За субективното разбиране за доброто и злото

В трактата „Джуан Дзъ“ е разказана следната притча:

В едно планинско селце, където животът бил монотонен, а древните традиции се съблюдавали строго, двама съпрузи на средна възраст нямали деца.

Това много ги натъжавало и огорчавало. Чувствали се зле и всички околни им съчувствали. На кого да подарят цялата си любов? Кой ще ги подкрепя на старини, когато станат безпомощни? Кой ще се грижи за тях? Нима родът им ще свърши с тях? Те много се тормозели.

Всеки ден жената и мъжът молели бог да им даде дете.

И в един чудесен слънчев ден жената разбрала, че носи в себе си нов живот.

Радостта на двамата била безкрайна. Те поканили всички жители на селото и устроили празник.

Съседите се радвали заедно с тях, било много хубаво, че след толкова безплодни и сиви дни светлината на новия живот озарила семейството.

Жената била вече възрастна, бременността й била тежка. Не можела да работи на полето както преди, затруднявала я поддръжката на домакинството. Тя се измъчвала и мислела, че това, дето не може да помага достатъчно на мъжа си, е лошо.

В очакваното време родила момче. Радостта на семейството била безкрайна. Било много хубаво, че е родила наследник, сега имало кой да наследи нивите и къщата и да продължи рода.

Но за голяма мъка на родителите момчето се родило много болно и слабо. Майката и бащата страдали и били убедени, че това е лошо. Как такова дете ще успее да изживее сложния и труден живот наравно със здравите си и силни връстници и да изгради щастието си?

Годините минавали, момчето растяло и радвало родителите си. Било много умно и в училище изпреварвало всичките си другари. Усвоявало знанията лесно и с удоволствие. Бащата и майката много се гордеели със сина си. Това, че той е толкова умен, е добре, мислели си те. Това ще му даде възможност да се устрои в този живот не по-зле от другите.

Но момчето било самотно. Заради ума си силно се отличавало от връстниците си. Те не обичали да играят с него и често го биели. Момчето страдало силно и се чувствало отхвърлено. Това било лошо, понеже сам, без подкрепата на приятелите, е много трудно да си намериш работа и да уредиш живота си.

Времето минавало и страната, в която живеели, била нападната. Всички младежи били мобилизирани и мнозина от тях не се върнали. Понеже момчето пораснало в хилав младеж, не го взели в армията. И това било добре, защото останал жив за радост на родителите си.

Момичетата от селото го заобикаляли и го презирали. Че как иначе — нали бил единственият, който не отишъл на война и си останал вкъщи, не отишъл да защитава тяхната родина, а се скрил под полата на майка си. И това било лошо, защото когато му дойдело времето, щяло да му бъде много трудно да си намери жена и да си наплоди дечица.

Животът на момъка вървял ту добре, ту зле. Той съдел за събитията в него, близките му съдели, съвсем непознати хора съдели отстрани.

А времето в планинското селце течало неумолимо. След есента идвала зима, после пролет, а след нея — лятото. Светът живеел и се радвал на живота.

И само на хората им се струвало, че е добре, когато след гладната пролет идвало горещото и сито лято; че е лошо, когато започва да захладнява и пътищата подгизват така, че е невъзможно да се мине. Че е добре, когато пада първият сняг и целият свят замира в бяла тишина.

Светът просто живеел и животът продължавал, а хорските разбирания за тези събития били най-разнообразни.