Да се покориш, без да се промениш

Шъ Чънци видял Лао Дзъ и попитал:

— Чувал съм, че вие сте мъдър човек, учителю, и затова дойдох да се запозная с вас. Дългият път не ме спря. Минах през девет планини и девет реки, краката ми се покриха с мазоли, но не се отказах. Сега виждам, че вие не сте мъдрец: край мишите дупки има разсипани зрънца ориз; да го хвърляте безразборно е немилосърдно. Имате си предостатъчно както суров, така и варен, но вие продължавате да го събирате и трупате до безкрайност.

Лао Дзъ останал безразличен и мълчалив. На другия ден Шъ Чънци отново го срещнал и казал:

— Вчера ви се надсмях. Защо днес сърцето ми искрено отказва да го стори?

— Аз самият смятах, че съм се отървал от тези, които ловко жонглират с думите, за да се правят на проницателни и мъдри, — отговорил Лао Дзъ. — Ако вчера ме бяхте нарекли вол, и аз бих се нарекъл така; ако ме бяхте нарекли магаре, щях да се съглася с вас. Ако един човек срещне някаква същност и й даде название, а ти не го приемеш, ще си навлечеш беда от този човек. Аз се покорих не защото бях покорен, а защото, покорявайки се, не се измених^[1].