Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pilote de guerre, 1942 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Константин Константинов, 1964 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване
- Весела Филипова (2011)
- Корекция и форматиране
- bashtata (2011-2012)
Издание:
Антоан дьо Сент-Екзюпери
Избрани творби
Френска
Второ/трето издание
Литературна група — художествена
Редактор: Пенка Пройкова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Евгения Кръстанова, Петя Калевска
Дадена за набор: 12.XII.1979 г.
Подписана за печат: 6.V.1980 г.
Излязла от печат: 30.V.1980 г.
ДИ „Народна култура“ — София
История
- — Добавяне
VIII
— Картечник!
— Господин капитан?
— Чухте ли? Шест изтребители, шест, вляво пред нас.
— Чух, господин капитан!
— Дютертр, дали са ни видели?
— Видели са ни. Завиват към нас. Ние летим петстотин метра над тях.
— Картечник, чухте ли? Летим петстотин метра над тях. Дютертр! Далеч ли са още?
— … Няколко секунди.
— Картечник, чухте ли? Ще бъдат зад нас след няколко секунди.
Ей там, аз ги виждам! Малки. Рояк отровни оси.
— Картечник! Те минават напряко. След една секунда ще ги видите. Ей там!
— Аз… аз не виждам нищо. Ах! Виждам ги! Сега пък аз не ги виждам вече!
— Гонят ли ни?
— Гонят ни.
— Бързо ли се издигат?
— Не зная… Не вярвам… Не!
— Какво решавате, господин капитан? Дютертр пита.
— Че какво мога да реша! И млъкваме.
Няма нищо за решаване. Зависи само от бога. Ако бих завил, само бих скъсил разстоянието, което ни дели. Но тъй като ние се носим право срещу слънцето, а когато летиш на голяма височина, не можеш да се издигнеш с петстотин метра, без да закъснееш с няколко километра след дивеча, възможно е те, преди да стигнат нашата височина, дето ще добият скоростта си, да ни загубят в блясъка на слънцето.
— Картечник, все така ли са?
— Все така.
— Изпреварваме ли ги?
— Хм… не… да!
Зависи от бога и от слънцето.
Предвиждайки евентуална битка (макар че едно ято изтребители всъщност не се бие, а убива), аз се мъча, борейки се срещу него с всичките си мускули, да освободя крачното кормило. Изпитвам странно усещане, но изтребителите са още пред очите ми. И натискам с цялата си тежест стегнатите лостове.
В тая акция, която все пак ме превръща цял в някакво безсмислено очакване, за лишен път виждам, че всъщност съм много по-малко развълнуван, отколкото при обличането. Усещам също някакъв гняв. Благотворен гняв.
Но никакво опиянение от саможертвата.
Иска ми се да хапя.
— Картечник, изиграхме ли ги?
— Изиграхме ги, господин капитан. Ще караме.
— Дютертр… Дютертр…
— Господин капитан?
— Не… нищо.
— Какво имаше, господин капитан?
— Нищо… Мислех, че… нищо…
Нищо няма да им кажа. Това не е номер, който ща им изиграя. Ако направя тирбушон, те ще го видят много добре. Ще видят, че правя тирбушон…
Не е естествено, че съм потънал в пот при 50° студ. Не е естествено. О, аз разбрах вече какво става: бавно загубвам свяст. Съвсем бавно…
Виждам бордовото табло. Не виждам вече бордовото табло. Ръцете ми, уловили кормилото, омекват. Нямам сила дори да говоря. Не мога вече да се съпротивявам.
Стиснах гумената тръбичка. Животворна струя лъхна ноздрите ми. Значи, не е спиране на кислорода. То е… Да, разбира се. Глупав бях. Това е заледеното крачно кормило. Аз действувах срещу него със сила на пристанищен хамалин или на шофьор, който кара камион. На височина десет хиляди метра аз се държах като панаирджийски борец. Моят кислород бе отмерен. Трябваше да го изразходвам пестеливо. Сега плащам за разточителството.
Дишам учестено. Сърцето ми бие бързо, много бързо. То е като слабо звънче. Няма да кажа нищо на моя екипаж. Ако направя тирбушон, те ще го узнаят много скоро! Виждам бордовото табло… Не виждам вече бордовото табло… И потънал в пот, чувствувам, че съм тъжен.
Животът се възвърна в мене съвсем бавно.
— Дютертр!
— Господин капитан?
Бих искал да му доверя какво се случи.
— Аз… помислих… че…
Но се отказвам да обясня. Думите изразходват много кислород и от трите думи вече се задъхах. Аз съм един слаб, слаб оздравяващ човек…
— Какво имаше, господин капитан?
— Не… нищо.
— Господин капитан, вие сте наистина загадъчен! Аз съм загадъчен, но съм жив.
— … не… не са… ни ударили…
— О, господин капитан, това е временно! Това е временно: иде Арас.
Така за няколко минути помислих, че няма да се върна и въпреки това не усетих в себе си оная изгаряща тревога, от която, казват, косите побелявали. И си спомних за Сагон. За онова, което ни разправи Сагон, когато го посетихме няколко дни след битката, в която бе свален преди два месеца, във френската зона: какво е изпитал Сагон, когато изтребителите го обградили, също като прикован към стълба за разстрел, и когато през десет секунди той се смятал за умрял?