Даниел Стийл
Вината на Рафаела (8)

VIII

Алекс и племенницата му седяха един до друг в Рокфелеровия център и наблюдаваха кънкьорите, които се въртяха в грациозни кръгове долу под тях. Бяха вечеряли рано в „Кафе Франсез“ и той трябваше да я върне вкъщи преди осем часа, за да не изпусне самолета си.

— Бих искала да прекарам живота си така, вуйчо Алекс.

Дребното, нежно, русо момиче с порцеланово сини очи и с мек ореол от къдрици погледна към вуйчо си с усмивка.

— Какво? Пързаляйки се на кънки?

Той се усмихна колкото на думите й, толкова и на това колко дребничка изглеждаше тя, седнала до него. Бяха прекарали приятна вечер и както винаги самотата на хубавото девойче късаше сърцето му. Тя не приличаше на никого от семейството. Нито на майка си и баща си, нито дори на баба си или на самия Алекс. Беше тиха и предана, нежна, самотна и вярна. Всъщност тя му напомняше за Рафаела. Може би и двете бяха наранени от живота и като гледаше девойчето, той се чудеше дали не бяха почти еднакво самотни. Питаше се цяла вечер какво ли вълнуваше момичето. Винаги му изглеждаше плаха и смутена, а сега наблюдаваше кънкьорите с копнежа на гладно дете. Изведнъж изпита желание да не тръгва с нощния полет за Сан Франсиско, за да може да прекара повече време с нея и дори да вземат под наем кънки. Но вече имаше резервация за самолета я бе освободил хотелската си стая.

— Другия път, когато съм тук, ще дойдем да се пързаляме с кънки.

— Вече съм истински добра, знаеш ли — усмихна му се тя.

— Хайде де — погледна я шеговито, — как така?

— Аз се пързалям с кънки най-редовно.

— Тук ли?

Той хвърли радостен поглед към хубавото момиче. И отново съжали, че нямаше възможност да види още сега колко „истински добра“ е.

Но, в отговор тя вече клатеше глава:

— Не тук. Не мога да си го позволя с парите, които ми се отпускат.

Това му се видя абсурдно. Баща й бе един от най-известните хирурзи в Манхатън, а и Кей несъмнено бе събрала прилична сума от собствените си доходи.

— Пързалям се в парка, вуйчо Алекс — вече само от време на време му казваше „вуйчо“.

— Самичка? — попита я той ужасен, а тя го погледна гордо.

— Понякога. Аз съм вече голямо момиче, както виждаш.

— Достатъчно голяма, за да те нападне някой.

Той изглеждаше ядосан, а тя поклати глава и се засмя.

— Говориш също като баба.

— Тя знае ли, че ходиш да се пързаляш с кънки сама в Централния парк? А майка ти впрочем знае ли?

Кей се бе върнала във Вашингтон, преди той да пристигне тук, така че изобщо не можаха да се видят.

— И двете знаят. Пък и аз внимавам. Ако се пързалям вечер, тръгвам си от парка с други хора, за да не се движа сама.

— А откъде знаеш, че тези „други хора“ няма да ти напакостят?

— Че защо?

— За бога, Манди, знаеш какви неща стават. Живяла си в Ню Йорк целия си живот. Аз ли трябва да ти обяснявам какво не бива да се прави тук?

— С децата не е така. Защо ще нека някой да ме ограби? Какво може да вземе от мене? Две пакетчета ментови бонбони, три долара и ключовете ми.

— Може би. Или — не му се искаше дори да го произнесе, — или нещо много по-ценно. Могат да те наранят.

Не искаше да каже „да те изнасилят“. Не на това невинно личице, което го гледаше със смешна усмивка.

— Слушай — продължи той, — не го прави повече, заради мене.

После сви вежди, бръкна в джоба си, взе оттам портфейла си и извади от него една съвсем нова банкнота от сто долара. Подаде я на Аманда със сериозно лице, а нейните очи се разшириха от изненада.

— Какво правиш?

— Това е твоят фонд за пързалката. Настоявам отсега нататък да идваш тук. И когато фондът се изчерпи, искам да ми кажеш, за да ти изпратя още. Това да си остане само между нас двамата, млада госпожице, но не искам да се пързаляш повече в Централния парк. Ясно ли е?

— Да, сър. Но Алекс, ти си луд! Сто долара!

После се ухили до уши и заприлича на десетгодишно момиченце.

— Аай!

И без повече приказки се изправи на пръсти, обви с ръце раменете на вуйчо си, целуна го звучно по бузата и мушна стодоларовата банкнота в платнената си торба. Това, че прие парите, му достави удоволствие, но онова, което не знаеше и което би го разтревожило много, бе, че Аманда ходи на кънки толкова често, че парите щяха да й стигнат само за няколко седмици. А тя би се срамувала да му поиска още. Просто не беше такова момиче. Не беше капризна. Благодарна бе за всичко, което получаваше, но не искаше повече.

Той погледна неохотно часовника си и се наведе към Аманда. Съжалението му веднага се отрази върху нейното лице.

— Боя се, млада госпожице, че трябва да тръгваме.

Тя кимна, без да каже нещо, но се чудеше кога ли ще го види пак. Неговите посещения бяха за нея винаги като сноп слънчеви лъчи. Те и времето, което прекарваше с баба си, правеха живота й малко по-поносим и с много повече смисъл. Вървяха бавно по наклонената алея към Пето авеню и когато стигнаха там, той извика такси.

— Знаеш ли кога ще дойдеш пак, Алекс?

— Не знам, но няма да е след дълго.

Винаги чувстваше болка и угризение на съвестта, когато се разделяше с Манди. Като че е трябвало да направи нещо повече за нея и се упрекваше, че не е. Но колко можеше да направи той? Можеше ли да замести един заслепен и един безчувствен родител? Да даде на детето онова, което не бе получило в течение на почти седемнайсет години. Въпреки дребния си ръст тя не бе вече дете, дори Алекс не можеше да го отрече. Аманда беше изключително хубаво младо момиче. Странно, че тя самата не бе още осъзнала това.

— Ще дойдеш ли за Деня на благодарността?

— Може би — каза той, но забеляза умоляващия й поглед и добави: — Добре, ще се опитам. Но не обещавам.

Бяха вече стигнали до къщата, в която живееше, и Алекс я прегърна, целуна я по бузата, дълго и силно стисна ръката й. Видя, че сълзи блестят в очите й, като се сбогуваха, но когато таксито потегли, тя му махна весело и усмивката й бе озарена от всичките очаквания на нейните шестнайсет и половина години. Винаги му бе мъчно, когато се разделяше с нея. Тя сякаш му напомняше за възможностите, които бе пропуснал, за децата, които той самият нямаше. Щеше да бъде щастлив, ако Аманда бе негова дъщеря. Тази мисъл винаги го ядосваше. Сестра му не заслужаваше такова чаровно дете.

Даде на шофьора адреса на хотела, откъдето взе багажа си, оставен при портиера, и седна отново в таксито, поглеждайки часовника си с дълга и уморена въздишка.

— Летище „Кенеди“, моля.

Почувства, че ще бъде добре да се прибере вкъщи. Бе прекарал в Ню Йорк само два дни, но те го бяха изтощили. Разговорът с Рафаела предната вечер го беше оставил тъжен и самотен. Служебната си работа бе свършил добре, но емоционалното напрежение, което усещаше, като пътуваха бавно към центъра на града, засенчваше всичко. Облегнат на седалката, той мислеше все по-малко за Аманда и все повече за Рафаела. Изпитваше съжаление към нея, но и гняв. Защо настояваше, че трябва да бъде вярна на съпруг, който можеше да й бъде дядо и вече бе полумъртъв? Нямаше никаква логика в това. Беше безумие… Спомни си израза на лицето й, когато го напусна предната вечер. Вчера. Бе я видял едва, вчера. И внезапно, с необясним изблик на ярост, той се запита защо трябваше да проявява разбиране, защо трябваше да приеме казаното от нея. „Отивай си“ — това му бе рекла тя всъщност. Но той реши да не се подчинява. Реши внезапно. Изведнъж.

— Шофьор! — Алекс се огледа, като че се бе събудил току-що. Бяха на 99-а улица по Ийст Ривър Драйв. — Откарайте ме в хотел „Карлайл“.

— Сега ли?

— Сега! — и Алекс кимна решително.

— Не на летището?

— Не.

По дяволите! Винаги можеше да преспи в апартамента на майка си, ако изпусне самолета за Сан Франсиско. Тя бе отишла в Бостън за уикенда, за да участва в представянето на новата си книга. Заслужаваше да се опита още веднъж, само да я види. Ако е там. Ако се съгласи да слезе долу при него. Ако…

 

 

В своята стая в „Карлайл“ Рафаела се бе изтегнала на голямото двойно легло в розов сатенен пеньоар над бельо от кремава дантела. За първи път от много време, сякаш от векове, бе сама. Преди малко се бе сбогувала с майка си, леля си и братовчедките, които навярно вече бяха на летището, за да отлетят за Буенос Айрес. Щеше да се върне в Сан Франсиско утре сутринта, а тази вечер можеше да си отдъхне в „Карлайл“ и да не прави нищо. Нямаше нужда да бъде чаровна, приятна, търпелива. Нямаше нужда да бъде преводачка на роднините си в дузина елегантни магазини. Нямаше нужда да им поръчва ядене в ресторанта, нито да тича по покупки с тях из града. Можеше просто да полежи, да почете и да се отпусне, а след малко келнерът, който обслужва етажа, щеше да й донесе вечеря в стаята. Щеше да хапне сред самотен разкош в хола на апартамента, в който отсядаше винаги. Огледа стаята, както бе полегнала, със смесено усещане на изтощение и радост. Приятно бе да не чува брътвежа им и да не е принудена да се прави на заинтересована, да се преструва, че е щастлива. Откакто бе пристигнала тук, не бе имала нито една минута за себе си. Но нали така бе винаги? В това се състоеше същността на нейния живот.

Не й се полагаше да бъде сама. Никога. Не такава бе ролята на жената. Жената трябваше да бъде винаги обкръжена, пазена, закриляна. Освен, разбира се, ако се налагаше да пренощува сама в хотела, както сега, преди да се върне в Сан Франсиско на другата сутрин. Щеше да остане в стаята си, да си поръча храна тук, а на следния ден лимузина щеше да я откара на летището. Все пак човек трябва да бъде предпазлив, напомни на себе си тя с горчивина, защото ако не си, ето какво се случва. Както хиляди пъти през последните четирийсет и осем часа мислите й се върнаха към Алекс, към лицето му, към погледа, към широките рамене, към меката коса — ето какво се случва. Непознати те заговарят в самолета. Отиваш на обед с тях. Сядаш на чашка. Забравяш задълженията си. И се влюбваш.

Тя си напомни още веднъж, че вече е взела решението си, като се утешаваше, че е постъпила правилно, и си наложи да мисли за други неща. Няма никаква причина да продължава да мисли за Алекс Хейл, каза си тя. Абсолютно никаква. Няма да го види никога повече. Няма да се сближава с него. А декларацията му пред нея предишната вечер бе само сляпо увлечение на един глупав мъж. Глупав и дързък. Как можеше да очаква, че тя ще продължи да се среща с него? Какво го караше да мисли, че тя иска да започне връзка с него? Продължаваше да си представя лицето му и както бе легнала, се запита дали майка й бе правила някога нещо подобно. Беше ли срещала човек като Алекс? А другите жени в Испания, които познаваше? Изглеждаха напълно доволни от своя самотен живот, от това, че постоянно харчат пари, купуват си скъпоценности, кожи, рокли, ходят на гости, макар че живеят заобиколени само от жени, зад грижливо охранявани стени. Какво ставаше с нея? Защо изведнъж бе почнала да се дразни от тези традиции? А други жени, които беше срещала в Париж, Мадрид и Барселона, ходеха по приеми, забавляваха се, очакваха празнични събития и така минаваха годините.

Те имаха още и деца… деца… Сърцето й винаги се свиваше, когато си помислеше за бебета. От години не можеше да мине край бременна жена, без да й се приплаче. Никога не бе казвала на Джон Хенри колко й бе мъчно, че нямат деца. Но предполагаше, че той го знае. Затова бе толкова щедър към нея, глезеше я и като че все повече я обикваше.

Рафаела затвори очи и седна в леглото, загърната в пеньоара, ядосана, че остави мислите си да текат в тази посока. Сега бе свободна от този живот — още една нощ, още един ден. Нямаше защо да мисли за Джон Хенри, за болките му, за ударите му, нито за онова, което ще й се случи, докато той умре. Нямаше защо да мисли какво пропуска и какво бе пропуснала досега. Нямаше смисъл да мечтае за приеми, на които няма да отиде, за хора, които няма да срещне, за децата, които никога няма да има. Животът й бе предопределен. Такава бе съдбата й, пътят й, задълженията й.

Избърса с ръка една сълза на бузата си и си наложи да вземе книгата, която бе до нея на леглото. Беше романът на Шарлот Брандън, купен на летището; книгите прогонваха тъкмо такива мисли, каквито я гнетяха сега. Докато ги четеше, в ума й витаеха само техните оплетени истории. Те бяха единственият й пристан, и то от години. С тиха въздишка тя и този път отвори книгата благодарна, че Шарлот Брандън още успяваше да пише по два романа на година. Понякога Рафаела ги препрочиташе. Повечето от книгите й бе чела поне по два-три пъти. Случваше се да ги чете на различни езици. Но сега бе прелистила едва две-три страници, когато телефонът иззвъня, вмъквайки се в света, където бе избягала от себе си.

— Ало?

Изненада се, че някой я търси. Майка й вече трябваше да е в самолета, а от Сан Франсиско не й се обаждаха никога, освен ако не станеше нещо много лошо. Сутринта се бе обаждала на Джон Хенри и сестрата й каза, че той е добре.

— Рафаела?

В първия миг не позна гласа, после сърцето й изведнъж заби силно.

— Да?

Той едва я чуваше.

— Аз извинявай помислих си… дали не бих могъл да те видя. Знам, че ми обясни всичко снощи, но просто си помислих дали не бихме могли да поговорим по-спокойно и… да бъдем само приятели.

Неговото сърце биеше също тъй силно, както и нейното. Ами ако каже, че не иска да го види? Изведнъж мисълта, че може да не я види никога вече, му се стори непоносима.

— Аз… Рафаела — тя не отговаряше и той се изплаши, че е затворила телефона. — Там ли си?

— Да.

Тя почти не можеше да говори. Защо правеше това? Защо й се обаждаше сега? Тя се бе примирила със своите задължения, с отговорността си, защо трябваше да я измъчва така жестоко?

— Тук съм.

— Мога ли, можем ли… мога ли да те видя? Аз тръгвам за летището след няколко минути. Реших само да поспра и да те видя, ако може.

Наистина искаше само това. Да поговори с нея още веднъж, преди да хване последния самолет.

— Ти къде си? — смръщи тя вежди в учудване.

— Долу.

Каза го с такъв смутен и извинителен тон, че Рафаела се засмя.

— Тук, в хотела? — тя се усмихваше. Беше наистина смешен. Като малко момченце.

— Какво казваш?

— Алекс, не съм облечена.

Но това бе незначителна подробност. Изведнъж и двамата почувстваха, че той е победил. Макар само за няколко минути. Но бе победил.

— Какво от това? Все ми е едно, дори и да си загърната с пешкир Рафаела?

Дълго мълчание настъпи между тях, после той чу отдалеч, че се звъни на вратата на апартамента.

— Майка ти ли идва?

— Едва ли. Тя току-що замина за Буенос Айрес. Мисля, че ми носят вечерята.

След миг вратата на апартамента бавно се отвори и келнерът вкара в стаята тежка маса на колелца. Тя му даде знак, че ще разпише сметката, сложи подписа си и се върна към телефонния разговор.

— Какво да направим? Ти ли ще слезеш долу, или аз трябва да се кача горе и да чукам на вратата ти? Или да се маскирам като келнер? Какво ще кажеш?

— Алекс, стига — после гласът й отново прозвуча сериозно. — Казах ти снощи всичко, което имах да казвам.

— Не, не си. Не ми обясни защо се чувстваш така…

— Защото обичам съпруга си — тя стисна очи, за да не се поддаде на чувството, което бе почнала да изпитва към него. — И нямам никакъв избор.

— Това не е вярно. Имаш много възможности. Всички ги имаме. Понякога не ги искаме, но те съществуват. Разбирам чувствата ти и ги уважавам. Но не можем ли поне да си говорим? Слушай, ще стоя до вратата. Няма да те докосна. Обещавам. Искам само да те видя. Рафаела… моля те!

Очите й се изпълниха със сълзи, тя си пое дълбок дъх, за да му каже, че трябва да си върви, че няма право да постъпва така с нея, че не е честно, но внезапно, без сама да знае защо, тя кимна:

— Добре. Ела горе. Но само за няколко минути.

Като остави слушалката, ръката й трепереше, чувстваше се така замаяна, че затвори очи.

Не бе успяла дори да облече нещо, когато на вратата се позвъни. Тя само пристегна пеньоара си и приглади коса. Беше я пуснала — дълга и тежка — на раменете си и сега изглеждаше много по-млада, отколкото с елегантния кок. Поколеба се доста дълго до вратата, преди да я отвори, и си каза, че все още може да не го пусне да влезе. Но вместо това отключи и остана неподвижна, загледана в красивия мъж на прага. Той също стоеше безмълвен, после тя отстъпи една крачка назад и му даде знак да влезе. На лицето й нямаше усмивка, само сериозните й очи го проследиха, като влизаше в стаята.

— Здравей! — гласът му бе нервен, а видът момчешки, докато стоеше до вратата, загледан в нея. — Благодаря, че ми позволи да се кача. Знам, че е малко неудобно, но трябваше да те видя.

Гледаше я и се чудеше защо всъщност бе дошъл. Какво щеше да й каже? Какво можеше да й каже, освен че всеки път, като я види, се влюбва все повече в нея? А когато не я виждаше, тя го преследваше като дух, без който не би могъл да живее. Но той просто кимна и каза:

— Благодаря.

— Няма защо — гласът й бе много тих. — Искаш ли да хапнеш нещо?

Посочи огромната маса на колелца, но той поклати глава.

— Благодаря. Вечерях с племенницата си. Но не искам да прекъсвам твоята вечеря. Защо не седнеш да се храниш?

Тя само се усмихна.

— Вечерята може да почака.

След кратко мълчание Рафаела въздъхна и бавно пресече стаята. Погледна към улицата разсеяно и после се обърна към него:

— Алекс, съжалявам. Дълбоко съм трогната от твоите чувства, но не мога да направя нищо.

Гласът, който му говореше, бе сякаш глас на самотна принцеса, която винаги помни своите височайши задължения и съжалява, че не може да постъпи по друг начин. Всичко в нея бе аристократично — стойката й, изражението, начинът, по който бе застанала. Дори в розовия сатенен пеньоар Рафаела Филипс бе царствена от главата до петите. Единствено острата болка, скрита в очите й, му подсказваше, че тя е обикновено човешко същество.

— А какво ще кажеш за твоите чувства, Рафаела? Какво ще кажеш за себе си?

— Какво да кажа? Аз съм такава, каквато съм. И не мога да се променя. Съпруга съм на Джон Хенри Филипс. Вече почти петнайсет години. И трябва да живея като такава, Алекс. И винаги ще бъде така.

— И колко от тези години е бил той… в състоянието, в което е сега?

— Повече от седем.

— Това задоволява ли те? Да се убеждаваш, че изпълняваш едно задължение? Утеха ли е това за изгубената ти младост? На колко години си сега? На трийсет и две? Живееш по този начин, откакто си станала на двайсет и пет, Рафаела. Как можеш да правиш това? И да продължаваш.

В отговор тя бавно поклати глава, а очите й преливаха от сълзи.

— Трябва да го правя. Това е всичко. Няма значение.

— Има значение, разбира се. Как можеш да говориш така? — той се приближи към нея и я погледна нежно. — Рафаела, става дума за живота ти.

— Но аз нямам избор, Алекс. Това е, което не разбираш. Вероятно начинът, по който майка ми живее, е по-добър. Може би в това е смисълът му. Така не съществуват изкушения. Никой няма възможност да се приближи достатъчно, за да те принуждава да правиш избор. И няма нужда да избираш.

— Съжалявам, че всичко е тъй болезнено. Но защо изобщо трябва да се прави избор? Защо трябва да говорим за всичко това сега? Не можем ли да бъдем просто приятели — ти и аз. Няма да искам нищо от тебе. Но можем да се срещаме като приятели, например да обядваме заедно.

Това беше илюзия и той го знаеше, Рафаела също.

— Според тебе колко може да продължи това, Алекс? Знам какво чувстваш, а ти знаеш, че и аз чувствам същото.

Нещо в сърцето му се преобърна при тези думи, искаше му се да я вземе в прегръдките си, но не посмя.

— Нима можем да забравим това, да се преструваме, че не съществува?

Лицето му говореше, че е невъзможно.

— Мисля, че трябва да го направим — после тя добави с тънка, смела усмивка: — Може би ще се срещнем отново след няколко години.

— Къде? В семейния ви дом в Испания, когато те заключат отново? Кого лъжеш Рафаела?

Алекс се приближи до нея, сложи леко ръце върху раменете й, а тя вдигна към него огромните си и тъжни черни очи, които той тъй много обичаше.

— Рафаела, хората цял живот търсят любовта, желаят я, нуждаят се от нея, дирят я, но в повечето случаи не я намират. Ала понякога, много рядко, тя сама идва при тебе, хвърля се в ръцете ти, чука на вратата ти и казва: „Ето ме, вземи, аз съм твоя.“ А когато тя дойде, можеш ли да я изгониш? Да й кажеш: „Не сега, може би по-късно.“ Как смееш да поемеш този риск, като знаеш, че тази възможност може да не се повтори никога?

— Да се възползвам от тази възможност понякога е лукс, който човек не може да си позволи. Точно сега аз не мога да си го позволя. Няма да бъде правилно и ти го знаеш.

— Не го знам. Ако си позволиш да ме обичаш, от какво ще лишиш съпруга си? Какво ще се промени за него в сегашното му състояние?

— Възможно е да се промени — очите й не се отделяха от Алекс и неговите ръце бяха все още на раменете й. Стояха един срещу друг в средата на стаята. — Много нещо може да се промени, ако стана безразлична към нуждите му, ако не следя дали получава необходимите грижи, ако се свържа с тебе и го забравя. Това би го убило. Не бих могла да го изоставя така.

— Никога не бих искал такова нещо от тебе. Никога. Нима не разбираш? Казах ти, че уважавам твоето отношение към него, уважавам това, което вършиш, и това, което си и което чувства. Всичко това го разбирам. Казвам ти само, че имаш право на нещо повече, както и аз. И не е нужно да се променя нищо между тебе и съпруга ти. Кълна ти се, Рафаела. Искам само да споделя с тебе нещо, което и двамата нямаме, а може би и никога не сме имали. Доколкото разбирам, ти живееш във вакуум. Аз също. При това — отдавна.

В болезнения поглед на Рафаела все още прозираше решението и.

— А откъде знаеш, че между нас може да има нещо, Алекс? Чувството ти може да е само илюзия, мечта. Ти не ме познаваш. Всичко, което си мислиш за мене, е просто фантазия.

Но сега той поклати глава и наведе устни нежно към нейните. За миг усети, че тя се вдървява, но ръцете му я обгърнаха тъй бързо и тъй здраво, че тя не можа да се отдръпне, а вече и не искаше. Вкопчи се в него, сякаш бе последният мъж, останал на земята, и цялото й тяло започна да пулсира със страст, каквато не бе изпитвала. После, задъхана, тя се отскубна от него и поклати глава, като се обърна настрана.

— Не, Алекс. Не! — изви лице към него с пламтящ поглед. — Не! Недей! Не ме изкушавай с това, което не мога да имам. Не мога и ти го знаеш — обърна се, с приведени рамене и очи, пълни със сълзи. — Моля те, отивай си!

— Рафаела…

Тя бавно обърна към него смутеното си лице, големите й очи изпъкваха на строго очертания й профил. А после той видя как тя сякаш се разтапя пред очите му. Пламъкът от погледа й изчезна, тя притвори клепачи за миг и пристъпи към него, ръцете й го обгърнаха, устните й жадно търсеха неговите.

— Скъпа моя, обичам те… обичам те…

Думите му бяха нежни, но настойчиви, а тя го притискаше към себе си и го целуваше с цялата си потискана повече от седем години любов. После, без да мисли, той смъкна розовия сатенен пеньоар от раменете й и коленичи целувайки тялото й, докато тя стоеше пред него като богиня, която той обожаваше от първия момент, от онзи, в който я бе видял разплакана на стълбите. Това бе жената, за която бе мечтал, от която се нуждаеше и в която се бе влюбил почти от пръв поглед. Той я държеше в ръцете си и я галеше, а Рафаела знаеше, че му се отдава с цялото си сърце. Дълго, дълго останаха там, целувайки се, докосвайки се, държейки се един за друг, милвайки телата си. Тя усети, че краката и се огъват, а той в миг я понесе в ръцете си, оставяйки розовия сатенен пеньоар на килима зад тях. Влезе бавно в спалнята и я постави на леглото.

— Рафаела?

Той произнесе името й като въпрос и тя бавно кимна, усмихвайки се колебливо, докато той изгаси лампата, бързо се съблече и легна до нея.

Докосваше я жадно отново с уста и с ръце, а на Рафаела й се струваше, че това не би могло да се случи, че не може да бъде истина, и с непознато досега влечение тя му се отдаде, тялото й се извиваше, пулсираше и трептеше с желание, за каквото не би могла и да мечтае. Алекс й отговаряше със същата жар, проникваше дълбоко в нея, до дъното на душата й, ръцете им бяха преплетени, краката им сякаш принадлежаха на едно тяло, устните им не се разделяха, слети в безкрайна целувка, докато изведнъж дойде сублимният момент и двамата едновременно потръпнаха.

После останаха да лежат тихо един до друг на бледата светлина на лампата, а Алекс гледаше жената, която знаеше, че обича. Но в един миг почувства внезапно страх. Какво бе направил и какво щеше да прави тя сега? Нямаше ли да го намрази? Или всичко щеше да свърши? Но като видя, че от очите й струи топлина, той се успокои, че това не е краят, а началото, и както я наблюдаваше, тя се наведе още по-близо до него, целуна го леко по устните и прекара ръка бавно по гърба му. Цялото му тяло гореше и той я целуна пак, а после легна настрани и я загледа.

— Обичам те, Рафаела — думите бяха казани тъй тихо, че само тя би могла да ги чуе, и леко кимна, а усмивката достигна до очите й. — Обичам те — повтори той и усмивката й се разшири.

— Знам. И аз те обичам — тя говореше също тъй тихо и изведнъж той я притегли отново, стисна я здраво в ръцете си, за да не може никога да го напусне. Като че го разбра, защото го прегърна по-силно.

— Всичко е добре, Алекс… шшт… всичко е добре.

След няколко минути ръцете му започнаха отново да я галят.