Антоан дьо Сент-Екзюпери
Нощен полет (8)

VIII

Ривиер излезе да се поразходи малко, за да залъже неразположението, което го обземаше, и той, който живееше само заради дейността, и то дейност драматична, започваше да чувствува странно, че сега драмата се измества и става лична.

Помисли, че около беседката за градската музика дребните буржоа от малките градчета живееха привидно мълчалив живот, но живот, който понякога също така е натежнял от драми: болест, любов, жалейка, а може би и… Сега неговата собствена болка го учеше на много работи. „Тя ни отваря очите за някои неща…“ — мислеше той.

Сетне, към единадесет часа вечерта, чувствувайки се по-добре, той тръгна към канцеларията.

С бавен ход си проправяше с рамене път сред тълпата, спряла пред вратите на кината. Вдигна очи към звездите, които блестяха над тесния път, почти изчезнали поради светещите обяви, и помисли: „Тая вечер с моите два пощенски самолета, които пътуват, аз съм отговорен за цялото небе. Оная звезда там е знак, който ме търси сред тълпата и ме намира: затова се усещам донякъде чужденец, донякъде самотен.“

В паметта му прозвуча една музикална фраза: няколко ноти от една соната, която вчера бе слушал заедно с приятели. Приятелите му не бяха разбрали музиката.

— Такова изкуство ни отегчава, както и вас, само че вие не признавате това.

Той отговори:

— Може би…

И тогава, както тая вечер, той се бе почувствувал самотен, но много скоро бе открил богатството на такава самотност. Вестта, която тая музика носеше, стигаше като сладостна тайна до него, единствено до него сред посредствените хора. Същото бе и със знака на звездата. През толкова човешки рамене нему говореха те на език, който само той разбираше.

На тротоара го блъскаха; той продължи да мисли: „Няма да се ядосвам. Аз съм като баща на болно дете, който върви със ситни крачки сред тълпата. Той носи в себе си дълбоката тишина на своя дом.“

Дигна очи към хората. Диреше да разпознае измежду тях ония, които разхождаха със ситни крачки тук своите открития или своята любов, и мислеше колко самотни са пазачите на фаровете.

От тишината на канцелариите му стана приятно. Мина бавно през тях и единствено стъпките му прокънтяха там. Пишещите машини спяха под калъфите си. Големите шкафове затваряха подредените преписки. Десет години опит и труд. Хрумна му, че върви из подземие на банка; там, дето са струпани съкровищата. Той мислеше, че всъщност във всеки от тия списъци е събрано нещо по-ценно от злато: жива сила. Жива, но още спяща сила, както златото в банките.

Някъде щеше да намери дежурния през тая нощ чиновник. Един човек работеше някъде, за да може животът да не спира, за да може волята да не спира, така че от летище до летище да може веригата от Тулуза до Буенос Айрес да не се прекъсва никога.

„Тоя човек не съзнава величието си.“

Някъде пощенските самолети се бореха. Нощните полети бяха продължителни като болест: трябваше да се бди. Трябваше да се помага на тия хора, които с ръце и колене, гърди до гърди се хвърляха срещу мрака и които не знаеха вече нищо, не знаеха вече нищо друго освен движещи се, невидими неща, от които чрез силата на слепите си мишци трябваше да се изтръгнат като от някое море. Какви страшни признания правеха те понякога: „Аз осветих ръцете си, за да ги виждам…“ Кадифе на ръцете, което се открива само в тая червена баня на фотограф. Единственото, което остава от света и което трябва да се спаси.

Ривиер натисна вратата на отделението на експлоатацията. Една — единствена запалена лампа създаваше в ъгъла светъл бряг. Тракането на единствена пишеща машина даваше съдържание на тая тишина, без да я потиска. От време на време иззвъняваше телефон; тогава дежурният чиновник ставаше и се запътваше към тоя настойчив, повтарящ се и печален зов. Дежурният чиновник откачваше слушалката и невидимата тревога затихваше — много кротък разговор в един тъмен ъгъл. Сетне човекът се връщаше безстрастен на писалищната си маса, над една неразгадаема тайна, с лице, заключено от самотията и съня. Каква заплаха носи подобен зов, който иде от нощта зад стените, когато два пощенски самолета пътуват! Ривиер мислеше за телеграмите, които носят злокобна вест на семействата, седнали вечер под лампата, за нещастието, което през няколко секунди — дълги като вечност — се таи в лицето на бащата. Вълна на предизвестие, изпърво без сила, толкова далеч от изпуснатия вик, толкова спокойна. И всеки път той чуваше нейното слабо ехо в тоя потаен звън. И всеки път движенията на чиновника, бавен поради самотията и подобен на плувец между две течения, който се връща от тъмнината към лампата като човек, гмурнал се в дълбините и сега излизащ на повърхността, всеки път тия движения му се струваха натежнели от тайни.

— Чакайте. Ида.

Ривиер откачи слушалката, чу мълвежа на света.

— Тук Ривиер.

Слаба глъчка, сетне някакъв глас:

— Давам ви радиопоста.

Нова неясна глъчка, шумолене на фишове в чекмеджето, сетне друг глас:

— Тук радиопостът. Предаваме ви телеграмите. Ривиер си вземаше бележки и клатеше глава:

— Добре… добре…

Нищо важно. Обикновените служебни съобщения. Рио де Жанейро искаше някакво сведение. Монтевидео говореше за времето, а Мендоза за материали. Бяха познатите домашни шумове.

— А пощенските самолети?

— Времето е бурно. Не чуваме самолетите.

— Добре.

Ривиер помисли, че тук нощта е чиста, звездите блестят, но че радистите откриват в нея далечни бури.

— Доскоро чуване.

Ривиер стана, чиновникът се доближи до него:

— Служебните книжа за подпис, господин директоре…

— Добре.

Ривиер почувствува прилив на силно приятелско чувство към тоя човек, обременен също тъй с тежестта на нощта. „Боен другар — мислеше Ривиер. — Той никога навярно не ще узнае колко силно ни свързва един с друг това бдение.“