Антоан дьо Сент-Екзюпери
Боен пилот (25)

XXV

Кой може да види в това една доктрина на слабия? Водач е оня, който приема всичко върху себе си. Той казва: „Аз бях победен.“ Не казва: „Войниците ми бяха победени.“ Истинският човек говори така. Хошде би казал: „Аз съм отговорният.“

Разбирам смисъла на смирението. То не е обезценяване на себе си. То е истинският принцип на действието. Ако в желанието си да се оправдая аз обяснявам бедите си с фаталността, аз се подчинявам на фаталността. Ако ги извинявам с измяна, аз се подчинявам на измяната. Но ако поема върху си грешката, искам да ми се признае моята власт на човек. Мога да действувам върху онова, от което изхождам. Аз съм съставна част от човешката общност.

Има, значи, някой друг в мене, с когото аз се боря, за да израсна. Нужно бе това трудно пътуване, за да отделя, доколкото мога, личността, против която воювам, от човека, който израства. Не зная дали образът, който ми хрумна, има някаква цена, но аз си казвам: отделната личност е само път. Ценен е единствено човекът, който тръгва по него.

Аз не мога вече да се задоволявам с полемични истини. Каква полза да обвиняваш отделните личности? Те са само пътища и преходи… Поражението действително се изразява чрез лични пропадания. Но една цивилизация формира хората. Ако тая цивилизация, на която смятам, че принадлежа, е заплашена от немощта на отделните личности, аз имам правото да се запитам защо тя не ги е създала други.

Както религията, цивилизацията обвинява сама себе си, ако се оплаква от липсата на твърда вяра у вярващите. Тя е длъжна да ги въодушеви. Същото е, ако се оплаква от омразата на невярващите. Тя е длъжна да ги приобщи към себе си. Но моята цивилизация, която даде някога доказателства за силата си, която възпламени апостолите си, смаза насилниците, освободи цели народи от роби — днес не може вече нито да въодушевява, нито да приобщава. Ако аз желая да открия корените на различните причини за моето поражение, ако имам амбицията да живея отново, трябва да намеря най-напред фермента, който съм загубил.

Защото цивилизацията е подобна на житото. Житото храни човека, но човекът на свой ред спасява житото, прибирайки в хамбара семето. Запасът от семе се пази от една реколта жито до друга като наследство.

Не ми е достатъчно да зная какво жито искам, за да може то да порасне. Ако искам да спася един тип човек — и неговата власт, — трябва също тъй да спася принципите, които го създават.

Но ако съм запазил образа на цивилизацията, която смятам, че е моя, изгубил съм правилата, по които тя се пренася. Тая вечер аз откривам, че думите, които употребявах, не засягаха вече същественото. Аз проповядвах така демокрацията, без да подозирам, че изказвах по тоя начин не вече сбор от правила за качествата и съдбата на човека, а сбор от пожелания. Аз желаех хората да бъдат братя, свободни и щастливи. Разбира се. Кой не е съгласен? Аз умеех да изложа „как“ трябва да станеш човек. Но не „какъв“ трябва да бъде той.

Говорех, без да определям точно думите, за общността на хората. Като че климатът, за който загатвах, не бе плод на една специална архитектура. Струваше ми се, че припомнях нещо, което е естествено очевидно. Но няма естествени очевидности. Една фашистка войска, един пазар на роби са също тъй човешки общности.

Аз не се намирах вече в тая човешка общност като архитект. Аз се ползувах от нейното спокойствие, от нейната търпимост, от нейното благосъстояние. Не знаех нищо за нея, освен това, че се намирах в нея. Намирах се там като клисар или като прислужник за столовете. Значи, като паразит. Значи, като победен.

Такива са пътниците на кораба. Те използуват кораба, без да му дават нещо. Приютени в салоните, дето мислят, че са абсолютно уединени, те продължават своите игри. Не знаят усилието на кораба под вечния натиск на морето. За какво право ще се оплакват те, ако бурята разбие техния кораб?

Ако отделните личности са се изродили, ако съм бил победен, за какво бих се оплаквал?

Има една обща мярка за преценяване на качествата, която бих пожелал да притежават хората от моята цивилизация. Има един крайъгълен камък на отделната общност, която те трябва да основат. Има един принцип, от който някога е излязло всичко — корени, стъбло, клони и плодове. Кой е той? Той беше могъщото зърно в торната почва на хората. Само той може да ме направи победител.

В моята странна селска нощ, струва ми се, че разбирам много неща. Тишината е от необикновено качество. Най-малкият шум изпълва цялото пространство като камбана. Нищо не ми е чуждо. Нито жалбата на добитъка, нито далечният зов, нито шумът на затваряна порта. Всичко става като че в самия мене. Трябва да бързам да схвана смисъла на някакво чувство, което може да замре.

Мисля си: „Това е обстрелването от Арас…“ Обстрелването от Арас разчупи една черупка. През целия тоя ден аз несъмнено съм приготвял жилището. Аз бях само един мрънкащ управител. Това е отделната личност. Но яви се човекът. И той съвсем просто се настани на моето място. Погледна отрупаното множество и видя един народ. Своя народ. Човекът — общото мерило за тоя народ и за мене. И затова, препускайки към нашата група, мене ми се струваше, че препускам към някакъв голям огън. Човекът гледаше през моите очи — човекът, общото мерило за другарите.

Не е ли това едно знамение? Аз съм почти готов да вярвам в знаменията… Всичко тая вечер е едно мълчаливо съглашение. Всеки звук ме досяга като някакво послание, едновременно ясно и смътно. Чувам как спокойни стъпки изпълват нощта:

— Хе! Добър вечер, капитане…

— Добър вечер!

Аз не го познавам. Това беше също както: „Хей, хей!“, с което моряците се обаждат от една лодка на друга.

За лишен път усетих чувството на някакво чудодейно родство. Човекът, който тая вечер живее в мене, продължава да брои своите хора. Човекът — общо мерило за народите и расите…

Тоя тук се връщаше в къщи с целия си склад от грижи, мисли и видения. Със своя собствен товар, заключен в него самия. Аз бих могъл да се приближа до него и да му заговоря. По белия селски път ние бихме разменили няколко свои спомени. Така, когато се срещнат на връщане от далечните острови, търговците си разменят съкровища.

В моя цивилизован свят оня, който се различава от мене, вместо да ме ощетява, ме обогатява. Нашата общност се основава — над нас — в човека. Нашите вечерни спорове в групата 2/33 не увреждат нашето братство, а го подкрепят, защото никой не желае да чуе собственото си ехо, нито да се разглежда в огледало.

В човека също се приобщават французите от Франция и норвежците от Норвегия. Човекът ги свързва в единство, като в същото време възхвалява свойствените тям обичаи, без те да си противоречат. Дървото също тъй изразява себе си чрез своите клони, които не приличат на корените. И затуй, ако там пишат приказки за снега, ако в Холандия развъждат лалета, ако в Испания импровизират фламенко, ние всички сме се обогатили чрез човека. Затова може би ние от групата пожелахме да се бием за Норвегия…

И ето че съм стигнал, струва ми се, до края на едно дълго поклонничество. Аз не откривам нищо, но както при събуждане, виждам отново онова, което вече не гледах.

Моята цивилизация е изградена върху преклонението пред човека, съзиран през отделните личности. В продължение на столетия тя искаше да покаже човека, както би научила хората да разпознават една катедрала през камъните. Тя бе възхвалявала тоя човек, който се възвисяваше над отделните личности…

Защото човекът на моята цивилизация не се определя, като се изхожда от човеците. Човеците се определят чрез него. В него, както във всяко духовно същество, има нещо, което материалите, от които е съставено, не го обясняват. Една катедрала е нещо съвсем друго, а не количество камъни. Тя е геометрия и архитектура. Не камъните определят катедралата, а тя обогатява камъните със своята собствена значимост. Тия камъни се облагородяват, бидейки камъни на катедрала. Най-различни камъни служат на нейното единство. В своята тържествена религиозна песен катедралата поглъща всичко, дори и капчуците с най-гримасничещи лица.

Ала постепенно аз бях забравил моята истина. Бях повярвал, че човекът представя всички хора, както Камен представя всички камъни. Аз смесвах катедралата с купа камъни и наследството постепенно изчезна. Трябва да се възстанови човекът. Той е есенцията на моята култура. Той е крайъгълният камък на моята общност. Той е принципът за моята победа.