Даниел Стийл
Вината на Рафаела (23)

XXIII

На следващата сутрин Рафаела се качи на самолета за Париж, без дори да изпитва познатия трепет от предстоящата среща с децата. Искаше й се единствено да се прибере. Тази част от пътуването й само я отдалечаваше още повече от мястото, където бе сърцето й; чувствуваше се уморена и самотна. Затвори очи и се опита да си представи, че пътува за Калифорния, а не за Франция.

Този полет бе обичаен за нея и просто от отегчение тя проспа половината път през Атлантическия океан. Почете малко, обядва и вечеря и с усмивка си помисли за първата им среща с Алекс при пътуването до Ню Йорк миналата есен, макар че и сега й се струваше немислимо да заговори с непознат, както й се бе струвало и преди. Не се сдържа и се усмихна, когато се приготвяха за кацане в Париж. Той наистина вече не беше непознат. „А как се срещнахте двамата?“ — представяше си тя, че я пита баща й. „В самолета, татко. Той ме избра.“ — „Той какво?“ Тя почти се изсмя на глас, докато закопчаваше предпазния колан. Все още се забавляваше от това свое хрумване, когато преди другите пътници я взеха от самолета и я преведоха през митницата, но изведнъж загуби доброто си настроение, като стигна до вратата и видя лицето на баща си. Той изглеждаше строг, почти сърдит и стоеше като статуя, докато я наблюдаваше да се доближава в дрехи, които биха предизвикали положителна оценка в очите на всеки мъж. Бе облечена в черен костюм, бяла копринена блуза и малка черна сламена шапка с воалетка. Като го видя, сърцето й изведнъж се разтуптя. Очевидно нещо се беше случило. Дали носеше лоши новини за нея… или може би за майка й… за Джон Хенри… или някой братовчед или…

— Bonjour, папа — той едва се наведе, когато тя посегна да го целуне, а масивното му тяло изглеждаше по-стегнато от камък. Лицето му бе старо и набръчкано, а очите му я изгледаха студено, когато тя се взря в ледената им синева с уплашен вид. — Случило ли се е нещо?

— Ще обсъдим това вкъщи.

Боже… Беше за Джон Хенри. И той не искаше да й каже тук. Изведнъж всяка мисъл за Алекс изхвърча от главата й. Можеше да мисли единствено за възрастния човек, когото бе оставила в Сан Франсиско. Както винаги, се упрекваше, че изобщо го е оставила.

— Татко… моля ти се… — те стояха на летището, взрени един в друг. — Не е ли… не е ли… — гласът й премина в шепот — Джон Хенри?

Той само поклати глава. Макар че не бе я виждал цяла година, сега нямаше какво да й каже. Оставаше с вид на гранитна скала, докато се качваха в черния му ситроен. Кимна на шофьора си и подкараха към къщи.

През целия път Рафаела седеше замръзнала от ужас, а ръцете й трепереха, когато накрая спряха пред къщата. Шофьорът задържа вратата отворена и черната му униформа подхождаше на бащиния й израз и на нейното собствено настроение. Тя влезе със странно чувство в огромното преддверие с позлатени огледала и мраморни масички стил „Луи XV“. На една от стените висеше прекрасен обюсонски гоблен, от френските прозорци се откриваше чудесна гледка към градината, но преобладаващо бе усещането за някакво арктическо великолепие, а всичко започна да изглежда още по-зле, когато баща й я погледна мрачно и махна с ръка в посока на кабинета си нагоре по мраморните стълби. Изведнъж изпита чувството, че отново е дете и е направила нещо, неизвестно какво, с което е сгрешила.

Тя просто го последва по стъпалата, като носеше чантата и шапката си в една ръка и чакаше да научи на четири очи какво го е разстроило така. Навярно бе свързано с Джон Хенри. Като изкачваше забързано стъпалата, тя се мъчеше да си представи какво можеше да е, ако не бе нещо, случило се, докато тя беше в Ню Йорк. Може би още един удар? Но той не изглеждаше, като че ли има да й казва лоша новина. По-скоро беше някакво ужасно неодобрение за нещо, направено от нея. От дете помнеше това му особено изражение на лицето.

Той влезе тържествено в кабинета си, а Рафаела го последва. Беше стая с невероятно висок таван, облицована в дърво и с достатъчно обширно бюро за президент или крал. Беше красива илюстрация на мебелите стил „Луи XV“ — обсипано с позлата и много внушително. Той зае стола зад бюрото.

— Alors…^[1] — той я погледна бегло и кимна към един стол от другата страна на бюрото. Помежду им не бе имало ни миг на нежност, ни добра дума, само една полупрегръдка. И макар че баща й не бе сърдечен човек, склонен към прекомерни излияния, сега той определено бе необичайно суров.

— Папа, какво има? — лицето й бе побеляло извънредно много по време на дългия път от летището, а сега — докато го чакаше да започне — изглеждаше още по — бледа.

— Какво има?! — веждите му се сключиха, а лицето му доби яростен вид, като погледна първо към бюрото си, а после към нея. — Игри ли ще си играем?

— Но, папа, нямам никаква представа.

— В такъв случай — той почти изкрещя на дъщеря си — на тебе изцяло ти липсва съвест. Или си навярно съвсем наивна, ако си мислиш, че можеш да правиш каквото ти скимне в някой ъгъл на света, без нищо да се разчуе — той изчака за миг думите му да постигнат ефект, а сърцето на Рафаела заби лудешки. — Разбираш ли ме? — той сниши глас и я погледна втренчено, докато тя клатеше глава. — Не? Тогава може би трябва да бъда по-откровен с тебе, отколкото ти с мене или с бедния си съпруг, прикован от болестта на легло вкъщи — гласът му бе изпълнен с ненавист и презрение към единствената му дъщеря и като дете, заловено в ужасно прегрешение, тя почувства, че потъва от срам. Бледите й бузи изведнъж почервеняха и Антоан дьо Морне-Мал поклати глава. — Може би сега вече ме разбираш?

Но гласът й бе ясен, когато отговори:

— Не, не разбирам.

— Тогава си не само измамница, а и лъжкиня! — думите прокънтяха като камбани в голямата неприветлива стая. — Получих — каза той отмерено, като че ли се обръщаше към парламента, а не към единственото си живо дете — едно писмо преди няколко седмици. От една американска конгресменка — мадам Кей Уилард — той се взря в лицето й, а тя почувства, че сърцето й спира.

Рафаела чакаше, едва дишайки.

— Беше, трябва да ти кажа, много болезнено за мене да прочета писмото. Болезнено по много причини. Но най-вече защото научих неща за тебе, дъщеря си, които съм се надявал никога да не чуя. Да продължавам ли? — Рафаела искаше да му каже „не“, но не смееше. Той, така или иначе, продължи, както тя и очакваше. — Тя ми обяснява не само че мамиш съпруга си — човека, нека ти напомня Рафаела, който е бил винаги така добър към тебе, откакто те взе почти дете, човека, който ти вярва, който те обича, който се нуждае от всеки твой съзнателен миг, от всяка твоя мисъл, от всяко дихание, за да може да живее. Ако му даваш нещо по-малко от това, ти ще го убиеш, както — убеден съм — сама добре съзнаваш. Така че ти не само унищожаваш човека, който те е обичал и който е най-отдавнашният и най-милият ми приятел, но ти очевидно разрушаваш и живота на неколцина други хора — мъж, който очевидно е имал любяща съпруга, която го е обичала и когото ти си отчуждила, като си го отдалечила от нея и от перспективата да има деца — нещо очевидно скъпо за сърцето му. От мадам Уилард разбирам също, че след сериозно произшествие дъщеря й е отишла в Калифорния да се възстанови и да живее с мъжа, когото си откраднала от съпругата му. Очевидно ти покваряваш и това дете със скандалното си поведение. Като добавка към всичко мадам Уилард е член на Конгреса и от това, което ми пише, личи, че ще загуби всички шансове да продължи делото на живота си, ако скандалът излезе наяве. Казва ми също, че смята да се оттегли незабавно, ако ти и брат й не спрете, тъй като не може да понесе срама, който такъв скандал ще донесе на нея, на съпруга й, на възрастната й майка, на детето й. Мога да добавя също, че ако такъв въпрос стане обществено достояние, ти ще посрамиш мене и банката „Мал“, да не говорим как поведението ти ще се възприеме в Испания. Да не споменаваме и как ще те изрисуват в печата!

Рафаела се чувстваше като току-що разпъната на кръст, а мащабът на случилото се, на обвиненията, на това, което Кей е направила и което баща й току-що й бе казал, надхвърляше силите й да го поеме, докато седеше там. Как би могла да му каже? Откъде би могла да започне? Истината бе, че Кей беше зъл и алчен политик и не би се спряла пред нищо, за да получи онова, което й е нужно, не само без да се оттегля, а напротив — като се кандидатира за поредните избори, този път за сенатор; че Аманда не е „покварена“ от Рафаела и от Алекс, а силно обичана, че той не е бил женен за Рейчъл, когато са се срещнали, че не иска Рейчъл да се върне, че самата тя все още даваше всичко, каквото е по силите й, на Джон Хенри, но че обичаше и Алекс. Ала ето че баща й я гледаше с такова неодобрение и яд, че от безпомощност сълзите бликнаха от очите й и потекоха по бузите й.

— Трябва да ти кажа също — продължи той след миг, — че не е в характера ми да вярвам на думите на съвършено непознат. Със значително неудобство и на висока цена наех детектив, който през последните десет дни е проследявал действията ти, и изглежда потвърждава казаното от тая жена. Ти си се прибирала вкъщи той я изгледа яростно — не по-рано от пет часа сутринта, всяка нощ. И дори да не те интересува какво причиняваш на хората около тебе Рафаела, мисля, че би трябвало собствената ти репутация да е по-важна за теб! Прислугата ти сигурно смята, че си повлекана… Курва!… Боклук! — той закрещя, стана от стола си и закрачи из стаята. Тя все още не бе проронила дума. — Как можеш да направиш такова нещо? Как можеш да си така безчестна, отвратителна и евтина! — обърна се с лице към нея, а тя поклати глава безгласно и зарови лице в дланите си. След миг обърса носа си в дантелената кърпичка, която извади от чантичката си, пое дъх и се обърна към баща си в другия край на стаята:

— Папа, тая жена ме мрази и това, което казва…

— Е изцяло вярно. Докладите от човека, когото наех, ги потвърждават.

— Не — тя енергично тръсна глава и също стана. — Не, единственото вярно нещо е, че обичам брат й. Но той не е женен, беше разведен, когато го срещнах…

Той веднага я прекъсна.

— А ти си католичка, ако не си забравила. И омъжена жена, ако не си забравила и това. Не ме интересува дали той е свещеник или зулус, фактът е, че си омъжена за Джон Хенри и не си свободна да развратничиш както ти хрумне. Никога няма да мога да го погледна отново след това, което си направила. Не мога да се изправя пред най-стария си приятел, тъй като дъщерята, която му дадох, е курва!

— Не съм курва! — изкрещя му тя, задавена от сълзи. — И ти не си ме дал на него. Ние се оженихме, защото аз исках обичах го… — тя спря дотук.

— Не искам да слушам глупости, Рафаела. Искам да чуя само едно — че няма да виждаш вече този човек — изгледа я ядосан и тръгна бавно към нея. — А докато не направиш това и не ми дадеш тържественото си обещание, не си добре дошла в къщата ми. Всъщност — той погледна часовника си — полетът ти до Мадрид е след два часа. Искам да отидеш там, да обмислиш нещата, а аз ще дойда да те видя след няколко дни. Тогава ще искам да разбера, че си писала на този човек и си му казала, че всичко е свършено. И аз, за да съм сигурен, че ще удържиш на обещанието си, възнамерявам да те поставя под наблюдение за неопределено време.

— Но защо за бога, защо?

— Защото, ако ти нямаш чест Рафаела, аз имам. Ти изменяш на обещанието, което даде някога, когато се омъжи за Джон Хенри. Позориш колкото себе си, толкова и мене. Дъщеря курва на мене не ми трябва. А ако откажеш да се съобразиш с изискванията ми, ще ти кажа просто, че не ми оставяш друг избор, освен да кажа на Джон Хенри какви си ги свършила.

— За бога папа, моля те — тя хлипаше вече почти истерично. — Това е моят живот ти ще го убиеш… папа… моля ти се…

— Ти си срам за името ми, Рафаела! — той я изгледа, без да се доближава, и се върна отново на стола си зад бюрото.

Тя го погледна, като разбираше ужаса на случилото се, и за първи път в живота си мразеше някого толкова силно. Ако Кей бе в същата стая сега, тя с радост би я удушила с голи ръце. Вместо това се обърна към баща си с отчаян поглед.

— Но, папа… защо… защо трябва да правиш това? Аз съм пълнолетна жена нямаш право…

— Имам всякакво право. Очевидно си била прекалено дълго в Америка, скъпа, и може би прекалено дълго си могла да си разиграваш коня, докато мъжът ти е бил болен. Мадам Уилард ми пише, че е опитала да те убеди, но ти и този мъж продължавате. Пише ми, че ако не беше ти, той би се върнал при жена си, ако не беше ти, би могъл да се задоми и да има деца — той я погледна с укор. — Как можеш да причиниш това на човек, когото се преструваш, че обичаш? — думите и изразът на лицето му бяха като прорязващ я нож, а погледът му нито за миг не се отклони от очите й. — Но грижата ми не е за този мъж, а за съпруга ти. Към него си длъжна да изпитваш най-голяма привързаност. И ти говоря съвсем сериозно, Рафаела, ще му кажа.

— Това ще го убие — тя го каза много тихо, а сълзите все още се стичаха от очите й.

— Да — каза рязко баща й. — Ще го убие. И кръвта му ще бъде по твоите ръце. Искам да помислиш за това в Санта Еухения. И искам да знаеш защо съм уредил да заминеш още тая вечер — той се изправи и по гранитното му лице изведнъж се появи израз като за сбогуване. — Няма да търпя курва под покрива си Рафаела, дори за една нощ — отиде до вратата на кабинета си, отвори я, поклони се леко и я отпрати навън. В продължение на един безкраен миг той й отправи дълъг и тежък поглед, тя се разтрепери, смазана от разговора, а той само поклати глава и й каза: — Довиждане — после затвори плътно вратата зад нея и тя трябваше да отиде до най-близкия стол, за да седне.

Така й се повдигаше и я тресеше, мислеше, че всеки миг ще припадне. Стоеше там: замаяна, ужасена, засегната, засрамена, сърдита. Как можеше той да й причини това? А знаеше ли Кей какво прави? Би ли могла да предвиди катастрофалния ефект от писмото си? Рафаела остана замаяна повече от половин час, а после като погледна часовника си, осъзна, че щом баща й бе променил полета й, тя трябваше да напусне къщата веднага.

Слезе бавно по стълбите, като хвърли един поглед към кабинета на баща си. Нямаше желание да му казва „довиждане“ сега. Той бе казал, каквото имаше наум, а и тя знаеше, че ще се появи в Санта Еухения. Но Рафаела пет пари не даваше за това, което той прави, с какво я заплашва — нямаше право да се намесва в живота й с Алекс. А и не я бе грижа за неговите закани. Нямаше да се откаже от Алекс. Слезе по стълбите до входния салон, сложи си малката черна сламена шапка с воалетка и вдигна пътната си чанта. Сега се досети, че куфарите й изобщо не бяха вадени от ситроена и че шофьорът още стои до вратата. Всъщност тя бе прогонена от бащината си къща, но бе така ядосана, че това не я интересуваше. Той цял живот се бе отнасял към нея като с предмет, като с част от мебелировката, като с имот, но тя повече нямаше да му позволи да се държи така.