Даниел Стийл
Вината на Рафаела (21)

XXI

— Аманда? — прозвуча в къщата гласът на Рафаела, докато затваряше вратата след себе си. Беше четири часът, но тя знаеше, че Аманда трябва да се е върнала от училище. В месеците, откакто Аманда се бе установила да живее при Алекс, Рафаела бе възприела навика да наминава следобедите и преди Манди да се е върнала от часовете си, да разтреби къщата, да й приготви закуска, да седне спокойно на слънце в градината и да чака момичето да се прибере. Понякога те дълго разговаряха за онова, което им се струваше важно, сегиз-тогиз Манди разказваше по нещо смешно за Алекс, а напоследък Рафаела й показваше черновите за детската книжка, която бе започнала да работи след Коледа. Вече се бе занимавала с това пет месеца и се надяваше окончателният вариант да е готов, преди да замине за Испания през юли.

Но днес не беше донесла ръкописа си, а една книжка на списание „Тайм“. На корицата имаше снимка на Кей Уилард, а заглавието отдолу бе „Белият дом през 1992… 96… 2000?“. Рафаела бе прочела статията внимателно и я взе със себе си, когато дойде да види върнала ли се е Манди от училище. Дневните й посещения в къщата на Вайехо лека-полека бяха зачестили и Манди вече я очакваше всеки ден. Обикновено идваше, докато Джон Хенри спеше следобед. А напоследък той спеше все по-дълго и по-дълго, така че накрая трябваше да го събуждат в шест за вечеря.

— Аманда? — Рафаела остана мълчалива един дълъг миг — тъмната й коса бе мушната в спретнатата сламена мека шапка, бе облечена в изящно скроен кремав ленен костюм. — Манди? — За миг й се стори, че чу шум, докато бавно се качваше по стълбите.

Чак на третия етаж Рафаела я откри седнала на един от плетените столове в спалнята си, подвила крака под себе си, опряла брадичка върху коленете, загледана мрачно през прозореца.

— Аманда? Скъпа! — Рафаела седна на леглото със списанието и бежовата чанта от гущерова кожа под мишница. — Да не е станало нещо в училище? — Тя посегна да поеме ръката на момичето през леглото. Тогава Аманда бавно се обърна с лице към нея, а погледът й веднага падна върху списанието под мишницата на Рафаела.

— Виждам, че и ти го четеш.

— Кое? Статията за майка ти ли? — Шестнайсетгодишната хубавица кимна. — За това ли си разтревожена? — беше крайно необичайно за Манди да не изтича по стълбите, дочула гласа й, със смях и разкази за събитията от училищния ден. Но сега момичето само кимна отново. — Не мисля, че публикацията е лоша.

— Освен че нищо в нея не е вярно. По дяволите, прочете ли частта за моята ужасна автомобилна катастрофа миналата зима и за бавното ми възстановяване по слънчевото западно крайбрежие, докато майка ми идва да ме вижда във всеки свободен от работа момент? — тя погледна гневно и нещастно към Рафаела. — По дяволите, просто се радвам, че не е припарвала тук от Коледа. — Всъщност тя не би имала много голям избор. След едничкото й катастрофално посещение Алекс бе напълно подготвен да й каже да се маха, но Кей така и не се появи. След първите няколко месеца тя почти не бе се обаждала. — Боже, Рафаела. Тя е такава кучка и аз я мразя!

— Не, не е така. Може би с течение на времето двете ще започнете да се разбирате повече — Рафаела не знаеше какво друго да каже. Тя поседя кротко с нея, а после докосна нежно ръката й. — Искаш ли да излезем на разходка?

— Не ми се ще.

— Защо не?

Тя сви рамене, очевидно потисната, и Рафаела я разбра. Имаше свои страхове относно Кей Уилард. Повече нищо не бе останало помежду им, но Рафаела винаги съзнаваше, че все още е възможно да стане. Последният разговор на Кей с Алекс бе пропит с повече грозота, но все пак се бе съгласила да остави Аманда, където си беше, засега.

Половин час по-късно Рафаела успя да принуди Аманда да я последва навън, на блесналото майско слънце, и ръка за ръка те слязоха до Юниън стрийт, разгледаха магазините, като накрая спряха за по едно капучино в „Кантата“ — столът до тях бе отрупан с пакети, пълни с приятни глупости.

— Мислиш ли, че Алекс ще хареса афиша? — Аманда погледна Рафаела и двете се разсмяха.

— Сигурна съм. Ще трябва да го закачим в кабинета му, преди да се върне.

Беше голям афиш с жена на сърф в Хавай, какъвто само юноша би харесал. Но важното бе, че пазаруването накара Аманда напълно да забрави майка си, и Рафаела изпита облекчение. Върнаха се вкъщи в пет и половина и Рафаела бързо изостави Аманда, обещавайки й да се върне, както винаги, по-късно вечерта. После пое по краткия път до дома си, като си мислеше как изцяло животът й се беше преплел с Манди и Алекс през последните шест месеца. Беше прекрасна уханна привечер, слънцето отпращаше златни отблясъци във всички прозорци, докато цялото небе на късния следобед засия в мека светлина. Тя бе на половината от пътя до къщи, когато чу автомобилен клаксон зад себе си, обърна се и стресната забеляза черно порше, а после бързо видя и Алекс на кормилото.

Тя спря и дълго остана на мястото си, очите им се срещнаха и задържаха, като че се виждаха за първи път. Колата тръгна бавно след нея, а той усмихнат се облегна на червената кожена облегалка.

— Една разходка, госпожо!

— Не разговарям с непознати.

Никой от тях не продума, докато се гледаха усмихнати. После той леко сбърчи чело.

— Как е Манди? — като че си имаха свое младо момиче сега. То проникваше в мислите им и в малкото време, с което разполагаха за себе си. — Тя видя ли статията в „Таим“?

Рафаела бавно кимна, а лицето й стана по-сериозно, като доближаваше колата.

— Дойде си от училище още сутринта, Алекс. Не знам какво да й говоря. Става все по-гневна към майка си — той кимна, а тя се намръщи и го загледа разтревожено. — Какво ще й кажем за юли?

— Нищо засега. Можем да й кажем по-късно.

— Колко по-късно?

— Ще й кажем през юни — но и той изглеждаше разтревожен.

— Ами ако не отиде?

— Ще трябва. Поне този път — после той въздъхна. — Само след една година ще стане на осемнайсет, дотогава можем и да коткаме малко Кей. Едно съдебно дело ще нарани всички ни сега. Ако Манди се примири с това единствено посещение, ще можем да запазим мира. Знаеш ли, като се има предвид, че това за нея е изборна година и тя си мисли, че Аманда е от такова значение, за да спечели изборите, цяло чудо е, че не е поръчала да я отвлекат и да си я върнат вкъщи. Навярно трябва да сме благодарни и за малките неща.

Рафаела го погледна в очите.

— Манди не би останала с майка си, ако тя я бе принудила да се върне.

— Затова навярно не е и опитала. Но нищо не можем да направим за това лято. Просто трябва да отиде.

В отговор Рафаела само кимна. Беше нещо, за което се бяха разбрали още преди месец. Аманда трябваше да си отиде вкъщи при майка си за четвърти юли, да прекара един месец с нея в лятната им вила на Лонг Айлънд, а после да замине в Европа с баба си за целия август, преди да се върне в Сан Франсиско за следващата учебна година.

Алекс бе сметнал за голяма своя победа решението на Кей момичето да се върне в Сан Франсиско, но знаеше как племенницата му ще избухне при перспективата да отиде при майка си. Той се бе свързал с психиатъра на Манди, който мислеше, че тя ще може да понесе конфронтацията с майка си, а също и че психологическите поражения от изнасилването са преодолени. Всички знаеха, че й предстои да премине през гневен пристъп при мисълта, че ще напусне Алекс и ще се върне вкъщи при Джордж и Кей. Рафаела възнамеряваше да отлети с нея на изток и да се разделят в Ню Йорк, където тя самата щеше да прекара нощта в „Карлайл“, преди да отлети за седмица до Париж и за още две до Испания. Беше нейното ежегодно пътуване при родителите й и възможност да прекара няколко дни в Санта Еухения. А тази година всичко това означаваше повече за нея, отколкото преди. Тя смяташе да покаже окончателния вариант на детската си книга на всичките си малки братовчеди и едва изчакваше да види как ще я приемат. Просто щеше да преведе направо приказките на испански. Правила го бе и друг път с книги, които донасяше от Щатите. Но тази година беше по-важна, защото приказките бяха нейни собствени, и ако децата ги харесваха, тя щеше да изпрати сборника на посредника на Шарлот и да види дали някой ще ги откупи през есента.

Когато Рафаела го погледна, той й се усмихна.

— Какво толкова смешно има, Александре?

— Ние — сега той й се усмихна по-нежно и очите му грейнаха с топла светлина. — Гледай как разискваме за нашата дъщеря ученичка — той се поколеба за малко, а после посочи към празната седалка до себе си. — Искаш ли да влезеш за минутка? — тя се поколеба за малко, като погледна часовника си, а после разсеяно се огледа да види дали наоколо няма някой от познатите й.

— Наистина би трябвало да си отида… — Искаше да бъде с Джон Хенри, когато му даваха подноса в шест часа.

— Няма да те насилвам — но очите му бяха толкова нежни, лицето му така красиво, а и не бяха оставали за миг сами от толкова отдавна. Изглеждаше, като че ли Аманда е постоянно с тях. А когато тя се качваше на горния етаж в полунощ, имаха толкова малко време, преди Рафаела да си тръгне. Тя се усмихна и кимна.

— Да, много ще се радвам.

— Имаме ли време за една бърза обиколка?

Тя кимна отново с чувството, че е палаво дете, а той веднага включи на скорост и потегли, засили надолу по хълма към ускорения трафик на Ломбард стрийт, а после в залесения уединен участък на Пресидио, покрай водата, докато накрая спряха до малката крепост под моста Голдън Гейт при Форт Пойнт.

Над тях трафикът се движеше бързо през моста към Марин Каунти. По водата имаше платноходки, един ферибот, няколко малки моторници, а свежият бриз разроши косата на Рафаела, щом тя си свали сламената шапка.

— Искаш ли да излезем? — той я целуна, тя кимна и двамата излязоха навън един до друг — и двамата тъмнокоси, високи и красиви, хванати за ръце и взрени в брега. За малко Рафаела се почувства много млада, докато стоеше там и си мислеше за месеците, споделени с него. Бяха станали много близки и прекарваха толкова нощи заедно, в които шептяха, говореха, стояха край огъня, любеха се, изтичваха в кухнята в два сутринта да правят омлети, сандвичи или млечни шейхове. Те имаха толкова много и все пак толкова малко… толкова малко време и такава безкрайна надежда. Докато стояха един до друг, взрени в залеза, огряващ лодките, Рафаела се обърна да погледне Александър, като се чудеше дали някога ще имат повече. Няколко минути, час, часовете преди изгрева — откраднати мигове и никога повече от това. Дори детето, което гледаха заедно, бе само взето на заем и след година щеше да си отиде. Тя вече си мислеше за кой колеж да подаде документи, а Рафаела и Алекс се измъчваха, като усещаха загубата, преди да ги е засегнала, тъй като желаеха Аманда да е с тях още много, много години.

— За какво си мислеше току-що, Рафаела? — той я погледна нежно и махна внимателно косата от очите й.

— За Аманда — тя се поколеба, после целуна ръката, която премина край устните й. — Бих искала да си беше наша.

Той тихо кимна.

— Също и аз — искаше му се да й каже, че някой ден, след някоя година, ще имат други, собствени деца. Но не й каза, тъй като знаеше как я боли, че няма деца. Това бе тяхна постоянна тема — вината й, че му пречи да се ожени за друга и да има свои деца.

— Надявам се, че ще й е добре това лято — те тръгнаха бавно по края на пътя, а водата плискаше към тях, като почти ги достигаше.

Тогава той се обърна към нея:

— Надявам се, че и ти ще си добре — не бяха говорили много за това, но след шест седмици и тя заминаваше за Испания.

— Ще бъда — спряха се и тя стисна здраво ръката му. — Ще ми липсваш ужасно, Алекс.

Той я притегли към себе си.

— И ти ще ми липсваш. Боже… — той се замисли за миг. — Не знам какво бих правил без тебе — така бе привикнал да я вижда всяка вечер, че сега не можеше да си представи живота без нея.

— Ще отсъствам не повече от три седмици.

— За мене това ще е вечност, особено като и Манди няма да я има.

— Може пък за разнообразие да свършиш и малко работа.

Той й се усмихна нежно и те се целунаха, докато лодките бавно ги подминаваха, а после тръгнаха ръка за ръка. Разхождаха се още половин час, а след това със съжаление се върнаха в колата. Беше приятен завършек на златния следобед, а когато той я остави на две пресечки от дома й, тя докосна леко устните му с върховете на пръстите си и му изпрати въздушна целувка, преди да слезе от колата.

Тя погледна как той потегли към Вайехо и се усмихна сама, докато отминаваше последните две пресечки към къщи. Беше невероятно как животът й се бе променил през последните седем месеца, откакто бе срещнала Алекс. Бе се променил неуловимо, но значително. Тя бе станала любовницата на красив и чаровен млад адвокат; „любимката“, както, Шарлот й казваше, на писателка, от която винаги се бе възхищавала; повече от майка на прекрасно седемнайсетгодишно момиче; чувстваше се, като че домът й е къщата на Вайехо със смешната обрасла градинка и тухлената кухня, изпълнена с медни съдини. И все пак, в същото време, тя си бе тази, която винаги бе била, госпожа Джон Хенри Филипс, родената във Франция, съпруга на известен финансист, дъщерята на френския банкер Антоан дьо Морне-Мал. Заминаваше, както винаги, за Санта Еухения да види майка си, правеше всичко както винаги и все пак в живота й сега имаше толкова повече, той бе толкова по-богат, по-цялостен, различен и щастлив. Тя се усмихна сама, като зави на последния ъгъл преди къщата. Това, което правеше, не нараняваше Джон Хенри, успокои се тя твърдо, като пъхаше ключа си във входната врата. Бе прекарала с него няколко часа сутринта, гледаше медицинските сестри да са внимателни и грижливи, храната му да е от тази, която харесва, и му четеше поне по един час всеки ден. Но разликата беше, че сега имаше толкова много неща в повече.

След сутрините с Джон Хенри тя прекарваше два или три часа в стаята си, работейки върху детската книга, която щеше да покаже най-напред на децата в Испания. И към четири часа всеки следобед бавно тръгваше към Вайехо, докато Джон Хенри си поспиваше. Тя почти винаги успяваше да стигне до къщата преди Аманда, така че момичето се завръщаше при човек, когото обичаше, а не й се налагаше да стои сама. Често и Алекс се връщаше тъкмо преди Рафаела да е поела към собствената си къща. Те се целуваха и поздравяваха като нормални съпрузи и единствената разлика бе, че трябваше бързо да бяга, за да прекара още час-два с Джон Хенри — да побъбрят, ако му се говореше, да му разкаже нещо смешно, да му обърне инвалидната количка така, че да вижда лодките в залива. Винаги вечеряха — заедно, само че вече не използваха столовата. Джон Хенри се хранеше в леглото, на поднос. И след като се убедеше, че той е добре устроен, че сестрата е поела задълженията си и че къщата е притихнала, тя изчакваше в стаята си половин час, а после излизаше.

Почти сигурна бе, че прислужниците таяха подозрения за излизанията й, но никой не смееше да спомене нощните й отсъствия, а звукът от затварящата се врата в четири или пет сутринта бе нещо, което изобщо не се разискваше. Рафаела най-накрая бе намерила начин на живот, който можеше да се живее, след осем години нетърпима самота и болка, и това бе живот, в който никой не страдаше, нито биваше нараняван, в който самата тя не причиняваше на никого болка. Джон Хенри нямаше да научи никога за Алекс, а между нея и Алекс съществуваше нещо, което и за двамата бе много важно. Единственото, което понякога я безпокоеше, бе казаното от Кей преди толкова време — че тя пречи на Алекс да срещне човек, който би му дал повече. Но той я бе уверил, че тъкмо това иска, а вече и Рафаела знаеше, че прекалено много го обича, за да се откаже от него.

Докато тичаше по стълбите към спалнята си, тя вече намисли какво да облече. Току-що бе купила от „И. Манев“ тюркоазна копринена рокля и съчетана с нежната й кожа и тъмните й коси, тя й стоеше чудесно. Рафаела я облече и сложи обици с диаманти и тюркоаз на ушите си.

Когато почука на вратата и я отвори, видя Джон Хенри с подноса пред него, изправен на възглавниците си. Бе закъсняла само десет минути. Видът му — хлътнали очи, сбръчкано лице, едната страна на лицето провиснала немощно, едното око полузатворено, а дългото тяло и слабите ръце превити и крехки — изведнъж я накара да се закове на мястото си до вратата. Имаше чувството, че не го е виждала много отдавна. Той, изглежда, като че бавно бе започнал да губи слабата си връзка с живота, която го бе крепила почти осем години.

— Рафаела? — той я изгледа странно, след като произнесе думата не съвсем ясно, както говореше през последните осем години, а Рафаела се взря в него почти изненадана и отново си спомни за кого е омъжена, какви са задълженията й и колко далече се намира от мечтата си някога да бъде съпруга на Алекс.

Тя се обърна да затвори тихо вратата след себе си, като с едната си ръка избърса сълзите от очите си.