Антоан дьо Сент-Екзюпери
Боен пилот (27)

XXVII

Но аз обърках всичко. Аз прахосах наследството. Оставих да изгние понятието човек.

Но за да спаси това преклонение пред един принц, съзерцаван през отделните личности, както и високото качество на човешките отношения, които създаваше това преклонение, моята цивилизация бе изразходвала значителна енергия и дарби. Всички усилия на „хуманизма“ бяха насочени само към тая цел. Хуманизмът си бе поставил за изключителна задача да осветли и да увековечи превъзходството на човека над отделната личност. Хуманизмът бе възхвалявал човека.

Но когато трябва да се говори за човека, езикът става неудобен. Човекът се различава от човеците. Ако се говори само за камъни, нищо съществено не се казва за катедралата. Нищо съществено не се казва за човека, ако искат да го определят чрез качествата на човеците. Хуманизмът работи по тоя начин в една посока, която бе предварително преградена. Той искаше да установи понятието човек чрез логични и нравствени доводи и да го пренесе така в съзнанията.

Никое словесно обяснение никога не ще замести съзерцанието. Единството на едно духовно същество не може да се предаде чрез думи. Ако бих пожелал да внуша на хората обич към отечеството или към някой имот, каквато тяхната цивилизация не познава, не бих разполагал с никакъв довод, за да ги развълнувам. Един имот се състои от нивя, пасища и добитък. Всяко от тях и всички заедно служат за обогатяване. И все пак има нещо в имота, което се изплъзва от анализа на материалите, тъй като има собственици, които от обич към имота си биха се опропастили, за да го спасят. А тъкмо това „нещо“ облагородява със специално качество тия материали. Те стават добитък на имота, ливади на имота, нивя на имота…

Така ставаш човек на една родина, на един занаят, на една цивилизация, на една религия. Но за да твърдиш, че принадлежиш на подобни духовни същества, трябва предварително да ги създадеш в себе си. И там, дето не съществува чувство за отечество, никакъв език не ще го занесе. Духовното същество, на което твърдиш, че принадлежиш, се създава само чрез дела. Едно същество не е от царството на думите, а от царството на делата. Нашият хуманизъм пренебрегна делата. И неговият опит пропадна.

Това съществено дело има сега име. То е — жертвата.

Жертва не значи нито отрязване на някоя част от тебе, нито покаяние. Тя е по същината си дело. Тя е дар от самия тебе на съществото, на което твърдиш, че принадлежиш. Може да разбере какво е един имот само оня, който ще пожертвува за него част от себе си, който ща се бори, за да го спаси, и ще се труди, за да го разхубави. Тогава ще почувствува обичта към имота. Един имот не е сбор от материални интереси — в това е грешката. Той е сбор от дарения.

Дотолкова, доколкото моята цивилизация се е осланяла на бога, тя е спасила това понятие за жертвата, което установяваше бога в сърцето на човека. Хуманизмът пренебрегна съществената роля на жертвата. Той сметна, че може да превъзнася човека с думи, не с дела.

За да спаси през човеците образа на човека, той разполагаше само със същата тая дума, украсена с главна буква. Ние рискуваме да се плъзнем по опасна наклонена плоскост и да смесим един ден човека със символа на средното аритметично или с общия сбор на човеците. Ние рискуваме да смесим нашата катедрала с купа камъни.

И постепенно загубихме наследството.

Вместо да утвърждаваме правата на човека през отделните личности, ние почнахме да говорим за правата на колектива. Видяхме да се вмъква неусетно една нравственост на колектива, която пренебрегва човека. Тая нравственост може да обясни добре защо отделната личност е длъжна да се пожертвува за общността. Но тя няма вече, без словесни извъртания, да обясни защо общността е длъжна да се пожертвува само за един човек. Защо е справедливо хиляда души да умрат, за да спасят само един от тъмницата на несправедливостта. Ние още си спомняме това, но постепенно го забравяме. А тъкмо в тоя принцип, който толкова ясно ни отличава от мравуняка, лежи преди всичко нашето величие.

Ние се плъзнахме, защото ни липсваше резултатен метод — от човечеството, което се крепеше върху човека — към тоя мравуняк, който се крепи върху сбора на отделните личности.

Какво можехме да противопоставим ние на религиите на държавата или на масата? Какво стана нашият велик образ на човека, роден от бога? Той едва би могъл да се познае още в един речник, изпразнен от същината си.

Забравяйки човека, ние постепенно ограничихме нашата нравственост до въпросите на отделната личност. Ние изискахме от всекиго да не уврежда друга отделна личност. От всеки камък — да не уврежда друг камък. И действително, когато са струпани в някое поле, те не се увреждат едни други. Но те увреждат катедралата, която биха построили и която в замяна би създала тяхната собствена значимост.

Ние продължихме да проповядваме равенството между хората. Но след като забравихме човека, ние не разбрахме вече нищо от онова, което говорехме. Тъй като не знаехме чрез какво да създадем равенството, ние направихме от него едно смътно твърдение, с което не можехме вече да си послужим. Как да се определи равенството въз основа на отделната личност между мъдрия и простака, между глупака и гения? По отношение на материалите равенството изисква — ако трябва да го определим и осъществим — те да заемат едно и също място и да играят еднаква роля. Което е нелепо. Тогава принципът на равенството се изражда в принцип на еднаквостта.

Ние продължихме да проповядваме, свободата на човека. Но след като забравихме човека, ние определихме нашата свобода като някакво смътно разрешение, ограничено изключително от вредата, причинявана на другите. А това е лишено от смисъл, защото няма никакво действие, което да не ангажира другите. Ако съм войник и се самонараня, застрелват ме. Няма никаква отделна личност съвсем сама. Който се отделя, уврежда общността. Който е тъжен, натъжава другите.

Ние не знаехме вече да си служим с правото ни на една свобода, разбирана по тоя начин без непреодолими противоречия. Тъй като не можехме да определим в кои случаи важеше нашето право и в кои не, ние, за да спасим един неясен принцип, затваряхме лицемерно очи пред безбройните пречки, които всяко общество поставяше неизбежно срещу нашите свободи.

Колкото се отнася до милосърдието, ние дори не се решавахме вече да го проповядваме. Наистина някога жертвата, която създава духовните същества, се именуваше милосърдие, когато възхваляваше бога през неговия човешки образ. През отделната личност ние въздавахме на бога или на човека. Но забравяйки бога или човека, ние въздавахме вече само на отделната личност. Оттогава милосърдието често приемаше вид на действие, което не може да се приеме. Не личното настроение, а обществото е длъжно да осигури справедливост в разпределението на благата. Достойнството на отделната личност налага то да не бъде зависимо от щедростта на някой друг. Би било парадоксално да виждаме ония, които имат, да изискват, освен притежаването на имотите си, и благодарността на ония, които нямат.

Но свръх всичко нашето зле разбирано милосърдие би се обърнало срещу своята цел. Основано изключително върху чувствата на милост към отделните личности, то би ни забранило всяко възпитаващо наказание. А истинското милосърдие, като проявява преклонение, въздавано на човека отвъд отделната личност, налага да се победи отделната личност, за да се възвиси у нея човекът.

Така ние загубихме човека. И загубвайки човека, ние лишихме от топлота това братство, което нашата цивилизация ни проповядваше — тъй като човек е брат чрез нещо, а не просто брат. Подялбата не осигурява братството. То се свързва единствено в жертвата. То се свързва в общото дарение, давано на нещо по-значително от оня, който дава. Но като смесваме тоя корен на всяко истинско съществуване, с едно безплодно принизяване, ние ограничаваме нашето братство само до една взаимна търпимост.

Ние престанахме да даряваме. Но ако аз искам да дарявам само себе си, не получавам нищо, защото не съграждам нищо, от което съм част: значи, не съм нищо. Ако след това дойдат и ми поискат да умра за някакви интереси, ще откажа да умра. Интересът на първо място налага да живееш. Какъв подем на обич би заплатил моята смърт? Умира се за една къща. Не за предмети и стени. Умира се за една катедрала. Не за камъни. Умира се за един народ. Не за една тълпа. Умира се от обич към човека, ако той е крайъгълен камък на една общност. Умира се единствено за онова, за което може да се живее.

Нашият речник изглеждаше почти непокътнат, но думите ни, които се бяха изпразнили от действителната си същина, когато искахме да ги употребим, ни водеха към безизходни противоречия. Поради това ние бяхме принудени да затваряме очи пред тия спорове. Бяхме принудени, тъй като не умеехме да градим, да оставяме камъните, струпани в полето, и да говорим предпазливо за колектива, без да се решаваме да определим точно онова, за което говорехме, защото ние действително не говорехме за нищо. Колектив е дума, лишена от значение, докато колективът не се свърже с нещо. Едно множество не е духовно същество.

Ако нашето общество още може да изглежда желано, ако човекът запазва в него някакво обаяние, то е дотолкова, доколкото истинската цивилизация, на която ние изменяме поради нашето невежество, продължава да пръска над нас своята отречена светлина и ни спасява въпреки самите нас.

Как нашите противници можеха да разберат онова, което ние вече не разбирахме? Те видяха от нас само тия струпани камъни. Те се опитаха да дадат някакъв смисъл на един колектив, който ние не умеехме да определим, защото не можехме да си спомним за човека.

Някои още от началото отидоха весело чак до крайните изводи на логиката. От тая сбирка те направиха една абсолютна сбирка. Камъните трябва да бъдат еднакви с камъните. И всеки камък господарува сам над себе си. Анархията си спомня за преклонението пред човека, но с категоричност го прилага за отделната личност. И противоречията, които се раждат от тая категоричност, са по-лоши от нашите…

Други грабнаха тия камъни, които нямаха никаква власт, и направиха от тоя сбор държава. Такава държава също тъй не възвисява хората. Тя също тъй представя множество. Тя е власт на колектива, делегирана в ръцете на отделна личност. Тя е властвуване на един камък, който твърди, че е еднакъв с другите, властвуване над общността от камъни. Тая държава проповядва ясно една нравственост на колектива, която още отричаме, но към която ние самите бавно сме се запътили поради това, че не си спомняме за човека, единствения, който би оправдал нашето отрицание.

Вярващите в тая религия ще се противят, ако мнозина миньори рискуват живота си за спасението на един — единствен затрупан миньор. Защото тогава купът камъни ще бъде увреден. Те ще доубият тежко ранения, ако той забавя напредването на армията. Те ще преценят благото на общността чрез аритметиката и аритметиката ще ги управлява. С това ще загубят възможността да се извисят над самите себе си. Като последица те ще намразят онова, което се различава от тях, тъй като не ще разполагат с нищо по-горно от себе си, в което могат да се слеят. Всеки чужд обичай, всяка чужда раса, всяка чужда мисъл неизбежно ще стане за тях обида. Те не ще имат способността да всмукват нещата, защото да преобразиш в себе си човека, трябва не да го окастриш, но да го изясниш на самия него, да посочиш цел на въжделенията му и ширина на устремите му. Да преобразиш човека — това винаги значи да го освободиш. Катедралата може да обсеби камъните, които имат смисъл само като камъни на катедралата. Но купът камъни не обсебва нищо и поради липсата на способност да обсебва — той смазва. Така е, но чия е вината?

Аз вече не се учудвам, че грамадата камъни, която тежи много, надви пръснатите камъни.

Все пак аз съм по-силният.

Аз съм по-силен, ако отново намеря себе си. Ако нашият хуманизъм възстанови човека. Ако ние съумеем да създадем нашата общност и ако, за да я създадем, употребим единствения годен за това инструмент — жертвата. И нашата общност, такава, каквато я бе създала нашата цивилизация, не бе сбор от нашите интереси — тя беше сбор от нашите дарения.

Аз съм по-силен, защото дървото е по-силно от соковете на почвата. То ги всмуква в себе си. Преобразява ги в дърво. Катедралата е по-лъчезарна от грамадата камъни. Аз съм по-силен, защото единствено моята цивилизация има силата да свърже в своето единство отделните различия, без да ги окастря. Тя оживява извора на своята сила и в същото време се утолява от него.

Когато тръгвах, аз исках да получавам, преди да давам. Напразно. Също както в тъжния час по граматика. Трябва да даваш, преди да получиш, и да градиш, преди да обитаваш.

Моята обич към близките ми се е създала чрез това кръвно дарение, както майчината чрез дарението на млякото. Тук е тайната. Трябва да почнеш с жертвата, за да създадеш обичта. Обичта може след това да пожелае други жертви и да ги употреби за всички победи. Човекът винаги трябва да направи първите стъпки. Той трябва да се роди, преди да съществува.

Аз се върнах от поръчението си, след като се бях сродил с чифликчийското момиче. Неговата усмивка беше прозрачна за мене и през нея видях моето село. През моето село — моята страна. Защото аз принадлежа на една цивилизация, която е избрала човека за свой крайъгълен камък. Аз съм от групата 2/33, която пожела да се бие за Норвегия.

Утре Алиас може да ме избере за друго поръчение. Днес аз се обличах за службата на един бог, по отношение, на когото бях сляп. Стрелбата от Арас разкъса обвивката и аз прогледнах. Всички от нашите също прогледнаха. И ако утре призори отлетя, ще узная онова, за което още воювам.

Но искам да си спомня онова, което видях. Потребно ми е едно просто верую, за да си спомня.

Аз ще воювам за превъзходството на човека над отделната личност, както и на всемирното над частното.

Аз вярвам, че преклонението пред всемирното възвисява и свързва отделни богатства и създава единствения истински ред, който е редът на живота. Дървото е напълно в ред, макар че корените му се различават от клоните.

Аз вярвам, че преклонението пред отделното влече само смърт, защото създава преклонение пред приликата. То смесва единството на духовното същество с еднаквостта на неговите части. И опустошава катедралата, за да подреди камъните. И аз ще воювам срещу всеки, който ще поиска да наложи един специален обичай вместо другите обичаи, да наложи един народ на другите народи, една раса на другите раси, една мисъл вместо другите мисли.

Аз вярвам, че превъзходството на човека установява единственото равенство и единствената свобода, които имат някаква значимост. Аз вярвам в равенството на правата на човека, като се има пред вид всяка отделна личност. И вярвам, че свободата е свобода за възвисяването на човека. Равенството не е еднаквост. Свободата не е възбуждане на отделната личност срещу човека. Аз ще воювам срещу всеки, който поиска да подчини на отделна личност — както и на множеството от отделни личности — свободата на човека.

Аз вярвам, че моята цивилизация нарича, милосърдие жертвата, давана на човека, за да се установи неговото царство. Милосърдието е дар, даван на човека, независимо от посредствеността на отделната личност. То създава човека. Аз ще воювам срещу всеки, който твърди, че моето милосърдие възхвалява посредствеността, който ще отрече човека и ще затвори по тоя начин отделната личност в окончателна посредственост.

Аз ще воювам за човека. Срещу неговите неприятели. Но също тъй и срещу себе си.