Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pilote de guerre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване
Весела Филипова (2011)
Корекция и форматиране
bashtata (2011-2012)

Издание:

Антоан дьо Сент-Екзюпери

Избрани творби

 

Френска

Второ/трето издание

 

Литературна група — художествена

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Петя Калевска

 

Дадена за набор: 12.XII.1979 г.

Подписана за печат: 6.V.1980 г.

Излязла от печат: 30.V.1980 г.

 

ДИ „Народна култура“ — София

История

  1. — Добавяне

III

— Бързай… Къде са ръкавиците ми?… Не, не са тия… потърси ги в моята торба…

— Не мога да ги намеря, господин капитан.

— Ти си глупак.

Всички са глупаци. Тоя, който не може да намери ръкавиците ми. И оня от генералния щаб със своята натрапчива мисъл за бойна задача на малка височина.

— Поисках ти един молив. Още преди десет минути ти поисках един молив… Нямаш ли молив?

— Имам, господин капитан. Ето най-сетне един умен човек.

— Вържи ми тоя молив на едно канапче. И вържи канапчето ей на тоя илик… Слушайте, картечник, вие като че нямате намерение да бързате…

— Ами че аз съм готов, господин капитан.

— А, добре.

Сега към наблюдателя:

— Как е, Дютертр? Нищо ли не липсва? Изчислихте ли курсовете?

— Изчислих курсовете, господин капитан… Добре. Той е изчислил. Пожертвуван екипаж…

Питам ви, има ли някакъв разум да се жертвува един екипаж за сведения, които не са потребни никому и които, ако някой от нас остане жив и ги донесе, никога не ще бъдат предадени никому?…

— Ония в генералния щаб трябваше да ангажират спиритисти…

— Защо?

— За да можем довечера да им предадем чрез въртяща се масичка сведенията, които искат.

Аз не съм много горд от остроумието си, но продължавам да мърморя:

— Генералните щабове, генералните щабове, да вървят те да вършат поръчения, с които се жертвуват хората!

Защото церемониалът на обличането е дълъг, когато задачата изглежда безнадеждна и когато с толкова грижа навличаш хамута си, за да те опекат жив. Трудно е да трупаш тоя троен дебел пласт от дрехи, навличани едни върху други, да се натъкмиш с цял склад от принадлежности, които носиш като някой търговец на чудновати стоки, да нагласиш правилния ход на кислорода, на отоплението, на телефонната връзка между членовете на екипажа. Дишането става чрез тая маска. Каучукова тръба ме свързва със самолета, толкова съществена, колкото е пъпната връв. Започвайки пътя си, самолетът приема температурата на моята кръв. Започвайки пътя си, самолетът навлиза в моите човешки отношения. Прибавиха ми органи, които, тъй да се каже, се изпречват между мене и сърцето ми. От минута на минута ставам все по-тежък, заемам повече място и все по-мъчно мога да управлявам. Извъртам се цял и щом се наведа да стегна ремъците или да дръпна заключалките, които се опъват, всичките ми стави крещят. По-раншните ми счупени кости ме болят.

— Подай ми друга каска. Двайсет и пет пъти съм ти казвал, че не ща вече моята. Много е тясна.

Защото, бог знае поради каква загадъчна причина, на голяма височина черепът се подува. И каска, която е нормална на земята, на десет хиляди метра височина стяга костите като менгеме.

— Но вашата каска е друга, господин капитан. Аз я смених…

— Е! Добре.

Аз наистина мърморя, но нямам никакви угризения. Имам пълно право. Впрочем това е без всякакво значение. В тоя миг минаваме точно през центъра на оная вътрешна пустиня, за която приказвах. Там няма нищо, освен развалини. Аз дори не усещам срам, че желая да стане някакво чудо, което да промени хода на тоя следобед. Например повреда на ларингофона. Ларингофоните са винаги повредени! Долнокачествена стока! Една повреда на ларингофона ще ни спаси да не бъдем пожертвувани…

Капитан Везен иде при мене с мрачен вид. Капитан Везен отива с мрачен вид при всеки от нас, преди да тръгнем с някое поръчение. Капитан Везен е натоварен в нашата част с връзката между лицата, които следят неприятелските самолети. Ролята му е да ни осведомява за движението на неприятелските самолети. Везен е приятел, когото обичам нежно, но той е пророк на нещастието. Съжалявам, че го видях.

— Драги — казва ми Везен, — неприятна работа, неприятна, неприятна!

И вади книжа от джоба си. Сетне ме гледа подозрително:

— През къде излиташ?

— През Албер.

— Точно така! Точно така! Ах, неприятна работа.

— Не се прави на идиот, кажи, какво има?

— Не можеш да тръгнеш!

Не мога да тръгна!… Бива си го, Везен!… Нека издействува от бога отец една повреда на ларингофона!

— Не можеш мина.

— Защо да не мина?

— Защото над Албер има три групи германски изтребители, които биват подменяни постоянно. Една на шест хиляди метра, друга на седем хиляди и петстотин, трета на десет хиляди метра. Никоя не се маха от небето, докато не дойдат заместници. Те предварително забраняват минаването. Сам ще попаднеш в мрежата им. И сетне на, погледни!…

И той ми показва лист, на който е надраскал неразбираеми доказателства.

Щеше да бъде много по-добре, ако Везен ме оставеше на мира. Думите „предварително забраняват“ ми направиха впечатление. Мисля за червените светлини по улиците и за глобите. Но тук глобата е смърт. Особено мразя това „предварително“. Имам чувството, че именно аз съм прицелът.

Правя голямо усилие да разсъждавам разумно. Та неприятелят винаги брани позициите си предварително. Тия приказки са празни дрънканици… И сетне аз не ща да зная за изтребителите. Когато сляза на седемстотин метра, ще ме свали противовъздушната артилерия. Тя няма да ме изпусне! И веднага ставам нападателен.

— С една дума, ти идеш да ми съобщиш, и то незабавно, че съществува германска авиация, която прави моето излитане крайно неблагоразумно! Тичай да кажеш това на генерала!…

Нямаше да струва много на Везен да ме успокои любезно, като нарече тия знаменити самолети „изтребители, които се носят към Албер“…

Смисълът щеше да бъде точно същият!