Хаим Оливер
Енерган 22 (40) (Роман за едно фантастично приключение)

4. Любов и Ясимиенто

С божията помощ Дъг Касиди си похапна и пийна добре, след което се прибра в една от стаите. Неговата задача за днешния ден бе изпълнена и той безметежно захърка.

Жрецът го последва. Свръхвъзбудата от срещата с Мак Харис бе нажежила нервите на стария човек до прегаряне и Анди бе принуден да му даде приспивателно и да го придружи до леглото му.

Напусна ни и Ел Гранде. Той простря един сламеник пред склада за чували, където бе затворен пленникът, и легна върху него, без да изпуска автомата от ръка. Подозирам, че не е мигнал цяла нощ.

Скоро след това бръмченето на самолетите, които подслушваха джунглата, се възобнови. Ето защо, след като се отби в радиокабината при Педро Коломбо, Анди изключи всички апарати и загаси всички светлини. Замлъкна дори равномерното бумтене на генератора, който подхранваше уредите и машините в Ел Темпло.

Над ловната резиденция на толтекските императори зацари тишина, нарушавана само от задавените нощни звуци на саваната. Над билото се показа луната — пълна, кръгла, ярка — и обля с призрачна светлина руините под арката. Лъчите й проникнаха и в трапезарията и огряха прекрасното лице на Олга. Бе по-обаятелна от когато и да било. Анди каза:

— Амигос, налага се да отложим нашия разговор за утре, когато татко се съвземе. Все едно, Мак Харис е вече тук… Аз отивам да спя.

Да, Мак Харис бе вече тук, в плът и кръв, затворен в склада за чували, веществено доказателство за окончателната победа на тримата Маяпан от Кампо Верде. За Агвила и за доктор Маяпан това навярно означаваше краят на битката, не обаче и за Анди, не за Ел Капитан и за Червената Олга. Те имаха други, по-далечни цели и постигането им зависеше от много други фактори.

А за мен?

Отвличането и довеждането тук на Мак Харис, извършено лично от Дъг Касиди по заповед на Ел Капитан, би трябвало да премахне моите неясни подозрения и тревоги, да укрепи доверието ми в Динамитеросите и в Червената Олга. Дявол знае защо обаче, присъствието на Мак Харис в Ел Темпло не ме успокои. Може би това се дължеше на непрекъснатото заплашително бръмчене на самолетите или на сутрешното земетресение, или на ония думи на Олга: „Енерганът си е енерган, а златото — злато. То е вечно“. Но нали самата тя бе окачествила тия думи за глупост?

Тъй или иначе, аз също нямах повече работа в трапезарията, пожелах лека нощ и се прибрах в стаята си.

Дълго не можах да склопя очи. Луната бе твърде ярка, ароматите на джунглата — твърде възбуждащи, тишината — твърде звънка. Мятах се в леглото, в главата ми безредно се въртяха всевъзможни образи и във всеки от тях се мяркаше надменната червенокоса глава на Олга.

Тогава чух гласа й.

Отначало ми се стори, че звучи само в полузадрямалото ми съзнание, но скоро го долових по-ясен, напълно реален. Идваше откъм двора, дълбок, женствен, малко дрезгав, трептящ от нега. Той шептеше:

— Удивително е, Агвила, че такъв умен и силен мъж като вас се е съгласил да прекара толкова години като отшелник, далеч от света, от радостта, от хората… далече от любовта. Та вие пропиляхте вашата младост…

— Не мисля тъй — отвърна също шепнешком топлият баритон на Агвила. — През тия години аз живях, и то много интензивно. Аз имах борбата, имах голямата цел… Освен това съществуваше и клетвата и тя ме задържаше тук.

— Ах, никаква клетва не може да принуди човек да се жертвува за нещо, което е отдавна минало, бих казала дори — за чиста фикция.

— А вие, Олга, вие не се ли жертвувате за вашите идеали? При това с динамит на пояса?

— Моят случай е съвсем друг… — отвърна тя и в гласа й имаше нотки на тъга, бих се заклел в това. — Аз се боря за настоящето, за твърде конкретни цели, които удовлетворяват моята жажда за справедливост… мм… например за свалянето на деспотите.

— Аз също не понасям деспотите.

— Тогава… — тя се засмя, — тогава трябва да ви привлечем в нашето братство… сега, когато вие тук постигнахте вече вашата цел.

— Да — рече той, — постигнахме я.

— А по-нататък?

— По-нататък? Наистина, не зная… Ще трябва да се живее по някакъв начин.

— Да се живее… Без омраза? Без стремежи за мъст? Без нова цел?

— Навярно ще ми бъде трудно. Цели двайсет и две години аз живях и работих с една-единствена перспектива, без отклонения наляво и надясно. Двайсет и две години не правих нищо друго освен… освен енергана. А сега ми предстои работа, много работа. Сега, когато разполагаме с цялото богатство на „Албатрос“, ние трябва да възродим Кампо Верде и Теоктан, да изгоним Стайфли от района, да превърнем отново старите пущинаци в градини… Кампо Верде отново да стане Рая на Земята… Да, много работа ще има… — Той млъкна, замислен, после подхвана: — Знаете ли, Олга, веднъж Искров ме запита какъв бих искал да стана, ако не бях почнал като химик. Казах „художник или кинооператор“. Това беше шега, но повярвайте ми, действително, ако имам възможност, още утре бих захвърлил химията, Гърмящия прах, енергана, бих се заловил за някоя скромна професия, бих станал например… земеделец като моя дядо, бих се върнал във възкръсналия Кампо Верде, бих отглеждал какао, царевица и цветя…

— Сам?

— Защо сам? Бих се оженил, бих имал деца. Вече не съм съвсем млад…

— Щастлива ще е жената, която ти би избрал за своя другарка.

Мълчание. Виждах зелените й очи, които го обливаха с хипнотични светлини. Джунглата се изпълваше с паяжините на евтината, сладникава сантименталност, но той не я усещаше…

— Олга — произнесе той.

— Да? — отвърна тя.

Пак мълчание. Чувах туптенето на неговото сърце.

— Олга, може би ще се намери едно място и за тебе в Кампо Верде? В една бяла къща със зелени врати и прозорци и водна помпа на двора?

— Като в твоя филм?

— Да… Колкото и да е смешно, тази къща с една красива и любяща жена в нея остана за мен цел, по-висша от повалянето на „Албатрос“, тя е моя мечта.

Тя тъжно се засмя и, сигурен съм, тъгата беше искрена.

— Късно е вече за мен, Агвила.

— Защо мислиш тъй?

— Защото няма да ми позволят.

— Кой може да ти попречи?

— Ония там: Камандора, Княза, Съюзниците… Забравяш, че съм Червената Олга, че също съм дала клетва за вярност… Докато те не изчезнат от лицето на земята, за мен нормален човешки живот няма… и не може да има.

— Ще се справим и с тях. Ние сме вече съюзници, нали? А енерганът е мощен. По-мощен от вашия динамит или каквото още имате там. Ще се справим!

— Мило момче си ти… — прошепна тя. — Защо не те срещнах по-рано?…

Задъхано дишане. Целуваха се…

— Добре ли ти е? — промълви тя.

— Да… — отвърна той, — защото си с мен.

Пак дълга, дълга тишина, изпълнена с копнеж.

— … Ти никога ли не си любил?… Никога?… Ела, ела!

Птиците пееха, луната пръскаше сребро над зелената гора, цветята упоително ухаеха, Агвила Бланка — Белия Орел, последният вожд на толтеките, откриваше любовта на жената.

— Обичам те… — мълвеше той и в тия думи се криеше цялата нежност на хилядолетията.

— Аз също… глупчо… — отвръщаше тя и си представях как трепка мило с клепачи и покрива с червената си коса неговото лице. — Аз също…

Но аз не й вярвах, не й вярвах!… А може би наистина ревнувах?

Забръмча самолет.

— Търсят… — зашептя тя. — Не спират. Търсят нас.

— Не нас… Ясимиенто търсят те.

— Ясимиенто?… Ах, да, находището от поемата. Днес Искров ми показа урната. Какво изящество.

— Поемата е по-изящна.

— Кажи я!

— Не бива!

— Кажи я, моля ти се!

Това бе молба, по-силна от заповед, на която мъжете не могат да устоят.

Обзе ме желание да скоча от леглото и да изкрещя през отворения прозорец към притихналия свят:

— Недей, Агвила! Недей! Недей!

Но не направих това, не го направих, защото имах чувството, че сънувам. И защото сам горях от желание да чуя поемата.

— Тъй да е… — долетя пак шепотът на Агвила. — Все едно, тайните са вече излишни, до няколко дни Ясимиенто ще бъде оповестено на целия свят… Чуй, скъпа! — И тихичко изрецитира:

Аз съм праха, който гърми,

който свети,

който лети.

Аз съм там, където съм,

заспал от векове,

зарит под Ел Волкан.

Аз съм там,

при извора на синия поток,

зад камъка висок,

поставен от Кетцалкоатл-бог.

Влез тогаз в нощта на земята,

не почивай крачки хиляда двеста двайсет и две,

после погледни.

Аз съм там — черен и верен!

Прахът, който гърми,

прахът, който свети,

прахът, който лети.

Пробуди ме

и ме вземи!

Луната спря на небето. Птиците мълчаха. Джунглата затаено слушаше.

— Чудесно — промълви Олга. — Чудесно!

— Уви, това е само лош, буквален превод. Оригиналът е много по-хубав.

— Да… „Аз съм там — зарит под Ел Волкан — при извора на синия поток…“ — повтори напевно тя. — И какво? Вие сте отишли зад камъка висок и сте открили Ясимиенто?

— Точно тъй. Навлязохме под земята, направихме хиляда двеста двайсет и две крачки и се натъкнахме на Гърмящия прах.

— „Пробуди ме и ме вземи“! Невероятно!

— Нищо невероятно. Наистина, Гърмящия прах е рядко срещано образование, но все пак природна реалност, каквато съществува и другаде край вулканични области. Казано по химически, върху процесите на образуване и натрупване на въглеводороди в земната кора огромно влияние оказва вулканичната дейност. Химичните реакции за образуване на въглеводороди се ускоряват стократно, ако върху тях действуват топлинни фактори и вибрационни процеси — с други думи, топлината от вътрешността на земята, изхвърлена от вулканите, и земетресенията.

— Нищо не разбирам от въглеводороди. В училище имах само двойки по химия.

Той се засмя. Представих си трите му трапчинки:

— Не е толкова сложно. Ясимиенто на Гърмящия прах може да бъде открито почти навсякъде в близост до действуващи вулкани.

— Бих искала да го видя това ваше прословуто Ясимиенто.

Тя изрече това спонтанно, с цялото нежно и наивно любопитство, на което е способна една жена.

Исках да извикам: „Агвила, недей!“, но той попита:

— Умееш ли да яздиш кон?

— Мисля, да.

— Ела.

След няколко минути тропотът на два коня потъна в гъстия листак на джунглата.

Във възбуденото си въображение виждах как те се провират сред лианите, които опасваха Ел Темпло, как нагазват в синия поток, достигат камъка висок и влизат в нощта на земята… И не почиват хиляда двеста двайсет и две крачки, и светват с фенера, опират до черната дупка с вагонетката. И Олга се навежда над черното брашно, опипва го, помирисва го и се смее със своя дълбок, тъмен алт, от който мъжете полудяват, и рецитира:

Аз съм праха, който гърми,

който свети,

който лети…

Заспах.

Събуди ме леко бръмчене.

Навън бе вече светло.

Бръмченето, напомнящо звука на далечен, одрезгавял орган, проникваше през дебелите зидове и предизвикваше дразнещо звънтене на прозорците.

Отекнаха бързи стъпки, тропане на врати, възбудени гласове.

Облякох се набързо, втурнах се към радиокабината. Вътре вече бяха Анди, Педро Доминго. Пред вратата се суетеше Дъг Касиди, все още замаян от снощното пиене. Без да питам, в кабината се промуших и аз.

— Какво става? Какъв е този шум?

— Тревога — отвърна Анди лаконично.

— Тоест — как тревога? — възкликнах безсмислено, като си спомних снощната любовна сцена под прозорците ми. — Къде е Агвила?

— Сигурно на романтична разходка с най-прекрасната от всички Олги — язвително хвърли той и веднага включи мониторите.

По Бялата стена всичко беше напълно спокойно.

В лабораторията, в шахтата на подемника и в складовете също нямаше нищо обезпокоително. Никакво движение, никакъв шум.

Но петият екран, онзи, който наблюдаваше черната дупка на Ясимиенто, пулсираше. Педро засили звука: бе оглушителен писък.

— Предавател! — прошепна той и започна да рови с обектива из всички ъгълчета на галерията.

Бях готов да съобщя за среднощната екскурзия на Агвила и Олга, когато радиофонът рязко иззвъня. Анди вдигна слушалката. От усилвателя дойде един болезнен и задъхан вик, вик на човек, който се боричка отчаяно за своя живот?

— Ало, Ел Темпло? Ел Темпло?

— Ел Темпло — отвърна Анди. — Кой е насреща?

— Тук Ел Капитан… — Викът преминаваше в писклив, изпълнен с ужас крясък. — Внимание! Олга е провокатор!… Чувате ли ме? Командо Седем откри в секретните архиви на Конквиста… Чувате ли ме? Червената Олга е агент на Командора!… Заповядвам на брат Касиди да я екзеку…

Гърмеж. Крясъкът се превърна в хъркане, но през него все пак чухме:

— … Те са тук… Каси…

Още един гърмеж. Хъркането се задави в гъргоренето на смъртта.

— Ало! — завика Анди. — Ало! Капитане!… Ало!

Но отсреща идваше само тишина.

През отворената врата в кабината нахлу Дъг Касиди. Бе окончателно изтрезнял.

— Чух — каза той. — Чух!… Отдавна я дебна аз тази уличница, но сега вече ще й видя сметката! Дайте ми динамит!

Динамит не му дадоха, защото тук динамит нямаше, пък и отвън долетя конско цвилене, после гърленият смях на Олга. След малко тя се появи на двора, следвана от Агвила. Той беше въплъщение на щастието.

Дъг понечи да изтича навън, Анди го задържа:

— Почакай! Да разберем първо какво е направила.

На петия екран писъкът не утихваше, обективът продължаваше да пълзи по неравните стени на черната галерия, сред изпаренията, покрай вагонетката, върху релсите. Внезапно спря над един тънък, продълговат, жълт предмет. Педро увеличи. Сред Гърмящия прах на древните толтеки лежеше златното цигаре… Писъкът стана непоносим.

— Това е — рече Анди. — Какви глупци сме, боже мой!… Трябва да се махне оттам! Веднага! Докато не са го засекли от самолетите…

— Отивам! — каза Педро и грабна автомата.

Излизайки, връхлетя на Олга, не й обърна внимание, скочи на един от конете и се понесе към джунглата, на запад, там, където зарит под Ел Волкан, лежеше прахът, който гърми…