Антоан дьо Сент-Екзюпери
Нощен полет (2)

II

Така трите пощенски самолета от Патагония, от Чили и от Парагвай се връщаха от юг, от запад и от север към Буенос Айрес. Тук чакаха техния товар, та към полунощ да тръгне самолетът за Европа.

Трима пилоти, всеки в задната част на един металически похлупак, тежък като шлеп, изгубени в нощта, премисляха своя полет и щяха да слязат бавно към безкрайния град от своето бурно или спокойно небе, като странни селяни, които слизат от своите планини.

Ривиер, отговорен за цялата въздушна мрежа, се разхождаше надлъж и нашир върху терена за приземяване в Буенос Айрес. Той беше мълчалив, защото до пристигането на трите самолета тоя ден криеше опасност за него.

Минута след минута, заедно с телеграмите, които пристигаха, Ривиер имаше съзнанието, че изтръгва нещичко от съдбата, че намалява дела от неизвестността и че измъква своите екипажи из нощта и ги довежда на брега.

Един работник пресрещна Ривиер и му предаде съобщение на радиопоста:

— Куриерът от Чили съобщава, че съзира светлините на Буенос Айрес.

— Добре.

Ривиер скоро щеше да чуе тоя самолет: нощта щеше да му възвърне един от самолетите, също както морето, пълно с приливи и отливи, и тайни, възвръща на брега съкровището, което дълго е люляло във вълните си. А по-късно щеше да получи от нощта и останалите два самолета.

Тогава тоя ден щеше да бъде разчистен. Тогава изтощените екипажи щяха да отидат да спят, заместени от други екипажи. Но за Ривиер нямаше да има никаква почивка: защото сега пък пощенският самолет за Европа щеше да го обремени с безпокойства. Така щеше да бъде винаги. Винаги. За първи път тоя стар борец бе учуден, че се усеща уморен. Пристигането на самолетите никога нямаше да бъде оная победа, която завършва една война и открива ера на благодатен мир. Тук за него всякога щеше да има само една стъпка, която предхожда хиляда други подобни стъпки. На Ривиер му се струваше, че много отдавна държи о опънати ръце някаква твърде голяма тежест: едно усилие без почивка и без надежда. „Остарявам…“

Той остаряваше, щом вече преставаше да намира своята душевна храна единствено в дейността. Учуди се, че мисли по въпроси, които никога не си бе поставял. И все пак към него идеха с печален шепот сума сладостни неща, които винаги бе отстранявал от себе си: цял един изгубен океан. „Значи, всичко това е толкова близо?…“ И той съзна, че полека — лека бе отблъсвал към старостта, към „когато ще имам време“ онова, което прави сладък живота на хората. Като че наистина хората могат да имат някой ден време, като че човек може да спечели в края на живота си оня благодатен покой, който си е представял. Ала няма покой. Няма може би и победа. Няма окончателно пристигане на всички пощенски самолети.

Ривиер спря при Леру, стар майстор, който в момента вършеше нещо. Леру също тъй работеше от четиридесет години. И работата поглъщаше всичките му сили. Когато се връщаше в къщи вечер, към десет часа или към полунощ, Леру не отиваше в друг свят, който го очакваше, не се освобождаваше от ежедневието. Ривиер се усмихна на тоя мъж, който дигна към него своето тежко лице, посочвайки му една синкава ос:

— Тя беше много груба, но аз я оправих.

Ривиер се наведе над оста. Занаятът отново обсеби Ривиер.

— Трябва да се каже в работилниците да източват тия части по-добре.

Той попипа с пръсти следите от изпиляването, после отново се вгледа в Леру. Един чудноват въпрос дойде на устните му пред тия строги бръчки. Той сам се усмихна на мисълта си:

— Имали ли сте много любовни истории през живота си, Леру?

— О, любовта, такова, господин директоре…

— И вие като мене, изглежда, никога не сте имали време.

— Че май не толкоз много…

Ривиер се вслушваше в гласа, за да проумее дали отговорът съдържа горчивина: не, нямаше горчивина. Извърнат с лице срещу своя минал живот, тоя човек усещаше спокойното доволство на дърводелеца, който току — що е изгладил една хубава дъска: „Ето. Завърших я.“

„Ето — мислеше Ривиер, — и моят живот е завършен.“ Той отпъди всички тъжни мисли, родени от умората, и се упъти към хангара, защото самолетът от Чили вече бръмчеше.