Метаданни
Данни
- Серия
- Камъните на Силата (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ghost King, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Илиева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дейвид Гемел. Камъните на силата. Том I
Призрачният крал
Последният Меч на Силата
Английска, първо издание
Превод: Милена Илиева
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2001 г.
ИК „Бард“ ООД, 2001 г.
ISBN: 954-585-209-7
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Призрачният крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Призрачният крал | |
The Ghost King | |
Автор | Дейвид Гемел |
---|---|
Оригинален език | английски |
Жанр | фентъзи |
Вид | роман |
Поредица | „Камъните на силата“ |
Предходна | „Вълк в сянка“ |
Следваща | „Последният меч на силата“ |
Призрачният крал (на английски: The Ghost King) е роман от поредицата на фентъзи-писателя Дейвид Гемел „Камъните на силата“. Книгата предшества романа „Последният меч на силата“, а действието се развива преди това в останалите романи от цикъла. Жанрът на произведението е историческо фентъзи. При изграждането на историята, описана в книгата са използвани както реални исторически събития така и легенди от митологията.
Действието в книгата започва с описание на момчето Туро, на което му предстои да стане велик владетел на Британия. Неговия баща – краля бива убит и враговете на краля се опитват да убият и Туро, който е единствен наследник на трона. В неговите приключения му помага един от най-великите войни, безсмъртният магьосник Кулаин лах Фера, дължащ способностите си на чудодейните свойства на Сипстраси – Камъните на Силата. Туро е принуден да се изправи срещу злата Кралица – Вещица (бивша съпруга на Кулаин, търсеща отмъщение), и да я победи.
Глава 6
Прасамак се гордееше със славата си на най-добър ловец в Трите долини. Беше се трудил много върху уменията си с лъка, но знаеше, че търпението е онова, което го прави по-добър от другите. Без значение какво е времето, нетърпимо горещо или убийствено студено, той можеше да стои неподвижно с часове, изчаквайки най-подходящия момент да изпрати стрелата си. Месото, което носеше у дома, никога не беше жилаво, защото плячката му издъхваше моментално, пронизана в сърцето. Елените, които убиваше, не тичаха по цяла миля с бълбукаща в дробовете им кръв и сокове, които издуват мускулите, докато станат толкова твърди, че да си счупиш зъбите в тях.
Лъкът му му беше подарък от водача на клана им — Морет, син на Елдаред. Беше римско оръжие от тъмен рог и той го пазеше като зеницата на окото си. Стрелите му бяха прави като слънчев лъч, а гъшите пера подрязваше с особено внимание. На един турнир на последния Ден на Астарта беше накарал тълпата да ахне, когато беше пронизал повторно бика, разцепвайки собствената си стрела. Попадението беше случайно, но въпреки това удвои славата на вече известното му с точността си око.
Сега, докато седеше скрит в храстите до хълма, се нуждаеше от цялото си търпение. Сърните бавно, но сигурно се приближаваха към него. Криеше се тук от два часа и кръвта му беше замръзнала, въпреки наметалото от овча кожа, увито плътно около тънкото му тяло. Не беше висок мъж, а лицето му беше слабо и ъгловато, сините очи — разположени близко до носа. Брадичката му беше остра, подчертана още повече от рядка руса брада. Както беше клекнал, недъгът, разделил го от другарите му и лишил този най-добър сред ловците от невяста, не се забелязваше.
Стадото почти беше навлязло в обсега на стрелите му и като си набеляза една охранена сърна, Прасамак с удивително спокойствие извади една дълга стрела от колчана си и я нагласи на тетивата.
В същия момент еленът водач вдигна рязко глава и малкото стадо се пръсна на всички страни. Прасамак въздъхна, изправи се и закуцука напред. Тъкмо беше проходил, когато падна под копитата на галопиращ кон и в резултат костите на левия му крак се бяха разтрошили на десетки парчета. Сега кракът му беше с осем пръста по-къс от другия, а стъпалото бе осакатено и изкривено навън. Той погледна галопиращите към него ездачи. Бяха двама, а конете им изглеждаха изтощени. Не му обърнаха внимание и профучаха покрай него. Като ловец не му беше трудно да отгатне, че някой ги преследва, затова погледна натам, откъдето бяха дошли. Три огромни звяра се придвижваха с големи скокове през снега. Прасамак примигна объркано. Мечки? Никоя мечка не можеше да се движи толкова бързо. Очите му се разшириха. Той вдигна ръка към устата си, свирна пронизително с пръсти и червеникавокафявата му кобила се приближи в галоп откъм дърветата. Прасамак се метна на седлото и я перна по задницата. Несвикнала на подобно отношение от страна на обикновено грижовния си господар, кобилата се впусна в лудешки бяг и Прасамак бързо настигна уморените коне на двамата ездачи.
— Свийте наляво! — извика той. — Има кръг от камъни и висок кух олтар.
И без да проверява дали са го последвали, смуши кобилата нагоре към билото на заснежения хълм, където черни камъни обрамчваха върха като корона от счупени зъби. Скочи от седлото и закуцука към центъра, където огромен олтарен камък се крепеше върху рушаща се основа, висока осем стъпки. Прасамак се изкатери с мъка до върха, преметна колчана на гърдите си и нагласи стрела на лъка си.
Двамата ездачи, чиито коне бяха полумъртви от изтощение, стигнаха до кръга броени секунди преди зверовете. Прасамак опъна лъка и стреля. Стрелата полетя към първия звяр, който тъкмо скачаше върху единия мъж — висок, със сплетена руса брада. Прониза го право в дясното око и звярът падна назад с пронизителен вик, който прозвуча почти като човешки. Двамата мъже се изкатериха по камъните до Прасамак, като изваждаха в движение мечовете си.
Около кръга се надигна мъгла, закълби се между камъните и се изправи като сива стена. Двата живи звяра изчезнаха от полезрението им и тримата мъже останаха сами в центъра на призрачната тишина.
— Какви са тези твари? — попита Прасамак.
— Атроли — отговори Галчмай.
— Така си и помислих, но очаквах да са по-големи — каза стрелецът.
Викторин се усмихна сурово. Мъглата около камъните се беше сгъстила до непрогледност, но не беше проникнала към центъра. Викторин погледна нагоре. Нямаше небе, само плътен сив облак, надвиснал на височината на камъните.
— Защо не нападат? — попита римлянинът. Галчмай вдигна рамене. Отвъд камъните се чу съскаш, шепнещ глас:
— Ела, Галчмай. Ела! Аз съм баща ти. — Една фигура се появи на ръба на мъглата, брадат мъж със сини татуировки на двете бузи. — Ела при мен, сине! — Галчмай се надигна, но Викторин го сграбчи за ръката. Очите на Галчмай бяха като стъклени. Викторин го зашлеви жестоко по бузата, но британецът не реагира. После гласът заговори отново:
— Викторин… аз съм майка ти. — И една стройна жена в бяла роба застана до брадатия мъж.
От устните на Викторин се отрони стон и той пусна ръката на Галчмай и заслиза тромаво надолу. Прасамак, без да разбира нищо от ставащото, се изправи и пусна една стрела в главата на бащата на Галчмай. За миг всичко се промени. Образът на мъжа изчезна, заменен от чудовищната фигура на атрол, който дърпаше стрелата, забила се в бузата му. Галчмай се закова на място, отърсил се от заклинанието. Образът на майката на Викторин избледня и се стопи в мъглата.
— Браво, стрелецо! — каза Викторин. — Връщай се, Гал!
Галчмай тъкмо се обръщаше, когато мъглата се вдигна. По ръба на каменния кръг стояха десетина огромни вълци, почти като телета.
— Майко на Митра! — възкликна Прасамак.
Галчмай хукна към олтара, а вълците се спуснаха след него в кръга. Той подскочи, хвана се за ръката на Викторин и римлянинът го издърпа горе точно преди челюстите на първия вълк да щракнат на педя от стъпалото му.
Прасамак простреля звяра в гърлото и той падна. Друг вълк скочи към олтара, но Викторин го ритна жестоко в муцуната и той отхвръкна назад. Вълците ги бяха обградили отвсякъде, ръмжаха и се зъбеха. Тримата мъже отстъпиха към центъра на олтара. Прасамак стреля два пъти, но останалите зверове не обърнаха внимание на ранените си другари. Бяха му останали само три стрели, така че се въздържа от по-нататъшна стрелба.
— Не ми е приятно да го признавам — каза Галчмай, — но на този етап всяко римско предложение би било добре дошло.
Един вълк се засили и прескочи скалната преграда около мъжете. Мечът на Галчмай го порази едновременно със стрелата на Прасамак.
Внезапно земята под тях се разтресе и камъните се разместиха. Галчмай за малко да падне, но успя да се задържи на крака и видя как Викторин полита извън убежището на олтара. Хвърли се към него, сграбчи го за дрехата и го издърпа. Вълците също отстъпиха уплашено. Земята продължаваше да се тресе. Над кръга блесна светкавица и един от огромните вълци се изправи на задните си лапи; плътта му стана прозрачна, страховитият му скелет прозираше през нея. След миг звярът падна на земята и кръгът се изпълни с вонята на изпепелена плът. Проблесна още една светкавица и уби още три вълка. Останалите избягаха извън каменния кръг и се скриха в мъглата.
Край олтара се появи златно сияние и някакъв мъж пристъпи напред. Беше висок, дългите му черни мустаци се спускаха над късо подрязаната му бяла брада. Беше облечен с пурпурна роба.
— По-добре да дойдете с мен — каза той, — защото се боя, че почти изцяло изчерпах магията си.
Викторин скочи от олтара, Галчмай също.
— Побързайте, порталът се затваря — каза чародеят.
Но Прасамак, със сакатата си нога, не можеше да се движи бързо, а кръглото златно сияние започна да се смалява. Галчмай последва вълшебника през прага, но Викторин изтича назад да помогне на ловеца. Задъхан от усилието, Прасамак закуцука към отвора. Сиянието бързо се смаляваше. Вълците се втурнаха към тях. Една ръка се протегна през златната светлина и издърпа Викторин миг преди сиянието да се стопи. Усещането беше като от лед върху гореща плът и когато отвори очи, Галчмай още го държеше за дрехата… само дето сега стояха в Керлинската гора над Еборакум.
— Преценката ви за подходящия момент е непогрешима, господарю Медлин — каза Викторин.
— Понатрупал съм малко опит — отвърна чародеят. — Трябва да докладвате на Аквила, макар той вече да знае, че Аврелий е мъртъв.
— Откъде? — попита Галчмай. — И някой друг ли е успял да избяга?
— Знае, защото аз му казах — сопна му се Медлин. — Нали затова съм чародей, а не сиренар, невеж глупак такъв.
Галчмай се ядоса.
— Като си чародей, защо кралят е мъртъв? Защо не го спаси със силата си?
— Няма да споря с теб, смъртни — изсъска Медлин застрашително. — Кралят е мъртъв, защото не ме послуша, но момчето е живо, защото аз се погрижих за това. А къде беше ти, Кралска хрътко?
Челюстта на Галчмай увисна.
— Туро е жив?
— Жив е, макар и не благодарение на теб. А сега заминавайте към казармите. — Галчмай се затътри в указаната посока, а Викторин се приближи към чародея.
— Дълбоко съм ви благодарен за помощта, милорд. Но не бяхте прав да се карате на Галчмай. Аз го убедих да напуснем Деистър. Мислехме, че момчето е мъртво.
Медлин махна, сякаш да прогони досадна муха.
— Не съм бил прав значи! И какво от това? Глупакът му с глупак ме ядоса. Има късмет, че не го превърнах в дърво.
— Ако го бяхте направили, милорд — каза Викторин с мрачна усмивка, — щях да ви прережа гърлото. — Поклони се и последва Галчмай към казармите.
— А каква е твоята роля във всичко това? — попита Медлин Прасамак.
— Бях излязъл на лов за сърни. Но нямах късмет.
Прасамак докуцука до площада, около който бяха построени казармите. Отдавна бе изгубил от поглед по-бързите си спътници. Няколко деца тръгнаха след него и започнаха да го имитират подигравателно, но той беше свикнал и не им обърна внимание.
Постройките бяха стабилни и просторни, но си личеше, че старите римски сгради са поправяни и обновявани — качеството на по-скорошните строителни работи не можеше да се сравнява със стария римски майсторлък.
Прасамак пресече площада с казармите и тръгна по Търговската улица, като спираше да позяпа сергиите пред магазините, опипваше различни платове, разглеждаше грънчарските изделия и дори оръжията в една по-голяма сграда на ъгъла на улицата. Дебел мъж с кожена престилка се приближи към него, докато разглеждаше извит ловен лък.
— Добро оръжие — каза мъжът и се усмихна широко. — Но не е толкоз хубаво, колкото това, което носиш ти. Искаш ли да направим размяна?
— Не.
— Имам лъкове, които стрелят с петдесет крачки по-далече от твоя. От хубав, здрав тис, добре обработен.
— Вамера не се продава — каза Прасамак, — но не бих се отказал от няколко стрели.
— По пет денария едната.
Прасамак кимна. От две години не беше виждал монети, а дори и тогава парите не бяха негови. Усмихна се на мъжа и си тръгна. Денят беше слънчев и по улиците на града нямаше сняг, макар че околните хълмове все още се кипреха с меките му пелени. Прасамак се замисли за трудното положение, в което се беше озовал. Беше ловец без кон и само с две стрели на чужда земя. Нямаше нито пари, нито приятели. Освен това беше гладен. Въздъхна и се запита кого ли от боговете е разгневил този път. Откакто се помнеше, хората все му повтаряха, че боговете не го обичат. Сакатият му крак бил доказателство за това, така казваха. Единственото момиче, което бе обичал, беше умряло от червената чума. Не че Прасамак й беше споменавал за чувствата си, но пък едва си бе дал сметка за тях и съдбата му я отне. Вдигна бледосините си очи към небето. Не се сърдеше на боговете. А и как би могъл? Не беше негова работа да поставя под въпрос предпочитанията им. Но си мислеше, че би било добре поне да знае кой от тях го ненавижда толкова силно.
— Какво ти е на крака? — попита го едно светлокосо момченце.
— Един дракон го изгори с дъха си — каза Прасамак.
— Заболя ли те?
— О, да. И още ме боли, когато времето се развали.
— Ти уби ли дракона?
— С една-единствена стрела, която изстрелях с вълшебния си лък.
— Те не са ли покрити със златни люспи?
— Доста знаеш за драконите.
— Баща ми е убил стотици дракони. Казва, че можеш да ги убиеш само ако ги уцелиш точно зад дългите уши — там има меко място, което води право в мозъка.
— Правилно — каза Прасамак. — Точно така и аз убих моя.
— С вълшебния си лък?
— Да. Искаш ли да го пипнеш? — Очите на момчето заискриха и ръчичката му се протегна да погали тъмния лъскав рог.
— Човек може ли да прихване магията?
— Разбира се. Като видиш дракон следващия път, Вамера ще се появи в ръката ти със златна стрела на тетивата.
Без да каже довиждане, момченцето хукна да търси баща си, за да му разкаже за последното си приключение. Прасамак се почувства по-добре. Закуца обратно към площада с казармите, и воден от миризмата на печено, стигна до просторна сграда от златист пясъчник и влезе. Озова се в столова с редове от грубо сковани маси и огромно огнище, в което цвърчеше цял вол. Прасамак бавно се приближи до опашката чакащи за храна мъже, без да обръща внимание на погледите, които привличаше походката му, и взе една от големите дървени чинии. Опашката се придвижваше бавно. Всеки мъж получаваше по две големи парчета месо и черпак зеле и моркови. Дойде ред на Прасамак и той пристъпи към готвача — нисък мъж, който се потеше обилно. Мъжът го изгледа продължително, без да посяга към мръвките, после изсумтя:
— Ти какво правиш тук, куцльо?
— Чакам да ми сипеш.
— Това е столовата на помощните части. Ти не си войник.
— Лорд Медлин каза, че мога да ям тук — преспокойно излъга Прасамак. — Но щом искаш, ще ида при него и ще му кажа, че си ме изгонил. Как ти е името?
Мъжът пльосна две парчета месо в чинията му и подвикна:
— Следващият! Хайде мърдай.
Прасамак се огледа за свободна маса. Беше важно да не сяда твърде близо до други хора, защото всички, които го видеха, веднага разбираха, че е презрян от боговете, и се страхуваха да не прихванат от лошия му късмет. Видя една маса близо до прозореца и седна на нея. Извади от канията ловджийския си нож, наряза месото и бавно го изяде. Беше вкусно, но и много тлъсто. Оригна се и се облегна назад, за пръв път доволен след случката с атролите. Храната вече не беше проблем. Изглежда, вълшебното име на Медлин само по себе си беше мощно заклинание.
Набит, здрав мъж с квадратно подрязана брада седна срещу него. Прасамак вдигна глава и срещна погледа на чифт тъмнокафяви очи.
— Разбрах, че лорд чародеят ти е казал да ядеш тук — каза мъжът.
— Да.
— И защо? — продължи мъжът, без да прикрива недоверието си.
— Току-що се върнах от север с Галчмай и с… с другия.
— Бил си с краля?
— Не. Срещнах Галчмай и пристигнах с тях.
— Той къде е сега?
— Докладва.
— Какви са новините от север? — попита мъжът. — Вярно ли е, че кралят е мъртъв?
Прасамак си спомни дивашката радост, обхванала бригантските му съселяни, когато новината беше стигнала до тях.
— Да — отговори той, — боя се, че е вярно.
— Не ми изглеждаш много загрижен.
Прасамак се наведе напред.
— Аз не познавах лично краля. Затова пък Галчмай е съсипан от загубата.
— Нищо чудно — каза мъжът и най-после започна да се отпуска. — Той беше Кралската хрътка. Как е станало?
— Не знам всички подробности. Трябва да питаш Галчмай и…
— И кого?
— Не помня имена. Висок мъж, тъмнокос, с гърбав нос.
— Викторин?
— Вярно, че така се казваше — каза Прасамак като си спомни съскащите призиви на атролите.
— Какво стана с другите?
— С кои други?
— С кралската свита?
— Не знам. Галчмай ще отговори на всичките ти въпроси.
— В това не се и съмнявам, мой бригантски приятелю, а докато той дойде, ще трябва да се смяташ за мой гост. — Мъжът стана и повика двама войници. — Задръжте този човек.
Прасамак въздъхна. Боговете днес със сигурност се смееха.
Двамата войници го преведоха през площада, като внимаваха да не се доближат на повече от една ръка до него. Единият носеше лъка и колчана му, другият му беше взел ловджийския нож. Вкараха го в малка стая с решетъчна врата и без прозорци. Вътре имаше тесен сламеник. Прасамак чу резето да хлопва и се изтегна на сламеника. Имаше само едно одеяло и той се зави с него. За храната се беше погрижил, а ето че му бяха дали и легло. Затвори очи и заспа почти моментално.
Сънищата му бяха хубави. Беше убил демон от Мъглите — той, Прасамак Куцльото. Сънува, че кракът му е оздравял и че около него грижовно се въртят хубави девойки.
Не беше доволен, че го събудиха.
— Приятелю, моля, приеми най-искрените ми извинения — каза Викторин, когато Прасамак се надигна на сламеника, търкайки сънено очи. — Трябваше да докладвам и съвсем забравих за теб.
— Нахраниха ме и ми дадоха място да поспя.
— Да, виждам. Но искам да ми гостуваш в дома ми.
Прасамак стана и попита:
— Може ли да ми върнат лъка?
Викторин се засмя.
— Можеш да си вземеш лъка, както и колкото стрели можеш да носиш, плюс добър кон от обора ми. Който сам си избереш.
Прасамак кимна. Може бе още сънуваше, в края на краищата.