Антоан дьо Сент-Екзюпери
Боен пилот (11)

XI

Групата, в която се числя, бе настанена временно през лютата зима на 1939 година в Орконт, село в околностите на Сен-Дизие, и аз живеех в един чифлик, иззидан от кирпич. Нощем температурата там спадаше толкова, че превръщаше в лед водата в селската кана и преди да се облека, първата ми работа беше, разбира се, да запаля огън в камината. Но за това трябваше да се измъкна от леглото, дето ми беше топло и дето с наслада се свивах на топка.

Струваше ми се, че няма нищо по-чудесно от това просто манастирско легло в тая празна и ледена стая. След тежките дни аз вкусвах в нея блаженството на почивката. Вкусвах също тъй и сигурността. Там нищо не ме заплашваше. Денем тялото ми бе изложено на суровите условия от голямата височина и на пронизващите куршуми. Денем тялото ми можеше да се превърне в гнездо на страдания и да бъде несправедливо разкъсано. Денем моето тяло не ми принадлежеше. Не ми принадлежеше вече. Можеха да му отнемат крайниците, можеха да му източат кръвта. Защото това е още един факт от войната — човешкото тяло е цял склад за неща от второстепенно значение, които не са вече ваше притежание. Съдия — изпълнителят иде и иска очите. И вие му отстъпвате вашата дарба да виждате. Съдия — изпълнителят иде и иска вашите крака. И вие му отстъпвате вашата дарба да ходите. Съдия — изпълнителят иде със своята запалена главня и иска цялата плът на вашето лице. И отстъпвайки му като откуп дарбата си да се усмихвате и да показвате вашите приятелски чувства на хората, вие ставате вече цяло чудовище. И това тяло, което през същия този ден можеше да се прояви като неприятел и да ми причини болка, това тяло, което можеше да се превърне във фабрика за жалби, сега бе още мой приятел, послушно и близко като брат, хубаво търкулнато като топка върху покривките в своя полусън, поверявайки на моето съзнание само насладата си, че живее, само своето блажено мъркане. Но трябваше без друго да го измъкна от леглото и да го измия с ледена вода, да го обръсна, да го облека, за да го представя натъкмено прилично на взривовете от железни късове. И това измъкване от леглото приличаше на изтръгване от майчините обятия, от майчината гръд, от всичко, което през детинството обича, гали и закриля детското тяло.

Тогава, след като преценявах решението си и го оставях да узрее, отлагайки, докато бе възможно, изпълнението му, скачах със стиснати зъби из един път чак до камината, дето струпвах цяла купчина дърва, които поръсвах с бензин. Сетне, щом те пламваха и след като успявах отново да мина през стаята си, пъхвах се в леглото, дето намирах пак милата топлина, и скрит под покривките и пухената завивка чак до лявото око, наблюдавах оттам камината. Отначало огънят почти не поемаше, но после блясваха къси светлини, които озаряваха тавана. После почваше да се настанява вътре в камината като празник, който се подготвя. Почваше да пращи, да пърпори, да пее. Беше тъй весело, както е при гощавка на селска сватба, когато множеството почва да пие, да се сгорещява, да се мушка с лакти.

Или пък ми се струваше, че моят благодушен огън ме пази като овчарско куче, живо, вярно и усърдно, което върши добре работата си. Гледайки го, аз изпитвах тайна радост. И когато празненството биваше в разгара си с танца на сенки по тавана и с тая топла златиста музика, а в ъглите се издигаха вече цели сгради от жарава, когато стаята ми се изпълнеше с вълшебния мирис на дим и смола, с един скок аз напусках единия приятел, за да отида при другия, изтичвах от моето легло до моя огън, отивах при по-щедрия и не знаех дали си печах там корема, или си стоплях сърцето. Между двете изкушения аз подло отстъпвах пред по-силното, пред по-блестящото, пред онова, което с фанфарите и светкавиците си вършеше по-добре своята реклама.

Така, на три пъти, най-напред — за да запаля огъня си, сетне — отново да си легна и след това — да се върна, за да прибера жетвата на пламъците, на три пъти, със затракали зъби, преминавах пустинните и ледени степи на моята стая и изпитвах нещичко от полярните експедиции. Аз бях вървял през пустинята и бях възнаграден за това с тоя буен огън, който играеше пред мене, за мене, своя танц на овчарско куче.

Това, което разправих, изглежда, че не е нищо. Но то беше едно голямо, необикновено преживяване. Моята стая ми показваше с пълна прозрачност онова, което никога не бих открил в нея, ако някой ден бих посетил като турист тоя чифлик. Тя би ми открила тогава само своята банална празнота, обзаведена с легло, кана за вода и лоша камина. Няколко минути бих се прозявал там. Как бих могъл да отлича една от друга нейните три области, нейните три цивилизации — на съня, на огъня и на пустинята? Как бих могъл да предугадя необикновеното преживяване на тялото, което най-напред е тяло на дете, прилепено до майчината гръд, и прието, и закриляно, сетне — тяло на войник, изградено, за да страда, след това — тяло на мъж, обогатен с радост от цивилизацията на огъня, който е крайната точка на племето. Огънят въздава почит на домакина и на неговите другари. Ако те посетят приятеля си, вземат участие в неговото пиршество, приближават стола си до неговия и говорейки му по злободневни въпроси, за тревогите и тежките работи, казват, като си търкат ръцете и пълнят лулата си: „Все пак, приятно нещо е огънят!“

Но няма вече огън, за да мога да вярвам в нежността. Няма вече ледена стая, за да мога да вярвам в необикновеното преживяване. Аз се пробуждам от съня. Има само абсолютна пустота. Има само извънмерно остаряване. Има само един глас, гласа на Дютертр — упорит в своето непостижимо желание:

— Натиснете малко вляво, господин капитан…