Даниел Стийл
Вината на Рафаела (6)

VI

Келнерът в „Четирите сезона“ съпроводи високата привлекателна жена през салона до масата при бара, където сядаше обикновено. Модерният стил на ресторанта беше напълно подходящ фон за колоритната публика, която го посещаваше денем и нощем. Като отиваше към масата си, жената се усмихваше, кимаше, обръщаше се към приятели, които прекъсваха разговора си, за да й махнат с ръка. Шарлот Брандън бе редовна посетителка тук. Идваше да обядва в ресторанта като в свой клуб; високата й тънка фигура се движеше свободно в познатата обстановка, снежнобялата й коса се показваше изпод тъмната шапка от норка, която й стоеше много добре и отговаряше на елегантното палто от същата кожа над тъмносиня рокля. Носеше обици от сапфири и диаманти, а на тинята й висяха три реда големи и красиви перли; на лявата й ръка имаше само един сапфир, който бе купила за петдесетия си рожден ден, след като бе издала петнайсетата си книга. Предишният й роман бе продаден в три милиона екземпляра — затова бе решила сама да си направи подарък и си купи пръстена.

Все още се учудваше, че нейната кариера бе започнала след смъртта на съпруга й, загинал при самолетна катастрофа. Тогава бе постъпила на работа за първи път — да издирва материали за една много скучна рубрика, която самата тя не харесваше. Но това, което я привличаше — и тя го откри много скоро, — бе писането. Когато започна да пише първия си роман, почувства, че най-после си е намерила мястото. Първата книга бе посрещната сравнително добре, втората бе имала още по-голям успех, а третата бе станала незабавно бестселър. Оттогава досега бе работила усилено, но всичко вървеше добре и с всяка изминала година, с всяка нова книга все повече се увличаше в работата си. Вече от години истинско значение за нея имаха само книгите й, децата и внучката Аманда.

След смъртта на съпруга в живота й не бе се появила друга сериозна връзка, но постепенно си бе наложила да излиза с мъже. За половин живот бе намерила много близки приятели и топли взаимоотношения, но не бе срещнала никого, за когото да пожелае да се омъжи. Двайсет години се извиняваше с децата, а сега с работата си.

„Аз съм трудна за съвместен живот. Програмата ми е невъзможна. Пиша цяла нощ и спя по цял ден. Бих те подлудила. Няма да ме изтърпиш.“ Извиненията й бяха многобройни, но несериозни. Тя бе извънредно организирана и дисциплинирана жена, способна да планира работните си часове с точността на военен поход. Истината бе, че не искаше да се омъжи повторно. Не можеше да обича другиго след Артър Хейл. Той бе светлината на нейния небосклон и прототипът на половин дузина герои от книгите й: А Александър приличаше толкова много на него, че нещо засядаше в гърлото й всеки път, като го видеше — тъмен и висок, източен, стегнат и красив. Преливаше от гордост, че този необикновено хубав, интелигентен и сърдечен човек е неин син. Съвсем други чувства изпитваше спрямо дъщеря си. Кей винаги събуждаше у нея усещането за някаква неизвестна вина, за някаква грешка. Защо Кей бе станала тъй остра, тъй студена и гневна? Каква можеше да бъде причината? Дългите часове, които майка и отделяше за работата си? Смъртта на баща й? Съперничеството с брат й? У Шарлот винаги се появяваше чувство за несполука, тъга и лоши предчувствия, когато погледнеше тези студени очи, външно подобни на нейните, но никога неизлъчващи радост.

Тя бе тъй различна от Алекс, който в този миг се изправи в целия си ръст пред майка си с искрена веселост в очите и с топла, щастлива усмивка.

— Мамо, изглеждаш прекрасно, бога ми!

Наведе се леко, за да я целуне, а тя му отвърна с бърза прегръдка. За пръв път от няколко месеца идваше в Ню Йорк от Сан Франсиско, но всъщност никога не го чувстваше много далеч. Обаждаше й се често, за да разбере как е, да й разкаже някаква случка, да попита за най-новата й книга или да сподели нещо за последния си процес. Тя имаше постоянното чувство, че има място в живота му, без да се държат прекалено здраво един за друг. Отношенията им я изпълваха с удовлетворение. Тя седна срещу сина си от другата страна на масата и радостта, че го вижда, грееше в очите й.

— Изглеждаш по-добре от всякога — и той я погледна с нескрита гордост.

— Ласкателството, мили мой, е лошо, но приятно нещо. Благодаря ти.

Очите й се оглеждаха в неговите и той й се усмихна широко. На шейсет и две години тя все още беше обаятелна, стройна, грациозна, елегантна, с гладката кожа на жена, почти двойно по-млада.

Козметична операция й бе помогнала да запази красотата на лицето и кожата си, но тя поначало бе прелестна. И тъй като участваше активно — в рекламирането на своите книги, не бе изненадващо, че държеше да изглежда млада. В течение на годините, Шарлот Брандън беше направила голям бизнес. Като авторка тя знаеше, че лицето й е важна част от нейния имидж, също както нейната сърдечност и жизненост. Другите жени я уважаваха и вече три десетилетия тя бе запазила доверието на своите читатели.

— И тъй, какво става с тебе? Мога да кажа, че ти също изглеждаш чудесно.

— Работя. Без никакво прекъсване, всъщност от последната ни среща.

Но както отговаряше на майка си, очите му изведнъж се насочиха към вратата. Бе му се сторило, че вижда Рафаела. Жена с тъмна коса и палто от норка се бе качила по стълбите, но видя, че не е тази, която очакваше, и очите му бързо се върнаха към майка му.

— Очакваш ли някого, Алекс? — тя долови израза на лицето му и се усмихна. — Или просто са ти омръзнали жените в Калифорния?

— Кой има време да се среща с жени? Работя денем и нощем.

— Не би трябвало да е така.

Погледна го тъжно. Не искаше животът му да бъде половинчат. Искаше и двете й деца да получат от него повече, но досега и двамата не бяха намерили онова, което търсеха. Бракът на Алекс с Рейчъл бе излязъл несполучлив, а Кей беше до такава степен погълната от страстта си към политиката, че амбицията засенчваше всичко останало в съществуването й. Понякога, Шарлот си мислеше, че не разбира децата си. Тя все пак бе успяла да има и двете — семейство и кариера, — но й казваха, че сега времената са други, че вече не може да се направи кариера така леко, както бе успяла тя. Имаха ли право, или се самозалъгваха за своите неуспехи? И сега, като наблюдаваше сина си, тя се питаше дали бе щастлив със самотното си съществуване и не искаше ли нещо по-различно. Чудеше се дали има сериозна връзка с жена, която да обича истински.

— Не гледай така разтревожено, мамо — той погали нежно ръката й и даде знак на келнера. — Ще пием ли нещо?

Тя кимна, той поръча две водки с доматен сок и се отпусна усмихнат. Трябваше да й каже. И то сега, в случай че Рафаела дойде навреме. Бе я поканил в един часа, а се срещна с майка си в дванайсет и половина. Разбира се, Рафаела можеше изобщо да не дойде. Смръщи чело за миг, после погледна в дълбоките сини очи на майка си.

— Поканих една приятелка да обядва с нас. Но не знам дали ще успее да дойде.

С момчешки и смутен вид той наведе глава, после отново се вгледа в сините очи.

— Надявам се, че нямаш нищо против.

Но, Шарлот Брандън вече се смееше с младежкия си весел смях, който винаги го караше да се усмихва.

— Не ми се присмивай, мамо.

Смехът й бе все така заразителен и той също се присъедини, отгатвайки по очите й, че това й е забавно.

— Ти си като четиринайсетгодишно момче, Алекс. Извинявай. Кого, за бога, си поканил на обед?

— Просто приятелка. О, по дяволите, една жена — той едва не добави: „Срещнах я в самолета.“

— Твоя приятелка от Ню Йорк ли е?

Въпросите не бяха задавани от любопитство, а приятелски, и Шарлот продължаваше да се усмихва на сина си.

— Не. Живее в Сан Франсиско. Тук е само за няколко дни. Пътувахме с един и същ самолет.

— Това е хубаво. С какво се занимава?

Отпи първа глътка от питието, като се чудеше дали не бе по-добре да не задава въпроси, макар че винаги се интересуваше от приятелите му. Понякога й бе трудно да не говори като майка, но питаше ли прекалено много, той винаги й казваше кротко да престане. Сега го гледаше изпитателно, ала не личеше да му е неприятно. Изглеждаше по-щастлив, отколкото от доста време насам, а в очите му имаше някаква топлина и нежност. Не бе изглеждал така с Рейчъл, тогава винаги й се струваше, че той изпитва някакво неудобство и притеснение. Шарлот започна да се чуди дали Алекс не й готви някаква изненада.

Но той само се смееше в отговор на нейните въпроси.

— Може за тебе, прочутата авторка, Шарлот Брандън, да е трудно да повярваш, но тя изглежда, че не се занимава с абсолютно нищо.

— Ай, ай, колко декадентско!

Шарлот обаче не изглеждаше обезпокоена, а по-скоро заинтригувана от онова, което виждаше в очите на сина си.

— Много ли е млада?

Това би могло да бъде обяснението. Младите хора имаха право да размишляват известно време с какво да почнат да се занимават. Но, Шарлот очакваше от малко по-възрастните вече да са намерили пътя си или поне някаква работа.

— Не, не е чак толкова млада. Около трийсет. Но тя е европейка.

— А — въздъхна майка му с разбиране, — ясно.

— Все пак е странно — каза той и остана замислен за миг. — Никога не съм срещал човек, който води такъв живот. Баща й е французин, а майка й — испанка. По-голямата част от живота си е прекарала затворена, съпровождана, обсадена от роднини и дуени. Невероятен живот.

— Как успя да я измъкнеш от цялото й обкръжение достатъчно дълго, за да я опознаеш?

Шарлот бе заинтригувана и отклони вниманието си само за да махне разсеяно на някакъв приятел в другата половина на салона.

— Не съм я опознал още. Но възнамерявам да го направя. Това е една от причините да я поканя на обед днес. Тя обожава твоите книги.

— Боже мой, Алекс, една от тези ли е? Как мога да обядвам с хора, които ми задават въпроси от рода на откога съм започнала да пиша и колко месеца съм работила върху всяка книга — но тонът на укора й бе игрив и все още на лицето й имаше полуусмивка. — Не можеш ли да се забавляваш с момичета, които предпочитат други автори? Някое добро момиче, което обича да чете Пруст или Балзак, или Камю, което обожава мемоарите на Уинстън Чърчил. Някое разумно момиче.

Той се подсмихна на сериозния израз на лицето й, но точно тогава през рамото си зърна едно видение да влиза в „Четирите сезона“ и на, Шарлот Брандън се стори, че дъхът на Алекс спря. Обръщайки се в същата посока, тя видя забележително красива, висока, тъмнокоса млада жена, застанала в горния край на стълбите, която изглеждаше много крехка и в същото време напълно спокойна. Жената бе толкова красива, че всички погледи се впериха в нея с нескрито възхищение. Стойката й беше съвършена, държеше главата си изправена, косата й — прибрана в грижливо увит кок — блестеше като черна коприна. Носеше тясна кашмирена рокля в тъмно шоколадов цвят, почти в същия тон като богатата кожа. Кремав копринен ешарп „Хермес“ бе свободно вързан около врата и, на ушите й блестяха перли и диаманти. Краката й бяха дълги и грациозни в тъмно шоколадови чорапи и кафяви обувки от шведска кожа. Чантата й — от същата кафява кожа, но този път не бе „Гучи“, а „Хермес“. По-красиво създание, Шарлот не бе виждала от години и тя веднага си обясни възторженото изражение на сина си. Мина й през ума — докато Алекс се извини, стана от масата и отиде да я посрещне, — че младата жена й напомня нещо познато. Шарлот бе виждала някъде това лице или може би й се струваше така, защото бе типично за испанската аристокрация. Приближаваше се към масата с грация и с присъствие, достойни за държането на млада кралица, но в същото време очите й излъчваха някаква кротост и стеснителност, нещо необичайно при такава красота. Сега и Шарлот почти възкликна, като я наблюдаваше. Беше тъй красива, че можеше да се съзерцава само с благоговение. Лесно бе да се разбере възхищението на Алекс. Тя бе много рядък скъпоценен камък.

— Мамо, бих искал да те представя на Рафаела. Рафаела, майка ми, Шарлот Брандън.

За миг, Шарлот се изненада от липсата на фамилно име, но забрави за това, като погледна тъмните загадъчни очи на момичето. Отблизо можеше да се види, че тя е почти изплашена и малко запъхтяна, като да бе тичала. Ръкува се много учтиво с Шарлот и остави Алекс да вземе палтото й.

— Много съжалявам, че закъснях, госпожо Брандън — тя погледна Шарлот право в очите, а светлите й страни леко се зачервиха. — Бях заета. Трудно беше… да се освободя.

Клепките й засенчиха очите, докато се отпускаше на стола, а Алекс имаше чувството, че се разтапя. Не беше срещал по-невероятна жена. Гледайки ги един до друг, Шарлот трябваше да си признае, че биха били чудесна двойка. Двете тъмни глави една до друга, големите очи, гъвкавите млади крайници, грациозните ръце. Приличаха на двама млади богове от митологията, предопределени да бъдат двойка. Шарлот направи усилие да се върне към разговора с една приятна усмивка.

— Няма нищо, мила. Не се безпокойте. Алекс и аз тъкмо се видяхме. Каза ми, че и вие също сте дошли от Сан Франсиско снощи. На гости на приятели?

— Да се видя с майка си.

Рафаела започна да се отпуска постепенно макара, че бе отказала да пийне нещо, когато седна.

— Тук ли живее тя?

— Не, в Мадрид. Минава на път за Буенос Айрес. И реших, че… това ми дава възможност да дойда за няколко дни в Ню Йорк.

— Ще бъде щастлива да ви види. Както и аз, когато Алекс идва тук.

И тримата се засмяха, а Алекс ги подкани да поръчат обеда, преди да продължат разговора. След това Рафаела призна на, Шарлот колко радост й носеха нейните книги от години насам.

— Трябва да призная, че отначало ги четях на испански и от време на време на френски, но когато дойдох за първи път в Америка, моят…

Изчерви се и наведе очи. Едва не каза, че съпругът й беше купил някои от книгите на Шарлот на английски, ала изведнъж спря. Не постъпваше честно, но не искаше да говори за Джон Хенри сега.

— Купих си ги на английски и сега чета всичките ви книги на английски — очите й станаха отново тъжни, като върна поглед към, Шарлот. — Не можете да си представите какво значи вашето творчество за мене — гласът й бе толкова тих, че едва се чуваше, — понякога то ми е помагало да продължа да живея.

Като я наблюдаваше, Шарлот ясно долови страданието в гласа й, а Алекс си спомни за първия път, когато я бе видял да плаче на стълбите. Сега, сред разкоша на нюйоркския ресторант, той пак се мъчеше да отгатне тайната, която тъй много тежеше на душата й. Но тя само погледна към майка му с благодарна усмивка, а Шарлот, без да мисли, се пресегна и докосна ръката й.

— То значи много и за мене, докато пиша. Но по-важното е, че има значение и за хора като вас. Благодаря ви, Рафаела. Това е голям комплимент, който, може да се каже, дава смисъл на живота ми — и като да бе усетила някакво далечно, скрито желание, някаква мечта, тя погледна Рафаела и попита: — Вие също ли пишете?

Но Рафаела само се усмихна и поклати глава. Сега изглеждаше много млада, в нея имаше дори нещо детско и съвсем различно от изтънчения й вид в началото.

— О, не! — и се засмя. — Но аз разказвам приказки.

— Това е първата стъпка.

Алекс мълчаливо ги наблюдаваше. Приятно му бе да ги гледа заедно: две красиви жени, тъй различни една от друга, едната — толкова млада и крехка, другата — зряла и силна, едната с бяла, а другата с черна коса, едната познаваше толкова добре, а другата — никак. Но имаше желание да я опознае. Да я познава по-добре от всички, които бе познавал преди. Докато ги наблюдаваше, той слушаше разговора им.

— Какви приказки разказвате, Рафаела?

— Разказвам приказки на деца. През лятото. На всичките си малки братовчедчета. Прекарваме лятото заедно в нашата фамилна къща в Испания.

Но доколкото имаше представа от такива фамилни „къщи“, Шарлот се досети, че става дума за нещо много по-голямо.

— Децата са много, ние сме много голямо семейство. А аз много обичам да се занимавам с децата. Разказвам им приказки — тя се усмихна весело, — а те слушат, хихикат и се смеят. Чудесно е, някак ти става леко на душата.

Шарлот се усмихна на изражението на младата жена в този момент, кимна й, а като се вгледа в нея по-дълго, всичко дойде на фокус в ума й. Рафаела… Рафаела — Испания… семейно имение там… и Париж някаква банка. Тя овладя неволното си желание да каже нещо на глас. Остави Алекс да води разговора, а тя отново и отново разглеждаше лицето на младата жена. И в същото време се чудеше дали Алекс знае цялата история. Нещо й подсказваше, че не я знае.

Само един час след като бе дошла, Рафаела погледна часовника си със съжаление и притеснена.

— Много съжалявам. Трябва да се върна при майка си, при леля и братовчедките си. Те сигурно ще си помислят, че съм избягала.

Не каза на майката на Алекс как се бе престорила, че има главоболие, за да не обядва със своя антураж.

Страшно много й се бе искало да се запознае с, Шарлот Брандън и да види Алекс поне още веднъж. Сега той й предлагаше да я изпрати до таксито и оставяйки майка си с току-що донесена кана кафе, обеща да се върне веднага. Излезе, хванал под ръка очарователната си приятелка. Преди да си тръгне, Рафаела се бе сбогувала с Шарлот, както се полага, и за миг погледите им се бяха срещнали. Сякаш Рафаела й казваше цялата си история, а Шарлот — че вече я знае. Бяха се разбрали без думи, както се случва между жени, и докато очите им още не бяха се разделили, Шарлот почувствува, че сърцето й се разтваря за тази хубава млада жена. Докато седяха заедно, тя си бе припомнила цялата история, но това вече не бе просто една трагедия, за която се съобщаваше в новините; сега бе видяла живата, дишаща, самотна млада жена, сполетяна от тази трагедия. В един момент бе изпитала желание да я прегърне, но вместо това само стисна хладната нежна ръка и ги изпрати с поглед, когато тръгнаха — хубавият й син и очарователното момиче се спуснаха по стълбите.

Алекс я гледаше с видимо удоволствие, когато излязоха на улицата. Спряха за миг, дишаха хладния есенен въздух и се чувстваха щастливи и млади. Очите му светеха и той не можа да сдържи усмивката си, когато тя го погледна. Нейните бяха тъжни и умни, но в тях проблясваше и искрица радост.

— Майка ми остана във възторг от вас, разбрахте ли?

— Не знам с какво бих я възхитила. Но аз също съм във възторг от нея. Каква прекрасна жена е тя, Алекс, има всички качества, които една жена трябва да притежава.

— Да-а, старата дама е доста приятна — каза той шеговито, но всъщност не за майка си мислеше, загледан в очите на Рафаела. — Кога ще ви видя пак?

Но преди да отговори, тя се извърна нервно, търсейки с поглед минаващо по улицата такси. После се обърна пак към Алекс, очите й бяха помръкнали и тревожни, лицето й, необяснимо защо, изведнъж бе станало тъжно.

— Не мога, Алекс. Съжалявам. Трябва да бъда с майка си… и…

— Не можете да бъдете с тях по цял ден и по цяла нощ.

Гласът му звучеше настойчиво, а тя се усмихна. Не би могъл да я разбере. Никога не бе живял такъв живот като нейния.

— Но аз съм с тях всеки момент. А после трябва да се върна вкъщи.

— Също и аз. Тогава ще ви видя там. Но това ми напомня, млада лейди, че забравихте да ми кажете нещо, когато ми съобщихте, че ще отседнете в хотел „Карлайл“.

— Какво? — погледна го внезапно разтревожена.

— Фамилното си име.

— Така ли?

Трудно бе да се прецени дали наивността й е истинска или престорена.

— Да. Ако не бяхте дошли днес, трябваше да стоя във фоайето на „Карлайл“ до края на седмицата и да чакам кога ще се появите. Тогава щях да се хвърля в краката ви пред очите на майка ви и да ви изложа ужасно с молбата си да ми кажете името си.

И двамата се засмяха при тези думи и той нежно взе ръката й в своята.

— Рафаела, искам да те видя пак.

Тя вдигна очи към него и погледът й се стопи в неговия, тя искаше всичко, което искаше и той, но знаеше, че няма правото да го получи. Той се сведе бавно над нея, за да я целуне, но тя се обърна настрана, зарови лице в рамото му, стискайки здраво ревера на сакото му с едната си ръка.

— Не, Алекс, недей.

Той разбра, че щом нейният свят е пълен с дуени, тя едва ли би целунала мъж на улицата.

— Добре. Но искам да те видя, Рафаела. Какво ще кажеш за довечера?

Тя се засмя на рамото му и се отдръпна, за да го погледне.

— А майка ми, а леля ми, а братовчедките? Невъзможен бе — толкова упорит, но беше и един от най-хубавите мъже, които беше срещала.

— Доведи и тях. Аз ще доведа майка ми.

Той само се закачаше и тя знаеше това, но този път се изсмя с глас.

— Ти си невъзможен.

— Знам. Но също така знам, че няма да приема „не“ като отговор.

— Алекс, моля те! — тя погледна пак часовника си и изведнъж изпадна в паника. — Господи, ще ме убият! Те вече са се върнали от обед.

— Тогава обещай, че ще се видим довечера за по една чашка — стискаше здраво ръката й, но изведнъж си спомни. И как, по дяволите, е второто ти име?

Тя протегна ръка към едно такси, което минаваше наблизо. То спря до тях със скърцане на спирачките, ала Алекс продължаваше да държи едната й ръка здраво.

— Алекс, недей. Аз трябва…

— Но не преди…

Бе полунашега, полунаистина, тя се засмя нервно, погледна го в очите и каза:

— Добре, добре Филипс.

— Така ли си записана в „Карлайл“?

— Да, ваша светлост — изглеждаше омекнала за момент, но после пак стана нервна. — Но, Алекс, не мога да те виждам. Нито тук, нито в Сан Франсиско, никога. Това трябва да бъде нашето сбогом.

— За бога, не бъди глупава. Това е само началото.

— Не, не е.

За миг тя изглеждаше сериозна, застанала до него, докато шофьорът пухтеше нетърпеливо, а Алекс гледаше свирепо.

— Това не е началото, Алекс. Това е краят. И трябва да тръгвам.

— Не по този начин! — Алекс изведнъж се отчая и съжаляваше, че не бе я целунал. — И какво? Обядва с мене само за да се запознаеш с прочутата ми майка? Чудесно, нали?

Дразнеше я, но тя го погледна смутено и той усети, че е спечелил една точка.

— Алекс, как можеш…

— Ще се срещнем ли по-късно?

— Алекс…

— Няма значение. Единайсет часа довечера. В кафе „Карлайл“. Ще можем да поговорим и ще слушаме Боби Шорт. А ако не дойдеш, ще се кача горе и ще чукам на вратата на майка ти — но нещо като че изведнъж го смути. — Ще можеш ли да се разделиш с тях до единайсет?

Дори той трябваше да признае, че това е смешно. Беше на трийсет и две години, а той я питаше може ли да избяга от майка си. Бе направо абсурдно.

— Ще се опитам — усмихна му се тя и отново изглеждаше млада, но в очите й имаше сянка на вина. — Не трябва да правим това.

— Защо не?

Беше почти готова да му каже, но знаеше, че не може. Застанала на тротоара пред един нетърпелив шофьор, който почваше да ръмжи.

— Ще говорим за това довечера.

— Добре.

Той се усмихна широко. Значи щеше да дойде. Отвори й вратата на таксито и й се поклони.

— До довечера, госпожице Филипс.

Наведе се леко и я целуна по челото. Вратата се затвори и таксито се понесе към центъра на града, а Рафаела седеше на задната седалка, ядосана от своята слабост. Не трябваше да го подвежда от самото начало. Трябваше да му каже истината още в самолета и не трябваше да ходи на обеда. Но веднъж, поне веднъж, каза на себе си, и тя имаше право да извърши нещо диво и романтично, и забавно. Или може би изобщо го нямаше? Какво и даваше такова право, когато Джон Хенри умираше в инвалидната си количка? Нима можеше да играе такива игри? Когато таксито наближаваше „Карлайл“, тя се закле тази вечер да каже на Алекс, че е омъжена. И че няма да се вижда с него повече. След тази вечер, но имаше все пак още една среща… и сърцето й трепна само при мисълта, че ще го види още веднъж.

 

 

— Е?

Алекс погледна майка си победоносно и седна. Тя му се усмихна и в същия миг се почувства много стара. Колко млад изглеждаше той, колко пълен с надежди, колко щастлив и колко сляп.

— Какво „е“? — сините й очи бяха нежни и тъжни.

— Какво искаш да кажеш? Не е ли невероятна?

— Да — каза Шарлот безстрастно. — Тя е може би най-красивата млада жена, която съм виждала. Очарователна е, нежна, мила и ми харесва. Но, Алекс… — тя се поколеба известно време, но после реши да бъде откровена. — Какво добро ще видиш ти от това?

— А ти какво се опитваш да ми кажеш? — раздразни се той изведнъж и отпи глътка от изстиналото си кафе. — Тя е прекрасна.

— Колко добре я познаваш?

— Не много — усмихна се той. — Но се надявам да я опозная въпреки майка й, леля й, братовчедките и дуените.

— А нейният съпруг?

Алекс се вцепени, като да бе застрелян. Очите му се разшириха, после се присвиха с огромно недоверие.

— Какво значи това „нейният съпруг“?

— Алекс, знаеш ли коя е тя?

— Наполовина французойка, наполовина испанка, живее в Сан Франсиско, не работи никъде, трийсет и две годишна, както научих днес, името й е Рафаела Филипс. Току-що ми каза второто си име.

— То не ти ли говори нещо?

— Не! И, за бога, престани да си играеш с мене.

От очите му излизаха мълнии. Шарлот Брандън се отпусна в стола си и въздъхна. Значи имаше право. Фамилното име го потвърждаваше. Не знаеше защо, но бе запомнила това лице, макар да не бе виждала нейна снимка във вестниците от години. За последен път, преди седем или осем години, я бяха показали на излизане от болницата, след като Джон Хенри Филипс бе получил първия си удар.

— Какво, по дяволите, искаш да ми кажеш, мамо?

— Че тя е омъжена скъпи, и то за един много важен човек. Името Джон Хенри Филипс значи ли нещо за тебе?

За част от секундата Алекс затвори очи. Мислеше си, че това, което казва майка му, не може да бъде вярно.

— Той е умрял, нали?

— Не, доколкото знам. Получи серия от удари преди няколко години и трябва да е почти осемдесетгодишен, но съм сигурна, че е още жив. Положително всички щяхме да знаем, ако беше умрял.

— Но какво те кара да мислиш, че тя му е жена?

Алекс изглеждаше като пострадал от земетресение, като ударен точно между очите.

— Спомням си, че съм чела тази история и съм виждала снимки. И тогава тя бе невероятно красива. Най-напред ми се стори ужасно, че той се жени за толкова младо момиче. Не помня, на седемнайсет-осемнайсет или нещо подобно. Дъщеря на някакъв голям френски банкер. Но когато ги видях заедно на пресконференция, където бях отишла с един приятел журналист, вече нямах същото чувство. Навремето Джон Хенри Филипс бе изключителен мъж.

— А сега?

— Кой знае. Знам, че е прикован на легло и е засегнат лошо от ударите, но мисля, че на малцина е известно нещо повече от това. Тя винаги е била държана вън от общественото внимание, затова не можах да я позная веднага. Но това лице… не се забравя лесно.

Очите им се срещнаха и Алекс кимна. Той също не бе го забравил лесно и знаеше, че никога няма да го забрави.

— Предполагам, че тя не ти е казала нищо за това?

Той поклати отново глава.

— Надявам се, че ще го направи — гласът на майка му бе ласкав. — Тя би трябвало да ти каже сама. Може би аз не биваше.

Гласът й заглъхна, той поклати глава пак и се загледа с огорчение в жената, която бе най-старата му приятелка.

— Защо? Защо трябва да бъде омъжена за този древен нещастник? Той би могъл да й бъде дядо и е почти мъртвец.

Ужасната несправедливост разкъсваше сърцето му. Защо? Защо такъв човек трябваше да притежава Рафаела?

— Но той още не е умрял, Алекс. Не разбирам какво смята да прави с тебе. Ще ти кажа обаче честно — мисля, че тя самата е объркана. Не е сигурна какво иска от тебе. А ти трябва да имаш предвид, че е водила живот под похлупак. Джон Хенри Филипс я е държал скрита от обществото почти петнайсет години. Не мисля, че е свикнала да се среща с нахакани млади адвокати или да завързва случайни връзки. Може и да се лъжа по отношение на нея, но мисля, че е така.

— Навярно не се лъжеш. Господи! — и той се отпусна в стола си с дълга, тъжна въздишка. — И сега какво?

— Ще я видиш ли пак?

Той кимна:

— Довечера. Каза, че иска да говори с мене.

Дали щеше да му каже тогава? И после какво? Алекс съзнаваше, гледайки в пространството зад майка си, че Джон Хенри Филипс можеше да живее още двайсет години. В това време Алекс щеше да стане почти на шейсет, а Рафаела — на петдесет и две. Да чакат цял живот, докато умре един старец.

— Какво мислиш? — гласът на майка му бе много мек. Той бавно върна погледа си към нея.

— Нищо приятно — каза бавно. — Видях я една нощ на стълбите близо до тяхната къща. Плачеше. Мислих за нея по цели дни, докато я видях отново в самолета, пътувайки насам. Говорихме и… — Той погледна мрачно към майка си.

— Алекс, ти почти не я познаваш.

— Грешиш. Познавам я. Имам чувството, че я познавам по-добре от когото и да било. Познавам душата й, ума и сърцето й. Разбирам какво изпитва и колко е самотна. А сега вече знам и защо. И още нещо знам.

Той устреми поглед към майка си — дълго и съсредоточено.

— Какво е то, Алекс?

— Че я обичам. Знам, че звучи налудничаво, но е така.

— Още не можеш да знаеш. Тя ти е почти напълно непозната.

— Не, не е.

Не каза нищо повече. Извади кредитната си карта и чек, погледна майка си и каза:

— Ще намерим някакво решение.

Но, Шарлот Брандън само кимна, защото се съмняваше, че ще го намерят.

Когато Алекс я остави няколко минути по-късно на Лексингтън авеню, погледът му й говореше, че той е непоколебим. А като тръгна бързо на север, навел глава срещу острия вятър, той вече не се интересуваше какво ще му струва да спечели Рафаела, защото трябваше да я спечели. Никога не бе желал друга жена така, както желаеше нея. Борбата му за Рафаела едва бе започнала. И това не бе борба, която Алекс Хейл смяташе да загуби.