе най-накрая под твоята гъвкава студена струя…

Водата като че изми умората от безсънната нощ. Ур закрачи по овчата пътека отбелязана с множество барабонки. Бързо се разсъмваше. Някъде напред се надпяваха петлите. И ето, показаха се познатите постройки на колхозното селище.

Къщата неприятно го учуди с мъртвата си тишина. Обикновено на разсъмване майка му вече беше на крака и разпалваше огъня в огнището… Ур изтича на верандата и видя грамаден черен катинар, който плътно затваряше вратата. До вратата се чернееха старите сандали на Шам.

Внезапна слабост в краката накара Ур да седне на стъпалото. Той тъпо гледаше утъпканото огнище на двора, връзките оранжев лук, окачени по гредите на верандата.

Чу се лай на кучета, овче блеене. Облаче прах се вдигна над съседните градини. Ур стана и бавно тръгна в тази посока, покрай оградите от неодялани камъни.

Стадото вървеше в плътна жълтеникаво къдрава маса.

— Чо! Чо-о! — подвикваха овчарите и мушкаха с дългите си тояги отбилите се овце.

Огромният пес „алабаш“ заръмжа срещу Ур, оголил острите си зъби. Един от овчарите подвикна на кучето, приближи и подаде на Ур кафявата си жилеста ръка.

— Дойде ли, младежо? — каза той и разпери в усмивка черните си мустаци. — Майка ти те чакаше, много плака…

— Курбанали! — позна Ур приятеля на Шам. — Какво се е случило, къде са моите родители?

Овчарят печално поклати глава в мъхната шапка.

— Татко ти съвсем се разболя. Тук го болеше. — Той се тупна отзад. — Вчера… не… преди вчера райцентър отиде.

Той добави нещо по азербайджански, което Ур не разбра. Но най-главното беше ясно: баща му е откаран в болница и майка му е отишла с него. Ур попита как да излезе на пътя, който води към райцентъра, сбогува се с Курбанали и щеше да тръгне, но онзи го извика:

— Младежо! Голям радост се случи. Нашият завферма Даи-заде помниш? Ха, Джанавар-заде. Съд отиде! Кълна се! — Курбанали се тупна по коляното и се разсмя.

Ур закрачи по непавираната улица и скоро излезе на асфалта. След час и половина го настигна товарен камион. Шофьорът, момък приблизително на годините на Ур, спря, махна с ръка и го покани да се качи. Той караше небрежно, с много голяма скорост.

В малкото село, през което минаваше пътят, шофьорът качи в каросерията четирима колхозници с кошници, пълни със смокини и джанки. После взе от шосето още трима. Колата влезе в районния център — едноетажно градче, потънало в овощни градини. На пазарния площад пътниците слязоха от камиона и се разплатиха с шофьора. Ур смутено разтвори ръце. Шофьорът презрително го погледна:

— Уж си млад, а вече си тарикат.

— Вие сам ми предложихте да се кача в автомобила — каза Ур.

— Като нямаш пари — пеша ходи — отговори шофьорът и му обърна гръб.

Районната болница се помещаваше в няколко бели къщички в дъното на просторен, засаден с тополи и акации двор. От приемната, където Ур поиска справка, го изпратиха в една от тези къщички — хирургичното отделение.

Тук, в коридора с бели стени, между две качета с фикуси имаше вехт диван и на дивана седеше прегърбена жена с наметнат бял халат и избеляла червена кърпа на главата. Тя се втренчи във влезлия Ур, после извика и се хвърли на шията му. Тя ридаеше, виеше и бърбореше неразбрано. Ур я галеше по главата. В гърлото му се беше свила буца, той не можеше да каже нито дума. Каа го задърпа към една от белите врати и я разтвори. В малката стая лежаха четирима и Ур не можа веднага да познае баща си.

Шам лежеше по корем, извърнал глава настрани. Очите му бяха затворени, лицето — влажно, зачервено, изпод черната сплъстена брада и мустаци се чуваше хрипкаво дишане. Над него стоеше възрастна медицинска сестра. Тя пълнеше спринцовката с прозрачна течност от флаконче. Сестрата се обърна към Ур и Каа, направи страшна физиономия и им заповяда веднага да затворят вратата от външната страна.

Ур сложи майка си да седне на дивана.

— Престани да плачеш. Не плачи и разкажи какво се е случило.

Хлипайки и триейки очи с ъгълчето на забрадката си, майка му заговори на своя език, като непрестанно вмъкваше азербайджански думи и често повтаряше думата „ремонт“:

— Още през пролетта бентът на рекичката се проби. Джанавар-чай се нарича рекичката. Ремонт трябва. Председателят искаше. Звъня телефона. Не зная кой протакал ремонта. Решиха ремонт сами да правят. Всички мъже тръгнаха. Твоят баща е силен мъж, много работеше, ремонт правеше. Един ден много дълго във водата работеше…

Каа отново заплака. Ур узна от обърканите й думи, че след тази продължителна работа до пояс във водата Шам се разболял. Температурата се покачила от силната простуда и вдясно на седалището му се появил огромен цирей. Тя, Каа, в началото правела компреси на цирея със зелев лист — той добре изтегля огъня. Но зелевият лист не помогнал. Колхозният фелдшер направил на Шам инжекция и го довел тука, в болницата. Само че баща му не се подобрява и тя, Каа, много се страхува, че той ще умре.

Майката погледна Ур и заплака още по-силно:

— Къде беше, сине, защо не идваше при нас? — После докосна с пръст черното петно около окото му — Били са те? Тебе зли хора са те обиждали, камъни са хвърляли? А-а-а… А-а-а…

Тя нареждаше и леко се поклащаше, а Ур я галеше по главата, опитвайки се да я успокои. Вратата се отвори, от стаята излезе сестрата с блестяща никелирана кутийка.

— Ти забрави ли какво каза докторът? — обърна се тя към Каа по азербайджански. — Ако плачеш силно, няма да ти разрешат да стоиш тук.

— Как да не плача, сестрице, когато мъжът ми умира?

— Кой ти каза, че умира? Няма да умре. Докторът каза, че трябва да се направи операция.

Каа обърна към сина си разплаканото си тревожно лице.

— Операца — повтори тя. — Варели също казваше, трябва операца прави. Какво е това?

— Това е… Е, трябва да се разреже циреят… Ти каза — Валерий? Той какво, идвал ли е тук?

— Тук, тук — закима Каа. — Отиде телефон да звъни.

Ур намери Валерий в кабинета на главния лекар. Той седеше до бюрото, покрито с чаршаф и стъкло, и крещеше в телефонната слушалка:

— Две-три-едно! Чувате ли ме? Дайте ми две-три-едно!

— На кого звъниш? — попита Ур.

Валерий вдигна поглед към него. Избелелите му вежди отскочиха на челото. Без да сваля слушалката от ухото си, Валерий скочи и едва успя да хване телефонния апарат, повлечен от шнура.

— Пристигна?! — закрещя той. — Къде беше?… Не, не на вас! — извика той в слушалката. — Ще дадете ли две-три-едно най-после? Да, да, чакам… Ур, къде беше? Какво е станало с окото ти?

— После ще ти разкажа. На кого звъниш?

— Разбираш ли, аз научих, че баща ти се е разболял — бързо заговори Валерий. — Пристигнах да ги навестя вчера, къщата заключена и аз — в управлението, оттам — с попътна кола насам. Наложи се да нощувам тук, на дивана… Слушай, баща ти има температура около четиридесет, силен възпалителен процес, пеницилинът не помага. Тукашният хирург е в отпуска, а този, който го замества… Да, да! — закрещя той в слушалката. — Дайте!… Лев Семьонович? Горбачевски говори… Чувам, чувам!… Има разрешение?… Е, чудесно! Значи аз ще го доведа направо в републиканската. Вие само позвънете на главния лекар за линейката… Лев Семьонович, има още нещо. Ур се появи… Още не знам, той току-що влезе… — Валерий прикри слушалката с длан и каза на Ур: — Това е професор Рибаков.

Ур взе слушалката.

— Професор Рибаков? — каза той. — Преди моето отпътуване вие ме поканихте, но аз… не успях да дойда… извинете. Сега ме интересува само едно: ще ми разрешат ли пребиваването в страната, след като аз… Не от вас? А от кого?… Добре, ще чакам… Не, за сега за никъде не се каня… Ще бъда сигурно у Валерий, ако той не възразява…

— Не възразявам, не възразявам — обади се Валерий.

В републиканската болница всичко беше бяло — стените и леглата, обвивките на саксиите с цветя и обвивките на стълбищните перила, носилките и креслата на колела, наредени покрай стените.

Тук, в бялото царство на медицината, беше настанен Шам. Преди операцията му направиха рентгенова снимка. Карбункулът^[40] се оказа дълбок, с много корени, но още по-дълбоко снимката показа някакво чуждо тяло. Дали то не е предизвикало възпалителния процес?

Операцията не беше сложна. Хирургът бързо отвори карбункула, а после направи по-дълбок разрез и извлече чуждото тяло. Изглежда, че то бе заседнало в живото тяло отдавна.

Изваденият предмет беше подложен на всестранен анализ. И ето какво показа той:

„Чуждото тяло има цвят почти черен, форма, близка до коничната, с неопределено изразена шлифовка. Относително тегло — 2,512, твърдост по скалата на Моос — 7,0, която висока твърдост, заедно с остро коничната форма, е способствувала за дълбокото внедряване в мускулните тъкани. Химически анализ: преобладават съединения на SiO₂ тоест кремъчни…“

Накратко казано, това беше кремък. Този същият кремък, който някога е изиграл изключителна роля в историята на цивилизацията.

Повторното лабораторно изследване откри трошици от дървени въглища, налепени по кремъчния наконечник. Вероятно дървената част на стрелата беше обгорена за по-голяма твърдост. Имаше и друго мнение: може би някой знахар е използувал нажежени дървени въглища за дезинфекция на раната на Шам — според формулата на античните лекари, която гласи: „Което желязото не лекува, лекува го огънят.“

Каквото и да беше станало, в ръцете на специалистите се оказаха дървени въглища. Сега беше възможно чрез радиокарбоновия метод да се определи тяхната възраст, защото с времето радиоактивността на въглищата равномерно спада. И анализът показа, че наконечникът на стрелата, както и съпровождащите го частици от дървени въглища, са на възраст не по-малко от шейсет века.

— … Радвам се да ви видя — каза професор Рибаков и излезе иззад бюрото си срещу Ур. — Седнете. Вие много сте се изменили от времето на нашата последна среща. Колко… струва ми се, че вече година мина?

— Да, година.

— Няма да ви разпитвам за задграничното ви пътуване, Ур. То беше достатъчно отразено в задграничната преса и едва ли ще ви е приятно да си спомняте…

— Защо? — сви рамене Ур. — Там имах и приятни срещи. Например, радвам се, че се запознах с доктор Русто.

Разговорът някак не вървеше. Навън подсвиркваше нордът — господствуващият в този край северен вятър. Силен порив разтвори лошо притворения прозорец, като прашен вихър премина по кабинета, отвя книжата от професорското бюро. Рибаков се втурна да затваря прозореца, оплете се в разлюляната от вятъра щора, дръпна я и едва не я откъсна заедно с корниза. През това време Ур събираше разхвърчалите се документи. Наби се в очите му големият печат на Академията на науките върху един от тях. Погледът му неволно се плъзна по гъстия машинописен текст.

„… се протака недопустимо дълго. Моля да вземете енергични мерки за установяване личността на пришълеца, или, ако това не ви се удаде…“

Ур бързо отклони поглед и сложи документа заедно с другите събрани листове на бюрото. Рибаков най-после се справи с побеснялата щора и като затвори прозореца, се върна на мястото си.

— Колко години вече живея тук, а не мога да свикна с норда — каза той. — И така, докъде стигнахме? Да, имали сте приятна среща с доктор Русто. Разбира се, не ще и дума, той е достоен човек… Ето какво, Ур. През изминалата година много неща се промениха. Вие, както виждам, напълно сте се аклиматизирали… или, по-точно, сте се адаптирали, въпреки че едни или други ваши постъпки не са съвсем обясними от гледна точка на логиката, сегашната ви комуникативност е неизмеримо по-висока от първоначалната. Моля ви да ме разберете правилно. Аз не се каня да ви разпитвам…

— Всичко е ясно, професоре. Извинете, че ви прекъсвам. Вие искате да знаете кой съм аз, откъде съм и какви са моите намерения.

— Съвършено вярно.

— Разбирам, че съм длъжен да обясня много неща. Аз ще направя това, но, ако разрешите, не сега. Може би аз скоро ще си отида… ще отлетя и преди заминаването ще ви разкажа едно-друго за себе си.

— Отново се каните да отлетите зад граница?

— Не. Ще отлетя завинаги.

— Това значи — ще напуснете Земята.

— Обещавам преди заминаването си да отговоря и на този въпрос.

Помълчаха. Нордът виеше зад прозореца. Рибаков завъртя глава и разхлаби възела на вратовръзката си. Пред него седеше напълно земен човек — с печален израз на лицето, с насинено око, — но той криеше в себе си тайна, недостъпна за никого.

— Много жалко. — Рибаков почеса веждата си с малкия си пръст. — Много жалко, че вие упорито избягвате откровения разговор. Но отговорете поне на загадката, пред която ни постави вашият баща. Кога и при какви обстоятелства той е бил ранен със стрела?

— Това е станало около година преди моето раждане. По думите на татко и мама аз знам само, че стадото овце било нападнато от някакви лоши хора, баща ми им оказал съпротива и бил ранен в схватката. Къде е било това аз не знам, защото родителите ми… имат доста смътна представа за географията.

— На колко години сте, Ур — на двайсет и пет?

— Двайсет и шест. Пресметнах точно.

— Значи баща ви е бил ранен със стрела преди двайсет и седем години, така ли? Такъв срок показва и патологоанатомичната експертиза, съдено е по инкапсулацията^[41] на наконечника на стрелата. Но именно тук е загадката. Работата е там, че възрастта на наконечника, извлечен от седалището на вашия баща, е определена на шест хиляди години.

— Шест хиляди години? — попита Ур. — Уверен ли сте, че това е така? По какъв начин определихте?

— Чрез радиокарбоновия метод. Късчето отчупена дръжка, на която е бил закрепен наконечникът, е запазило частици от дървени въглища и тъй като периодът на полуразпадането на въглищата…

— Ясно.

Рибаков почака малко, като мислеше, че Ур ще се опита някак си да обясни парадокса, но той мълчеше. Изглеждаше, че Ур не е особено учуден. По-скоро той изглеждаше загрижен, потиснат. Да, съвсем не приличаше на онзи жизнерадостен варварин, когото Рибаков видя преди една година в колхоза „Калинин“.

— Какво пък — стана Рибаков, — не ни остава нищо друго, освен да очакваме обещаните обяснения преди заминаването ви. Кога собствено смятате да отлетите?

— За сега не зная.

Ур гледаше някъде в ъгъла и тъжно си мислеше, че няма къде да отиде. Да определи точната дата на отлитането — това не зависеше само от него. И не толкова от него… Къде да отиде, къде да намери убежище? Няма да се върне в Института по физика на морето, на който навлече толкова неприятности и от който избяга тайно… Да живее у Валерий като храненик също не бива. Наистина майка му, която добрата леля Соня беше приютила, имаше малко пари, но тя съвсем не може да прави сметки — в първия попаднал пред очите й галантериен магазин може да остави всичко, до последната копейка. Не трябва да я пуска сама в града…

Единственото място, където може да поживее на спокойствие, докато не се появи възможност за отлитане — това е къщата на родителите му в колхоза…

Той се сепна, стана и се сбогува.

— Може би когато баща ми излезе от болницата, аз ще замина за колхоза — каза той, хванал вече дръжката на вратата и загледан изпод вежди в Рибаков. — Ще поживея малко при родителите си.

В събота изписаха Шам от болницата и Валерий и Ур го закараха с такси в къщи, на улица „Морски труженици“. Беше решено това събитие да се отпразнува със семеен шиш кебап.

Шам сам наряза месото на парчета. Леля Соня го гонеше от кухнята, молеше го да легне да почива, но да довери на жена рязането на овчето месо Шам естествено не можеше. Едва когато свърши тази работа, той погали леля Соня по рамото и напусна кухнята. Жените започнаха да режат лук, да кълцат сумах^[42], да заливат месото с оцет и нар-шараб — сварен сок от нарове. При това Каа говореше непрекъснато — хвалеше Шам и се оплакваше от сина си, че не иска да се жени. Леля Соня й съчувствуваше и на свой ред се оплакваше от Валерий.

През това време Валерий работеше на тавана. От стария сандък, в който някога се пазеха Фарберовите книжки и списания, а сега лежаха всякакви вехтории, той откова няколко дебели дъски и ги свали на двора. Около дворната врата, която водеше към улицата, имаше малко неасфалтирано място и тук лежаха два успоредни реда опушени камъни — вече цели стотина години това място служеше на целия двор като мангал за шиш кебап.

После Валерий се качи на втория етаж. Тук на откритата площадка стоеше Шам. Той се беше облегнал на перилата и с интерес наблюдаваше футболната схватка на двора. В най-острите моменти на играта, които е прието да се наричат голови, Шам много се възбуждаше: крещеше нещо и размахваше ръце, ободрявайки или осъждайки играчите. Момчетата поглеждаха към брадатия запалянко и се подсмиваха.

И пенсионерът фармацевт Фарбер от отворения прозорец на своята галерия гледаше косо с недовиждащите си очи Шам.

Валерий кимна на Фарбер и отиде в своята стая. Тук Ур лежеше на своя диван и четеше вестник — по любимите си плувки, бос, съвсем както преди една година, когато току-що се беше заселил при Валерий. И можеше да се помисли, че за тази година нищо не се е променило, ако не беше обръснатата брада и насиненото му око…

Валерий запали цигара и се тръшна в креслото.

— В понеделник Вера Фьодоровна ще долети от Москва каза той, почуквайки с пръсти по облегалките.

— Това е хубаво — отговори Ур и като обърна страницата на „Известия“, се задълбочи в един съдебен очерк.

— Какво е станало с тебе, Ур? Като че си друг човек. Дори не ти е интересно защо тя беше в Москва.

— Защо? — Ур го погледна.

— Да отстоява темата за океанските течения.

— И аз така си помислих, затова казах, че това е хубаво.

Валерий се почеса под рижо русата си брадичка.

— А ти ще се върнеш ли в института, ако отново разрешат океанската тема?

— Не. Аз вече казах, че ще поживея малко при родителите си.

— Странен си все пак… — Валерий се наведе напред, опрял лакти в коленете си. — Сам забърка кашата с тази „джаномалия“, седя над изчисленията, измисли силово съоръжение за пролива на Дрейк — и всичко напразно? Е, добре, когато закриха темата, ти избяга, мислеше, че всичко е заради тебе — това е понятно, макар че е пресилено. Но сега! Обстановката се промени. Казват, че Пиреев вече не е зампредседател по науката, отива някъде по собствено желание. Вера Фьодоровна непременно ще прокара океанската тема. Никакви пречки! А ти — при родителите си, в колхоза… Голям глупак си ти, това е всичко.

— Защо глупак? — попита Ур.

— „Защо, защо“!… Няма да ти обяснявам! — кресна Валерий. — Не ми дават мира в института: къде е Ур, защо не идва на работа… Сутринта влизам в отдела — Нонка ей с такива очища ме гледа. — Валерий показа с пръстите на двете си ръце голяма окръжност. — Задава, така да се каже, безмълвен въпрос. А аз й отговарям ей така… — Той направи зверска муцуна.

Ур го наблюдаваше косо. После хвърли вестника, рязко скочи от дивана и отиде до прозореца. Валерий изведнъж си помисли: дали не започва пак пристъп?

— Ур! — извика той.

— Какво искаш? — рязко се обърна Ур и лицето му се изкриви в зла гримаса. — Защо ми бъркаш в душата? Какво искате от мене всички вие?!

Той изскочи от стаята. Валерий изгаси цигарата си и се втурна след Ур.

Къде отиде тези побъркан? Няма го в стаята на леля Соня, в кухнята също. Да не е избягал само по плувки на улицата! Макар че от него може да се очаква и това…

В този момент Валерий видя, че вратата на задния двор е отворена. По тъмната, вмирисана на котки стълба, той се качи на тавана. Тук беше задушно. Прашна ивица светлина косо падаше от прозорчето, плътно забулено от паяжини. Валерий се огледа. Ръждясала вана, прояден от червеи куц скрин, купчина изживели времето си примуси^[43], глинени гърнета, саморъчни газови мангали… Зад това бунище на полусчупен сандък седеше Ур.

Той мълчаливо гледаше към Валерий и на него изведнъж му стана малко страшно от този немигащ поглед на подгонен звяр.

— Можеш да слезеш от тавана — каза Валерий. — Няма да ти досаждам повече с приказки. Живей както искаш.

И той тръгна към стълбата, но спря, като чу гласа на Ур.

— „Живей както искаш“ — повтори той. — Това, изглежда, е невъзможно. Така както е невъзможно да избягаш от хората…

Ур като че разговаряше със самия себе си.

— … Всичко свързва хората помежду им — продължаваше той, — производството, общите цели… Дори личните цели са недостижими без помощта на другите… Здрави взаимни връзки и в същото време — разединеност, случайност… странен безпорядък в приемането и предаването на информация…

Валерий неволно притаи дъх, за да не изплаши, да не прекъсне монолога му. Приготви се да чуе нещо много важно. Но Ур млъкна. Той седеше с отпусната глава и сякаш се вслушваше в долитащите от двора момчешки гласове.

— Веднъж ти вече говори нещо подобно — каза Валерий. — Какво, в тези места, откъдето си долетял, приемането на информация другояче ли е организирано?

— Другояче — като ехо отговори Ур. — Разбира се, че другояче… ако разсеяната информация е концентрирана и мозъкът се настройва на насочен прием… Че за какво друго съществува разумът?

— Е, ами по-нататък, Ур? Какво значи това — да се настрои мозъкът?

Ур вдигна към него разсеян, отчужден поглед.

— Тук е горещо. Да се махаме. — И когато вече се спускаше по стълбите, той добави тихо. — Все едно, не можеш да разбереш…

Шам свещенодействуваше. Той поиска момчетата да прекратят своята игра, докато се приготовлява шиш кебапът — току-виж полетяла неловко запратената топка в мангала, ще разпръсне въглищата, ще унищожи цялата работа. Шам помаха над разгорените въглища с парче шперплат, напръска вода, за да намали езиците на пламъка, после взе от Валерий шишовете с нанизаните парчета месо и сложи краищата им върху двата реда камъни. Валерий разбираше от шиш кебап, дори умееше да го пече, но сега трябваше да се задоволи с ролята на асистент: да донесе, да подаде. Той опита да повърти шишовете над въглените, но Шам властно го отстрани, като каза нещо на своя непонятен език.

С пепел, с въглени, шиш кебапът беше поднесен на масата и беше снет от горещите шишове върху широко блюдо с помощта на парче хляб.

— За вашето оздравяване, чичо Шам — каза Валерий на азербайджански и вдигна чашата си.

— Ай, юнак! — отговори Шам. — Хубаво го каза.

Той седеше в своята карирана риза, пусната върху панталоните, и леко и бързо дъвчеше парче след парче. Валерий помисли, че с вилица в ръка Шам щеше да изглежда много по-неестествен.

— А все пак, чичо Шам, кой пусна стрелата по вас? — попита той.

— Лоши хора! — сърдито затресе ръце Шам. — Змийски чеда, да им се напълнят устата с глина! Те откараха овцете!

Той започна възбудено да вика нещо на своя език. Каа също крещеше за лошите хора и доколкото Валерий разбра, за някакви богове, който не оставили Шам да загине. Ур, който ядете вяло, им каза нещо, непонятно за Валерий, и те се успокоиха. Но не веднага. Още известно време те тихо клокочеха, като вулкан, изстиващ след изригване.

После Шам и Валерий донесоха нова порция шиш кебап.

— За ваше здраве, лельо Каа — вдигна чашата си Валерий.

— Хубаво го каза, юнак! — цяла грейна Каа.

И като изтри мазните си устни с обратната страна на дланта си, тя бързо и тук-там неразбираемо заговори, че леля Соня е много хубав човек и тя, Каа чудесно разбира нейната тревога: много е лошо, когато мъжът няма жена и дом, такива мъже никой не ги уважава, защото мъж, който няма жена…

Валерий се сети да включи телевизора и леля Каа млъкна на половин дума и впи очи в екрана, където даваха поредното „Напред, момчета!“

Всички вече бяха сити, само Шам с достойнство дояждаше шиш кебапа. Леля Соня с помощта на Валерий и Ур започна да разтребва масата и да приготвя чая.

Стъмни се. Луната дълго чака зад четириетажния куб на универмага. Когато дочака своето време, тя се изтърколи като добре излъскан меден диск, издигна се над светлинния призив „Купувайте телевизори с намалени цени“ и изля поток тайнствена светлина в прозорците на дом № 16 на улица „Морски труженици“.

Шам хвърли оглозганото кокалче на чинията, изтри ръце с края на ризата си и излезе. В следващия миг той се озова на стълбищната площадка и като вдигна ръце, нададе възклицание, явно насочено към луната.

Точно в това време съседката от долния етаж Ляля Барсукова се качи на втория етаж, за да се посъветва с Фарбер относно рецептата, написана от доктора на съпруга й, който страдаше от стомах. Фарбер беше отдавна пенсиониран, но по навик целият двор ходеше при него за консултации. Той беше добър фармацевт. Той дори — в далечните си млади години — беше дал на света нов мехлем против изпотяване на краката. Но истинската му страст бяха древните цивилизации.

Ляля подаде на Фарбер рецептата през отворения прозорец.

— Защо е толкова скъпо, Ной Соломонович? Такова още не бяха предписвали. Погледнете, ако обичате.

Фарбер поднесе листчето към носа си и се вгледа с недовиждащите си очи.

— Три и шестдесет и две — промърмори той със слабия си глас. — А защо ли?… М-м-м… Защото е предписано това нещо — посочи той латинското название с кафявия си от старост нокът. — Това нещо не е вредно… не е вредно… но е скъпо. Можело е и без него… Тогава… — Той подъвка устни. — Тогава ще струва деветдесет и седем копейки.

— Защо прави така тогава? — възмути се Барсукова. — Такъв е важен, ние с Петка едва успяхме да влезем при него, а пък предписва излишни неща.

— Затова ги и предписва, защото е важен…

— Какво? Извинете, не чух?

— Казвам, че вие, клиентите, сте си виновни. Стремите се да ви прегледа… м-м-м… светило, светилото ви написва рецепта, вие отивате в аптеката, а там ви казват — платете шестнадесет копейки… И какво? Вие сте много недоволни. Такова светило — и шестнадесет копейки… Не вярват у нас на евтините лекарства…

— Да, но чак пък три и шейсет и две! Вие направете, Ной Соломонович, да останат деветдесет и седем…

— Почакайте минутка, Ляля…

Фарбер се вслуша в бърборенето на Шам. Той стоеше до перилата, леко подскачаше, стремеше се към луната и повтаряше все по-силно и по-силно една и съща фраза.

Но ето, той свърши своята молитва — или заклинания, — отвърна се от луната и тръгна към вратата. И в този момент Фарбер плахо, със заекване, произнесе фраза на някакъв език, пълен с отворени гласни звуци. Шам го погледна учудено и отговори. Старият фармацевт разбра и каза още нещо. Те заговориха!

Валерий, изгонен да пуши на площадката, не повярва на ушите си, когато ги завари — Шам и Фарбер — да разговарят на езика, който не разбираше никой друг, освен пришълците.

— Ной Соломонович — захленчи Ляля Барсукова, — направете така, че да струва деветдесет и седем копейки…

— Почакай — прекъсна я Валерий. — На какъв език разговаряхте с него, Ной Соломонович?

Ной Соломонович смутено се усмихна, при което косите му очи съвсем приближиха носа му, и глухо каза:

— Аз още през деня се вслушвах, когато той крещеше на момчетата. И не ми се вярваше, че разбирам някои думи. А когато той подскачаше… м-м… подскачаше пред луната и произнасяше заклинанието, аз го разбрах добре. Той се обръщаше към луната с думите…

— Щом не искате — няма да ви моля — разсърди се Барсукова и заслиза по стълбите. — Голяма работа — да го направи на деветдесет и седем…

— Ох, махай се! — сряза я с поглед Валерий. — Е, с какви думи, Ной Соломонович?

— Той казваше: „Както аз не мога да стигна до тебе, така нека моите врагове не стигнат до мене, до моята жена, до моето стадо.“ И тогава аз съставих фраза и се осмелих… м-м… осмелих се да му пожелая всичко това да се изпълни.

Шам му каза нещо.

Фарбер с усмивка поклати глава и каза на Валерий:

— Той пита дали не познавам някакъв човек на име Издубар. А откъде мога да го познавам, помислете само, когато целия си живот съм преживял тук, а той — в Двуречието…

— В Двуречието? — изумено възкликна Валерий. — Ама вие на какъв език разговаряхте?

— Разговаряхме! — Фарбер изглеждаше поласкан. — Аз знам малко класическия диалект, но едно е малко да го знаеш, а друго — м-м-м… да разговаряш… Той, доколкото разбирам, говори на стария диалект, който е съществувал до двайсет и третия век преди нашата…

— Ной Соломонович! Не ме измъчвайте, кажете най-после на какъв език говорихте с него?!

— Ама нали ти казвам — разпери Фарбер сухите си ръчички, — на шумерски.

Трета част
Смелите Запади

Първа глава
Хора и богове

„Боговете се уплашиха от потопа. Вдигнаха се, оттеглиха се на небето Ану.“

„Сказание за Гилгамеш“

Дъждът престана, облаците бавно откриха слънцето. То клонеше на запад и хората, и овцете хвърляха сенки далече в посока на керванджийската пътека. Отляво се точеше дълга маслинена горичка, после — ливади, пресечени тук-таме от канали с жълтеникава вода. Тревата беше хубава, гъста, но овчарите се страхуваха да пускат тук стадата си, защото тези пасища принадлежаха на чужди племена, с които нямаха сметка да влизат в разпри. Стопанинът на водата заповяда да закарат стадата в Града — дванайсет овце да се дадат в храма, за жертва на бог Нана, а останалите да обменят при богатите търговци срещу мед, сребро и тъкани. Аданазир, по-големият син на Стопанина на водата, че за първи път кара кервани в Града и знае как най-добре да извърши замяната.

Аданазир яздеше силно здраво магаре начело на кервана и си играеше с бича. Въпреки че стана горещо, Аданазир не свали червеното вълнено наметало. Не му подобава да ходи полугол, не е прост овчар.

Друго нещо е Шамнилсин. Както и другите пастири, той е свалил наметалото от раменете си и върви само по пола. Полата му е хубава, раирана в червено и синьо. Съвсем нова пола. Би трябвало да си я пази, но никак не му се иска да се появи в Града в старите си парцали. Той е слушал много за Града — там живеят толкова хора, че не може да ги преброи, там има храм на бога на луната, висок до небето, а пазарите са толкова шумни и многолюдни, че човек като нищо може да се изгуби там, както дете в тръстикова гора. Градът е богат и могъщ. От много страни — от високите планини на изток, от пустините на запад — карат тук стоки. А от юг доплуват кораби също със стоки и по канала стигат до Града.

За пръв път отива той, Шамнилсин, в Града с кервана. Ето защо на сърцето му е радостно. Може би в Града ще успее да направи замяна: баща му, изкусен грънчар, изработи от глина шест фигурки, добре ги изпече, обля ги със земна смола — фигурките станаха красиви, може би ще може да ги смени срещу гривна за Кааданнатум. Тя много обича гривните, има вече една — от раковини и мъниста сардоникс и я носи на ръката си.

При мисълта за жена си Шамнилсин се усмихна широко. Преди две луни Стопанинът на водата му даде тази девойка за жена. Тя е вече съвсем голяма, на дванайсет и още четири години, тя е бързонога, обича украшенията и има красиво име — Кааданнатум. Тя е дъщеря на Стопанина на водата от робиня. Шамнилсин, разбира се, не я получи даром: трябва да отработи у Стопанина на водата половината от дванайсет и още една година. Трябва да се грижи за стадото на Стопанина: за да се множи то и овцете да бъдат, когато е необходимо, тлъсти, когато е необходимо — вълнести.

Въпреки че Шамнилсин е млад — още три години не му стигат, за да е два пъти по дванайсет — той е добър овчар. Знае всички навици на овцете, с какъв нрав е всеки овен, каква трева им е нужна. И на есенните игри, когато юношите и мъжете се съревновават кой по-бързо ще одере закланата овца, той, Шамнилсин, съвсем не беше от последните. Ръката му е бърза и ловка. Сигурно затова го отличи Стопанинът на водата, който дава живот на Рода. Затова и му даде дъщеря си от робинята.

Отпред вече се виждаше палмовата горичка. Водачите, които и по-рано са ходили в Града, казваха, че зад горичката пътят ще излезе на Реката, при гъсти тръстикови храсталаци. Там ще нощуват и ще напояват добитъка. Добре ще бъде да стигнат по светло. В тръстиките, както в известно, има глигани и змии. А може и на лъв да се натъкнеш.

Старият Издубар, бащата на Стопанина на водата, не се боеше от лъвовете. Той излизаше сам срещу страшния звяр, въоръжен с копие и кинжал. Ех, че богатир беше! Именно той, Издубар, довел някога своя Род в тази долина. Шамнилсин беше чувал от старите хора, че по-рано са живеели някъде в планините, а когато пасищата се изтощили, дошли тук, в долината. Старият Издубар не искал да стои на едно място. През своя дълъг живот — два пъти по шейсет години — той избродил цялата суша със страшното си копие, а към края на живота си се затворил в голяма къща, заобиколена със здрави стени, и оттук започнал Града. Така казваха старите хора.

Стопанинът на водата беше най-младият му син и затова не можеше да застане начело на Рода. Но изведнъж по-старите му братя започнаха да умират. За това се говореше какво ли не. Може би те са разгневили боговете и са навлекли гибел на своите лекомислени глави, нали боговете не прощават обидите, а може да ги е убил и Стопанинът на водата. И след смъртта на братята си той станал Стопанин на кладенеца и стадото и Родът, изоставен от стария Издубар, великият ловец, се подчинил на младия Стопанин.

Сега и той е вече стар. Той много увеличи стадата и изкопа много канали и водата хранеше ечемичените посеви и лозята. И не го наричаха както по-рано. Стопанин на кладенеца, а Уздубар, Стопанина на водата. Боговете бяха милостиви към него, особено Еа, богът на водата, който живееше под земята. Но много му се искаше да има славата на баща си и затова Стопанинът на водата заповяда на своите приближени, на стражата си, да казват, че той е велик ловец, който е убил дванайсет лъва и още толкова глигани. Но целият Род знаеше, че това са само думи, в същност нищо повече не е станало. Но под страх от наказание никой не смееше да каже това гласно.

Освен това Стопанинът на водата нареди да го наричат не Уздубар, а Издубар, както баща му, който отдавна лежи в глинен ковчег и редовно получава храна и пиене, за да не излезе духът му и да упреква сина, че е приел името на баща си.

Всеки си има свои грижи. Стопанинът — едни, а той, Шамнилсин — други. Ето, той е вече мъж, има своя колиба, изплетена от тръстика и измазана с глина. Има жена. Има и две кани и две чинии от хубава глина, и хаван за стриване на зърната, и два ножа — единият от кремък, другият — от мед. И когато той отслужи на Стопанина определения срок, може би Стопанинът ще му даде участък, оросяван от вода и подходящ за ечемик или лозе. Но това няма да е скоро.

Шамнилсин се тревожи от друго. Още първата нощ Кааданнатум, жена му, му каза, че Шудурги, по-младият син на Стопанина на водата, се е противил на волята на баща си, искал той да му даде Кааданнатум за жена. А той има вече три жени. Не, дай му четвърта. Разбира се, Кааданнатум е красива, носът й не е толкова дълъг, както на жените на Шудурги, веждите й са черни полумесеци, а очите — всяко голямо колкото юмрук. Какво, че нямала сребърна лента на главата и златни обеци, и скъпи нанизи? Тя и без тях е красива. Но на Шамнилсин не се харесва, когато Шудурги пули срещу нея червеникавите си очички. И честно казано, той малко се страхува от по-младия син на Стопанина заради свирепия му характер.

Минаха палмовата горичка. Сега пътеката потъна в гъстите тръстикови храсталаци и веднага стана студено и тъмно. Овчарите сложиха наметалата си, Шамнилсин също наметна на загорелите си рамене своето протрито плъстено наметало и го закопча на дясното рамо с кука от обгорена глина.

В гората беше сумрачно. По-скоро, по-скоро да излязат на Реката. Възгласите на водачите, овчето блеене и ридаещите викове на магаретата се разнасяха из гората.

Беше тъмно, когато керванът, заобиколил миризливото блато, най-после излезе на брега на Реката. Стадото се втурна на водопой. Аданазир избра място за нощувка, заповяда да му построят шатра от черна козя вълна. Овчарите разпалиха огън, свалиха от магаретата денковете с припасите — ечемичените питки, кисело мляко, овче сирене. Аданазир заповяда да заколят и опекат две овце. Няма да му се размине, ако за това се научи Стопанинът на водата, който не търпеше кражбите. Нима не е кражба това — своеволно да намалява стадото на Стопанина? Аданазир се държи така, като че стадото е негово.

Така мислеше Шамнилсин, а ръцете му бързо вършеха при светлината на огъня привичната работа — одираха овцата. Шамнилсин дереше, но често поглеждаше към Реката, към червените отблясъци от огъня върху широката вода. Ето, значи, каква е Реката, която дава живот на долината. Досега той беше виждал бягаща вода само в тесните корита на каналите. Могъщ, могъщ е Еа, богът на водата, щом е съумял да изтръгне от земята такъв поток…

Луната не беше пълна и затова Шамнилсин протяга ръце към нея и подскача кратко време.

— Както аз не мога да те стигна, нека и моите врагове не могат да достигнат до мене, до моя дом, до моята жена.

Той произнесе заклинанието и отново си спомни за Шудурги, дано змия го ухапе.

Овцете спяха, притиснали се една в друга. А хората, след като нахраниха кучетата, седяха около огъня, ядяха печено месо, питки и сирене, пиеха вода от кожените мехове. Овчарите разговаряха за Града, за тамошните пазари, за това, че тази година дъждовете започнаха рано и Реката е придошла, за чергарите от север, които все по-често проникват в долината и нападат хората и стадата.

После определиха стражите и тези, които трябваше да спят, веднага легнаха на тревата и се завиха с наметалата си.

На Шамнилсин се падна да пази до средата на нощта. Който е по-млад, винаги му се пада най-лошата стража, когато най-много ти се спи.

Той седеше, мигаше сънено, хвърляше в огъня насечените тръстики, блещеше очи в заобикалящата го тъмнина. Луната беше червена, това беше на дъжд и наистина заръмя ситен дъждец, а луната отплува в облаците. Очите на Шамнилсин залепваха. През дрямката му се струваше, че на брега, на мястото, където тръстиките редееха, тихо се спуска Зу — богът на тъмата и бурите, покровителят на разбойниците. Шамнилсин се сепна. Там нещо слабо светеше. Не, реката отразява светлината. Ако злият бог Зу е махнал с крило, щеше да се извие вятър, да започне буря.

Не, всичко е спокойно.

— А-на-на-а-а! — чу се викът на овчаря, който пазеше до огъня на другия край на лагера.

— А-на-на-а! — отговори Шамнилсин.

За да не заспи, той развърза своята кожена торба, напипа фигурките, измайсторени от изкусния му баща, отново започна да мисли дали ще успее да ги смени срещу гривна. Там, до торбата, на дъното лежаха камъните за прашката.

Дъждът за кратко се засили и престана. Луната изплува от облаците. И оставаше още малко до средата на нощта, когато ще може да разбуди новата стража, когато изведнъж от тръстиковите храсталаци се дочу шум. Глиганите ли отиват на водопой и чупят твърдите стебла? Или, не дай боже, лъвове?

Шамнилсин бързо скочи, вслуша се. Тихо е… Ето пак! Сякаш се чу човешки глас… Кучетата залаяха…

— Ставайте, хо-ора! — закрещя Шамнилсин с нечовешки глас.

Ругаейки сънено, овчарите скачаха, грабваха лъковете и прашките. А от крайбрежните храсти вече тичаха към лагера хора с копия, с лъкове… кой полугол, кой в бяла развяваща се дреха… всички брадати, с обвити до веждите глави…

Е, трябва да се отбраняват. Шамнилсин размота тънките ремъци от мека овча кожа, извади камък от торбата. Забеляза разбойник, който тичаше с насочено копие право към него. Завъртя прашката над главата си, отпусна края й…

Боговете са свидетели, той чу как камъкът улучи главата му! Твърда е главата на разбойника! Той извика хрипкаво и падна, както тичаше. Бойна възбуда обзе Шамнилсин. Той закрещя, зарадван от своята точност, сложи в прашката нов камък. Съвсем наблизо изсвистя стрела. Вярно казват старите хора: ако чуеш песента на стрелата, значи тя е прелетяла покрай тебе.

В този момент овцете го събориха. Изплашени от нощния бой, те се втурнаха като плътна маса. На четири крака, блъскайки овцете, Шамнилсин се измъкна от блеещото бягащо стадо. Натъкна се на мъртвия разбойник. В главата му се мярна: трябва да отреже ухото му или още нещо, после да го покаже на Стопанина — ето как се бихме за твоето стадо…

Но наоколо беше такава бъркотия, че нямаше време да реже. Разбойниците притискаха овчарите, нападаха отстрани, за да ги затворят в пръстен. Викове, свистене на стрели, кучешки вой. Ето, вдигнаха някого на копия. Ах, проклетите! Шамнилсин избягна удара на едно копие, сложи камък в прашката, хвърли камъка право в лицето на разбойника. Пак отскочи, сложи камък в прашката, отново хвърли. Колко ли са разбойниците! Излизат ли, излизат от гората. Ето, подгониха някого, който яздеше на магаре. Ах, това е Аданазир, язди и удря с пети магарето.

До него падна възрастен овчар. Шамнилсин не позволяваше на разбойниците да се приближат до него. Бавно отстъпваше и хвърляше с прашката камък след камък. Изведнъж — удар отзад, рязка болка в бедрото. Шамнилсин закрещя от болка и ярост. Десният му крак се подви и той рухна по лице на земята. Шамнилсин се опита да стане и не можа. Протегна ръка назад, напипа стрелата, която стърчеше от дясното му бедро. Дръпна леко — и веднага го прониза остра болка. Ръката му стана мокра, лепкава. Мярна му се в главата: свърши се с новата пола…

Трябва да извади стрелата! Пое въздух с пълни гърди и дръпна с всички сили дръвцето. О-о-о!…

Сигурно от болката е умрял и е бил мъртъв. А сега — отново е жив. Наоколо беше тихо, от небето валеше студен дъжд. В ръката си Шамнилсин стискаше нещо. Той поднесе ръка към очите си и видя стиснатото в юмрука му дръвце на стрелата. А-а, стрелата се е счупила, когато той е дръпнал. Сега вече няма да може да изтегли наконечника. Дълбоко е заседнал.

Той отново се опита да стане и не успя. Затисна раната с длан, почувствувал как с кръвта изтича от тялото и силата му. Виеше му се свят. Тресеше го, като че духна зимен вятър.

Наоколо е много тихо. Пред него лежеше сгърчен мъртъв разбойник и по-нататък лежеше някой. Нима всички пастири са убити, нима са откарали стадото? Стопанинът на водата ще се разгневи. Само да не му заповяда да върне обратно жена си…

Той застена силно, протяжно. Викаше хората на помощ, защото това беше нетърпимо — да лежи тук, под студения дъжд, и да мисли, че могат да отведат младата му жена, Кааданнатум, в дома на Шудурги.

— Хора! — викаше и стенеше той. — Хо-о-ора!

Самият бог на смъртта Аму се наведе над него и го погледна с огромното си око, беше много, много страшен…

После нещо го залюля и той помисли, че така и трябва да бъде, защото Аму го прехвърля него, мъртвия, в отвъдния свят, където ще започне съвсем друг живот.

В своята нова къща, иззидана от неопечени глинени тухли, върху червен вълнен килим, на скамейка, подпряна на два каменни лъва, седеше Стопанинът на водата. Той беше навъсен и мрачен. Накъдрената му брада и снопчето коси на тила му почти не се отличаваха по цвят от сребърната лента, вплетена в дългите му къдрици. Върху яркозеленото му наметало, закрепено на рамото със златна кука, висяха много огърлици от разноцветни мъниста. Дясната му ръка над лакътя беше обхваната с дебела сребърна гривна, а лявата — с три медни.

И тримата му сина стояха пред него, а отзад стоеше стражник в кожени панталони и шлем, с тежко копие в ръка.

Видът на най-големия, Аданазир, беше лош: дрехите му бяха разкъсани, брадата — разрошена, очите — покрити с прах. Месестият като на баща му нос беше виновно клюмнал.

Най-младият, Шудурги, хвърли на брат си насмешлив поглед, като че питаше: Е, провини ли се, любимецо? Хората са убити, овцете изтърва, а ти си плю на петите. Нека, нека види баща ни в чии ръце се готви да предаде хората и стадото.

А средният, дебелият Курунама, жално въздишаше. На него му е все едно колко са откраднатите овце, колко хора са убити. На него му дай само да не свърши в каните ферментиралият гроздов сок.

— Те бяха много, три пъти повече от нас — повтори Аданазир и още повече клюмна нос. — Аз и моите овчари се бихме като лъвове.

Споменаването на лъвовете не подобри настроението на Стопанина. Той погледна изпод вежди наследника и подхвърли сърдито:

— Така както се биеш, от стадото скоро нищо няма да остане.

Като каза това, обърна подпухналите си клепачи към Шудурги. А този се радва. Загуби за Рода, позор за Рода — а той е доволен, че най-големият му брат се е провинил. И усмивчицата на Шудурги е лоша. Само над брат си ли се надсмива? Изглежда, че се усмихва заради нещо друго. Дали лъвовете не го разсмяха? Е, почакай, ловецо…

И като замахна, Стопанинът на водата удари Шудурги с дългия си бич от волски жили. Той побледня, притисна длан към ударената си буза и отстъпи няколко крачки. Сега по лицето на Аданазир се плъзна усмивка. А Курунама отново завъздиша.

— Махайте се оттук — Стопанинът на водата даде знак на стражника.

Той подпря копието до стената и ловко наля от бялата кана с кафява назъбена шарка ферментирал гроздов сок в голяма чаша. Не само Курунама харесва тази настойка. Той, Стопанинът, също разбира от това.

— Позволи ми да кажа, татко — излезе напред Шудурги, все още държейки се за бузата. — Скитниците не са отишли далече за половината от нощта. Дай ми стража, аз ще ги догоня и ще възвърна овцете.

Стопанинът погледна най-младия. Боговете не са го лишили от дързост.

— Ако са тръгнали на север — продължи Шудурги, — няма откъде да минат, освен през тясното място между големите блата и Змийското поле. Аз ще ги причакам там и ще ги избия до един.

„Какво пък — помисли Стопанинът на водата, — ако тръгне веднага, то…“

— Добре — каза той. — Вземи шестдесет стражника и магарета и тръгвай по-скоро.

Шудурги сложи лява ръка на гърдите си и тръгна към изхода. На прага се обърна.

— Какво още? — Стопанинът нетърпеливо вдигна ръка с длан нагоре.

— Моля за едно, татко. Тази нощ умря Шамнилсин, овчарят. Дай ми жена му Кааданнатум.

— Ти вече имаш три жени.

— Какво от това? Нека имам и четвърта.

— Млад си още — изсумтя Стопанинът на водата. — Върви, ще помисля.

Шудурги обаче не излезе. Стоеше и очаквателно гледаше баща си с дръзките си червеникави очички.

— Върви! — извика Стопанинът на водата. — Ако върнеш овцете, ще ти дам Кааданнатум.

Когато най-младият му син излезе, той протегна ръка към глинената фигурка на Еа, бога на водата, помоли своя покровител за успех.

Над селището се носеше дълъг-дълъг плач. Жените, приклекнали до вратите на своите колиби, оплакваха овчарите, убити тази нощ. Призоваваха наказанието на боговете над убийците-скитници, които тормозеха цялата долина. А най-силно от всички плачеше Кааданнатум. Тя се поклащаше наляво-надясно и протяжно стенеше и виеше и дереше с нокти своите опънати бузи.

— Ти беше най-добър на света, възлюбени мой! — нареждаше тя между изблиците на плач. — Краката ти бяха бързи… ръцете ти бяха силни… гръдта ти беше мое убежище…

И хората, които минаваха покрай нейната колиба по своя работа, тъжно клатеха глави, съчувствувайки на Кааданнатум. Дойде майката на Шамнилсин, седна до нея и също застена, оплаквайки сина си. Но плачът на Кааданнатум беше по-силен от всички. И не послуша свекърва си, когато тя се опита да я нахрани със заквасено мляко.

— Опустя моята колиба — стенеше тя, — няма да дойде моят възлюбен… няма да ми донесе гривни…

И тя откъсна от ръката си своята единствена гривна от раковини и мъниста и я захвърли далече от себе си. Гривната падна в голяма локва, останала след нощния дъжд. Момченцето, което си играеше на края на локвата, извади гривната от водата и й я донесе, но Кааданнатум даже не я погледна, сега не й трябваха гривни. Момченцето беше съвсем малко и още нямаше дрехи, но дори то разбра колко голяма е мъката на Кааданнатум. То сложи гривната в краката й, заплака и побягна отново към локвата.

Плачът на младата вдовица не престана почти до вечерта. Небето посивя и отново заваля дъжд. Мокри, проскубани, с жално блеене минаха покрай опустялата колиба на Кааданнатум овцете, които Шудурги отне от скитниците, а самият Шудурги яздеше начело на уморените стражници. Изглежда, той добре се беше бил и беше убил доста разбойници-скитници, като отмъсти за убитите от тях овчари. Много хора приветствуваха Шудурги, храбрия воин, със силни викове. А той яздеше върху магарето, чиито хълбоци трепереха от умореното дишане, и гледаше само в една посока. Той гледаше Кааданнатум, докато минаваше бавно покрай нея. Но тя, изподраскана от собствените си нокти, с разрошена, посипана с пепел глава, в изподрана дреха, не виждаше нищо наоколо.

Нощта мина. Когато се разсъмна, в колибата на Кааданнатум дойдоха двама стражници и казаха:

— Да вървим. Стопанинът на водата те вика.

Кааданнатум, която лежеше върху рогозката, не помръдна. Единият от стражниците се наведе и я дръпна за ръката, за да разбере жива ли е или е умряла. Кааданнатум скочи като дива котка и остави драскотини на ръката на стражника. Стражникът закрещя, заруга, а тя се сви в тъмния ъгъл, святкаше оттам със зли очища и съскаше — да, съвсем като котка. Двамата стражници се хвърлиха да я хванат, тя ловко се изскубваше и драскотини се появиха не само по ръцете, но и по лицата им и те се озлобиха до крайна степен. В края на краищата те, разбира се, я хванаха, защото двамата бяха по-силни, и я понесоха към Дома на Стопанина на водата. Все пак по пътя Кааданнатум успя да издраска носа на единия, а другия да ухапе по ръката, почти до костта.

Като триеха кръвта от челата, бузите и носовете си, стражниците поставиха Кааданнатум на крака пред Стопанина на водата. Тя веднага падна на пода. Видът й беше така ужасен, че Стопанинът на водата поклати глава.

— Чуй ме — каза той с жалостив глас. — Шамнилсин се би с разбойниците и умря. Знам, че ти е мъчно за него. Той беше добър и добре се грижеше за овцете и овните. На мене също ми е жал за него. Но сега той е в друг живот. А ти трябва да живееш тук. Ти ще бъдеш жена на Шудурги, моя най-млад син. Така реших аз.

Кааданнатум го погледна с безумни очи.

— Подкрепи се с храна и питие — Стопанинът на водата посочи с бича си рогозката, където върху лозови листа лежеше печено месо и стоеше кана с мляко, — измий се с вода и изпери дрехите си. Вечерта Шудурги ще те вземе в своя дом…

Той не успя да каже нищо повече: така бързо тя скочи на крака, с такава ловкост се промъкна между стражниците към изхода. Те съвсем озверяха от ярост и се втурнаха след Кааданнатум, но Стопанинът на водата със силен вик ги върна назад. До вечерта не трябваше да я закачат. Нека утихне мъката на жената.

А тя изтича до колибата на бащата на Шамнилсин, която беше на края на селището, край гъстия храсталак, който растеше на брега на големия канал. Тук имаше много хубава глина и бащата на Шамнилсин, изкусен майстор, изработваше кани, украсяваше ги и ги изпичаше в огнището. От изпечена глина той правеше и сърпове за жътва на ечемика и ги наточваше остро.

Той умееше още и да топи и кове мед и да прави от нея гривни и украшения за Стопанина на водата и неговите жени, за цялото му семейство. Но най-голямото умение на бащата на Шамнилсин, за което Стопанинът беше любезен към него, се състоеше в тайното му майсторство.

В този момент той се занимаваше точно с това.

Кааданнатум беше препълнена със своята мъка. Но когато видя как работи бащата на Шамнилсин, тя изтри сълзите по бузите си, размазвайки калта, отвори уста и се загледа.

Свекърът й, слаб и прегърбен, със стара кожена шапка и дълга опушена пола, постави на земята в два реда много гърненца и ги напълни с оцет, който се получава от вкиснато грозде. Хората обикновено слагат в оцета лук и чесън, за да го запазят по-дълго. Но бащата на Шамнилсин пусна в гърнето не чесън, а медни пластинки и червеникави камъни, които само той умееше да намира. После той свърза пластинките и камъните с медни верижки и тук Кааданнатум видя как между двата края на медните верижки изведнъж пробяга мълния. Тя беше като истински небесен огън, но малка и без гръм. И все пак Кааданнатум много се уплаши и падна на земята, като закри главата си с наметалото.

Когато тя се осмели да вдигне глава, вече нямаше никакви мълнии. Свекърът й стоеше с гръб към нея и тя не виждаше какво прави той. Но скоро той извади от гърнето, което стоеше отделно, медната гривна, която сега беше блестяща, не медна, а златна. Свекърът й тихо се смееше и я въртеше пред очите си. Той винаги се радваше, когато успяваше да направи това магьосничество и дори смъртта на най-големия му син, Шамнилсин, не можеше да убие радостта му от успеха.

В този момент от колибата излезе свекърва й, заобиколена от децата — по-младите братя и сестри на Шамнилсин. Тя се засуети, като видя Кааданнатум, дръпна я в колибата и я накара да изяде една ечемичена питка, изпечена сутринта, със сирене и лук.

Снахата не можеше да говори, защото беше пресипнала от плач и стонове. И затова майката на Шамнилсин не разбра веднага какво й шепнеше Кааданнатум. А когато разбра, много се огорчи, заудря се с две ръце по главата. Двете още плакаха за Шамнилсин. Но после свекърва й започна да говори, че нищо не може да се направи, Шамнилсин сега е в друг живот и няма да се върне тук, затова е по-добре тя, Кааданнатум, да не се противи на волята на Стопанина на водата.

Вечерта още не беше настъпила, когато Шудурги дойде за нея. Отново валеше дъжд, рано, много рано започнаха дъждовете тази година. Шудурги, след когото тичаха двете му любими кучета, приближи колибата на родителите на Шамнилсин и със силен глас заповяда на Кааданнатум да излезе и да изпълни волята на Стопанина на водата. Тя не излезе, а се показа бащата на Шамнилсин, майсторът, и с поклон каза, че Кааданнатум не иска да стане, не иска нито да яде, нито да говори и той се опасява да не би да е умряла.

Тогава Шудурги, като се наведе под ниския вход, влезе в колибата. Децата изплашено гледаха към него от всички ъгли при оскъдната светлина на горящия в масло фитил. Кааданнатум, завита в рогозката, лежеше с лице към стената, свекърва й я дърпаше, уговаряше я да стане, но тя не отговаряше, не помръдваше. Шудурги реши да не губи време за уговорки — упорствуващата жена заслужава не думи, а камшик. Той сграбчи Кааданнатум заедно с рогозката, леко я вдигна и я понесе. Тя не се движеше, ръцете й висяха като тръстикови въжета, а косите й бяха сплъстени от пепелта и глината. Диханието й беше слабо.

Шудурги носеше жената през цялото село, стъпвайки със сандалите си в локвите, а хората го гледаха и клатеха глави. Бедната, иска да умре, мислеха хората, за да се срещне със своя Шамнилсин там, в другия живот. Но Шудурги няма да й разреши да умре. Ще я накара да живее в този живот и да бъде послушна. Шудурги, както е известно на всички, има тежка ръка.

Домът на Шудурги беше хубав, от сурови тухли. В задните стаи с глухите стени живееха неговите съпруги и той им заповяда да нахранят, да напоят и измият новата му жена, Кааданнатум. Но тя не хапна нищо, нито късче и не даваше да я измият. В женската половина се вдигна такава врява, че Шудурги трябваше да влезе и да сгълчи разшумелите се жени. А новата жена, Кааданнатум, лежеше безучастно на рогозката с лице към стената. Най-добре би било да вземе камшика и добре да научи капризната жена на ред. Но тя беше толкова слаба, че можеше да не понесе справедливото наказание и Шудурги я остави на мира, като прецени, че времето ще свърши своята работа. Мъката й ще утихне, а ситата храна и красивите дрехи ще окажат обикновеното си въздействие. В това, че жената по своя воля е решила да премине в другия живот, Шудурги не вярваше.

И той излезе от женската половина, като остави на рогозката до главата на новата си съпруга красива сребърна гривна.

Кааданнатум тихо плака цялата нощ, докато сълзите й не пресъхнаха. Когато се съмна, тя повъртя гривната в ръцете и дори понечи да я премери, но се отказа: захвърли я така, че тя се търкулна под скамейката, на която стоеше светилник във вид на раковина, и се обърна с лице към стената. И отново отказа да яде. В средата на деня дойде Шудурги, закрещя й, вдигна я от пода, със сила разтвори челюстите й и наля в устата й малко мляко от глинена чашка. Кааданнатум не викаше и не дращеше, защото вече нямаше сили. Тя само ухапа Шудурги за пръста. Той я удари по бузата, изруга и излезе.

Мина още една нощ. През забравата на Кааданнатум й се струваше, че вече е умряла и сега чака кога бог Аму ще я пренесе в другия живот, където на брега, под финиковата палма, седи Шамнилсин. И как веднага щом Аму я откара на другия бряг, тя ще се втурне към своя възлюбен…

— Шамнилсин, Шамнилсин!…

Тя отвори очи и се ослуша. Беше вече утро, чуваше се шумът на дъжда. И отново се чуха викове, приглушени от тухлените стени:

— Шамнилсин, Шамнилсин!

Какво е това — сън? Или тя вече е в другия живот?…

— Гледайте, хора, Шамнилсин се върна!…

Откъде се взеха сили у Кааданнатум? Скочи, отблъсна една от жените на Шудурги, която се опита да я хване за полата. Втурна се в съседната стая, събори робинята, която пазеше на входа. Сам Шудурги, полуоблечен, се хвърли след нея. Тя се изплъзна като змия, като остави наметалото си в ръцете му. Само по туника, тя затича под дъжда, разпръсквайки водата от локвите. Видя тълпа хора на този край на селището, където беше колибата на бащата на Шамнилсин, майстора. А по-далече, зад тълпата, се извисяваше много голяма колесница, цялата от гладко сребро. Тя никога не беше виждала такива колесници. Кааданнатум се промъкна през тълпата и видя, че това не е колесница: нямаше нито магарета, нито бикове, нито дори колела. Може би това беше ковчег, от тези, които според разказите на хората плават по Реката. Но ковчегът стоеше тук, на сушата, и дори не стоеше, а висеше над земята, от неговата утроба беше спусната стълба, а на стълбата стоеше Шамнилсин…

Хората знаеха, че разбойниците са убили Шамнилсин, затова щом го видяха да излиза от сребърния ковчег, се уплашиха и побягнаха. Всички знаят, че мъртъвците никога не се връщат от другия живот в този. Техният дух може да се появи, ако на покойника не са оставени достатъчно храна и пиене, но сам мъртвецът — никога.

В този момент Шамнилсин закрещя, че е жив, боговете са то спасили и излекували раната му, нека хората не се боят. Хората се върнаха и започнаха да го оглеждат, а няколко посмели мъже дори го опипаха и помирисаха и се убедиха, че Шамнилсин наистина е жив. Умрелият човек не мирише като живия.

Тогава се раздадоха виковете, които извадиха Кааданнатум от забравата.

Тя беше обезумяла от радост — само с това може да се обясни, че не падна в краката на мъжа си, както трябва да постъпи жената, а се хвърли на врата му. А Шамнилсин, вместо да научи жената на ред, я привлече към себе си и пред очите на хората започна да трие бузата си в нейната и да гали разпилените й коси. Може би боговете, като са го съживили, са отнели разума му?

— Ти се върна, възлюбени мой — дрезгаво и пресипнало говореше Кааданнатум, като увисна на шията на Шамнилсин. — Боговете чуха молбите ми… Ти се върна при мен…

— Почакай ти, жено! — раздразнено й викна един от хората, възрастен човек, който управляваше движението на водата по каналите. — Ти не даваш на никого да промълви дума. Нека Шамнилсин разкаже разбрано какво се е случило с него.

И Шамнилсин започна да разказва как през тази нощ той се бил с разбойниците край Реката и как го ранила стрела и той, изгубил много кръв, лежал в безсъзнание, готов бог Аму да го пренесе в другия живот. Но други богове, които покровителствуват него, Шамнилсин, не го отдали във властта на Аму. Те го взели при себе си в сребърния ковчег, който точно преди нощната битка се спуснал от небето. И когато той дошъл на себе си, видял, че лежи на нещо меко, но то не било нито кече, нито измачкана тръстика. И видял гладки стени, каквито няма нито в колибите, нито в къщите от сурови тухли. И видял светлина, но това не бил нито огън, нито маслен фитил. Той опипал бедрото си и не усетил болка. От страшната рана останал само малък белег. Ето, вижте.

Шамнилсин повдигна отзад червено-синята си пола, на която тъмнееше голямо петно изсъхнала кръв, хората погледнаха и се убедиха, че има белег.

Тогава, продължи Шамнилсин своя разказ, той разбрал, че боговете са го взели при себе си, излекували са раната и са го върнали към живот.

— Синко! — заплака с глас майката на Шамнилсин и го погали по рамото. — Боговете са се съжалили над тебе…

— Замълчи, жено! — викна старият човек. — Разказвай какво стана после. И защо твоите богове не излизат от ковчега?

Шамнилсин понижи глас и обясни, че боговете не обичат водата и не излизат, когато е мокро. Но все едно — те виждат и чуват всичко, което става зад стените на ковчега.

Хората слушаха и кимаха, от само себе си се разбира, че боговете виждат и чуват всичко. Но би било интересно да ги погледнат.

Шамнилсин примижа и поклати глава. Шепнешком каза, че по-добре да не ги виждат — много страшни изглеждат. На ръст наистина са малки, но… Не, по-добре да не ги виждат… А тук, удари се той по къдравото теме, те имат голямо око… А храната им в тръбички, от нещо като волски мехур, много вкусна храна, сладка.

Хората кимаха, като го слушаха: не ще и дума, че боговете имат хубава храна. А все пак е интересно да узнаят колко са те там, в ковчега, и ще покровителствуват ли Рода.

Той, Шамнилсин, видял само един бог. Но ако се съди по гласовете им, те са двама. Това дори не са гласове, а… Не, трудно е да се обясни. Но така му се струва, че са двама. Богът, когото той видял, разпитвал за неговото, на Шамнилсин, племе. Уста и устни богът нямал, но отнякъде идвал гласът му и Шамнилсин разбирал думите му. Той помолил бога да го пусне обратно в селището и богът попитал къде се намира то. После ковчегът се издигнал в небето и той, Шамнилсин, едва не умрял отново, защото помислил, че боговете ще го вземат със себе си на небето и няма да го пуснат. Но почти веднага ковчегът тръгнал надолу — и ето, той е тука…

… Дъждът валеше ли, валеше. Наложи се да доведат от пасището всички овце и да ги затворят в кошарите. По полята и лозята хората също престанаха да работят. И всички идваха да гледат сребърния ковчег, който висеше ниско над мократа земя на края на селището.

Дори самият Стопанин на водата, съпроводен от стражници, дойде да погледне ковчега. Това, че боговете са избрали за посещение неговия Род, не учуди Стопанина на водата. Родът беше голям и силен, в долината няма чак толкова много такива родове. Но защо боговете не излизат от ковчега? Впрочем Стопанинът на водата разбра и това. То се знае, на боговете трябва да се принесе жертва. И той заповяда всяко семейство да даде по една овца извън обикновения данък.

Стражниците тръгнаха по колибите да изпълняват заповедта и много хора роптаеха и дори проклинаха Шамнилсин, че е попаднал пред очите на боговете и ги е довлякъл тук.

Сам Стопанинът на водата разпали огъня на жертвения камък и хората донесоха докараните от цялото селище жертвени овце и изпекоха месото им на огъня. Сега боговете ще видят, че Родът нищо няма да пожали за тях и ще излязат да благословят хората.

Но боговете не излизаха. Печеното месо лежеше върху лозови листа и се мокреше под дъжда. А боговете не излизаха.

Стопанинът на водата се обезпокои. На другия ден сутринта той изпрати стражниците за Шамнилсин.

Кааданнатум сега беше измита, дрехите й — закърпени, косите — подредени във висока прическа. Гласът й се възвърна, наистина не толкова силен, както по-рано. Тя пееше и печеше питки на двора. Като видя влезлите стражници, престана да пее и пече и се хвърли към тях с много силен писък. Стражниците този път се погрижиха за себе си: прикриха се с кожените щитове и не позволиха на тази дива котка да пусне ноктите си.

Шамнилсин разнежено лежеше на рогозките и се прозяваше в очакване на сутрешната храна. Когато чу, че Стопанинът на водата го вика, той веднага стана, заповяда на жена си да мълчи и излезе след стражниците. Но Кааданнатум не беше от онези жени, на които е достатъчно един път да ги научиш на ред. По целия път до дома на Стопанина тя тичаше след мъжа си, тихо виейки, а когато Шамнилсин се скри в къщата, остана до вратата и не сваляше очи от къщата.

Стопанинът седеше на скамейката, подпряна от два каменни лъва. Зад него стоеше стражник с копие, до вратата стоеше друг, също с копие. Тук бяха и тримата сина на Стопанина на водата.

Шамнилсин сложи ръка на гърдите си и ниско наведе глава, приветствувайки Стопанина. Той му направи знак да се приближи:

— Шамнилсин, ти си се бил с разбойниците и си умрял, но боговете ти върнали живота. Така казват хората. Но аз искам да чуя от тебе: така ли беше?

Шамнилсин започна подробно да разказва, както вече разказа на хората вчера, а когато стигна до своето чудодейно излекуваме, се обърна и повдигна полата си отзад, за да покаже на Стопанина на водата белега от излекуваната от боговете рана.

— Как смееш? — каза Шудурги, като пристъпи напред. — Как смееш да показваш на вожда непристойното си място?

Шамнилсин се уплаши, като погледна свирепите му червеникави очички.

— Аз не исках… — забъбри той. — Аз само исках да покажа, че там, където беше раната от стрелата…

— Не си имал никаква рана! Лъжеш, торен червей!

И за да накаже лъжата, Шудурги удари Шамнилсин с камшика.

Шамнилсин хвана с ръка опарената си буза. Очите му светнаха като разпалени въглени. И като изхвърли напред цялото си смугло слабо тяло, той удари Шудурги с юмрук по лицето.

Хората често се карат помежду си и в Рода се бяха случвали кървави боеве, но прост овчар да удари по лицето сина на вожда?! Такова нещо още не се беше случвало.

Докато Шудурги ставаше, по знак на Стопанина на водата стражниците се хвърлиха върху Шамнилсин и извиха ръцете му зад гърба. Най-старият син, Аданазир, на когото беше приятно да види как Шудурги изгуби предните си зъби, каза, гледайки предано Стопанина:

— За такава дързост не бива да му се реже главата. Трябва да се набие на кол, за да умре бавно. Той заслужава кол.

Средният син, Курунама, шумно въздъхна и разпръсна наоколо миризмата на ферментирал гроздов сок.

Най-младият, Шудурги, се приближи до Шамнилсин, когото стражниците здраво държаха, и по очите му се виждаше, че той сега ще забие нож в корема на овчаря. Но Стопанинът на водата му заповяда да се отдръпне в ъгъла.

— Шамнилсин — каза той тъжно, — аз те повиках, за да разкажеш за боговете, които ти върнаха живота, и да те попитам защо боговете не излизат от ковчега. Но ти удари по лицето моя син и ни огорчи. Ти заслужаваш смърт.

— Аз не исках да те огорчавам, Стопанино! — закрещя Шамнилсин, който се беше опомнил след яростното избухване, което го заслепи — Той ме удари с камшика… Заболя ме…

Той искаше да каже още много думи за свое оправдание, но Стопанинът на водата му заповяда да млъкне, а на стражниците — да отведат Шамнилсин и да го затворят. Той, Стопанинът, ще реши какво наказание ще уравновеси злодеянието на дръзкия овчар.

Двама стражника бяха малко, за да отведат Шамнилсин. Кааданнатум се нахвърли върху тях като дива котка. Тя крещеше и драскаше и трябваше да изтичат още четирима стражници, за да я отвлекат настрани.

После блъснаха Шамнилсин в мястото за затваряне. Това беше дълбока яма с широко дъно и малко отверстие високо над главата. Сега ямата беше пълна почти догоре с дъждовна вода.

Шамнилсин пльосна в студената вода и едва не потъна.

Добре че водата стигаше само до шията му, ако стои на пръсти. Какво щеше да стане с него, ако водата беше покрила главата му?

Той стоеше на пръсти и гледаше през малкия отвор нагоре, към сивото небе. Все пак е добре, че сега не вали дъжд, а само капе Шамнилсин отвори уста и започна да лови дъждовните капки, защото сутринта не успя нито да хапне, нито да се напие с вода. Той горчиво съжаляваше, че позволи на яростта да го заслепи. Какво направи със своята глупост, какво направи! Стопанинът на водата сега ще заповяда да му отрежат главата. Или, още по-лошо, ще го набие на кол, за да бъде смъртта по-бавна. А Шудурги ще вземе Кааданнатум за жена, както вече се беше опитал да направи.

— Хора! — закрещя той силно. — Хора, това съм аз, Шамнилсин. Кажете на Стопанина, че аз ще работя за него още половината на дванайсет години, нека само не ме убива! Хора! Хо-о-ра!

Той крещеше много силно, но никой не му отговори. Само някъде наблизо се чу унилият вик на магаре.

До затвора стоеше стражник и насочи копието си към Кааданнатум, когато тя изтича до ямата, за да види мъжа си и чуе неговия глас. Плачейки и виейки, тя затича по селището от колиба на колиба и молеше за помощ. Но почти всички хора от Рода бяха по полетата и пасищата, а тези, които бяха в селището, с нищо не биха й помогнали. Никой няма да поиска да си навлече гнева на Стопанина на водата и неговите стражници, като се опита да измъкне простия овчар от затвора.

Така Кааданнатум дотича до колибата на бащата на Шамнилсин, майстора. Той седеше до горящото огнище и изработваше от глина голямо гърне, а неговата жена, майка на Шамнилсин, предеше, подвиквайки на тичащите наоколо деца. Като чу за новото нещастие, майката на Шамнилсин заплака и се заудря с ръце по главата. Баща му затвори очи и се прегърби още повече. Той седя известно време така, на колене. Беше му мъчно за сина. А какво можеше да направи? Разбира се, Стопанинът на водата беше милостив към него, но не може да го моли да избави Шамнилсин от наказанието. Та нали в наказанията е силата на вожда.

Колко е лекомислен Шамнилсин. Ту умира и боговете трябва да го връщат към живот, ту избива зъбите от устата на сина на Стопанина. Ако се разсъждава справедливо, той, разбира се, заслужава наказанието…

Като слушаше как бащата на Шамнилсин разсъждава със слабия си глас, Кааданнатум с тъга гледаше сребърния ковчег на боговете, който още висеше на края на селището, зад шипковите храсти и кривите ниски смокини. Боговете… Те върнаха живота на Шамнилсин и го доведоха у дома. Те виждат и чуват всичко. Защо седят затворени и не приемат обилната жертва? Нима и те са се отвърнали от бедния Шамнилсин?

Навярно по цялата долина нямаше по-отчаяна жена от Кааданнатум. Без да дослуша разсъжденията на бащата на Шамнилсин, тя скочи от мястото си и хукна към ковчега на боговете. Когато дотича, вдигна глава и започна дръзко да крещи и искаше боговете да излязат и да й помогнат в бедата. Разбира се, боговете не отговориха. Тогава Кааданнатум съвсем загуби ума си и започна да мята по ковчега камъни и буци глина.

Изведнъж в сребърното тяло на ковчега се отвори малка врата и оттам сама се спусна сребърна стълба. Кааданнатум притисна ръце до гърдите си, за да приветствува боговете, щом се появят, и замря в очакване. Но времето минаваше, а боговете не се появяваха. Тогава Кааданнатум, като хлипаше и трепереше от страх, стъпи на стълбата. И веднага стълбата сама тръгна нагоре, вмъкна се в ковчега и отнесе със себе си обезумялата жена. Вратата тихо се затвори.

Майката на Шамнилсин, която видя всичко това, застанала пред своята колиба, много се уплаши. Тя затича по селището и се развика, че нейната снаха, Кааданнатум, е загубила ума си и боговете са я прибрали при себе си и че сега няма да избягнат голямата беда. Всички, които бяха по това време в селището, изоставиха работата си и хукнаха към сребърния ковчег. Спряха на известно разстояние, до храсталака, гледаха и чакаха какво ще стане по-нататък.

Когато вестта за безумната постъпка на жената стигна до Стопанина на водата, той разбра, че този ден не е обикновен, днес ще се реши съдбата на Рода. Съпровождан от стражата и синовете си, Стопанинът отиде при ковчега и зачака знака на боговете. Той заповяда да сложат на жертвения камък плетен поднос, на който лежаха огърлици от медни пластинки, позлатени от бащата на Шамнилсин. Ако боговете се откажат и от такава жертва, то не очаквай нищо хубаво.

Трябваше да чакат дълго. Дъждът успя да превали и да престане.

Най-после в ковчега се отвори врата, стълбата се спусна сама надолу, а на стълбата стоеше Кааданнатум. Лицето и беше смутено. Но когато видя тълпата и самия Стопанин на водата със синовете му, дръзката жена сложи едната си ръка на кръста, а втората протегна напред и пъхна палеца си между стиснатите пръсти. Хората ахнаха, а Стопанинът на водата се направи, че не забелязва грозния знак. Но помисли, че трябва да накаже опърничавата жена.

— На-а! — извика Кааданнатум, като слезе от стълбата на земята и мърдаше палеца си в стиснатия юмрук. — Аз опитах храната на боговете! Сега те ще ме защитят! На, на-а!

Обаче тя спря близо до ковчега, страхуваше се да приближи до Стопанина на водата. И правилно направи. Защото Шудурги я гледаше лошо, примижал с червеникавите си очички. Той, Шудурги, няма да се уплаши, че жената е вкусила храната на боговете, ще я научи на ред. А и не лъже ли тя за храната?

И в този момент се случи великото събитие в живота на Рода. Боговете се явиха на хората.

Когато богът излезе от ковчега и стъпи на стълбата, която тичаше ли, тичаше сама, хората с гръмки викове паднаха по лице на местата, където стояха. Стопанинът на водата тежко се отпусна на колене. Той зажумя — толкова страшен беше богът. Но, превъзмогнал страха си, отвори очи и каза с дрезгав глас:

— Аз съм Издубар, великият ловец, Стопанинът на водата, който дава живот на Рода. Помилуй мене и моите хора.

И всички хора закрещяха:

— Помилуй нас!

Богът мълчаливо слезе от стълбата, постоя малко около Кааданнатум, която също се просна върху мократа земя. Козелът, който се случи наблизо, заплашително наведе рога и се хвърли срещу бога. Обаче, преди да премине и дванайсет крачки, животното изведнъж подскочи нагоре и увисна, клатейки дългата си брада, и уплашено заблея, а после рухна долу и заплете рогата си в храстите.

— Помилуй нас! — отново закрещяха хората, които лежаха на земята.

Богът бавно заобиколи локвата и се приближи до кладенеца, пълен с мътна дъждовна вода. От прозрачния волски мехур, в който беше облечен, изскочи блестяща пръчица и се потопи в кладенеца — като че богът искаше да измери дълбочината му. После богът приближи жертвения камък и огледа с окото, което се намираше на темето му, огърлиците от позлатени пластинки.

— Аз, Издубар, ти принасям това в жертва — каза Стопанинът на водата, без да сваля от бога немигащия си напрегнат поглед.

Богът не взе огърлиците. Нищо не трепна на ужасното му лице, което нямаше нито устни, нито дори малка цепка вместо уста. Но някъде отстрани се раздаде изведнъж гласът му:

— Кой е направил това?

Тих ропот се разнесе из тълпата. Не си ли навлече изкусният грънчар гнева на боговете заради тайното си занятие?

— Това го направи човек от моя Род — отговори Стопанинът на водата. — Ето го.

Той посочи бащата на Шамнилсин, който беше изгубил и ума, и дума от страх и лежеше недалеч в своята окадена дълга пола.

— Покажи как правиш това — каза богът.

Бащата на Шамнилсин, почтително наведен, отстъпи и покани бога при своето огнище. То не беше далече, но богът вървеше бавно, защото по пътя имаше много локви и той старателно ги заобикаляше. Много хора понечиха да тръгнат след бога, но Стопанинът на водата ги спря и като запазваше нужното разстояние, тръгна след бога сам.

Богът спря страшния си поглед и огледа гърненцата с оцет и медните верижки, които свързваха пластинките и червеникакви камъни, а после заповяда на майстора да приведе всичко това в действие. Той неподвижно стоеше и гледаше как избухват сините мълнии, как медната пластинка става блестяща, златна.

— Аз, Издубар, ти донесох такива пластинки…

Стопанинът на водата не успя да се доизкаже, запъна се, защото богът изведнъж, без да се обърне, тръгна назад. Както стоеше, така и тръгна обратно. Като се изравни със смаяния Стопанин на водата, богът каза и отново глухият му глас като че, долетя откъм ковчега:

— Ти си сложил един човек в яма. Освободи го.

На другия ден след своето освобождение от затвора Шамнилсин тръгна към сребърния ковчег, за да благодари на боговете за милостта им към него. Върху жертвения камък той сложи плетен поднос с изсушени смокини и кече, от което можеше да се направи хубаво наметало. Той прикри всичко това от дъжда с палмови листа, просна се върху мократа земя и помоли боговете да приемат жертвата и да продължат своето благоволение към него, Шамнилсин. И вече се канеше да си тръгне, когато видя, че от ковчега затича стълбата. Шамнилсин разбра, че боговете го викат и стъпи на стълбата.

В ковчега той стоя малко. Скоро слезе в ръцете с голям съд, който светеше като сребро, и го напълни със земя, но не догоре. Там той сложи клонки от трънка и смокиня, палмови листа, стъбла от тръстика и всякаква трева, която растеше наоколо. Той направи всичко старателно, както му заповядаха боговете, и отнесе съда обратно в ковчега. После, доволен, че добре е служил на боговете, той отиде при баща си, майстора, чиято колиба беше наблизо, седна на рогозката и каза:

— Аз изпълних волята на боговете. Боговете проявяват благоволение към мене.

Майка му, която се радваше и се гордееше със сина си, го погали по главата и му подаде чашка с квасено мляко. А баща му, прегърбен, сложи изсъхналите си от огъня и слънцето ръце на кръстосаните си крака и каза:

— Боговете те върнаха към живот и заповядаха да те извадят от ямата. Те те отличават с милостта си и това ме радва. Но боговете не живеят дълго с хората. Какво ще стане с тебе, когато те отлетят?

Шамнилсин, който пиеше вкусното квасено мляко, отговори:

— Все едно, хората знаят, че върху мене е милостта на боговете и няма да посмеят да ме докоснат.

— Хората няма да посмеят, но Шудурги ще посмее. Той никога няма да ти прости, че изби зъбите му. Той ще те убие и ще вземе жена ти в своя дом.

— Това няма да стане! — викна Шамнилсин.

Но помрачня и се замисли, като почеса единия си крак с другия. После каза:

— Ще има голяма вода. Така казаха боговете. Дъждовете ще валят много дни и ще залеят долината. Боговете казаха, че ти трябва да се махнеш.

Бащата гледаше Шамнилсин, без да разбира това, което чу.

— Боговете са заповядали да се махна? — попита той. — Къде?

— В планините. На изток или на север.

— Ами ти? Ами другите хора?

— Боговете ти заповядват да отидеш в планините с жена си и с децата — повтори Шамнилсин. И чак сега съобрази: — Ако голямата вода залее долината, целият Род трябва да се махне…

Още същия ден тази вест обиколи Рода: ще има голяма вода, ще трябва да напуснат долината. Така са казали боговете…

Но нима това е толкова просто — да изоставиш полята и лозята, да напуснеш уютните колиби и да се скиташ, гонейки стадото от трева към трева, както някога са скитали предците? Да отидат в дивите планини, на чужди пасища, под стрелите и копията на жестоките планинци?

Волята на боговете трябва да се изпълни. Но защо те предадоха своята воля чрез Шамнилсин? Какво може да разбере от волята на боговете простият овчар?

Така говореха хората, когато се събираха около кладенеца. Много лекомислен е този Шамнилсин. Баща му е тих човек, майстор, а от синчето няма покой. Само това се чува Шамнилсин умря… Шамнилсин възкръсна… Шамнилсин изби зъбите на Шудурги… А нали заради този негодник Шамнилсин хората трябваше да дадат по една овца за жертвата — жертва, която боговете не приеха!

В ранната вечер хората стояха край кладенеца. Поред спускаха меховете от магарешка кожа и вземаха вода. И започна такъв разговор.

— Всяка година, когато Реката се разлива, има голяма вода — каза старият човек, който управляваше движението на водата по каналите. Сега нямаше какво да управлява, защото каналите бяха пълни с мътна дъждовна вода. — Голямата вода никога не е идвала до нашето селище.

— А дъждовете? — попита друг човек, който добре умееше да мачка с крака гроздето и да събира сока. — По-рано имало ли е такива дъждове?

Старият човек с плясък спусна своите мехове в кладенеца.

— Може и да е имало — каза той.

— А може и да не е имало — каза Шамнилсин, който тъкмо дойде до кладенеца със своите мехове.

— Ти все много знаеш! — промърмори старият човек. Като извади от кладенеца пълните мехове, той сърдито погледна Шамнилсин и каза: — Трябва да мълчиш, когато старите говорят. А на тебе ти дай да спориш. Откъде измисли, че голямата вода ще залее долината?

— Така казаха боговете, аз чух с ушите си.

— Откъде да знам дали си чул или си го измислил?

— Вярно — подкрепи стареца изстисквачът на грозде. — Измислил го е, за да плаши хората.

— Чух го! — закрещя Шамнилсин, като вдигна ръце нагоре. — Защо не ми вярвате?

— Боговете не предават волята си чрез такива като тебе — прекъсна го старият човек. Нима нямаме вожд?

И другите хора около кладенеца зашумяха, заговориха.

— Лъже, лъже Шамнилсин! Иска да ни изплаши!

Като викаха гневно, хората тръгнаха към Шамнилсин и го изблъскаха от кладенеца.

— Аз казах истината! — викаше той, но гласът му почти не се чуваше в шума от възбудени гласове.

Приближените на вожда сечаха дърва в палмовата горичка с остро наточени каменни брадви. Брадвите чукаха, шумяха ножовете, които смъкваха от гредите излишната дебелина. Най-старият син на Стопанина на водата, Аданазир, ходеше между хората, разпореждаше се, подвикваше.

В Рода имаше човек, който умееше да плете лодки от тръстика. Намазани със земна смола, тези лодки плуваха по Реката. Но сега Стопанинът на водата заповяда да правят лодка не от тръстика, а от истинско дебело дърво, и не лодка, а голям ковчег.

Такива ковчези Аданазир беше виждал в Града. Те доплуваха до други места, донасяха различни стоки за замяна. Неведнъж Аданазир се беше хвалил, като разказваше на баща си за тези ковчези, които беше виждал в Града — изтъкваше се пред невежите си братя. Нахвали се за беля: баща му заповяда да построи такъв ковчег — голям и здрав, с прегради за животните. Аданазир трябваше да се залови за работа, въпреки че не знаеше как се правят тези ковчези.

Майсторът, който плетеше лодки от тръстика, беше умен човек: кимаше, като слушаше Аданазир, и гледаше направената от него рисунка върху мократа глина, а работеше, както си знаеше. Приближаваше грубо одяланите греди една до друга, съединяваше ги с дълги скоби. Тези направени от мед скоби бяха направо разорение. Сърцето на Аданазир се обливаше в кръв, когато майсторът със своите помощници зачукваше скобите в гредите. Какво им е на тях? Дай им сребърни скоби, и тях ще зачукат: не е тяхно. А той, Аданазир, знае колко е скъпа медта в Града: два пъти по дванайсет овце за кюлче, пък трябва и да заколиш още една-две и да ги изпечеш, за да нагостиш търговеца.

Брадвите удряха ли, удряха. Аданазир се мокреше под дъжда, вместо да лежи в сухия си дом върху меките рогозки, вместо да се занимава с любимата си работа: да изчислява колко овце и овни, колко магарета и кози, колко кюлчета сребро и мед, колко скъпи украшения ще наследи той, Аданазир, когато боговете вземат баща му при себе си. Но първото, което той, Аданазир, ще направи, когато с правото на първороден син ще стане Стопанин на водата, вожд на Рода, ще бъде да прогони по-младия си брат. Той ще му даде част от стадото и нека Шудурги, това ловджийче, се пръждоса по-надалече.

Той трепна, като чу приближаващия се кучешки лай. Разбира се, това е Шудурги със своите свирепи псета. Ето, той идва, неговият плащ от зелена вълна се мярка зад палмите.

Шудурги мина покрай него, ухили се.

— Какво — попита, — скоро ли ще бъде готов ковчегът?

— Върви си по пътя — отговори Аданазир, като долови насмешка във въпроса.

Като гледаше отдалечаващото се свое братле, той си представи приятна картина: как на един кол стърчи Шамнилсин, а на отсрещния — Шудурги. Това би било истинска, голяма радост!…

Шамнилсин вървеше вляво от стадото, а още по-вляво тъмнееше под дъжда палмовата горичка, зад която се простираше почти до самата Река тръстиковата гора.

Лоши времена, лоши пасища, мислеше Шамнилсин, докато шляпаше из локвите. Студената вода стигаше до глезените му, сандалите потъваха в хлъзгавата глина. От дъжда, от неизсъхващата трева овцете и овните станаха неспокойни, вълната им капеше. Но още по-неспокойна беше душата на Шамнилсин.

Стопанинът на водата и синовете му го намразиха. Хората странят от него. А защо? Като че той е виновен, че тогава разбойниците нападнаха кервана. Като че той е виновен за дъжда и лошите пасища и за това, че боговете му казаха за голямата вода, която ще залее долината.

— А-на-на-а! — провикваха се овчарите от единия край на стадото към другия. — А-на-на-а-а!

— А-на-на! — обади се и Шамнилсин.

Но никой не му отговори. Не беше както по-рано: този, който вървеше отзад, поемаше вика, предаваше по-нататък. А сега овчарят, който вървеше след него, си премълча, като че ли не беше негов ред да извика.

Защо хората са се озлобили към него, Шамнилсин?

От палмовата горичка, към която приближаваше стадото, се чуваха глухите удари на брадвите. Целият Род знаеше, че приближените на вожда строят в горичката дървен ковчег. Много приказки се носеха за това. Какво — Стопанинът на водата ще прекара голямата вода в ковчега? А хората? Къде да се дянат — да изоставят полетата и колибите, да отидат в планините? Никой не знаеше какво трябва да се прави. Това не е толкова просто — да напуснеш родните си места. А и как ще се върнеш обратно след голямата вода, когато мястото ще е заето от други хора? Тогава какво — ще грабнеш копието, прашката? Ох, не е проста работа, не е проста…

Може би боговете са сгрешили, като са предсказали голямата вода?

Шамнилсин бързо изхвърли от главата си лошата мисъл. Само дано заради нея боговете не го лишат от милостта си. Само тя му остана да го крепи.

Овчарите гонеха стадото от пасището, над тях ниско висеше небето, на което слънцето отдавна го няма, валеше дъжд. Горичката, покрай която минаваше стадото, мрачно тъмнееше.

Шамнилсин се подхлъзна на отъпканата глина, залюля се, размаха ръце. И в този миг чу как наблизо пропя стрела. Ако чуеш песента на стрелата, значи е прелетяла покрай тебе…

Шамнилсин живо се хвърли в мокрите храсти, в калта — впери острите си очи в края на горичката: кой стреля в него оттам? Като че му се счуха бързи стъпки, като че там заръмжа куче. Всичко стихна. Само кучето, което охраняваше стадото от този край, изви муцуна към горичката и излая два-три пъти. От горичката се чуваха само ударите на брадвите.

Дните минаваха, водата се покачваше. Тя не стоеше върху земята на локви, а вече почти изцяло я покриваше, земята повече не приемаше водата. Черният дим от огнищата се виеше над палмовата горичка: там разтопяваха в гърнета земната смола и с тази смола заливаха цепнатините в ковчега.

А дъждът валеше и валеше непрекъснато и овцете неспокойно се мятаха в кошарите, неспокойно крещяха магаретата и хората разбраха, че повече няма да видят слънцето. Бяха си навлекли с нещо гнева на боговете и те са решили да залеят долината. Хората разбраха още, че боговете в сребърния ковчег бяха зли богове. Ако не беше така, то нима щяха така спокойно да гледат потопа?

По края на пасищата вече се точеха стадата на чуждите родове, които напускаха долината. И Стопанинът на водата заповяда на хората да натоварят имуществото си на магарета и заедно със стадото да отидат в планините. А своето имущество — тъкани и вълна, храна и напитки в кани, сребро и мед, много жито и грозде и отбрани овце и овни, магарета и кучета, накити и оръжие — той заповяда да натоварят в ковчега.

Шамнилсин нямаше магаре, на което да натовари имуществото си. Впрочем той нямаше имущество, ако не смятаме двете кани, двете кръгли чинии, двата ножа и чутурата.

Водата вече беше наравно с прага на колибата. Шамнилсин, а след него и жена му прекрачиха прага. Те погледнаха за последен път своята колиба и тръгнаха към онзи край на селището, където беше колибата на бащата на Шамнилсин, майстора. Шамнилсин искаше да помогне на баща си да натовари имуществото си върху магарето. Баща му имаше много имот. Само каните с камъни и медни пластинки колко са! Баща му отдавна трябваше да замине, още преди половин луна боговете му заповядаха да тръгне към планините, а баща му все протакаше, чакаше заповедта на Стопанина на водата, сякаш волята на боговете не му беше достатъчна.

Шамнилсин носеше на рамо рогозките, а към пояса му бяха привързани двата ножа — кремъчният и медният — и прашката. Кааданнатум бързаше след него, шляпаше из водата със силните си крака и носеше чутурата за стриване на зърното. Останалото оставиха в колибата.

В селището беше шумно. Мъжете крещяха на жените и магаретата, децата плачеха, кучетата лаеха и навсякъде бързо се приготовляваха. Изстисквачът на грозде, покрай чиято колиба тъкмо минаваха Шамнилсин и жена му, биеше с пръчка своето магаре, което беше легнало в обора и не искаше да става.

— Ставай, упорито животно! — крещеше той. — На ти! На!

Жена му риташе магарето с крака, децата им крещяха и се пръскаха с вода. В този момент изстисквачът видя Шамнилсин. По мокрото му разярено лице се появиха червени петна.

— Ей, ти! — извика той. — Какво, доволен ли си сега? Навлече ли потопа?

Шамнилсин се направи, че не чува. Само ускори крачка. А Кааданнатум в движение пъхна през юмрука си палец и го показа на изстисквача. Лошият знак още повече го вбеси.

— Хора! — закрещя той с цяло гърло. — Погледнете този чакал! Той доведе при нас злите богове! Той ни навлече тази беда.

Шамнилсин още повече ускори крачка. Кааданнатум тичаше след него. Зад тях се носеше:

— Всичко е заради тебе, мръсно куче! Да пукнеш дано!

— Гледайте — навлече потопа и пръв бяга!

Буца мокра глина удари Шамнилсин по гърба. Той със страх слушаше гневните думи на хората, виждаше техните ненавиждащи го очи и не можеше да разбере с какво се е провинил пред тях.

— Хора-а! — насилваше се изстисквачът. — Да го научим на ред!

От всички страни полетяха буци глина. Отвсякъде крещяха:

— Каква овца трябваше да дам заради него!

— В ямата с водата!

— На ко-ол!

— Бийте го…

Тълпата, крещяща, вбесена, забравила за приготовленията, се втурна към Шамнилсин и жена му. Сега те тичаха с пълна сила. Захвърлиха рогозките, захвърлиха чутурата. Тичаха, разплисквайки водата, бягаха от смъртта. Когато притича покрай бащината си колиба, Шамнилсин успя да забележи купчината кани и гърнета, направени от изкусните ръце, видя мяркалото се в черния отвор на колибата изплашено лице на майка си. Ако спре — ще умре. И Шамнилсин и бързоногата му жена се втурнаха по-нататък към трънаците, към кривите смокини. Една, само една надежда имаха…

Ах! Над мократа земя не висеше ковчегът, както преди много дни. Боговете бяха отлетели! Те и по-рано се бояха от водата, а сега, изглежда, съвсем са се уплашили.

— Бийте-е!

Злата тълпа приближаваше, а пред всички тичаше изстисквачът и размахваше тежка тояга.

И в този момент Кааданнатум вдигна глава и видя ковчега на боговете. Той бавно се издигаше в мрачното небе. Изглежда, боговете съвсем скоро са напуснали земята. Кааданнатум подскачаше във водата, простираше ръце към отиващия си ковчег и зовеше боговете на помощ. Тя викаше толкова силно, че боговете я чуха.

Вече бяха съборили Шамнилсин, вече нечии ръце дръпнаха Кааданнатум за косите, вече бог Аму се готвеше да приеме и двамата в другия живот, когато изведнъж тълпата замря, поразена от ужас.

Сякаш се чу рев на глиган, само че шейсет пъти по-силен. От небето, право върху главите на хората, бързо се спускаше сребърният ковчег. Чуха, чуха боговете молбата на жената…

Хората хукнаха на различни страни. Само Шамнилсин и неговата отчаяна жена останаха на колене във водата. С изкривени от страх лица те гледаха как ковчегът на боговете се сниши и спря на около три или пет лакти над земята. Над тяхната печална, заляна от вода земя.

Ревът замлъкна. От ковчега се спусна стълбата. И, примрели от страх, Шамнилсин и жена му Кааданнатум стъпиха на нея.

Втора глава
Аглутинация

„Известен ви е пътят на всичките планети. Какво така ни люшка, това ми вий кажете?“

М. В. Ломоносов, „Вечерно размишление“.

Из доклада на професор Рибаков пред Президиума на Академията на науките на СССР (стенограма):

„Както вече казах, Ур не пожела да се срещне с никого от членовете на комисията, освен с мене. Това много усложни работата, защото моите знания по историята и културата на Древния Изток не превишават дилетантското ниво. За щастие много ми помогна съседът на Горбачевски, пенсионерът Фарбер: многогодишното увлечение по историята на древните цивилизации е превърнало този, аз бих казал, този дълбоко книжен старец от любител в професионалист. Ур не възразяваше против неговото присъствие на нашите беседи.

И трите беседи са записани на магнетофон и старателно са анализирани. Аз ще изложа изводите и мненията, изработени от комисията, конспективно. Не е необходимо да казвам, че нашите изводи носят първичен характер и не претендират за истинност пред последната инстанция. Събитие от такъв гигантски мащаб, каквото е посещението на Земята от другопланетен кораб и връщането на взетите от тях земни хора, изисква основно проучване.

И така пришълците, изглежда, първоначално не са имали намерение да вземат със себе си някого от земните хора. Обаче нещо ги е накарало да променят плановете си. Десантният кораб се е спуснал отново и е приел на борда Шамси… Шамнилсин и жена му. Съжалили ли са ги пришълците, като са видели, че тълпата се готви да разкъса нещастниците, или милосърдният акт е бил извършен по друга причина? Към този въпрос ще се върна пак.

Какво е станало по-нататък. Цитирам Ур:

«Баща ми много пъти ми е разказвал, че когато боговете го взели с майка ми в ковчега и се издигнали в небето, той отново умрял. Престанал да усеща тялото си. Събудил се вече в другия живот — така мислел баща ми отначало. Но после се оказало, че при боговете съвсем не е лошо — никаква работа, хубава храна, само е скучно. Родителите ми тъгували по овцете, по слънцето, по своята колиба… Е, какво да говорим, представете си еднообразието на дългия космически полет… А после съм се родил аз…»

Родителите нарекли момчето, което се родило в кораба на пришълците, Урнангу. Така се появил на света малкият земен човек, който никога не бил виждал Земята. Самият полет Ур, или по-точно Урнангу, не помни: бил е твърде малък. Неговото детство и младост преминали на планетата, която той нарича Еир. Към коя звездна система да отнесем тази планета, Ур не може да обясни, защото тя е разположена в центъра на галактиката, който е скрит от земните наблюдатели с облаци прах. Той каза, че нощното небе на Земята го е поразило с оскъдните си звезди. На Еир небето пламти от натрупвания на огромни звезди.

За еирците или, ако искате, еиряните е било трудно да произнасят дългите шумерски имена и те се ограничили само с първите срички: Шам, Каа и Ур. Аз ще си позволя същите съкращения.

Ур почти нищо не ни разказа за планетата Еир и нейните обитатели. Той беше много сдържан и както ми се стори, угнетен от нещо. Ето някои от неговите скъпернически отговори:

«Това е много древна цивилизация, много по-древна от земната… Те са двуноги, но външният им вид силно се различава от човешкия… Там всичко е различно, преди всичко енергетиката… Обучението напомня хипнопедията…»

С такива сведения далече не се отива. Както изглежда, нещо кара Ур да мълчи. Той каза още, че корабът, извършил полета в нашата област от галактиката, не е имал за специална цел да посети Земята. Все пак те изпратили десантен кораб, защото Земята ги заинтересувала с две свои свойства — силното (от тяхна гледна точка) магнитно поле и изобилието на вода. Десантният кораб обиколил огромни безлюдни пространства и кацнал два или три пъти в области с концентриран разумен живот. Последното кацане е било, както знаем сега, в древна Месопотамия. Навсякъде пришълците наблюдавали военни или други конфликти. На моя въпрос учили ли са те местното население на нещо, Ур отговори: «Не». На въпроса защо, когато са отлитали, те са взели неговите родители, той отговори. «Не зная».

Цитирам по-нататък:

«Баща ми и майка ми считали, че боговете са ги пренесли във владенията на друг вожд. Еирците не се интересували от тях. Дали на родителите ми синтетични прътове и синтетична глина и те си направили колиба, подобна на тази, в която живеели на Земята. Но на Еир няма овце и дървета, с които баща ми и майка ми били свикнали на Земята. Те ужасно тъгуваха без тях и ме молеха да поговоря с Учителя да им разрешат да се върнат в родната долина. Те казваха, че голямата вода сигурно вече е спаднала, но тогава аз съвсем не разбирах какво означава това…»

По-нататък Ур отговори на редица мои въпроси:

«Да, аз казах: Учителя. Това действително беше учител, тази дума най-правилно изразява функциите, които той изпълняваше по отношение на мен. Той ме учеше на общия курс, ако говорим по земному, естествени науки… Не, аз не живеех с родителите си, но често ги навестявах… Да, може да се каже, че аз живеех и учех в колектив от свои връстници… Собственическите общества се отнасят към далечното минало на Еир, за тях никой не помни, освен обучаващите програми. Сегашният Еир, по-точно този, който аз напуснах, е високоорганизирана общност, включваща всички жители на планетата, където и да се намират те…»

Аз цитирах най-съществените отговори на Ур на моите въпроси.

От гореказаното се очертава доста смътна, но достатъчно впечатляваща картина на цивилизация, много по-развита от нашата. Може да се предположи, че Еир е планета с горе-долу същото гравитационно поле и състав на атмосферата, както земното. Иначе нашите шумери не биха могли да живеят там, а според думите на Ур те са живели на Еир без скафандри. Ур видя вода за пръв път на Земята, значи Еир е безводна планета. Както изглежда, тя е лишена и от магнитно поле, или това поле е твърде незначително. Това обстоятелство и, което е особено важно, разположението на Еир в една от централните области на галактиката е обусловило принципното, както казва Ур, различие на тяхната енергетика от земната. Жалко, че той не пожела да ни разкаже в какво се състои същността на енергетичния принцип на Еир, това щеше да хвърли светлина върху техносферата на високоразвитата планета и такава информация би могла да има революционно значение за научно-техническия прогрес на Земята. Обаче благодарение на наблюденията на Горбачевски, ние разполагаме с някои сведения. Това е преди всичко ефектът на «джаномалията», за който докладвах по-рано. Това отделяне на космическата съставна от електрическите токове в океанските течения. Вероятно еирците умеят да акумулират и трансформират определени видове космическо излъчване. По-нататък. Няколко пъти в беседите си с Горбачевски Ур е изтървавал нещо за управлението на потока от информация. Аз мислих много за това и ми се струва, че именно тук се крие най-главното: някаква загадъчна връзка с енергетиката… Искам да кажа, че това управляване на потока от информация може би се осъществява на известно енергетическо ниво… Трудно ми е да намеря дори най-общи формулировки: та нали става дума за специфичните свойства на друг разум… Ур е земен човек, но е учил там. И ако успеем да разберем как той управлява своята лодка и какъв е механизмът на неговите поразителни телекинетически способности, може би ще се приближим до разбирането на енергетиката на планетата Еир. Такова е моето лично мнение…

Цивилизацията на планетата Еир прави впечатление не само на високоразвита, но и на доста рационалистическа. Такъв извод може да се направи от характера на отношенията на еирците към земляните. Да си спомним прекрасните хипотези за добрите и мъдри пришълци — учителите на варварските земни племена. Те, пришълците, са дали на хората огъня, научили са ги на математика, астрономия и други много полезни неща. И да си спомним сега решителното «не» на Ур в отговор на моя въпрос учили ли са еирците обитателите на Древното Двуречие на нещо. Въпросът има принципно значение, защото става дума за знаменития Шумер с неговата значителна и най-ранна от всички известни цивилизации на древността. Колко стройно щеше да се свърже всичко, ако Ур беше отговорил «да». Ето значи откъде, бихме казали ние уверено, идва прословутата халдейска мъдрост: от пришълците. Уви, всичко, както изглежда, не е било така. Пришълците от Еир са се приземили в Двуречието, но съвсем не в качеството на учители, горещо заинтересувани от просвещението на невежите туземци. Те са били странични наблюдатели. Хората са им изглеждали навярно като груби и войнствени диваци и те, пришълците, не са се намесвали в земните работи. Ние предполагаме, че тяхното невмешателство е носило не случаен, а принципен характер. Те са имали достатъчно основания да се опасяват от това, че, да речем, техническите новости, които биха могли да предложат на хората, ще бъдат използувани от вождовете и жреците във вреда на друго племе, че подобна неравномерност, скокообразност в развитието ще породи нови жестоки конфликти, нови кръвопролития. Сигурно са разбирали, че за тогавашните обитатели на долината те са богове. А боговете трябва да бъдат мъдри. Мъдростта на пришълците от Еир се е проявила в невмешателството.

Не противоречи ли на това твърдението, че еирците са взели горещо участие в съдбата на Шам? От какво са се ръководили, когато са прибрали след нощния бой умиращия Шам и са излекували раната му? От жалост, от милосърдие? Не е изключено. Но напълно е вероятно и друго: просто им е паднал случай да изследват туземец и са се спрели случайно на ранения Шам Възможно е, водени от същия чисто изследователски интерес, те да са решили да понаблюдават как ще протекат отношенията на Шам със съплеменниците му след излекуването. Дали ги е трогнала мъката на младата жена на Шам, молбите на Каа, или като са заповядали на Стопанина на водата да освободи Шам от затвора, те са заложили някакъв социологически експеримент? Трудно е да се каже. Лично аз съм за второто предположение.

Подозирам, че отвеждането на Шам и жена му от Земята е било продиктувано не само, а може би и не толкова от състрадание, от стремеж да ги спасят от разярената тълпа, колкото от същия този изследователски интерес. Може би по същия начин еирците са отвеждали заинтересували ги примати и от други планети.

И, кой знае, може би експериментът продължава. Дали са довели Шам и неговото семейство обратно на Земята само защото той е тъгувал за овцете? Несъмнено еирците са знаели, че за времето на двата полета — натам и обратно — със свръхсветлинна скорост, ще заработи известен релативистичен ефект и на Земята ще минат хилядолетия. Впрочем: необичайно интересен е въпросът за принципа и техниката на техните космически полети. Но тук Ур заявява, че не е космонавт и не може да отговори на тези въпроси. Разбира се, тези въпроси отново са тясно свързани с проблемите на енергетиката на Еир.

Така. Разбирам колко несигурни са нашите умозаключения, но ние не изключваме факта, че връщането на семейството на Шам на Земята след почти шест хилядолетия не е нещо друго, а продължението на някакъв експеримент. Каква е неговата цел? Ето въпроса, чийто отговор бих желал да чуя сега…

В това, което ни разказаха Ур и неговите родители, има още един поразителен детайл. Това е тайното изкуство на грънчаря, бащата на Шам. Лично аз бях потресен, но археолозите знаят, че разкопките в Месопотамия навеждат на мисълта, че древните са били запознати с галваностегията. Сега можем да смятаме това за доказано. По какъв начин е достигнал допотопният грънчар до примитивния галваничен елемент, ние не знаем. Обаче всичко, което е нужно за това: мед, късчета желязна руда и оцет — винен оцет в качеството на електролит — му е било под ръка. Дългогодишният опит и щастливият случай са го навели на наистина гениалната мисъл — да съедини с медна жица късчетата руда и мед в гърнетата с оцет и да получи по такъв начин източник на ток. И ето, той измъква от ваната или, ако може така да се изразя, от специалното гърне грубата медна гривна, покрита с тънък слой злато, като с вълшебна сила пренесено от златната пластинка, потопена в същия този съд.

А защо не? Защо летописът на великите открития и изобретения трябва да започва с Архимед? Нима преди него не е имало много стотици поколения homo sapiens? Нима не се е притаил в глъбините на вековете неизвестният изобретател на колелото? На грънчарското колело? На чекръка? Нека отдадем дължимото на техния гений и тогава, какво пък, тогава ще повярваме и в реалността на грънчаря от Древния Шумер, който е използувал галванотехниката шест хиляди години преди Якоби.

Да си припомним епизода: когато излязъл от ковчега, богът се заинтересувал от златните пластинки и пожелал да види техния създател и неговата работилница. За шумерите е било просто: боговете са долетели и толкоз. А ето, боговете, сиреч пришълците, се изумили: диви времена, диваци с каменни наконечници на копията и изведнъж — галваностегия^[44]! Можем да предположим, че те, пришълците, са видели в това сериозен признак на потенция за развитието на земните хора. Неслучайно, когато предвидили голямото наводнение, те предали чрез Шам съвет на баща му — по-скоро да отива в планините. Забележете: не на вожда, не на племето като цяло, а именно на този майстор, бащата на Шам. Какво друго е това, ако не загриженост гениалният изобретател да оживее, да предаде своето майсторство на бъдещите поколения?

Ние не знаем и за съжаление никога няма да узнаем успял ли е бащата на Шам да се добере до планините или се е удавил в потопа. Но повече нито в древния свят, нито в средните векове науката не е открила следи от галванотехника. За сега не е открила.

Остава ми само сбито да очертая кръга въпроси, свързани с цивилизацията на Древния Шумер. Тук предстои голяма, сложна работа, ние трябва да извлечем още много сведения, които са запазени в паметта на Шам и неговата жена.

Ние вече установихме с помощта на Фарбер, че нашите гости говорят на един от диалектите на старошумерския език, който е бил разпространен в Двуречието най-малко преди средата на третото хилядолетие. Езикът, а така също характерната за Шумер шестдесетична система на смятане хвърлят светлина върху въпроса, поставен някога от Леонардо Вулли: шумери ли са били хората, които са населявали южната част на долината на Двуречието преди потопа? Да, те са били шумери. Възможно е те да принадлежат към разкопаната от Вулли култура Ел Обейда. Това тепърва ще установим. Обаче може да се счита за установен фактът, че тяхната култура е преживяла потопа.

За сега ние не разполагаме с нови данни по сложните въпроси на етногенезиса. Кои са шумерите, откъде са дошли? В какви отношения са били със загадъчния народ, който, съгласно легендата, е дошъл в Двуречието откъм морето? Еднозначни отговори на тези въпроси за сега няма. Обаче Шам споменава за Издубар, вожда на племето, по-точно рода, който някога е довел своите хора от планините в долината. Става дума не за Стопанина на водата, а за неговия баща, стария Издубар, великия ловец, който много напомня библейския Нимрод, «силния ловец на зверове». Най-близката до Долното Двуречие планина е хребетът Загрос, на юг от днешния Иран. Най-лесно е да се предположи, че шумерите са дошли именно оттам, както впоследствие оттам са нахлули в долината племената на Древния Елам. Но прародина на шумерите са могли да бъдат и по-отдалечените планински райони на Азия — Тавр например или Кавказ, Иранските възвишения или Хиндукуш.

Главен инструмент за по-нататъшните изследвания ще стане, както изглежда, лингвистичният анализ. Шам вече се съгласи да приеме в качеството на гост Павел Борисович Решетник, много способен лингвист.

Шам естествено не знае география и Ур не е могъл да определи на картата необходимото място по думите на баща си. Колкото и да е странно, в материалите на еирската експедиция дължината на мястото не била посочена. Ур ми каза, че там е фигурирало само това, че кладенецът, около който е било разположено селището, се е намирал на север от екватора, примерно на дванадесета част от кръга. Това съответствува на трийсет градуса северна ширина. Някъде около този градус е бил най-древният от известните ни градове на Шумер — Ериду. Напълно е възможно това да е бил същият Град, където е отивал Шам с кервана. Градът, на еднодневен преход от който той е бил ранен в боя край Реката. Названието на Реката не предизвиква съмнения — това е древният Буранун, днешният Ефрат.

Било ли е наводнението, чието начало са видели Шам и еирците, обикновеното за долината пролетно разливане на реката, или същият оня «всемирен потоп», който е описан в шумерското сказание за Гилгамеш и впоследствие в Стария завет — ние не знаем. Но ако съдим по настойчивия съвет на еирците (те по-добре са знаели) по-скоро да се напусне долината, това все пак е било потопът. Едва ли той е унищожил целия живот в долината — градовете навярно са оцелели, — а селището на Шам е било, разбира се, пометено от водния поток, както и другите селища Самият Шам и жена му са имали необикновен късмет. Потопът е погълнал, унищожил е техния род и са минали много години преди на юг в долината животът отново да разцъфти и да се издигнат и укрепнат градовете държави — великият Ур, Лагаш, Урук, но те, Шам и неговата съпруга, са били на път в междузвездното пространство и течението на времето за тях се забавило.“

— Валечка, на телефона! — пропя леля Соня, като подаде глава към стълбищната площадка.

Валерий седеше в съседския хол до отворения прозорец и слушаше гъгненето на пенсионера Фарбер:

— Древните клинописни текстове не предават изцяло звуците, затова ние… е-е… лошо знаем старошумерския език. Но при различията във фонетиката… е-е… основата му е същата, както и в класическия шумерски… Същата неизменяемост на корена и хармонията на гласните, и аглутинацията…

— Сега, лельо Соня! — с досада отговори Валерий. — Какво казахте, Ной Соломонович? Алгу…

— Аглутинация — Фарбер се изкашля и косо го погледна. — Това значи… е-е… прилепване, присъединение към корена на думата на афикси… афикси, които имат определено граматическо значение…

— Валечка, защо не идваш? — отново се показа леля Соня. — Аня те чака.

— Аня? — Валерий се втурна към остъклената врата и подхвърли в движение: — Извинете, Ной Соломонович, аз сега…

— За шумерския език са характерни дългите вериги афикси — гъгнеше Фарбер, без да забележи веднага изчезването на събеседника си. — Е-е, къде си?… Е, нищо…

Той забоде нос, обрасъл с черни косъмчета, в книгата.

Преди около десет години Фарбер напусна аптеката, където работеше като магистър, излезе в пенсия и през всичките тези години малко беше разговарял с хората. Само с приходящата роднина, която му готвеше обеда, със съседите по повод рецептите и със сина си, инженера, който веднъж в седмицата навестяваше стареца и му носеше книги. От недостатъчната комуникация гласът на Фарбер някак спадна, стана глух като от затворена бъчва и нещо неприятно клокочеше в гърлото му, когато започваше да говори. Обаче последните дни възнаградиха с лихвите стареца за дългото мълчание. От момента, когато той заговори с Шам на шумерски, при него, Фарбер, изведнъж започнаха да се трупат хора. Той не съвсем ясно си представяше откъде са се взели в наши дни тези шумери, но виждаше, че те предизвикват силен интерес. Няколко пъти идва симпатичният професор Рибаков — седнал в остъкления Фарберов хол на скърцащия сламен стол, професорът дълги часове разговаряше с него и с Ур и пиеше чай със смокиново сладко, което леля Соня им носеше. Идваха и още хора, с някои беше много интересно да се разговаря, защото те много добре познаваха ранните цивилизации и разбираха шумерските клинописи. Гласът на Фарбер позакрепна през тези чудесни дни, клокоченето в гърлото му почти изчезна и хлътналите му бузи сякаш се позакръглиха и дори порозовяха. Особено му беше приятно, когато един от сведущите хора поспори с него по повод употребата на шумерския суфикс „на“ и после, признавайки своята грешка, изрази възхищението си от познанията на Фарбер и го покани на работа в научния институт. Ах, да можеше да отхвърли от слабите си, прегърбени в аптеката рамене поне десетина години!…

Колко жалко, че Шам с жена си и сина си замина на третия ден в някакъв колхоз! Гостите изчезнаха веднага, чудесните времена свършиха. Не, не свършиха съвсем, остана един събеседник — и кой би могъл да помисли, че лекомисленият Сонин племенник, който вечно рита топка някъде (Фарбер беше искрено убеден в това), изведнъж ще се запали с такъв неистов интерес по древните цивилизации на Земята? Ето, вече няколко вечери седи тук и слуша, слуша това, което той, Фарбер, му разказва за Древния Шумер и Древния Акад, за халдеите и хананеите, за жестоките и могъщи царе на Вавилон и Асирия.

Валерий се втурна в отрупаното с кашони антре на апартамента и взе слушалката.

— Ало? — каза той със старателна небрежност.

— Здравей, Валера — прозвъня, сякаш нищо не се е случило, Аниният глас. — Къде се губиш, защо не се обаждаш?

Валерий можеше подробно да изброи своите обаждания и да отговори, както й се пада, на това „къде се губиш“, но сдържа порива си. Не бива да се спори с жените, не бива, не бива…

— Зает бях с работа — отривисто каза той.

Аня се изсмя:

— Толкова зает? Горкият! Нона сигурно не ти дава да дишаш?

— Какво искаш?

— Фу, колко грубо! — Аня млъкна. После, след кратка пауза каза, вече с друг тон: — Валера, аз уча у една приятелка, съвсем близо до вас. Ако искаш, ела след двайсет минути на ъгъла на улица „Гогол“. Ще ме изпратиш до вкъщи. Ако искаш, разбира се.

Със същата старателна небрежност Валерий отговори:

— Добре, ще дойда след половин час.

Той постоя малко, димейки с цигарата си над замлъкналия телефон. Апаратът беше нов. Червен като пожарна кола. Като сигнал за опасност.

— Валечка, излизаш ли? — попита леля Соня. — Исках да те помоля да вържеш тези две кутии със съдове.

Можеха да минат месеци до нанасянето в новия апартамент, но неспокойната му леля своевременно започна приготовленията. Неохотно, но редовно Валерий й носеше от околните магазини празни кашони от масло и бисквити и леля Соня грижливо, съсредоточено нареждаше в тях покъщнината.

Не бива, не бива, не бива да се спори с жените, убеждаваше себе си Валерий, като влачеше тежките кашони и ги връзваше с въженца. Да не излезеш извън себе си, да не покажеш своята болка и обида, да запазиш небрежния скучаещ тон. Има стотици, хиляди по-интересни неща от срещата с Анка. Ето например — Шумер! Колко прекрасно, завладяващо нещо е историята! Какъв голям глупак е бил, когато в училищните години пренебрегваше историята. Да вземе да зареже фантастиката и приключенията, да залегне над дебелите томове на Световната история. Но не просто така, а с молив, с хронологичните таблици. Че той, дявол да го вземе, да не е маймуна, която не се интересува какво е ставало преди нея в родната гора.

Изведнъж се сепна: уговореният половин час изтича!

Той облече велуреното яке, купено от оказиона, викна на леля Соня: „Излизам!“ и като вихър излетя на улицата.

На ъгъла на улиците „Морски труженици“ и „Гогол“ скучаеше, вглъбен в самосъзерцание, продавачът на фурми, възрастен чичко в мръсна престилка. Беше още светло, посърналото септемврийско небе едва се канеше да потъмнее.

„Аглутинация — помисли Валерий, като се подпря на електрическия стълб. — Прилепване към корена на тези… как бяха… феникси ли… нафикси… Добре му е на стария Фарбер с неговите древности, с тая негова аглутинация. А ако не се залепва? Къде може да се намери такова лепило, че да се закрепи сигурно, завинаги?… Ще чакам още пет минути — помисли той, поглеждайки часовника си. — Ако до пет минути тя не дойде…“

В този момент Аня се показа иззад ъгъла — с розови бузки, с черен блестящ шлифер до петите, със синьо каскетче. Приближи до Валерий с царствена походка и каза с усмивка:

— Привет.

Те тръгнаха надолу по улица „Гогол“ под зелените акации, под широките стари балкони, под рано запалените лампи.

— Валера, сърдиш ли ми се? — Аниното гласче прозвуча необикновено високо.

— Защо да ти се сърдя? — сви той рамене. — Чудо голямо, не сме се срещали някакви си две седмици.

— Е, Валера, неде-ей! Аз виждам по носа ти, че се сърдиш като ненормален. А, когато ти позвъни тогава, аз наистина бях много заета. Не можеш да си представиш колко е трудна химията…

Валерий не искаше, наистина не искаше и все пак каза:

— А този… синът на академика, той представя ли си?

Аня се спря. Намръщи се, тупна с крак:

— Ясно, ясно. Рустам, разбира се, вече се е раздрънкал.

Наистина Валерий чу за пръв път за сина на академика именно от Рустам. В ресторант „Младеж“ Рустам видял през тютюневия дим как Аня танцувала с нахакан черноок юноша. И Рустам познал, че това е синът на известния нефтохимик, който преди да се пренесе в блока на учените, живеел на една улица с Рустам. Разбира се, той разказа на Валерий за срещата в „Младеж“. Рустам не беше такъв човек, че да държи приятеля си в неведение.

— Първо, той не е никакъв син на академик, баща му е просто членкор — обясни Аня. — И второ, ние с Тофик сме от един випуск, а сега той също учи в университета, изтокознание. Какво от това, че веднъж сме отишли на ресторант?

— Знаеш ли какво? — отривисто каза Валерий, за да свърши всичко отведнъж. — Днес танцуваш с Тофик от твоя випуск, утре ще се появи Рубик от перпендикулярния факултет — е, със здраве. Само че това не ме интересува. Аз съм на двайсет и осем, стар съм за тебе.

Две-три минути те вървяха мълчаливо, докато пресичаха по диагонал градинката с осветения фонтан. Пенсионерите, които седяха на скамейките, пулеха очи към тях.

Аня се натъжи, светлите й вежди излетяха към синята козирка и придадоха на лицето й безпомощен израз.

— Ти не си стар, а си егоист. Защо трябва да стоя затворена и да не си показвам и носа без твоето разрешение? Все пак аз съм жив човек…

Валерий не отговори. Нямаше смисъл да възразява, щом тя сама не разбира, че живият човек не трябва така да се отнася с друг жив човек.

Изведнъж Аня поривисто хвана Валерий под ръка.

— Не трябва да се караме, Валера. Това с кого танцувам няма никакво значение. Наистина. Аз никога няма да забравя как ти тогава написа на машината… е, сам знаеш…

„Та нима аз искам да се караме? — мислеше си Валерий. — За мене тези кавги са като остър нож… Само че ми омръзна да се люлея. Нагоре-надолу, нагоре-надолу… Колко може да се търпи?…“

— Е, Вале-ера! — шепнеше Аня на ухото му. — Не бъди толкова студен. Чуваш ли?

Ледът бързо се топеше.

И ето, те вече седяха на Приморския булевард в усамотена тъмна алея сред другите двойки.

— Стига сме се целували — каза Аня. — Хубавото трябва да е по-малко… Стига, казвам ти!… Какво ново има в института?

— Анка, Анечка! Мъко моя… Обичаш ли ме?

— Ти знаеш.

— Нищо не знам, ни-що. Ще се омъжиш ли за мене? Не мълчи, отговаряй: да или не?

— Ще се омъжа…

Валерий скочи:

— Да отиваме в двореца! Макар че… — Той се вгледа в циферблата на часовника си. — По дяволите, сигурно е вече късно.

— В кой дворец? За бракосъчетания? — Аня прихна в шепа.

— Не в Бъкингамския естествено. Там има много формалности — заявление, справки, трябва да се изчака някакъв срок…

— Седни. Седни де! — Аня го дръпна за ръката. — Както виждам, вече се затича.

— А защо да протакаме? Кога свършват лекциите ти утре? В два? Ще дойда да те взема — и, в двореца.

— Валерочка, мили, много те моля: не бързай. Аз съм съгласна, съгласна съм — бързо добави тя. — Ние с тебе ще отидем в двореца, но само не утре. Не ме карай да бързам, моля те!

— Защо?

— Аз… се страхувам малко…

— От какво се страхуваш? — застана нащрек той.

— Валера, ще ти кажа всичко честно… Ето, аз виждам как живее Лариска — това е моята приятелка, тя се омъжи през пролетта. С мъжа си са наели стая в стар двор, никакви удобства…

— Тоя въпрос е разрешен! — прекъсна я Валерий. — Ние с леля скоро ще се пренесем в нов апартамент…

— Знам. Лариска има чудесен съпруг, музеен работник, страшно интелигентен, но печели малко, а Лариска е само със стипендия, тя е в трети курс.

— И какво? — попита Валерий с неприятен глас. — Гладуват ли?

— Не, разбира се. Кой гладува сега? Но когато трябва нещо да се купи, е цял проблем. Аз виждам как се блъска Лариска — тук ще заеме пет, там — десет — нали й се иска да е облечена не по-лошо от другите… А скоро ще имат и дете.

Тя замълча и задърпа дръжката на чантата си. От съседната алея долетя дрънкане на китара, после — взрив от смях.

— Чуваш ли? — каза Валерий. — Хората се смеят на нас.

— Не. Аз не искам да предизвиквам нито смях, нито съжаление.

— А какво искаш да предизвикваш? Завист?

— Просто искам да живея човешки. И моля ти се, не ми говори с такъв тон.

— Аня, не бързай да се обиждаш и ме изслушай. Може би не съм толкова интелигентен като Ларискиния мъж, но аз, представи си, също искам да живея човешки. И няма да допусна моята съпруга да прави заеми. Чуваш ли? Няма да ти липсва нищо — каза той с някаква зла решителност. — Разбира се, в разумните граници. Е, какво искаш още?

— Валера — хвърли тя към него бърз поглед, — само не си мисли, че имам някакви особени претенции… Просто ми се иска…

— Веселие? Ще го имаш! Искаш да пътуваш? Ще пътуваме! Публикация, дисертация — всичко ще стане!

— Ти си ми умничък! — Аня отново се притисна към него и той я прегърна. — Само че, знаеш ли, Валера, дай ми поне две седмици. За тебе може би не е сложно — раз два и ще се ожениш, а за мене е сложно… Ти знаеш, родителите ми са трудни, трябва да ги подготвя. А има и маса други работи… Наистина, Валера!

— Добре — великодушно разреши той. — Давам ти две седмици.

От съседната алея долетя смахнат хор, под звъна на китарата:

„За да нямате пожари

от опасните игри,

бдителни бъдете, майки,

крийте хубаво кибрита!“

„Лудуват момчетата и момичетата — помисли Валерий с неочаквана болка. — Добре им е на деветнайсетгодишните…“

— Да! — спомни си Аня. — Исках да те питам, Валера: чете ли във „вечерния“ за Ур?

— Препечатката от „Известия“? Четох я, разбира се.

— Ох, знаеш ли, аз отдавна чувствувах, че той е отнякъде… не знам, изобщо не от този свят… Валера, обясни ми как може да бъде така — родил се е преди шест хиляди години, а все още е жив, дори е млад. Момчетата ми обясняваха, но аз не разбрах. Какъв е този парадокс на Айнщайн?

„А аз вече никога няма да бъда на деветнайсет — мислеше Валерий, — и няма да мина повече по нашия стар добър булевард с шумна компания и китара…“

— Парадоксът на Айнщайн? — сепна се той. — Виждаш ли, пространството, времето и притеглянето се намират в зависимост…

Той обясняваше на Аня парадокса на забавеното време, а в съседната алея запяха старинната студентска песен:

„Където тинестият Булак и Казанка-река

като брат и сестра се прегръщат,

щом запалят фенерите, по цели нощи

върволици студенти се скитат…“

— Ето, сега ми е ясно — каза Аня. — Ти винаги обясняваш най-добре от всички. Валера, а каква е тази страна — Шумер?

— В древността хората винаги са се заселвали по бреговете на големите реки — с въздишка започна Валерий. — И в долината на реките Тигър и Ефрат…

От алеята се носеше:

„Сам свети Харалампий закима с глава,

като ги гледа отгоре, се слисва.“

Припевът беше подхванат мощно.

— Фу — как крещят! — намръщи се Аня. — Направо са ненормални. Те са от медицинския.

— Как позна? — учуди се Валерий. — По гласовете?

— По песните. А сега какво — Ур ще отлети ли обратно на тази планета, а? Как беше — Еир?

— Не знам. Той замина в колхоза при родителите си, стои там неотлъчно и никой не знае какво ще стане по-нататък.

Китарата бучеше, буйните гласове завършваха старинната песен:

„На голямата съблазън старецът не издържа

и от своята камбанария бързо се заспуска.

Цяла нощ, без почивка, само пи и пя,

но се занимаваше и с още нещо друго.“

Тази закачлива песен на Казанския университет — не е ли вярно? — извиква представата за веселия живот на дореволюционното студентство. Били са свободни по цели нощи да се мотаят из града. Ето, дори свети Харалампий, патронът на университетската църква, им е завидял — слязъл от своята камбанария и започнал да гуляе безразсъдно. Студентите са си отспивали през деня. Не е имало задължително посещение на лекциите. Окачвали само програма: избирай каквото искаш.

Ах, тези весели времена на незадължителните лекции и нощните скитания! Ах, тези закачливи песни и невинни забави!

Наистина в живота на старото студентство е имало и някои малки неудобства. Е, да речем, непременно трябвало да се внесе таксата за обучението в необходимия срок. На особено надарените юноши, които нямали средства, се разрешавало да представят „свидетелство за бедност“, с което се освобождавали от таксата. И за да получиш този унизителен документ, е трябвало дълго да триеш праговете на полицейските канцеларии.

Ако прелистите студентските дневници на Чернишевски за 1848–1849 година, ще останете поразени колко сложни финансови и битови грижи, непознати за днешните студенти, е имал двайсетгодишният Николай Гаврилович.

Общежития нямало. Студентите наемали стаи „според средствата“. А за да спечелят пари, давали уроци на гимназистите от богатите семейства. Дадеш сутринта урок за два часа — и бягай в университета, да успееш да чуеш поне една лекция. После — на другия край на града, още два часа урок. Да се отбиеш в кафенето на Волф, където посетителите имали право да четат вестници безплатно, да изсърбаш набързо една супа, да пиеш горещ чай. После — при приятеля, за да препишеш лекциите. Да изтичаш до пощата, за да пратиш писмо на родителите си (още не е имало пощески кутии), да отидеш при немеца в Чернишевата уличка — да купиш мастило и да узнаеш, че партидата е разпродадена, трябва да дойдеш вдругиден. А ето че наближило времето да се явиш на зачот в дома на професора, добре ще е, ако го завариш в къщи, че миналия път си си отишъл с празни ръце (още не е имало телефони). Късно вечерта в мизерната стаичка ти се иска да се тръшнеш да спиш, но трябва да пишеш поредната разработка. А за студентските разработки винаги дават нови теми — каквото му хрумне на професора, — така че няма от кого да препишеш…

Из стария Петербург не пътували автобуси, трамваи и тролейбуси. Не летели под града влаковете на метрото. Имало само файтонджии — бавни и скъпи. („Знаеш ли колко струва овесът?“) Лодкарите вземали за превоза през Нева по 15 копейки.

И студентът кръстосвал целия град пеша.

Библиотеките, освен университетската, били само срещу заплащане. На 18 септември 1850 година Чернишевски записва своя разход — 10 сребърни рубли за подновяване картата за четене в библиотеката. А когато успял да намери за броени дни „Съвременник“ с Лермонтовия „Герой на нашето време“, Николай Гаврилович го преписал. Да купи списанието не е било „според средствата“ му.

Често му се е налагало да обмисля с какво е по-изгодно да пише и на каква хартия. Дали с мастило или с молив. А тогава в Русия не правели моливи, имало само задгранични и такъв молив струвал 10 сребърни копейки — по цените на онова време, толкова, колкото и два фунта хляб.

А иначе животът бил весел. Ако искаш, лягай да спиш, ако искаш — пей песни…

Разбира се, имало е не само бедни студенти. Имало и богати, наричали ги „белите подплати“. За да намалее притокът на разночинци в университетите, било въведено задължителното носене на форма — доста скъпа, с шпага на бедрото. Бедните студенти си поръчвали форма със здрава черна подплата от саржа^[45], за да трае пет години. А богатите — с бяла коприна. Те, „белите подплати“, нямало нужда да тичат по уроци и библиотеки. Необходимите книги и списания купували с парите на родителите си, яздели конете на родителите си и, разбира се, имали много повече свободно време за развлечение.

Е, стига за старите времена. Просто така дойде думата: свети Харалампий ни подтикна към това отстъпление.

Независимо от своето късогледство Вера Фьодоровна не носеше очила — смяташе, че не й отиват. Въпреки това тя виждаше превъзходно всичко, което беше необходимо.

Ето и днес: като предприе голям директорски обход на института, внезапно появявайки се в отделите и лабораториите, Вера Фьодоровна зорко забелязваше нередностите подлежащи на отстраняване.

В хола на втория етаж тя видя крайно възмутителна нередност: до кръглата ниска масичка, разположили се в креслата и задимили с цигарите си, седяха младшият научен сътрудник Горбачевски и непознат юноша с пъстра вратовръзка и сако с много копчета, наричано днес от кроячите в модните ателиета „фасон свинемайка“. Пред тях на масичката лежаха два-три листа кадастрон, покрити, както е прието да се пише в производствените романи, с мрежа от причудливо преплетени линии, а казано по-просто — с чертежите на двустепенен редуктор с кривозъбести цилиндрични колела.

Пръстът на Горбачевски блуждаеше по чертежите, а юношата с многото копчета със скучаещ вид гледаше през задграничните тъмни очила сложната конструкция.

— Детайл девети — произнесе Горбачевски, — маслоуказател…

В този момент той видя Вера Фьодоровна и се запъна. Мускулите, които управляват повдигането на тялото, се напрегнаха, но в следващия миг Валерий разбра, че тъй и тъй го пипнаха и сега вежливият поздрав няма да помогне. Той остана седнал в креслото, само прибра краката си, а директорката му хвърли хладен поглед и прошествува през хола към коридора.

В приемната Вера Фьодоровна се осведоми от Нина Арефиева дали Селезньова се е върнала от отпуск и като получи отговор, че тъкмо днес е дошла на работа, се разпореди да я извикат.

Нона влезе с усмивка в кабинета на директорката. Вера Фьодоровна с примижали очи обгърна с поглед нейната стройна фигура в светлолилав тревиран костюм с панталон с неизменния груб бръмбар, забоден на жакета. Тя сухо отговори на Нониното приветствие и пристъпи към мъмренето:

— Вашите подчинени, мила моя, са се разхайтили. Преди десетина минути вашият прехвален Горбачевски — в работно време, забележете! — беше приел посетител по лична работа. Само това е достатъчно, за да му се наложи наказание, така ли е?

Нона понечи да отвори уста, за да отговори в смисъл, че тя току-що се е върнала от отпуска, но Вера Фьодоровна не й даде да промълви нито дума.

— Но още по-лошо е това, с което се занимава Горбачевски — продължи тя изобличителната си реч. — Не е трудно да се разбере, че той предаваше на студент-безделник работа, изпълнена за пари — чертежи по дескриптивна или по курса за детайлите на машините. С помощта на вашия Горбачевски този „белоподплатник“ от съвременен тип от млади години свиква да живее за чужда сметка. И аз ви питам: какъв инженер ще стане от него, по дяволите?

— Аз нямам нищо общо с този студент, а що се отнася до Горбачевски…

— Ах, вие нямате нищо общо? — Гласът на Вера Фьодоровна достигна басовите ноти. — Не ви интересува, че ще се появи още един недоучен безделник с диплома на инженер, който според силите си ще вреди на производството, а после ще се пъхне, не дай си боже, в науката и отзивчиви лелички като вас ще му напишат кандидатската дисертация…

Нона бързо стана. Вътре в нея всичко кипеше, но тя се постара да каже колкото може по-спокойно:

— Разрешете да внеса поправка във въпроса за отзивчивите лелички. Да, аз написах дисертацията за чуждия човек, но не по своя воля. Въпреки своите убеждения. Под силния натиск на непосредственото началство…

— Поправката се приема — сърдито каза Вера Фьодоровна и запали цигара. — Аз не устоях на натиска на своето началство, вие не устояхте на моя натиск, а в резултат — идиотщина, халтура. Добре поне, че понякога долитат пришълци и объркват тези дисертанти… Казвам това, Нона, за да ви озлобя срещу халтурата. Не бива да чакаме пришълците. Колкото пъти видим халтура, толкова пъти трябва да се нахвърлим върху нея — с шум, с вопли, по женски — само да не й позволим да разцъфти. Не бива да плодим нови Пиреевци.

— Напълно съм съгласна.

— Щом сте съгласна, вдигнете на вашия Горбачевски безмилостен скандал. Няма да предприема административни мерки, но го предупредете, че следващия път няма да има пощада… Защо стоите? Седнете, разговорът не е завършен.

Нона седна, изтри челото си с кърпичка, поправи прическата си. „Чудесно започвам новата работна година, няма що…“

— Аз ще предупредя Горбачевски — каза тя, като вдигна глава. — А впрочем, Вера Фьодоровна, ще подам докладна — за повишение заплатите на Горбачевски и Марк Варламов.

— Миналата година дадох на Горбачевски добавка от десет рубли. Впрочем той, струва ми се, се яви на конкурс? Темата е утвърдена, доколкото помня. Е, защо тогава протака дисертацията си?

— Протака — сви рамене Нона.

— Добре, донесете докладната, аз ще помисля. Сега, Нона, ето какво. Четете ли френски?

— Не. На английски мога.

— Тогава ето ви превода от френски. — Директорката потърси сред книжата на масата и подаде на Нона лист с машинописен текст. — Четете бързо.

Нона прочете писмото.

„Мадам!

С удоволствие използувам повода да Ви напиша това писмо. Работата е там, че през този сезон Вашият покорен слуга има намерение да проведе комплексно изследване на течението на Западните ветрове в диапазон от пролива на Дрейк до бреговете на Австралия. Ако се съди по някои изказвания на Вашия сътрудник, мосю Ур, който беше това лято при мене в Океанариума, такова изследване може да представлява за Вас определен интерес.

Бих бил щастлив, мадам, ако проведем съвместно работата. Би ми се искало в частност да изпитам в океана методиката, за която ми разказа в най-общ вид мосю Ур при нашите — уви, твърде малобройни — беседи в Санта Моника.

Ако идеята за съвместната работа не извиква у Вас отвращение и бъде сметната от Вас за полезна, то бъдете любезна да съобщите Вашите съображения по приложения от мен план за изследванията, а също така за техническите и други условия на сътрудничеството, които ще пожелае да предложи съветската страна. Аз съм готов да приема на своя кораб лично Вас, мадам, и двама-трима Ваши сътрудници океанолози. От съобщенията на съветската преса аз узнах за поразителната история на мосю Ур, а също и за това, че той, за щастие невредим, се е върнал благополучно във Вашия прекрасен град. Бъдете така добра, мадам, да предадете на мосю Ур сърдечни поздрави и специалната покана, да участвува в експедицията, ако, разбира се, той сметне това за възможно. Използувам случая да изпратя на мосю Ур един предмет от личните му вещи, който забрави в Океанариума.

Набелязаният от мене срок на отплуване на «Дидона» е краят на декември т.г.

С най-добри пожелания, мадам, искрено Ваш:

Жул-Сигисбер Русто, директор.

Санта Моника, 22 септември.“

Нона се усмихна и сложи листа на масата.

— Не знаех, че Русто е толкова куртоазен — каза тя.

— Какво ще кажете за предложението на стареца?

— То не извиква у мене отвращение. Напротив.

— Русто е хитър. Тоест аз не се съмнявам, че той радушно ще приеме в експедицията мене или друг океанолог, но е ясно, че му е нужен Ур. — Вера Фьодоровна погледна натъженото лице на Нона. — Аз звънях в Москва относно предложението на Русто. Вероятно началството ще се отнесе благосклонно към него. Но въпросът сега, мила Нона, опира до Ур.

Нона кимна мълчаливо.

— Аз никога не съм вярвала в пришълците — продължаваше Вера Фьодоровна и барабанеше с пръсти по настолното стъкло. — Пришълците не се побират в главата ми. Аз и сега подозирам някаква мистификация в тази история с Ур. Нали той е склонен към мистификации, а?

— Не — поклати глава Нона. — Той дори не знае какво е това. Той е напълно натурален.

— Искате да кажете — непосредствен? Аз съм на друго мнение, макар че вие по-добре го познавате. Обаче непосредствеността на този… хм… потомък на Навуходоносор…

— По-точно — прародител — вмъкна Нона. — И доста далечен. По време ние сме много по-близо до Навуходоносор, отколкото Ур — от противоположната страна на времето.

— Аз съм просто потресена от този факт. — Вера Фьодоровна иронично хихикна. — Слезте на земята, Нона, и слушайте внимателно. Ние трябва непременно да получим съгласието на Ур да доведе докрай своя проект. Имам пред вид обосновката на този странен факт, който вие открихте на Джанавар-чай. Тази същата „джаномалия“ имам пред вид. Сега, когато е установено, че Ур се е шматкал между високоразвити пришълци, към неговия проект могат да се отнесат твърде сериозно. Разбирате ли?

— Да. Само ми е неприятен този израз „се е шматкал“.

Вера Фьодоровна яростно примижа към Нона, после тръсна своята медно рижа грива и се усмихна:

— С вашия пуризъм^[46], миличка, би следвало да стоите по-далече от океанологията. Сама не знам защо ви търпя… Е, накратко. Всичко сега зависи от Ур — нашата океанска тема, експедицията, а може би и по-значителни неща. Ур сега живее при родителите си, в колхоза. Това е близо до града… но вие сте били там. Заминете за колхоза и уговорете Ур да се върне в института, поне докато подготви проекта. Предайте му поканата на Русто и изпратения от него пакет. Вземете от Нина писмото за Ур. Писмата и пратката на Русто са достатъчен повод за посещение, как мислите?

— Достатъчен са… Но не ми се иска, Вера Фьодоровна… По-добре изпратете Горбачевски.

— Не. Можете да вземете Горбачевски със себе си, но само вие можете да уговорите Ур. Няма защо да ме гледате с тези сини очи, аз знам какво говоря. Вървете и изпълнете волята ми.

Нона се върна в работната си стая с разсеян вид. Там Валерий и Рустам усърдно се трудеха над вертикалния разрез на солеността на водата в източната част на Каспийско море. Нона помоли Валерий да прекъсне работата си и започна да „вдига скандал“. Той навъсено въртеше върху масата флакончето с туш.

— Е, стига — каза той, без да я дослуша. — Докога ще ме възпитаваш? Ясно е, наруших, хванаха ме, готов съм да понеса наказание. В почивката ще отработя половината час, загубен от работното време. А дали ще вземам поръчки от студентите си е моя работа.

— Не е само твоя — вяло възрази Нона. — Ти приучваш студентите към шмекерии и безотговорно отношение…

— Към нищо не ги приучвам! — кипна Валерий. — На момчето трудно му върви курсът по детайли на машините — и какво? Защо веднага шмекерии и безотговорност?

— Тихо, тихо, друже — меко се намеси Рустам. — Не вдигай шум. Нона е права за едно, ти — за друго. Ако студентът сам не иска или не може да чертае, той ще намери кого да помоли. Валера ще откаже, друг ще му го начертае. Нали. Така че нека Валерка да спечели. Но не в ущърб на работата, разбира се. И не бива да шумите — ласкаво повтори той. — Защо да помрачаваме атмосферата?

— Миротворец! — промърмори Валерий и погледна косо Нона.

Погледна и остана поразен. Нона седеше зад бюрото, стиснала с пръсти слепоочията си; горчива вертикална бръчка се врязваше в гладкото й безоблачно чело и по бузите й бавно се стичаха сълзи.

Трета глава
Когато планината не отива при Мохамед…

„Напразно моят разум кормилото държеше!

Вилнеещата буря не искаше да спре

и — кораб стар — тресеше се душата ми, тресеше

без мачти — сред безбрежно чудовищно море!“^[47]

Шарл Бодлер, „Цветя на злото“.

Ур идваше от кладенеца с две кофи вода. Дългата му утринна сянка се плъзгаше вляво от него, като се начупваше върху оградата от неодялани камъни. Под краката му шумоляха опадалите листа.

От всички земни работи най-много му харесваше тази — да носи вода. Това беше хубава работа: мускулите са напрегнати, а мислите летят леко и свободно и ти вървиш, през утринната игра на светлини и сенки, не задържаш погледа си на нищо специално, само внимаваш да не се разлее водата от кофите.

После, докато пиеше силен чай и ядеше прясно изпечената питка с масло и сирене, Ур благодушно слушаше как майка му убеждава баща му в необходимостта да се купи прахосмукачка. Тя беше видяла такава в града, когато живя при леля Соня — червена, бучаща, с дълъг хобот, в който като че вятър всмукваше парченца хартия, прах, трохи от кухнята.

— Не ни трябва прахосмукачка — запъваше се на трудната дума Шам.

— Трябва! Трябва! — Каа втренчи в мъжа си неистовия си пламтящ поглед. — Да не сме по-лоши от другите хора, които имат прахосмукачки?

Ур поглеждаше към госта. Павел Борисович Решетник слушаше караницата между стопаните с тънка непроницаема усмивчица и сърбаше чай със сухар. От тлъстото овнешко, с което Каа го гощаваше повече от седмица, Павел Борисович го заболя стомаха и той втори ден живее на минимум храна и напитки. Гостът беше със син спортен костюм, опънат върху ранното му коремче. Очилата му стояха малко накриво.

„Сигурно се наслаждава на необикновеното съчетание на думата «прахосмукачка» със старошумерския диалект“ — помисли си Ур, като забеляза тънката усмивчица на госта.

— Метлата много добре чисти пода — каза Шам, изтри устните си с длан и стана от масата.

— Прахосмукачката е по-хубава! — твърдо настояваше на своето Каа.

След закуската Шам тръгна за фермата. Той сега пак работеше в животновъдната ферма, нещо повече — беше дясна ръка на новия й завеждащ, с което много се гордееше. Гостът започна да помага на Каа да разтреби масата и да измие съдовете и се разприказваха за най-различни неща, а Ур тръгна бавно към отдалечения ъгъл на двора, където под навеса стоеше дървен нар.

Ур донесе от града два сандъка книги, които му бяха дадени със специално разпореждане от библиотеката на местния университет. По цели дни той лежеше на нара под навеса и четеше ли, четеше, размишляваше над прочетеното и видяното и се наслаждаваше на покоя. Той знаеше, разбира се, че този покой няма да е за дълго, но му се искаше да продължава до момента, когато там ще решат неговата по-нататъшна съдба.

Той протегна ръка и взе от табуретката томчето от серията на литературните паметници. Тук беше древногерманският епос за нибелунгите и Ур бързо го прелисти, а когато стигна до мястото, където Зигфрид загива, се замисли.

Това, изглежда, беше древна мечта на човечеството — мечтата за неуязвимост. Ахил в детството си е бил изкъпан в река Стикс, която направила тялото му неуязвимо, освен петата, за която го държали. Зигфрид се изкъпал в кръвта на дракон и кожата му станала непробиваема, но и тук случайността издебнала героя: при къпането върху гърба му, между лопатките, паднал зелен лист от дървото. И какво? Ахил е бил убит от стрелата, пусната от Парис право в петата му. Копието на коварния Хаген от Тронеге поразило Зигфрид точно в уязвимото място — между лопатките.

Мечтата за неуязвимост не се сбъднала и в по-късните времена. Стоманените ризници спасявали рицаря от удара на меча, но станали несигурни, когато било изобретено огнестрелното оръжие. После бронята се появила в ново качество: поставили я върху колела, върху гъсеници. Оръжейниците е трябвало здраво да поработят, за да изобретят бронебойни снаряди, да напипат ахилесовата пета на танковете. Оръжието и защитата от него като че се състезавали в непрекъснатия бяг напред. И ето, най-после се появило оръжие, от което няма защита. Зеленият лист на уязвимостта покрил цялата планета…

Няма ли защита? Има, разбира се. На езика на Еир тя се нарича приобщаване към общия разум…

Ур затвори очи. Томчето с нибелунгите, стиснато в ръката му, увисна от кушетката.

По внезапна асоциация пред мисления поглед на Ур се появи просторна зала, осветена с червеникава светлина. В навечерието на приобщаването той, Ур, и група негови връстници седят пред контролните машини, проверяват пак и пак своята подготовка. Собствено седи само Ур, неудобно му е да стои пред ниския апарат. Той гледа през очилата текстовете с въпроси, които плуват по екрана, и старателно формулира на ум отговорите, радва се, когато сигналната лампичка потвърждава тясната правилност. Той е в прекрасно настроение. И не веднага забелязва, че до съседната машина, отляво, става нещо. Изведнъж там съседът му, негов връстник, някак клюмна, бавно се завъртя на място, люспестата му опашка щръкна. Учителят бързо дойде и го извлече към изхода на залата, както беше прикрил безжизнено окото си с клепача. Едва по-късно Ур узна от случаен разговор, че връстникът му не се е разболял, не — той просто не е могъл да овладее своето отвращение от Ур, от неговата гладка бяла кожа, от това, че той, отговаряйки на въпросите на ум, движи розовите си лепенки, разположени под безобразно късия нос…

Разбира се, Учителят заглади конфликта. Но чувството на тъга у Ур остана задълго. Ах, той би дал много, за да не се различава от връстниците си, за да има истинско голямо око, а не жалки цепнатини, на които трябва да слага направените специално за него очила… за да стои пред машината като връстниците си, опрян удобно в три точки…

После, след приобщаването, когато той започна да работи на станцията за синтез, вече не се случи подобно нещо. Възрастните еирци умееха да се владеят, нито веднъж не позволила Ур да почувствува, че той е друг, различен от тях. И все пак той чувствуваше това…

Плуват спомените. Ето, той долетя да навести родителите си в тяхното странно жилище, разположено в отдалечено място, за да не привлича прекомерно вниманието. Баща му се оживи, повика го на празното място, за да се поупражняват в мятане на камъни, но Ур отказа. Стига, времето на детските забавления мина, не му е нужна нито прашката, нито камъните. Майка му, разбира се, започна да нарежда на любимата си тема — ах, синчето порасна, трябва да се ожени, а по тези места няма нито една девойка, ах, ах… Той, Ур, не знае какво е това девойки, пък и не иска да знае, те не са му нужни. Само да успокои майка си по-меко… И в този момент баща му изведнъж удря с юмрук по стената, започва да крещи и да тресе ръце… „Искам отново да умра! — крещи той страшно. — Нека бог Аму ме вземе при себе си, не мога да живея повече тук! Или да умра, или обратно в долината — водата в нея отдавна е спаднала…“

Наложи се Ур да отиде при Учителя.

„Моите родители искат да се върнат на своята планета — каза той, — на Земята“.

„Знам. — Учителят направи утвърдителен жест. — Но ще съумеят ли сега да живеят в променения свят? Ти си запознат с принципа на относителността на времето.“

„Да, аз изчислих. На Земята са минали около три хиляди години.“

„Лошо си изчислявал. Ще минат още толкова, докато корабът измине обратния път.“

„Ох! — възкликна Ур. — Наистина… Шест хиляди земни години… Разбира се, животът там много ще се измени. Нали земните хора са склонни към бързо развитие.“

„Развитието там не е толкова бързо, колкото неравномерно — каза Учителят и направи знак, означаващ състояние на дълбок размисъл. — Според нашите прогнози, за шест земни хилядолетия то може да поеме в опасна посока. Оръжието на твоя баща много ще остарее до момента на завръщането ви и той няма да бъде способен за самозащита.“

Като чу това, Ур също се замисли. Ето, и Учителят потвърждава това, че на Земята не може да се живее без оръжие. Той си спомни как баща му го поучаваше: „Когато хвърлиш първия камък по врага, който не те вижда — мълчи. Но ако врагът те е забелязал, нахвърли се върху него с вик, за да разбере, че ти си страшен и безжалостен и спасението му е само в бягството. Иначе твоите овни ще бъдат отвлечени и Стопанинът на водата ще се разгневи…“ За Ур тези наставления не бяха необходими и той се упражняваше в мятане на камъни само за да не обиди баща си, но беше удивително това странно удоволствие, което изпитваше, когато улучваше целта. Имаше усещането, че е постигнал нещо.

„Трудно ми е да разбера за какво мислиш сега — каза Учителят. — Обясни с думи. — И когато Ур обясни, той се замисли още повече, а после каза: — По земни изчисления ти нямаш още двайсет, нали? Значи ще бъдеш още млад, когато се върнеш на планетата на своите родители…“

„Но аз не искам там! — изплашено възкликна Ур. — Аз искам да живея у дома!“

Обаче Съветът на Мъдрите реши другояче. Главната машина, която прогнозираше вариантите на развитие на човечеството, правеше изводи, с които трябваше да се съобразяват. Те, прогнозите, общо взето, се отнасяха за далечното бъдеще. И все пак чувството за отговорност ги подбуждаше още сега да се погрижат за безопасността на бъдещите поколения. Тогава беше решено да направят сериозните енергетични разходи, свързани с изпращането на кораба в отдалечената област на галактиката — към опасната планета на име Земя…

Последният разговор с Учителя в навечерието на отлитането…

„Ти външно няма с нищо да се отличаваш от тях. Но по времето, когато долетите, там ще има много промени. Аз дори допускам, че народът, който говори на езика на твоите родители, ще е изчезнал.“

„Да, това е възможно“ — наведе глава Ур.

„Ще ти бъде трудно. Необходимо е колкото може по-бързо да свикнеш, да се научиш да правиш всичко като тях, да им подражаваш и в най-малките дреболии. Много ли си разстроен?“

„Страх ме е“ — призна Ур.

Учителят направи знак на съчувствие.

„На кораба родени — каза той, — ние вярваме в твоите способности и в твоята преданост.“

„Не се съмнявай, Учителю — тъжно каза Ур. — Тук е моят дом, тук е всичко, което ми е скъпо. Аз знам своята задача.“

„Тя има огромно значение за бъдещето на Еир.“

„Знам, Учителю.“

„Мъчно ми е, че се разделям е тебе, на кораба родени. Аз ще умра, докато ти си в полет. Ще ти съобщят, когато дойде времето да се настроиш на общуване с новия Учител. Сбогом и щастливо връщане у дома.“

Дълъг, дълъг беше пътят към Земята. Баща му изнемогваше от еднообразния живот в ковчега, майка му тъгуваше, като виждаше, че върху бузите на Ур се е появила брада, знакът на възмъжаването: не бива мъжът на такава възраст да няма жена. Що се отнася до Ур, то той нямаше време да скучае. Готвеше се за изпълнението на задачата. Старателно изучаваше информацията за опасната планета — предишната, събрана от експедицията, и новата, която маяците редовно доставяха на борда на кораба. Тази нова информация беше твърде обща, тя даваше представа само за силните сътресения в кората на планетата, за състоянието на атмосферата и магнитното поле. Освен това тя беше като че ли пресована — събитията от различни времена се струпваха едно върху друго, така че беше необикновено трудно да се определят техните дати. Сега Ур, разбира се, знаеше какви именно събития бяха зарегистрирани от маяците, знаеше точните им дати.

Например силното локално сътресение на кората беше вероятно изригването на вулкана Кракатау през 1883 година.

1908 година — отново сътресение, но от друг характер: увеличение на серните съединения в атмосферата не е отбелязано, но е наблюдаван радиоактивен фон. Това е падането на космическото тяло, наречено „Тунгуски метеорит“.

1940–1945 години — чести и многобройни сблъсъци върху голяма площ от планетата, изхвърляне в атмосферата на огромни количества азотно серни съединения Световната война.

1945 година Взрив от атомен произход в атмосферата, а скоро след това — още два силни взрива. Това са — изпитването на атомната бомба в Аламогордо, а после — Хирошима и Нагасаки.

По-късно маяците зарегистрираха дълга серия от взривове с нарастваща мощност в атмосферата, под водата и под земята. Изпитания на ядрено оръжие.

И вече бяха близко до звездата, наричана от земните хора Слънце, когато корабът получи данни за излизане в околоземна орбита на космически тела от изкуствен произход. И най-накрая — информация с извънредна важност за полети на изкуствени апарати от Земята към други планети от същата звездна система.

Изглежда, главната машина на Еир не беше сбъркала в своите страшни прогнози.

Последни седмици, дни, часове преди приземяването. Десантната лодка премина в околоземна орбита, като поддържаше постоянна връзка с кораба, който остана на орбита около последната планета на тази система. Под лодката преплуваха познатите от картите очертания на материците, тук-таме скрити от облаци. Удивителни облаци — с каква скорост летят под могъщите ветрове на Земята! Но Ур беше поразен най-много от водата. Сините океани на планетата задържаха неговия поглед, не му омръзваше да ги гледа, да ги гледа…

Картините, разгънати върху екраните, бяха непонятни за баща му и майка му. Те не знаеха, че Земята е кълбовидна и нямаше защо да се опитва да ги убеди в това. Но те искаха ковчегът да се насочи към долината край Реката. В отчетите на онази експедиция се беше запазила само ширината на мястото — една дванадесета част от кръга на север от екватора. Ур насочи лодката по този паралел.

Планини, планини, океански бряг, океан… отново планини, дълга еднообразна равнина, сигурно пустиня… море… ето това място май че е между четири морета — тук има и планини, и равнини около големи реки… „При следващия кръг ще се приземя тук“ — изведнъж реши Ур. Трябва да кацне върху вода, както го съветваше командирът на кораба. Неопитен пилот като Ур по-лесно ще кацне върху вода. Кое море да избере?

Ето това, зеленото, затвореното — като че е най-подходящо.

„Така, излизам от орбита.“

Автоматите опипаха водата, определиха плътността и температурата, и прочие. Всичко, разбира се, не може да се узнае, малко ли тайни крие тази странна непозната среда. Но… не можеш да избираш…

Ур докосна клавиша на приземяващия автомат. Ох, трасето на спускане е доста стръмно… Сега вече е късно да се поправя…

Лодката със свистене се вряза в зелената вода.

Той задряма. По-рано никога не беше спал през деня. Но сега, по цели часове излегнат на кушетката под навеса, той с учудване забеляза, че редовете на страницата като че се замъгляват, а клепачите му сами се спускат и закриват очите…

През съня си Ур чу смях, кудкудякане на кокошки. За миг той отвори очи и се повдигна на лакът.

С гръб към него, до лятната кухня стоеше човек в кафяво велурено яке и джинси, е чаша в ръка. Майка му издухваше табуретката и му предлагаше да седне, а до нея стоеше Нона. Черницата, от която не бяха окапали всички листа, шумолеше над тях и петната слънчева светлина се плъзгаха по лицето на Нона, обърнато към Ур.

— Видя ли — каза тя, — събуди го.

Велуреното яке бързо се обърна и показа на Ур рижа брадичка и засмени очи.

— Здравей, Шамнилсинич! — извика Валерий.

— Привет, Валерий — приближи Ур към гостите. — Здравей, Нона.

Той стисна нейната тясна прохладна ръка.

— Здравей, Ур. — Тя го гледаше спокойно, със слаба усмивка. — Отдавна не съм те виждала…

Валерий започна да разказва как плиснал от чашата неизпита вода и случайно улучил една кокошка.

— Съвсем не е случайно — прекъсна го Нона. — Видях как се прицели. Ур, ние ти донесохме поща. И този пакет — пратка от Русто.

— От Русто? — Ур най-после свали поглед от лицето на Нона и разтвори пакета. — А, това е самобръсначката ми, аз я забравих там…

Каа донесе втора табуретка от верандата и като бърбореше нещо, покани гостите да седнат. После пъхна крака в домашнотъкани пъстри чорапи в чехлите и изтича навън от двора.

Ур запозна гостите с Решетник.

— Разрешете да поговоря с вас. — Валерий хвана Решетник под ръка и го поведе към верандата. — Вие, разбира се, сте чели книгата на Вулли „Ур на халдейците“ в превод на Менделсон? Ето, там е казано, че културата на Джемдет-Наср рязко се отличава…

— Ур, ние дойдохме по работа — започна Нона, обаче нещо в неговото лице я накара да спре. — Ти много си се променил — каза тя, като изпита неясна тревога от неговия втренчен поглед. — Решил си отново да пускаш брада?

— Не… — Ур прекара ръка по обрасналата си буза. — Просто не съм се бръснал… Аз сега!

Той взе самобръсначката, изпратена от Русто, и започна с нервни движения да навива пружината. Нона се опита да го спре, но той не я слушаше и забръмча със самобръсначката. Нона с въздишка се обърна, загледа се към верандата.

Там Валерий и Решетник водеха оживен разговор за произхода на шумерите.

— Почакай, Ур, после ще се дообръснеш — каза Нона и той послушно замря и отпусна бялата кутийка на самобръсначката на коляното си… — Нека поговорим, докато не са ни попречили, ако не възразяваш. Ур, аз за нищо няма да те питам… Само не ме прекъсвай… Няма да се намеся в нищо, няма да посегна нито на твоето време, нито на твоите планове. Но имам една молба. Не само моя. И Вера Фьодоровна те моли, и… ако щеш, целият институт…

Припряно и развълнувано, ужасявайки се от собственото си многословие, Нона изложи молбата. Ако се доведе докрай проектът, над който той, Ур, работи с такова увлечение… изобщо, ако се завърши обосновката на ефекта, наречен, ако Ур си спомня, „джаномалия“… Да, разбира се, тя не се е съмнявала, че той си спомня… лично тя чудесно си спомня пътуването до Джанавар-чай и често си спомня… спомня си как приборът показа излишъка от електроенергия… Та ето, ако този проект се доведе докрай, той сигурно ще предизвика голям интерес. Твърде е вероятно, че ще бъде разрешена голяма изследователска работа в океана. Впрочем Жул Русто подготвя експедиция и предлага съвместно изследване на течението на Западните ветрове. Ако Ур иска да прочете писмото на Русто, ето превода…

Ур бързо погледна писмото и го върна на Нона.

— Нашите навярно ще се съгласят за съвместна работа с Русто — продължи Нона с по-спокоен тон. — Ти, разбира се, си свободен да не вземеш участие в нея, ако не искаш. Но ние всички много, много те молим, Ур, да се върнеш в института за кратък срок, за да завършиш проекта. При твоята работоспособност това ще отнеме не повече от два месеца. Ние ще ти помогнем…

Ур мълчеше, прегърбен върху табуретката, и си играеше със самобръсначката.

От верандата се чу тихият глас на Решетник.

— Не е ли по-логично да се допусне, че шумерите и древните тюркски племена са имали общи предци с някакъв праезик, чиито елементи са се запазили в езиците на двата народа? Езикът е сложен организъм и ако имаме пред вид неговата дискретност…

— Нона — вдигна глава Ур, — ти само затова ли пристигна, за да ми кажеш това? Да завърша своя проект?

— Да. Както изглеждаше, ти нямаше намерение да дойдеш в института… Какво пък, щом планината не отива при Мохамед…

— Разбирам. За два месеца сигурно ще мога да завърша изчисленията. Дори мисля, че по-рано. Но, виждаш ли, моите планове малко се промениха…

— Ур, само не бързай да отказваш! — възкликна Нона. — Спомни си как говореше за океана от евтина електроенергия… за съчетаването на магнитната и географската ос… Спомни си, Ур! Не мога да повярвам, че съвсем си изгубил интерес към всичко. Сега аз знам за твоето необикновено минало… но, каквото и да е било, ти си човек, Ур. Човек сред хора…

Портата скръцна, в двора влязоха Каа и усмихнатият Шам в своята карирана риза, пусната върху панталоните, с жълта плетена кошница, от която стърчаха лозови листа.

— Още веднъж те моля, Ур: не бързай да отказваш — каза Нона и стана. — Помисли добре и ми съобщи по телефона решението си. Става ли? Или ми напиши картичка.

— Добре — каза Ур и също стана. — Ще помисля, Нона.

Както и да се опитваше Нона по-скоро да замине, от това нищо не излезе. Щом, Каа искаше да нагости с обед, тя гощаваше и Нона разбра, че е безсмислено да се съпротивлява на нейното гостоприемство. Ядоха долма — месни сарми в лозови листа и това — Нона трябваше да признае — беше много вкусна долма. Само Решетник, кандидатът на науките, не яде. Той пи чай със сухари и очилата му иронично проблясваха.

Валерий обяви, че ще яде и заради Решетник и потвърди думите си с дела. Той беше оживен и весел. Каза на Ур, че скоро ще се жени за Аня и отсега го покани на сватбата. Каза още, че разчита на помощта на Ур по някои математически въпроси от дисертацията, която той, Валерий, най-после е започнал да пише.

Каа горещо се заинтересува от съобщението за предстоящата сватба. Тя устреми към Валерий неистово любопитен поглед и започна да разпитва за подробностите — колко ще струва сватбата, какъв откуп трябва да се плати на родителите на невестата и за подаръците, и за други неща — Решетник, тънко усмихнат, превеждаше от шумерски на руски и обратно, а после Каа започна да се оплаква от сина си, който все не се жени и с това й причинява ужасна мъка. Ур седеше мълчаливо, втренчен в чашата със силен чай. Едната му буза така си остана небръсната.

Гостите заминаха. Шам тръгна за фермата.

— Виждаш ли, и Варели ще се ожени — обърна се Каа към сина си и започна да мие съдовете в голям леген. — Ох, мъко моя! Кога и ти ще се ожениш, Урнангу?

— Някога — търпеливо отговори Ур и отиде до кушетката.

Легна и започна да разпределя донесената поща. Най-напред отвори големия плик от плътна жълта хартия с цветен фирмен знак и четлив надпис: „Fraser Cubic-Eggs Ltd“. От гланцовата повърхност на списанието го погледна засмяната Анабел Ли. Тя беше заснета в моряшко костюмче на борда на яхтата, косите й бяха пронизани от слънцето и вятъра, а долу, под стройните й крака, имаше червени букви:

„НИКОЙ НИКОГА НЕ МИ Е ХАРЕСВАЛ ТОЛКОВА, КОЛКОТО ПРИШЪЛЕЦЪТ ОТ КОСМОСА — КАЗВА АНАБЕЛ ЛИ ФРЕЙЗЪР, ВЖ. СТРАНИЦА 7.“

Ур погледна посочената страница. Там имаше много жив репортаж, написан по думите на Анабел Ли за това как те се запознали в Санта Моника, как тръгнали за Одерон и там попаднали в грандиозния бой на студентите с полицията и как Анабел Ли с помощта на своя баща, преуспяващ собственик на фирма за кубически яйца „Fraser Cubic-Eggs Ltd“ (Валънтайн, Небраска), се опитала да освободи мистър Ур от затвора, но френската полиция притиснала здраво пришълеца. Краят на репортажа беше посветен на описание и възхвала на кубическите яйца — как те са вечно пресни и не се развалят.

Ур прелисти още и откри една бележка. От нея приятно миришеше на парфюм и беше написана на машина:

„Как сте, мистър Ур? Вие сега сте ужасно знаменит, за вас пишат във вестниците повече, отколкото за Елис Купър. Както виждате, журналистите не отминаха и нас с деди и ви изпращам броя на списанието. Полюбувайте се, а ако не искате, хвърлете го на боклука, аз няма да се обидя. Приятно ми е да си спомням как се запознахме и как вие се сражавахте в Одерон, за да ме защитите (не е ли истина?) и как се влюбих във вас до ушите. А вие спомняте ли си за мене? Пращам ви още и изрезки от вестниците, подбрах най-интересните, е, разбира се, от тези, които ми попаднаха пред очите. Ако пожелаете, деди ще ви изпрати сандък с кубически яйца. Ужасно е несправедливо, че в Русия не знаят за тези яйца — така казва деди и, разбира се, е прав. Ур, заповядайте в Америка!

Искрено ваша Ен.“

Ур се усмихна и прочете още веднъж писмото. После изсипа от плика изрезките от вестници.

Какви ли само плодове на смелото въображение нямаше тук! Ето серия пъстри рисунки, проследяващи земния път на пришълеца — от момента на приземяването до страшните изтезания, на които руснаците подлагат „човека от Алтаир“, за да изтръгнат от него тайните на алтаирското оръжие за масово унищожение. Ето снимка на пришълеца — заплетена риболовна мрежа, сякаш увиснала във въздуха. Ето друга — гущер, който седи върху нещо подобно на комбайн за прибиране на царевица; гущерът е голям, а комбайнът е малък — доста забавна комбинирана снимка. Още една снимка — тристенна призма, обвита с бодлива тел. А сто и бледо женско лице с печални очи и дълги тъмни коси — и надпис, известяващ, че това е истинската снимка на пришълеца, получена от секретен руски източник.

Ур въздъхна и взе другите писма.

„Пишат ви пионери от 7 «А» клас на училище № 2 от град Пятигорск. Молим ви да дойдете на отряден сбор на 15 октомври, посветен на проблемите по овладяването на Космоса…“

„Като специалист се интересувам от методите, за оформяне на витрини на универсални магазини на другите планети…“

А ето едър почерк, зелено мастило: „Уриел!“ Това писмо Ур прочете внимателно.

„Сега, когато зная кой си ти и твоята страшна съдба съвсем загубих спокойствие. Уриел умолявам те прости ми аз извърших това в минута на раздразнение от твоето невнимателно отношение към мене, тоест написах анонимно писмо до управлението. Иван Сергеевич ме утешава казва, че ти отдавна всичко си забравил и изобщо ти си добър, но аз страшно се измъчвам и затова реших да ти пиша и да те помоля за прошка. Уриел пиши непременно, а иначе ще полудея имам нови кучета правя много интересен нов номер ще го покажа на гастролите в Сиктивкар^[48], където заминаваме тези дни. Ти ми пиши там аз много ще чакам. Пламенен привет от всички наши и особено от Иван Сергеевич.

Марина Морска.“

Ур обгърна с поглед дворчето с утъпканата пръст, кокошките, които изследваха тази земя, лятното огнище, варосаните стени на къщата под шиферния^[49] покрив. Дебели гроздове червеникаво лилав лук висят на верандата. От стаята се чува бърборенето на телевизора — майка му е свършила с готвенето и чистенето и сега ще гледа всички предавания подред. Лингвистът Решетник е седнал на верандата с бележника си, пише нещо.

Ур взе изрезките и тръгна към верандата. Решетник го погледна и затвори бележника.

— Искате ли да видите моите снимки? — Ур му подаде изрезките и седна до него, като обхвана коленете си.

Решетник разгледа снимките, като току се подхилваше.

— Това е Бичер Стоу — каза той и посочи печалното женско лице.

— Кой?

— Хариет Бичер Стоу, която е написала „Чичо Томовата колиба“.

— А-а, книгата за робството в Америка. Чувал съм, но не съм я чел. А би трябвало да я прочета… Та нали аз съм син на роб от древния Шумер, нали, Павел Борисович?

— Е, не съвсем. Вашият баща, доколкото разбирам, не е бил роб в класическия смисъл. Той е разчитал, след като отработи на стопанина откупа за съпругата си, да получи късче общинска земя. Но, общо взето, работата е отивала именно към робство. Това типче, Издубар, когото вашият баща нарича Стопанин на водата, напълно е бил узрял за робовладение.

— Да, да, помня, вие казвахте… — Ур опря брадичката си в коленете. — Баща ми е имал късмет: навреме е изчезнал… Скучно ми е, Павел Борисович… Разкажете ми нещо…

— Вече не зная какво да ви разказвам. — Решетник добросъвестно навъси чело и помръдна дебелите си пръсти, събирайки мислите си. — Е, щом започнахме за робския труд…

И той, подсмивайки се, започна да разказва как един древногръцки поет, Антипатър Тесалоникийски, някога бил възхитен от изобретяването на водното колело и пламенно възпял тази сама по себе си извънредно важна техническа новост, мислейки наивно, че сега робите могат да бъдат освободени от изнурителния труд. С други думи, робството ще рухне пред водното колело и отново ще настъпи златен век.

С вкус, леко извивайки, Павел Борисович каза наизуст това стихотворение, което сам, още като студент-вундеркинд, беше превел на руски език:

„Слушайте новината, чиято съдба е да въртите воденичните камъни.

От днес дайте отдих на уморените си ръце и спете спокойно.

Нека петлите се надвикват в предчувствие на утрото — спете!

Отсега речните нимфи-наядите вършат вашата работа.

Скачат като светли звънки струйки върху водното колело,

весело танцуват нимфите-наяди върху звънките подвижни стъпала,

тежките воденични камъни въртят със своята весела игра.

Вие, роби, сега без усилие ще заживеете щастлив живот.

Ще познавате само насладата, ще забравите тежкия труд.

Благодарете на боговете милосърдни, изпратили тази замяна —

обръча стъпален, бързо завъртян от игривия ручей.“

— Много е интересно — каза Ур.

— Наистина ли? — изсмя се поласканият Решетник. — Получава се чудесна картинка. Робите опят или се веселят на ливадата, а нимфите работят заради тях. Речните нимфи, така да се каже, въртят турбините на ВЕЦ, морските нимфи-нереидите ловят херинги, планинските нимфи-ореадите — е, да речем, строят въжени пътища, а горските нимфи-дриадите… хм… събират боклука, оставен от туристите.

— Да-да — каза Ур и въздъхна. — Водното колело не е спасило хората от робството… Павел Борисович, разрешете да ви попитам. Вие доволен ли сте от своя живот?

Решетник вдигна вежди.

— Аз съм доволен. Защо?

— Ами ето, вие сигурно сте женен, в Москва имате семейство, деца, а седите тук втора седмица и разговаряте със съвсем чужди за вас хора, записвате нещо… Не ви ли тегли към къщи?

— Тегли ме, разбира се.

— Защо тогава не заминавате? Впрочем можете да не отговаряте. Знам, ще кажете, че вашата работа ви харесва.

— Така си е. — Решетник смутено наведе очи. — Но ако вие, Ур, считате, че аз съм се заседял тук…

— Не, аз не за това. Живейте, колкото искате…

Ур тръгна бавно към огнището. Никъде няма да избяга от себе си, никъде няма да се скрие от собствените си мисли… Той преля останалата вода в тенджерата, вдигна кофите и тръгна към кладенеца. Хубава работа е тази — да носиш вода. Той вървеше и се мъчеше да си припомни песничката, която веднъж чу. „Имаше нещо такова, кофите са без вода… Значи, че… очаква ме беда…“

— НА КОРАБА РОДЕНИ, ДАДЕНО ТИ Е РАЗРЕШЕНИЕ ДА СЕ ВЪРНЕШ. ИЗЛЕЗ НА ОРБИТА И ЧАКАЙ СИГНАЛ ОТ КОРАБА.

— Благодаря, Учителю. Радвам се. Но е необходимо да остана още два-три земни месеца. Това ще бъде за преизчисляване…

— ЗНАМ, ЧЕ СИ МОЛИЛ ЗА ПО-СКОРОШНО ВРЪЩАНЕ. А СЕГА МОЛИШ ЗА ЗАБАВЯНЕ. ЗАЩО?

— Необходимо е да завърша една работа, която в същност аз сам започнах.

— В ТВОИТЕ ПРЕДАВАНИЯ СЕ ПОЯВИХА МНОГО НЕЯСНОТИ. ПРЕДАЙ ПО-ЯСНО: КАКВА РАБОТА СИ ЗАПОЧНАЛ?

— Това е проект за оправяне магнитното поле на планетата.

— ЗАЩО Е НЕОБХОДИМО ТОВА?

— Ако ни се удаде да осъществим проекта, планетата ще получи евтина енергия в практически неограничено количество.

— ЗАЩО Е НЕОБХОДИМО ТОВА?

— Тоест как защо?… Това е необходимо за благото на човечеството.

— ПО-ЯСНО! ЗА УСЪВЪРШЕНСТВУВАНЕ НА ТЕХНИКАТА ЗА ПЪТУВАНЕ В КОСМОСА? ЗА УСКОРЯВАНЕ НА ОПАСНОТО РАЗВИТИЕ?

— Не, Учителю! Не, не, тук всичко е много сложно… Опасното развитие е възможно по-скоро в условията на енергетичен глад, отколкото при излишък… Ще обясня всичко, когато се върна…

— ЩЕ СЪОБЩИШ В СЛЕДВАЩИЯ СЕАНС НА ВРЪЗКАТА. ПОДГОТВИ СЕ ЗА КРАТЪК И ЯСЕН ДОКЛАД. ТИ ПРЕДАДЕ — ДВА-ТРИ МЕСЕЦА. КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА? ДВА ИЛИ ТРИ?

— Три.

— ДОБРЕ, ТРИ МЕСЕЦА, ЗАПОЧВАЩИ ОТ ТАЗИ МИНУТА. ТИ ТРЯБВА ДА ПРЕДАВАШ ВСИЧКО ЗА СВОЯТА РАБОТА. ПОВИКВАНИЯТА ЩЕ БЪДАТ ПО-ЧЕСТИ. РАЗБРА ЛИ?

— Да. Разбрах, Учителю…

Четвърта глава
Меридиани

„Аз,

Създателят на новата енергетика,

По своя ще преобразувам воля

Светът на страдания и болка.

Ще събера цветя пламтящи

и ще отдъхна, най-после доволен.“

Л. Мартинов, „Химн на Слънцето“.

В работната стая имаше малко промени. Само шкафовете още повече набъбнаха от дебелите папки и на бюрото на Валерий се увеличиха лентите, свалени от самописците.

Рустам изпъна синкавите си от честото бръснене бузи в дружелюбна усмивка и каза:

— Ще те запиша в турнира по пинг-понг, друже. Ако ти трябват пари — вземи колкото искаш, ако щеш и двеста рубли. Какво още да направя за тебе?

— Благодаря ти, Рустам — каза Ур. — Ще поиграя малко на пинг-понг. А пари… Нали ще ми плащат?

— Разбира се — каза Нона. — Но за жилището трябва да се реши нещо. Валерий скоро ще се жени, не можеш да живееш при него. Ще трябва да те настаним в хотел.

— Защо в хотел? Защо в хотел? — Рустам енергично плесна с ръце. — Като че ли аз няма да намеря квартира. Брат ми, специалист по нефта, замина за Алжир със семейството си — двустаен апартамент стои празен — нанасяй се още днес!

Дотича Валерий, провъзгласи от прага:

— Всичко е наред! Само че от отдел „Кадри“ помолиха да попълниш анкетен лист.

— Защо? — намръщи се Нона. — Вера Фьодоровна каза, че…

— Но те не могат без анкета — трябва да ги разберем. — Валерий сложи пред Ур анкетния лист. — Пиши. Фамилия — Ур… Не, почакай… Трябва най-после да ти измислим човешка фамилия. А?

Ур сви рамене.

— Правилно — обади се Рустам. — По-рано са давали фамилни имена по името на бащата. Значи — Шамов.

— Тогава е по-точно — Шамнилсинов — възрази Валерий. — Не звучи много добре, трудно се произнася. Момчета, може би — Шумеров? Или Шумерски? Как ти харесва повече, Ур?

— Все ми е едно.

— Шумерски — каза Нона. — Така е по-добре.

— Значи, пиши — посочи Валерий графата на анкетата с пръст. — Шумерски. Име и бащино — тук трябва точно — Урнангу Шамнилсинич. Така. Година на раждане… Е, тук не знам какво да се пише. Може би трябва да напишем просто: „Преди потопа“? — Той се засмя.

— Ур е на двайсет и седем години — каза Нона. — Значи, годината на раждане…

— Но това не е вярно! В анкетата не трябва да се лъже. Пиши, Ур: четвъртото хилядолетие преди новата ера. Добре звучи, дявол да го вземе. По-нататък — място на раждане. Чуждопланетен космически кораб…

— Не трябва да плашим хората — забеляза Нона. По-добре да напишем „Транспортно средство“. Това е повече или по-малко привично: та хората сега раждат и във влакове, и в параходи…

— Една съседка в нашия двор роди в такси — каза Рустам. — Пиши, друже: „Транспортно средство“. Така ще бъде правилно.

— Какви сте… заземени — недоволно каза Валерий. — Няма у вас романтика и за копейка. Е, добре, какво има по-нататък? Националност. Пиши: древен шумер. Или как е по-точно — шумериец? Аз да имах такава анкета — ух! Пиши, Ур, защо спря?

— Не искам. — Ур захвърли писалката и стана от бюрото. — Омръзна ми. Попълвай сам, щом ти харесва, а на мене дайте папката с изчисленията. Оставих я, струва ми се, в моето бюро.

— Папката ти е у мене — каза Нона. — Наистина, Валера, попълни анкетата сам, после ще дадеш Ур да я подпише.

Тя подаде на Ур зелената папка.

Известно време Ур преглеждаше листовете, изпъстрени с цифри и скици, нахвърляни със замах, схеми, графики. После помоли за таблиците на магнитните отклонения и замря над атласа, отворен на сините простори на Индийския океан. От време на време Нона му хвърляше бърз поглед. Ур седеше с едната си страна към нея — в старата си черна блуза и изтъркани джинси — подпрял с юмрук бузата си, краката си в изкривени огромни кецове беше протегнал извън бюрото „Боже мой — изведнъж се ужаси тя, като си представи върху какви фантастични, невероятни фонове е бил изрисуван същият този профил. — Какви странни, нечовешки светове са видели тези очи… Нима той има намерение да се връща там? Нима Валерка е прав в своето предположение, че той трябва да се върне сам, дори въпреки собственото си желание?…“

Дъждът започна през нощта и валя цяла нощ без прекъсване. По улиците на хълмистата част на града се стичаха жълти потоци. Колите се движеха, влачейки след себе си пенести вълни като торпедни катери. От тролейбуса, който спря на ъгъла на проспект „Дружба“ и Малката Хребетна улица, се изсипа много народ — жителите на новия микрорайон. Пръв слезе Рустам. Той подаде ръка на Нона, помогна й да скочи от стъпалото на тротоара и те затичаха по Малката Хребетна под дъжда, който плющеше като из ведро.

— Добрият стопанин — мърмореше Рустам, тичайки — няма да пусне кучето си в такова време…

След няколко минути те завиха под една арка, пресякоха просторния като летище двор и влязоха във входа. Качиха се на четвъртия етаж, влязоха в малко антре, свалиха мокрите си шлифери и обувки.

— Ур — къде си? — Нона надникна в стаята — Ур! — Тя изплашено се обърна към Рустам. — Слушай, няма го!

Рустам пъхна босите си крака в старите чехли, зашляпа през хола и влезе в другата стая. През отворената балконска врата той видя Ур.

— Привет, друже — каза той. — Какво правиш?

— Привет — отговори Ур. — Гледам дъжда. Нона дойде ли?

— Дойде. Да вървим, че тя вече реши, че си избягал.

Рустам пропусна Ур в стаята и затвори балконската врата. После постоя малко, като се оглеждаше и клатеше глава. Ох, ще си изпати от Хусеин, по-големия си брат, когато той види в какво са превърнали апартамента му! Мебелите са разместени и навсякъде — на пода, на масата, на кушетката — карти, карти, чертежи, таблици Рустам отбоде от полирания бюфет ярко оцветената схема за примерното количество вода, преносимо от теченията в Южното полукълбо. Спор няма, схемата е хубава, но това още не е причина да се бодат кабарчета в румънската гарнитура.

— Рустам — повика го Ур от антрето, — намери, моля ти се, домашни чехли за Нона, че аз не зная къде да ги търся.

Скоро Нона излезе от банята и затропа с токовете на твърде големите за нея чехли без пети. Извади от чантата си пържоли, хляб, сирена и ябълки.

— Сега ще ви нахраня. Ти сигурно цял ден нищо не си ял? — попита тя Ур.

— Хапнах нещо. — Ур присви очи, припомняйки си. — А, изядох една пирожка, когато ходих да купувам вестници.

— Пирожката не е храна. — Нона хукна към кухнята.

— А какво е? — малко късно се учуди Ур.

Рустам, пъхнал ръце в джобовете си, разглеждаше разгънатата върху пода карта, слепена от няколко листа кадастрон.

— Май че всички температури са обозначени? — попита той.

— За този район няма сезонен термоклин. — Ур посочи с пръст пролива на Дрейк. — Валерий обеща да намери данни, но нещо не идва. Знаеш ли къде се е забавил?

— Валерка още след почивката отиде в научно-техническата библиотека. Ще дойде, няма къде да отиде. — Рустам седна във фотьойла, притиснат между купчината съдове и телевизора, и запали цигара. — На Валерка всичко му се струпа наведнъж — добави той. — Трябва да се пренася в новия апартамент, а Аня пак се заинати…

— Какво? — разсеяно попита Ур, вдишвайки аромата на месо, разнесъл се от кухнята. — Какво каза?

— Нищо. — Рустам изпусна едно след друго две съвсем правилни кръгчета дим. — Само ще си къса нервите, ако се ожени за Анка. Не зная какво да правя с него, жал ми е за тоя глупак… Ур, да беше му помогнал да напише дисертацията.

— Моля, аз съм готов. Само че според мене самият Валерка още не е готов.

— Да-да! — Рустам кимна и мъчително се намръщи като от зъбобол. — Материал колкото щеш, сядай над статистиките, изчислявай, обобщавай, но не, душата му, видите ли, не го влече. За всичко друго го влече, само не и за дисертацията. А? — Той разпери ръце, подканвайки с поглед Ур към съчувствие.

— Че какво, Валерий непременно ли трябва да защити тази дисертация? — попита той.

— Защо непременно? — учудено премига Рустам. — Никой не го задължава, щом не искаш — стой си без степен. Приличният човек трябва да има степен. На тази планета, откъдето си долетял… Еир, нали… нима там не е така?

— Не, там е другояче.

— Е, да — кимна Рустам с разбиране. — Не е по човешки. Ти не мисли, аз не смятам, че всички поголовно трябва да имат степени. Но щом работиш в институт, имаш работа с науката — защо не? Няма да стоиш цял живот младши научен сътрудник я.

— Ти си прав — каза Ур.

В този момент Нона ги повика да обядват, или, ако щете, да вечерят.

— Отварям днес вестника — каза Ур, след като се справи с пържолата и приближи към себе си чашката с черно кафе — и виждам заглавие. „Меридиани на благоустройството“. В бележката става дума за разчистването на старо пустеещо място за градина и детска площадка. Това е хубаво, но какво общо имат тук меридианите? Меридианът все пак е определено географско понятие. Или той има и друго значение?

— Няма друго значение — усмихна се Нона, която пиеше кафето си на малки глътки.

— Защо обиждат така паралелите, всичко се пада на меридианите? — продължаваше Ур. — За паралелите чух само в една песен, тия дни я предаваха по радиото — хубава песен, само че там според мене е казано неправилно „Нашето гостоприемство е познато на пратениците на далечните ширини.“

— Какво неправилно има тук? — попита Нона.

— В песента става дума за Москва и Париж, а разстоянието между тези градове по ширина не е чак толкова голямо — шест пъти по-малко, отколкото по дължина. Трябва да се пее: „Пратениците на далечните дължини“.

— Не издребнявай, друже. — Рустам сдъвка последното парче месо. — Щом не ти харесват нашите песни — изпей ни своите, които пеете на тази планета… Еир, нали?

— Там не пеят песни.

Рустам опули очи и възкликна:

— Но слушай, та това е съвсем скучна планета! Не пеят песни, дисертации не защищават, с какво се занимават там? Само с астрономия?

— Бих могъл да ти отговоря, Рустам, но моите обяснения едва ли ще бъдат полезни или интересни. Представи си например такова развлечение: поток от трептения на инфрачервена ивица, възприеман като топъл и студен полъх…

— Бррр! — потрепнаха раменете на Рустам. — И ти си седял на такива концерти и си изпитвал удоволствие?

— Стига, Рустам — каза Нона, ставайки от масата. — Какво си се заял днес?

— А защо да не мога да попитам? — сърдито плесна с ръце Рустам. — Ако не ти е интересно, не слушай. Защо ни пречиш?

Нона не отговори. Сложи мръсните съдове в умивалника и мълчаливо излезе от кухнята.

— Отиваш ли си? — Ур изскочи след нея в коридорчето.

— Не. Ще се заема с разреза на плътността.

— Почакай, няма да можеш сама — каза Рустам от кухнята. Той допиваше кафето си и дояждаше сандвича. — Сега ще се заемем заедно. Интересен човек си, кълна се: не даваш човек да побъбри…

След няколко минути и тримата се задълбочиха в работа. Ур размишляваше над странния си бележник, бавно превърташе лентата с разбираемите само за него записи и от време на време спираше механизма за навиване. А Нона и Рустам се заеха със съставянето на вертикалния разрез на плътността на водата по продължение на петдесетия градус южна ширина — паралелът, който сякаш служи за ос на най-голямото на планетата повърхностно течение, течението на Западните ветрове, обхванало като непрекъснат студен пръстен Южното полукълбо.

Това беше трудна работа: измервания в тези ширини се правеха сравнително рядко и в различни години и в търсене на данни за тези измерения Нона, Рустам и Валерий преровиха целия институтски архив. И все пак дори от тези оскъдни сведения за температурата, солеността и плътността на водата можеха да се изведат някои закономерности, които трябваше да се вземат пред вид при съставянето на проекта…

Светът е пълен със загадки.

Ето например: защо лети майският бръмбар, когато съпоставянето на неговата маса и параметрите на крилете му неопровержимо доказва, че това вредно насекомо не може да лети?

А ето и загадката, която се появи след научните изследвания от последно време: защо Земята има магнитно поле, а Луната няма, а Марс и Венера имат толкова незначително, че не си струва и да се говори за него?

Отдавна, много отдавна хората се научили да си служат с магнитите, да използуват техните свойства в мореплаването, енергетиката, електротехниката. Още в детството си ние получаваме привичните представи за компаса, за динамомашината. Но какво е това магнетизъм, каква е неговата природа — това ние не знаем.

Академик В. В. Шулейкин, известен с изследванията си в областта на физиката на морето, пише: „Пълното непознаване на самата природа на земното магнитно поле никак не съответствува не само на съвършенството на методите за електрически и магнитни измерения, но и на практическото използуване на първия магнитен прибор — компаса, известен на хората преди повече от три хиляди години…“

Има, разбира се, много хипотези, но точно знание за сега няма. И затова се налага земният магнетизъм да се обяснява просто като някакво специфично свойство на Земята като небесно тяло, обуславящо съществуването на магнитното поле около нея. Специфично свойство — кратко и… неясно.

Различаваме два вида магнитно поле — постоянно и променливо. Постоянното очевидно е причинно свързано с вътрешния строеж на Земята. То е променливо и е наречено постоянно само защото търпи бавни, „вековни“ изменения. Магнитната ос на Земята не съвпада с оста й на въртене и дори не се пресича с нея. Съвпадали ли са някога? Не е известно. Но е известно, че с течение на времето магнитните полюси бавно се преместват. Сега северният магнитен полюс се намира на север от Канада, в района на затънтения арктически полуостров Бутия, а южният — в Антарктида, някъде на брега на крал Георг V. На Слънцето магнитните полюси се преместват много по-бързо, отколкото на Земята и е отбелязано, че двата — и северният, и южният — могат да се окажат в едно полукълбо. Още една загадка!

В края на миналия век руският физик Н. А. Умов е изказал мисълта, че близостта на направленията на магнитната и географска ос на Земята не е случайна и следва да се подозира известна връзка между въртенето на земното кълбо и неговата намагнитеност. Възгледите на Умов били развити от П. Н. Лебедев — знаменития Лебедев, който пръв измерил налягането на светлината. Той предположил, че центробежната сила, предизвикана от въртенето на Земята, размества електроните в атомите и именно това разместване е източникът на магнитното поле. Неотдавна съветският учен Е. В. Ступоченко се опита да потвърди хипотезата на Лебедев експериментално. Изследвайки разместването на електрически заряди във въртящи се тела, той направи изчисления, които показваха, че съществуващата намагнитеност на Земята би могла да възникне при разместването на заряда във всеки атом само на една стотна от диаметъра на атома. Обаче изчисленията не се потвърдили, когато ги приложили към Слънцето и звездите.

И така, подозира се въртенето на Земята. Но и Луната се върти — защо тя няма свое магнитно поле? Излиза, че съвсем не е задължително всяко въртящо се космическо тяло да бъде намагнитено?

През 1945 година съветският учен Я. И. Франкел изказал хипотеза: в ядрото на Земята — лепкава метална течност — възникват вихрови токове и именно те са източникът на земния магнетизъм. Сегашната школа на английския геофизик Е. Булард, основавайки се на най-новите сеизмологически материали, уточни: Земята има твърдо ядро, заобиколено от въртящ се огнетечен слой метал, в който именно възникват дрейфуващите вихрови токове.

Хипотезата на Булард-Френкел има своите недостатъци: оставя открит въпроса за първоначалния източник на възбуждение, не обяснява сравнително бързите изменения на съставките на магнитното поле. Така или иначе постоянното магнитно поле се обяснява с вихровите токове, генериращи се в ядрото на Земята.

Що се отнася до променливото магнитно поле, неговият източник се намира извън пределите на Земята: това са електрически токове в горния слой на атмосферата — йоносферата. Именно променливостта на йоносферата — тази погранична област, зад която се чернее откритият Космос — предизвиква, изглежда, магнитните вариации. Плавните периодически вариации във всекидневния живот са забележими само за специалистите геофизици и корабните щурмани, които са длъжни при изчисляването на пътя непременно да вземат пред вид магнитното отклонение, тоест ъгъла между географските и магнитните меридиани за дадената точка. Неопределените вариации са познати на всеки, който е чувал как изведнъж радиоприемникът започва да хрипти на късите вълни, или е наблюдавал как внезапно се прекъсват електрическите жици. Това са магнитните бури. Предизвикват ги колебанията в слънчевата активност — появата на петна, изригванията. Може би съществуват и други причини от космическо естество. По време на магнитните бури полярните сияния ярко се разгоряват. В зоната на сиянието токовете достигат до 270 хиляди ампера, а общите токове над земята имат сила от порядъка на 40 хиляди ампера.

Променливостта на магнитното поле извиква необходимостта от постоянни измервания на неговите елементи. И възникват сложни картини. При случай погледнете картата на магнитните отклонения за която и да е година и ще видите как причудливо се извиват изогоните — линиите, съединяващи на световната карта точките с еднаква величина на отклонение.

Отклоненията се менят с ширината и годишното време, те зависят също от единадесетгодишните цикли на слънчевата активност. Отклонението достига най-големите си величини в района на магнитните полюси. Би следвало то равномерно да намалява към екватора. Защо в такъв случай в екваториалната зона на Атлантическия океан западното отклонение сега съставлява цели 22°?

Някакви сили систематично изкривяват геометричното поле. Дали са само йоносферните токове? Или само слънчевата активност? Не. Има още една сила — Световният океан. Колосалната маса от лекоподвижна и при това електропроводима течност…

Отдавна са открити електрически токове, които блуждаят в твърдата обвивка на земята — така наречените телурически токове. Но едва неотдавна бе открито, че токове има и в океана.

През 1935 година техникът от рибната промишленост А. Т. Миронов поставил в Баренцово море опити по електрически лов на херинги: той бил чел, че някъде зашеметяват речната риба, като спускат във водата електроди и пропускат между тях ток. Обаче морската риба не изплувала на повърхността подобно на своите речни съплеменници и дори не правела опити да избяга от зоната на действие на тока. Изглеждало, че за морската риба електрическият ток няма никакво значение. И така се държали не някакви електрически змиорки, а обикновените, не претендиращи за нищо херинги.

Скромният техник рибар Миронов направил две открития наведнъж. Едното — по своята пряка специалност: морската риба не може да се зашемети с ток, но може да бъде примамена където трябва. Второто откритие имало сериозно геофизическо значение: в морската вода има електрически ток, към който рибата напълно се е адаптирала.

Миронов поставил редица опити, за да се убеди във верността на своя извод. Той потопил в морето два електрода на такова разстояние един от друг, колкото позволявала дължината на кораба, но не пропуснал в тях ток, а включил чувствителен прибор. Опитите потвърдили: в океана има електрически ток.

Токовете, които възникват в морските течения, са твърде незначителни. И все пак океанът дава значителен принос в общата картина на земния магнетизъм. Океанът е не само гигантска машина, преобразуваща лъчистата енергия в топлинна. Той в значителна степен обуславя магнитния „климат“ на планетата.

Съществуват фундаменталните работи на академик В. В. Шулейкин за сложната връзка и взаимозависимост на трите „етажа“, формиращи геомагнитното поле: ядрото на Земята, океана и йоносферата. Много е интересна в частност идеята, че дрейфуващите конвекционни вихри на Булард си взаимодействуват с океанската част на земната повърхност по-силно, отколкото със сухопътната част. Има твърде тънка взаимовръзка между двете подвижни обвивки на Земята — океана и йоносферата. Сравнително неотдавна радиолокацията на йоносферата даде неочакван ефект: върху един от йонните слоеве като че ли е отпечатан силуетът на Австралия. Подобен ефект вероятно възниква вследствие на температурния контраст между йоносферата над материка и йоносферата над океана: потоците въздух в йоносферата, насочени по продължение на бреговата черта, сякаш очертават Австралийския материк и създават условия за отражение на радиовълните, различни от чисто океанските и чисто материческите.

Установена е връзката между магнитното отклонение — казано другояче, на широчинната съставна на напрегнатостта на геомагнитното поле — и очертанията на океаните. Магнитното отклонение расте при приближаването към океана. Бреговата линия не само отделя сушата от водата — тя невидимо се повдига нагоре и чрез сложни взаимодействия с йоносферата изкривява магнитното поле на Земята.

Било ли е полето друго, правилно, като в древните времена, когато първичният океан е покривал цялата Земя? И дали не именно очертанията на издигналите се впоследствие материци заедно с океанските електрически токове са отклонили магнитната ос от оста на въртене, създали са магнитните аномалии и капризно са извили върху картата на света изогоните? Много труден въпрос.

Ясно е едно: ако сега планетата беше напълно покрита от океана, то дори при напълно подредено геомагнитно поле ние с вас, читателю, щяхме да бъдем делфини, а тази книга щеше да бъде отпечатана с кръвта на октопод върху разгладена кожа от акула.

Около осем часа Рустам вдигна глава от картата и каза:

— Между впрочем днес на хокейните меридиани има интересна среща.

Сред обществеността, представлявана от Ур и Нона, тази новина не предизвиква съответното душевно вълнение.

— Нашите играят с финландците — самотно прозвуча гласът на Рустам.

— Ако щат да играят и с делфините — каза Нона. — Двайсет и пет западна дължина, дълбочина петстотин — трийсет и четири и четири. Отбеляза ли? Сега дължина — хиляда…

— Няма с кого да поговори човек! — промърмори Рустам и отбеляза на картата посочената точка. — Бих искал да знам къде се губи Валерка!

В осем часа той отиде до телевизора, смъкна покривалото и с решителното щракане сякаш утвърди своето право на личен живот. Запали цигара и се разположи в креслото. Професионално бодрият глас на коментатора започна да изрежда съставите на отборите.

— Поне го намали — каза Нона.

Тя беше умна жена и разбираше, че един мъж, настроен да гледа хокей, не можеш да го откъснеш от това занимание.

Играта започна: отборите със стикове напред се хвърлиха в борбата като древни богатири. Рустам ги напътствуваше, свиркайки късо с помощта на два пръста.

В този момент прозвуча звънецът.

— Най-после се появи! — каза Рустам, без да откъсва пламтящ поглед от екрана. — Ур, отвори, моля ти се.

Но това не беше Валерий. В малкото антре влязоха Вера Фьодоровна и Грушин и веднага го изпълниха с гръмките си гласове и с шумоленето на мокрите си шлифери.

— Ето къде са се скрили, гълъбчетата — примижа Вера Фьодоровна към онемелите от изненада Ур, Нона и Рустам, когото директорският контраалт изскубна от фотьойла като морков от леха. — Нарочно са намерили апартаментче без телефон.

— Филиал на филиала — усмихна се Грушин, поемайки шлифера на директорката.

— Къде е огледалото?… Аха, ето го. — Вера Фьодоровна с истинско кралско движение на ръцете оправи медния облак на косите си.

Едра, уверена в себе си, тя влезе в стаята и заобикаляйки разстланите по пода кадастрони, тръгна към фотьойла.

— Седнете всички — каза тя — и изключете телевизора. Ще държа реч.

— С ваше разрешение — възвърна си дар словото Рустам — аз ще изключа звука, а ще оставя изображението. Нашите играят с финландците…

— Е, щом играят с финландците, тогава може само звукът. — Великодушието не беше чуждо на Вера Фьодоровна. — Нона, вие изглеждате прекрасно, като манекен.

— Благодаря, много съм поласкана — отговори Нона. — Има топло кафе, искате ли да пийнете?

— Кафе? Носете го. А вие, другарю Ур, май че сте поотслабнал, а?

— Мисля, че теглото ми не се е изменило — отговори Ур.

— Да, да, вие сте отслабнал без изменение на теглото — именно това исках да кажа. У пришълците е така, нали? Казахте ли нещо, Рустам?

— Не, Вера Фьодоровна… Аз възкликнах — усмихна се той. — Нашите вкараха първата шайба.

— Никога не ми е било ясно как може човек да се занимава с такава глупава работа — да вкарва шайби… Благодаря, Нона — кимна директорката, като пое чашката кафе. — И така, обяснявам причината за визитата ни. Тя се състои само от няколко думи. Обадиха ми се от Москва и ми съобщиха, че ни е разрешено да участвуваме в експедицията на Русто. С трима души. Не се усмихвайте преждевременно, Нона, защото още не е известно кой ще отиде.

— Добре, няма да се усмихвам. Но все пак е приятно…

— Леонид Петрович тъкмо беше при мене — продължаваше Вера Фьодоровна, — и няма да ми позволи да излъжа: разговарях с Мирошников с леден тон, като че нищо особено не се е случило. Въпреки че — няма да скрия — искаше ми се да изгрухтя от възторг.

Грушин се изсмя, взе от масичката за вестници празната кутия от пергели, повъртя я в ръце и каза:

— Потвърждавам, че не изгрухтяхте.

— Бихте могли да изберете по-изящен израз.

— Позволете, Вера Фьодоровна! — скочи Грушин.

— Добре, добре. Щом свърших разговора с Москва, аз ви потърсих по телефона — директорката тръсна глава към Нона — и се убедих в педантичната точност на моите сътрудници.

— Ние си отидохме точно в шест — каза Нона, като повдигна своите извити черни вежди.

— Точно това казвам: моите педантични сътрудници по-скоро ще умрат, отколкото да останат една минута в повече на работа. Беше шест и две минути по моя часовник и шест и четири по часовника на Леонид Петрович. Добре че моята Ниночка е превъзходно възпитана. По какъв начин е успяла да установи адреса на това апартаментче, аз не знам, но докато тя звънеше из целия град, ние с Леонид Петрович проведохме тясно океанографски разговор, който малко се проточи. И затова, момичета, не мислете, че ние дойдохме само за да ви съобщим радостната вест…

— Ай-яй-яй-яй-я-ай! — закрещя изведнъж Рустам и се плесна по коленете. — Извинете — веднага се сепна той. — Якушев изпусна такава възможност, кълна се…

— Щом телевизорът работи без звук, то и вие, Рустам, се вълнувайте по същия начин. — Вера Фьодоровна захапа дълга цигара и Рустам щракна със запалката и й поднесе огън. — Ето какво — продължи тя, — пред вид на това, че вашият проект, Ур, скоро, както предполагам, ще обрасне с месо и ще бъде поднесен на масата, аз бих искала да разгледам поне скелета му. И Леонид Петрович иска. Той, общо взето, е настроен скептично…

— Позволете, Вера Фьодоровна — подскочи последният. — Въпросът не е в моя вроден скептицизъм. Въпросът е в изходните постановки и законите на физиката. Ако разрешите, аз ще изкажа…

— Хайде, казвайте, щом сте започнали…

Грушин затвори кутията за пергели, отвори я и отново я затвори.

— Ще започна с това, че напълно съзнавам голямата важност на проблема за получаване на евтина енергия. Аз се интересувам от тези въпроси, въпреки че те не са съвсем по моята специалност. Производството на електроенергия в наше време практически се удвоява всяко десетилетие. Удвоява се! Световното й производство вече надхвърли четири трилиона киловатчаса за година. Ако и по-нататък продължава така, то, не помня точно за какъв срок, но в обозримо време енергийните ресурси на планетата ще бъдат изчерпани. Имам пред вид въглищата, нефта и другите природни горива. Чувате ли ме, Ур?

— Да — вдигна той очи към Грушин. — Цял съм внимание.

— Стори ми се, че се разсеяхте… По-нататък. Хидроелектрическата енергия също не е безгранична — почти всички мощни реки вече са преградени с бентове. Какви още естествени източници на енергия има? Вятърът, слънчевата топлина, енергията на приливите… За сега ние използуваме малко всичко това. Приливните станции са скъпи, скъпи са и слънчевите — по икономически показатели не са подходящи. Пък дори и да подхождаха, то техните ресурси, това вече е изчислено, ще дадат годишно горе-долу същата мощност, каквато дават сега накуп всички електрически мощности, произвеждани по промишлен начин. Това е съпоставимо. Принципът е еднакъв. Този факт между впрочем е забележителен сам по себе си и, да речем, за миналия век е просто фантастичен: енергията, добивана от човека, се е сравнявала с енергията на природните явления. Не, само помислете: на едно ниво с природата! Със същата тази всесилна, страшна, могъща природа, която е хвърляла косматия ни прародител в ужас с гръмотевиците и мълниите си… С тази природа, която е накарала воините на Цезар да отстъпят в страх пред мощните океански приливи по бреговете на Атлантика…

— Леонид Петрович, всичко това е много интересно — обади се Вера Фьодоровна, — но все пак, хайде по-близо до същността. Аз не мога да стоя тук до полунощ.

— Да… да-да, по-близо до същността… И така, природните ресурси са ограничени и двадесет и първият век няма да издържи с тях. Какъв е изходът? Само един — атомното ядро. Енергията на делението и енергията на термоядрения синтез. Сега у нас и зад граница се правят крупни разработки, с цел да се постигне най-доброто използуване на делящите се материали. Атомните реактори от нов тип вероятно ще станат по-евтини и икономични, те ще превръщат в енергия не само уран-235, но и уран-238, практически цялата руда. И най-накрая, управляемата термоядрена реакция. Аз съм уверен, че в края на века тя ще бъде осъществена и тогава призракът на енергетичния глад ще изчезне за дълго време, във всеки случай — за много-много векове. Деутерият, извлечен от сто и шестдесет кубически метра вода, ще даде толкова енергия, колкото сега дават всички добивани за година милиони тонове въглища и нефт. А в морската вода има колкото искате деутерий. Запасите от литий също са огромни…

В този момент Грушин се запъна и се втренчи в Рустам, който се беше хванал за главата и мълчаливо се клатеше наляво-надясно с израз на безгранично отчаяние.

— Какво става с вас? — разтревожи се Грушин. — Боли ли ви нещо?

— Не го боли, ами откача — каза Нона. — Вкарали са шайба в нашата врата. Не му обръщайте внимание, Леонид Петрович.

— Аха, шайба… Разбирам… — Грушин затвори кутията за пергели, сложи я на масата и изтри ръцете си с носна кърпа. — Е, собствено аз казах почти всичко. Проблемът за бъдещата енергетика е твърде сложен и труден. И затова вашата идея за използуването на морските течения за енергетически цели ми се струва… казано вежливо… малко перспективна. Кинетичната енергия на общата океанска циркулация е твърде разсеяна, за да се извлече практическа полза от нея. По какъв начин ще я улавяте? Ще поставите сред океана водно колело?

— Съвсем не става дума за това…

— Знам, Нона, знам, интересуват ви електрическите токове в морските течения. Точно те, разбира се, предизвикват някои електромагнитни сили, но тези сили са много слаби — от порядъка на десетмилионни от силата на Кориолис. Но това и вие го знаете…

— Така. — Вера Фьодоровна удари с ръка по облегалката на фотьойла. — Едната страна се изказа. Излагайте възраженията си, Ур. Или вие, Нона?

— Вера Фьодоровна, само Ур може да възрази — каза Нона. — В проекта далеч не всичко ми е ясно. И ако сама не бях видяла как приборът показа на Джанавар-чай излишък от енергия, то щях да разсъждавам точно като Леонид Петрович. С едно изключение. Напълно съм съгласна, че ядрената енергетика има забележително бъдеще. Но и тя има ограничител — недопустимата степен на замърсяване на околната среда. За да се избегне катастрофалното прегряване на атмосферата, ще трябва да се ограничава производството на термоядрена енергия.

— Точно така — обади се Рустам, защото в момента в хокея имаше почивка. — И още, скъпи Леонид Петрович, разрешете ми една поправчица. Токовете в морето са слаби, това правилно го казахте, а има и доста силни — при магнитните бури. Помните ли, преди две години ние с вас бяхме на „Севрюга“…

— Прекрасно помня, Рустам. И какво от това? Вашата електростанция ще работи само при магнитни бури? Що се отнася до прегряването на атмосферата, Нона, вие сте права, такъв ограничител ще има, но все едно — ядрената енергия ще стигне на човечеството дори и при ограничено използуване.

— Няма да споря, аз не съм футуролог — каза Нона. — И изобщо аз съм само технически изпълнител на проекта. Моята работа е да подготвя данните за течението на Западните ветрове и толкоз.

Около минута всички мълчаха. Поглеждаха към Ур — сега беше неговият ред. А той седеше безучастно, обхванал лактите си и навел глава толкова ниско, че изглеждаше, сякаш спи.

Вера Фьодоровна почука с нокът по облегалката. Ур вдигна глава. Твърдите му устни се разтвориха.

— Леонид Петрович е прав. Няма смисъл да продължаваме проекта. Аз прекратявам работата.

Нона ахна. А Рустам вдигна ръка към Ур и каза натъртено:

— Ти какво, друже? Колко сили, колко време изгубихме — и всичко напразно? При първото възражение, а? Бива ли така? Трябва да се бориш за идеята, друже!

— Но аз не искам да се боря…

— Искаш или не искаш, ние ще се борим! — Рустам разсече въздуха с длан. — Ще бъде, както му е ред: шум, бъркотия, разобличаване на виновните, всичко, както се полага. И ще си изкараме ние с тебе куп порицания и ще представяме обяснения в не по-малко от три екземпляра, ти какво си мислеше? Кажи?

Изведнъж той млъкна и като издаде цялото си тяло напред, впери неистов поглед в екрана на телевизора; започна втората третина на мача. Той вече не виждаше и не чуваше как Нона усмихната му изръкопляска, как се засмя Вера Фьодоровна и как Грушин каза примирително:

— Наистина, млади приятелю, аз атакувах вашия проект съвсем не за да ви накарам да прекратите работата…

— Ясно. — Ур разроши косата си. — Добре, ще се опитам да обясня, доколкото мога. Моля да се има пред вид, че аз не съм авторът на идеята. На Еир аз бях обикновен техник на станцията за синтез. Обикновен техник с обикновено образование.

— Обикновено в мащабите на Еир? — каза Грушин.

— Да, разбира се… Та ето какво. Когато ние летяхме към Земята, аз изучих общия курс по планетология и преди всичко това, което беше известно за Земята. Преди приземяването ние направихме множество измерения, в частност — магнитна снимка и моите спътници… специалистите от Еир… те бяха… как да кажа… е, посвоему поразени от космическия феномен, какъвто им се стори Земята. Сред известните им планети няма нито една, която да има толкова ярко изразено магнитно поле и такова огромно водно пространство. Един от моите спътници пръв изказа тази идея… идеята за дефект, който трябва да се поправи, за да се черпи енергия от извънпланетни източници.

— Дефектът — това е несъвпадането на магнитната и географската ос? — попита Вера Фьодоровна.

— Да.

— Под извънпланетен източник са имали пред вид Слънцето — полувъпросително, полуутвърдително каза Грушин.

— Нима в Космоса няма други източници на енергия, освен Слънцето? — погледна го Ур. — Космосът е пълен с нея.

— Ако говорите за космическите лъчи, то те стигат до повърхността на Земята толкова отслабнали, че не могат…

— Космически лъчи — това е твърде общо название — каза Ур — Аз не знам как да нарека тези заредени частици и техния източник. На Еир много отдавна е създадена система, която преобразува това излъчване в енергия от различни видове. Струва ми се…

— Извинете, Ур, ще ви прекъсна още веднъж — каза бързо Грушин. — Четох, че неотдавна една инсталация, издигната на ракета в околоземното пространство, е зарегистрирала поток от излъчване в диапазона на субмилиметровите вълни. Има предположение, че това не е нищо друго, освен реликтово топлинно излъчване, останало от първоначално нажежената Вселена. За това излъчване ли говорите?

Ур замислено го погледна.

— Не знам, Леонид Петрович. Видите ли… аз просто не мога да преведа на руски или на който и да е друг от земните езици термините, които са приети на Еир. Струва ми се, че най-правилен за обозначение на потока частици, за които става дума, е изразът „релативистични електрони“. Но не мога да гарантирам за точността… Изисква се определена магнитна структура, за да могат широките потоци, образуващи се при срещата на първичното галактическо излъчване с атмосферата на планетата, да бъдат уловени, измерени и преобразувани в необходимия вид енергия. Тези потоци от частици си взаимодействуват с повърхността на планетата, но най-добре — с подвижното вещество, което пресича магнитните меридиани. На този принцип е основана на Еир инсталацията на изкуственото магнитно поле. Много сложна система. Може да се каже, гордостта на еирската наука… Именно затова ги порази Земята с нейното естествено магнитно поле и морските течения, носещи огромни маси вода. Природата сама е създала превъзходна енергетична инсталация само с един дефект…

— Позволете — каза Грушин. — Механизмът на взаимодействие на вторичното космическо излъчване с веществото е повече или по-малко изучен. Потокът е твърде разреден за практическо…

— Достатъчно е плътен! — Изглежда, педантичността на Грушин започваше да дразни Ур. — Тук цялата работа е в чувствителността на прибора, в неговата поглъщаща способност…

— Ако имате пред вид процеса на йонизация, то той ще бъде отбелязан от обикновена камера на Уилсън.

— Леонид Петрович — каза Нона с разплакан глас, — защо само го прекъсвате?

— Че какво? — Грушин скочи от стола и размаха ръце. — Искам да разбера. Не ми пречете да разговарям!

— Но вие не му позволявате да доведе мисълта си докрай…

— „Мисълта докрай!“ — Грушин подскочи и дори се позадържа във въздуха от честите размахвания на ръцете си. — Ако ми говорят за магнитната обработка на водата, тук аз твърдо знам, че това ще предотврати отлагането на котлен камък. Че бетонът, забъркан с такава вода, ще бъде по-здрав. Но когато ми говорят за хипопепи… хипотетичните частици в магнитното поле, тук ще помоля да ми се даде правото да се съмнявам!

— Имате, имате право — подсмивайки се, каза Вера Фьодоровна. — Само че, ако може, не вдигайте вятър с ръцете си. Нона, не го закачайте повече.

Ур стана от стола и тръгна към Грушин с ръце в джобовете. Грушин неволно отстъпи.

— Навярно няма да мога да ви убедя в нищо — каза Ур и извади от джоба си плоската кутийка. — Погледнете по-добре това. — Той натисна отстрани и в кутийката се отвориха две макари и от едната към другата бавно пропълзя широка, леко проблясваща лента.

— Какво е това? — Грушин извади от джоба си очилата, сложи ги и се наведе ниско над кутийката.

— Това е една от микроструктурите, които се правят на Еир за приемане на галактическото излъчване. Има микроструктури-акумулатори, има преобразователи от няколко вида. Пачка от тази лента в датчика на прибора е способна да отдели космическата съставна от електротоковете на морските течения. А физическата същност на явлението сега не мога да ви обясня, ще се оплета в терминологията. Някои неща вие знаете по-добре от мен, а аз знам такива неща, за които вие и представа нямате.

— Я дайте и аз да погледна — каза Вера Фьодоровна. Тя примижа и заразглежда кутийката, която лежеше върху дланта на Ур. — Казваха ми, че имате интересен бележник, а се оказа, че това е акумулатор…

— Той може да служи и за бележник. Вижте. — Ур взе тънката желязна пръчица и направи няколко щрихи.

— Много мило. — Вера Фьодоровна се изправи в креслото. — Чуйте, гълъбче, щом винаги носите със себе си този другопланетен акумулатор — или как да го нарека, — то защо поискахте от моя снабдител ниобиевата жица?

— Запасът ми от лента е ограничен — каза Ур. — Ще стигне за експерименти, но ако проектът бъде приет… Изобщо аз търсих нещо, с което може да се замени материалът, от който се състои микроструктурата на лентата. Най-близко е ниобият. С него още ще поработим, докато му придадем необходимите свойства. Ще трябва да се изпитат различни сплави. Но според изходните данни ниобият е подходящ.

— Аз бих ви посъветвала, Ур, да дадете по-скоро заявката за лабораторните работи — каза Вера Фьодоровна. — Е, добре. Някакво галактическо излъчване, което вие не можете да назовете с прилично име, стига до Земята, взаимодействува си с магнитното й поле и като порой пада в океана. По-нататък?

— То може би е отделено от електрическите токове на големите течения, които пресичат магнитния меридиан. Но за неговото преобразуване в електричество в промишлени мащаби не може и дума да става, докато не бъде отстранен дефектът. Трябва да бъде сложено в ред геомагнитното поле.

— Иначе казано — да се съчетае магнитната ос с оста на въртене, това вече съм го чувала. Как смятате да направите това?

— Вера Фьодоровна, аз ви говорих и за това — помните ли, когато ви съветвах да имитирате на вашия модел течението на Западните ветрове. Това кръгово течение е създадена от самата природа навивка от намотката на генератора. Трябва да се въведе корекция — да се даде първичен импулс на тази навивка. Мощен импулс, достатъчен, за да „изтика“ от мястото й магнитната ос.

— Откъде знаете, че тя ще се съчетае с географската, а няма да се „завърти“, да речем, в противоположна посока?

— Импулсът може да се изчисли така, че оста да се премести на необходимото количество градуси. Точно с това се занимавам…

— Три на един! — Рустам шумно премести стола и стана. — Чудесно! В третата третина финландците няма да ни догонят… Извини ме, друже — ласкаво се обърна той към Ур. — Ти каза, че се занимаваш с изчисленията на импулса, нали? Покажи на скъпите ни ръководители схемата на инсталацията.

— Схемата не е сложна — каза Ур. — По-трудно ще бъде да я монтираме ето тук — той показа на картата, — в пролива на Дрейк, между Огнена Земя и Земята на Греъм. Единственото подходящо място, където Смелите Запади минават близо до бреговете.

— Чудесно местенце — каза Вера Фьодоровна. — Преди осем години там „Тайфун“ едва не потъна. И аз заедно с него.

— Да, бурите… — Ур потърка челото си. — Да се постави там инсталацията на енергетичния импулс ще бъде трудно. И не по-леко — да се прекара линията за високо напрежение до нос Хорн.

— Каква мощност ще е необходима?

— За сега мога да кажа само, че много голяма. Но загубата ще бъде еднократна — само за импулса. По-нататък ще заработи самият генератор: ще се премести магнитната ос, ще се измени структурата на геомагнитното поле. Това вероятно ще бъде съпроводено от силна магнитна буря.

— А после?

Ур сви рамене с разсеян вид.

— После — енергия, достъпна навсякъде, където има съответни приемници и преобразователи… Какво друго?…

— Ти, Ур, съвсем не умееш да се поставиш добре — решително се намеси Нона. — Става дума за енергетика от съвършено нов тип, Вера Фьодоровна. Ние някак забравяме в житейския водовъртеж, че живеем не просто на земята, а на Земята с главна буква, на планетата, летяща в космическото пространство. Ние изгаряме милиони тонове природно гориво, разлагаме в реакторите ядрото на урана, за да получим необходимата за живота енергия. Но енергията е около нас! Околоземното пространство е пронизано от потоци заредени частици. Тяхното използуване се счита за невъзможно. И ето, появи се проект, той е необикновен и още не е разработен докрай, но мене например силно ме привлича самата идея — да се овладее галактическото излъчване, да се преобразува в електричество… Не всичко било ясно? Да, не всичко. Но нима ние знаем всичко за силите на сцепление вътре в ядрото, които задържат протоните и неутроните? Не! И все пак се научихме да разбиваме ядрото и да извличаме енергията от него… Така е и тук… Вие само си представете: милиони топлинни електростанции ще престанат да изгарят въглища и нефтопродукти, милиони автомобили ще престанат да изхвърлят в атмосферата отровни газове…

— Чудесно го каза! — възкликна Ур. — Автомобилът, лакираният ужас на двадесетия век… Да се движиш посредством непрекъснати взривове — това е агонизираща техника!

— Няма защо да хулите автомобила — каза Вера Фьодоровна. — Той ни послужи добре и още ще послужи. Нужен му е само икономичен електродвигател…

— Та ние говорим точно за това! — Днес Нона беше неузнаваема. Къде се дяна присъщата й сдържаност! — Автомобилът ще получи акумулатор и преобразувател, както и всички други потребители на енергия. Общодостъпната евтина енергия ще измени облика на цялата техносфера. Тя ще престане да замърсява реките, моретата и въздуха. Тя…

— … ще облагодетелствува рода человечески — иронично вметна Грушин. — Но ми кажете, Нона: откъде ще вземете толкова ниобий за вашите преобразуватели? Ниобият е рядък елемент, а и цените му ще подскочат до небето и тогава ще се получи, че вашата общодостъпна и евтина енергия ще излезе по-скъпа от обикновената, заради която горят въглища и нефт и за която се плаща.

— Трябва да се направят изкуствени материали, които ще заменят скъпия ниобий.

— „Трябва да се направят“! — Грушин завъртя ръка, сякаш навиваше невидима електрическа крушка. — За вас всичко с много просто.

Рустам придвижи стола си по-близо до Грушин:

— Леонид Петрович, знаете ли за какво си помислих сега?

— Откъде да знам? — измърмори той, отдръпна се и се намръщи от дима на Рустамовата цигара.

— Аз си помислих — ако при някой средновековен учен отиде такъв един млад умник и каже: „Друже, духни свещта си, да отидем на мелницата. Направи вал към водното колело, обвий го с медна жица, а наоколо постави магнити и нека водата да върти колелото. Ще получиш сила, която ще освети твоя прашен таван или какво беше… килия… И тази сила сама ще привежда в действие машините.“

— Е, и какво? — с гнуслив израз попита Грушин.

— Това, че този учен, впрочем твърде учен мъж, ще отговори на умника така: „Махай се оттук, драги, и не ми пречи да работя. Измислил го! Нито с вода, нито с вятър, нито с огън, нито с барут…“

— А! — махна с ръка Грушин. — Какво ли споря в същност…

— Още Хумболт е казал някъде — забеляза Нона, — че всяка наука задължително преминава през три стадия. За новото откритие най-напред казват: „Каква глупост!“ После: „О, тук има нещо.“ И най-накрая: „Та кой не знаеше това?“

Вера Фьодоровна се засмя:

— Здравата ви ухапаха, Леонид Петрович!

— Ни най-малко! — скочи Грушин. — Чуждопланетната лентичка безспорно е любопитна. И би трябвало да се започне с това — да се даде за всестранно изследване. А всичко останало… — Той погледна часовника си. — Вие оставате ли, Вера Фьодоровна?

— Сега ще тръгнем. — Вера Фьодоровна също стана. — Аз би трябвало някак да завърша дискусията, но признавам, не знам как. Като ви слушам — кимна тя към Ур, — е интересно. Започне ли Грушин — сякаш изказва моите собствени съмнения… Какво ме гледате, другарю Ур? Искате да ме попитате за нещо?

— Аз исках… — неуверено каза Ур, пристъпвайки от крак на крак. — Може би все пак да прекратим това? — Той посочи кадастроните, картите и таблиците. — Може Пиреев отново да се разсърди… и ще почнат нови неприятности… Нали през лятото…

— Пиреев? — провлечено каза Вера Фьодоровна. — Е, вие, гълъбче, наистина сте като дете… Няма го Пиреев. Тоест той съществува, разбира се, но слава богу, няма да тревожи повече науката майчица. Нона, защо не разказахте на другаря за знаменитото произшествие? В самия разгар на великата битка — точно в най-отговорния кабинет — на челото на Пиреев излезе надпис със сини букви, че той е изял овен, откраднат от някакъв колхоз. Сама видях това и досега не мога да разбера как не умрях от смях…

— И Пиреев ли имаше надпис? — Ур изумено погледна Вера Фьодоровна.

И изведнъж сякаш маската падна от лицето му: то се оживи мигновено, в безжизнените му очи пламна предишният блясък, зъбите му блеснаха — Ур се разсмя с цяло гърло.

— Стойте — промълви Вера Фьодоровна, — казваха ми, че вие имате пръст в тази работа. Хайде, признайте си!

— Ох, Ур, наистина ли ти си направил това? Разкажи, разкажи! — молеше Нона, която се радваше, че Ур се е събудил от уплашилото я вцепенение.

Ур се успокои и разказа как Даи-заде, бившият завеждащ животновъдната ферма, продавал колхозните овни, тормозел баща му, как баща му се оплакал на Ур за това. Впрочем, ако бяха други, по-разбираеми времена, баща му не би се отказал да участвува в нападение над съседния колхоз например, за да отвлекат стадото. Но да се крадат овни от своя колхоз — такова нещо баща му не могъл да понесе. Имал свое мнение по този въпрос. И той тъжно се оплаквал на Ур и молел… не, заповядал му да направи нещо, за да разобличи крадеца Даи-заде. И тогава той, Ур, отрязал от лентата на своя бележник тънка ивичка и нанесъл върху нея кода — същия онзи текст. А баща му със своя приятел направил това, което ги посъветвал той: разрязали ивичката на малки части и ги дали на овните заедно с тревата. По-нататък изяденият код преминал в мускулната тъкан на овните. Този код е нещо като холограма: на колкото и части да го разрежеш, всяко парченце ще запази информацията. Това е. В живия овен кодът не се появява. Но ако овенът бъде опечен и изяден, безразлично кое парче, топлината и солната киселина на човешкото храносмилане проявяват кода като фотолента в проявител. А пигментите в човешката кожа закрепват надписа на челото…

— Ето какво било — каза Вера Фьодоровна. — Обаче… сериозна лентичка…

— Сериозна, сериозна — потвърди Грушин.

— Е, да тръгваме, Леонид Петрович. А вие, гълъбчета мои, продължавайте да работите. Не знам как ще се получи с магнитната ос, но проектът, дума да няма, е ин-те-ре-сен… Трябва да го довършите!

Тъкмо Вера Фьодоровна и Грушин си отидоха, отново се чу звънец. Нона отвори вратата и пусна Валерий — мокър, гологлав.

— Ей сега замина колата с директорския номер — с пресипнал глас каза Валерий, докато смъкваше шлифера си. — Тук ли беше?

— Да. Пристигна с Грушин, разпитва ни за проекта. Спорихме… Ти къде се губиш?

Валерий, без да отговори, свали обувките си и по чорапи влезе в стаята. Рустам вдигна към него проницателния си поглед.

— Дръж. — Валерий пъхна в ръцете на Ур зелената папка. — Тук са изчисленията от машината и прочие… и прочие… и прочие…

Той ходеше из стаята, сякаш не можеше да спре, бърбореше и очите му бяха някак безсмислено опулени.

— Ще пиеш ли кафе? — попита Нона.

— Ще пия! — кресна той и с широко разперени лакти се отправи към кухнята. И вече оттам се чу неговият непознато пресипнал глас: — Аз сега съм свободен от любов и от плакати!

— При Анка ли беше? — Рустам хвърли последен поглед към незавършилия хокей и хукна към кухнята.

— Плакатите — това сигурно са чертежите за студентите — каза Нона. — Какво ли му се е случило?

Ур не отговори — той вече прелистваше листата в папката. Нона въздъхна и отиде да топли кафето за Валерий.

Пета глава
Мадмоазел Селезньофф

„Щастлив е, който познава

Всесилния зов на пътя.

Вятър руши хоризонти

и ни довежда зора.“

Из една песен

Рано сутринта на 20 декември самолетът от международната линия Москва — Никозия набра скорост, откъсна се от бетона на Шереметиево и, както му е редът, започна да се издига. Беше преди разсъмване. Долу се простираха заснежените поля и тъмните клинове на горите и някъде откъм левия борд проблясваха през мъглата светлините на Москва.

Премятайки с език бонбончето, Ур гледаше през илюминатора, докато облаците не закриха земята. Тогава той се отпусна на високата облегалка на креслото и погледна към Нона. Тя седеше до него, гледаше право пред себе си, профилът й беше ясен и безметежен. От другата страна на Нона седеше Валерий. Той се прозяваше, мъчително намръщен. Не можа да се наспи, бедничкият. Коя ли нощ вече те всички не си доспиват: Москва ги държеше здраво от сутрин до късна нощ.

Сега ги пусна. Сега останаха назад трудните, изпълнени с шум и тичане, безкрайни две московски седмици.

Стюардесата, която сякаш беше слязла от страниците на модно списание, им протегна поднос с лимонада и минерална вода. Ур изпи и едната, и другата, удовлетворено въздъхна и затвори очи.

Мислите му течаха лениво.

При него всичко се получава странно. Непоследователно… Сам подканяше Учителя да бърза, само за едно мечтаеше — по-бързо да напусне Земята — и сам помоли да се отсрочи полетът… И не мислеше да приема поканата на Русто — а все пак я прие и ето, лети към далечния Мадагаскар. И не просто лети, а лети с паспорт с червени корици, и не сам, а в състава на група, която има план за сътрудничество от двайсет и седем точки…

Странно, странно. Като че не принадлежиш на самия себе си. Само започни нещо да правиш, само започни и вече не си свободен да се разпореждаш със собственото си време… Защо трябваше например да участвува в пренасянето на Валерий и леля Соня в новия апартамент? След бясната работа върху проекта имаше само един свободен ден, един-единствен. Да беше полежал на дивана с книжка, да беше се начел на воля, но не, натика се в претъпкания тролейбус и отиде на улица „Морски труженици“. А там бяха всички в пълен състав — и Рустам, и Марк, и Аркаша, и още няколко познати момчета от института. С тежко трополене те влачеха надолу и товареха в камиона мебелите, кашоните с книги, някакви невероятни сандъци и Рустам умело командуваше товаренето, и леля Соня тичаше нагоре-надолу по стълбите и умоляваше да носят съдовете по-внимателно. Целият двор изпращаше заминаващите. От разтворените врати на апартамента на Барсукови крещеше неуморният магнетофон. Стариците от скамейката в ъгъла на двора махаха с ръка на прощаване. Тъжно гледаше от своя прозорец фармацевтът пенсионер Фарбер, великият познавач на древните цивилизации.

После започнаха да качват вещите на третия етаж на новия блок. Леля Соня им даде гощавка. Заседяха се, тръгнаха си вечерта и Валерий крещеше след тях от площадката: „Благодаря, орли! Елате пак да носите, както казват в древния Шумер!“

След няколко дни окончателно беше решен въпросът за състава на групата, командирована за съвместна работа с океанографската експедиция на доктор Русто и цялата група — Нона, Валерий и Ур — отлетя за Москва…

Ах, Москва! Човешки водовъртеж по заледени тротоари, топъл полъх от стъклените врати на метрото, строги лица на хотелски служители. Всички тичат нанякъде, бързат, неволно и ти ускоряваш крачка. Опитай се да спреш, за да докоснеш невиждано красивото бяло вещество, наречено кратко и някак много подходящо — сняг — и ще те блъснат, ще те наругаят, че, току-виж, и ще те съборят. Не трябва да нарушаваш ритъма. И ти бързаш, бързаш…

Бързаш за поредното заседание, където седят множество непознати хора и отговаряш на въпроси, и сочиш с показалката пролива на Дрейк, който здравата ти е омръзнал. А после професор Рибаков те води още в някакви кабинети и хора с важна осанка, в тъмни костюми, вежливо стискат ръката ти, и отново — разпити, възражения, съмнения и пак разпити. И — книжа. Нарастващи лавинообразно книжа с резолюции:

„За др. Шумерски. Моля незабавно да се представят сведения.“

„За др. Шумерски, У. Ш. Вашето мнение?“

„За др. Шумерски. Да се дадат материали за съставяне на сметката.“

Той трудно запомняше фамилните имена на хората, с които ежедневно се сблъскваше и които вече не само го слушаха, но и искаха нещо, караха го да бърза. И вече някой от тях му направи бележка за непредставянето в срок на някакво заключение.

Почти през цялото време Нона беше до него. Тя решително се намесваше в разговора, когато Ур смутено млъкваше на многолюдните заседания. Тя не му позволяваше да затъне в книжата и да се загуби из коридорите, помагаше му да пише докладните и да представя допълнителните сведения. Тя следеше той да не забравя да слага шалчето си и да не губи ръкавиците си.

Някъде по паралелен курс сновеше Валерий. Рижата му брадичка се мяркаше в кабинетите на Академичното снабдяване, в експерименталните работилници. Валерий приемаше по спецификациите измерителни прибори с необичайна конструкция. Спореше с доставчиците, изискваше „да се доведе до техусловия“.

В последните дни на този водовъртеж се появи Вера Фьодоровна. Самоуверена, гръмогласна, с умението си да не бърза, тя внасяше някакво спокойствие в страстите, разгорели се около въпроса за великото бъдеще на пролива на Дрейк. „На първия етап ще се ограничим с комплексно изследване на течението на Западните ветрове, а по-нататък ще видим…“

„По-нататък“ се виждаше лошо. Проектът имаше глобален характер и в това именно, както подразбра Ур от чутото на съвещанията, се криеше главната трудност.

„Вие навярно сте успели да се убедите колко нееднороден е светът в социално-икономическо отношение — каза му вчера професор Рибаков. (Това беше прощалният им разговор, всички седяха в стаята на Вера Фьодоровна.) — Ние бихме могли да направим геомагнитния експеримент, ако неговата целесъобразност бъде напълно обоснована. Но тук са необходими обединените усилия на цялото човечество. Ще се съгласи ли на това Западът? Ето въпроса… Много хора на Запад несъмнено ще се заинтересуват от проекта — сред тях ще има учени, а може би и някои политици. Но тяхната дума не е решаваща. Ще решават нефтените и въглищните монополи… едрите електротехнически и други концерни… Едва ли ще им хареса проектът, който ще сложи кръст на изкопаемото гориво…“ „Ще решава в крайна сметка народът, а не монополите“ — разпалено възрази Нона. На това Рибаков не отговори — само поклати глава и каза: „Ах, Нона, Нона…“

Ур погледна наляво. Нона спеше, дишаше равно и спокойно и му се стори, че вижда едва забележима усмивка на лицето й. Сигурно й се е присънило нещо…

… А Нона не спеше.

На душата й беше неспокойно. Неспокойно заради майка й с нейната хипертония, никога не я беше оставяла сама повече от три седмици, а сега — за цели три месеца… Неспокойно й беше при мисълта за дългото плаване в ширините на големите бури: ще издържи ли тя, щом й прилошаваше дори при каспийските бури? Впрочем бурите на Каспий не отстъпват на океанските…

Неспокойно й беше, когато мислеше за Ур. Ето, тя го измъкна от колхоза, склони го да завърши проекта, да вземе участие в експедицията на Русто. А по-нататък — какво? Ако знаеше за какво мисли той…

„Ох, Ур… мъко моя…“

Нона си спомни как онзи ден те седяха един до друг и жената на Костюков ги погледна и изведнъж каза… Бог знае какво каза. Нона цялата пламна от нейните думи…

Приятно й беше да си спомня тази вечер.

Нона не искаше да отиде у Костюкови, които й бяха съвършено непознати. Тя, разбира се, много беше слушала за Юрий Костюков: че има такъв млад инженер в техния град, работи в НИИ Транснефт, преди десет години заедно със своя приятел Николай Потапкин изобретил или открил нещо необикновено, фантастично интересно — ефекта на проницаемостта. Освен това те направили Валерий Горбачевски човек, така казва самият Валерий, който тогава бил хлапак лаборант.

Костюков отдавна живее в Москва. И ето, Валерий се възползува от единствената им свободна от тичане и съвещания вечер и ги помъкна, нея и Ур, при своето божество.

Тя очакваше да види солиден дебел чичко с едно такова внушително високо чело, а вратата отвори върлинест русоляв младеж. Той глупашки се поклони и каза: „Здравейте, хора и пришълци“. И веднага двамата с Валерка се впуснаха в спомени — за някакво корабокрушение и необитаем остров, за някакво необикновено умно, сега покойно куче, за плаване със сал. Те се прекъсваха един друг и се превиваха от смях и на Нона й се струваше, че те просто измислят всичко това в момента, за да се развеселят.

После дойде жената на Костюков, Валентина Савелиевна, много пълна дама с красиво лице. Тя дойде от лекции, каквито изнасяла във Филологическия факултет, и бързо сложи масата.

Костюков попита Валерий как върви кандидатската му дисертация и Валерий каза нацупен, че няма да пише никаква дисертация. Костюков го погледна втренчено и каза: „Така-така“. И издекламира едно стихотворение, неизвестно на Нона: „Но пътя на науката отхвърлих в младостта и по пътеки волни в Нюрнберг пристигнах аз. Не знае никой скуката в сърцето на палача, щом не е вземал никога той тежък меч в ръце…“ А Валентина Савелиевна направи гримаса и се изказа в смисъл, че не всички стихове са подходящи, а особено — стиховете на бездарните литератори. Костюков възрази, че Фьодор Сологуб е бил поет, може би не първо качество, но даровит, а стиховете не е задължително да се цитират на място. Той заяви още, че Валерка с неговото вкоренено отвращение към науката трябва да стане ловец на скитащи кучета и призна, че и сам той, Костюков, също е ловец на скитащи кучета, наричани налудничави идеи. Оттук между тях се започна спор. Валентина Савелиевна посъветва мъжа си: „Тогава лови си своите любими кучета и не се пъхай във филологията.“ На това Костюков отговори, че филологията влиза в неговите професионални интереси в качеството на „хуманитарен отдушник“. Валентина Савелиевна леко повиши глас и заяви: „В качеството на обект за профанация — така ще бъде по-вярно. Ти си полуграмотен човек, пишеш «панцирь»^[50] с «ы».“ „Да, пиша го с «ы» — с достойнство потвърди Костюков. — Защото мен веднъж са ме учили на грамотност и нямам намерение да се уча отново. Между впрочем много хора, къде-къде по от нас, също са го писали с «ы» и руският език не е загинал от това.“

Като слушаше кавгата, Нона с усилие сдържаше смеха си и този невъзмутим Костюков все повече й харесваше.

„И изобщо съм натрупал редица въпроси — продължаваше Костюков, докато наливаше вино в чашите. — Например: как са писали древните римляни думите «освободен роб»? С дробна черта, както у нас се пише «м/майка», тоест «многодетна майка»? Подозирам, че все пак те не са писали «о/роб», но никой, включително и жена ми, не може да ми даде отговор.“ „Не ти е необходим никакъв отговор — веднага парира нападката Валентина Савелиевна. — На тебе ти дай само да баламосваш хората със своите измислици. Не можете да си представите — обърна се тя към Нона през масата — колко безсмислено начетен е моят Юрочка. Той просто е натъпкан с второкачествени стихчета и литературни реминисценции.“ „Това лошо ли е?“ — попита Нона с усмивка. „Това е ужасно! — беше отговорът. — Та той все пак е доктор на науките и би могъл да се държи по-солидно. Това лято в техния институт… Впрочем, ако мислите, че знам как се нарича неговият институт, грешите.“ „Много пъти съм ти казвал — спокойно се обади Костюков, — моят институт се нарича ВРИГТ.“ „Чухте ли? — обърна се Валентина Савелиевна към Нона. — ВРИГТ! Нима може институт да се нарича така?“ „Защо? — каза Костюков. — Най-обикновена абревиатура. Нали не се учудваш, че Болшой театър официално се нарича ГАБТ.“ „Ох, стига! Виж, хората се смеят! — Валентина Савелиевна посочи гостите с патетичен жест. — Да, та значи, през лятото в техния институт замислиха поход с лодки по мешчерските реки и езера. Ние също тръгнахме и взехме сина си. Всичко беше хубаво, времето — прекрасно, природата — просто чудна. Качихме се в лодките, отплувахме. И тъкмо започнаха да гребат, когато моят Сашка изведнъж направи страшна муцуна и закрещя: Хайде, наблегни, да ви се пръснат жилите!“ „Не е така — намръщи се Костюков. — Той викна правилно: «Хайде, наблегни, хайде, момчета, дръпнете сребърните лъжички! Наблегни, защо още на никого не са се пръснали жилите!» Ето така викна. Сашка по-добре от тебе познава литературата.“ „Ето! Бог знае на какво учи той впечатлителното деветгодишно момче. А в лодката имаше солидни хора, заместник-директорът в частност, и аз съм сигурна, че твоите «сребърни лъжички» никак не му харесаха.“

„Това е от Моби Дик“ — през смях каза Валерий. „Може ли ти да не знаеш! — нахвърли се върху него Валентина Савелиевна. — Вие с Юра сте си лика-прилика. Ама ти още нямаш син, нали?“ „Нямам“ — каза Валерий с потисната въздишка.

„Слушай, всезнаещи Валерка — обърна се към него Костюков, — а знаеш ли защо дават на тайфуните женски имена? Не знаеш? Срамота, брат. А пък си океанолог. Ето, чуй — с дългата си ръка Костюков взе от полицата една книжка, моментално намери нужното място и прочете: А как бихте нарекли бясната буря, която неочаквано връхлита върху вас бог знае откъде и после с тихо гугукане отива неизвестно къде…“ „Изобщо не е остроумно — каза Валентина Савелиевна. — Аз съм уверена, че на планетата, откъдето е пристигнал нашият висок гост — тя се усмихна на Ур, — наричат тайфуните само с мъжки имена.“ Развеселеният Ур отговори, че там няма тайфуни, там времето е винаги еднакво спокойно. „Каква прелест! — каза Валентина Савелиевна. — Там и животът сигурно е равен, спокоен, не като у нас — хвърчиш ли, хвърчиш като побъркан…“

„Затова пък у нас е по-интересно“ — обади се Костюков.

Той припомни, че у Салтиков-Щедрин е описана аналогична ситуация: немско момче примамва при себе си руско, а то отказва, защото „у нас е по-интересно“. Но Валентина Савелиевна не намери в ситуацията абсолютно никаква аналогия. Изведнъж тя погледна с неочаквано добра усмивка към Нона и Ур, които седяха един до друг, и каза: „А вие сте чудесна двойка…“

Тя насипа на Нона сладко от боровинки и започна да разказва как неотдавна им гостували приятели от Новосибирск — Коля Потапкин и жена му Рита, които донесли това сладко, и какво интересно пътуване до Индия направили Потапкини. А мъжете започнаха разговор за предстоящата експедиция и за проекта на Ур и заспориха, заспориха за магнитното поле… за енергията на морските приливи… за съдържанието на уранови соли в Световния океан…

Нона не се намесваше в техния спор. Всичко, за което говореха наоколо, някак се отдалечи, обви се в мъгла, останаха само думите на Валентина Савелиевна, дори вече не думите, а техният смисъл, който обгаряше душата й, и тя изпитваше странно усещане за теснота, не знаеше дали й се иска да се смее, или да плаче…

Ужасно му се спеше. Но кой знае защо сънят не идваше при Валерий. Опита да се задълбочи в самоучителя по френски език, но не можа. Мислите, изместени от московските седмици в подсъзнанието му, сега изплуваха…

Съплеменник по физкултурно дружество, сополанко от „Буревестник“ — здрасти, изведнъж се появи Костя Трубицин. Той беше лош яхтсмен, страхуваше се да се навежда през борда при силен насрещен вятър, е, добре, това се случва, докато не свикнеш. Но Костенка не пожела да свиква. Отиде да играе тенис. И ето ви го на — Знаменит Тенисист. Бил е в Унгария, в Югославия, сега ще ходи в Люксембург…

Млад, късметлия, с черни вежди — той се появи изведнъж на рождения ден на Лариса, Анкината приятелка. Добре, някой винаги трябва да е център на вниманието. Добре, танцувайте, танцувайте дори до припадък. Тропайте, въртете се, летете. А той, Горбачевски Валерий, със своите почти двайсет и осем години, със своята езическа вяра в Двореца за бракосъчетания — не е длъжен да стърчи в ъгъла. Той не е момченце на корта, за да подава топките на играчите. Нека всеки сам да играе своята партия.

Той така и каза на Анка, когато тя на следващия ден му позвъни в института и поиска обяснения по повод неговото безобразно поведение, изразено в незабелязаното напускане на рождения ден. Той така и й каза: нека всеки сам играе своята партия. Но Аня настоя да се срещнат, за да изяснят отношенията си. Хубаво. Щом ще изясняват, да изясняват. Той има работа в изчислителния център — ако иска, нека да дойде в седем там.

Валеше дъжд. По улиците течеше жълта вода. Колите влачеха след себе си пенести вълни като торпедни катери.

„Ти имаш невъзможен ревнив характер“ — каза Аня изпод мокрия чадър.

„Въпросът не е в ревността — каза той. — Просто ние сме твърде различни.“

„Значи аз трябва да се преустроя, да се приравня към твоите възгледи и навици?“

„Много трябва да се преустройваш. Няма нужда.“

„Виждаш ли какъв си! Дори не ти идва на ум, че и ти можеш да поправиш нещо в характера си.“

„За да се приравня към тебе? Аз се опитах да го направя…“

„Ти за какво?… А, разбрах — дисертацията! Само не представяй нещата така, сякаш аз с ласо те тегля тебе, великия безпаричник, към кандидатската заплата!“

„Аз не съм безпаричник. Достатъчно правих халтура за пари. За откуп, всеки случай, нахалтурих.“

„За какъв откуп?“

„За да те откупя от родителите ти.“

„Фу, колко ужасно остроумничиш!“

„Аз не съм професионално конферансие, за да остроумнича винаги удачно. А що се отнася до дисертацията, ето какво ще ти кажа не искам да правя халтура… Материалът, който имам, става за справочник… за пособие за моряци, метеоролози… Разбира се, с този материал би станала и дисертация, но… Изобщо работата не върви. Не мога… Ще почакам, докато родя собствени идеи.“

„А ако не родиш?“

„Ще живея така. Без научна степен. А може би ще се преквалифицирам във фигурист и ще отида на съревнование във великото херцогство Люксембург.“

В този момент той чу хлипане, погледна под чадъра и видя, че Аня плаче. Той не можеше да гледа сълзи, душата му се преобръщаше от женските сълзи.

„Не плачи — каза той тъжно. — Недей, Аня. Сега ще взема такси и ще те откарам в къщи. И ще свършим дотук.“

Хлипането се усили. После той чу тънкия й, жален, пресеклив глас.

„Но какво съм виновна… че обичам да танцувам… че искам да живея интересно…“

„Ти не си виновна — потвърди той. — Просто аз съм прекалено ревнив. Просто искам твърде много, като настоявам, когато сме на вечерника, ти да не забравяш за моето съществуване. Просто аз съм стар за тебе.“

Той спря такси и изпрати Аня до дома й. Пред входа й целуна ръка, което никога по-рано не беше правил, и без да се обръща, тръгна по пустата улица под потоците вода. Той вървеше, препълнен с тъга и жал към самия себе си. И със съжаление към Аня. Защо тя така жадува да се превърне в безгрижна модна кукла? Що за увлечение е обхванало днешните момичета? А може би той наистина е остарял и не разбира някои неща?…

Опитвайки се да се овладее, той каза нарочно силно, като се обърна към нощния пазач на магазин „Синтетика“: „Без половин литър няма да се оправи работата, както са казвали в древния Шумер…“

След месец, месец и половина, в навечерието на отлитането за Москва, Аня изведнъж му позвъни в института:

„Валера, чух, че заминаваш в експедиция?“

„Да — каза той. — Заминавам.“

„За дълго ли?“

„За четири месеца.“

„По какъв маршрут?“

„Ще плаваме по течението на Западните ветрове. Ще спираме рядко. В Сидни, край попътни острови… Изобщо ще се поклатушкаме из океана.“

Тя помълча, а после каза:

„Е щастливо плаване.“

„Остани със здраве, Аня…“

„Стига съм се самоизяждал.“ Така си каза Валерий, докато лежеше в креслото на самолета. Наспи се, докато имаш време. А ако не искаш да спиш — мисли за това какъв късмет извади ти, глупакът. Шега ли е, в океанско околосветско пътуване попадна. Ще видиш скалите на Кергелен… ще чуеш воя на бурята край нос Хорн…

Отдавна беше разсъмнало и самолетът летеше в синьото студено сияние на деня. А отдолу — плътни облаци, безбрежното вълнисто море на облаците, толкова здрави на вид, че ако щеш, излизай навън и се заемай с облакокатерене.

Ур разсеяно гледаше през илюминатора. Изведнъж под оределите облаци се мярна земя. Отново изчезна. Ур не успя да съобрази коя е тази земя, коя страна лежи долу, когато облаците се разтвориха като завеса и синевата се появи толкова звънка, толкова ослепителна, че той за миг затвори очи.

Морето!

Ур се обърна към Нона и видя, че тя не спи.

— Виждам — каза тя тихо и се усмихна.

Ур не можа да откъсне веднага погледа си от нейното бледо от умора лице, обкръжено с тъмни коси и пухкава синя шапчица.

Валерий се събуди. Той се наведе през рамото на Нона и впи поглед в разкошната средиземноморска синева.

— Ето го и Кипър — каза той. И не без тържественост добави: — Именно тук Отело е удушил Дездемона.

— Това ли е всичко, което знаеш за Кипър? — усмихна се Нона.

— Почти. По-рано дори го бърках с Крит.

— Ех ти — каза тя с тон на първа отличничка, която, разбира се, никога нищо не е бъркала.

Планинският зелен остров, обвит в лека мъгла, лежеше пред тях сякаш с извит гръб. Над планините висяха редки, готови да се разпръснат облаци.

— Някъде бях чел, че Кипър на френски е „Шипър“ и оттук е дошло името на одеколона — спомни си Валерий.

И той започна да разказва, че още в древността Кипър се е славил с „ароматичния си мехлем“ — изчистена топена свинска мас, смесена със стрити цветни листенца. Спиртът още не бил изобретен, затова пък свойството на изчистената свинска мас да абсорбира етеричните масла и да запазва аромата било широко известно.

— И какво — недоверчиво попита Нона, — за да се напарфюмираш, е трябвало да се натриеш със свинска мас ли?

— Да, представи си. Казват, че самата Афродита се е мазала — и нищо, на всички се харесвало как мирише. Впрочем тя се е родила тук. Излязла от морската пяна на брега на Кипър.

— Какви обширни познания! — каза Нона насмешливо. — Гледайте, на хълма има готическа църква. Е-ей там се белее.

— Тя се е запазила сигурно от времето на тамплиерите.

— От кое време? — попита Ур.

— Имало е такъв рицарски орден — тамплиери. По време на кръстоносните походи са завладели Кипър.

— Както виждам, ти си успял да се подготвиш — каза Нона. — Да не си чел енциклопедията?

Самолетът се заспуска за кацане. Ето, покрай залива се разпростря потъналият в зеленина град, пристанището с многобройните параходи. Показа се Никозия, после отиде встрани, появиха се хълмове, покрити с тъмнозелени маквисови^[51] храсти… човек с мъхната шапка и натоварено магаре на пътечката, отминаха и хълмовете, срещу тях тичаше равно поле, ето я и бетонната писта… тласък…

Пристигнаха. Тръгнаха към сградата на летището с преметнати върху ръка палта. Слънцето тук грееше чудесно.

Формалности, проверка на документите. Нона се обясняваше с кипърските чиновници на английски. Валерий се оглеждаше с интерес, опитваше се да чете гръцките надписи по ярките рекламни плакати. Ур мълчеше, изглеждаше мрачен.

— Какво ти е? — попита го Нона, когато седнаха на масата в ресторанта. — Недоволен ли си от нещо?

— А от какво да бъде доволен? — отговори Валерий вместо Ур. — Не те пускат да отидеш в града, стой тук и чакай смяната на самолета. Транзитен живот.

Ур слушаше, бавно оглеждаше залата и пъстрата транзитна публика, офицерите в неизвестна униформа, възрастните дами, заболи носове в дебели пътеводители, негъра с кафяво лице. Донесоха им ростбиф с някакви треви. Ур започна да яде, но изведнъж вдигна към Нона печалния си поглед и каза:

— Знаеш ли какъв съм аз? Невежа допотопна маймуна.

Нона изплашено го погледна, а Валерий, чиято уста беше пълна с месо, се задави. И двамата се нахвърлиха върху Ур:

„Що за жалки приказки, не очаквахме от теб, та на твоите знания малко хора могат да съперничат, а ако не си чувал за някакви си тамплиери, то да вървят по дяволите…“

Ур слушаше, кимаше и като че се съгласяваше. Но не стана по-весел. И дори изпи само две чаши от любимата си оранжада.

След повече от три часа (тукашната аерогара вече им беше омръзнала и бяха изпратили всички цветни картички с изгледи от острова по адресите), обявиха кацането на каравела, летящ за Мадагаскар. Качването ставаше през необичайно място — търбуха на самолета. Усмихнатата стюардеса ги заведе до местата им във втора класа, а друга, невероятно красива стюардеса, им предложи пътни чанти с надпис „Ер Франс“. Ур отказа, а Нона и Валерий взеха и сърцето на Валерий подскочи, когато тази красавица го награди с усмивка.

После се издигнаха във въздуха и полетяха за Африка.

Морето и земята сега не бяха скрити с облачна завеса и тримата гледаха през илюминаторите, без да се откъснат, боейки се да не пропуснат нещо. Но изгледът беше доста еднообразен, долу се проточи пустинята и само за няколко минути пред погледите им се откриха зелените брегове на Нил.

После небето помръкна и мракът се сгъсти толкова бързо, сякаш някой изля черен туш от гигантски флакон.

— Безобразие! — каза Валерий и се облегна в гъвкавото меко кресло. — Веднъж в живота си тръгнах за Африка и ето ти на — нощен полет. И защо? Заради интригите на империалистите…

— Тихо, тихо — каза Нона. — Дръж си езика.

— Добре му е било на Ливингстън — вървял си е пеша из Африка, видял е всичко, което е искал…

— Разрушил е здравето си — продължи Нона в неговия тон, — умрял е от треска…

— Всички сме смъртни — блестящо обобщи Валерий. — Та закъде летим ние? За Мадагаскар! А аз не чувствувам това. Сякаш летя за Астрахан в обикновена командировка. Преместване в кресло! Та разликата е само тази, че тук в облегалките има розетка за електрическа самобръсначка и поднасят кафе вместо чай.

— Стига си мърморил. Сутринта ще видиш Мадагаскар.

— Не искам да виждам нищо. Как може да се лети в тъмнина? Така можем да се блъснем в Килиманджаро…

Мърморейки така, той се въртеше в креслото си, настаняваше се по-удобно и изведнъж заспа на половин дума.

Нона също задряма. Някъде посред нощ я събуди гласът на стюардесата. Тихо, за да не събуди спящите, старшата стюардеса — най-напред на френски, после на английски — от името на командира на каравела поздрави бодърствуващите пасажери с пресичането на екватора. Това не направи впечатление на никого. А Нона си помисли, че ако сега беше светло, би могло да се види снежната шапка на Килиманджаро. В този момент й се стори, че ръката на Ур, която се докосваше до лакътя й, се напрегна, странно се втвърди. Нона рязко изви глава и го погледна.

Тя беше виждала вече веднъж този ужасен вкаменен израз върху лицето на Ур. Господи, помисли си тя, какви са тези негови пристъпи? Дали не е донесъл някаква неизвестна болест от онази планета?

— … НИЕ НЕ РАЗБИРАМЕ ТВОИТЕ ПОДБУДИ. НЕ РАЗБИРАМЕ ЗАЩО Е НЕОБХОДИМО НОВО ПЪТУВАНЕ. ЗАЩО ТРЯБВА ДА ИМ ДАВАМЕ НОВО ЗНАНИЕ, КОЕТО ТЕ МОГАТ ДА ОБЪРНАТ СРЕЩУ НАС, СРЕЩУ РАЗУМНИЯ ЖИВОТ?

— Така се получи, Учителю… Така се получи, че за мен възникнаха някои задължения. Аз просто не мога да живея тук настрани от техните работи. Това е невъзможно…

— ТИ ИМАШ САМО ЕДНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ И ТИ ГО ЗНАЕШ.

— Да, знам. Аз го изпълнявах, доколкото беше по силите ми…

— ТИ ИЗПЪЛНИ ЗАДЪЛЖЕНИЕТО СИ ДОБРЕ. НО В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ НИЕ ПРЕСТАНАХМЕ ДА ТЕ РАЗБИРАМЕ. ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСА ЗА НОВОТО ЗНАНИЕ.

— Миналия път аз съобщих за своя проект. Не съм уверен, че той ще бъде осъществен. Но ако бъде, то те ще получат голямо количество енергия. Те ще могат за няколко десетилетия да преустроят своята остаряла техносфера…

— ТОВА НЕ БИВА ДА СЕ ДОПУСКА. ТЕ ЩЕ НАСОЧАТ НОВАТА ЕНЕРГИЯ ЗА ИЗЛИЗАНЕ В ГОЛЕМИЯ КОСМОС. ЩЕ ЗАГИНАТ РАЗУМНИ СВЕТОВЕ. ЩЕ ЗАГИНАТ И ТЕЗИ, КОИТО ТЕ ВЪЗПИТАХА И ПРИОБЩИХА КЪМ РАЗУМА.

— Не! Те няма да унищожават разумния живот!

— ТИ САМ ПОТВЪРДИ ТЯХНАТА ВРОДЕНА АГРЕСИВНОСТ. ТИ САМ ПОСТРАДА. НАНАСЯХА ТИ УДАРИ, ТИ СЪЩО СИ НАНАСЯЛ УДАРИ. ТОВА Е СВЯТ, ПЪЛЕН С НЕНАВИСТ.

— Това е свят, пълен с противоречия. Да, има много ненавист и насилие, но има много повече доброта и човечност…

— АЗ НЕ РАЗБРАХ.

— Човечност… Как да ти обясня, Учителю… Това е — когато обичаш хората и им правиш добрини…

— ДА ОБИЧАШ СЕБЕПОДОБНИТЕ СИ Е ВЪЗМОЖНО САМО НА ОСНОВАТА НА ОБЩИЯ РАЗУМ, НЕВЪЗМОЖНО Е ДА ОБИЧАШ ТЕЗИ, КОИТО ТЕ НЕНАВИЖДАТ, КОИТО ТИ НАНАСЯТ УДАРИ.

— Да, това е така. Това, разбира се, е така… Но хората умеят да обичат и да мразят едновременно…

— ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО.

— Трудно ми е да обясня, Учителю, колко пъстър и многообразен е животът тук. Хората са разединени от граници, езици, социално устройство и икономическа структура. Но много неща ги обединяват. Идеите на мира и социалната справедливост обединяват огромни маси. Хората съзнават глобалната опасност, която се крие в ядреното оръжие. Това съвсем не е онзи примитивен свят, от който се опасяват у нас. Дивакът с атомна тояга е неправилен образ!

— ПРЕДАЙ ПРАВИЛНИЯ ОБРАЗ.

— Не мога веднага… Впрочем… Може би е такъв: юноша с факел на прага на Космоса.

— ЮНОША — ТОВА Е ВЪЗРАСТ. КАКВО ОЗНАЧАВА ФАКЕЛЪТ? ГОТОВНОСТ ЗА ПОДПАЛВАНЕ?

— Не. Това е факелът на знанието.

— СЪМНЯВАМ СЕ В ПРАВИЛНОСТТА НА ОБРАЗА. ФАКЕЛЪТ НА НЕПЪЛНОТО ЗНАНИЕ МОЖЕ ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ ВЪВ ФИТИЛ НА ВОДОРОДНА БОМБА. ТИ СИ УВЛЕЧЕН ОТ ЧАСТНИ ФАКТИ, КОИТО ПРЕЧАТ НА ОБЕКТИВНАТА ТИ ОЦЕНКА. РАЗБИРАШ ЛИ ТОВА?

— Да. Но само…

— УГОВОРЕНИЯТ СРОК СВЪРШВА. ТИ ТРЯБВА ДА ПРЕКРАТИШ СЪВМЕСТНАТА РАБОТА С ТЯХ. ТИ ТРЯБВА ДА ОБМИСЛИШ ОЩЕ ВЕДНЪЖ ВСИЧКО И ДА СЕ ГОТВИШ ЗА ОТЛИТАНЕ…

Мадагаскар им се откри рано сутринта — нащърбен зелено-кафяв бряг над неправдоподобно синя вода. Хълмистата равнина сякаш се катереше нагоре стъпало по стъпало, а по-нататък започваха планини, покрити с призрачна облачност.

Каравелът премина над белия, покрит с резки сенки пристанищен град и известно време летя над клисурата, по която се стичаше към Мозамбикския пролив бърза река. Мимолетно блеснаха от слънцето огледалцата на нейните прагове. И изведнъж между облаците се озъби засенченият кратер на вулкан. Отляво се синееше планинско езеро. Още вулкани — цяло семейство. Над тях, сякаш охранявайки вековния им сън, се простираха неподвижни облаци.

Превит надве, почти легнал върху Ур, Валерий жадно гледаше острова.

— Мадагаскар — мърмореше той. — Под мен е Мадагаскар…

Красивата стюардеса с главозамайваща усмивка го докосна за лакътя, посочи му с пръстче ремъците, светещото табло. Каравелът се готвеше да кацне. На високото плато, което стръмно се прекъсваше над зелена долина, се появиха разпръснати островърхи къщички — изглежда, това бяха покрайнините на Антананариво, столицата на Малгашката република. Димяха някакви комини. Тук-таме през буйната зеленина изпъкваха голи набръчкани скали.

— На голяма, обширна нива… аз виждам Антананариво — промърмори Валерий, а стюардесата учудено го погледна и отмина по прохода.

Каравелът меко докосна с кръглите си лапи грапавия бетон, едва подскочи и побягна към летището, над което се развяваха знамена.

Влажна горещина обгърна пътешествениците веднага щом излязоха от самолета. Тук лятото беше в разгара си. Под неодобрителния поглед на Нона Валерий свали якето си.

Те вървяха заедно с тълпата пасажери след чиновника от летището. От пъстрата група на посрещачите зад бариерата им помаха брадат човек в тропически шлем и извика:

— Мосю Ур!

Ур с недоумение го погледна. В следващия миг той позна Шамон, оператора по подводни снимки от Океанариума, усмихна се и го поздрави с вдигната ръка. Шамон му каза нещо на френски. Ур кимна.

— Това е сътрудник на Русто — съобщи той на Нона и Валерий. — Дошъл е за нас и след формалностите ще ни заведе в Диего Суарес. „Дидона“ е там, а Русто е зает с нещо, не разбрах добре. Извинява се, че не е могъл да дойде лично.

След проверката на документите и митническия преглед нашите пътешественици получиха паспортите си, украсени с пресни печати. Шоколадови на цвят носачи натовариха багажа им върху количка и я изкараха от сградата на аерогарата. Шамон вече ги чакаше там.

След още петнайсет минути те пътуваха в друсащ микробус, във вътрешността на който нещо непрекъснато протяжно стенеше и дрънчеше. Радиоприемникът изригваше бесен джаз. Малгашкият шофьор си подсвиркваше в такт с него. Шамон говореше нещо, като че ли на руски, но лошо се чуваше. Той все поглеждаше към Нона и й се усмихваше. Имаше добродушно широко лице, обрамчено с черна и твърда, сякаш телена брада.

Влязоха в Антананариво. Замяркаха се бедни колиби, сметища, пъстри фирми на магазинчета; полуголи кафяви деца гонеха с викове по паважа парцалена топка; шофьорът се подаде през прозореца и неистово им закрещя, децата се развикаха в отговор. Изведнъж на кръстовището полицай в огромна фуражка, бяла риза и шорти с махане на ръка пропусна микробуса на широк многолюден проспект със засадени от двете му страни палми и тук вече имаше къщи от европейски тип и отново се занизаха пъстри фирми и ярки витрини, и отново Валерий се показа през прозореца и въртеше глава, жадно поглъщайки боите, звъна и ароматите на малгашката столица.

На Нона малко й се виеше свят от тази пъстрота, от безконечния джаз. А и това неуморно създание, Валерий, започна да крещи в ухото и за някакви пирати. За някакъв капитан Миссон и някакъв монах с италианско име, които през седемнадесети век създали тук, на брега на Мадагаскар, пиратската република Либерталия и в тази република имало пълно братство и никаква частна собственост. Пирати-утописти? Ах, Валерий вечно чете невъобразими неща!…

После столицата остана назад и пътят се устреми на север. Появи се планинска местност, възвишения, обраснали с храсти, подобни на кактуси, чудновати натрупвания от застинала лава и изведнъж, зад завоя, в низината — тропически лес.

Те преминаваха по леки мостчета над дълбоки клисури, в които бучаха планински рекички. До пътепоказателя с непонятен надпис Шамон нареди на шофьора да завие надясно. Спряха на края на гората. Впрочем това не приличаше на гора. Тук-таме стърчеше от храсталаците нещо, подобно на снопове гигантски пера, ветрила на неведоми великани. Шамон, изопачавайки ужасно руските думи, обясни нещо за тези дървета, но Нона не можа да разбере нищо за тях, освен че се наричат „равеналии“. Валерий вече беше успял да извади новичката, купена преди заминаването кинокамера „Кварц“ и забръмча, като бавно се обръщаше.

Едва по-късно те узнаха, че равеналията или още „дървото на пътешествениците“ е била по-рано една от характерните особености на мадагаскарския пейзаж, но сега почти е изчезнала. Не само времената се менят, променят се и пейзажите.

— А къде са лемурите? — попита Валерий, като отпусна камерата. — Мосю Шамон, защо не се виждат лемури?

— Лемури — спят. Дормир. Нощта се виждат. Ден — но.

— Тогава трябва да ги събудим — каза Валерий.

Шамон отметна глава назад и жизнерадостно се разсмя.

Беше превалило обед, когато изморените пътешественици, малко затъпели от изобилните впечатления, пристигнаха в Диего Суарес, или по малгашки — Анцирана. Тук беше горещо, много по-горещо, отколкото на платото. Кривите улици с безбройни магазинчета излъчваха зной и сянката на множеството палми изобщо не ги спасяваше от него.

Микробусът спря пред стар двуетажен хотел. Докато разтоварваха куфарите, автомобилът продължаваше неприятно да стене. Шамон плати на шофьора и поведе пристигналите към хотела. Тук те бяха посрещнати от тъмнокож портиер като желан божи дар и незабавно бяха изпратени по стаите си на втория етаж. Шамон ги помоли да слязат в ресторанта в шест часа по местно време, сбогува се и си тръгна.

— Колко е мил и любезен! — каза Нона и промени времето на часовника си. — Е, момчета — да се измием и да починем. В шест без четвърт ми почукайте.

В стаята си Валерий беше приятно изненадан от климатичната инсталация. Апаратът работеше доста шумно, но вероятно такъв беше мадагаскарският стил. Зноят не се чувствуваше в стаята. А навън прашната улица, застроена със стари къщи в колониален стил, слизаше надолу и в края й се виждаше пристанът, черният борд на търговски кораб и надвисналият над него кран. По-нататък се простираше ивицата на вълнолома, а зад нея синееше океанът. При мисълта, че това е Индийският океан, Валерий силно се плесна по бедрата и каза гласно:

— Ех, Горбачевски, голяма работа си!

Той взе душ. Около шест, в любимата си бяла фланелка с къси ръкави, с кръстосани сини ракети вляво, в панталони с чудесен бежов цвят, той отиде в съседната стая при Ур. После те почукаха на Нонината врата.

Нона вече беше готова. Тя стоеше пред огледалото в светъл лъскав костюм и завършваше сложния ритуал на фризурата си. После тя критично огледа фланелката на Валерий, черната риза и джинсите на Ур и решително каза, че няма да тръгне с тях, докато не се облекат прилично.

— Какво? Какво е това? — възропта Валерий. — Няма да слагам връзка в тропиците! Сама видя, че тук ходят почти без панталони, защо аз трябва да се труфя?

А Ур каза, че той, освен това, което е на него, има само зимен костюм, който той естествено няма да облече, и още една риза. Обаче Нона твърдо настоя на своето и се наложи да отидат да се преоблекат.

След десет минути те слизаха по стълбата, постлана с протрит червен килим. Ур смени блузата си с кремава риза с пагони, а Валерий беше в тъмносив костюм, демонстративно въртеше шия с ярка вратовръзка на колелца и сърдито разказваше на Ур, но така, че и Нона да чуе, колко прави са били комсомолците от двайсетте години, когато отхвърлили вратовръзката като символ на буржоазно благополучие. Той дори припомни една пиеса от онези времена под название „Вратовръзка“ — той не я е чел, но е чувал от леля Соня, че е имало такава пиеса, в която другарите осмивали един комсомолец, който упорито носел вратовръзка, а после му се паднала винтовка без ремък и той приспособил вратовръзката си за ремък, като намерил правилния начин на употребата на този пошъл предмет…

— Стига, стига — каза Нона. И добави с усмивка: — Сега знам откъде си взел маниерите си: от Костюков.

Като влязоха в залата на ресторанта, те спряха. В цигарения дим плуваха маси, потни, зачервени лица, салфетки, бутилки. Полираната кутия до стойката изригваше гръмлива музика.

В този момент видяха невисок човек със сухо гърбоносо лице, който енергично се провираше между масите към тях. Той беше в светлозелена блуза и шорти със същия цвят.

— Ето го и Русто — каза Ур и широко се усмихна.

Валерий язвително прошепна на Нона:

— Колко неприлично е облечен! Ай-ай-ай…

Доктор Русто наведе войнствения си побелял перчем, целуна ръка на Нона и каза на френски, че е щастлив да види очарователната мадмоазел Селезньофф. После прегърна Ур и го потупа по гърба. Стисна силно ръката на Валерий и толкова старателно, колкото и любезно, повтори след него фамилното му име:

— Гор-ба-шез. Трез агреаблеман^[52].

И ги поведе към ъгъла, където край съединените маси седеше екипажът на „Дидона“, към усмивките и неправилния говор и започна да ги представя по ред, а брадатият Шамон превеждаше, като произнасяше смешно руските думи. Впрочем веднага се изясни, че Нона говори английски, а Валерий разбира криво-ляво и Русто премина на английски.

— Пиер Малбранш — каза той и над масата се източи високата гъвкава фигура на млад човек с рязко очертано скулесто лице и дълги до раменете кестеняви къдри. — Мой помощник и щурман. А това е Мюло — продължи той представянето и почернял от слънцето чичко с тънък нос и воднисти очи се откъсна от чашата червено вино, усмихна се и намигна на Нона. — Мюло е механикът на „Дидона“, безстрашно и бъбриво дете на Прованса, прахосник на живота и сачмените лагери. А това е нашият боцман Жорж — продължи Русто и добре сложен креол в бял костюм почтително наведе къдравата си глава. — Той е роден недалеч оттук, на Майота, и мечтае да се върне там и да се снабди с харем, но от това нищо няма да излезе, затова аз ще освободя Жорж чак когато престана да плавам, а аз никога няма да престана да плавам. Франсоа Бертолио — каза той следващото име и в същия миг скочи юноша с усмихнато лице, с голяма бенка на лявата буза, с дълги сламени коси. — С неговия чичо вие, Ур, добре се познавате, имам пред вид Жан-Мари, библиотекаря на Океанариума. Франсоа търсеше щастието си в Париж, но ще го намери, надявам се, в океана. Това е неговият първи рейс и той ще ни помага в лабораторията. Люсиен Шамон вече познавате. Липсва само Арман Лакруа, най-големият от гмуркачите, надзирателят на Океанариума, него също го познавате, Ур. Арман остана на „Дидона“, защото все някой трябваше да остане на кораба, когато екипажът е на брега. Освен него там е и мотористът Фрето, въпреки че, както ми се струва, той трябваше да бъде тук, а нашият приятел Мюло — в машинното отделение, но, уви, Мюло просто не може да остава на кораба, когато той е в пристанището. Има още един матрос, когото наех тук, той трябва да се яви на борда утре, преди отплаването, и това е, скъпи приятели от Русия, целият екипаж на „Дидона“. А сега — Русто вдигна чашата си, — ние ще пием за най-очарователния от всички океанолози, които ми се е случвало да видя — мадмоазел Селезньофф.

— Вива! — дружно извика екипажът.

Изчервена, Нона благодари — мерси, мерси боку — и отпи от чашата необикновено вкусното вино и веднага върху чинията и израсна цяла планина салата, поднесоха й и чиния с необичайно рибно ястие и чашка с ароматно питие. Нона щастливо се засмя и започна да яде. Русто веднага завърза спор с Ур за методиката на предстоящите измервания, те се прекъсваха един друг и чертаеха схеми върху хартиените салфетки.

След това Русто предложи тост за Ур, малко по-късно — за „мосю Горбашез“ и още два пъти прозвуча дружното „вива“. Шамон пусна монета в мюзикбокса и покани Нона да танцуват. Валерий свали сакото си и го окачи на облегалката на стола, разхлаби връзката си и започна да разговаря с Мюло. После с Нона отиде да танцува Малбранш, а до Валерий седна Шамон и те изпиха още по една чаша. Валерий попита къде е учил Шамон руски език. Оказа се, че той е женен за внучката на руски емигрант и от нея се е научил да говори малко и този език му харесва, а особено — песните.

Мюло, механикът, седеше от другата страна на Валерий. Той наля вино на Валерий, те пиха, намигвайки си един на друг, и Мюло разказа някаква история, а Шамон криво-ляво я преведе. Това беше стар провансалски анекдот. Мариус казва на Оливие: „Искаш ли да те представя на моята приятелка, тя е изключителна красавица.“ „Искам“ — отговаря Оливие. Мариус го представя. Сега Оливие се обръща към Мариус: „Разрешете ми да потанцувам с вашата прекрасна дама.“ А красавицата казва: „Би трябвало да попитате мене.“ А Мариус казва на красавицата: „Ти, гъско, мълчи, когато разговарят двама дворяни.“

Валерий се разсмя. Шамон вдигна вежди, погледна Мюло и попита защо той собствено си е спомнил този глупав анекдот. Провансалецът започна да го уверява, че е разказал това без всякаква задна мисъл, просто се е сетил, какво лошо има тук? Шамон махна с ръка и отиде да танцува с Нона, която току-що се беше върнала с Малбранш от дансинга.

Мюло дръпна Валерий за ръкава и те пиха още, а после Валерий откри, че седи прегърнат с Мюло и старателно приглася на провансалеца, който пее някаква песен. Беше му дяволски весело.

После Валерий се озова на улицата, под ярките звезди. Той помнеше, че дълго се прощаваше с всички, стискаше ръцете им и казваше: „Трез агреаблеман“.

Сутринта го събуди слънчев лъч, който невежливо го гъделичкаше по носа. Валерий стана със смътното безпокойство, че вчера си е позволил да пийне повечко и отиде да се изкъпе. После дойде Ур и те почукаха на вратата на Нона. Валерий влезе в стаята й, предварително готов за отбрана. За негово учудване, размина му се без нотации. Нона стоеше до прозореца в ореол от слънчеви лъчи и усмивката й — странно нещо! — се стори на Валерий смутена.

— От нас тримата — каза Нона — вчера само Ур беше с трезва глава.

На Валерий веднага му се дощя да предложи Ур да стане старши в групата вместо Нона, но премълча, защото помисли, че Ур все пак е… е, в известен смисъл пришълец…

— Те са чудесни момчета — продължаваше Нона, — с тях е просто и весело. Но много пият, особено този механик…

— Ясно, ясно, мадмоазел Селезньофф — каза Валерий. — Ще си вземем бележка и ще минем по-нататък.

— Да, Валерий, много те моля да си вземеш бележка. Нали? Сега: днес ние се прехвърляме на „Дидона“ и отплуваме за тези острови…

— Какви острови?

— Ти нима не чу какво каза вчера Русто? Той иска да ни покаже Коморските острови. Каза, че би било жестоко да не ни покаже тази красота. Освен това, доколкото разбрах, той иска да се види там с един свой стар приятел, ихтиолог, на име Ту… Не, забравих го… Така. Вчера „Дидона“ са я размагнитили, днес я товарят, после отплуваме за Коморите. А след два дни ще бъдем в океана. Такава е програмата.

Те слязоха в бара и седнаха на високите столчета. Нона и Валерий пиха кафе, а Ур — три чаши сок от манго. Тук ги намери Франсоа Бертолио, който беше изпратен за тях.

Франсоа беше не само услужливо, но и пъргаво момче. Взе такси, като вихър излетя по стълбите за багажа.

Пристигнаха в пристанището. И ето я „Дидона“. Чистичък бял корпус, изящна надстройка, солиден кран и повдигателни механизми на ниската кърма. Товарната стрела вдигаше от пристанището сандъци, спускаше ги в трюма и се чуваше как се разпорежда и крещи нещо на товарачите малкият мургав боцман Жорж, който работеше под стрелата.

„Кутийката е около четиристотин тона“ — помисли Валерий, като обхвана кораба с опитно око. А на глас каза, протегнал приветствено ръка:

— Привет, „Дидона“, сестра на нашата „Севрюга!“

— Нещо те избива на стихове — забеляза Нона.

Започнаха да вадят куфарите от багажника на колата и тогава се случи нещо неочаквано. Само преди минута докерите на пристанището мирно товареха сандъците и изведнъж между тях започна бой. Двама малгаши в мръсни бели шорти се втурнаха настървено след младеж с черна барета и комбинезон. Настигнаха го. Мярнаха се юмруци. Обвито в облаци прах, кълбото вплетени тела се търкулна право под краката на Ур. Той се наведе, опита се да ги разтърве, но в следващия миг се озова на земята. Валерий и Франсоа се хвърлиха към него, но Ур вече беше скочил на крака и смутено ровеше в джобовете си. Франсоа закрещя към биещите се, младежът с баретата хукна встрани и изчезна зад ъгъла на склада, а малгашите в шорти с ругатни се върнаха при сандъците. Боцманът Жорж изтича към тях от борда на „Дидона“ и те високо, с жестикулиране заговориха.

— Нищо, нищо… — каза Ур на разтревожените Нона и Валерий. — Просто ме събориха… Защо се сбиха?

Франсоа, също много развълнуван, чистеше прахта от гърба на Ур. Притича Шамон, сам Русто слезе от „Дидона“.

Произшествието имаше просто обяснение. В пристанището вечно се скитаха безработни докери, те се караха помежду си, отнемаха си товарните работи — изглежда, тези тримата уреждаха стари сметки.

— Съжалявам, Ур — каза Русто. — И ви моля да не се намесвате в бой при никакви обстоятелства — аз вече знам тази ваша особеност. Мадмоазел, мосю, моля, заповядайте на борда на „Дидона“. Каютите ви са готови. Люсиен ще ви покаже лабораторията. А мен моля да ме извините: сметки, финанси, документи — уви, без това не се излиза в океана.

Каютите — малка едноместна за Нона и двуместна за Ур и Валерий — се оказаха уютни, облицовани с ламперия, с умивалници и шкафчета. Но най-хубава беше корабната лаборатория — продълговато помещение с маси за картите и приборите. А тук имаше множество прибори — термографът и барометрите на Нансен, драга, магнитомери от различни системи, ехолот и жирокомпас и други устройства, необходими за работа в морето. Те заемаха почти цялото пространство на лабораторията и за хората оставаха само тесни проходи.

В лабораторията беше горещо. По стръмната стълба се качиха на палубата, която тук се наричаше бот-дек по английски маниер. Малбранш с бяла барета на главата се показа от прозорчето на рубката и с усмивка им отдаде чест. Приближи здравенякът Арман Лакруа, големият гмуркач, сдържано ги поздрави.

А механикът Мюло излезе от люка на машинното отделение по виолетови гащета, намигна на Валерий, спусна зад борда ведро на въже, загреба вода и веднага, още на палубата, се обля от глава до пети, след което отново се скри в люка.

И едва в три часа, след като свършиха с бреговите работи, „Дидона“ се откъсна от кея и с бавен ход потегли към изхода на пристанището. Ято чайки я последва.

Шеста глава
Острови в океана

„Нищо не забравихме на брега, нали? Тогава — всички на борда. Нека се строят тук, на горната палуба, да бъдат проклети!“

Х. Мелвил, „Моби Дик“

Нона плуваше бавно, отпуснала главата си с маска във водата и движейки плавниците. Водата беше топла и прозрачна и в нея цъфтяха разкошни, приказно многоцветни коралови градини. Тук-таме сред грамадите корали тъмнееха подводни пещери, люлееха се пищни водорасли, на ята и поединично плуваха невиждани риби.

Сега Нона плуваше над вътрешния склон на кораловата колония. Тя никога не би се осмелила да плува толкова далече от брега, ако не беше Русто. Той през цялото време беше близо до нея, внушаваше й спокойно чувство на безопасност.

А долу кипеше живот. Ето, плува някой с жълти балони на акваланга на гърба и харпун за подводна стрелба и сянката му се плъзга по светлото дъно. Кой е това — Ур или Валерий? Ето, до подножието на коралите се появи Шамон, него е лесно да го познаеш по „аквафлекса“ — кинокамерата за подводни снимки, подобна на малък самолет. Кого или какво снима? Нона увисна над него с разперени ръце. Дали Шамон не снима тази забавна риба с дългата перка на гърба? Или, може би, тази уродлива дебелана с четинеста муцуна, която пасе във водораслите? А този кой е? Май че е Валерий. Да, мярна се брадичката му. Ах, той тегли риба на харпуна си, все пак е улучил… Неуморим хлапак. Всички те се превръщат в хлапаци, когато докопат вода и акваланги.

Нона отплува по-нататък и изведнъж видя доста широк проход между коралите. Там синевата се сгъстяваше и Нона за миг усети страх при мисълта за бездънната дълбочина, която започва там. Долу — тя ясно виждаше в прозрачната светлозелена вода — плуваше Ур. Нона спря, за да види кого гони той. Ето, той стреля — от харпуна излетя стрелата, теглейки след себе си тънко въже. Не улучи! И в този момент от синия проход изплува дълга сива сянка…

Още нищо не се беше случило, Нона още не беше успяла да осъзнае, че Ур продължава да се приближава към прохода по инерция, а предчувствието за беда вече я обхвана. Тя едва сдържа вика на ужас, едва не изпусна от устата мундщука. Акулата навлизаше в кораловата градина бавно, като че се ориентираше. Сега Ур спря. Забеляза я, разбира се. Той май се намираше над акулата. Човек с дълъг нож в ръка доплува до него и го отблъсна, да, отблъсна го назад. Сега Нона отчетливо виждаше тъпите очички на акулата, нейния триъгълен гръбначен плавник. Русто беше до нея, той дръпна Нона за ръката, но тя изтегли ръката си, стори й се, че сънува. И в този лош сън там, долу, човекът с ножа — сега тя позна Арман Лакруа — се приближаваше, страшно бавно се приближаваше към сивата твар… Изведнъж — удар с опашката, гъвкавото тяло се изви… в следващия миг акулата се устреми обратно към океанската синева…

По-късно, когато най-после всички излязоха от водата и седяха на верандата на бунгалото в сламените кресла, Нона попита, а Шамон преведе въпроса й на френски:

— Защо тя отстъпи? Нима акулите се боят от човека?

— Не — усмихна се Арман. — Те не се боят от нас. Но понякога можеш да ги озадачиш.

— Тоест как?

Арман сви широките си рамене. Какво можеше да каже? Човек никога не знае как ще се държи акулата, дали е сита или гладна, агресивна ли е много или не… На каквато се натъкнеш…

Вместо него отговори Русто:

— Арман не го е страх от никого в морето, освен от косатките. И мисля, че акулите чувствуват това.

— Страх ли го е Арман или не го е страх, ще видим, когато проявя лентата — каза Шамон. — Ще видим по лицето му.

— Ти засне ли тази среща? — попита Русто.

— Да. Наистина камерата подскачаше в ръцете ми, но се надявам, че се е получило нещо.

Валерий премести един от шезлонгите от сянката на кокосовата палма на слънце и седна с протегнати крака, блажено примижал.

— Не ми давай хляб — заяви той, — а ми дай да се пека през декември. — И добави със сънен глас: — Да ме беше видял сега Рустам, щеше да умре от завист…

Стопанинът на бунгалото, Гийом Турилиер, разгърна тръстиковите щори, закриващи вратата, и излезе на верандата. Той вървеше трудно, тропаше с протезата си и бавно пренасяше върху нея тежестта на тялото си. Ур приближи едно от креслата към него.

— Благодаря, мосю. — Турилиер седна и с една ръка започна да пълни лулата си с червеникав тютюн. Той правеше това ловко. Другата му ръка, в черна ръкавица, лежеше неподвижно на коляното му. — Аз чух, че едва не сте попаднали в устата на Лизета? — попита той.

— Лизета е любимата акула на Гийом — усмихнато обясни Русто. — Той и досега не може да й прости, че веднъж тя закуси с крака му.

— Да, мосю, едва не се сблъскахме с нея — каза Ур, който се беше облегнал на един от стълбовете на верандата. — Добре че беше Арман. Аз дори не съобразих веднага, че това е акула.

— Много врагове имах — каза Турилиер — и не можах да пипна всички, но Лизета ще я пипна… — Той добави сложна френска ругатня, сепна се и се извини на Нона. — Вие тук застреляхте толкова риба — продължи той, плувнал в облак тютюнев дим, — че моят Жан Батист едва смогва в кухнята. Впрочем той сега се разкъсва между кухнята и политиката. Вчера беше на митинг в Морони — решаваше въпроса да се отделят ли от Франция Коморските острови.

Ур с интерес гледаше Турилиер. От думите на Русто той знаеше, че този сакат човек е преживял бурен живот.

Внук на комунар, преди сто години заточен в Нова Каледония и оженил се там за полинезийка, син на моряк, впоследствие стопанин на рибарско магазинче, Гийом Турилиер се беше родил на Таити. Той помагаше на баща си в магазинчето, а после избяга от тежката му ръка, от вечната воня на риба, постъпи като юнга на шхуна, пренасяща кокосови орехи. Беше бит много и безпощадно и веднъж един негодник шкипер счупи носа му. Гийом плава и като харпунер на китоловен кораб, пренасяше контрабанда в Пондишери, лежа в сингапурски затвор, опита щастието си в лов на бисери в Туамоту. Там, на архипелага, постъпи в ихтиологическа експедиция и се запозна с младия Русто, помогна му да изпита новия апарат за подводно дишане. Превъзходният опит на гмуркач и практическото познаване на океана и неговите обитатели направиха Турилиер незаменим сътрудник на експедицията. По това време в Таити умря баща му и в прилив на закъсняла нежност завеща на блудния си син бедната си рибна търговия. Турилиер продаде магазинчето, поддаде се без особена съпротива на уговорките на Русто и замина за Франция. Известно време той учи зоология в Сорбоната. Ожени се за дъщерята на антиквар, романтична девойка, която се влюби безумно в „ловеца на бисери“, „кафявия флибустиер“ и други подобни имена и всичко щеше да тръгне добре за младия ихтиолог, ако не беше войната. През юни 1940 година, когато немските танкови дивизии се устремиха към Париж и фронтът бе пробит. Турилиер го плениха, но успя да избяга. След дълги скитания той попадна в Алжир. Сражава се в Тунис през 1943-та в състава на френския африкански корпус. През 1944-та участвува в десанта в Нормандия. Турилиер се върна в Париж с пагони на капрал, с празен ръкав, с нашивки за раняването — и се убеди, че тук никой не го очаква. Жена му беше сега съпруга на юрист, който правеше политическа кариера. Турилиер отново замина за южните морета. В Мадагаскар той отново се срещна с Русто и дълги години плава с него като ихтиолог. После купи на остров Гранд-Комор парче земя, построи си бунгало и ето, вече осемнайсет години живееше тук неотлъчно, изкарвайки хляба си с доставката на редки риби за частните аквариуми в Европа и Америка…

— Гийом, да не би да смяташ да станеш първия президент на Коморската република? — попита с усмивка Русто.

— Нито първи, нито последен — хрипкаво каза Турилиер. — Стига ми вашата проклета суета. Всичко е тленно, всичко е прах, скъпи мой Жул. Не искам нищо от живота, освен покой.

Ур замислено гледаше кафявото му лице с белег на бузата, със счупен нос, с разногледи очи под гривата побелели коси. После прехвърли поглед към палмовата горичка, която започваше веднага зад бунгалото, към акациевите храсталаци и дългите дървета, след които по склона на планината започваше лесът, истинската джунгла с гигантски папрати и хвощове — най-древните растения на Земята. Над гористата ивица планината беше покрита с храсти, но тук-таме се виждаха сиво-черни обгорени места, прорязани с дълбоки цепнатини — лавинни полета, както обясни Русто. Още по-нагоре планината се издигаше към сивите облаци в шапка от димни изпарения, които вечно обвиваха върха й.

— Мосю Турилиер — каза Ур, — ако толкова много държите на спокойствието си, защо сте се заселили на склона на вулкан?

Турилиер обърна глава към него.

— Картала се държи мирно — каза той.

— Но нали тя е действуващ вулкан и всяка минута може…

— Може — изсмя се Турилиер. — А нима, мосю, целият наш живот не минава върху вулкан? Вие, както разбрах, сте видели такива неща, каквито нито един човек не е виждал. Точно вие, мосю, би трябвало да знаете колко случаен и несигурен е животът във вселената. Или може би вселената е пълна с разумен живот, както моите аквариуми — с риба?

— Не — каза Ур. — Не зная как е във вселената, но в нашата галактика разумният живот е сравнително рядко явление.

— Вие казвате — рядко, а аз казвам — случайно. Така че не е ли по-добре да престанем да се преструваме, че ние сме венецът на творението? Не е ли по-добре да играем открито: ето ме мене, а ето го вулкана? — Турилиер отново хрипкаво се изсмя. — Според мен така е по-добре, мосю.

Нона внимателно слушаше разговора, който се водеше на английски.

— Странно разсъждавате — обърна се тя към Турилиер. — Животът не е игра и не е случайност, той е възникнал в закономерния ход на еволюцията — това е известно на всеки ученик, поне у нас… Човекът съвсем не е беззащитен пред природата, напротив — той активно й въздействува…

— Защо? Извинете, че ви прекъснах, мадмоазел, но защо е необходимо да се въздействува на природата?

— Тоест, как защо? — Нона изглеждаше малко смутена. — Ако човечеството разсъждаваше като вас, хората и досега щяха да живеят в пещерите и да носят кожи от зверове…

— И това щеше да бъде много по-разумно, отколкото да се встъпва във враждебни отношения с природата. Погледнете какво направихме от нея. Отровихме я с дим и химикали, замърсихме я с нефт и отпадъци, задушихме я с бетон. Не мислете, мила моя мадмоазел, че природата ще търпи вечно това издевателство. Един прекрасен ден тя ще се разбунтува.

— Идеализъм! — възкликна порозовялата Нона. — Природата е била враждебна към първобитния, а не към съвременния човек. В нашия век човекът е близко до пълното господство над природата. Този процес е сложен и противоречив и замърсяването на околната среда се оказа до известна степен неизбежно следствие. Но какво да се прави? Цивилизацията е необратим процес. И има само един изход — да се предотврати по-нататъшното замърсяване, да се постараем да си създадем хармонични отношения с природата.

— Това никога няма да стане.

— Ще стане! Непременно ще стане… Вече съществува, за ваше сведение, проект за такава изработка на енергия, която ще направи ненужно изгарянето на изкопаемото гориво…

Нона изведнъж млъкна и с ужас се втренчи в стълба на верандата, където стоеше Ур.

— Какво е това? — попита тя и посочи животното, голямо колкото котка.

Точно над главата на Ур, прегърнало стълба с лапки, напомнящи щипци, и с дълга змиевидна опашка, едно отвратително създание беше извадило покрития си с някакви израстъци език и гледаше към хората с кръглите си очи.

Ур отскочи от стълба. Животното се преобърна надолу с главата и запълзя по стълба. Валерий се хвърли да го улови.

— Недей! — потръпна Нона. — Ще те ухапе.

Шамон се засмя:

— Това е… как беше… сутринта е един цвят, вечерта — друг…

— Хамелеон! — сети се Валерий и със съжаление погледна храстите под верандата, където изчезна уродливото животно. — Ето какъв значи… красавец е той… А как гледаше! Направо съгледвач. Според мене те не са опасни.

— Те не са вредни за човека — каза Турилиер. — Но туземците се боят от тях. Те са уверени, че този, който улови хамелеон, ще умре още същата година.

— Предразсъдъци — каза Нона. И след кратка пауза добави: — Все едно, недей да ги ловиш.

— Вие няма да убедите този стар скептик, Нона — каза Русто. — Нека се наслаждава на спокойствието си, седнал върху вулкана. Но за какъв проект споменахте? Може би за странната идея на нашия приятел Ур за извличане на електричество от океанските течения? Спомням си, че той говореше смътно за това в Санта Моника… Впрочем ще имаме време още да поговорим за това. Гийом, да не си решил днес да ни умориш от глад?

— Аз не съм виновен, доктор Русто — разнесе се висок напевен глас. — Много риба.

Подвижният побелял слуга изнесе на верандата огромен поднос, отрупан с тенджери, чаши с кокосово мляко. Той бързо подреди всичко това върху масата. Над грубите глинени чинии заплува зашеметяващо пикантен аромат.

Вечерта морският бриз намали влажната горещина на коморския бряг. Започна отливът. Водата отстъпваше от залива, с рев се разбиваше в кораловата бариера и вдигаше бели пенести вълни.

— Отлива си го бива — каза Валерий. — Тук няма да успееш и да се почешеш, и ще те отнесе през прохода в открития океан. Дано не отнесе и нашата „Дидона“.

„Дидона“ беше хвърлила котва на външен рейд, там стояха и няколко риболовни кораба.

Групата островчета зад рейда сякаш се приближи, по-ясно се очерта на вечерното небе. А по-далечните острови — струпани угаснали вулкани — се обвиха в розова мъгла.

Вече доста време от съседното селище, скрито зад крайбрежната гора, се носеха звуци на барабан. Сега те се усилваха. Турилиер се събуди от следобедната дрямка. Като се вслуша в барабаните, каза, че в селището празнуват сватба.

— А може ли да отидем там? — попита Нона.

Решиха да вървят през гората, за да видят едновременно как се събуждат лемурите от дневния си сън.

В гората беше сумрачно. Пътниците бавно се придвижваха след Турилиер, като разгръщаха лианите, увиснали тук-таме от клоните на дърветата. Скоро попаднаха на цяло стадо лемури. Пухкавите дългоухи зверчета скачаха от клон на клон, тихо вряскаха и не обръщаха внимание на хората. Един седеше с увиснала опашка и бързо дъвчеше клонка с листа, придържайки я с предните си лапки. Друг висеше надолу с главата, захванал се за дървото с опашка.

— Какви са малки! — учудено каза Нона. — Малко по-големи от катерица. А аз мислех, че те са не по-малки от маймуните.

— Не бързайте, мадмоазел — прохриптя Турилиер, накуцвайки с протезата си. — Ще срещнем и по-едри екземпляри.

И той започна да разказва, че в отряда на приматите лемурите са най-древният подвид: те са съществували още в началото на третичния период, преди седемдесет милиона години, когато изобщо не е имало маймуни. И за „моста“ — ивицата суша, която някога е свързвала Мадагаскар с Африканския континент, от който сега са останали само островните архипелази и за древната Лемурия, погълната от океана.

Храстите под краката им трещяха. Тъмнината се сгъстяваше. Заподскачаха лъчовете на джобните фенерчета, с които Турилиер предварително беше снабдил своите гости. Сватбените барабани се чуваха все по-близо и по-близо.

Нона трепна от резкия вик, дошъл някъде отгоре. Лъчовете се вдигнаха едновременно и в тяхната светлина се появи червеникавочерен лемур, голям почти един метър. Той седеше на клона, немигащите му втренчени очи светеха зловещо, ушите му стърчаха. В следващия миг лемурът скочи на по-висок клон и пътниците видяха, че на корема му виси, стиснал го с лапки, по-малък, с по-светъл цвят.

— Това е самка! — възторжено възкликна Нона. — А лемурчето е чудесно!

— Лемурче като амурче — промърмори Валерий и забръмча с кинокамерата. — Само че светлината е малко. Може би ти ще снимаш, Люсиен — подаде той камерата на Шамон, — ти ще свършиш най-добра работа.

— Тихо — каза Турилиер.

Вече няколко минути той се вслушваше в шумоленето, в нечии бързи стъпки из гората. Светна в тази посока, но не видя нищо, освен грапавите стволове и храсталаци. После той насочи лъча на фенера към краката на своите спътници.

— Ние сме четирима — каза Турилиер. — А бяхме петима. Някой липсва.

Нямаше го Ур.

Крещяха дълго, отчаяно. Нона пресипна. Проклинаше се: увлече се в интересния разговор, жадно слушаше… забрави, че Ур трябва да го наглеждаш като дете…

— На Коморите няма опасни за човека зверове — за десети път каза Турилиер. — Ето какво — каза той след малко, — стига сме викали. Вървете тримата обратно до самото бунгало и си отваряйте очите. А аз ще куцукам след вас.

Вървяха бързо. Във всичко това — във врещенето на лемурите, в пляскането на крилете на огромните прилепи, подплашени от виковете, в нервния танц на фенерите, които претърсваха гората от двете страни на пътечката, в цялата тази душна нощ имаше нещо фантастично. Като че всичко това не става с тебе, не е наяве.

Дали не е отлетял със своята лодка, за която разказват, че пристига при мисления му зов?… Би ли могъл той да постъпи така — без предупреждение, без сбогуване?… Би могъл, би могъл! Това веднъж се беше случвало…

Те излязоха от гората. На верандата на бунгалото гореше светлина, там седеше някой… Не, не беше Ур… Доктор Русто и Арман отдавна отплуваха с лодка за „Дидона“… Ах, това е слугата на Турилиер…

— Жан-Батист! — извика го Шамон и ускори крачка.

Старият слуга трудолюбиво усвояваше уводната статия в „Монд“ отпреди три седмици. Той вдигна побелялата си къдрава глава.

— Жан-Батист, сам ли си в къщи? — извика Шамон.

— Не, мосю — каза слугата. — В къщи е още господинът, когото Лизета едва не изяде.

— Уф-ф… — Шамон уморено се отпусна на стъпалото на верандата.

— Господинът дойде преди малко. Не поиска да яде, нито да пие. Веднага отиде в стаята си — каза Жан-Батист.

Малкият хол беше слабо осветен от лампата. Светлината в жилището изобщо беше оскъдна, батерията на акумулатора, който я даваше, явно се нуждаеше от зареждане. Дъските, постлани с пъстри рогозки, скриптяха. Нона бутна вратата към стаята на Ур. Там беше тъмно.

— Ур! — повика го тя, чувствувайки, че сърцето й бие някъде в гърлото.

— Какво? — отговори от тъмнината спокойният му глас.

Валерий напипа ключа, запали лампата. Ур лежеше на кревата, подложил ръце под главата си. В стаята беше задушно, прозорецът беше закрит от тежка, изплетена от тръстика щора.

— Да не си полудял? — нахвърли се върху Ур Валерий. — Вървеше с нас и изведнъж изчезна. Не можа ли да кажеш човешки, че си решил да се върнеш? Какви са тия номера, дявол да го вземе?

— Престани — каза му Нона.

— Какво — престани? — ядоса се Валерий. — На тяхната планета може би е прието да изчезваш в гората и да караш хората да бягат като хрътки, а у нас не е прието. Не е прието, ясно ли ти е? — изкрещя той на Ур. — Ех, вие! — махна той с ръка и излезе.

Чу се как на верандата той каза на Шамон:

— Такива работи, приятелю Люсиен. Ако щеш върви, ако щеш, падай както са казвали в Древния Шумер…

Ур беше много разстроен. Той седеше прегърбен, отпуснал големите си ръце между коленете си, и гледаше с втренчен поглед към ъгъла на стаята, където върху грубо сковани поставки стояха стъклените аквариуми. Нона седна на табуретката.

— Пак ли получи пристъп? — попита тя.

— Не…

— Защо се върна от средата на пътя?

Ур сви рамене.

Там, в гората, внезапно го обхвана усещането за засада. Дали му се стори, че чу стъпки някъде отстрани, нечие тайно присъствие? Може би му се е счуло. Но това щракане… Слабо щракане и мигновено, едва различимо свистене на нещо, прелетяло наблизо — нима и това му се е сторило? Той вдигна фенерчето. Там, където светлината му потъваше в нощната тъма, храстите се люлееха. И като че се отдалечаваха нечии бързи стъпки… Какво беше това? Игра на въображението? Шумоленето на лемурите? Той стоя и се вслушва известно време. Четирите подскачащи светлинки — фенерчетата на спътниците му — се отдалечаваха. Тревогата не напускаше Ур. И той изгаси фенерчето си и тръгна с ускорена крачка, вглеждайки се напрегнато в едва белеещата се в тъмнината пътечка. Тръгна обратно, без да мисли за нищо. Той чу виковете. Търсеха го. Но гласът на вътрешната тревога заглушаваше всичко и го караше да бърза да излезе от гората…

Обаче той не можеше да разкаже за всичко това дори на Нона.

— Ур — каза тя, — аз просто не мога да те гледам такъв мрачен. Понякога ми се струва, че си болен… не мога да разбера какво става с теб… Зле ли се чувствуваш с нас?

— Не. — Сега погледът му се проясни. — Но аз само ви преча. Аз виждам… на теб ти е приятно и весело с Шамон, а аз само развалям настроението ти.

— Какво общо има Шамон? — изуми се Нона.

— Той танцува с теб… ухажва те…

— Ур! Ти ли ми казваш това? Ти?…

— Че кой друг? — отговори той с обичайната си добросъвестност. — Тук няма никой друг.

Нона се наведе и скри пламналото си лице в длани. Господи, той ревнува! Изведнъж тя стана, сякаш подхвърлена от приливна коморска вълна. Ур също стана. Високо вдигнатите вежди придаваха на лицето му страдалчески израз.

— Струва ми се, че трябва да изясним отношенията си — каза Нона и го погледна право в очите. — Е… как мислиш, какво е моето отношение към теб?

— Ти се отнасяше към мене много добре. И в Москва, и по-рано. А сега не знам как се отнасяш към мене. Според мен ти скучаеш, защото…

— Всички ли са такива на Еир? — прекъсна го Нона. — Ти си дете, Ур. Трябва да си пълен глупак, пън, за да не видиш… да не видиш, че те обичам.

— Нона! — извика той.

— Какво „Нона“? Какво „Нона“? — трескаво продължаваше тя, стиснала ръце. — Ти си ми цяло мъчение! Не бива, не бива — разбираш ли? — не бива жената първа да се обяснява в любов, не бива, дори когато пред нея стои един безчувствен дръвник…

— Нона… — Ур пристъпи към нея, внимателно я хвана за раменете, очите му сияеха. — Ругай ме, ругай ме още.

Тя заудря с юмруци по гърдите му.

— Трябва да бъдеш човек, разбираш ли? Човек, а не безмозъчен пришълец, не месопотамски истукан…

— Ще бъда, ще бъда човек…

— Аз исках да умра, когато акулата се насочи към тебе… Ох-х! — Нона взе ръката му и я притисна до мократа си от сълзи буза.

На сутринта за тях пристигна лодка от „Дидона“.

Турилиер слезе до белия полумесец на плажа, за да изпрати гостите. С галантност, която никак не подхождаше на облика му, той докосна с устни ръката на Нона.

— Беше ми много приятно да споря с вас, мадмоазел — прохриптя той. — Щастливо плаване.

— А на вас, мосю Гийом, желая спокойствие и успех във вашата работа.

— Успех? Не, мадмоазел, не ми пожелавайте успех. Аз отдавна се уговорих със самия себе си, че няма да очаквам успех, няма да ми стигне животът за това очакване. По-добре ми пожелайте да пипна Лизета.

— Пожелавам ви го от цялата си душа!

Нона гледаше отдалечаващия се бряг със самотната фигура на плажа. „Сбогом, Гранд-Комор — мислеше тя. — Сбогом, бунгало под палмите, сбогом, човече, живеещ върху вулкан. Едва ли ще се видим отново. Но е хубаво, че ви срещнах…“

След половин час те се качиха на борда на „Дидона“. Двигателят със своите две хиляди конски сили вече ритмично тракаше, загрявайки, и палубата меко вибрираше, миришеше на изгорели газове. После на бака, избирайки котвена верига, задрънча брашпилът. Боцманът Жорж в бяла барета с червен помпон и раирани шорти извика:

— L’ancre est haute et clair^[53].

Малбранш, който гледаше през прозореца на рубката, кимна и звънна с ръчката на машинния телеграф. „Дидона“ бавно се обърна и тръгна по своя син път сред островния лабиринт, сред кораловите плитчини, розовеещи през прозрачната вода, сред вулканите, които се извисяваха като неми свидетели на съществуването на древната страна Лемурия, погълната от океана.

Над кораба с крясък се рееха чайки и гларуси. Още дълго на изток се виждаше лилаво-сивият конус на Картала, над който висеше облаче от страшното му дихание.

Валерий разговаряше с боцмана Жорж. Към края на деня те вече бяха приятели и добре се разбираха един друг: оказа се, че Валерий необикновено бързо схваща френския морски жаргон.

— Ринда-булинът ти е нещо слаб — каза той и подръпна въжето, привързано към езичето на риндата — корабната камбана. — Като свинска опашка е.

И той разказа на Жорж за своя боцман от яхтклуба („впрочем той също се казва Жора“), който учел яхтсмените на благоговейно отношение към всички корабни принадлежности.

— Корабът се познава по това как е заплетен ринда-булинът — говореше Валерий, неволно подражавайки одеския акцент на боцмана Жора.

Жорж кимаше и повтаряше:

— Жора… Ринда-булин…

Той свали ножа от колана си, донесе кълчища и Валерий започна да плете булин^[54]. Той старателно плетеше, режеше, разчесваше, заплиташе. Голите му рамене, вече покрити със загар, влажно блестяха на слънцето. Ринда-булинът стана хубав, здрав — дебело сплетен там, където ще се върже за езика на камбаната, и стеснен в свободния край. Валерий го потъркаля с крак по палубата — за плътност и гладкост. Жорж поцъка с език, изразявайки възхищението си, и закачи булина на мястото му.

— Тре биен — каза той и потупа Валерий по рамото.

— Трез агреаблеман — отговори Валерий. — А знаеш ли какво би казал Жора? Той би казал: „Е: ще можеш да завържеш кошница домати за мястото на завързване?“

— Домати — закима Жорж и откри в усмивка прекрасни бели зъби.

По време на вечерята в малката каюткомпания Ур беше необикновено оживен. Яде с апетит, пиеше кока-кола, говореше много и Нона непрекъснато ловеше погледа му.

— Отдавна искам да ви попитам, докторе — каза Ур, — какво означава името на вашия кораб?

— Дидона? Имало е в древността такава царица, възпята от Вергилий в „Енеидата“. Тя избягала от Финикия, от своя град Тир, от брат си, който убил мъжа й. Слязла на африканския бряг и помолила туземците да й продадат малко земя — толкова, колкото ще заеме една волска кожа. Туземците се съгласили. Но прекрасната Дидона била хитра. Тя разрязала волската кожа на тънки ивици и обиколила с тях голям участък.

Ур се разсмя: хитра наистина!

— И на този участък Дидона основала Картаген — продължи с удоволствие Русто. — А после бурята докарала до този бряг кораба на Еней. За Еней също ли не сте чували? Пък и откъде ще знаете на друга планета… Еней бил участник в Троянската война, един от троянските герои. Когато Троя паднала, оцелял само той, успял да избегне гибелта. Виждате ли, на Еней било съдено да основе велико царство и боговете, които го покровителствували, се погрижили за неговото спасение. Струва ми се, дори Афродита. Ах да, та Афродита му е била родна майка. Та така. Той плувал като Одисей по Средиземно море и някъде край Сицилия бурята го понесла към африканския бряг. В Картаген Еней разказал на Дидона за падането на Троя, за своите странствувания и прекрасната царица го обикнала пламенно. Цариците също са жени, нали? Дидона го умолявала да остане в Картаген, да стане неин мъж, но уви, нашият герой бил увлечен от своята съдба. Мъжете са си мъже, скъпи мой Ур: те вечно се стремят нанякъде и рядко разбират, че тяхното щастие е именно там, откъдето те искат да избягат по-бързо, да отплуват, да отлетят…

— И какво станало по-нататък? — тихо попита Ур.

— Мога да ви уверя — нищо хубаво. Еней отплувал от Картаген, а Дидона, infelix Dido^[55], както казва Вергилий, не могла да понесе разлъката и се самоубила. Самозапалила се. Еней слязъл в Италия, основал Латинското царство, воювал… Нищо хубаво — повтори Русто. — Винаги едно и също… Защо се натъжихте, мадмоазел? Не бива така! Изстисквайте лимон върху папаята си, така ще бъде по-вкусно. Искате ли да ви разкажа как реват „магарешките пингвини“ на Змийските острови? Или как Малбранш намаза скалата на нос Серра с овесена каша? Или как Малбранш изгори опорния лагер?

Нона благодарно се усмихна на Русто, а провансалецът облещи срещу него воднистите си очи и възропта:

— Докога ще натякваш за едно никакво железце?

Валерий построи на ум английска фраза, но се заплете в сложната система на миналите времена и изведнъж, за голямо негово учудване, състави същата фраза на френски:

— Малбранш, който е мазал скалата, защо направи това?

— Как да ти кажа — весело отговори Русто. — Така са молили милост от морските богове древните гърци: те намазвали крайбрежните скали с овесена каша, за да се наситят боговете и да не рушат техните кораби. Малбранш доказа, че гърците са знаели добре какво правят. Бурята не ни позволяваше няколко дни да излезем от Санта Моника. Тогава Малбранш отиде на нос Серра и заля скалата с пет литра овесена каша. Трябва ли да ви казвам, че на следващата сутрин бурята утихна и „Дидона“ излезе в морето?

Валерий много хареса историята с кашата. За да не остане длъжен, той, търсейки думите с помощта на Шамон, разказа за огромната сила на каспийските вълни, способни да отрежат като с нож двайсетдюймов стоманен пилон. Разказа за островчетата на Каспий, родени от активността на калните вулкани. Французите го слушаха с интерес и Русто припомни думите на Хумболт: „Аз ще умра, ако не видя Каспийското море.“

Настъпи вечерта. В небето се разгоря Южният кръст, ниско над тъмния хоризонт пламна зеленото огънче на Канопус. Валерий й Нона стояха на юта^[56], търсеха в непознатото небе на Южното полукълбо познатите по картата съзвездия и се радваха, когато ги познаваха. А Ур замислено гледаше вълните, докосващи белия корпус на „Дидона“, фосфоресциращата следа от пяна зад кърмата. Океанът му изглеждаше жив, равномерно дишащ, добър. Той му даваше сигурна защита от неизвестните опасности на брега.

Шамон докосна струните на китарата, запя с приятен баритон:

„Вървяхме по Воклюза, звънейки с окови,

О, родна Тулуза, спомни си за мен.

Изгонени, пеехме…“

— Хара, хара, ла! — подеха песента Малбранш, Франсоа и боцманът. Те също седяха на юта и пушеха.

„Хубавица в Нантер ми запали сърцето,

каза ми тя — Хара, бурике^[57] —

Малко е златото в моите ръце…“

Шамон пееше тихо старинната каторжническа песен и сега не само французите, но и Нона с Валерий подеха закачливото възклицание на магаретаря.

„Аз всичко захвърлих — хара, хара, ла! —

На лов отидох в кралската гора.

Но ме осъдиха — хара, бурике —

Сега, окован, стоя на галера…“

После пяха руски песни. Французите харесаха „Стенка Разин“. „А Подмосковските вечери“ не се нуждаеха от превод.

По-късно, когато всички се разотидоха по каютите си, Нона и Ур останаха суми. Те стояха един до друг, облегнати на фалшборда^[58].

— Видя ли? — каза тя. — Летяща риба.

— Да.

— В океана е хубаво, нали?

— Много.

— Ще отлетиш ли? Там… при тях?

— Не — каза той, след като помълча. И добави: — Нали ти ми заповяда да бъда човек.

… В пристанището Сен-Дени на остров Реюнион Ур отказа да слезе на брега.

— Но защо? — учуди се Валерий. — Погледни каква красота е тук. Ще съжаляваш, Ур!

Реюнион наистина беше красив сред зелените тропически лесове. Палмовите гори сякаш слизаха от хълмовете, за да се огледат в синята вода. По-нагоре се извисяваха планини, увенчани с вулкана Питон-де-Неж.

Известно време Ур стоя на бака и гледаше как наблизо хвърля котва риболовен кораб — малък траулер с нисък, косо срязан комин и непонятно избеляло знаме.

— Мосю Ур…

Ур се обърна и видя усмихнатото лице на Франсоа.

— Мосю Ур, ако искате, аз ще остана вместо вас на кораба.

— Не, Франсоа. Вие вървете, разходете се. Купете за чичо си картички с изгледи.

— Добре, мосю Ур. Ако искате да пиете, кока-колата е в хладилника на каюткомпанията.

Ур взе бутилка кока-кола и отиде в каютата си. Зад отворения илюминатор се плискаше водата, слънчеви зайчета подскачаха по каютата. Ур седна на масата, откопча копчето и извади от задния си джоб своя бележник. Натисна бутончето и лентата бавно тръгна, превъртвайки се от макара на макара. Стоп. Ур дълго мисли. После взе тънката пръчица и започна да пише. Отпиваше кока-кола от бутилката. Отново започваше да пише.

Отгоре се чу тропот, смях, шумни гласове. Ур затвори бележника и в същия момент вратата се отвори и Валерий нахлу в каютата. След него влязоха Нона и Шамон.

— Много изпусна! — започна Валерий още от прага. — Градът е толкова пъстър, досега ми мержелее в очите. Люсиен, ще излезе ли нещо от днешните снимки?

— Зелязно. — Шамон вдигна глава и се почеса под брадата.

— Какво? А, желязно… — Валерий се засмя.

— Имам впечатление — каза Нона, — че тук всички живеят на улиците. Богат остров, райска природа, а ужасна беднотия. Ур, ние ти купихме шлем като на Шамон. Премери го.

Корковият шлем се оказа точно по мярка. Нона се зарадва, че е отгатнала размера на главата му. А Валерий примижа към Ур и каза:

— Истински Тиглатпаласар^[59].

Преди вечерята Ур отиде в каютата на Нона.

— Искам да ти дам това нещо — каза той.

— Какво е това? — Тя бегло погледна към протегнатата му длан, върху която белееше нещо като копче.

— Нека това бъде у теб. За всеки случай, ако… ако с мен се случи нещо…

Нона рязко се обърна към него.

— Какво означава това, Ур? Какво може да ти се случи?

— Надявам се, че нищо. Нали ти казвам — за всеки случай.

Нона взе с два пръста малкото, тясно, не по-широко от три милиметра парченце лента.

— И какво трябва да направя с това?

— Да го глътнеш.

— Ур… шегуваш ли се?

— Не, Нона, говоря съвсем сериозно… Ти сама ще разбереш кога трябва да го глътнеш. Това не е трудно, не е по-голямо от таблетка. Може да се изпие с вода.

— Но все пак… какво е това?

— Ивица кодова информация. Не мога да ти кажа нищо повече. После ще ти обясня всичко. Когато му дойде времето.

„Дидона“ плуваше на юг по петдесетия градус източна дължина, изпълнявайки замисления от доктор Русто океански преход Реюнион — островите Крозе. Това беше същата дължина, същият меридиан, на който стоеше родният град на Нона и Валерий — но колко хиляди километра ги отделяха сега от бреговете на Каспий!

На борда на „Дидона“ започна работа. Макарите чукаха, спускайки и вдигайки термографа (Валерий нарече тази операция „да поставим термометър под мишницата на океана“), батометрите^[60], витлата за измерване скоростта на течението и другите прибори. Ехолотът стриктно чертаеше линията на океанското дъно. Вземаха проби от водата. Зад борда се спускаше и издигаше планктоновата мрежа.

Групата на Селезньова не само изучаваше на практика методиката на доктор Русто, но и изпитваше своите методи за измерване. Ежедневно на носа и кърмата окачваха оловните електроди на Миронов и вземаха от различни дълбочини показания за електрическите токове в океанското течение. Ур нагласяваше своя ниобиев прибор, спускаше го във водата, но не показваше на никого записите, снети от самописеца. Нагласяването се оказа сложно. Пък и сега корабът плуваше в попътната струя на Мадагаскарското течение, което не пресичаше магнитния меридиан. Ниобиевият прибор очакваше своя час — потапянето в течението на Западните ветрове, към което „Дидона“ се приближаваше с всеки ден.

Времето беше хубаво. Индийският океан сякаш се беше разнежил, меко се люлееше под жаркото слънце. Новогодишните дни бяха безоблачни, безветрени. Два пъти посрещнаха Нова година — най-напред по московско, после по парижко време. Жорж, който изпълняваше по съвместителство задълженията на кок, надмина самия себе си. От брашно, сгъстено какао и тапиока^[61] той направи невероятно вкусна торта. Нона поиска да запише рецептата, но, уви, оказа се, че Жорж е творил в порив на вдъхновение и не може да съобщи никакви конкретни данни за творческия процес.

В новогодишната нощ под кила на „Дидона“ имаше шест хиляди метра. Над Централната Индийска котловина дълго се носеха руски и френски песни. Вероятно те достигаха до вахтените на срещнатите кораби. Тук беше оживен океански път и корабите от линиите Кейптаун-Калкута, Кейптаун-Сингапур и други често пресичаха курса на „Дидона“.

— Затръбиха на двора трубадури, запушиха в кръчмата с лулите си! — възкликна Валерий. — Какво още да изпеем? Приятелю Мюло, нека започнем старата провансалска песен „Ах, защо ти ме целуна“…

И песента гръмна. Ур пригласяше на Валерий най-старателно от всички. Той беше весел, чувствуваше се чудесно в морето. И Нона, която седеше до него, помисли с облекчение, че той е надвил своите страхове и всичко с него ще бъде наред, а значи и с нея също.

Дните отминаваха, започна да се застудява. Забелязаха това, когато Мюло престана да се облива с океанска вода. Когато той се появи в каюткомпанията в пуловер с предизвикателен ален цвят, стана ясно, че не се очакват повече горещини. Скоро и другите „дидоновци“ смениха блузите си с пуловери. Усещаше се вече диханието на Антарктика. Небето побледня, сякаш отразяваше още далечните ледове.

В тези широти океанът беше пустинен. Два или три пъти се мяркаше неголям, ако се съди по радарния силует, траулер. А може би това бяха различни кораби. И още веднъж, надвечер, се разминаха с норвежки китоловец.

За сега океанът ги галеше. Но се появиха по-силни вълни, корабът започна да се люлее. Песните на „Дидона“ утихнаха. Някои от членовете на екипажа изгубиха апетита си. Нона поначало се отличаваше с умереност в храненето, а сега ядеше съвсем малко, огорчавайки грижливия Жорж. Тя смучеше таблетки аерон и на обед избягваше да гледа Арман, на когото люлеенето действуваше по необикновен начин и възбуждаше апетита му.

Франсоа, който за пръв път попадаше в открития океан също се измъчваше, но се държеше добре. Аеронът, предложен му от Нона, не му помагаше, но му помагаше лукът. Когато работеше в лабораторията, Франсоа се стараеше да не диша към Нона, която веднъж едва не припадна от миризмата на лука.

Но всичко това бяха, така да се каже, битови подробности. Океанът си е океан, трябва да се приспособиш към неговия характер. И всички на кораба стриктно носеха вахтата, стриктно изпълняваха пълния цикъл научни работи.

И настъпи денят, когато „Дидона“ навлезе в течението на Западните ветрове — Смелите Запади, както го наричаха французите. По четиридесет и петия градус южна ширина Русто реши да завърши меридианния океански преход и без да приближава островите Крозе, обърна кораба на изток. Беше студен ден с ураганен вятър и дъжд. Океанът се покри с бели вълнички. Но мъчителното бордово люлеене не се усещаше след промяната на курса, смени го килево. „Дидона“ сякаш правеше вежливи поклони на вълните. Тя навлезе сред колония плуващи водорасли, характерни за граничните зони на големите течения, и легна в дрейф.

Макарите заработиха, спускайки приборите зад борда.

Скоро бяха получени първите резултати от измерванията. Тук, на северната граница на Смелите Запади, температурата се оказа малко над тринайсет градуса, скоростта на течението — около два километра в час. Нона и Валерий се заеха с магнитните измервания, после изчислиха величината на електродвижещата сила в течението. Тук, в солената токопроводяща вода, ефектът на Фарадей се прояви несравнимо по-добре, отколкото на Джанавар-чай, но, общо взето, такива нищожни токове не можеха да имат никакво практическо значение.

С помощта на Валерий Ур изнесе от лабораторията тежкия ниобиев прибор. На юта острата миризма на водораслите ги удари в ноздрите. Боцманът Жорж мърмореше, че са изпоцапали цялата палуба и отказваше да пусне макарата за нов „улов“ на тези „никому ненужни растения“. Арман, който готвеше мрежата за спускане зад борда, се надсмиваше над боцмана и го уверяваше, че хората скоро ще изядат всичко, което расте на сушата, и ще допрат до същите тези водорасли.

— Никога! — възкликна Жорж. — По-добре да гриза камъни.

Ръмеше дъжд. Над „Дидона“ кръжеше огромен албатрос — белоснежен красавец с триметров размах на крилете, с едри черни пера по тях.

— Здравей, птицо буревестник! — възхити се Валерий. — Но той е подобен по-скоро на бяла, отколкото на черна мълния.

Те спуснаха прибора зад борда. А когато разшифроваха записа, Нона ахна: „допълнителната величина“ на ЕДС се оказа невероятно голяма. Редом с нея цифрите, получени през лятото на Джанавар-чай, изглеждаха нищожни.

Русто не повярва, когато му показаха резултата от измерванията. Трябваше да ги повторят и Русто лично нагласи механизма на лентата, подозирайки го в лъжа. Обаче повторните измервания потвърдиха предишните.

Русто се разходи назад-напред по тесния проход на лабораторията с угасена пура в уста. Сухото му гърбоносо лице сякаш се изпъна, костеливата му брадичка потъна в яката на мъхнатия пуловер. После Русто седна на масата, извади пурата от устата си и я насочи към Ур.

— Господине, благоволете членоразделно да ни разкажете за своите чудеса — каза той. — Каква е тази космическа съставна в океанските течения, дявол да я вземе?

Той слушаше обясненията на Ур придирчиво: разпитваше, често искаше да му повторят, бурно възразяваше, уточняваше формулировките.

— Ах, значи работата не е толкова в ниобия, колкото в другопланетната лента! — възкликна той. — Какъв е материалът? Каква е структурата? Ах, вие не знаете! Слушайте, Ур, досега никой не е успял да ме измами, освен губернатора на Макао, затова не си въобразявайте, че аз…

— Докторе, давам ви дума, честна шумерска дума, че не знам как и от какво се прави тази лента. Знам само основните й свойства, по тях намерих най-подходящия елемент от таблицата на Менделеев — ниобия. Но и той е недостатъчно активен. Трябва да се търсят сплави върху основата на ниобия.

— Да се търсят сплави — повтори Русто, разпалвайки пурата си. — И вие сте сигурен, че вашите сплави ще преобразуват космическото излъчване в електрически ток?… Какво? Да, спомням си, че вие говорехте нещо за оправянето на геомагнитното поле. Значи едното е непременно свързано с другото? Вие като че ли спите, Ур. Нима не можете ясно да изложите своите мисли? Mon dieu^[62], що за неясен говор!

— Но вие не ми давате да говоря…

— Аз?! — изкрещя възмутеният Русто. — Та аз само това и правя — тегля ви думите с ченгел. Говорете, или ще заповядам да ви обесят на реята!

Той изслуша Ур, като подръпваше от пурата си и тръскаше пепелта в пластмасова паничка.

— Така, така — каза той. — Инсталация в пролива на Дрейк. Много е мило, господине, много е благородно намерението ви — да дадете на планетата евтино електричество. И смятате, че това ще ви се удаде? Какво мърморите с дебелите си устни? Отговорете!

— Не зная какво да ви отговоря, докторе — усмихна се Ур. — Вие сам видяхте, струва ми се…

— Видях — енергично кимна Русто. — И още ще видя. Да бъда проклет, ако не обиколим целия кръг на Смелите Запади и не извадим вашата „джи… джаномалия“ от всеки десет мили. Аз ви питам за друго: нима вие сериозно смятате, че ще ви разрешат да осъществите вашия проект и да ощастливите човечеството?

— Ако проектът получи достатъчна теоретическа и експериментална основа, той ще бъде приет. Според мене в Москва са на такова мнение. Нима не е така, Нона?

— Така е — потвърди тя.

— В Москва! — възкликна Русто. — Доколкото разбирам, проектът има глобален характер.

— Разбира се — каза Нона. — Проектът изисква широко международно сътрудничество. Иначе няма да бъде осъществен. Необходимо е договаряне на нивото на правителства.

— Умница си, Нона, умница! Но именно тук, скъпи мои приятели, ще възникне пречката. У вас, в Москва, е просто: има хубав проект, който ще донесе енергетично изобилие, и нищо няма да попречи на правителството да го приеме. Но вашите партньори на Запад са друго нещо. Дали например мистър Симпсън ще разреши на Конгреса на Съединените щати да приеме проект, от който той, Симпсън, няма да получи нищо друго, освен разорение?

— Кой мистър Симпсън? — попита Ур.

— Щом не ви харесва Симпсън — нека бъде Гети, Рокфелер, за тях сте чували, нали. Имате ли вие представа за военнопромишлените комплекси? Лесно е да се каже — евтина електроенергия. А какво ще стане с нефтените и въглищните концерни? Ще ги премахнем поради непотребност? Ха, как не! Те сами ще премахнат когото поискат. Или вие не сте чували какво става с изобретателите на Запад? На времето Рудолф Дизел нанесъл удар на фабрикантите на парни машини — и смъртта му останала тайна за всички. Имало един човек, който изобретил сух бензин, разтворим във вода. Просто прах — хвърли го в резервоара и го залей с вода. Американските военноморски сили направили изпитания и били поразени от резултата. Скоро изобретателят изчезнал безследно. Не твърдя, че така става винаги. Но фактите са си факти. По-умните изобретатели продават патентите си на когото трябва — за вечно погребение в сейфовете. А несговорчивите изобретатели изчезват безследно, попадат в автомобилни катастрофи — те не бива да живеят. Представете си сега колко ласкаво ще погледнат ръководствата на концерните на проекта за производство на енергия без изкопаемо гориво.

— Но нали съществува Организацията на обединените нации…

— В ЮНО^[63] седят представители на правителствата. А президентите и премиерите, дори най-радикалните, ценят живота си не по-малко от простосмъртните.

— Тогава — какво? — с унил глас попита Ур. — Излиза, че работата е толкова безнадеждна, че не си струва и да я започваме?

— Кой казва, че не си струва? — изкрещя Русто и заплашително вдигна вежди. — Ако вашата „джаномалия“ не е случаен куриоз, ако Смелите Запади я потвърдят по цялото си протежение, ние няма да стоим със скръстени ръце като последни глупаци. Ние ще публикуваме резултатите от изследванията, ще се обърнем към учените от цял свят, към правителствата, към ЮНО, към самия господ бог! Ние ще дълбаем, ще дълбаем в една точка. Та човечеството не се състои само от овни, слава тебе господи!

Седма глава
„Какво е станало с Ур? Бедният Ур…“

„Екипирана и пълна с идеи,

Фрегатата ти вече е готова,

Сред морските вълни, димящи, бели.

Да пропътува земното кълбо.“

В. Бенедиктов, На И. А. Гончаров, пред отплуването на „Палада“.

С течението на Западните ветрове „Дидона“ отиваше на изток. Времето се влоши. Вятърът, дал името на течението, се засили, небето плътно се забули в облаци. По целия океан, от единия до другия край сякаш пасяха безброй бели овце. Дори не им се вярваше, че това е същият океан, който съвсем неотдавна беше яркосин, топъл, лениво люлеещ се под слънцето на тропиците.

Люлеенето съвсем измъчи Нона. Аеронът вече не й помагаше. Тя се държеше с последни сили, крепеше я упоритото й нежелание да се поддаде на собствената си слабост. Видът и миризмата на храната предизвикваха у нея отвращение. Тя престана да ходи в каюткомпанията. Жорж й носеше в каютата черни сухари и кафе с лимон. Но всяка сутрин, отслабнала и пребледняла, тя редовно се явяваше в лабораторията и започваше работа. Само това беше спасението — привичният ритъм на работата. Нона се мръщеше, като улавяше съчувствените погледи на мъжете. И тайно си мечтаеше за земята. За каквато и да е земя, само да не се люлее под краката й, само да не я подхвърля нагоре, да не я клати наляво-надясно с тъпата равномерност на махало.

Но ето, на екрана на корабния локатор, поставен на петдесет мили дистанция, се появи зелена сянка — очертанията на остров Кергелен. Тук „Дидона“ трябваше да попълни припасите си, тук трябваше да отдъхнат преди следващия отрязък на околосветското плаване — далечния преход до Сидни.

Екипажът на „Дидона“ се струпа на бот-дека и гледаше приближаващите се мрачни базалтови скали, отвесните брегове на Кергелен, покритата с ледници планина Роса. В ниското небе летяха на ята големи тъмни чайки.

Валерий беше радостно оживен.

— Гледай — дърпаше той Ур за ръкава, — виж какви скали. Истински кули! Това се казва островче! А там, виж, там започва истинска тундра! А птичият пазар!

Припряно, гълтайки думите, той разказваше на Ур и Нона как през осемнадесетия век френският моряк Ив Жозеф Кергелен търсел легендарния Южен материк и открил този неуютен архипелаг, състоящ се от повече от сто островчета, и оттогава архипелагът и единственият голям остров в него носят името на Кергелен, а откритието не донесло нищо приятно за самия Кергелен: във Франция го обвинили в нещо — май че в жестоко отношение към екипажа — и го затворили — та така де, свържи се с този остров и чакай неприятности! Леден сфинкс!

— Защо леден сфинкс? — попита Ур.

Но Валерий не отговори — вече беше насочил обектива на кинокамерата към скалите на Кергелен. Ще има какво да показва, когато се върне.

През това време „Дидона“, подчинявайки се на изкусната ръка на Малбранш, бавно плуваше покрай скалистия бряг. Вълните, отхвърлени от брега, беснееха, блъскаха ги и нерядко прехвърляха връхната палуба на „Дидона“. Най-после на малка скорост корабът се вмъкна в тесния коридор между изсечените базалтови скали — това беше естественото пристанище Роял Соунд.

Откриха се постройките на каменистия бряг, ниските бараки, дървените кейове. Някъде в сивия въздух гореше ранен фенер. В затуления от вятъра залив беше сравнително тихо. Върху сивата вода се поклащаха няколко риболовни кораба — вероятно започналата буря е прекъснала лова на тюлени и е подгонила корабите към пристанището.

При слизането на брега нямаше особени формалности. На кораба останаха Арман, матросът-малгаш и мотористът Фрето, който жадуваше да се наспи след трудната вахта. Останалите забързаха към спуснатата откъм левия борд лодка. Останалите — освен Ур.

— Пак ли реши да останеш! — попита Нона, и се спря до трапа. — Ела с нас, Ур. Моля те. Нима не искаш да разгледаш острова?

— Не… По-добре да остана на кораба.

— По-добре е всички да бъдем заедно. Но няма да те убеждавам… Не стой на вятъра с открита шия, сложи си шалчето…

С тези думи Нона се спусна по трапа и шлюпката се понесе под ударите на веслата към близкия бряг.

Русто с Мюло и Жорж отидоха в местната администрация, за да се договорят за товаренето на другия ден. Тук, на Кергелен, имаше база за гориво и продоволствие за риболовните кораби. Останалите „дидоновци“ тръгнаха по дървените тротоари на малкото селище, отминаха десетина къщи, барака от гофрирано желязо и се озоваха пред стръмен сипей, под който пенестите вълни непрекъснато щурмуваха неприветливия бряг.

Нона леко се олюляваше, океанът още не я беше освободил, но това беше истинско щастие — да вървиш по твърда, сигурна земя! Тя държеше под ръка Шамон и Малбранш и те се шегуваха един с друг, спорейки кой повече се клатушка.

Валерий леко изостана от тях. Той вървеше с нахлупена над челото качулка на найлоновата наметка, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Харесваше му да тропа с подкованите си ботуши по базалта, харесваше му да се чувствува безстрашен скитник из южните морета, харесваше му да върви по този остров, описан добре някога от Жул Верн, независимо че самият Жул Верн не е идвал никога тук.

Някога Едгар По, също негов любим писател, издал повестта „Приключенията на Артър Гордън Пим“ — за това, как чудесният момък Пим се озовал с ловния бриг^[64] „Грампус“ в антарктическите води и там тайнствено изчезнал, загинал заедно с брига. По онова време нямало точни сведения за Антарктика и фантазията на Едгар По хвърлила върху ледения материк мистичен покров. При все това този превъзходен майстор съумял да придаде пълна достоверност дори на най-неудържимите си фантазии. Да, така е, мислели читателите: Антарктика е пълна със страшни загадки, там човека го очаква гибел…

Жул Верн много обичал Едгар По, но не обичал неразгаданите тайни. И той посвоему почел паметта на американеца — през 1895 година написал романа „Леденият сфинкс“, в който предприел издирвания на пропадналия „Грампус“ и нещастния Пим. Ръкописът на „един янки от Кънектикът“, тоест повестта на Едгар По, насочва героите на Жул Верн към последния път на „Грампус“. Те вървят по следите му, преодоляват хиляди опасности и узнават всичко за разигралата се полярна трагедия. И за всеки от фантастичните детайли, разпръснати по книгата от богатото въображение на Едгар По, Жул Верн подбира най-реалистично обяснение.

И като лайтмотив преминава през книгата на Жул Вери молещият шепот на приятеля на Артър, метиса Дирк Петерс: „А какво е станало с Пим? Бедният Пим…“ Тази молба е водела героите на Жул Верн към по-нататъшни търсения — дори при обстоятелства, когато наглед би трябвало да се грижат само за себе си.

Валерий вървеше по голите скали, по безприютните базалти на Кергелен — същите, по които са вървели героите на Жул Верн, разпитвайки жителите на острова, последните хора, които видели екипажа на „Грампус“. И този въпрос: „Не е ли спирал тук бригът «Грампус»?“ — едва не се откъсна от устата му, когато минаваше покрай гофрираната барака, до входа на която се бяха струпали хора с груби обветрени лица. Дори не му идваше на ум, че в действителност не е имало никакъв „Грампус“, никакви герои на Жул Верн, че нещастният Пим не е съществувал.

И той си мърмореше вървешком:

— А какво е станало с Пим? Бедният Пим…

В пристанищната кръчма вече ги очакваха Русто, Мюло и боцманът Жорж. Тук беше шумно и задимено. Седналите около масите ловци в кожени и вълнени доспехи, в мушамени шапки и високи ботуши сякаш бяха слезли от страниците на пиратските книжки. Над тезгяха се извисяваше тежката фигура на бармана с избръснатата глава и застинала усмивка, открила два реда металически зъби.

— Ох, че звяр! — възхити се Валерий, когато видя бармана.

Отраканият келнер постави на масата бутилките, после донесе чинии със салата и пържена риба.

— А къде е Франсоа? — попита Русто? — Нима той не слезе на брега?

— Той беше с нас — каза Малбранш, — но не пожела да дойде в кръчмата. Аз го изпратих на кораба. Нека се наспи.

— Бедното момче — каза Русто. — Това е първият му рейс, но той се държи юнашки, нали приятели? — Той вдигна чашата. — За ваше здраве, мила Нона. Вие също се държите юнашки.

След два часа те излязоха от кръчмата сред вятъра и тъмнината и тръгнаха към кея, осветени от слаби фенери. Лодката я нямаше — да, Франсоа е отплувал с нея на кораба. „Дидона“ стоеше недалеч от брега, ето, светлините й горят в матови ореоли.

— На „Дидона“! — извика Мюло, като постави свитите си шепи като рупор до устата. — Ей, Арман!

Мълчание. Само бурята виеше.

— На „Дидона“ — извикаха всички в хор, а Валерий изсвири с два пръста.

— Ест, „Дидона“ — долетя гласът на матроса-малгаш. Фигурата му се появи под кърмовия фенер.

— Изпрати шлюпката насам!

— Шлюпката е на кея! — последва отговорът.

— Няма е на кея! — закрещя Мюло. — По-бързо я изпрати!

От „Дидона“ се чу:

— На другия кей! Вдясно! Вдясно гледай!

Наистина на около двеста метра, на другия кей, се поклащаше бялата лодка. Наложи се да отидат там.

Кафявото лице на матроса-малгаш се открояваше сред светлата кожа на качулката.

— Какво се е случило, Жилбер? — попита Русто, който се качи пръв по трапа на борда на „Дидона“. — Защо шлюпката беше привързана на другия кей? Кой е на брега?

— Мосю Ур и Франсоа — отговори малгашът.

— Ур е на брега? — учуди се Нона. — Не грешите ли, Жилбер?

— Аз да греша? — Малгашът се засмя. — Значи моите очи не са мои. Значи аз не съм видял, как Франсоа доплува с лодката, а после излезе заедно с мосю Ур и те се качиха в шлюпката и поеха към брега. Значи това са видели не моите очи…

— Те нищо ли не казаха? А защо са тръгнали към другия кей? — попита Русто. — Впрочем откъде ли ще знаеш. Къде е Арман?

— Арман спи, аз го смених в деветнадесет часа. И Фрето спи.

— Това, че Фрето спи, се чува на целия Кергелен. Значи ти си сменил Арман — Русто погледна светещия циферблат на своя хронометър — преди два часа и четвърт. А кога излязоха Ур и Франсоа?

— Аз приех вахтата и тогава доплува Франсоа. Много скоро.

— Излиза, че той е на брега почти два часа…

Русто пъхна ръце в джобовете на анорака си и замислено огледа оскъдно осветения бряг. Долу, върху черната вода, се удряше в борда на „Дидона“ шлюпката, привързана до трапа. От риболовните кораби, които стояха в пристанището, се чу нестроен звън на бутилки.

— Не разбирам — каза Нона на Валерий. — Не разбирам какво е накарало Ур да слезе на брега. Къде би могъл да го заведе Франсоа?

— Е, малко ли места има — каза Валерий. — Може би са решили да се присъединят към нас, но по пътя нещо ги е задържало…

— Не разбирам. Не разбирам — повтаряше Нона, стиснала ръцете си. — Той не искаше да слиза на брега. Той се страхуваше от нещо…

— Страхуваше ли се? — Валерий се опули срещу нея. — За пръв път чувам. Я стига, какви ги измисляш! Да отидем в каютата, може би той е оставил там бележка.

Те отидоха в каютата на Ур и Валерий. Тук нямаше никаква бележка. Миришеше слабо на лук. На масата лежаха отворен атлас на моретата, купчина книги, учебник по френски език и някаква плоска кутийка.

— Виж! — Валерий взе кутийката. — Това е неговият бележник.

Капачето на бележника беше леко отворено, виждаха се ролките с лента.

— Е, значи Ур е излязъл за малко — каза Валерий. — Той никога не се разделя с бележника си. Дори спи с него. Не се страхувай, Нона. Той скоро ще се върне.

Бодрият тон и увереността на Валерий подействуваха успокояващо на Нона. Но времето вървеше, а Ур и Франсоа все още не се връщаха. Тревогата я обхвана още по-силно. И когато Русто реши да изпрати на брега група да ги търси, Нона заяви, че също ще отиде.

— Не е нужно, Нона — уговаряше я Русто. — Не е женска работа да се пълзи по скалите.

Но тя настоя на своето. И тръгна с Арман, Валерий и Шамон към брега. Бележника на Ур взе със себе си.

Те отплуваха с лодката, с която според думите на малгаша, са тръгнали Ур и Франсоа. Светейки с джобните си фенерчета, поеха по стенещите дървени тротоари към къщата на администрацията. Надникнаха в местната радиостанция. Без резултат. Леденият вятър удари в лицата им, когато свиха към кръчмата. Разпитванията им не дадоха нищо — нито барманът, нито ловците, които седяха тук, имаха понятие къде са се дянали двамата от екипажа на „Дидона“.

Една по една обиколиха всички къщи на селището. Отминаха склада — дълга барака от гофрирано желязо. По-нататък пътят стигаше до сипея, до чудноватите грамади скали, до тундрата. При мисълта, че Ур е някъде там, зад стената на мрака и неизвестността, Валерий потрепери. И неволно измърмори.

— Какво е станало с Ур? Бедният Ур…

Дълго крещяха, викаха, мъчително се вслушваха — няма ли поривите на вятъра да донесат отговор. В тъмната пристройка на бараката изведнъж се появи правоъгълник светлина и в него — силует на човек с червено огънче от цигара.

— Кого сте изгубили, момчета? — попита на френски дрезгав старчески глас.

Арман отиде при него и поведе разговор. Нона и Валерий не разбираха всичко и Шамон им превеждаше. Не, този човек, който се оказа магазинер от склада за гориво, нищо не знаеше за изгубените. Но те няма къде да се дянат, добави той, напили са се някъде и сега спят, какво друго да правят на Кергелен, когато има буря. И снощи така — ходеха тук, търсеха някого, а после понесоха един пиян. Намерили го, значи.

— Ти видя ли този пиян в лицето? — попита Арман.

— Как ще го видя, когато вече беше тъмно? Аз няма и защо да го гледам — избухна магазинерът в дрезгав смях. — Пияните имат един и същи муцуни.

— А накъде го понесоха?

— Понесоха го нанякъде. Я колко кораби докара тук бурята. Късно настъпва лятото тази година, късно…

Нямаше къде да вървят по-нататък. Седнаха в лодката и поеха към най-близкия риболовен кораб. В отговор на виковете им от кърмата се наведе глава в качулка, груб глас отговори, че тук такива не е имало и няма, изчезвайте оттук. Обиколиха и другите кораби. На единия имаше гуляй и ловците започнаха да канят „дидоновците“ при себе си, на борда, за да се повеселят както трябва. Вахтеният от другия кораб ги посъветва да отидат да търсят изчезналите на най-близкото тюленово леговище или да тръгнат след пощурелия траулер, който преди малко вдигнал котва и отплувал в океана.

Върнаха се на „Дидона“, без да узнаят нищо.

Нона я тресеше. Жорж й донесе чаша черно кафе с лимон, но тя поклати глава. С угаснала пура между зъбите Русто ходеше напред-назад по бот-дека и все гледаше, гледаше към пустия бряг.

— Но какво е станало с Ур? Бедният Ур — бърбореше Валерий, без да чува собствения си глас във воя на вятъра.

Нона го повика в каютата.

— Слушай — каза тя, вперила в него очи, пълни с тревога и някаква отчаяна решителност. — Никой не бива да знае това, което ще ти кажа. — Тя измъкна от джоба на панталона си хартиен плик и извади от него таблетка, както се стори на Валерий. — Още на Реюнион Ур ми даде това и ми поръча да го глътна, ако с него се случи нещо…

Валерий предпазливо взе „таблетката“ и внимателно я разгледа.

— Това е лента от неговия бележник — тихо проговори той. — Дяволия, колко тънко е отрязана…

— Той каза, че тук е закодирана някаква информация. — Гласът на Нона пресекна. Валерий й подаде изстиналото кафе, но тя отстрани чашката. — Почакай — каза тя. — Ти знаеш ли каква е тази информация и защо трябва да се гълта?

Валерий замислено вдигна веждите си.

— Спомням си нещо… той говореше веднъж…

— Когато разказваше за своята шега с овните? Е, за надписа на челото на Пиреев?

— Не — махна с ръка Валерий, — по-рано, когато живееше у нас… Нещо такова, как обучават по метода на гълтане на информацията…

Нона се тресеше. Изведнъж тя се изправи, решително взе от Валерий лентата и я сложи в устата си. Преглътна. Валерий отново й подаде чашата и Нона я взе, отпи кафе. Тя стоеше посред каютата и гледаше някъде нагоре с втренчен поглед.

— Е? Какво? — нетърпеливо попита Валерий. — Действува ли?

Тя мълчеше.

— О, добри аптекарю, твоята напитка действува правилно — измърмори Валерий, опитвайки се да превъзмогне обземащия го ужас.

… Водата прииждаше, вълните с пенести гребени идваха по цялата долина, заливайки селищата и палмовите горички, това беше потопът, потопът… Над черния борд на ковчега застана човек с копие. А, това си ти, жълтооки дяволе, ти все пак ме издебна, върза ръцете и краката ми, хвърли ме във вълните, а вълните се издигат все по-високо, те ме подхвърлят до небето и ме хвърлят в бездната… Ти се смееш и размахваш копието си на борда на ковчега, на черния борд, намазан със земна смола… Но аз съм още жив… И ние тепърва ще видим… ще видим кой ще се смее последен…

Ур се събуди. Той чу шума на двигателя. Сякаш през мъгла видя над себе си електрическа крушка в телена мрежа.

Крушката гореше с половин сила, с тъмножълта светлина, червеното червейче на спиралата пламваше и гаснеше, като че намигаше на Ур.

Когато окончателно дойде на себе си, Ур откри, че лежи на тесен нар, пристегнат с два широки ремъка към него. Наоколо имаше железни стени без прозорци, измазани със сива маслена боя. Стените започнаха да се накланят, нарът се наведе на една страна и той увисна на ремъците, които се впиха болезнено в тялото му. После — рязък тласък. Нещо подхвърли Ур заедно с нара… силно го метна надолу… Добре че са се сетили да го привържат за нара, иначе отдавна щеше да е разбил главата си в железните стени или в краката на масата, завинтени към палубата…

Но каква е тази каюта без илюминатори? На какъв кораб се намира и къде отива този кораб в бурния океан?

В този момент той си спомни какво се бе случило с него.

Вчера — или още днес? — той остана на „Дидона“, въпреки че Нона го викаше на брега. Много му се искаше да слезе на мрачния бряг на този остров, но знаеше, че е по-добре да остане на кораба. Той изпрати с поглед лодката, която отнасяше Нона и останалите. Какво каза още тя? Ах, да, каза, че той трябва да си сложи шалчето. Тя винаги му напомняше да се облича по-топло — нали не е свикнал със студа…

Той пъхна ръка в джоба на палтото си и измъкна синята копринена кърпа — тази, която му беше подарила през лятото в Санта Моника Анабел Ли. Добре, ще послужи за шалче. Той уви врата си с кърпата.

— Дяволски остров — каза Арман, който беше застъпил на вахтата до трапа. — Тук дори през лятото не можеш да се гмуркаш. Забелязвате ли колко по-студено е Южното полукълбо от Северното?

Ур погледна пристанището и закотвените риболовни кораби. Той спря погледа си на един от тях с нисък, косо отрязан комин и непонятен избелял флаг, струваше му се, че е виждал вече някъде този кораб.

— Чувате ли как хърка Фрето? — каза Арман. — Палубата се тресе. Да бяхте поспали, мосю Ур.

Ур легна на койката в каютата си, но скоро разбра, че не може да заспи. Той седна на масата и известно време се занимава с любимата си работа — прелистваше атласа на моретата, разкошния атлас на доктор Русто. Но и това занятие не го отвлече от неспокойните мисли за утрешния ден. Той точно помнеше: утре изтича тримесечният срок, който той беше измолил. Утре ще го повикат. Ще го повикат за последен път. Трябва да се подготви, да формулира предварително… Информацията трябва да бъде пределно ясна и точна… отказът — достатъчно мотивиран…

Той дълго седя на масата, превърташе лентата в бележника и четеше разбираемите само за него знаци. И цялата трудна година, преживяна на Земята, а по-точно година и четири месеца, сякаш се превърташе заедно с лентата пред мисления му поглед. Той се вглеждаше в знаците — отзвуци на неговите наблюдения — и бе поразен от промените в самия себе си… Кой би го познал сега там? Дори Учителят, първият Учител, който го познаваше по-добре от всички, дори той, ако беше жив, не би познал своя любим ученик.

„Дали би ме разбрал? — мислеше Ур. — Би ли разбрал колко е мъчителна, нетърпима двойствеността на моето положение? Би ли съумял да се издигне над привичните представи, над твърдото съзнание за своята правота, над собствения си биологически вид, в края на краищата?…“

— Може ли? — В каютата се вмъкна Франсоа, той дишаше учестено, очите му блуждаеха. — Мосю Ур, Нона ви вика… бързо на брега…

— Какво се е случило? — скочи Ур.

— Не, нищо такова… Тя падна, навехна си крака — говореше Франсоа, докато Ур с треперещи ръце обличаше палтото си. — Тя не може да ходи и ви моли…

— По-бързо! — Ур вече тичаше по коридорчето между каютите, в движение сложи шапката си.

До трапа дежуреше малгашът Жилбер, който беше сменил Арман. Ур и Франсоа се спуснаха по трапа в шлюпката, грабнаха веслата.

— Не мосю Ур, не към този кей — облъхна го Франсоа с миризма на лук.

Фенерът на кея сякаш се беше изморил да прогонва сгъстяващата се мъгла, светлината му стигаше само за малко петънце под стълба. Над пристанището плуваше звън на чаши.

— Тук, мосю, след мен.

Ур бързо премина след Франсоа покрай приземните къщи, покрай дългата барака от гофрирано желязо. По-нататък пътечката отиваше към скалите, чиито начупени черни силуети се открояваха на фона на тъмносивото небе.

— Далече ли е още, Франсоа?

— Какво? — обърна се той в движение, придържайки шапката си с ръце.

— Аз питам — далече ли…

Ур не успя да се доизкаже. Трима или четирима души се хвърлиха върху него иззад скалите.

— Мълчете! — произнесе нисък глас.

Ур мигновено беше хванат от силни ръце и един от нападателите започна да го връзва с въже. В следващия момент този с въжето отлетя от удар с крак в корема си. Рязко движение и в ръцете на нападателите остана палтото на Ур; чуха се проклятия, светнаха лъчите на фенерчета.

Ур тичаше обратно, към светлините на селището, и чуваше зад себе си тропота на преследвачите си. Той тичаше, без да избира пътя, препъваше се в камъните. В движение докосна задния джоб на панталона си — ах, досадно, не взе бележника, забрави го за пръв път в живота си… Те го настигат… Е, ще се отбраняваме. Той смъкна кърпата от врата си, рязко спря, избра голям камък и го сложи в кърпата. Завъртя „прашката“ над главата си, целейки се в най-близкия от преследвачите. В този момент чу щракане и мигновено изсвирване, усети остър удар в корема. Той успя да хвърли камъка и видя как преследвачът хвана лицето си с ръце, но знаеше, че ударът не беше силен, защото ръцете му внезапно отслабнаха. Ур падна с лице надолу, опита се да стане, но не можа…

Ур откопча ремъците и седна на леглото. Удареното място в корема го болеше. Той пъхна ръка под пуловера, под фланелката, напипа коричка засъхнала кръв. Ако това беше куршум, той не би могъл да стане. С какво стреляха в него?

Хванат за нара, той се наведе да погледне къде са обувките му. Едната обувка се пързаляше под масата, от крак към крак втората не се виждаше. Ур протегна ръка към тази под масата и в този момент в ключалката със скърцане се превъртя ключ. Металната врата се отвори, в каютата влезе човек с черна барета и комбинезон. Втори застана на прага с широко разтворени крака — едър субект с бинтована глава и нещо блестящо в ръка.

— Събудихте ли се? — каза човекът с черната барета и му подаде отворена бутилка с пъстър етикет. — Ето, пийнете водичка. Може би искате да ядете? Само кажете, аз веднага. Разбира се, няма пилешки котлети или пастет — целият траулер е пълен догоре с гориво, колко време се разхождаме по океана. Но бекон, кафе — може. Да донеса ли?

— Не.

Ур взе бутилката. „Виши“ — прочете той на етикета. Преглътна и се намръщи: водата му се стори съвсем безвкусна. Той започна да пие бавно от бутилката, като се стараеше да спечели време и да прецени обстановката.

— Какво сте се втренчили в мене? — Човекът с баретата потърка черната четина на бузата си. — Не успях да се обръсна, извинете — ухили се той. — Има много работа, не успявам…

— Някъде съм ви виждал — каза Ур, хващайки се за койката, която отново се наклони. — Да сте се били с носачите в пристанището на Диего Суарес случайно?

— Може и да съм се бил — добродушно отговори той. — Вие, извинете, имахте кутийка в задния джоб, нали? Не успях тогава да измъкна тази кутийка. Е, изпихте ли водичката? Свършвайте, ще взема бутилката.

Ур отметна глава, преглътна още два пъти. Лоша работа, помисли си той. Провървя му само в едно — че бележникът остана на „Дидона“, не попадна в ръцете на тези хора. Той вече се досещаше кой е започнал да го гони…

— Веднъж във вестника — продължаваше черната барета — аз прочетох за биковете на доктор Делгадо, които се управляват по радиото. И вашата кутийка винаги е била при вас, за да си играете с хората. Няма ли да кажете къде е тя? Ние добре гледахме — няма я у вас…

— А в гората на Гранд-Комор пак ли бяхте вие?

— Може и да съм бил — охотно се съгласи баретата. — Е, свършвайте, мили господине, аз не съм нает, за да разговарям…

— Аз не ви задържам. Вървете.

— Позволете да взема бутилката. Кой ви знае, може да сте майстор на бой с бутилки. Ох, че сте силен! — добави той с уважение. — Джими и досега храчи кръв, след като го ударихте с крак в корема. А Конрад… — Той се обърна към едрия субект, застанал до вратата. — Как е, Конрад, боли ли?

Момъкът докосна превръзката на челото си и неясно изруга.

Корабът леко се наклони. Ур не можа да се задържи, люшна се право към човека с баретата.

— Ей, вие, какво? — викна той и отскочи; очите му побеляха. — Трябва да се държите…

А едрият субект насочи необикновения си пистолет и каза на лош френски:

— Пак ли искаш ампула в търбуха?

— Дайте бутилката — мрачно каза черната барета. — Докога ще смучете?

— Сега ще я допия. С мен имаше един юноша — къде е той?

— Момчето е живо и здраво, само малко му прилоша.

— Ето ви бутилката. Идете и кажете на своя господар, че искам да поговоря с него. По-бързо.

Като остана сам, Ур улови обувките си, които се пързаляха из каютата, и се обу. Погледна в шкафчето — там висяха палтото и шапката му. Добре. Трябва да събере мислите си.

Значи така: Франсоа, ако се съди по техните думи, е на траулера. Как да се свърже с него? Това е първата задача. Втората — да разбере накъде отива траулерът. Е, а по-нататък?…

„Те се страхуват от мене — помисли си Ур, като си спомни как човекът с баретата отскочи от него. — Е, добре, те се страхуват — а по-нататък?“ Без бележника той не може да ги надвие, не може да извика лодката… Ако Нона се досети да вземе бележника… Но на това не бива да разчита, тя е навехнала крака си, страда от болка… и от това, че той, Ур, е изчезнал неизвестно къде…

Той се удари с юмрук по челото. Сам, сам е виновен за всичко. Не трябваше да се пъха отново в техните работи, не трябваше да отлага завръщането си… В този момент той си спомни, че днес изтича срокът и ще го извикат, ще го извикат, а той няма да може да отговори…

Ур скочи от нара и веднага полетя презглава по издигналата се палуба. На четири крака той се добра до вратата и забарабани по нея.

— Отворете! — крещеше той. — Пуснете ме! Какво искате от мене?…

Никой не му отговори. Зад вратата се чуваше само протяжният шум на водата. Ур легна на палубата, постлана с жалък протрит килим, и затвори очи.

Колко време лежа така, без да се съпротивлява на отчаянието и люлеенето? Не знаеше, не искаше да знае. Но изведнъж той чу звука от поставения в ключалката ключ. Ур скочи за миг. Лицето му беше страшно. Той направи крачка към вратата…

В каютата влезе Хуго Себастиан. В очите му се мярна уплаха, той извади от джоба си пистолет, подобен на стетоскоп. Ур се опомни. Не, не бива така, няма да ги надвие с груба сила…

— Така си и мислех, Себастиан — каза той, като се овладя. — Така си и мислех, че вие ме гоните по целия океан. За какъв дявол съм ви потрябвал?

Себастиан прехвърли пистолета от дясната в лявата си ръка и бързо се прекръсти. Той беше в бяла кожена куртка. Жълтите му очи гледаха внимателно изпод рошавите вежди.

— Вие ме изплашихте, Уриел — каза той. — Аз не съм надарен от природата с такава могъща сила като вас и затова съм принуден да взема мерки за самозащита. Вие не бива да мислите, че се каня да ви причиня вреда: това е само сънотворно средство в ампула…

— Аз вече се запознах с него. Какво искате от мене? Къде ме карате?

— Разбирам раздразнението ви, Уриел. И ако вие седнете от другата страна на масата…

— Приберете пистолета. Изпитвам силно изкушение да ви извия врата, но няма да направя това. — Ур седна на нара. — Е? Отговаряйте.

Себастиан пъхна пистолета в джоба си и седна на завинтената към палубата табуретка от другата страна на масата.

— Бих предпочел вие да разговаряте по-вежливо — каза той, — но разбирам, че имате основания да се гневите. Утешава ме само надеждата да разберете, че аз действувам във ваш интерес.

— В мой интерес? Какво означава това?

— Уриел, вашите планове са ми известни. Е, може би не детайлно, но са ми известни. Повярвайте, аз съм ви приятел и искам най-сериозно да ви предпазя: вие се каните да внесете огромен смут в света. Вие искате да дадете на човечеството енергия даром, но това ще се превърне в беда за огромно множество хора, които ще изгубят привичната си работа. Те ще станат бедняци и ще проклинат вашето име.

— Тоест как?

— А къде ще отиде гигантската армия работници в нефтопромишлеността, миньорите, топлотехниците, енергетиците?

— Работниците от електростанциите ще останат, ще се наложи само да поучат малко. А миньорите… какво пък, вместо тежка работа в нефтената промишленост и мините ще трябва да им се предостави друга.

— Вие сте удивително наивен, приятелю — усмихна се Себастиан. — Но това е естествено във вашето положение. Вашият предшественик също е бил идеалист и е платил за това…

— Отново ли започвате за Христос? Не искам да ви слушам.

— Но аз отговарям на въпросите ви, Уриел.

— Аз се казвам Урнангу.

— Както ви е угодно. Разрешете да продължа. Ако вие наистина сте загрижен, Урну… Урунгу… ако вие наистина, а не на думи искате да направите човека щастлив и да му обезпечите достойно съществуване, то за вас просто няма друг начин, освен този, който аз ви предлагам. Вие ще оглавите едно пречистващо движение, каквото светът още не е виждал. Няма значение името, което сте получили при раждането си. Целият свят знае, че сте пристигнали от Космоса и само този факт е важен. Вашето пришествие. Пришествието, което човечеството вече се е отчаяло да чака. Работата не е в името, но името може да бъде само едно, защото тази традиция е способна да сплоти цялото човечество. Традицията има необикновено здрави корени в човешките сърца. Аз знам, че дори много атеисти не отричат възможността за възнесението на Христа: нима напълно е изключено, че са могли да го вземат със себе си другопланетните космонавти? И нима е изключено това, че той би могъл да се върне на Земята след хилядолетия благодарение на релативистичния ефект? Библейското сказание за Енох, който е бил взет жив на небето, напълно съответствува на тази версия…

— Достатъчно, Себастиан. Нито дума повече за Библията. Отговорете без извъртания: къде ме карате и какво смятате да правите?

— Добре, да играем открито… Аз всичко съм подготвил, Урнангу. Веднага щом пристигнем в Кейптаун, ще се състои пресконференция. Ще дойдат видни журналисти и други влиятелни лица, които съчувствуват на движението на неоадвентизма. От вас няма да се иска нищо — само вашето присъствие. Аз ще разглася текста на заявлението, с което вие можете да се запознаете още сега…

Той пъхна ръка в пазвата си.

— Каква е скоростта на траулера?

Себастиан втренчено погледна Ур.

— Защо ви е да знаете? Имайте пред вид, че тук вашият одеронски номер няма да мине. Ние сме в открито море…

— Аз искам да зная кога ще пристигнем в Кейптаун. Е? Десет възли? Петнайсет?

— Дванайсет. Ако бурята не се развихри, утре вечер ще пристигнем в Кейптаун. Текстът на заявлението ще бъде публикуван във вестниците и по радиото. Телевизията също е подготвена. Вестта за второто пришествие ще обиколи християнския свят за няколко минути.

„Колко ли време е минало, откакто траулерът напусна Кергелен?“ — съобразяваше Ур. Ако не беше изпаднал в несвяст, той щеше да знае точно: чувството му за време никога не беше го лъгало. Но същото чувство му подсказваше, че сега е не повече от седем часът сутринта. Траулерът е тръгнал навярно в осем вечерта. Единадесет часа в морето… Значи преминали са малко повече от сто и тридесет мили… Ур мислено начерта курса към Кейптаун и знаеше мястото на траулера в океана. Ако сега бележникът му беше у него, ах, ако… Но има още една, макар и слаба, но надежда. Ако те са близко и приемникът им е настроен максимално фино, то сигналът на повикването може да стигне до него…

— Богатствата в света са разпределени неправилно — продължаваше Себастиан. — Ние ще призовем вярващите към справедливо преразпределение. Бедността ще бъде възнаградена с изобилие за своето дълго търпение. Неизчислимите богатства, които католическата църква е събирала с векове.

В този момент той погледна Ур и млъкна. Лицето на пришълеца от Космоса беше неузнаваемо, то някак се втвърди, „вкамени се“, както се вкаменява циментов разтвор. По напрегнатото му чело течеше струйка пот. Дебелите му устни бяха побелели и бяха сякаш залепени.

— Какво ви е, Уриел? — попита Себастиан. Беше му зле от люлеенето, в гърлото, му сякаш стоеше отвратителна буца, но сега той усети и уплаха. — Уриел! — извика той. — Какво става?

— Нищо… — Ур падна по гръб на нара.

— Лошо ли ви е? — Себастиан извади стъклена тръбичка с таблетки. — Вземете това.

— Не. Нищо… Продължавайте…

— Може би ще изпиете едно горещо кафе? Невъзможно е да ядете при това люлеене, но кафе… Да ви донеса ли? — Залитайки, Себастиан отиде до вратата, отвори я и даде разпореждане на някого. Върна се на мястото си и гледа Ур около минута. После каза с почти бащински тон: — Ах, Уриел, Уриел… Вие наистина се държите като дете… Някакви крайности — ту цирк, ту неосъществими проекти… Защо ви е това? Вие нямате дори прилично жилище, подслонявате се по чужди квартири. Получавате заплата, извинете, на чиновник, пътувате с градския транспорт… Нямате дори собствен автомобил!

На вратата се почука. Себастиан взе от субекта с черната барета поднос, на който в специални клетки стояха кафеник и чаши.

— Пийте, Уриел, аз ви налях.

Сега те седяха един срещу друг като добри приятели и отпиваха от дебелостенните чашки. Кафето беше хубаво, ароматно. Някъде отдолу чукаше двигателят.

— Знам, сега ви се струва, че над вас е извършено насилие — говореше Себастиан, — но в същност това не е така и вие ще разберете, че аз съм оръдие на вашата съдба. За вас, мили приятелю, е предначертано велико, блестящо бъдеще…

„Едва ли са приели повикването — мислеше Ур. — Те, разбира се, са още далече… Е, ще се наложи да чакам пристигането в Кейптаун… Пресконференция ли? Нека… Там ще ги накарам да ме изслушат…“

— Чувате ли ме, Уриел? Разрешете да ви наричам с името, с което съм свикнал… Чувате ли ме?

— Да. Вие искахте да ми покажете заявлението за пресата. Къде е то?

Себастиан оживено извади от вътрешния джоб на якето си целофанов пакет, а от него — сгънат лист от истински пергамент. Английският текст беше набран с едър шрифт, напомнящ средновековния латински, наоколо се виеше фин, изкусен орнамент със златна щампа.

— Какво е това? — учуди се Ур — Като тези… как се наричаха папските послания?

— Енциклики — усмихна се Себастиан и вдигна черните си вежди. — Ако нямате нищо против, това е първата ви енциклика, Уриел. Бог вижда, че тя не отстъпва на ватиканските нито по стил, нито по оформление. Да си призная — добави той поверително, — всичко това ми струва такава сума, че само успехът на нашето дело ме държи, така да се каже, на повърхността… Само наемът на този кораб… Впрочем няма какво да говоря — прекъсна се той. — Четете.

„Хора от Земята! Възлюблени братя и сестри!

Аз съм отново с вас. Аз дойдох.

Повече от година аз обикалях тайно Земята и видях много хора и много страни. И видях несправедливи богатства и горчива нищета, и сълзите човешки, и мъката, причинена от безразсъдството.

Аз огледах църквите и видях, че те служат лошо на моето дело. Вярно е казано в апокалипсиса: църквите Ефеска и Смирнска, църквите Пергамска и Фиатирска, църквите Сардинска, Филаделфийска и Лаодикийска са в смут и раздор.

И само една църква, нерушимият кораб на неоадвентистите, свято пазеше вярата във второто мое пришествие.

Казвам ви: аз изпих чашата Граал и се върнах, за да застана начело на своята църква…“

Ур не чете по-нататък.

— Не обичам пищния стил — каза той. — Нима не може да се каже по-просто: аз дойдох и сега ще обърна всичко наопаки… А това какво е? Откъде се е взел тук моят подпис?

Отдолу, под текста, стоеше широка небрежна завъртулка.

— Препечатано е от вашия автограф, Уриел. — Себастиан издърпа пергамента от ръцете му. — Ако си спомняте, през лятото, на Черно море, вие ми дадохте автограф. Аз казах: не смятаме да ви затрудняваме с нищо, дори и с подписа. Механизмът е напълно нагласен и готов за действие. Няма път назад. — Той стана. — Аз се радвам, че сте разумен. Не искам да ви уморявам. Ако поискате да хапнете…

— Минутка, Себастиан. Аз искам да видя юношата, когото вашите хора вчера хванаха заедно с мен.

— Ще ви го изпратя, ако е на крака. Франсоа лошо понася люлеенето. Разрешете да ви уверя, че Франсоа, както и достойният му чичо, ще ви бъдат верни служители.

— Какво означава това? Искате да кажете, че той…

Себастиан поклати глава:

— Боже, колко безпределно сте наивен…

Ур стана и впи в швейцареца тежък поглед.

— Момчето е купено? Вие сте го изпратили на „Дидона“, за да ме следи? Отговаряйте! По-живо!

Себастиан стоеше, държеше се за масата и се вслушваше в нещо. Сега и Ур чу: по желязната палуба тропаха крака, разнасяха се някакви викове. Там горе ставаше нещо. Себастиан бързо излезе от каютата, но не успя да затвори вратата след себе си: Ур се хвърли и натисна вратата с рамо. Себастиан натискаше от другата страна, викаше и призоваваше някого на помощ. Няколко секунди те се бориха по този начин, после Ур с мощно движение отхвърли противника си. Себастиан се просна в тясното коридорче. Докато той ставаше и измъкваше пистолета от джоба си, Ур с няколко скока стигна до трапа, който водеше към горната палуба.

Океанът беше страшен. Белите пенести планини се издигаха по-високо от мачтата, подхвърляха кораба нагоре-надолу. Вятърът виеше диво, по вълчи; той беше толкова плътен, че можеше да опреш гърди в него. Поток вода се стовари върху палубата, събори Ур. Той щеше да изхвърчи зад борда, ако не беше успял да се хване за леера^[65]. Мярна му се нечие лице с безумно опулени очи. На мостика един човек в черен плащ крещеше и гледаше някъде нагоре… Ур, хванал се здраво за леера, вдигна глава. Косматите облаци плуваха, гонени от вятъра, техните парцали сякаш обгръщаха мачтата, ниския, косо срязан комин. От небето, от облаците в сивата утринна светлина се спускаше право върху кораба сребристото „вретено“.

Отново гигантска вълна. На горната палуба хората крещяха, заглушавайки рева на водата и вятъра. Човекът в черната барета се кръстеше. Някой крещеше:

— Марсианци!… За него са долетели!…

Ур не сваляше очи от летящата лодка. Стигнало е, стигнало е повикването… Той не видя как Себастиан, хванал се с, една ръка за леера, се прицели в него с другата. И в този момент отнякъде изскочи Франсоа — Ур го позна по сламените коси, по бенката на бледата буза. В следващия миг Франсоа изби от ръката на Себастиан пистолета и закрещя с пресекващ глас.

— Мосю Ур, простете ми, простете… Те ми казваха, че това е във ваша полза… Простете ми, мосю Ур!…

Той стоеше на колене, плачеше и дърпаше куртката на Ур.

Сега лодката висеше над траулера и изведнъж палубата започна да се издига, но това не беше поредната вълна — някаква исполинска сила изтегляше кораба от водата…

Оголеният винт зави, въртейки във въздуха. Някой от мостика закрещя с безумен глас да спрат двигателя. Екипажът на траулера гледаше, вцепенен от ужас, към неизвестно откъде дошлото „вретено“, което измъкна кораба от водата и сега ще го помъкне със себе си на небето, на Марс или още по-далече… Тракаха със зъби, шепнеха отдавна забравени молитви и гледаха към жената с яростни черни очи, която се появи на отворената отстрани на „вретеното“ овална врата, към рижобрадия мъж, който надничаше зад рамото на жената…

Ур им замаха с ръце, закрещя, в отговор жената също извика и се засмя, а мъжът изхвърли през вратата нещо бяло. Това беше въжена стълба, тя долетя, размотавайки се, до палубата на траулера и Ур дотича до нея, вдигна крак…

Хуго Себастиян се опомни. Той се хвърли след Ур, но човекът с черната барета ловко го препъна. Себастиан падна върху палубата, повлякоха го назад: Той крещеше:

— Скотове! Проклети страхливи животни!… Колко ви е заплатено! Дръжте го, той си отива, отива си…

И той се опитваше да го изтръгне и ридаеше, удряйки отчаяно с юмруци по желязната палуба. Но го държаха здраво.

Ур допълзя по люлеещата се стълба до вратата на лодката.

— Франсоа! — извика Нона. — Защо той не се качва?

— Не го викай! — Ур, задъхвайки се, влезе в отсека и издърпа стълбата нагоре. — Аз все пак не съм Христос, за да прощавам… По-бързо! Ще ми разредите енергатора…

Той захлопна вратата и се спусна към пулта за управление. Бързо движение с ръка…

Заедно със своя потресен екипаж траулерът рухна във водата, изхвърли гигантски фонтан и се залюля върху вълните…

Ур и Нона се хвърлиха един към друг. Те стояха прегърнати и си разменяха безсмислени възклицания, а лодката все така ниско висеше над бурния океан. На Валерий му се струваше, че вълните ще достигнат, ще залеят неуправляемата лодка…

— Ти си юнак, Нона!

— Скъпи мой…

— Как е кракът ти?

— Какъв крак?

— Мерзавец, той е измислил това…

— За какво говориш, Ур?

— После, после…

Тогава Валерий не издържа. Той дръпна Ур за ръкава и каза:

— Погледни екрана.

Ур видя пенестите гребени на планините вълни и голямата бяла птица, литнала между две вълни, видя траулера, който бързо се отдалечаваше от неприятното място.

Е, поне накрая той си спомни, че не е на Приморския булевард, до кафе-сладкарницата.

Ур седна в креслото пред пулта и няколко минути съсредоточено работи, настройва автопилота. По екрана заплува ивица синя светлина. Океанът отиде надолу. Лодката безшумно набра височина и легна на зададения курс.

Валерий си спомни своя първи полет в тази лодка. Тогава под тях лежеше зеленият Каспий, а пред тях беше неизвестността и той, примрял от страх, се готвеше, както се казва в романите, да продаде скъпо живота си… Колко отдавна беше това!

— Обратно към Кергелен ли? — попита Валерий, когато Ур стана от креслото.

— Да.

— Само почакай с прегръдките, Ур. Ще успеете. Какво се случи с тебе? Кой те отвлече?

Ур намръщи чело. Да, дойде времето да обясни на най-близките си хора какво в същност се беше случило с него. Той накара Нона да седне в креслото, единственото кресло в отсека, а сам седна на пода с кръстосани крака. Валерий също седна на пода и се облегна на стената. Меката светлина падаше върху лицата им и някак приглуши израза на тревога, умора, преживяно отчаяние…

И Ур им разказа за Хуго Себастиан, как намислил да го обяви за Исус Христос и с негова помощ да преразпредели богатствата в света — преди всичко, то се знае, в своя полза. И за това как чрез посредничеството на библиотекаря на Океанариума, Жан-Мари, той Себастиан, устроил на „Дидона“ този хлапак — Франсоа Бертолио, как преследвал Ур по целия океан и как вчера Франсоа успял да го примами към засадата…

Очите на Нона се разшириха. Ето какво се е случило! Той безразсъдно е забравил за всичко и се е спуснал да й помогне… Тя не сваляше поглед от лицето на Ур и си обещаваше мислено, кълнеше се, че вече никога, за нито една минута няма да го остави сам…

Нона започна да разказва как е глътнала лентата със закодираната информация и какво е станало с нея после. Бележникът на Ур бил в ръцете й и това се оказало толкова просто и естествено — да премести с края на пръста си малкото лостче и да изпрати повикване на лодката; тя прекрасно знаела къде се намира лодката, да, знаела, въпреки че не би могла да изрази това знание с думи — и лодката се появила. Тя изплувала като призрак в тъмното, покрито с облаци небе и бавно се отпуснала върху водата до борда на „Дидона“. Пристанището замряло, поразено от необикновеното зрелище, а пурата на доктор Русто паднала от устата му. Тя, Нона, не видяла нищо, Валерий й разказал после, Валерий скочил след нея в отворената врата, въпреки че Нона не смятала да го вземе със себе си, тя просто не помнела никого и нищо, освен това, че трябва да лети на помощ на Ур.

Но накъде да лети? Досега тя знаела какво трябва да прави, през всеки, така да се каже, етап, изведнъж я осенявало знанието. Тя знаела как да издигне лодката във въздуха и я издигнала, но не знаела накъде да лети. Лодката летяла почти цялата нощ около Кергелен, екранът бил тъмен и тя, Нона, от време на време си мислела, че ще полудее от страшното напрежение. И изведнъж — вече започнало да се развиделява — тя разбрала накъде трябва да лети…

— Аз ви повиках — каза Ур. — Без бележника това е възможно само на малки разстояния, защото няма усилване на сигнала. Добре че разстоянието между нас е било в пределите на сто и петдесет мили — по-далече сигналът нямаше да стигне.

— Ур — каза Нона и кой знае защо понижи гласа си, — аз още не съм ти казала всичко. През нощта, а може би на разсъмване… да, на разсъмване… аз изведнъж почувствувах, че ме викат. В началото помислих, че това е халюцинация. Но зовът се повтори… Аз не различавах думите, това не бяха думи, но ми стана ясно, питаха защо не отговарям…

— Викали са мене — също тихо отговори Ур — Но понеже бележникът е бил у тебе…

— Аз също си помислих така. Изведнъж всичко изчезна. Сякаш се изключи.

— Да — кимна Ур. — Разбрали са, че не съм аз.

Помълчаха. На Валерий страшно му се искаше да запали цигара, той мачкаше в джоба си кутията, но, разбира се, тук не биваше да се пуши — може да се взриви нещо.

Ур седеше замислен. Но когато вдигна глава, видя два чифта очи, които го гледаха с очакване.

Какво пък, сега нямаше смисъл да крие…

— Не зная как е при тебе, Нона — каза той, — но Валерий навярно отдавна е разбрал, че аз не съм се върнал на Земята, за да живея сред хората, както живеят моите родители… че аз имах определена цел…

— Идваше ми на ум нещо подобно — потвърди Валерий. — Но изобщо… някак забравях… Може би не ми стигаше времето да помисля по-добре. Значи ти си разузнавач, Ур?

— Да — не веднага отговори Ур. — Помниш ли, Валера, как ти попълваше моята анкета? В графата „Място на раждане“ ти написа „Транспортно средство“. Аз още тогава се замислих коя е моята родина? Древният Шумер, който никога не съм виждал и който отдавна не съществува? Или планетата Еир? Аз съм израснал на Еир, там получих образование и възпитание — значи това е моята родина…

— Не — бързо каза Нона, — твоята родина е тук. Ти си син на земни хора и самият ти си земен човек. Ур, трудно ти е да говориш. Няма нужда. Нищо не разказвай.

— Аз израснах на Еир и това беше моят свят. Аз не познавах друг и не исках да познавам. Разбира се, аз съзнавах, че не приличам на тях. Това ме измъчваше. Повече от всичко ми се искаше да бъда като всички. Исках го страстно, до ненавист към собственото си лице и тяло. Но това беше мой свят. И когато ми предложиха да летя към Земята… Не — въздъхна той, — не трябва да започвам с това. Трябва да започна с онази еирска експедиция. Първото запознаване със земните хора е създало у еирците впечатление, че Земята е дива планета, населена с крайно агресивни същества, и те нанесли на картите си забележка, означаваща низша степен на разума. Заедно с това те отбелязали потенциалната способност на земните племена към бързо развитие. Когато напускала земята — с моите родители на борда, — експедицията хвърлила в океаните няколко маяка. Те трябвало да направят това. Два маяка действуват и досега…

— Къде се намират? — прекъсна го Валерий.

— Ти знаеш. Това са „дяволските триъгълници“.

Валерий късо подсвирна. Ето ти на! Разбира се, той знаеше за „дяволските триъгълници“. Хората наричат така два района: единия — в Атлантика, между Флорида, Бермудите и остров Виерж, а втория — в Тихия океан, между Япония, Северните Филипини и остров Хуам. Там има страшни бури и мъртво вълнение, компасите лъжат и радиовълните не преминават, там корабите безследно изчезват без да успеят дори да изпратят сигнала SOS…

— Маяците регистрирали мощни взривове и анализирали състава на атмосферата. Информацията постъпвала на Еир и се обработвала… е, тази машина може да се нарече прогнозираща. Всяка нова прогноза придобивала все по-тревожен характер. Те предсказвали опасност за Еир…

— Опасност от страна на Земята? — изуми се Нона.

— Да. Земните хора, които са агресивни по природа, ще излязат в открития Космос, въоръжени с ядрено оръжие — такава прогноза била направена и тя била оценена като далечна, но реална опасност за старите цивилизации в галактиката. Аз бях изпратен на Земята, за да определя степента на опасност, да дам достоверна информация. Аз разбирах отговорността на своята задача и бях пълен с ентусиазъм…

— Ти определи ли степента на опасността? — попита Нона.

— Аз се стараех да разбера земния живот. Беше ми толкова трудно, че е невъзможно да го изразя. В минути на слабост аз молех да ме отзоват… Почакай, Нона, не бързай, ще отговаря на твоя въпрос… Животът на Земята, освен по най-общите принципи, определящи условията за съществуване на разума в Галактиката, съвсем не прилича на живота на Еир. Там… как да кажа… е, всичко е в най-висша степен рационално. Там няма такава разнородност и пъстрота, които ме зашеметиха на Земята… Но да не се отвличам. Да, аз изпълнявах старателно своята задача. На Еир не само получаваха редовно информация от мене, но и виждаха с моите очи, слушаха с моите уши. Те разбираха лошо много неща и аз обяснявах, както можех… Стигнах до извода, че машината за прогнозиране е преувеличила опасността.

— Преувеличила! — Валерий скочи и започна да се разхожда из тесния отсек. — Ти им кажи, непременно им кажи, че могат спокойно да спят в леглата си, дявол да ги вземе…

— Аз също съм уверена, че никога няма да има ядрени нападения над Еир и които и да е други населени планети — рязко каза Нона. — Просто е обидно, че те ни смятат за диваци!

— Не бива да се обиждате — погледна я Ур. — Те са имали достатъчно сериозни основания да считат земните хора за агресивни.

— Но как може да се обобщава така? Да, имало е войни, и сега има. Е, съществуват агресивни групировки, всякакви реваншисти, монополисти, фабриканти на оръжие — светът е пъстър и разнороден, в това си прав. Но не бива да се мерят хората с една мярка!

— Именно — недоволно промърмори Валерий. — Те са като онези майстори на прибързани изводи, който смятат: днес си закъснял за училище — утре ще ограбиш спестовната каса…

— Какво сте се нахвърлили върху мене? — попита Ур. — Аз ви казвам, че информирах Учителя… правилно информирах еирците, че прогнозата е погрешна… че на Земята има могъщи сили, които няма да допуснат изнасянето на ядреното оръжие в Космоса.

— Чакай — спря Валерий пред него. — Ти си ги информирал правилно, браво. Но ако беше потвърдил прогнозата? Какво щеше да стане тогава? Война на световете?

— Сега не са уелсовските времена, Валерий, за да се лети, да се хвърлят десанти, да се рискува с нещо…

— Аз помня, помня! Ти веднъж ми разказа приказка, аз запомних как заплашвали да взривят Слънцето. За тях ли разказваше, за своите еирци?

— Приказката си е приказка…

— Не извъртай, Ур! Могат ли те да причинят звезден колапс? Да или не?

— Могат. Ще е необходимо такова количество енергия, че е трудно да си го представиш, но по принцип това е възможно… Какво се разтревожихте, приятели?

— Виждаш ли — сърдито каза Валерий, като седна на мястото си, — лично аз обожавам да се пека. Иска ми се още да полежа под слънчицето по корем…

— Защо еирците не встъпят в контакт с нас? — каза Нона. — Нима това е по-лошо, отколкото да водят тайни наблюдения?

— С кого да встъпят в контакт? Преди да ме изпратят тук, населението на Земята им е изглеждало като сбирщина враждуващи племена.

— Каква глупост! Като че няма нищо друго, освен вражда! Ти им разкажи, Ур, за движението за мир. За международното сътрудничество на учените в Антарктика, за нашия договор с американците за съвместни полети в Космоса, за международната служба за времето, за спасяването в морето, за помощта при стихийни бедствия…

— За олимпийските игри — вмъкна Валерий.

— В края на краищата има международни организации, Съветът за сигурност например, който би могъл да назначи авторитетна група от експерти…

— Вярно, всичко е вярно — каза Ур. — Сега те знаят за това. Но контактът… Може би те ще сметнат за необходимо да встъпят в контакт, но аз се съмнявам. Твърде са различни нивата ни. По-вероятно е, че те ще решат да почакат, докато Земята достигне втората степен на разума.

— А какво е това? — попита Валерий.

— Какво е това ли? — повтори Ур. — Добре. Ще се опитам да ти обясня популярно… Помниш ли, когато живеех при тебе, прочетох безброй стари книжки от тавана? Там имаше един роман на Едгар Бъроуз…

— Бъроуз? — каза Нона. — Това е авторът на „Тарзан“?

— „Тарзан“ също беше там, без начало и край. Но аз говоря за другата негова книжка, тя се казваше „Дъщерята на хилядите дъждове“. Това е космическа фантастика и нейният герой, Картър, пътешествува из Космоса без кораб и скафандър. Концентрира волята си и се прехвърля на Марс…

— Глупости! — възкликна Нона.

— Вярно, глупости са. Такова нещо не може да бъде. Друга работа е самата идея за трансформирането на мозъчната енергия във физическо движение. Разумът не е просто продукт на високоорганизирания мозък. Това е и енергия. Но за получаването на енергия се изисква определена система. Мозъкът постоянно приема информацията, разсеяна наоколо; този начин, неорганизиран в система, е стохастичен. Мозъкът може и трябва да бъде настроен на насочено приемане на информация и тогава мисленето се включва в информационните полета. Тогава то става не просто продукт на енергетиката на мозъка, но и, многократно усилено, само се превръща в източник на енергия. Тази енергия, която дава колективното, организирано в система мислене, отдавна е усвоена на Еир. Това може да се нарече интеграция на енергията на мисленето.

— Колективно мислене — замислено каза Валерий. — Четох някъде… беше изчислено, че мислителната енергия на два милиона души, мислещи синхронно, може да запали четирийсетватова електрическа крушка…

— Да запали крушка? — Ур се засмя. — Едва ли на Земята има електростанция с такава мощност, каквато дава съзнателното колективно мислене. Социалното устройство, което е достигнало такова ниво на общо мислене, е главният признак на втората степен на разума.

— Я гледай! — поклати глава Валерий. — Значи там всички мислят в хор, така ли? За едно и също? По команда?

— Не, разбира се. Всеки мисли сам за себе си. Но ако е необходима определена информация или определено изразходване на енергия, незабавно се включва цялата мощност на колективното мислене, ти сякаш получаваш импулс.

— Чудесно! А по какъв начин… по дяволите, не мога да го изразя… как можеш да настроиш своя мозък на насочено приемане на информация? Изобщо не мога ли аз или Нона, или който и да е от нас, простосмъртните, да се включи в системата?

— Не — каза Ур. — На Еир се преминава специален курс на подготовка още в детството. После, след достигане на зрялата възраст — примерно дванайсет години според земното летоброене, ти се явяваш на изпит и получаваш личен усилвател. Това е и актът на приобщаване към общия разум.

— Личен усилвател? — попита Валерий?

— Да. Вие го наричате бележник. Приборът е универсален, той включва и устройство за записване. Но главното му предназначение е да усилва енергетичния потенциал на твоето мислене. Приборът съдържа силен заряд, практически вечен, защото постоянно се зарежда автоматически. Вие сами наблюдавахте преобразуването на космическото излъчване в електрически ток…

— И приборът включва твоето мислене в колективното?

— Така е горе-долу. Аз казвам всичко това опростено, защото психофизиката тук е много сложна, аз самият не я разбирам напълно.

— Значи ти в цирка вдигаше хората с насочената си и усилена от прибора мисъл?

— Да. В цирка ме привличаше…

— Почакай, Ур. Доколкото разбрах, приборът служи като посредник между твоето и общото мислене, така ли? Но общото мислене е далече оттук. Не е възможно зарядът на прибора, какъвто и да е той, да стигне за преодоляването на такова гигантско разстояние.

— Ти си прав, Валера. Зарядът не е достатъчен. Добре, щом съм започнал да казвам всичко… Аз долетях на тази лодка не от Еир.

— Разбира се. Тебе и родителите ти ви е докарал космически кораб, спуснал ви е с десантната лодка и, трябва да се предполага, е отлетял обратно…

— Не. Корабът остана на орбита около Плутон. На кораба има мощна станция-ретланслатор, именно чрез нея се свързвам с Еир. Може би днес корабът ще премине на околоземна орбита.

— Защо?

— Той ще дойде за мен. Днес изтича моят срок…

— Какво?! — Нона изплашено се втренчи в Ур.

— Те ще долетят за мене, но аз ще откажа да се върна. Аз ще остана.

— Правилно! — кимна Валерий. — Какво ще правиш там? Може би у тях всичко е уредено, но според мен планетата е скучна.

Ур не отговори. Той гледаше екрана, бурния, устремен към облачния хоризонт океан. Скоро навярно ще поемат курс към Кергелен.

— Аз не разчитах, че Нона ще извика лодката и ще долети за мене — каза Ур, след което помълча. — Мислех, че ти лежиш с навехнат крак…

— На кого изпрати повикване? На тях ли? — попита Нона.

— Да. Аз се надявах, че корабът е близо.

— Ур… няма ли да те отведат насила?

— Надявам се, че няма. Дай ми, моля те, бележника. Трябва да съм готов да отговоря на повикването.

Нона втренчено го гледаше и отгатваше с някакво изострено чувство, че той е неспокоен, че зад външната му сдържаност се крие тревожно очакване.

— А на Еир така ли е уредено обучението — попита Валерий, — чрез гълтане на лентата със закодирана информация?

— Това е един от методите — отговори Ур разсеяно. — Има и други… Между впрочем — погледна той към Валерий — в светото писание ме учуди… учудиха ме някои детайли. Пророк Йезекиил там гълта книжен свитък и се изпълва по този начин със знания. И в апокалипсиса — Йоан Патмоски също се е учил да пророчествува така, също е глътнал някакъв свитък. Откъде идва това?

— Хм! — сви рамене Валерий. — Метод, одобрен от светото писание… А може би еирците, когато са посетили Земята, са научили някого… По дяволите, какво е това?!

Рязък тласък. Носът на лодката започна бързо да се вдига нагоре, сякаш тя се натъкна на препятствие и се готвеше да го прескочи. Нона извика и падна на облегалката на пилотското кресло. Ур и Валерий бяха притиснати към задната стена на отсека. Но Ур успя да се хване за креслото и наведе натежалото си тяло към пулта. Пред него все по-бързо и по-бързо се заплъзгаха цветни ивици и нещо тихичко щракаше.

Ур знаеше какво означава това щракане — промяна на курса. Автопилотът не можеше да направи това…

Той досегна клавиша на спирачното устройство. Не. Лодката продължаваше да лети с ускорение. Опита да промени курса — лодката не го послуша. Нона лежеше в креслото и уплашено гледаше изкривеното му лице, обърнатите му устни. Тя не знаеше, че и нейното лице е изкривено от претоварването.

— Какво е това? — попита тя, тежко движейки езика си.

Ур мълчаливо се опитваше да обуздае лодката, която не му се подчиняваше. Но той вече разбираше, че не може да направи нищо…

— Това те ли са? — прохриптя Нона.

— Да…

— Какво искат?… Аз не искам да отида при тях, не искам, не искам…

Вкопчил пръсти в облегалките на креслото, Ур безпомощно лежеше върху почти отвесния под. Той чуваше как отзад стене през зъби Валерий. Ако знаеше предварително, той би настанил Валерий в креслото в съседния отсек. Там облегалката е с амортизатор — Валерий щеше да понесе по-леко ускорението. За себе си той не мислеше.

— Ур, направи нещо — дрезгаво каза Нона. — Страх ме е… Кажи им да ни пуснат…

Той мълчеше. Знаеше, че сега те няма да отговорят на повикването, няма да говорят с него, докато не изтеглят лодката на място…

Екранът беше закрит със сива пелена. После го заля синева — лодката проби гъстите облаци и сега летеше нагоре в чистото небе.

— Направи, направи нещо, Ур…

Синьото небе започна да потъмнява, сякаш настъпи вечер. Ето, то стана тъмновиолетово, почти черно… пламнаха звезди — непознати, кръгли, немигащи…

— Те няма да посмеят! — отчаяно шептеше Нона. — Няма да посмеят да ни отведат насила…

Изведнъж претоварването свърши. Забавянето беше меко, само в очите им почервеня от прилива на кръв. Настъпи безтегловността. Нона и Ур се държаха за креслото, а Валерий заплува, краката му висяха пред носа на Ур. Нона успя да забележи, че на екрана се появи нещо съвършено непонятно — някакви странни конструкции, дълги искрящи плоскости… Лодката потрепери и спря. Отвън се чу кратко чукане, после — съскане.

— Скачване ли беше това? — попита Валерий.

Той се отпусна на пода. Безтегловността изчезна. Тялото му тежеше почти нормално.

— Тук има изкуствена тежест — каза Ур. — Стойте и ме чакайте.

Той тръгна към вратата, но Нона скочи от креслото и решително заяви:

— Ние ще дойдем с теб.

Ур се поколеба, после махна с ръка:

— Добре. Само не се намесвайте в нищо.

Те минаха през шлюза. Отвори се овалната врата и Нона видя тъмен коридор и гладък подиум, плътно прилепнал към корпуса на лодката. Той беше нагласен с такава точност, без процепи, че веднага стана ясно: лодката е заела своето място. Това беше нейното гнездо в космическия кораб.

Ур бързо тръгна по кръговия коридор, осветен от невидими светилници. Нона и Валерий вървяха след него, без да изостават нито една крачка.

— КОЙ Е С ТЕБЕ?

— Жената, която обичам. И моят приятел.

— ТЕ ИСКАТ ДА ЛЕТЯТ С НАС?

— Не. Те искат да останат на своята планета. И аз ще остана с тях.

— ТВОЕТО ПРЕБИВАВАНЕ ТУК ЗАВЪРШИ ТИ ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ НА ЕИР.

— Не, аз реших да остана. От все сърце съм благодарен на своя пръв Учител и на всички еирци, но ще остана за Земята. Аз съм човек и искам да живея сред хората.

— ТИ СИ ЗАБРАВИЛ ВСИЧКО НА КОЕТО СА ТЕ УЧИЛИ. ТИ МИСЛИШ НЕПОСЛЕДОВАТЕЛНО, ТИ САМ МНОГО ПЪТИ МОЛЕШЕ ПО-СКОРО ДА ТЕ ОТВЕДЕМ ОБРАТНО НА ЕИР.

— Да, молех. Аз не веднага стигнах до ясното разбиране… Непоследователността само потвърждава моята човешка природа.

— ТЯ ПОТВЪРЖДАВА САМО ТОВА, ЧЕ ПРЕБИВАВАНЕТО НА ТАЗИ ПЛАНЕТА СИЛНО ТИ СЕ Е ОТРАЗИЛО. КЪМ КРАЯ НА СРОКА ТИ ИЗПЪЛНЯВАШЕ СВОЯТА ЗАДАЧА ВСЕ ПО-ЛОШО.

— Аз я изпълнявах, както умеех. Тук ми беше трудно и объркването и смущението неволно се отразяваха върху моята информация… Но тя винаги беше правдива. Аз още веднъж — за последен път — ти казвам: планетата Земя не е опасна за Еир…

Нона стоеше малко зад Ур. Тя не виждаше никого в тъмното помещение. Отпред светеха прозорчетата на някакви прибори — големи и малки прозорчета от чужд свят. Някъде отгоре сякаш беше пробита дупка, през която се виждаше звездното небе. От време на време по него пробягваха цветни вълни.

На Нона й се струваше, че в дълбочината на помещението има нещо живо, дори няколко живи същества. Тя се страхуваше, но усилено се вглеждаше, опитвайки се да различи очертанията на фигурите. Веднъж й се стори, че пробягналата ивица светлина за миг изскубна от тъмнината огледална люспеста опашка…

— КАКВО ЗНАЧИ — ПРАВДИВА ИНФОРМАЦИЯ? НЕПОНЯТНО.

— Правдивата информация отразява действителността без изопачаване. Без съзнателна или несъзнателна лъжа.

— ИНФОРМАЦИЯТА МОЖЕ ДА БЪДЕ САМО ИНФОРМАЦИЯ И НИЩО ДРУГО. ЦЯЛАТА ТВОЯ ИНФОРМАЦИЯ ЩЕ БЪДЕ ОБРАБОТЕНА ПО ВРЕМЕ НА ПЪТУВАНЕТО. НИЕ ЩЕ ТЕ ВИКАМЕ, АКО ВЪЗНИКНАТ ДОПЪЛНИТЕЛНИ ВЪПРОСИ.

— Учителю, аз няма да се върна на Еир! Моето място е тук, на Земята, аз искам да живея сред себеподобните…

— ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО.

Нона погледна Ур. Лицето му в слабата светлина на звездното небе пазеше вече познатия й суров израз. Но имаше и още нещо, нещо ново, непривично, болезнено… може би тези мъчителни бръчки по челото… безпомощният израз на вдигнатите вежди…

— ТЕЗИ ДВАМАТА МОГАТ ДА СЕ ВЪРНАТ НА СВОЯТА ПЛАНЕТА. ТИ ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ НА СВОЯТА. ТИ СИ ПРИОБЩЕН КЪМ ОБЩИЯ РАЗУМ И НЕ МОЖЕШ ДА СЛЕЗЕШ ДО ПЪРВА СТЕПЕН.

— Мога! Мога и искам… Пуснете ме, пуснете ме…

На Нона й стана мъчно, жалост и страх я изпълваха. Тя не знаеше за какво се отнася безмълвният разговор и накъде клони той, но чувствуваше, виждаше, че Ур е победен.

И изведнъж от неизвестните дълбочини на съзнанието й се яви друго чувство, което мигновено измести страха и жалостта. И подчинявайки му се несъзнателно, Нона се хвърли напред…

Тя се втурна към дъното на помещението, там, където се бяха притаили живите същества: в движение налетя на някого или нещо и заудря с юмруци по това твърдо, ужасно студено нещо, тя крещеше с непознат глас:

— Няма да ви го дам! Той е мой, а не ваш!… Мой, мой!…

Нещо подобно на крива пръчка й попадна под ръка и тя се хвърли по-нататък, към смътните фигури, и заудря където и попадне.

— Ще умра, но няма да ви го дам! Няма да го пусна на никакви планети, никъде, ни-къ-де!… Махайте се оттук!

Някой отзад я хвана за раменете с железните си ръце, тя чу над ухото си гласа на Ур:

— Полудя ли!

Нона се изтръгна и дращеше, и крещеше, не се интересуваше от нищо, само да ги прогони тези, да не им даде Ур…

Когато се опомни, тя видя във все същата звездна синкава светлина, че седи на пода, над нея наведен стои Ур, видя и лицето на Валерий, необикновено сериозно. Косите й се бяха разрошили, разпилели по раменете и тя машинално зашари с длан по пода, за да намери изпадналите фиби. Лицето й беше мокро от сълзи, в гърдите й дращеше, искаше й се да кашля.

— Дай си ръката — каза Ур. — И другата. Погледни какво направи.

Ръцете й бяха в кръв, кожата от дланите и пръстите й беше обелена. Беше й все едно, дори не чувствуваше болката, само вътре, в гърдите нетърпимо я болеше. Тя тъпо гледаше как Ур превързва ръцете й със своята и на Валерий носни кърпи. После тя вдигна очи към него и Ур помисли мимоходом, че на лицето й са останали само очите, само огромните й очи.

— Нали няма да ме оставиш? — попита Нона почти беззвучно.

— Никога — отговори той.

Свърши с превръзката и се изправи.

Разговорът му с Учителя по канала на извънвременната връзка се прекъсна в същата минута, когато Нона тръгна в атака. Корабният свързочник вероятно е изключил връзката. Ур не знаеше какво става. Но нещо ставаше — той виждаше това по признаци, забележими само за него. Навярно корабната машина е анализирала постъпката и думите на Нона и Еир е вече оповестен за това. Оставаше им само да чакат…

Ето, той усети сигнала на повикването. Разговорът се възобнови.

— КОЙ БЕШЕ ТОВА?

— Аз вече съобщих: жената, която обичам.

— ТЯ ИСКАШЕ ДА ПРИЧИНИ ВРЕДА НА ЕКИПАЖА ЛИ?

— Не. Тя няма да причини вреда никому. Тя е добра.

— ТЯ КАЗА, ЧЕ ЩЕ УМРЕ, НО НЯМА ДА ТЕ ДАДЕ. КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА?

— Това означава, че тя няма да поиска да живее, ако ме отведете на Еир. Тя ме обича.

— А ТИ?

— Какво аз? По-добре и аз да умра, отколкото да се разделя с нея. Ние с нея не можем да се разделим. Ние не можем да живеем поотделно.

Връзката отново се прекъсна. Но Ур продължаваше да стои, без да помръдва, без да се обръща към Нона. Той чувствуваше тревожния й поглед върху себе си.

Течаха минути, а може би и часове.

Повикване!

— НА КОРАБА РОДЕНИ, СЪОБЩАВАМ ТИ РЕШЕНИЕТО НА ОБЩОТО МНЕНИЕ. НИЕ НЕ ИСКАМЕ ВАШАТА СМЪРТ. И ВЪПРЕКИ ЧЕ ТВОЕТО ЖЕЛАНИЕ ДА ОСТАНЕШ НА СЛАБОРАЗВИТАТА ПЛАНЕТА Е НЕ НАПЪЛНО ПОНЯТНО ЗА НАС, РАЗРЕШЕНО ТИ Е ДА НЕ СЕ ВРЪЩАШ НА ЕИР.

— Благодаря ти, Учителю! Благодаря на всички, на всички…

— ТИ ЩЕ БЪДЕШ ИЗКЛЮЧЕН ОТ ОБЩИЯ РАЗУМ. БЪДИ ПРЕДПАЗЛИВ. КАЖИ НА ЖИТЕЛИТЕ НА ТАЗИ ПЛАНЕТА, ЧЕ ГОЛЕМИТЕ ИЗХВЪРЛЯНИЯ НА ЕНЕРГИЯ ЗА КРАТКО ВРЕМЕ НЕ СА ПОЛЕЗНИ. ТЕ МОГАТ ДА ПРЕДИЗВИКАТ ТРЕВОГА В ЦИВИЛИЗОВАНИТЕ СВЕТОВЕ. НЕКА ЖИТЕЛИТЕ НА ТАЗИ ПЛАНЕТА БЪДАТ ПРЕДПАЗЛИВИ С ЕНЕРГИЯТА.

Връзката се изключи. Този път, както изглежда, завинаги…

Ур изведнъж почувствува, че краката не го държат. Той седна и няколко минути дишаше с широко отворена уста.

— Е, какво? — чу той шепота на Нона. — Не те ли пускат?…

Той обърна главата си към нея и бавно, с усилие се усмихна.

— Пуснаха ли те?! — Очите й засияха.

Ур кимна.

После той отиде в тъмната кабина, силуетът му три пъти пресече светлото петно на звездното небе. Слабо бучаха странни гласове. Ур се прощаваше с екипажа на звездолета.

После тримата се върнаха по кръговия коридор през шлюза в своята лодка. Той настани Нона и Валерий в креслата на съседния отсек — едва сега Валерий си спомни, че това са креслата на Шам и жена му Каа. Самият Ур седна в пилотското кресло пред пулта. Отвън нещо засъска, чу се кратко чукане: звездолетът отваряше своята утроба, за да пусне лодката.

Претоварването нарастваше, но сега по-леко го понасяха.

— Взеха бележника на Ур — каза Валерий. Той изпитваше неудържима потребност да говори. — И лодчицата ще вземат след приземяването. И нашият Ур ще стане като всички хора…

Нона мълчеше. Тя лежеше в креслото със затворени очи. На Валерий се стори, че вижда слаба усмивка на измъченото й лице.

— Ти сега как ще се казваш? — не можеше той да се спре. — Селезньова или Шумерска?… Впрочем няма значение — добави той, натъжен изведнъж. — Да, хубаво е това, което свършва хубаво, както са казвали в древния Шумер.

Бележки

[1] Кабелт (хол.) — морска мярка за дължина, равна на 185,2 м — Б.пр. ↑

[2] Грот (хол.) — най-долното платно на мачтата. — Б.пр. ↑

[3] Кливер (хол.) — триъгълно платно, поставено косо. — Б.пр. ↑

[4] Нарзан — вид кавказка газирана минерална вода. — Б.р.ел.изд. ↑

[5] Кърма — задна част на кораб. — Б.пр. ↑

[6] Игра на думи. Вобла — каспийска бабушка, Севрюга — пъструга. Б.пр. ↑

[7] Галс (хол.) — отсечка от зигзагообразен път на кораб между две последователни промени на курса му. — Б.пр. ↑

[8] Щаг (хол.) — въже, спускащо се от върха на мачтата до носа на кораба. — Б.пр. ↑

[9] Ванти (хол.) — стоманени или насмолени конопени въжета, с които мачтите се опъват симетрично към двата борда. — Б.пр. ↑

[10] Комингси (англ.) — метални или дървени огради по палубата на кораб, заграждащи отворите по нея и предотвратяващи навлизането на вода. — Б.пр. ↑

[11] Хинд, Мисир (азърб.) — Индия, Египет. — Б.а. ↑

[12] Пиала (перс) — употребявана в Средна Азия чашка във вид на конус без дръжка — Б.пр. ↑

[13] Парсек (гр.) — единица за измерване на разстоянията до звездите, равна на 3,26 светлинни години = 3,083.1015 км. — Б.пр. ↑

[14] Шлюп (англ.) — малък едномачтов платноход. — Б.пр. ↑

[15] Щалмайстор (нем.) — началник на конюшня. — Б.пр. ↑

[16] Ерстед — единица за интензивността на магнитното поле от абсолютната електромагнитна система. — Б.пр. ↑

[17] ЕМИТ — електромагнитен метод за измерване на теченията. — Б.пр. ↑

[18] Дюйм (англ.) — мярка за дължина, равна на 25, 4 мм. — Б.пр. ↑

[19] Каперска война — разновидност на пиратството, водена от XVII до XIX век, поставена е извън закона с Парижкия мирен договор от 1856 година — Б.а. ↑

[20] Треджен (англ.) — свободен стил, аналогичен по техника с кроула. — Б.пр. ↑

[21] Приятно е да се експериментира (лат.). — Б.а. ↑

[22] Екскаватор — земекопна машина, багер. — Б.р.ел.изд. ↑

[23] Тамариск — храсти с розови или бели цветове, растящи в Средна Азия. — Б.пр. ↑

[24] Арък (азърб.) — напоителен канал в Средна Азия и Кавказ — Б.пр. ↑

[25] ЕДС — електродвижеща сила. — Б.пр. ↑

[26] Тамада (груз.) — Конферансие. — Б.р.ел.изд. ↑

[27] Никой няма да ме оскърби безнаказано. (лат.) — Б.а. ↑

[28] Декапитация (лат.) — обезглавяване. — Б.пр. ↑

[29] Монегаски — родени в княжество Монако. — Б.а. ↑

[30] Метр (фр.) — учител — Б.пр. ↑

[31] Вицмундир (рус.) — униформено облекло на граждански чиновник. — Б.р.ел.изд. ↑

[32] Пантографиране (гр.) — Пречертаване на план или скица в намален или увеличен мащаб. — Б.пр. ↑

[33] Швартоване (хол.) — завързване на кораба за пристанището. — Б.пр. ↑

[34] Трик-трак (фр.) — игра, подобна на табла. — Б.пр. ↑

[35] Светлина за вас (арм.). — Б.а. ↑

[36] Вечерно щастие (азерб.). — Б.а. ↑

[37] „Рохко сварено“ и „твърдо сварено“. — Б.а. ↑

[38] Фал (хол.) — въже, с помощта на което се вдигат платната на кораб. — Б.пр. ↑

[39] Оверщаг (хол.) — обръщане на платноход от едната посока на вятъра към друга. — Б.пр. ↑

[40] Карбункул (лат.) — гнойно възпаление. — Б.пр. ↑

[41] Инкапсулация (лат.) — образуване на тъкани около чужди за организма тела. — Б.а. ↑

[42] Сумах (араб.) — род дървесни растения — вид подправка. — Б.пр. ↑

[43] Примус — приспособление за готвене в полеви условия. — Б.р.ел.изд. ↑

[44] Галваностегия — покриване на предмети със слой метал. — Б.р.ел.изд. ↑

[45] Саржа (фр.) — вид тъкан за подплата. — Б.пр. ↑

[46] Пуризъм — стремеж към чистота и строгост на нравите. — Б.р.ел.изд. ↑

[47] Превод на Кирил Кадийски — Б. ред. ↑

[48] Сиктивкар — град в европейската част на Русия и столица на република Коми. — Б.р.ел.изд. ↑

[49] Шифер (нем.) — изкуствен покривен или облицовъчен материал вън форма на правилни плочки, пресовани от азбест и цимент. — Б.пр. ↑

[50] Панцирь (нем.) — броня. — Б.пр. ↑

[51] Маквис (итал.) — род вечнозелени иглолистни храсти, характерни за средиземноморските страни. — Б.пр. ↑

[52] Много ми е приятно (фр). — Б.пр. ↑

[53] Котвата е вдигната и чиста (фр.). — Б.а. ↑

[54] Булин — вид морски възел. — Б.р.ел.изд. ↑

[55] Нещастната Дидона (лат.). — Б.а. ↑

[56] Ют (хол.) — кърмовата част от горната палуба на кораб. — Б.пр. ↑

[57] Магаренце (фр.). — Б. а ↑

[58] Фалшборд (нем) — лека обшивка на палубата, която служи като преграда от вълните. — Б.пр. ↑

[59] Тиглатпаласар — асирийски цар. — Б.а. ↑

[60] Батометър — уред за вземане на проба вода от желана дълбочина на океана. — Б.р.ел.изд. ↑

[61] Тапиока — нишесте от корените на тропическото растение маниока — Б.а. ↑

[62] Боже мой (фр.) — Б.а. ↑

[63] ЮНО — прието на Запад съкратено название на ООН. — Б.а. ↑

[64] Бриг (англ.) — двумачтов платноход. — Б.пр. ↑

[65] Леер (хол) — стоманено въже, опънато покрай палубата за предпазване от вълните. — Б.пр. ↑

Край

Читателите на „Ур, синът на Шам“ са прочели и:

Евгений Войскунски, Исай Лукодянов Ур, синът на Шам

Метаданни

Данни

Ур, синът на Шам

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа частПрактикантът

Първа главаДяволското градище

Втора главаУр, синът на Шам и Каа

Трета главаВие сте учени, вие се оправяйте

Четвърта главаСпециалната командировка

Пета главаУр започва работа

Из стенограмата от заседанието на една авторитетна комисия

Шеста глава„Аз съм земен човек“

„Разказ, съчинен от УР и отчасти редактиран от авторите

Седма главаКакво беше това?

Осма главаДжанавар-чай

Втора частБеглецът

Първа глава

Т = const

t = const

lgT = const

Втора главаГневът на Пиреев

Трета главаУриел

Четвърта главаСанта Моника

„Махабхарата“

ШПИОНИН ИЛИ ПРИШЪЛЕЦ

Пета главаБроят на хвърлените точки

„Книгата на Исус, син Сирахов“

Шеста главаАлфа и Омега

ПРИШЪЛЕЦЪТ Е ИЗБЯГАЛ ОТ ОДЕРОНСКИЯ ЗАТВОР

Седма главаЗавръщането на Ур

Трета частСмелите Запади

Първа главаХора и богове

„Сказание за Гилгамеш“

Втора главаАглутинация

Трета главаКогато планината не отива при Мохамед…

„НИКОЙ НИКОГА НЕ МИ Е ХАРЕСВАЛ ТОЛКОВА, КОЛКОТО ПРИШЪЛЕЦЪТ ОТ КОСМОСА — КАЗВА АНАБЕЛ ЛИ ФРЕЙЗЪР, ВЖ. СТРАНИЦА 7.“

Четвърта главаМеридиани

Пета главаМадмоазел Селезньофф

Шеста главаОстрови в океана

Седма глава„Какво е станало с Ур? Бедният Ур…“

Х: Падането на Хиперион 5,6

Машината на времето 5,2

Последният човек от Атлантида 5

Ариел 5,8

Островът на доктор Моро 5,3

НГ: Краят на небесните господари 5,6

Т: Денят на трифидите 5,5

Б: Границите на безкрая 5

Б: Братя по оръжие 5,4

Война на световете 4,7

ОВК: 3001: Последната одисея 4,8

Главата на професор Доуел 5,6

Р: Среща с Рама 5,2

Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам

Първа част
Практикантът

Първа глава
Дяволското градище

Втора глава
Ур, синът на Шам и Каа

Трета глава
Вие сте учени, вие се оправяйте

Четвърта глава
Специалната командировка

Пета глава
Ур започва работа

Шеста глава
„Аз съм земен човек“

Седма глава
Какво беше това?

Осма глава
Джанавар-чай

Втора част
Беглецът

Втора глава
Гневът на Пиреев

Трета глава
Уриел

Четвърта глава
Санта Моника

Пета глава
Броят на хвърлените точки

Шеста глава
Алфа и Омега

Седма глава
Завръщането на Ур

Трета част
Смелите Запади

Първа глава
Хора и богове

Втора глава
Аглутинация

Трета глава
Когато планината не отива при Мохамед…

Четвърта глава
Меридиани

Пета глава
Мадмоазел Селезньофф

Шеста глава
Острови в океана

Седма глава
„Какво е станало с Ур? Бедният Ур…“