Дейвид Гемел
Призрачният крал (14)

Глава 9

Прасамак беше благодарен за сълзите, които Хелга проля пред очите на всички, докато той яхаше огромния черен жребец, който сутринта си беше избрал от обора на Викторин. Беше си редно — всеки войник, потеглящ на опасна задача, следваше да бъде изпратен с подобна проява на чувствата от страна на любящата си съпруга. Беше извадил неочакван късмет — магията на Медлин му беше разкрила, че проходите в Каледонските планини са непроходими от многото сняг и се бе наложило да изчакат цял месец. Прасамак се бе възползвал добре от отпуснатото му време, което му позволи да опознае Хелга, а и тя него. За щастие, и двамата харесаха онова, което откриха един в друг. Грефон купи една къща в покрайнините на Калцария за нищожна част от истинската й цена, защото собственикът й се беше уплашил до смърт от предстоящата война и бързаше да продава. Зад малката бяла къщичка имаше паянтово заграждение за коне и две ниви, които чакаха да ги разорат и засеят.

Прасамак се наведе от седлото и каза:

— Тихо, жено! Не е прилично.

Но сълзите на Хелга нямаха край и когато потегли заедно с чародея към останките от каменния кръг над Еборакум, Прасамак имаше чувството, че са му поникнали криле.

От своя страна, Медлин не беше чак толкова доволен от пратеника, когото изпращаше при Туро. Стройният русокос куцльо очевидно беше умен мъж, но трудно можеше да мине за боец. А колкото до това дали може да му се има доверие… кой знае?

Бригантът не обърна никакво внимание на съмненията, които прочете в мрачното изражение на Медлин. В действителност Каледоните бяха рядко населени, а вакомагите, които живееха в подножието на планината, бяха известни като дружелюбни хора. С малко късмет, мисията му нямаше да продължи повече от шест дни път, а после бързо щеше да се върне в белия си палат. Хвърли неспокоен поглед към небето — беше се старал лицето му да не изразява нищо, но боговете си имаха начини да четат по очите на хората.

От кръга бяха останали само два счупени зъба и Прасамак застана на същото място, където се бе появил преди почти два месеца — на високия хълм, гледащ към укрепения град.

— Нали разбра? Шест дни — каза Медлин.

— Да. Ще си отбелязвам с резки върху някоя пръчка — отвърна Прасамак.

— Не ми се прави на интересен. Ще се появиш над Пината Кастра. В планината ще срещнеш един мъж, който се казва Кулаин. Той е висок, очите му са с цвета на буреносни облаци. Гледай да не го ядосаш. Той ще те заведе при принца.

— Буреносни очи. Да, готов съм.

Медлин изруга под мустак, извади някакво жълто като злато камъче и го размаха над главата си. Златисто сияние изпълни кръга.

— Язди на запад — каза чародеят.

Прасамак се метна на гърба на жребеца и го пришпори. Животното хукна право към най-големия камък. Прасамак затвори очи. Миризма като от изгоряло почти го задуши, ушите го заболяха. Отвори очи тъкмо когато конят излизаше в галоп от кръга, на същото място, където беше убил атрола. Прасамак издърпа Вамера от калъфа на седлото и бързо му сложи тетивата. После ядно изруга:

— Тъп магьосник! Това е друг кръг. Сега съм на дни път от Каледоните.

 

 

През целия ден Кулаин се труди, изграждайки кръг от тънка златна жица на полянката под хижата си. Опъна жицата покрай четири брези, сетне начерта с тебешир серия петоъгълници в заградения кръг. В центъра му очерта съвършен квадрат, измервайки прецизно разстоянията от ъглите на квадрата до най-далечните точки на петоъгълниците.

По обяд спря за малко и Туро му донесе бокал вино, който той отказа.

— За това е необходима ясна глава, Туро.

— Какво правиш?

— Пресъздавам основната структура на малък кръг — създавам портал, ако искаш. Но ако сбъркам и на косъм с изчисленията, ще се окажем в неподходящ свят или време.

— Къде е Лаита?

— Наблюдава долината за ловците на Елдаред.

— Да ти донеса ли нещо за ядене?

— Не. Трябва да довърша кръга и да положа линиите на магията. Ще проработи само веднъж — няма да можем да се върнем тук.

— Ще ида при Лаита.

— Не — категорично заяви Кулаин. — Трябваш ми тук. Целият кръг е настроен в хармония с теб. Това е единствената ни надежда да открием меча.

По залез-слънце Лаита дотърча на поляната.

— Някакъв ездач идва от долината. Сам е — каза тя. — Да го убия ли?

Кулаин изглеждаше уморен до смърт.

— Не. Засега не е необходимо. Почти привърших. Туро, иди с Лаита да видиш онзи мъж. Гаин, ти се скрий и ако ездачът има враждебни намерения, използвай лъка си.

— Нали каза, че съм нужен тук? — попита Туро.

— Вече е почти готово, посоката е зададена. Ще тръгнем на зазоряване.

— Няма ли да е по-безопасно, ако тръгнем сега? — попита Лаита.

— Слънцето почти залезе, а се нуждаем от енергията му. Не, ще трябва да оцелеем още една нощ в планините.

Туро и Лаита тръгнаха да пресрещнат конника. Докато тичаше зад стройното момиче, Туро все по-малко се тревожеше за непознатия конник и все повече мислеше за плавната, мека грация в движенията на Лаита.

Туро зърна ездача, който се изкачваше предпазливо по планинската пътека, и клекна до Лаита зад гъсто преплетените клонки на един храст. Мъжът яздеше висок черен жребец и беше облечен с кремава вълнена туника, бродирана по краищата, и черни тесни панталони, украсени с малки сребърни пулове. Носеше лък от тъмен рог. Беше двайсетинагодишен, с руса коса и проскубана светла брада.

Туро излезе на пътеката, а Лаита нагласи стрела на лъка си.

— Добре дошъл, страннико — каза Туро.

Мъжът дръпна юздите.

— Принц Туро?

— Да.

— Изпратиха ме да те намеря.

— Тогава слез от коня и извади меча си.

Лаита нямаше намерение да оставя Туро да се бие и стреля. В същия момент някаква птица излетя от близкото дърво, жребецът се дръпна уплашено и стрелата на Лаита прониза гърлото на коня и той падна, като изхвърли ездача си в храстите. Побеснял, Туро изтича и помогна на мъжа да се изправи. Чак сега забеляза, че човекът е куц. Лаита стоеше с втора стрела на тетивата.

— Проклета да си! — изкрещя Туро. — Махай се от очите ми! — Приближи се до коня, който се гърчеше на земята, и му преряза гърлото с ловджийския си нож. После каза на мъжа: — Съжалявам. Нямам нищо общо с това.

— Хубав кон беше — по-хубав никога не съм имал. Дано ти да имаш други.

— Нямам.

Мъжът въздъхна.

— Боговете дали, боговете взели.

— Къде ти е мечът? — попита Туро.

— За какво ми е меч?

— За да се биеш с мен, разбира се. Или възнамеряваше да използваш лъка си?

— Медлин ме прати да те заведа при него. Казвам се Прасамак. Отседнал съм при Викторин.

— Туро! — извика Лаита. — Виж!

В подножието на хълма десетина ездачи вървяха по следите, оставени от Прасамак.

— Приятелите ти идват — каза принцът.

— Не са ми приятели. Казах ти истината.

— В такъв случай по-добре ме последвай. Обаче дай да ти нося лъка.

Прасамак му го подаде и тръгнаха, като гледаха да не приближават до пътеката. Слънцето залязваше и те скоро се скриха в сгъстяващия се мрак. Вървяха повече от четвърт час — бавно, та накуцващият Прасамак да не изостава.

Когато стигнаха до хижата, луната бе пробила воала на облаците. Кулаин изтича да ги посрещне.

— Кой е този?

— Казва, че го бил изпратил Медлин — отговори Туро, — но хората на Елдаред идват след него.

Кулаин изруга.

Лаита ахна и тримата мъже се обърнаха към нея. Бе вдигнала ръката си и се взираше в гривната над лакътя си. Тя беше започнала едва доловимо да блести.

— Душекрадите — прошепна Туро.

— Възможно ли е да си получа лъка? — попита Прасамак.

Кулаин извади един сребърен нож и внимателно го допря до гърлото на бриганта, после взе камъка сипстраси от джоба си, докосна с него слепоочието на мъжа и попита:

— Защо те изпрати Медлин?

— Каза да заведа принца в каменния кръг до Пината Кастра. И той щял да ни вземе.

Ножът се озова обратно в канията на Кулаин.

— Върни му лъка и ми дай стрелите.

Воинът от Мъглите докосна с камъка си остриетата на всичките двайсет стрели и подаде колчана на Прасамак.

Той сложи една на тетивата. Острието й блестеше със синкавобяла светлина.

— Много е хубаво — каза бригантът.

Тъмна сянка изникна откъм дърветата и преди Лаита да успее да реагира, Прасамак вече бе опънал лъка и бе пуснал стрелата. Острието й се заби в гърдите на нападателя. Тъмният плащ се развя и се свлече на земята до стрелата на бриганта.

— В кръга! — изкрещя Кулаин. Още тъмни сенки наизскачаха от дърветата. Прасамак и Лаита стреляха почти едновременно, а Кулаин изтича напред, грабна копието си, което лежеше на земята край златната жица, и викна: — Минете в централния квадрат! Докато Туро, Лаита и Прасамак прекрачваха жицата, воинът от Мъглите успя да блокира удара на едно сиво острие, после заби копието си във врата на убиеца. Още сенки се приближиха до кръга. Кулаин прескочи жицата, но един студен нож се заби в рамото му. Силата се отцеди от ръцете и краката му и той извика някаква дума. Златна светлина изпълни кръга, принуждавайки призрачните убийци да отстъпят. Ярък като ден по пладне, след миг блясъкът грейна ослепителен. Когато се стопи, кръгът беше празен, златната жица я нямаше, а от пръстта се вдигаше горещ дим.

 

 

Кулаин се събуди в разрушен каменен кръг на склона на висок хълм, гледащ към безлюдна римска крепост. Седна и вдиша дълбоко няколко пъти, докато неестествената слабост не напусна тялото му. Крепостта в ниското отчасти се бе срутила и няколкото колиби край нея бяха построени с камъни от порутения строеж. Кулаин погледна небето — имаше само една луна. Небесният свод беше ясен и той огледа внимателно звездите. Още беше в Британия. Изпсува високо.

Отляво пламна сияние и той вдигна копието си и зачака. Появи се Медлин.

— О, ти ли си — каза чародеят. — Къде е момчето?

— Отиде да търси меча на баща си.

— Сам?

— Не. С него има едно момиче и един сакат.

— Прекрасно — каза Медлин.

Кулаин се изправи.

— По-добре е, отколкото ако беше мъртъв.

— Да, макар и не много по-добре — съгласи се Медлин. — Какво стана?

— Нападнаха ни Душекради. Пратих Туро и другите през портал.

— Кой портал?

— Аз го направих.

— Направил си го? О, Кулаин, много дръзко от твоя страна, наистина.

— Даже по-лошо. Наложи се да ги изпратя през нощта.

— Става все по-добре и по-добре. — Медлин подсмръкна шумно и се изкашля. — Изглеждаш остарял — каза той. — Имаш ли нужда от камък?

— Имам си. И изглеждам остарял, защото така искам. Време е да умра, Медлин. Живях прекалено дълго.

— Да умреш? — прошепна Медлин и се ококори. — Това пък що за глупост е? Ние сме безсмъртни.

— Само защото сме избрали да бъдем такива. Аз избрах да не бъда.

— И какво мисли Атина за това?

— Името й е Гороиен. Зарязахме онази гръцка приумица преди векове, а нея не съм я виждал от четирийсет години.

— Тук е студено. Да отидем в палата ми, там ще говорим.

Кулаин го последва в сиянието и двамата тръгнаха надолу по дългия склон към Еборакум и вилата на Медлин близо до южната стена. Вътре, в огнището от дялани камъни гореше весел огън. Чародеят открай време страстно ненавиждаше римското централно отопление — твърдеше, че му замайвало главата и нарушавало концентрацията му.

— Преди не мислеше, че е приумица — каза чародеят, когато седнаха до огъня с бокали разредено вино в ръце. — От теб излезе чудесен Арес, добър бог на войната. И все пак помогнахме на гърците, по един или друг начин. Дадохме им философията и математиката.

— Ти винаги си обичал да си пъхаш носа където не ти е работата, Медлин. Как поддържаш вкуса си към интригите?

— Хората са чудесни същества — каза чародеят. — Толкова изобретателни. Никога не ми омръзват, те и великолепните им дребни войни.

— Споменавал ли съм досега колко много не те харесвам?

— Един-два пъти, Кулаин… макар че не разбирам защо. Знаеш, че бих дал живота си, за да спася Алайда.

— Не смей да говориш за нея!

Медлин се отпусна в дълбокия си кожен стол и каза:

— Остаряването не ти отива.

Кулаин се засмя, но в смеха му нямаше веселие.

— Остаряването? Аз съм стар — стар колкото времето. Трябваше да умрем с вълните, които унищожиха Балакрида.

— Но не умряхме, слава на Извора! Защо напусна Гороиен?

— Тя не разбираше желанието ми да стана смъртен.

— Което е разбираемо. Ако си спомняш, тя се влюби в героя Гилгамеш и трябваше да го гледа как остарява пред очите й. Имаше някакъв проблем с кръвта му, който камъкът не успя да преодолее. Разбирам защо не иска да става повторно свидетел на подобно нещо.

— Той ми харесваше — каза Кулаин.

— Въпреки че ти отне Гороиен? Странен човек си ти.

— Беше кратко увлечение, при това много отдавна. Та какви са плановете ти сега, мародер такъв, сега, когато и някой друг се е включил в играта ти?

— Не обиждай. И въобще не се притеснявам. Който и да е, със сигурност не владее играта така добре като мен. Ти би трябвало да го знаеш, Кулаин — цели епохи си бил свидетел на моя гений. Нима не вдъхнових построяването на Троя? Нима не доведох Александър до ръба на световното господство? И това са само две мои дребни постижения. Мислиш ли, че нищо и никаквият магьосник на Елдаред може да ми се опре?

— Както винаги, самонадеяността ти е радост за окото. Изглежда, забравяш как те е посрамвала тя в миналото. Троя падна въпреки старанията ти да я спасиш. Александър се разболя от треска и умря. Колкото до Калигула… какво въобще видя в това момче?

— Умът му беше остър като бръснач — слуховете го изкарваха по-лош, отколкото беше в действителност. Но разбирам какво имаш предвид. Та кой мислиш стои зад Елдаред?

— Нямам представа. Пендарик притежава необходимата сила, но смъртните му омръзнаха много отдавна. Бригамартис може би.

— Беше се заиграла на богове с норвежците, но сега я няма. Не съм чувал нищо за нея от век и повече. Какво ще кажеш за Гороиен?

— Тя никога не би използвала Душекрадите.

— Май забравяш колко безмилостна може да бъде.

— Това го знам. Но не и в услуга на някой друг — най-малко пък заради дребно кралче като Елдаред. Той не може да й се наплати. Както и да е, това вече е твой проблем, чародею. Повече не искам да имам нищо общо с това.

— Изненадваш ме. Щом Елдаред разполага със силата да призове Душекрадите и да отвори портал в планината ти, значи може и да изпрати убийци след момчето, където и да е то сега. Предполагам, че не си оставил в планината нищо, което да е принадлежало на момчето.

Кулаин затвори очи.

— Оставих старите му дрехи в една ракла.

— Значи могат да го намерят. Освен ако не ги спреш.

— Какво предлагаш?

— Открий силата зад Елдаред и я унищожи. Или убий краля.

— А какво ще правиш ти, докато аз обръщам страната с главата надолу?

— Ще използвам това — каза чародеят и вдигна един пожълтял, обвит с кожа дебел свитък пергамент. — Това е най-ценната вещ, която притежаваше Туро. Писанията на Плутарх. Много от хармонията му е останала в този свитък. Ще последвам принца през Мъглите.

 

 

Прасамак се огледа. Теренът се беше променил — сега бе по-насечен и открит, планините се извисяваха над гористата долина наоколо. И беше светло… погледна нагоре и сърцето му се сви. Две луни висяха в небето, едната — огромна и сребристолилава, другата — малка и бяла. Бригантът изтръпна от предчувствието, че знае какво означава това. Нямаше и помен от воина с буреносните очи.

— Къде е Кулаин? — изкрещя Лаита.

— Не успя да стигне до централния квадрат — тихо каза Туро. Очите му срещнаха погледа на Прасамак, който разбра неизречената мисъл. Кулаин беше паднал сред Душекрадите — и двамата го бяха видели. Лаита изтича извън кръга от бели камъни и започна да вика Кулаин. Туро седна до Прасамак.

— Не вярвах, че нещо може да го убие — каза принцът. — Той беше изключителен човек.

— Съжалявам, че нямах възможност да го опозная — отвърна Прасамак с толкова искреност, колкото успя да изстиска от себе си. — Според теб как ще се приберем?

— Нямам представа.

— Така си и мислех. Знаеш ли къде сме?

— Не.

— Трябваше да стана предсказател. Знам какво ще ми отговориш още преди да си си отворил устата. Един последен въпрос. Тази втора луна горе според теб означава ли, каквото си мисля?

— Боя се, че да.

Прасамак въздъхна, отвори кесията си и извади малко кексче, наръсено с подправки. Туро се усмихна — сакатият стрелец започваше да му харесва.

— Как се запозна с Викторин?

Прасамак преглътна последната хапка от кексчето.

— Бях излязъл на лов… — Разказа на Туро как бе видял атролите и бе хукнал към каменния кръг, а после и за пътуването с Медлин до Еборакум. Не спомена за Хелга — мисълта да не я види повече беше твърде болезнена. Междувременно Лаита се върна и седна до тях, без да каже и дума. Прасамак й предложи последното си кексче с подправки, но тя отказа.

— Ти си виновен, куцльо — сопна му се момичето. — Ако не се бяхме забавили заради теб, можехме да избягаме заедно с Кулаин.

Прасамак кимна и не каза нищо. Беше си губене на време да спориш с жени.

— Глупости! — нахвърли се Туро върху нея. — Ако не беше убила коня му, щяхме да пристигнем по-рано.

— Да не би да казваш, че аз съм виновна?

— Ти повдигна въпроса за вината, не аз. А сега, ако не можеш да се държиш прилично, по-добре си затваряй устата!

— Как смееш? Не си ми нито роднина, нито господар, нищо не ти дължа.

— Ако ми разрешите да… — започна Прасамак.

— Мълчи! — озъби се Туро и пак се обърна към Лаита. — Може и да не съм ти господар, но отговарям за безопасността ти. Така би искал Кулаин.

— Ти пък откъде знаеш какво би искал? Ти си още момче, той беше мъж. — Лаита стана и се скри с ядни стъпки в мрака.

— Нищо хубаво не се ражда от спора с жена — тихо каза Прасамак. — Те винаги са прави, неведнъж съм го виждал в селото си. Сега ще трябва да й се извиняваш.

— За какво?

— Задето си й доказал, че греши. Какви са плановете ти, принце?

Туро се отпусна назад.

— Не й ли се сърдиш, че те обвини?

— Че защо да й се сърдя? Тя беше права — аз наистина ви забавих.

— Но…

— Знам, тя уби коня ми. Но докъде ще стигнем, ако започнем да се връщаме назад? Ако не бях яздил в планината, вие въобще нямаше да се забавите. Ако ти не се беше изгубил незнайно къде, аз нямаше да яздя в планината. Ти ли си виновен? Споровете нито ще ни запалят огън, нито ще ни намерят храна.

— Голям философ си.

— Разбира се — съгласи се Прасамак, като се чудеше какво ли означава това. Стана и изкуцука извън кръга, за да потърси съчки за огън, но не намери нито една. — Мисля, че трябва да пренощуваме в гората — каза той.

— Ще ида да доведа Лаита.

— Остави това на мен — бързо каза Прасамак и тръгна накуцвайки към мястото, където беше седнала девойката.

Откриха една малка падина на завет и запалиха огън до дънера на едно повалено дърво. Без завивки и храна, седяха мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Лаита се бореше със скръбта си и с раздиращия я погрешно насочен гняв. Туро се чудеше какво ли бе смятал да правят Кулаин след като пристигнат тук. Дали беше познавал тази земя? И ако не я бе познавал, как би постъпил? На север ли би тръгнал? Или на юг? Прасамак лежеше край огъня и си мислеше за Хелга. Пет седмици блаженство. Надяваше се, че няма да й се наложи да го чака твърде дълго.

Когато Туро се събуди, Прасамак вече беше разпалил огъня и в пламъците му се печаха четири глинени топки. Принцът протегна схванатите си крайници. Лаита още спеше.

— Рано си станал — каза Туро, като погледна зазоряващото се небе.

— Гълъбите се ловят най-лесно, докато спят. Гладен ли си?

— Като вълк.

Прасамак избута с къса пръчка една от глинените топки и я удари с камък. Глината се разпука на две, оскубвайки до едно перата на птицата. Месото беше тъмно, на вкус се доближаваше до телешкото и Туро го изгълта настървено, осмуквайки крехките кости.

— Открих един висок хълм — каза Прасамак — и от него огледах околността. Не видях сгради, но на запад има нещо като ниви.

Извади още една топка от огъня и я разцепи, после отиде при заспалата Лаита и я побутна по рамото. Тя се събуди и той й се усмихна.

— Има топла закуска. Ела да хапнеш. — Тя мълчаливо прие поканата му, като внимаваше да не поглежда към Туро.

— Защо ви изпрати тук човекът с буреносните очи? — попита бригантът.

— За да открия меча на баща си, Меча на Кунобелин. Но не знам къде да го търся, а дори не съм сигурен, че сме попаднали в света, където Кулаин възнамеряваше да ни изпрати. Той каза, че се нуждаем от силата на слънцето, а когато тръгнахме, то отдавна беше залязло.

Прасамак разпукна още една глинена топка и мълчаливо почна да яде. Вамера беше с него, а това означаваше, че храната му е осигурена. Когато откриеха хора, можеше да размени кожи и месо, а по-нататък можеше дори и кон да си купи. Нямаше да гладува, но какво щеше да прави с поверениците си? С какви умения можеше да се похвали младият принц в този нов свят, в който дори не беше принц? За девойката не се притесняваше, защото беше млада и хубава, а и хълбоците й изглеждаха добри за раждане. Нямаше да остане гладна. Внезапно му хрумна една неприятна мисъл. Това беше друг свят. Ами ако тук живееха атролите и другите демони? Сети се за нивите и се поуспокои. Демони, които орат ниви, някак не му изглеждаха толкова демонични.

— Ще тръгнем на запад — каза Туро — и ще открием собствениците на нивите.

Прасамак се почувства облекчен, задето Туро бе решил да се нагърби с водачеството — самият той предпочиташе да следва и да дава съвети, пък и така нямаше да го обвинят, ако нещо се обърка.

Тръгнаха през гората, следвайки проправените от дивите животни пътечки, и често се натъкваха на следи от сърни и диви кози. Отпечатъците бяха малко по-големи от тези, които Прасамак познаваше, но не толкова, че да предизвикат тревога. Сутринта преваляше, когато видяха първия елен. Беше висок почти шест стъпки и леко изгърбен, а под гърлото му висеше отпусната кожа. Рогата му бяха остри, плоски и се разклоняваха във всички посоки.

— Ще трябва добре да се прицеля, ако искам да убия звяр като този — обади се Прасамак. Не каза нищо повече, защото сакатият му крак започваше да го боли от дългото натоварване. Туро забеляза, че накуцването му става все по-забележимо и предложи да поспрат.

— Не сме изминали и три мили — възрази Лаита.

— Уморен съм — сопна й се Туро, седна и се облегна на едно дърво. Бригантът се отпусна признателно на тревата. От момчето щеше да излезе добър водач, стига да оцелееше достатъчно дълго.

След кратка почивка не друг, а Прасамак предложи да продължат, като се усмихна признателно на Туро, и в късния следобед тримата най-после излязоха от гората и се озоваха пред хълмиста земя, осеяна с долчинки и ниски могили. Планините се издигаха в бяло и синьо към хоризонта, а в сянката им — на около две мили на запад — се виждаше малко укрепено село. Говеда и кози пасяха на склона на един хълм.

Туро дълго се взира в селото, претегляйки наум всички „за“ и „против“. Какъв избор имаше всъщност? Не можеха да прекарат живота си, криейки се в горите. Пътеката стана по-широка и те продължиха по нея, докато не чуха чаткането на конски копита. Туро спря по средата на пътя, Прасамак застана от лявата му страна, а Лаита — от дясната.

Конниците бяха четирима, всичките тежко въоръжени, с високи, окичени с пера шлемове от излъскан месинг. Водачът дръпна юздите на коня си и заговори на език, който Туро никога не беше чувал. Принцът с мъка преглътна, защото това беше проблем, за който не беше помислял. Каквото и да бе казал мъжът, го повтори отново, този път по-настоятелно. Ръката на Туро инстинктивно се стегна около дръжката на гладиуса му.

— Попитах какво правите тук — каза ездачът.

— Ние сме пътници — отговори Туро — и търсим подслон за през нощта.

— По-нататък има странноприемница. Да сте виждали една млада жена в напреднала бременност?

— Не, току-що излязохме от гората. Загубила ли се е?

— Тя е бегълка.

Воинът се обърна към хората си, вдигна ръка и четиримата конници изтрополиха в галоп покрай пътниците. Туро си пое дълбоко дъх и го изпусна облекчено. Прасамак докуцука до него и заговори. Думите му бяха неразбираеми — някаква лишена от ритъм поредица от случайно подбрани звуци.

— Какви ги говориш? — попита принцът. Прасамак, изглежда, се стресна и се завъртя към Лаита, чиито думи бяха също толкова непознати, макар и доста по-мелодични. Туро плесна с ръце и двамата се обърнаха към него. Той бавно извади гладиуса си и го подаде с дръжката напред на Прасамак. Бригантът протегна ръка и я докосна. — Сега разбираш ли ме?

— Да. Откъде се сдоби с тази магия?

Лаита ги прекъсна с неразбираем въпрос.

— Може би ще е по-добре, ако я оставим така — каза Прасамак. Лаита явно започваше да се вбесява, защото размаха юмрук срещу Туро и в резултат медната гривна се плъзна по ръката й и докосна голата кожа на китката й.

— Туро, мръсник такъв! Да не си посмял да ме оставиш така.

— Няма — каза Туро. Очите й се затвориха облекчено, сетне отново се ококориха.

— Какво стана?

— Кулаин докосна моя меч и твоята гривна с магическия си камък. Предполагам, че в момента говорим езика на този свят.

— Какво искаха конниците? — попита Лаита.

— Търсеха някаква бегълка в напреднала бременност.

— Тя се крие сред ей онези скали — каза Прасамак. — Видях я точно когато чухме конниците да приближават.

— По-добре да я оставим на мира — заяви Туро. — И така си имаме достатъчно неприятности.

— Тя е ранена — каза Прасамак. — Мисля, че са я бичували.

— Не! Достатъчно проблеми си имаме.

Прасамак кимна, но Лаита тръгна към скалите и скоро намери там младо момиче, не по-голямо от самата нея. Очите на момичето се разшириха от ужас, то прехапа устни и тънката му ръка притисна огромния корем, сякаш да го защити.

— Няма да ти направя нищо — каза Лаита и коленичи до бременната. Раменете й бяха в кръв — беше очевидно, че са я били с камшик, при това без да си пестят силата. — Защо те търсят?

— Аз съм една от Седемте — каза тя, сякаш това отговаряше на въпроса.

— Как да ти помогнем?

— Заведете ме в Марийн-са.

— Къде е това? — Момичето, изглежда, се изненада, но въпреки това посочи към хълмовете, към една покрита с гора падина зад група мраморни блокове. — Ела — каза Лаита и й подаде ръка.

Под тях Прасамак въздъхна, а Туро направи поредния опит да овладее гнева си.

— По-лесно е да опитомиш див кон, отколкото непокорна жена — промърмори бригантът. — Макар да казват, че усилието си струвало.

Туро усети как гневът му се стопява и попита:

— Нищо ли не може да те ядоса, приятелю?

— Разбира се — каза Прасамак и тръгна след жените.

Туро го последва, като оглеждаше хълмовете за следа от ездачите.