Антоан дьо Сент-Екзюпери
Нощен полет (19)

XIX

Робино го изтръгна от самотията му:

— Господин директоре, помислих… би могло може би да се опита…

Той нямаше какво да предложи, но засвидетелствуваше така своето добро желание. Толкова би желал да намери някакво разрешение и го търсеше донейде така, както се търси решението на ребус. Той винаги намираше разрешения, в които Ривиер никога не се вслушваше: „Видите ли, Робино, в живота няма разрешения. Има сили, които действуват: човек трябва да съзнава това и разрешенията идват сами.“ Така Робино ограничаваше ролята си да създава действуваща сила сред съсловието на механиците. Една скромна действуваща сила, която предпазваше от ръжда главините на перките.

Ала събитията през тази нощ бяха заварили Робино обезоръжен. Неговото звание на инспектор нямаше никаква власт над бурите, нито над един призрачен екипаж, който наистина не се домогваше сега до възнаграждението за точност, но за да избегне единственото наказание, което унищожаваше всички наказания на Робино — именно смъртта.

И безполезен, Робино бродеше сега без работа из канцелариите.

Жената на Фабиен помоли да съобщят, че е дошла. Тласкана от тревога, тя чакаше в канцеларията на чиновниците, докато Ривиер я приеме. Чиновниците дигаха скритом очи към лицето й. От това тя усещаше нещо като срам и гледаше с боязън наоколо си: тук всичко я отричаше. Хората, които продължаваха работата си, като че стъпваха по човешко тяло, преписките, дето човешкият живот и човешкото страдание оставяха само утайка от сурови числа. Тя диреше белези, които биха й казали нещо за Фабиен; в къщи, у тях, всичко сочеше отсъствието му: полуразкритото легло, приготвеното кафе, китката цветя… Но не откри никакъв белег. Всичко тук беше против съжалението, против приятелството, против спомена. Едничките думи, които чу — защото никой не говореше високо пред нея, — бе ругатнята на един чиновник, който искаше някакво бордеро: „… Бордерото за динамото — дявол го взел! — което изпращаме в Сантос!“ Тя дигна очи към тоя човек с израз на безпределно учудване. После изви поглед към стената, дето висеше карта. Устните и едва-едва потреперваха.

Тя със стеснение отгатваше, че носи тук една враждебна истина и почти съжаляваше, че е дошла, би искала да се скрие и се въздържаше да не кашля и да не плаче от страх, че още повече ще я забележат. Тя чувствуваше, че не е на мястото си тук, непристойна, като че беше гола. Ала нейната истина беше толкова силна, че беглите погледи непрекъснато се извръщаха скритом, за да прочетат тая истина по лицето и. Тая жена беше много хубава. Тя разкриваше на мъжете свещения свят на щастието. Тя караше да се почувствува какви възвишени неща, без да се съзнава това, биват засягани от една дейност. Пред толкова много погледи тя притвори очи. Тя откриваше на хората какъв покой — без те сами да съзнават — могат да разрушат.

Ривиер я прие.

Тя идеше да защити несмело своите цветя, своето приготвено кафе, своята млада плът. В тоя още по-студен кабинет устните и отново започнаха да потреперват слабо. Сега в тоя друг свят, който не изразяваше нищо, тя сама откриваше своята собствена истина. Всичко, което се надигаше в нея — любовта и толкова пламенна, че изглеждаше почти дива, предаността и, — всичко и се струваше, че приема тук образа на нещо безочливо и егоистично. Поиска и се да избяга:

— Аз ви преча…

— Госпожо — каза Ривиер, — вие не ми пречите. Но за зла чест, на вас и на мене не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

Тя мръдна рамене и Ривиер разбра смисъла: „За какво ми е лампата, сложената вечеря, цветята, всичко, което ще намеря отново в къщи…“ Веднъж една млада майка бе признала на Ривиер: „Аз още не мога да проумея смъртта на детето си. Дребните неща — те именно са най-трайни: тия негови дрешки, които намирам дори когато се събудя нощем, нежността, която въпреки всичко бликва в сърцето ми, сега вече безполезна, както и млякото ми…“ Така и за тая жена смъртта на Фабиен ще започне едва от утре, ще се чувствува във всяко действие и във всяко нещо — сега вече ненужни. Фабиен дълго време ще напуска дома си. Потънал в дълбока жалост, Ривиер мълчеше.

— Госпожо…

Младата жена си тръгна с почти смирена усмивка, несъзнаваща своето собствено могъщество.

Ривиер седна натежал.

„Но тя ми помага да открия онова, което дирех…“

Той почукваше разсеяно с пръсти осведомителните телеграми от северните летища. И мислеше:

„Ние не искаме да бъдем вечни, но да не виждаме, че действията и нещата изведнъж загубват смисъла си. Защото пустотата, която ни обкръжава тогава, изпъква изведнъж…“

Погледът му падна на телеграмите:

„И ето отгде се промъква в нас смъртта: от тия съобщения, които нямат вече смисъл…“

Той съгледа Робино. Тоя посредствен момък, сега безполезен, нямаше вече смисъл. Ривиер му каза почти грубо:

— Аз ли трябва да ви дам работа?

Сетне бутна вратата, която водеше към залата на чиновниците, и отсъствието на Фабиен го сепна, отсъствие, което ставаше очевидно от белезите, които госпожа Фабиен и да бе видяла, не би могла да разбере. Картончето на РБ–903 — самолета на Фабиен, личеше вече на стенното табло в стълбеца на материали, с които не може да се разполага. Чиновниците, които приготвяха книжата на пощенския самолет за Европа, знаейки, че той ще закъснее, работеха зле. От площадката на летището искаха по телефона нареждания за служещите, които дежуреха сега без цел. Вървежът на живота се бе забавил. „Ето я смъртта!“ — помисли Ривиер. Делото му приличаше на повреден платноход в безветрие сред морето. Той чу гласа на Робино:

— Господин директоре… те се бяха оженили едва преди шест седмици…

— Вървете да работите.

Ривиер извади часовника си и изгледа по същия начин чиновниците и освен чиновниците — общите работници, механиците, пилотите, всички, които с вярата на строители му бяха помагали] в неговото дело. Помисли за малките някогашни градчета, които, чувайки да се говори за „острови“, си построяваха по един кораб. За да го натоварят със своята надежда. За да могат хората да видят как надеждата им надува платна към морето. Израсли, надхвърлили себе си, освободени чрез един кораб. Може би целта не оправдава нищо, но дейността освобождава човека от смъртта. Тия хора ще продължават да живеят чрез своя кораб.

И Ривиер също тъй ще се бори със смъртта, когато даде на телеграмите техния цялостен смисъл, когато предаде на дежурните тревогата на тия телеграми, и на пилотите — тяхната драматична цел. Когато животът съживи това дело, както вятърът съживява платнохода в морето.