Антоан дьо Сент-Екзюпери
Боен пилот (24)

XXIV

Попитах моя хазяин — чифликчия какъв е броят на уредите. И моят хазяин ми отговори:

— Не разбирам нищо от вашия занаят. Но сигур му липсват някои уреди: ония, с които бихме спечелили войната. Елате да вечеряте с нас.

— Вечерях вече.

Но насила ме накараха да седна между племенницата и хазяйката.

— Я, племенничке, посвий се малко… Направи място за капитана.

И аз открих, че съм свързан не само с моите другари. Чрез тях аз съм свързан с цялата моя страна. Веднъж поникнала, обичта пуска корени, които непрекъснато растат.

Моят чифликчия раздава хляб в общо мълчание. Дневните грижи са му придали благородство, обвеяно с някаква сдържана тежест. За последен път може би той раздава хляба, също като че извършва богослужение.

И аз мисля за околните поля, които са създали зърното за тоя хляб. Утре неприятелят ще ги завладее. Не бива да се очаква бурно движение на въоръжени хора! Земята е обширна. Нашествието ще проличи тук може би само в един самотен часовой, изгубен в безпределността на полята — сива точка в житния синор. Външно нищо не ще е променено, но колкото се отнася до човека, един знак стига и всичко става друго.

Полъхът на вятъра, който минава по зрелите жита, винаги ще прилича на полъх от вятър по морето. Но ако полъхът на вятъра по житата ни изглежда по-необхватен, то е, защото той преценява какво ще остане на поколенията. Той осигурява бъдещето. Той е милувка за съпругата, кротка ръка, която гали косите.

Това жито утре ще се промени. Житото е нещо по-друго от телесна храна. Да се храни човек, не е да се угоява добитък. Хлябът има толкова роли! Ние се научихме да виждаме в хляба един инструмент на човешката общност, защото заедно разчупваме хляба. Научихме се да виждаме в хляба величието на труда, защото хлябът се печели с пот на челото. Ние се научихме да виждаме в хляба най-важния носител на милостта, защото хлябът се раздава в часовете на нищета. Насладата със споделения хляб не може да се сравни с нищо. Но ето че цялата сила на тая духовна храна, на духовния хляб, който ще се роди от това житно поле, е в опасност. Моят чифликчия, разчупвайки хляба, утре не ще служи може би на същата семейна религия. Утре хлябът може би няма да подхранва вече същата светлина на погледите. С хляба е същото, както с маслото в кандилата. Маслото се превръща в светлина.

Наблюдавам племенницата, която е много хубава, и си казвам: „Приобщен с нея, хлябът се превръща в тъжна хубост.“ Превръща се в свян. Превръща се в нежност на мълчанието. Но същият хляб поради едно просто сиво петно до синора на житния океан, ако подхранва същото кандило, няма да даде може би същия пламък. Истинската сила на хляба ще се промени.

Аз воювах повече да запазя характерното на една светлина, отколкото да спася телесната храна. Аз воювах за особената лъчезарност, в която се превръща хлябът в къщите на моята страна. Онова, което най-напред ме вълнува у това скрито момиче, е неговата нематериална обвивка. То е някаква връзка между чертите на лицето. То е поемата, прочетена върху страницата, а не страницата.

Тя почувствува, че я наблюдавам. Дигна очи към мене. Струва ми се, че ми се усмихна… То беше като едва забележим лъх по чувствителната повърхност на вода. Тая проява ме смущава. Чувствувам, тайнствено присъствуваща, една особена душа, която е оттук, не от другаде. Наслаждавам се на едно спокойствие, за което мисля: „Това е спокойствието на мълчаливите царства…“

Видях да свети светлината на житото.

Лицето на племенницата отново става спокойно върху фон на тайнственост. Чифликчийката въздиша, поглежда наоколо си и млъква. Чифликчията, който се е замислил за идващия ден, се углъбява в себе си. Под това мълчание на всички има едно вътрешно богатство, което е подобно на наследяваните ценности на едно село и подобно на тях е заплашено.

Една странна очевидност ме кара да се чувствувам отговорен за тия невидими запаси.

Излизам от моя чифлик. Вървя бавно. Нося това бреме, което ми е повече сладостно, отколкото тежко, както заспало на гърдите дете.

Аз си бях обещал тоя разговор с моето село. Но нямам нищо да кажа. Приличам на здраво свързан плод с дървото, за което мислех преди няколко часа, когато тревогата се успокои. Просто усещам се свързан с хората от моята земя. Аз изхождам от тях, както те изхождат от мене. Когато моят чифликчия раздаде хляба, той не бе дал нищо. Той бе поделил и разменил. Същото жито мина през нас. Чифликчията не обедняваше. Той се обогатяваше: хранеше се с по-хубав хляб, тъй като тоя хляб бе станал хляб на една общност. Когато днес следобед излетях заради тия тук с военно поръчение, аз също тъй не им дадох нищо. Ние от групата не им даваме нищо. Ние сме тяхната част от жертвата за войната. Разбирам защо Хошде воюва без гръмки думи, като ковач, който кове за селото си. „Кой сте вие?“ — „Аз съм ковачът на селото.“ И ковачът работи щастлив.

Ако сега аз се надявам, когато те изглеждат безнадеждни, аз, също тъй, не се различавам от тях. Аз съм просто тяхната част от надежда. Наистина ние сме вече победени. Всичко е несигурно. Всичко се сгромолясва. Но аз все тъй усещам спокойствието на победителя. Думите са противоречиви ли? Не ща да зная за думите. Аз приличам на Пенико, на Хошде, на Алиас, на Гавоал. Ние не разполагаме с никакъв език, за да оправдаем нашето чувство за победа. Но се чувствуваме отговорни. Никой не може да се чувствува едновременно отговорен и безнадежден.

Поражение… Победа… Аз не умея да си служа с тия формули. Има победи, които въодушевяват, има други, които израждат. Поражения, които убиват, и други, които пробуждат. Не в различните състояния е изразен животът, а в движенията. Единствената победа, в която не мога да се съмнявам, е победата, която е скрита в силата на семената. Посеяно в широките черни земи, семето скоро става победоносно. Но трябва да изтече времето, за да присъствуваме на неговото тържество в житото.

Тая сутрин имаше само една разнебитена армия и едно безредно струпано множество. Но ако има едно само съзнание, в което това безредно струпано множество почва да се свързва, то вече не е безредно струпано. Камъните при един строеж са само привидно струпани един върху друг, щом има някъде загубен из строежа един човек, макар и самичък, който бленува за катедрала. Аз не се тревожа за разлятата тиня, ако тя приютява някое семе. Семето ще прочисти тинята, за да кълни.

Всеки, който стига до съзерцание, се превръща в семе. Всеки, който открие нещо очевидно, дърпа всекиго за ръкава, за да му го покаже. Всеки, който изобрети нещо, препоръчва своето изобретение. Не зная как ще се изрази или ще действува Хошде. Но това няма значение. Той ще разпространи своята спокойна вяра наоколо си. Аз виждам по-ясно принципа на победите: оня, който си осигурява служба на клисар или на прислужник в построена катедрала, е вече победен. Но всеки, който носи в сърцето си една катедрала, която ще построи, е вече победител. Победата е плод на любовта. Само любовта открива образа, който тя ще извае. Единствена любовта води към него. Умът има цена само когато служи на любовта.

Скулпторът е натежнял от бремето на своята творба: няма значение, че не знае как ще я извае. От едно стискане на глината след друго, от една грешка на друга грешка, от едно противоречие на друго противоречие той ще върви през глината право към своето творение. Нито умът, нито разсъждението са творци. Ако скулпторът е само наука и ум, ръцете му не ще бъдат гениални.

Твърде дълго време ние се мамехме за ролята на ума. Ние пренебрегнахме същината на човека. Ние вярвахме, че изкуството на низките души може да помогне за тържеството на благородни каузи, че сръчният егоизъм може да въодушеви духа на жертвеност, че сухото сърце може чрез празнословие да създаде братство или обич. Ние бяхме пренебрегнали същината на човека. Семето на кедъра, ще не ще, ще стане кедър. Семето на къпината ще стане къпина. Отсега нататък аз се отказвам да преценявам хората по формулите, които оправдават техните решения. Много лесно се лъжеш в гаранцията на думите, както и в насоката на действията. Не зная дали оня, който отива към къщата си, отива към свада или към любов. Аз ще се запитам: „Какъв човек е той?“ И само тогава ще узная към какво клони и къде ще отиде. В края на краищата винаги отиваш към онова, към което клониш.

Кълнът, изпълнен със слънце, намира винаги пътя си през камънаците на почвата. Ако никое слънце не го влече към себе си, човекът, който мисли и действува само по логика, се дави в бъркотията на проблемите. Аз ще си спомням за урока, който ми даде самият неприятел. Каква посока трябва да избере блиндираната колона, за да обгради ариергарда на противника? Той не знае какво да отговори. Каква трябва да бъде блиндираната колона? Насочена срещу дигата, тя трябва да има тежестта на морето.

Какво трябва да се прави? Това. Или обратното. Или нещо друго. За бъдещето няма детерминизъм. Какви трябва да бъдем? Ето съществения въпрос, защото единствено духът оплодява ума. Той го оплодява с бъдещото произведение. Умът ще го изведе до края. Какво трябва да прави човекът, за да създаде първия кораб? Формулата е прекалено сложна. В края на краищата тоя кораб ще се роди от хиляда противоположни действия. Но какъв трябва да бъде тоя човек? Тук аз търся творението в неговите корени. Той трябва да бъде търговец или войник, защото тогава поради обич към далечните страни без друго ще вдъхнови техниците, ще привлече работниците и един ден ще спусне своя кораб! Какво трябва да сториш, та цяла гора да хвръкне? О, това е много мъчно… Какво трябва да бъдеш? Трябва да бъдеш пожар!

Утре ние ще навлезем в нощта. Нека моята страна съществува още, когато се възвърне денят! Какво трябва да правим, за да я спасим? Как да се изрази едно просто разрешение? Необходимите неща са противоречиви. Важното е да се спаси духовното наследство, без което расата ще бъде лишена от своя гений. Важното е да се спаси расата, без което наследството ще бъде загубено. Тъй като липсва език, който би съгласувал двете спасения, хората на логиката ще бъдат изкушени да пожертвуват или душата, или тялото. Но аз не признавам хората на логиката. Аз искам моята страна да съществува със своя дух и със своята плът, когато отново настъпи денят. За да действувам за доброто на моята страна, ще трябва всеки миг да се стремя с цялата си обич в тая насока. Щом морето се втурва, то все ще намери през къде да мине.

Сигурен съм в спасението. Разбирам по-хубаво картината, която измислих за огъня и слепеца. Ако слепецът отива към огъня, това е, защото в него се е родила нуждата от огън. Сега вече огънят го води. Ако слепецът търси огъня, то значи, че вече го е намерил. Така, ако скулпторът е привлечен от глината, той вече носи своето произведение. Също тъй и ние. Ние отново чувствуваме топлотата на нашите връзки: ето защо вече сме победители.

Ние чувствуваме вече нашата общност. Ще трябва наистина да я изразим, за да се свържем с нея. Това е усилие на съзнанието и на речта. Но за да не загубим нищо от нейната същност, ще трябва да бъдем глухи към примките на временната логика, към шантажите и полемиките. Преди всичко друго ние сме длъжни да не отречем нищо от онова, което сме.

И затова в мълчанието на моята нощ в селото, облегнат на една стена след връщането си от поръчението над Арас — и просветлен, струва ми се, от това поръчение, — аз почвам да си налагам прости правила, на които не ще изменя никога.

Тъй като и аз съм от тях, никога не ще отрека моите хора, каквото и да направят те. Аз никога няма да говоря срещу тях пред другите. Ако е възможно да ги защищавам, ще ги защитя. Ако те ме залеят със срам, аз ще заключа тоя срам в сърцето си и ще мълча. Каквото и да мисля тогава, никога няма да стана свидетел на обвинението срещу тях. Един съпруг не тръгва от къща на къща да разправя сам на съседите си, че жена му е уличница. Той няма да спаси честта си по тоя начин. Защото жена му е от неговия дом. Той няма да се издигне, ако я хули. Само когато се прибере в къщи, той има право да изрази гнева си.

Така аз няма да се откажа да нося отговорност за едно поражение, което често пъти ще ме унижава. Аз съм част от Франция. Франция създаде хора като: Реноар, Паскал, Пастьор, Гийоме, Хошде. Тя създаде също тъй некадърници, политикани и мошеници. Но струва ми се, че прекалено лесно е да се гордеете, че сте от едните, и да се отричате от всяко родство с другите.

Поражението разделя. Поражението разрушава онова, което е създадено. Тук има смъртна заплаха: аз няма да помагам на тия разцепления, отхвърляйки отговорността за бедствието върху ония от моите хора, които не мислят като мене. От тия процеси без съдия няма никаква полза. Всички бяхме победени. И аз бях победен. Хошде бе победен. Хошде не отхвърля поражението върху другите. Той си казва: „Аз, Хошде, част от Франция, бях слаб. Франция на Хошде бе слаба. Аз бях слаб в нея и тя бе слаба в мен.“ Хошде знае, че ако се отдели от своите, ще прослави само себе си. И оттогава нататък той няма да бъде Хошде, част от един дом, от едно семейство, от една въздушна група, от една родина. Той ще бъде само Хошде, част от една пустиня.

Ако приемам да бъда унизен от моя дом, аз мога и да въздействувам на моя дом. Той е част от мене, както и аз съм част от него. Но ако не приема унижението, домът ще се разпадне най-произволно и аз ще вървя сам, покрит със слава, но по-ненужен от мъртвец.

За да съществуваш, важното е най-напред да поемеш някакво бреме. Но ето че само до преди няколко часа аз, аз бях сляп. Бях язвителен. Но сега съдя по-ясно. Откак се чувствувам част от Франция, не ща да се оплаквам от другите французи и също тъй вече не мисля, че Франция трябва да се оплаква от света. Всеки е отговорен за всички. Франция бе отговорна за света. Франция би могла тогава да предложи на света общата мярка, която би го обединила. Франция би могла да послужи на света като крайъгълен камък. Ако Франция би имала очарованието на Франция, сиянието на Франция, цял свят чрез Франция би се дигнал за съпротива. Отсега нататък аз се отказвам от моите укори към света. Ако на света липсваше душа, Франция бе длъжна да бъде негова душа.

Франция би могла да привлече другите към себе си. Моята група 2/33 се предложи последователно като група доброволци за войната в Норвегия и после във Финландия. Какво бяха Норвегия и Финландия за войниците и сержантите у нас? Винаги ми се е струвало, че те приемаха смътно да умират за сладостта на коледните празници. Струваше ми се, че спасяването на това очарование оправдава жертвата на техния живот. Ако ние бихме били Коледата на света, светът би се спасил чрез нас.

Духовната общност на хората в света не се прояви в наша полза. Но основавайки тая общност на хората в света, ние бихме спасили света и себе си. Ние не изпълнихме тоя дълг. Всеки е отговорен за всички. Всеки сам е отговорен за всички. За пръв път разбирам една от тайните на вярата, отдето е произлязла цивилизацията, която аз смятам моя: „Да носиш греховете на хората…“ И всеки носи всичките грехове на всичките хора.