Хаим Оливер
Енерган 22 (8) (Роман за едно фантастично приключение)

8. Един разказ с неочакван край

Изминаха три дни, три изпълнени с напрегнато очакване дни.

Индикаторът на Стайфли все тъй си стоеше на 88 процента. В залива танкерът „Далия“ продължаваше да лежи килнат във водата и да праща към океана по посока на Острова хиляди тонове нефт. Десетки пречиствателни кораби и стотици водолази правеха невъзможното, за да предотвратят неминуемото унищожаване на бреговете на протежение от стотици километри. Правителството на Ъперите оповести повишение на цените на бензина с 18 на сто. Химическите концерни съобщиха, че това повишение неизбежно ще се отрази и на техните цени. Профсъюзите заплашваха със стачка. Професор Моралес от Федерацията на Борците за чиста планета сипеше огън и жупел както върху собствениците на танкери, така и върху Динамитеросите, които взривяваха тия танкери.

„Утринна заря“ мълчеше.

Мълчеше и „Енерган компани“.

А аз през два часа притичвах до дюкянчето на Двайсет и втора улица. Листчето с адреса ми все тъй стоеше в ключалката. После звънях на управителя на кея Кенеди и питах дали има някаква вест от Индиосите — напразно. Пращах от пощата призивни сигнали до радиофонен пост 77 77 22 — нищо. Старият жрец бе сякаш потънал в дън земя.

През останалото време седях в къщи, нервно гризях нокти, гледах телевизия, прелиствах справочници за енергийната криза в света, четях книги за велики изобретатели и за техните патила и се мъчех да си представя създателя на енергана: гениален и безумен старец, заврял се в някаква таванска лаборатория сред епруветки и колби; средновековен алхимик и съвременен Фауст, търсещ да открие тайните на битието и извора на материята; или жрец на маите, стъпил на върха на слънчева пирамида, вдигнал ръце към боговете, заклинащ огненото кълбо на небето да му дари космическа сила… И все подобни красиви дивотии, внушени от безбройните фантастични романи, с които се бях нагълтал на младини.

И с всеки изминат ден линеех, пиех все по-малко вода, дишах все по-малко кислород. Защото със стоте долара, които получих от „Утринна заря“ платих само част от таксите за кислород и вода, като оставих нещо за храна и за радиофон… Ето защо, когато на четвъртия ден сутринта — бе неделя — се събудих с привичната замаяна глава и болка в тила и чух по радиото моето име, не обърнах особено внимание на мазния глас на говорителя. Но когато той спомена думата „енерган“, изведнъж дойдох на себе си и се ослушах.

Правеха всекидневния преглед на печата и се спираха на литературното приложение на „Утринна заря“, в което „известният наш журналист след дълго мълчание прави първите си опити в белетристиката с интересната си повест «Енерган». Повестта се чете с увлечение, съвременните й интонации са толкова ярки, че на места читателят би я приел като репортаж за действителна случка. С интерес очакваме продължението…“

— Чуваш ли, Теди? — провикна се Клара от кухнята и дотича развълнувана. — Това е значи голямата печалба, за която ми говореше завчера?

— Засега това… — казах неопределено, а тя веднага изскочи навън и се върна с двайсет броя на „Утринна заря“. Разгърнах един: материалът ми заемаше половин ситно набрана страница. Лино Батали го бе пуснал изцяло — той наистина беше добър приятел. Под заглавието бе написал „повест“, а след последния ред бе добавил „продължението следва“.

Какво имаше предвид той с тази приятна забележка, не зная, но за мен бе ясно, че продължение можеше да има, само ако материалът бе обявен като репортаж. Като повест той нямаше продължение… освен ако не се случеше нещо важно, например, ако се появеше на бял свят жрецът или дори самият енерган.

— След обед ще го прочетем заедно, искаш ли? — попита Клара. — Сега трябва да сготвя. Нещо празнично…

Аз, разбира се, нямах търпение да чакам до обед и започнах да го чета. Но не успях да стигна до втората колона, когато звънна телефонът и с това даде старта на последвалата телефонна вакханалия. Пръв бе Панчо:

— Ей, Теди! — провикна се той с тъничкия си гласец. — Не знаех, че си имал такава фантазия. Но я ми кажи ти, защо си отминал моето име, а? Малко реклама нямаше да ми навреди.

— Нали ти самият ми забрани да споменавам името ти?

— Така е, но мислех, че се занимаваш с бизнес, а не с литература. В романите всичко е позволено. Е, ще ме позлатиш ли сега?

— Обещанието си е обещание! — И тихичко добавих: — Панчо, имам една голяма молба към тебе.

— Пак ли относно твоя Бял Орел? — язвително попита той.

— Позна. Би ли могъл да изтриеш от блока на паметта съобщението за регистрацията на „Енерган компани“? Или поне да го сложиш настрана за известно време?

— Но нали всичко е измишльотина?

— Панчо, бъди добро другарче, моля ти се! И не питай повече сега. Друг път…

— Ех, Теди, ще ме загробиш ти мене! Добре, ще видя какво може да се направи. Както се казва, другарче в нужда се познава… И дерзай! От цялата тази история може да излезе такъв бестселър, че да треснеш ония академици, дето се фукат с мъдрите си писания.

След малко се обади един груб, неприязнен глас:

— Теодоро Искров ли е на телефона? Журналиста?… Хей, ти какво си ме забъркал там в твоите бабини деветини, бе? Енерган-алерган-побърка̀н, дивотии и половина! За смях станах на комшиите!

— Кой е насреща?

— Тук е портиерът от Двайсет и втора улица, номер седем, дето ме метна с оня долар… И друг път мярнат ли се такива журналисти като тебе, с тоягата по главата!

Не закъсня да се обади управителят на кея Кенеди:

— Аааа, здравейте, уважаеми господин Искров! Много ми е приятно да ви чуя. Искам да ви благодаря за хубавите думи, дето ги писахте по мой адрес. Точно така, тия крастави индианци трябва да се скалпират до един, ха-ха! Ще чакам с нетърпение какво ще стане в другите серии на вашето съчинение.

После зазвъняха десетки познати и непознати, все хора, които в този неделен преди обед имаха навика да се изтегнат на кушетката и сърбайки синтконяк, да прочетат литературното приложение на „Утринна заря“. Поздравяваха ме, пускаха солени шеги, питаха какво ще бъде продължението и всички до един се интересуваха колко истина има в моята повест. Защото, нали, „ехе, ако това е истина и енерганът се продава по будките за синтцигари по осем цента литъра, господата от нашата мила национална компания «Албатрос» ще трябва да си приберат парцалите и танкерите и се удавят с тях в морето, дето го превърнаха в кална петролна локва… А също така и ония шейхове в бурнуси, дето се возят на платинени автомобили с «ер кондишън», ще се върнат към по-бавните си мили камили, пък и въздухът ще стане по-чист и даже, представете си, господин Искров, и войните ще понамалеят на нашата нещастна планета, защото, малко или много, и нефтът е виновен за тях…“

Имаше и други мнения, те бяха значително по-малко, но затова пък особено арогантни. Обвиняваха ме ни повече, ни по-малко, че съм пропагандирал края на нашата свободна демократична система, която разкрива тъй голям простор на личната инициатива, че съм искал да съсипя петролните компании, които са дали тъй много на нашето отечество, и да хвърля на улицата милионите работници, които се трудят честно в тях… „Не, господине, няма да мине!“… Един-два гласа направо ми лепнаха етикета „червен“, а друг един ми изкрещя, че съм идеолог на Динамитеросите, които със своите взривове гонят същите перфидни цели… Дойде и заключението: провъзгласен бях за агент на Острова.

Аз благодарях за комплиментите, мънках при ругатните, отговарях на въпросите, смеех се на шегите, обещавах продължението да бъде още по-интересно. И обяснявах на всички, включително и на ония, които ме наричаха червен, че както във всяко белетристично произведение, така и в моята повест има елементи на истина, на домисъл и на пълна измислица, но че основният персонаж в нея е автентичен и че що се отнася до самия енерган, ще видим по-нататък, няма да ви бъде интересно, ако още отсега узнаете продължението и края. И разказвах стария виц за оня мошеник, дето стоял пред киното и заплашвал посетителите, че ако не му дадат един долар, ще им открие кой е убиецът във филма…

И в паузите между два телефона си мислех какво ли би се случило, ако моят материал не бе литературен разказ, а чисто журналистически отчет за едно истинско събитие, придружен от документи, факсимилета, протоколи и заключения на специалисти… Картината, която много от новите ми почитатели рисуваха, бе вярна, или по-скоро — възможна. Те отлично съзираха какви резултати би имало едно действително появяване на енергана на свободния пазар. И макар че далеч не бях идеолог на Ел Капитан и агент на Острова, а само вестникар, който се стреми да лъже по-малко, аз злорадствах при мисълта за последиците, които можеше да има моят истински репортаж.

Малко преди пладне звънна Лино Батали и със спокоен глас ме запита дали съм доволен от оформянето на материала. Отговорих, да, всичко е о кей. Запита ме дали имам възражения материалът да се превърне в истинска повест, която да се печати в няколко продължения и дали съм в състояние да дам до четвъртък още десетина страници, а после и още, казах, да разбира се, сядам веднага да пиша. А той приключи разговора с приятната вест, че за този литературен общественополезен труд ще получа от три до пет хиляди долара.

Оставих слушалката зашеметен. Боже мой, нима втората жилка ще се окаже по-доходоносна от първата? Изтичах до О-крана и го отворих докрай. Сетне измъкнах от хладилника уискито, онази стара бутилка уиски, истинско, скоч, което пазех за специални случаи, и я отворих.

Не успях да поема първата глътка, когато телефонът отново зазвъня продължително и остро: така звънят от провинцията. Бе точно дванайсет. Вдигнах слушалката:

— Искров на телефона.

— А, добър ден, сеньор Искров, как сте сеньор Искров? — дойде отсреща дружелюбният мек глас на стария жрец. Свих се на стола, притискайки слушалката до ухото си, за да не пропусна нито дума.

— Сеньор Игл, искам да ви видя! — завиках аз толкова радостно, че дори Клара дойде да чуе с кого разговарям така въодушевено. — Трябва да ви видя на всяка цена! Много е важно! Къде се намирате?

Отговорът бе повече от уклончив:

— Повестта ви, сеньор Искров, е много интересна, поздравления. Надявам се, продължението да бъде още по-хубаво. Има, разбира се, някои неточности. Аз например не се казвам Хуайт Игл, моето име е друго. Хуайт Игл е шефът на групата, която работи на кея Кенеди, но това е без особено значение.

— Сеньор жрец! — провикнах се пак аз. — Моля ви се, изслушайте ме! Аз не зная какво всъщност целите с вашата енерганна акция, не зная защо привлякохте и мен в нея, може би всичко това да е някаква гигантска рекламна игра, но дори и да желая да участвувам по-нататък в нея, аз не мога, не мога, защото нямам никакви доказателства пред света.

Настъпи кратко мълчание, след което старецът отново се обади, този път без всякаква наиграност в гласа:

— Че как така без доказателства? Малко ли ви дадох?

— Уви, те не са достатъчни.

— Тъй ли? — възкликна съвсем удивен той. — Е, скоро ще имате още… Тия дни… И заедно с това ще получите много допълнителни материали, за да завършите вашата повест. Кога ще излезе продължението?

— Искат го до четвъртък.

— Отлично… Е, желая на сеньор Искров добро здраве.

И млъкна.

— Ало! — завиках аз. — Ало! Ало!

Никакъв отговор. Ядосан, дръпнах щепсела от контакта: да обядваме поне на спокойствие.

Хапнахме набързо — синтпържоли от нефт, сладкиши от нефт, но уискито беше натурално и ме удари в главата.

— Ще четем ли? — попита Клара, когато прибра съдовете.

— Давай!

Тя се разположи на креслото и започна бавно, малко монотонно, от време на време с възклицания на изненада или одобрение. И докато четеше, аз затворил очи и сърбайки уискито, виждах като на стереоекран онова августовско утро с мътния Стайфли над Америго Сити, с експлозията в рафинерията, децата с газовите маски, мътната Двайсет и втора улица, жреца с неговите магии над кофата, срещите с портиера от номер 7, ровенето в кутиите с изображението на разперилия криле бял орел на кея Кенеди…

Тук гласът на Клара секна.

— Какво има, Клариса? — попитах.

— Но този бял орел… — започна тя неуверено, — аз съм го виждала някъде напоследък…

— Никъде не си го виждала, освен в детските читанки — казах. — Давай по-нататък, много ми е интересно.

Тя продължи, но очевидно обзета от натрапчива мисъл, възкликна:

— Да! Твоите цигари!

— Цигарите ми?

— В джоба на сакото, което си оставил в килера за чистене.

Занемях. А тя изтича до килера и се върна. Носеше една цигарена кутия, от ония! С етикета на белия орел.

Бе пълна със светло зеленикавите зрънца.

И веднага от дълбините на съзнанието ми изплува картина: дюкянчето на номер 7, побелелият индио, който бае над кофата с вода, сетне пъха нещо в джоба ми и казва: „Ето, сеньор, тук имате и малко резервна суровина…“ Ненапразно се удивляваше той преди малко, когато исках от него нови доказателства. Милият малък, стар жрец! А аз, тъпакът, нямах уши за неговите съвети!

— Клара! — изревах. — Донеси кана вода!

Тя донесе каната, а аз без всякакви фокуснически маниери пуснах едно зърно в нея. Бе енерган.