Антоан дьо Сент-Екзюпери
Боен пилот (1)

I

Несъмнено сънувам. Аз съм в колежа. Петнайсетгодишен. Решавам търпеливо задачата си по геометрия. Облакътен на тая черна писалищна маса, аз умело си служа с пергела, с линийката, с транспортира. Аз съм прилежен и спокоен. До мене другарите ми говорят тихо. Един от тях реди по една черна дъска цифри. Други, не толкова сериозни, играят бридж. От време на време потъвам по-дълбоко в съня си и хвърлям поглед през прозореца. Едно клонче от дървото лекичко се полюлява в слънчевите лъчи. Аз дълго гледам. Аз съм разсеян ученик… Приятно ми е да чувствувам това слънце, както и да се наслаждавам на тоя детски мирис на чин, на тебешир, на черна дъска. С такава радост се затварям в това добре защитено детство! Много хубаво зная: най-напред има детство, колеж, другари, сетне дохожда денят, в който се полагат изпити. В който се получава някаква диплома. В който със свиване на сърцето прекрачваш някаква порта, зад която изведнъж ставаш мъж. Тогава стъпката ти по земята става по-тежка. Ще опиташ най-сетне оръжията си срещу истински противници. Линийката, ъгломерът, пергелът ще ти послужат за строежа на света или за да възтържествуваш над враговете. Край на игрите!

Знам, че обикновено ученикът не се бои да се изправи срещу живота. Ученикът тъпче на място от нетърпение. Мъките, опасностите, горчивините на мъжкия живот не смущават един ученик.

Но ето че аз съм чудноват ученик. Аз съм ученик, който знае, че е щастлив и много не бърза да се изправи срещу живота…

Дютертр минава покрай мене. Викам го.

— Седни тук, ще ти покажа един фокус с карти… И се чувствувам щастлив, че съм намерил неговия ас пика.

Насреща ми върху писалищна маса, черна като моята, Дютертр седи с провесени нозе. Смее се. Аз скромно се усмихвам. Пенико дохожда при нас и слага ръка на рамото ми:

— Е, стари другарю?

Боже мой, колко нежно е всичко това!

Един възпитател (дали е възпитател?…) отваря вратата, за да извика двама другари. Те оставят линийката си и пергела, стават и излизат. Ние ги следваме с поглед. За тях колежът свърши. Пускат ги в живота. Сега техните знания ще вършат работа. Като мъже, сега те ще опитат срещу противниците изводите от изчисленията си. Чудноват колеж, отдето всеки си отива, щом му дойде редът. И то без тържествени сбогувания. Тия двама другари дори не ни погледнаха. А случайностите на живота ще ги отнесат може би по-далеч от Китай. И много по-далеч! След колежа, когато животът пръсне мъжете, могат ли да бъдат сигурни, че пак ще се срещнат?

Ние, които все още живеем в топлия покой на люпилнята, навеждаме глави…

— Чувай, Дютертр, тая вечер…

Но същата врата се отваря втори път. И аз чувам като присъда:

— Капитан дьо Сент-Екзюпери и поручик Дютертр при майора!

Свърши училището. Започва животът.

— Ти знаеше ли, че е наш ред?

— Пенико летя тая сутрин.

Щом ни викат, несъмнено отиваме със задача. Намираме се в края на май, в пълно отстъпление, в пълен разгром. Жертвуват екипажите на самолетите, както биха хвърляли чаши вода в пламнала от пожар гора. Как ще мислят за риска, когато всичко се сгромолясва. Сега за цяла Франция ние сме всичко петдесет екипажа за далечно разузнаване. Петдесет екипажа от по трима души, от които двадесет и три при нас, в група 2/33. За три седмици изгубихме седемнадесет екипажа от двадесет и три. Стопихме се като восъчна свещ. Казах вчера на поручик Гавоал:

— Ще видим това след войната. А поручик Гавоал ми отговори:

— Вие, господин капитан, смятате ли все пак, че ще останете жив след войната?

Гавоал не се шегуваше. Ние знаем наистина, че не може да се направи друго, освен да ни хвърлят в огъня, дори ако това е безполезно. Ние сме петдесет за цяла Франция. Върху нашите плещи лежи цялата стратегия на френската армия! Има една безпределна гора, която гори, и няколко чаши вода, които трябва да се пожертвуват, за да я угасят: ще ги пожертвуват.

Това е правилно. Кой мисли да се оплаква? Отговарял ли е някога някой от нас иначе, освен: „Слушам, господин майор. Да, господин майор. Благодаря, господин майор. Разбрано, господин майор.“ Но в тоя завършек на войната има нещо, което е над всичко друго. То е безсмислието. Около нас всичко пука. Всичко се сгромолясва. Така изцяло, че дори самата смърт изглежда безсмислена. В това безредие липсва тежест и на смъртта…

Влизаме при майор Алиас. (Той и днес още, в Тунис командува същата група 2/33.)

— Добър ден, Сент-Егз. Добър ден, Дютертр. Седнете.

Сядаме. Майорът разгъва на масата една карта и казва на ординареца:

— Донесете ми метеорологичните сведения.

След това потраква с молива си по масата. Аз го наблюдавам. Чертите му са изопнати. Той не е спал. Сновал е с кола, за да търси един призрачен генерален щаб, щаба на дивизията, щаба на бригадата… Той се опита да се бори срещу складовете за снабдяване, които не даваха запасни части. Бе се натъкнал по пътищата на безнадеждни задръствания. Също така ръководеше последното ни преместване, последното настаняване, защото ние сменяме местата си като нещастници, преследвани от неумолим съдия — изпълнител. Всеки път Алиас успяваше да спаси самолетите, камионите и десет тона материал. Но ние разбираме, че той е стигнал до последния предел на силите, до последния предел на нервите си.

— Добре, сега…

Той продължава да потраква по масата и не ни поглежда…

— Много е неприятно… Сетне свива рамене.

— Едно неприятно поръчение. Но генералният щаб държи за него… Много държи… Аз възразявах, но те държат… Това е.

Дютертр и аз гледаме през прозореца едно спокойно небе. Аз чувам кудкудякането на кокошките, защото кабинетът на майора е настанен в един чифлик, както залата за разузнаване — в едно училище. Аз няма да противопоставя лятото, плодовете, които зреят, пиленцата, които наедряват, житата, които се издигат, на смъртта, която е толкова близо. Не виждам с какво спокойствието на лятото би противоречило на смъртта, нито с какво нежността на нещата би могла да бъде ирония. Но една смътна идея ми хрумва: „Това е лято, което се побърква. Повредено лято…“ Видях изоставени вършачки. Жътварки със сноповръзвачки — изоставени. В рововете край пътищата повредени леки коли — изоставени. Села — изоставени. В едно пусто село бяха оставили чешмата да тече. Чистата вода се превръщаше в локва, същата вода, която бе струвала толкова грижи на хората. Изведнъж един нелеп образ ми хрумна. Образът на спрели часовници. Часовници по църквите в селото. Часовници по гарите. Часовници върху камините в празните къщи. И във витрината на избягалия часовникар — тая костница на мъртви часовници. Война… не се навиват вече часовниците. Не се прибира вече цвеклото. Не се поправят вече вагоните. И водата, която е била каптирана за пиене или за пране на хубави неделни дантели на селянките, се разлива в локва пред църквата. И хората умират през лятото…

Също като че съм се разболял. Лекарят току — що ми каза: „Много е неприятно…“ Би трябвало, значи, да се помисли за завещание, за ония, които остават. Наистина ние, Дютертр и аз, разбрахме, че се отнася за поръчение, в което се жертвуват хората.

— Като се имат пред вид сегашните обстоятелства — довършва майорът, — не може много да се държи сметка на риска…

Разбира се. Не „може много“. И никой не е виновен. Нито ние — че се усещаме печални. Нито майорът — че му е неловко. Нито генералният щаб — че дава заповеди. Майорът се мръщи, защото тия заповеди са нелепи. Ние също знаем това, то и самият генерален щаб го знае. Той дава заповеди, защото трябва да дава заповеди. През война генералният щаб дава заповеди. Той ги поверява на хубави ездачи или на по-модерни — мотоциклетисти. Там, дето е царувало безредие и отчаяние, всеки от тия хубави ездачи скача на земята от запенен кон. Той посочва бъдещето, както звездата на влъхвите. Той носи истината. И заповедите възстановяват света.

Да, това е схемата на войната. Цветните картини на войната. И всеки се старае, колкото му е възможно, да направи тъй, че войната да прилича на война. С благочестиво усърдие. Всеки се мъчи да спазва истински правилата. Тогава може би ще стане възможно тая война да благоволи да заприлича на война.

И за да прилича на война, жертвуват се без ясни цели екипажите.

Никой не признава дори на себе си, че тая война не прилича на нищо, че нищо в нея няма смисъл, че никоя схема не и приляга, че сериозно се дърпат конци, които не са свързани вече с куклите. Генералните щабове изпращат убедено тия заповеди, които няма да стигнат никъде. От нас се искат сведения, които е невъзможно да се съберат. Авиацията не може да поеме задължението да разяснява на щабовете войната. Чрез своите наблюдения авиацията може да проверява хипотезите. Но няма вече хипотези. А в действителност искат от петдесетина екипажа да създадат образа на една война, която не е никаква война. Обръщат се към нас също като към някое племе от гледачки на карти. Гледам Дютертр, моя наблюдател — гледач на карти. Вчера той възрази на един полковник от дивизията: „Как бих могъл десет метра над земята и със скорост петстотин и трийсет километра в час да ви набележа позициите?“ — „Ами вие ще видите откъде стрелят срещу вас, отдолу! Щом стрелят срещу вас отдолу, позициите са германски.“

— Аз много се смях — след тоя разговор завърши Дютертр.

Защото френските войници никога не са виждали френски самолети. Има хиляда френски самолета, пръснати от Дюнкерк до Елзас. По-вярно би било да се каже, че са загубени в безкрайността. Така че когато някой апарат прелетява светкавично, сигурно е германски. И трябва да се опиташ да го свалиш, преди да е пуснал бомбите си. Стига само грохотът му, за да почнат да действуват картечниците и скорострелните оръдия.

— По тоя повод — добави Дютертр — техните сведения ще бъдат чудесни!…

И ще вземат пред вид тия сведения, защото в схемата на войната трябва да се вземат пред вид сведенията!…

Да, но войната също тъй е побъркана.

За щастие — ние знаем това добре — няма да се държи никаква сметка за нашите сведения. Ние не ще можем да ги представим. Пътищата ще бъдат задръстени. Телефоните ще бъдат повредени. Генералният щаб ще бъде бързо преместен. Важните сведения за позициите на неприятеля ще бъдат доставени от самия неприятел. Преди няколко дни близо до Лион спорехме за възможните бойни линии. Изпратихме при генерала един поручик за свръзка. По средата на пътя между нашата база и генерала колата на поручика се натъква на един валяк за утъпкване, поставен напряко, зад който имало прикрити две блиндирани коли. Поручикът завива обратно. Но една вихрушка от картечен огън го убива на място и ранява шофьора. Блиндираните коли били германски.

Всъщност генералният щаб прилича на играч на бридж, когото питат от съседната стая:

— Какво да правя с моята дама — пика?

Играчът би свил рамене. Какво би могъл да отговори, когато не вижда нищо от играта?

Но генералният щаб няма право да свива рамене. Ако все пак има още контрол над някои неща, той трябва да ги кара да действуват, за да ги държи в ръце, и да опита всичките си възможности за успех, докато продължава войната. Макар и слепешката, той трябва да действува и да кара другите да действуват.

Но мъчно е да се приписва някаква роля наслука на една дама — пика. Ние бяхме вече констатирали, отначало с изненада, сетне като очевидност, която бихме могли да предвидим, и след това, когато сгромолясването започва, че не се върши никаква работа. Смята се, че победеният е потънал в порой от проблеми, използувайки до последен предел, за да ги разреши, пехотата, артилерията, танковете си и самолетите… Но поражението премахва първо проблемите. Никой нищо вече не проумява от играта. Не се знае за какво могат да се употребят самолетите, танковете, дамата — пика…

След като са си бъхтили главата да намерят полезна роля на дамата — пика, хвърлят я наслука върху масата. Сега царува потиснатост, а не треска. Само победата носи атмосфера на треска. Победата организира, победата строи. И всеки с последни сили носи своите камъни за строежа.

Ала поражението потапя хората в атмосфера на разглобеност, на досада и свръх всичко — на нищожност.

Защото, първо, поръченията, с които ни натоварват, са нищожни. Всеки ден все по-нищожни. По-кървави и по-нищожни. Ония, които дават заповеди, нямат други средства, за да възпрат едно свличане на планината, освен да хвърлят на масата последните си козове.

Дютертр и аз сме козове и ние слушаме майора. Той ни излага програмата за следобеда. Изпраща ни да летим на седемстотин метра височина, над парка за танковете в района на Арас, връщайки се от един дълъг полет от десет хиляди метра, и ни говори със същия глас, с който би ни казал: „Ще вземете тогава втората улица вдясно до първия ъгъл на първия площад; там има будка за цигари, отдето ще ми купите кибрит…“

— Слушам, господин майор.

Нашата мисия не е ни по-малко, ни повече полезна. И езикът, с който ни се описва, не е ни по-малко, ни повече лиричен.

Казвам си: „Пожертвувани разузнавачи.“ Мисля… много работи мисля. Ще почакам, ако остана жив, нощта, за да размисля. Но жив… Когато едно поръчение е лесно, връщат се един от трима. Когато е малко „неприятно“, очевидно мъчно е да се върнеш. А тук, в кабинета на майора, смъртта не ми се вижда ни царствена, ни величава, ни героична, нито драматична. Тя е само белег на безредие. Последица на безредието. Нашата група ще ни загуби, както се губят багажи на железопътните станции, дето се прехвърляш от един влак на друг.

И не защото не мисля за войната, за смъртта, за жертвеността, за Франция, за разни други неща, а защото ми липсва ръководно гледище, ясен език. Мисля чрез противоречия. Моята истина е на късове и аз ги разглеждам един след друг. Ако остана жив, ще почакам нощта, за да размисля. Многообичаната нощ. Нощем разумът спи, само нещата съществуват. Ония, които наистина са значителни, ще вземат отново формата си, ще преживеят разрушенията от анализите през деня. Човек свързва отново късовете и отново става спокойно дърво.

Денят е за къщни разправии, но през нощта оня, който се е препирал, стига отново до любовта. Защото любовта е по-силна от словесния вятър. И мъжът се облакътява на прозореца, под звездите, отговорен отново за децата, които спят, за хляба, който трябва да се спечели, за съня на съпругата, която почива тук, толкова крехка и нежна, и недълговечна. За любовта не се спори. Тя съществува. Нека настъпи нощта, за да ми се яви нещо очевидно, което заслужава любов! За да мога да мисля за цивилизация, за съдбата на човека, за сладостта на приятелството в моята страна. За да пожелая да служа на някоя властна, макар може би още неизразима истина…

В тоя миг напълно приличам на християнин, изгубил вярата си. То се знае, аз ще изиграя почтено заедно с Дютертр ролята си, но също тъй, както се запазват обредите, когато те нямат съдържание. Когато бог не е вече в тях! Ако мога да живея още, аз ще почакам нощта, за да походя малко пешком по широкия път, който пресича нашето село, и обвит в многообичната си самотия, да мога да проумея защо трябва да умра.