Дейвид Гемел
Призрачният крал (19)

Глава 14

Кулаин лах Фера седеше пред купчината камъни и гледаше дима от малкия огън, който беше запалил. Димът се кълбеше нагоре, а после бавно се просмукваше през разкривените прозорци на порутената хижа. Воинът от Мъглите бе оставил копието до себе си и си бе сложил кожени ръкавици, обковани по ръбовете със сребро. Дългата му коса беше вързана на тила, а на раменете си носеше ризница от сребърни брънки, умело прикрепена към къс плащ от обработена кожа. Кръстът му бе стегнат с дебел колан, инкрустиран със сребро, а краката му бяха защитени от високи до бедрата ботуши, подсилени със сребърни брони отпред и отстрани. Трептяща синкава светлина се появи в хижата и Кулаин се изправи плавно, сложи на главата си шлем със сребърни крила и го завърза под брадичката си.

Стройна фигура пристъпи сред дима, който се завихри и разнесе. В същия миг огънят угасна. Когато я видя, устата му пресъхна, а сърцето му се изпълни с непреодолим копнеж да пристъпи напред и да я притисне в прегръдките си. На свой ред тя се закова на място и ръката й литна към устните.

— Ти си жив! — прошепна тя.

— Засега.

Беше с рокля от сребротъкан плат, а златната й коса бе прихваната с черна лента през челото.

— Кажи ми, че си се върнал, за да останеш с мен.

— Не мога.

— Тогава защо ме призова? — сопна му се тя и в сините й очи проблесна гняв.

— Пендарик каза, че злото е превзело душата ти, и поиска от мен да те унищожа. Но не мога да го направя преди да се убедя, че е прав.

— Винаги е бил баба. Държеше целия свят в ръцете си и го захвърли. Сега е ред на други да опитат късмета си. С него е свършено, Кулаин. Ела с мен, имам цял свят само за себе си. Скоро световете ще станат четири. Притежавам сила, за която никой дори не е мечтал от падането на Атлантида досега.

— Но умираш — каза той и думите го прерязаха като нож.

— Кой го казва? — изсъска тя. — Погледни ме! Нима съм различна отпреди? Да виждаш и следа от старост или болест?

— На повърхността — не, Гороиен. Но колко са умрели… и колко ще умрат, за да те поддържат такава?

Тя пристъпи към него и в главата му зазвуча музиката. Въздухът не помръдваше, целият свят беше притихнал. Ръцете й се вдигнаха и обгърнаха врата му, той вдиша аромата на кожата й и усети топлината на допира й. Посегна, освободи се от ръцете й и я отблъсна.

— Какво ще докажеш? — попита той. — Че още те обичам? Така е. Че те желая? И това е така. Но никога не ще те взема. Ти уби Шалеат, ти уби Алайда… а сега възнамеряваш да унищожиш цял един свят.

— Теб пък какво те е грижа за онези диваци с техния кратък живот? Винаги ще има други, които да заменят умрелите. Те са без значение, Кулаин. И винаги са били, но ти беше твърде заслепен, за да го видиш. Какво значение има сега, че Троя падна, или че приятелят ти Хектор беше убит от Ахил? Какво значение има, че римляните завладяха Британия? Животът продължава. За теб и мен тези хора не са нищо повече от сенки. Съществуват единствено за да служат на господарите си.

— Сега аз съм един от тях, Гороиен — каза той. — Моят кратък живот е изпълнен с радост. Преди така и не разбирах зимата, нито се радвах на първата пролет. Ела с мен. Изживей живот, който свършва със смърт, и заедно ще разберем какво има отвъд нея.

— Никога! — изкрещя тя. — Никога няма да умра. Говориш за наслада. Но аз виждам остаряващото ти лице и ми иде да повърна — около очите ти са се врязали бръчки, а не се и съмнявам, че под шлема среброто е плъзнало като рак по косата ти. На колко си сега според човешките мерки — на трийсет? На четирийсет? Скоро ще започнеш да се прегърбваш, зъбите ти ще изгният. Младите ще те бутат и ще ти се присмиват. А после ще умреш и червеите ще изядат очите ти. Как можеш да се подлагаш на това?

— Всичко умира, любов моя. Дори световете.

— Не смей да ми говориш за любов, ти никога не си ме обичал. Само един мъж ме е обичал и аз го върнах от гроба. Ето това е силата, Кулаин. Гилгамеш отново е с мен.

Той отстъпи пред триумфа, струящ от очите й.

— Това е невъзможно!

— През всичките тези векове пазих тялото му, обградено от сиянието на пет камъка. Работих и учих. И дойде денят, в който успях. Върви си и умри в някоя дупка, Кулаин, а аз ще намеря тялото ти и ще те върна. И тогава ще бъдеш мой.

— Идвам на Скитис, Гороиен — тихо каза той. — Ще унищожа силата ти.

Тя се разсмя — дълбок, подигравателен смях, от който страните му пламнаха.

— Ти идваш? Навремето това би ме ужасило, но вече не. Един застаряващ мъж идва да предизвика на двубой Гилгамеш? Нямаш представа колко често говори той за теб, как мечтае да те убие. Искаш да се изправиш срещу него? Ще ти покажа как собствената ти самонадеяност те предаде. Винаги си обичал игрите със сенки. Изиграй тази. — Тя махна с дясната си ръка и въздухът затрептя като при лятна омара. Висок воин със златиста коса и ярки синьо-зелени очи се изправи пред Кулаин. Беше въоръжен със закривен меч и кама. — Това е Гилгамеш, такъв, какъвто беше.

Воинът се хвърли напред. Кулаин грабна копието, завъртя дръжката и издърпа скрития вътре меч. Направи го точно навреме, за да блокира жестокия удар. После още един… и още един. Кулаин се биеше с целия опит, натрупан през вековете, но Гороиен се оказа права — остаряващото му тяло вече не можеше да се справи с бързината и ожесточението на Гилгамеш, Господаря на битките. На крачка от отчаянието, Кулаин реши да рискува и се завъртя на пета, както беше учил Туро. Противникът му скочи вляво, избягвайки вдигнатия му лакът, и студено острие прониза меката плът под ребрата на воина от Мъглите.

Той се преви и се срина върху твърдата глинеста почва, сребърният шлем се търкулна до него. Направи последно усилие да остане в съзнание, но мракът го погълна.

Когато дойде на себе си, Гороиен още седеше до купчината обли камъни.

— Върви си, Кулаин — каза тя. — Би се с Гилгамеш, такъв, какъвто беше преди. Сега е по-силен и по-бърз — ще те убие с първия удар. Освен ако не използваш това. — Тя хвърли на земята до него едно жълто камъче. Беше чист сипстраси без следа от черни жилки. — Върни си безсмъртието. Стани такъв, какъвто беше… какъвто би трябвало да бъдеш. Тогава ще имаш шанс.

Той с мъка се изправи и каза:

— Никой не дава на врага си шанс за живот.

— Нима можеш да ми бъдеш враг? Обичам те още отпреди падението. Ще те обичам и в деня, когато вселената загине в огън.

— Повече никога няма да бъдем любовници — каза той. — Ще се срещнем на остров Скитис.

Тя стана.

— Глупак такъв! Няма да се срещнеш с мен. Ще се срещнеш със смъртта си, която ще крачи към теб със стъпките на Гилгамеш.

И тя тръгна към порутената хижа, без да погледне назад, а Кулаин се отпусна на земята с насълзени очи. Бе призовал цялата си сила, за да й каже, че с любовта им е свършено. Погледна камъка сипстраси и го взе. Беше права — не можеше да се изправи срещу Гилгамеш в сегашното си състояние. Гласът й долетя до него, сякаш от огромно разстояние:

— Внукът ти е красиво момче. Мисля да го взема. Помниш ли времето, когато бях Цирцея? — Смехът й прокънтя и заглъхна.

Кулаин седеше със сведена глава. След Троянската война Гороиен си бе отмъстила на гърците, причинявайки жестоката смърт на пълководеца Агамемнон и на Менелай, царя на Спарта. Но най-жестокото си отмъщение бе запазила за Одисей и неговите корабокрушенци. Превъплътила се като магьосницата Цирцея, Гороиен беше превърнала част от оцелелите му другари в свине и бе подлъгала останалите да ги изпекат и изядат.

Кулаин вдигна меча и избърса пръстта от острието му.

Отиде при коня си и допря камъка сипстраси до слепоочието му. Животното се срина на земята, после тялото му се разду и удължи, обточени със сребро люспи с цвета на тъмна ръжда покриха гладките му хълбоци. Главата му потрепна, очите се издължиха като на огромна котка, муцуната се разшири, показаха се дълги зъби. Гигантски криле се разгънаха отстрани, а копитата се превърнаха в ноктести лапи. Дългият врат се изви назад и страховит писък прониза въздуха. Кулаин сведе поглед към черното камъче в ръката си и го хвърли на земята. Прибра меча в дръжката на копието, покатери се на седлото на гърба на дракона и прошепна заповедната дума. Звярът се изправи на мощните си крака, разпери широко криле, издигна се в нощното небе и полетя на северозапад към Скитис.

 

 

На третата нощ над платото Ерин се разрази страховита буря. Огнени светкавици раздираха една подир друга небето. Утер остана там, където беше стоял през последните три дни — седнал в края на каменния кръг. Прасамак и Корин взеха храна и одеяла за принца и излязоха под проливния дъжд. В същия миг светкавица проряза небето и двамата видяха Утер да се изправя и да вдига ръце над главата си — светлата му коса се вееше под поривите на вятъра. После изчезна. Корин хукна към камъните, Прасамак го последва, насилвайки докрай сакатия си крак. От принца нямаше и следа.

Бурята утихна, проливният дъжд премина в лек ръмеж. Корин се отпусна на един камък.

— Свърши се — каза той и в гласа му се прокрадна горчивина: за пръв път, откакто ворите се бяха обърнали срещу войниците. Започна да псува и ругае ядно и бригантът му обърна гръб. Самият той се чувстваше не по-малко унил. Седна на един повален камък и се загледа в гората долу.

— Какво ще им кажем? — попита Корин.

Бригантът се уви в наметалото си. Кракът го болеше, както при всяка промяна на времето, а сърцето му нашепваше, че никога вече не ще види Хелга. Не знаеше какъв съвет да даде на Корин. В същия миг двете луни се показаха през разкъсващите се облаци и един мъж се приближи към тях. Беше Магриг.

— Къде е Берек? — попита той, но никой от двамата не му отговори. — Е, значи сме сами, както ни каза, че може да се случи. — Почеса прошарената си брада и седна до Корин. — Заложихме някой и друг капан и изкопахме ями, които би трябвало да ги забавят малко. Открихме и пет подходящи за засада места.

Корин го погледна изненадано. Изглежда, изчезването на Берек не беше обезпокоило Магриг.

— Най-напред трябва да ги ударим при Брястова дупка. Кавалерията ще се забави при изкачването на склона и това ще ни осигури сто крачки боен терен. Дори и нашите стрелци не би трябвало да пропуснат от такова разстояние. Ще можем да свалим поне стотина.

— Говориш за осемдесет мъже срещу цяла армия — каза Корин. — Да не си луд?

— Тези осемдесет мъже бяха всичко, с което разполагахме и вчера. Богове, Корин, никой не живее вечно.

— Освен кралицата вещица — каза Корин и изруга ожесточено.

— Приеми един съвет от стар воин като мен — не казвай на никого, че Берек си е заминал завинаги. Кажи им, че просто е… че просто е прескочил до замъка си в облаците. А междувременно ние ще ги ударим, колкото ни позволяват силите.

— Добър съвет — каза Прасамак. — Не знаем колко войници са тръгнали насам, а и гората е огромна. Не виждам защо да не си поиграем на криеница.

Долу, в малкото палатково селце, изникнало край потока, една млада жена тръгна към гората, за да остане за малко сама. Когато навлезе сред мрака, видя в далечината отблясък на метал. Качи се на един дъб и се взря на запад.

През дърветата бавно се движеше армията на Гороиен.

 

 

Повече от трийсет часа Утер беше будувал, търсейки изход от безизходицата. Прехвърляше през ума си всичко, което знаеше за Бездната, обмисляше всеки от малкото факти, с които разполагаше. Разумът и обучението му му подсказваха, че пропуска нещо важно, но колкото и да се опитваше да го улови, то упорито му се изплъзваше.

А после, тъкмо когато се разрази бурята, отговорът изплува без никакво усилие. Това, че армията духове не можеше да бъде видяна, не значеше, че я няма.

Беше съвсем просто. Той забрави за ледения дъжд. Прасамак му беше споменал, че първата нощ на платото Ерин му се сторило, че чува барабани и звук от маршируващи крака, а Утер небрежно бе пропуснал думите му покрай ушите си.

Сега му оставаше само едно — да влезе в Бездната, дома на атролите и Душекрадите. Да, само това. „Недей да губиш време в мислене, Утер. Просто го направи!“ Той се изправи, вдигна високо ръце, стисна здраво камъка и съсредоточи мислите си върху Бездната.

Главата му се замая и той се строполи на земята. Мъглите се завихриха около него. Изправи се на колене и извади меча си. Камъкът сипстраси беше почти черен. Той реши да рискува и го допря до острието на меча — и то засвети с бяла светлина. В Мъглите наоколо се провиждаха тъмни сенки и сиви, студени лица. Преди много време детето Туро се бе скитало тук в лапите на трескав сън и Аврелий го беше върнал в света на живите. Тогавашният страх го връхлетя отново и колкото по-силен ставаше страхът, толкова повече се приближаваха сенките. Мъжът Утер стана, изправи гордо глава и вдигна високо меча си. Светлината заискри около острието и отблъсна както Мъглите, така и сенките, които дебнеха в тях.

И тогава Утер видя безжизнената земя на Бездната, земя на пепелносиви хълмове и мъртви дървета под тъмносиво небе. И потръпна. Никой човек не би искал да срещне смъртта си на място като това. Далеч вдясно се чу едва доловимо думкане на барабани. Вдигнал меча си високо като факла, той тръгна към звука. Сенките го последваха, шепнещи гласове го зовяха по име. Принцът не им обърна внимание. Изкачи един нисък хълм и се спря като закован. В прашната долина отдолу се издигаше защитно ограждение, направено от насипи сива пръст, изкопани от огромна квадратна яма в земята. Заострени колове стърчаха набити по насипите. Вътре в ограждението имаше безчет палатки, а в центъра на квадрата се възправяше пилон със златен орел на върха, орел с разперени криле. Утер се взря невярващо в лагера. Всичко, което виждаше, говореше за едно. Корин бе споменал за Сектата на Орела, която се опитвала да общува с духовете. Войниците маршируваха в синхрон с ритъма на барабаните.

А Кулаин беше споменал за постъпката, която най-много тежала на съвестта му — за армията, която захвърлил да се скита из Мъглите.

Утер стоеше на хълма и се взираше невярващо в орела на Девети легион.

Тръгна бавно надолу и спря пред широкия отвор на ограждението. Двама легионери му препречиха пътя и му наредиха да спре. Езикът, който говореха, му беше познат, макар да му липсваха по-късните британски заемки. Той се върна мислено към уроците на Медлин и им отговори на собствения им древен език.

— Кой е вашият легат?

Легионерите се спогледаха и по-високият пристъпи напред.

— Ти римлянин ли си?

— Да.

— Близо ли сме до дома? — Гласът му потрепна.

— Дойдох, за да ви върна у дома. Кой е вашият легат?

— Северин Албин. Чакай тук.

Войникът се отдалечи на бегом, а Утер зачака, все още вдигнал високо светещия меч. След няколко минути дойдоха десет мъже и го въведоха в ограждението — маршируваха в колона по петима вляво и вдясно от него като почетна стража. От палатките наизлязоха мъже — лицата им бяха пепеляви, очите — без блясък. Почетната стража наби крак и спря пред една голяма палатка. Утер предаде оръжията си на центуриона при входа и влезе. Млад мъж, на около двайсет и пет години, с излъскан бронзов нагръдник, седеше на ниско столче.

— Как ти е името? — попита той.

— Ти ли си Северин Албин? — отвърна Утер. Съзнаваше, че успехът му зависи от това дали ще успее да задържи инициативата.

— Да.

— Легатът на Девети легион?

— Не. Нашият легат е Петилий Цериалис. Той не дойде с нас. Ти кой си?

Утер усети, че младият мъж, както и всички мъже, които беше видял досега, е на ръба на отчаянието.

— Аз съм Утер.

— Какво е това място? — попита Северин и се изправи. — В поход сме от месеци. Няма храна. Няма вода. Макар че не усещаме ни жажда, ни глад. В трижди проклетата мъгла бродят същества, които пият кръв. Има зверове, каквито не съм виждал и в най-страшните си кошмари. Мъртви ли сме?

— Мога да ви върна в Еборакум — каза Утер, — но преди това има много, което трябва да ви кажа. — Мина покрай младия воин и седна на една пейка. Северин Албин седна до него. — Първо, вие сте тръгнали от Еборакум, за да помогнете на Павлиний да потуши въстанието на икените. Озовали сте се в Мъглите, света на мъртвите.

— Всичко това го знам — каза Северин. — Как ще се приберем у дома?

Утер вдига ръка.

— Едно по едно. Слушай ме внимателно. Павлиний разби Будика преди повече от четиристотин години.

— Значи сме мъртви? Юпитер да ми е на помощ, никога вече няма да тръгна в поход!

— Не сте мъртви, повярвай ми. Опитвам се да ти кажа, че светът, който познавате, е мъртъв. Римската империя се разпада. Британия вече не може да се похвали с римските си легиони.

— Имам жена… дъщеря.

— Не — тъжно каза Утер. — Те са мъртви от четиристотин години. Мога да ви заведа в Еборакум. Светът се е променил, но слънцето все още го огрява, лозите дават вино, потоците текат чисти и водата е сладка.

— Кой управлява Британия сега? — попита Северин.

— В страната се води война. Бригантите се надигнаха, а саксонците и ютите опустошават земите ни. Римо-британците, водени от Аквила — чистокръвен римлянин от благородно потекло — се бият за живота си. Имаше един крал на име Аврелий, но го убиха. Аз съм неговият син. И преминах границите на смъртта, за да ви върна вкъщи.

— За да се бием за теб?

— За да се биете за мен — каза Утер. — И за себе си.

— И ще ни заведеш в Еборакум?

— Не веднага — отвърна Утер и разказа на римлянина за войната в Пинре и за кралицата вещица. Северин го слушаше мълчаливо.

— Навремето — каза той накрая — бих се присмял на историята ти. Но тук, в тази изпепелена пустош… как бих могъл? Искаш да се бием за теб, Утер? Бих продал душата си за един ден под лъчите на слънцето. Не, за един-единствен час. Само ни изведи оттук.

 

 

Страхът бе довел Утер до ръба на паниката. Следван от четири хиляди и шестстотинте мъже от Девети легион, той се бе върнал при първия хълм, който бе видял след навлизането си в Бездната. Сега, час по-късно, все още не можеше да отвори прохода между световете. Беше съсредоточил мислите си върху завръщането, камъкът бе засветил и за миг очите му бяха зърнали гигантските камъни на платото Ерин — мъгливи сенки, които потрепваха примамливо и недостижимо. Чу Северин Албин да се приближава зад него и му махна да отдалечи, полагайки неимоверни усилия да запази спокойствие. Погледна към камъка — беше останала само една тъничка златна жилка.

Силата на камъка беше на привършване и той не можеше да отвори достатъчно голям портал, през който да премине легионът. Дори не беше сигурен, че самият той ще може да се върне. Мислите му отново поеха по познатия път, прехвърляйки една по една всички възможности.

Накрая реши да опита отново. Затвори очи и си се представи в Пинре, като през цялото време задържаше в мислите си и образа на Девети легион. Зад него Северин видя как фигурата на Утер изтънява и се разсейва като дим — но после отново си върна предишния вид. Принцът сведе поглед към черното камъче в шепата си и не намери кураж да се обърне и да погледне в очите изтръпналите в очакване войници.

 

 

Отвъд Бездната армията на Гороиен беше обградила подножието на хълма и чакаше заповед за атака. Магриг и Корин бяха разставили стрелци по протежение на каменния кръг, но никой не вярваше, че са в състояние да отблъснат тежковъоръжените войници. В най-добрия случай щяха да ранят двайсетина, а поне две хиляди мъже чакаха в боен ред в ниското.

— Защо не нападат? — попита Корин мършавия като изгладнял вълк Магриг.

— Страх ги е от магията на Берек. Но скоро ще настъпят.

На двайсет крачки вляво от тях, коленичила зад един камък, Лаита чакаше със стрела на тетивата. Очите й не се откъсваха от един висок воин с лилаво перо на шлема. Вече беше решила, че той ще е първата й мишена — не й харесваше самонадеяният начин, по който крачеше сред мъжете долу и раздаваше заповеди. Ставаше й по-добре от мисълта, че този наперен паун ще умре преди нея.

Една ръка я докосна по рамото, тя се обърна и видя някакъв висок широкоплещест мъж със златиста брада. Не помнеше да го е виждала преди.

— Ела — каза той с тон, който подсказваше, че е свикнал да му се подчиняват. И тръгна, без изобщо да поглежда назад, сигурен че Лаита ще го последва към центъра на кръга.

— Кой си ти? — попита тя.

— Сега не е време за въпроси. Качи се на олтара.

Тя се изкатери до пропуканите камъни, краката и ръцете й се хлъзгаха по наполовина изтритите руни, издълбани върху тях.

Когато стигна до най-високата точка и се изправи колебливо върху най-горния камък, на около шест стъпки над земята, брадатият мъж каза:

— Сега вдигна ръка над главата си.

— Защо?

— Мислиш, че имаме време за спор? Направи го.

Преглъщайки гнева си, Лаита вдигна дясната си ръка.

— По-високо! — каза той. Лаита се подчини, пръстите й докоснаха нещо студено и тя дръпна инстинктивно ръка. — Обикновена вода — увери я той. — Протегни се колкото можеш, хвани каквото има там и го дръпни.

Внезапно се надигна мощен рев, боен вик, от който кръвта се смразява, и войниците на Гороиен заляха склоновете. Стрели иззвънтяха да ги посрещнат — някои отскачаха от метални нагръдници, други се впиваха в плътта на незащитени крака и ръце.

— Бързо! — викна й високият непознат. — Побързай, ако ти е мил животът!

Лаита проби с ръка невидимата водна преграда и усети студения допир на метал и меката топлина на обработена кожа. Стисна здраво нещото и го дръпна. Беше огромен меч с ефес от излъскано злато и сребърно острие, гравирано с незнайни руни.

— Бързо! — пак викна мъжът и затича към камъните, където бяха видели Утер за последно. Спря и избута Лаита пред себе си. — Когато спра да говоря, разсечи въздуха пред себе си.

Думите, които последваха, бяха на непознат за Лаита език, но въздухът около мъжа съскаше и припукваше като пред буря.

— Сега! — извика той.

Мечът разсече празното пространство пред нея. Изви се силен вятър. Светкавици пронизаха небето и Мъглата се закълби откъм прореза, където беше ударил мечът. Нещо отхвърли Лаита назад и тя се строполи на земята.

 

 

Утер изскочи от Мъглата и се огледа безумно. В другия край на платото бунтовниците започваха да отстъпват пред войниците на Гороиен. В същия миг Северин Албин стъпи на огряната от слънцето земя, а Девети легион го последва. Някои от мъжете паднаха на колене, когато слънцето ги докосна, други заплакаха от радост и облекчение. Макар и млад, Северин имаше достатъчно военни кампании зад гърба си, и от пръв поглед прецени ситуацията.

— Формация алба! — ревна той и дисциплината сред римляните се възстанови за секунди. Легионери с квадратни бронзови щитове с релефни изображения по тях изтеглиха мечовете си и се групираха в бойна линия, минаха напред и се разредиха, за да отворят място на копиеносците. Когато бунтовниците хукнаха назад, редицата се отвори да ги пропусне.

Войниците на Гороиен знаеха легендата за армията от духове и стояха втрещени, а легионът се престрои в каре и настъпи, щит до щит и дълги копия, промушени между щитовете. Войниците от Пинре не бяха страхливци — биха се изправили и се бяха изправяли срещу врагове, много по-силни от тях — но вече бяха видели появата на бог Берек, а ето че все повече и повече духове извираха от Мъглата. Това те не можеха да понесат. Заотстъпваха бавно и спряха чак в подножието на хълма. Легионът стигна до каменния кръг и зачака по-нататъшни заповеди.

Вече на безопасно място в карето, Утер помогна на Лаита да се изправи и я попита:

— Как го направи? Вече мислех, че с мен е свър… — И млъкна, защото забеляза огромния меч на земята до нозете на Лаита. Падна на колене и ръката му стисна дръжката. — Мечът на баща ми! — прошепна той. — Мечът на Кунобелин. — Изправи се. — Как?

Лаита се обърна да му покаже мъжа със златистата брада, но него го нямаше, така че тя му разказа накратко какво е станало.

— Какви са заповедите ти, принц Утер? — попита Северин Албин. — Ще нападаме ли?

Утер поклати глава и с дългия меч в ръка тръгна към карето. Легионерите отстъпиха встрани и той продължи надолу по хълма. Спря на трийсетина крачки от вражеската линия. Един войник вдигна лъка си.

— Само стреляй и ще превърна очите ти в гнезда на червеи — каза принцът.

Мъжът моментално хвърли и лъка, и стрелата.

— Пълководецът ви да излезе напред! — продължи Утер.

Един нисък набит мъж на средна възраст със сребърен нагръдник се отдели от редицата. Облиза нервно устни, но раменете му бяха изправени — гордостта не му позволяваше да даде израз на страха си.

— Знаеш кой съм — каза Утер. — И виждаш, че духовете ме следват. Вече ви превъзхождаме две към едно, а й хората ти май не са в състояние да се бият.

— Не мога да се предам — каза мъжът.

— Това ми е ясно. Но кралицата не би искала да жертваш напразно хората си. Изтегли армията си от Марийн-са и докладвай на Астарта.

— Мога ли да попитам защо искаш да пощадиш живота ни?

— Не дойдох тук, за да гледам как мъжете на Пинре се избиват взаимно. Тук съм, за да унищожа кралицата вещица. Не надценявай милостта ми. Ако пак се срещнем на бойното поле, ще смачкам и теб, и всеки, който застане на пътя ми.

Мъжът побърза да се поклони и каза:

— Аз съм Агарин Пиндер. Благодаря ти. Но ако ми наредят да застана на пътя ти, ще го направя.

— Не бих и очаквал друго от един истински воин. А сега тръгвайте!

Утер се обърна, изкачи се по склона и повика Северин. Младият римлянин го последва в голямата постройка и възкликна:

— Богове, умирам от глад! Чувството е прекрасно!

На масата имаше гарафа с вино. Утер наля в две чаши, подаде едната на Северин и каза:

— Трябва да напуснем гората и да тръгнем към Калиа. Това е един град наблизо. Нямаме достатъчно продоволствие за цял легион.

— Предпочете да не се биеш — каза Северин. — Защо?

— Навремето римската армия е била най-добрата, която светът е познавал. Дисциплината й е била желязна и това е обръщало не една битка в нейна полза. Но твоите хора не са готови за бой след ужаса на Бездната. Трябва им време да свикнат със слънчевите лъчи върху лицата си. Тогава пак ще се превърнат в истинския Девети легион.

— Ти си разумен пълководец, принц Утер. Това ми харесва.

— Като говорим за разум, искам да свалиш хората си от хълма и да направите лагер до потока. Не позволявай на войниците си да се смесват с хората от Пинре. Стотици години сте били част от легендите им, а в определени нощи дори са можели да ви видят как марширувате. Някакъв номер на Мъглите. Но в случая е важно следното — те вярват, че сте от Пинре и че сте част от тяхната история. Това ще ни спечели подкрепата на народа. Не позволявай да заподозрат, че сте от чужд свят.

— Разбирам. Но откъде знаят латински?

— Не го знаят, но ще ти го обясня някой друг път. Изпрати отряд, който да последва войниците на Гороиен, докато излязат от гората. Ще се опитам да намеря храна за хората ти.

Северин отдаде чест. Утер отвърна с усмивка.

Малко след като римлянинът си тръгна, влязоха Корин и Прасамак.

Корин едва се сдържаше да не затанцува, зелените му очи блестяха развълнувано.

— Успя! — извика той и размаха юмрук във въздуха.

— Хубаво е да се завърнеш — каза Утер. — Къде е човекът със златната брада?

— Не знам за кого говориш — отвърна Корин.

Утер махна с ръка.

— Няма значение. Утре потегляме към Калиа и искам най-добрите ти мъже, най-доверените, да тръгнат напред. Армията от духовете на Пинре се е завърнала, за да освободи страната, и искам това да се разчуе. Ако имаме късмет, градът ще отвори вратите си без битка.

— Ще пратя Магриг и Хогун. Богове, като си помисля, че за малко щях да те убия!

Утер го стисна за рамото и каза:

— Хубаво е, че пак се усмихваш. А сега ме остави да поговоря с Прасамак.

— Още ли си решен да напуснеш Пинре?

— Да, но не и преди да сме довършили Гороиен.

— Това е повече от достатъчно.

След като Корин си тръгна, Прасамак взе предложената му чаша вино, вгледа се в лицето на Утер и каза:

— Уморен си, принце. Трябва да си починеш.

— Виж — каза Утер и вдигна меча. — Това е Мечът на Кунобелин, Мечът на Силата, а дори не знам как се е озовал у Лаита. Нито защо. Бях уловен в капана на Бездната, Прасамак, и се чудех как да кажа на близо пет хиляди мъже, че напразно съм им дал надежда. И точно тогава видях Лаита, бледа като призрак, да вдига меча и да разсича Мъглата, сякаш е кожа на див звяр.

Прасамак отвори уста да каже нещо, но само зяпна с увиснала челюст. Утер се обърна да проследи погледа му. До напаления преди малко огън седеше мъжът със златната брада и протягаше ръцете си към пламъците.

— Остави ни — каза Утер на бриганта. Прасамак не чака повторна подкана и закуцука към вратата, а Утер се приближи до странника.

— Дължа ти живота си — каза той.

— Не ми дължиш нищо — отвърна мъжът и се усмихна. — Приятно е да срещнеш млад човек, който да цени дълга си като теб. Това не се среща често.

— Кой си ти?

— Аз съм кралят, потънал в забвението на историята, принц от миналото. Името ми е Пендарик.

Утер дръпна един стол и седна до мъжа.

— Защо си тук?

— Имаме общ враг, Утер. Гороиен. Но помощта ми бе продиктувана от обикновен каприз — или поне така ми се струва.

— Не те разбирам.

— След толкова много векове ми беше особено приятно да открия, че все още има неща, които могат да ме изненадат. Лаита каза ли ти как се сдоби с меча?

— Каза, че го е изтеглила от въздуха, а ръката й била мокра, сякаш е бръкнала във вода.

— Ти си умен младеж, Утер. Къде според теб е намерила меча?

— Как бих могъл да позная? Нямам… — Принцът млъкна, устата му внезапно пресъхна. — Нейна е била ръката от езерото в деня, когато убиха баща ми. Но по онова време тя беше с мен в планината. Как е възможно това?

— Добър въпрос, на който би ми се искало да отговоря. Един ден, когато стигна до някакво заключение, и ако ти още си жив, ще дойда при теб. Със сигурност знам едно — че така беше редно да стане. Какво ще правиш сега?

— Ще се опитам да сложа край на властта на Гороиен.

Пендарик кимна.

— Много приличаш на дядо си — същата целеустременост, същото достойнство и чувство за чест. Това ме радва. Желая ти доброто, Утер, сега и за в бъдеще.

— Ти от Фера ли си?

— Да.

— Можеш ли да ми кажеш какво става в родния ми свят?

— Аквила губи войната. Разби една бригантска армия при Виросидум, а Амброзий унищожи Сердик. Но саксонецът Хенгист се придвижва на север начело на седем хиляди мъже. Целта му е да се обедини с Елдаред за решителна битка пред стените на Еборакум.

— Още колко време остава дотогава?

— Никой не може да каже, Утер, така както никой не може да предскаже бъдещето ти. Може да стане така, че да победиш Гороиен, но да не можеш да се върнеш вкъщи. Или да се върнеш и да завариш поражение и смърт. Не знам. Знам само, че ти си ролинд и че това значи повече от всяка корона.

— Ролинд?

— Това е вид състояние, съществуване в хармония с непознатата вселена. Случва се много рядко — може би при един човек на десет хиляди. На практика означава, че си роден с късмет, но и че сам ковеш късмета си. Кулаин е ролинд — той би се гордял с теб.

— Кулаин е мъртъв. Душекрадите го убиха.

— Не, жив е — макар и не за дълго. Той също е тръгнал срещу Гороиен, но там ще се срещне с враг, когото не може да надвие. Трябва да тръгвам.

— Не можеш ли да останеш и да поведеш войната срещу кралицата вещица?

Пендарик се усмихна.

— Бих могъл, Утер, но не съм ролинд.

Посегна сякаш да се ръкува с Утер, но вместо това пусна един камък сипстраси в шепата на принца и каза:

— Използвай го мъдро.

И се стопи пред очите му.