Хаим Оливер
Енерган 22 (37) (Роман за едно фантастично приключение)

1. Среща при изгрев-слънце

Хеликоптерът ни остави на една поляна край шосето и веднага отново отлетя право нагоре без всякакви светлини.

Първите предвестници на зората обгаряха хоризонта и аз скоро познах местността, въпреки редкия Стайфли, който пълзеше откъм близката гора: преди няколко седмици бях минал оттук с джипа на път към Пуебло Ел Сол. Намирахме се недалеч от платото Теоктан там, където свършваше опустошената гора.

Беше тихо. Откъм коритото на изсъхналия поток долиташе неясно цвърчене — оцелелите от Стайфли насекоми.

Червената Олга запали цигара.

— Недейте — казах. — Огънчето се вижда от километри.

— Да, разбира се, не съобразих — прошепна тя и смачка цигарата. — Може би дори е по-добре да сложим маските?

Нахлузихме маските. Бавно тръгнахме нагоре. Мълчахме. През завесата на Стайфли небето розовееше.

Не вървяхме дълго — откъм платото се появиха светлинки. Беше кола, движеше се бавно. Дръпнахме се встрани под един ударен от мълния дънер. Колата наближаваше. Познах я: беше оранжевата камионетка. Пристъпих напред, вдигнах ръка, тя спря. На волана седеше Агвила. Във везаното пончо, сомбреро, без маска.

Попитах:

— Можете ли да ни вземете?

— Колко ще платите? — попита той на свой ред и трите трапчинки затрептяха на лицето му.

— Един символичен долар — казах и свалих маската.

Той се засмя:

— Малко е. Може би двайсет милиарда, а?… Но както и да е, няма да ви оставя на пътя. Качвайте се!

Дадох знак на Олга. Тя изскочи от мрака, изваяна като антична скулптура, но с гумения хобот на лицето — образ на съвременния уродлив човек.

— Добро утро — каза тя и подаде ръка.

— Добро утро, гуапа роха — отвърна Агвила, пое ръката и издърпа жената в кабината.

Тя се настани до него и без да отпуска десницата му, дълго го фиксира през кръглите стъкла на маската.

— Никак не си приличате.

— С кого? — попита той, озадачен.

— С момчето от филма.

— А!

— Да, там сте по-интересен.

Той се усмихна.

Седнах до нея. Агвила веднага подкара. Между коленете му лежеше автоматична пушка.

— Теди — каза той, — сложете си маската. Навлизаме в гъст Стайфли.

— А вие?

— Не понасям маските. Пречат ми на дишането. Пък и обичам да гледам човешките лица. Няма нищо по-интересно от човешкото лице.

— Всички кино оператори говорят така — забеляза Червената Олга.

Той пак се усмихна и с остро движение зави наляво и навлезе в тесен горски път. Сухите клонаци шибаха покрива на камионетката, ресорите пъшкаха под нас, Стайфли все повече се сгъстяваше. Нахлузих маската. Няколко минути се движехме мълчаливо, после Агвила замислено произнесе:

— Децата са винаги по-интересни. По-чисти са…

Очевидно досега го бе занимавала забележката на Олга.

Изпод хобота й дойде тихичък смях:

— Не, не е винаги тъй… Прочее кой знае, говоря така, защото никога не съм била майка.

Зад кръглите стъкла клепачите й трепнаха замислено и бих казал дори — тъжно.

Замълчахме.

След половинчасово убийствено пълзене в гората излязохме при западния край на платото. Гората свърши, Стайфли също, отпред се издигаше невисок хълм. Агвила спря под последните гъсто сплетени клони. Слязохме. Той ни поведе към връхчето на хълма, образувано от безредно струпани камънаци, заобикалящи плитка яма. Оттук се откриваше величествена гледка: На изток суровите и бели Скалисти остриета, на запад — монументалната грамада на Ел Волкан. Небето аленееше. Агвила свали сомбрерото и се облегна на зъбера. Пурпурните отблясъци заиграха върху лицето му и от това то стана някак си неземно красиво.

— Обичам да посрещам изгрева тук — каза той.

Върховете запламтяха. Слънчевият диск се появи и като разбит на късчета брилянт запръска милиарди искри към небосвода. Свалих маската. Задишах с пълни гърди.

Тогава смъкна маската и Олга. Свали я, без да произнесе дума.

И както след магията, с помощта на която вълшебникът-принц превръща жабата в царкиня, така и сега под уродливата гумена зурла се показа изумителната хубост на жената в цялото й великолепие. Огряна от слънчевото злато, алената й коса също запламтя, зелените й очи се превърнаха в бездънен, осеян със звезди космос, полуразтворените й устни трепетно поемаха планинския въздух.

Никога няма да забравя тази картина.

Няма да забравя и Агвила. Впил очи в нея, той стоеше като поразен, безсилен да направи каквото и да било движение, неспособен да пророни каквото и да е слово. Така навярно е стоял и принцът пред прекрасната царкиня след магията.

Това не бе любов от пръв поглед, това беше мигновеното покоряване на мъжкото начало от Жената.

В паметта ми нахлуха думите, които Агвила бе изрекъл тогава в пещерата на Ел Темпло: „Жените не ме интересуват… А за любовта съм чел в романите. Удивително смешна работа“.

Сега тази смешна работа беше до него и той стоеше до нея, пленен, вкован като в котвена верига. А жената отлично схващаше неговото състояние, защото продължаваше да позира под милувката на слънчевите лъчи и полъха на вятъра, който развяваше огъня на косите й.

Най-после, когато напрегнатото мълчание стана непоносимо, с движение, което подчертаваше заоблеността на бедрата й, тя извади от джоба на панталоните си цигарето и мило попита:

— Може ли огънче? Забравила съм си запалката.

Това изкара Агвила от вцепенението. Той припряно затърси из джобовете си, изкара кибритена кутийка, но успя да запали едва четвъртата клечка. А когато поднасяше огънчето, ръцете му потреперваха.

— Агвила — каза тя с усмивка, — мога ли да ви направя една чисто женска забележка? — Той кимна. — Никога не носете сомбреро. То закрива главата ви, а тя е хубава…

И лекичко го погали по косата, о, съвсем лекичко, но това му подейства като удар с ток. Той трепна, изчерви се, с мъка преглътна.

А аз се питах — този неин жест елементарна хватка на опитна жена ли бе за слагане ръка върху един неопитен мъж, или спонтанен, дори неудържим израз на влечението, което Агвила неизбежно предизвикваше у всеки друг при първа среща с него.

— Ще запушите ли? — попита тя. — Тютюнът е натурален.

— Благодаря… — заекна той, — аз не пуша.

Тя пое дълбоко дима и се усмихна с едрите си зъби:

— Отшелник!… Не пушите, сигурно не пиете… Любите ли поне?

Той припряно я прекъсна:

— Аз мисля, че не бива да стоим повече тук. Скоро ще се появят разузнавателните самолети на Командора. Снимат всичко: камъни, кучета, хора…

— О, да, аз също бързам — каза тя. — Нямаме никакво време за губене. Морските пехотинци на Пакта могат всеки момент да стъпят на брега. Пък и моят шеф Ел Капитан с нетърпение очаква резултата от нашата среща.

— Да, да… — продължи все по-смутено Агвила, — ей сега, ей сега… — И се засуети, очевидно не знаейки какво първо да подхване.

Това ли беше Агвила Бланка, великият химик, откривателят на формулата на енергана, Белия Орел, последният толтекски вожд, един от най-мощните хора на планетата, човекът, който бе успял да разруши империята „Албатрос“ и да разтърси основите на съвременния свят?

Или беше момчето с трите трапчинки на лицето, което е снимало разрушаването на бялата къща от булдозера и убийството на най-красивата майка на земята?

Или жизнерадостният момък, готов да се сборичка с братчето си за футболната топка?

Или младият мъж, който за любовта бе чел само в романите?

А беше щастлив. Като гимназист, който за първи път е целунал момичето си.

„Момичето“ пък пушеше със златното цигаре и чакаше, като леко трепкаше с клепачи и нетърпеливо поклащаше пристегнатия в тесния панталон изящен дълъг крак.

Тогава той изтича до камионетката в гората, взе от кабината автоматичната пушка, върна се, поразмисли, пак изтича надолу, донесе малък радиоапарат, сложи слушалката, зашептя в микрофона:

— Анди, ти ли си?… Тук Агвила, да… Слизаме… Не, не през стената. Пратеничката няма да може. Направо… Стига приказки, няма време!

Червената Олга престана да пуши, толкова бе привлечена от разговора. Агвила продължаваше:

— Татко ли?… Нищо, успокой го, не всички са такива… — Не довърши изречението, стрелвайки с поглед Олга. Усмихна й се виновно, подхвана: — Анди, зная какво правя… Да, да, не се тревожи, вземам всички необходими мерки…

Изключи апарата, замислен и раздразнен.

После отново, за трети път вече, изтича до колата, извади нещо изпод седалката, върна се. Носеше пластмасова манерка и стъклена тубичка за лекарства.

— Съжалявам много — рече той, — но ще трябва да се подложите на малка процедура. Искров два пъти вече е правил това.

Отвори тубичката, изсипа в дланта си две кафяви таблетки и ги поднесе на Олга. — Глътнете това, моля.

— За приспиване ли? — насмешливо попита тя.

— Съвсем безвредно е — смути се още повече той. — След половин час ще сте пак напълно будна и бодра.

— Вие ми нямате доверие — рече тя с тъжна усмивка. — А аз съм готова да се пожертвувам за вас с динамитен пояс около кръста си…

— Моля ви се, сеньорита!…

Агвила беше жалък, жалък… Идеше ми да го сграбча за раменете, да го раздрусам, да го събудя, да го изтръгна от магията на този златен изгрев… А на Олга да зашлевя два плесника и да я отпратя при нейните Динамитероси, които като овни се блъскаха в каменния зид с експлозиви на гърдите.

Но не направих нито едното, нито другото.

— Добре — рече тя с мило примирение. — Подчинявам се на волята ви. Но само защото ви се доверявам… И защото сте ми безкрайно симпатичен…

Издуха цигарата, пъхна цигарето в дясното джобче на панталона си, взе таблетките и ги глътна заедно с чашка вода от манерката.

Сетне седна на сухата земя, облегна се на камъка и след минута заспа.

— Искров, помогнете ми — каза той — да я пренесем!

Когато обаче понечих да я хвана за раменете, той ме отстрани, даде ми предавателя, оръжието, манерката и сам я вдигна. Пристъпваше предпазливо, притискайки я към гордите си, впил напрегнатите си черни очи в неподвижното й лице.

Не ходи дълго — само десетина крачки, до плитката яма сред камънаците на върха. Там внимателно я положи на земята, пооправи разпиляната й коса, обърна се към мен:

— А сега и вие, Искров. Вие поне не се сърдете!

— Не се сърдя, Агвила. Така трябва да бъде. Твърде голям е залогът в играта, за да си позволим евтини сантименталности.

Глътнах хапчетата, пих. Водата беше газирана, „Ел Волкан“.

Главата ми се замая, клепачите ми натежаха. Седнах до лежащата Олга. Под мен нещо се раздвижи.

И преди ямата да се понесе надолу и преди светлината на деня да изчезне над мен, успях да зърна, или тъй само ми се стори, как Агвила се навежда над лежащата жена, опипва я от гърдите до краката и накрая плахо я целува по полуотворените й алени устни…

Сетне всичко стана тъмно.

 

 

Събудих се пръв. До мен Олга още спеше.

Намирахме се в една от складовите пещери на Ел Темпло. Бе почти празна, само в ъглите личаха няколко каси с енерган.

Агвила понаплиска лицето на Олга с вода. Тя отвори все още замаяните си очи, уплашено трепна, несъзнателно прокара ръка над джобовете на панталона си, скочи на крака. Агвила нежно хвана ръката й:

— Не се безпокойте, аз съм тук.

Тя потърка слепоочията, посреса косата си с пръсти:

— Сигурно изглеждам като кикимора — усмихна се тя. Удивително умееше да се владее. — Трябва да се пооправя малко, не бива да се показвам в такъв вид пред новите си приятели. Къде се намираме?

— Скоро ще бъдем където трябва — отговори уклончиво Агвила.

С привичен жест тя извади цигарето от джобчето. Агвила я спря:

— Тук не бива да се пуши.

Тя плъзна поглед върху касите.

— Ах, да, разбирам… — и прибра цигарето.

— Можете ли вече да вървите?

— Мисля, да… Вашето приспивателно е много странно. След събуждането то действува тонизиращо.

Агвила положи длан върху левия ъгъл на желязната порта. Тя се отвори. Поехме по познатия ми вече път под земята: през ниски тунели, кални поточета, смазващи сводове.

Край пирамидата ни чакаха доктор Маяпан и Анди. Стояха прави под стълбището, загледани студено в жената.