Джейн Ан Кренц
Проклятието (5)

2.

Джак Уинтърс оставяше тъмни многоцветни отпечатъци от енергия по дървения под в офиса й.

— Моля, седнете, господин Уинтърс — покани го Клоуи.

Клиентите, които идваха тук, изглеждаха различно, но след като натрупа известен опит като частен детектив, Клоуи установи, че те неизменно принадлежаха към една от двете големи групи: безопасни и опасни. Джак Уинтърс определено беше от втората категория.

Хектор се изправи на крака, за да поздрави новодошлия. Обикновено хвърляше на клиентите по един кратък преценяващ поглед, след което преставаше да им обръща внимание. Но към Джак Уинтърс той проявяваше кучешката версия на учтиво уважение.

Въпреки ледения самоконтрол и решителността, които се излъчваха от Уинтърс в почти видима аура, той я изненада, като отдели минутка да поздрави кучето й. Повечето клиенти губеха интерес към Хектор, когато чуеха уверенията й, че той не хапе. Хектор не беше пухкав или сладък. Но пък същото можеше да се каже и за Джак Уинтърс. Може би това беше обяснението на мъжкото им сближаване.

Уинтърс се бе отнесъл спокойно и с Роуз, секретарката й. Сложните татуировки и множеството обици обикновено стряскаха клиентите. Но Клоуи реши, че той не е мъж, който би се смутил от няколко татуировки и обици. Само един огнен меч му трябваше, за да придобие вид на воин кръстоносец или може би ангел отмъстител. Не беше само заради строгите аскетични черти или слабото му стегнато тяло. Проблемът беше в студения и проницателен поглед на зелените му очи. Сякаш усещаше всичките ти слабости и не би се поколебал да ги използва срещу теб.

Доволен, Хектор се оттегли в леглото си в ъгъла на стаята и си полегна. Но не задряма. Вместо това продължи да наблюдава Джак с неотслабващ интерес.

Хрумна й, че тя самата прави същото, макар и не толкова очевидно: наблюдаваше внимателно Джак Уинтърс. Раздвояваше се между привличането и предпазливостта. Енергията, която струеше в стаята, я тревожеше по нов, смущаващ начин. Помисли си, че може би трябва да бъде много по-разтревожена. Вместо това бе заинтригувана.

Уинтърс не реагира на поканата й да седне. Той прекоси помещението и застана до прозореца, който гледаше към Първо Авеню и мокрия от дъжда площад. Сетивата й още бяха отворени и тя хвърли бърз поглед към отпечатъците. Несъмнено Уинтърс притежаваше силен талант.

По принцип Клоуи се отнасяше с дълбоко подозрение към силните таланти. Не само защото талантите с висока степен бяха рядко срещани и потенциално опасни. По-важното беше, че винаги съществуваше възможността да са в близки отношения с „Аркейн“. А избягването на контакти с „Аркейн“ бе нещо като фамилен девиз за рода Харпър.

Повечето от редовните й клиенти идваха при нея с препоръка. Някой, който познаваше човек, на когото бе помогнала, беше чул за друг, който се нуждаеше от услугите й, и правеше връзката помежду им. Никой не бе препоръчал Джак. „Харпър Инвестигейшънс“ не фигурираше в телефонния указател. Присъствието й в интернет бе изключително дискретно, както и табелата на офиса й. Рядко я навестяваха случайни минувачи. Но по някакъв начин Уинтърс я беше открил. Интуицията й подсказваше, че не случайността го бе довела при нея. Здравият разум й диктуваше да бъде внимателна.

— Какво мога да направя за вас, господин Уинтърс? — чу се да казва вместо това.

— Искам да ви наема да откриете една семейна реликва — Джак не се обърна към нея. Продължи да се взира през прозореца, сякаш гледката на стогодишните тухлени сгради в най-стария квартал на града бе неустоима. — Чух, че имате опит в подобни дейности.

По тези места не беше разумно да се съди за финансовото състояние на човек по дрехите му, защото много богати хора, предимно новобогаташи, които бяха спечелили състоянието си от високотехнологичен бизнес, купуваха дрехите и маратонките си от същите магазини като всички останали. Въпреки това, винаги имаше незабележими издайнически признаци. Тя бе сигурна, че с каквото и да се занимаваше Джак Уинтърс, той беше много, много добър в професията си и следователно бе постигнал успех.

— Да, в интерес на истината, много ме бива да откривам разни неща. Вие какво по-конкретно търсите, господин Уинтърс?

— Една лампа.

Тя кръстоса ръце върху бюрото и се замисли. Името Уинтърс и думата лампа в едно и също изречение предизвикаха смътна асоциация и задействаха някаква вътрешна аларма. Но не можеше да се сети каква. Отбеляза си да се обади по-късно на дядо си. Хари Харпър беше семейният историк.

— Може би ще ми опишете лампата, господин Уинтърс?

— Старинна — обърна се най-сетне към нея той. — От края на седемнайсети век.

— Разбирам. Вие сте колекционер, така ли?

— Не. Но искам да открия тази лампа. Както казах, тя е семейна реликва.

— Кога е изчезнала?

— Преди трийсет и шест години.

— Открадната ли е била?

— Вероятно — сви рамене той. — А може би просто изгубена. Знам само, че е изчезнала по време на едно местене от единия край на страната в другия, точно в годината, когато съм се родил. Това не е било първото й изчезване.

— Моля?

Ъгълчетата на устните му леко се повдигнаха, но в усмивката нямаше и помен от веселост.

— Тя има навика да се губи.

Клоуи се намръщи.

— Не разбирам.

— Сложно е.

— Можете ли да ми кажете още нещо за лампата?

— Никога не съм я виждал, но знам от родителите си, че не е особено красива, нито дори интересна. Не е нещо, което човек би сложил за украса в хола си. Висока е около четирийсет и пет сантиметра и е изработена от златист метал.

— Истинско злато ли е?

— Не. Не е. Всъщност тя не е истинска лампа. Не е направена така, че в нея да се слага масло за горене или фитил. Казвали са ми, че повече прилича на висока ваза — показа с ръце. — Дъното е по-тясно и нагоре се разширява. Покрай горния ръб има пръстен от кристали.

— Защо я наричате лампа?

— Защото, според легендата, може да излъчва силна светлина.

Клоуи дръпна лист хартия и започна да си води записки.

— Кога е била видяна за последен път? — попита го.

— Родителите ми са я държали в мазето на къщата в Чикаго. След като се преместили в Калифорния, дори не забелязали, че я няма, докато аз не проявих любопитство и не започнах да задавам въпроси. По онова време бях вече тийнейджър.

Клоуи се стараеше да следи внимателно разказа, но трудно можеше да пренебрегне усещането, което караше косъмчетата на тила й да настръхват. Тя беше излизала с доста мъже. Дори повече от достатъчно. Не ги привличаше с външността или тялото си. Според нея тя беше просто нормална и по двата критерия. Но имаше мъже, които бяха привлечени от нея заради професията й. Този тип мъже смятаха, че е вълнуващо да излизат с жена частен детектив. Винаги я питаха дали носи оръжие и изглеждаха разочаровани от отрицателния отговор.

Други реагираха несъзнателно на аурата й. Тя притежаваше забележителен талант, а психичната енергия имаше магнетично въздействие върху мъжете, най-вече върху онези от тях, които също бяха надарени с някаква чувствителност, дори и ако не си даваха сметка за собствената си парапсихична природа.

А имаше и такива като Флечър Монро, които отначало бяха възторжени от възможността да излизат с жена, която не предявява претенции и не очаква дългосрочно обвързване. За тези мъже тя беше просто сбъдната фантазия. Поне за известен период от време.

Но въпреки че харесваше мъжете и имаше опит в общуването с тях, тя не можеше да си спомни кога за последен път някой мъж бе предизвикал у нея подобно усещане за чувствена възбуда и очакване.

Сякаш нещо в нея по непонятен начин беше разпознало Джак Уинтърс. Може би просто реагираше на високата степен на таланта му. Или реакцията й се дължеше на очарователната светлина, която виждаше в отпечатъците от енергията на сънищата. Във всички случаи бе сигурна, че е доловила за миг сексуалната искра и в неговите очи, когато беше влязъл през вратата. Но не можеше да бъде напълно сигурна, защото той бе прикрил реакцията си светкавично.

Има известна свобода във въздържанието, напомни си тя.

— Има още нещо, което трябва да знаете за този случай — каза Джак.

— Какво?

— От жизненоважно значение е лампата да бъде намерена колкото е възможно по-бързо.

Нова аларма се задейства в главата й.

— Току-що ми казахте, че е била загубена преди трийсет и шест години. Защо е това бързане?

Той повдигна леко веждите си.

— Аз съм клиентът, госпожице Харпър. А това означава, че аз определям дали случаят е спешен. Ако сте прекалено заета, за да поемете случая, ще ви помоля да ми го кажете веднага и да спестите време и на двама ни.

Клоуи му върна ледено любезната усмивка:

— Блъфирате. Тук сте, защото се нуждаете от мен или поне смятате, че се нуждаете от мен за тази работа.

— Какво ви кара да мислите така?

— Да видим. Вие сте човек, постигнал успех в работата си. Разполагате с пари. Достатъчно, за да наемете най-добрата детективска агенция в града. Аз съм човек-фирма и изобщо не се рекламирам. Работя само по препоръки. Но вие сте ме открили. Това означава, че сте ме търсили.

Джак кимна одобрително.

— Говорите като човек, който има опит в разследванията.

— О, Господи, благодаря. Налага се да изясним някои неща, преди да продължим.

— Какви неща?

— Да не би да сте ченге, господин Уинтърс? ФБР? Интерпол може би? Ако е така, настоявам да се легитимирате веднага.

— Повярвайте ми, това не е въпрос, с който се занимава полицията. Давам ви думата си.

Тя отново погледна отпечатъците и реши да му повярва. Но не енергията в тези отпечатъци й подсказа, че не лъже. Клоуи видя, че те таят дълбоки и мрачни тайни, също като тайните в семейство Харпър.

— След като това не е свързано с престъпление и вие не сте официално лице, защо толкова спешно трябва да открием липсващата лампа? Да не би да я търси и някой друг?

— Не, доколкото знам.

Тя почука с химикалката по бюрото си.

— Вие сте дилър, нали? И гоните краен срок. Или осигурявате лампата навреме, или не получавате хонорара си.

— Не — той отиде до бюрото и впери поглед в нея. — Аз съм бизнесмен, госпожице Харпър. Не се интересувам от света на изкуството и ценните антики. Аз имам фирма за инвестиционен капитал. „Уинтърс Инвестмънтс“. Сигурно не сте я чували. И аз не се рекламирам.

Тя се усмихна, доволна, че интуицията й беше подсказала как да го предизвика, макар и индиректно.

— Значи сте ангел?

Ъгълчетата на очите му леко трепнаха.

— Какво говорите?

— Нали така наричат хората, които осигуряват началния капитал за малки фирми? Ангели?

— Наричали са ме как ли не през годините, но никой клиент или конкурент не ме е наричал ангел. Поне не и след като са научавали, че получавам място в управителния съвет и контролния пакет акции от бизнеса им.

— Разбирам — тя се прокашля. — Да продължим. Ще ми кажете ли как ме открихте?

Той я погледна внимателно. Клоуи мигновено усети потоците от енергия в атмосферата. Хектор се размърда неспокойно на мястото си. Клоуи реши, че той е отворил сетивата си. Е, не че тя не използваше таланта си.

След няколко секунди Джак отново наклони глава. Тя вече знаеше, че е решил да приеме условията на сделката.

— Ако не ви кажа откъде съм разбрал за вас, няма да поемете случая, нали?

— Не, господин Уинтърс. Има някои правила в „Харпър Инвестигейшънс“. Трябва да знам как сте ме открили.

Той изчака секунда-две и после се подсмихна.

— Открих ви в една компютърна база данни.

Тя застина, разтревожена и неясно защо — разочарована. Впрегна цялата си воля, за да остане изражението й спокойно и овладяно.

— По дяволите! Тъкмо от това се страхувах.

— От какво по-точно?

— Вие сте от „Джоунс и Джоунс“, нали? — поклати глава, отвратена. — Наистина трябваше да се досетя. Е, ако сте си помислили дори и за миг, че можете да ме изнудите да ви помогна в търсенето на лампата, грешите. Не съм направила нищо лошо и отказвам да позволя на когото и да било, свързан с онази прословута агенция, да се опитва да ме манипулира.

Нещо в изражението му й подсказа, че е успяла да го хване натясно. Стори й се, че обвинението беше последното нещо, което бе очаквал да чуе.

Той бързо се овладя и дори сякаш се отпусна леко.

— Не се тревожете, Клоуи — постави дланта си върху бюрото и се наведе леко, за да подчертае думите си. — Давам ви думата си, че не съм от „Джоунс и Джоунс“. Повярвайте ми, имам дори по-основателни причини от вас да не искам да привличам вниманието на агенцията. Фактът, че споделяме сходно отношение към „Джоунс и Джоунс“, е една от причините да съм тук.

— Това не ме успокоява ни най-малко. Ако не сте от „Джоунс и Джоунс“, как тогава ме открихте?

— Казах ви, в досиетата на Обществото.

Тя се изправи и го изгледа над бюрото.

— Момент, моля. Аз не съм официално регистрирана в „Аркейн“. Отдавна подозирам, че „Джоунс и Джоунс“ имат досие за моето семейство, но смятах, че само някой от агентите им би могъл да получи достъп до него. Вие как го направихте?

— По обичайния начин. Проникнах като хакер — той се изправи и дръпна ръцете си от бюрото.

— Страхотно. Значи не само се криете от „Джоунс и Джоунс“, ами сте проникнали незаконно в досиетата им. И смятате, че тази информация ще ме насърчи да ви помогна? Би трябвало да ви изхвърля от офиса възможно най-бързо.

— Ако го направите, най-вероятно с това ще подпишете смъртната ми присъда.

Тя погледна към тавана.

— Изобщо не съм в настроение за подобни драми. Особено ако са свързани с „Джоунс и Джоунс“. Животът ми е достатъчно вълнуващ, повярвайте ми.

— Ето какво, Клоуи Харпър. Ако не ми помогнете, през следващите няколко седмици или месеци „Джоунс и Джоунс“ ще наемат някого да ме убие. Единственото нещо, което може да промени бъдещето ми, е лампата.

Тя впери поглед в него.

— Говорите сериозно.

— Определено.

Клоуи си пое дълбоко дъх.

— Сега пък избързвате прекалено. Да успокоим темпото. Името Уинтърс ми се струва смътно познато.

— Вие и вашето семейство избягвате „Джоунс и Джоунс“ от години. Това означава, че вероятно знаете нещо за обществото „Аркейн“.

— За нещастие, да.

— Името Никълъс Уинтърс говори ли ви нещо? — попита тихо той.

— Мили боже! — тя се облегна на стола си, напълно слисана. — Да не би да казвате, че сте роднина на онзи Уинтърс? Алхимикът, който се превърнал в двоен талант, после полудял и опитал да убие Силвестър Джоунс?

— Аз съм пряк наследник на Уинтърс.

— Мили боже — повтори тя. Не й хрумваше нищо подходящо, затова замълча.

— А ето я и най-лошата новина — каза Джак. — Аз съм първият мъж след Грифин Уинтърс от викторианската епоха, който е наследил семейното проклятие.

Дъхът й пресекна.

— Но това е само мит — прошепна тя. — Вярно, че в „Аркейн“ митовете и легендите процъфтяват. Но повечето от тях са свързани със Силвестър Джоунс и неговите наследници.

— А тези, които не са свързани с Джоунс, обикновено са свързани с Уинтърс. За нещастие, легендите за моето семейство не са толкова забавни като тези за семейство Джоунс.

— Е, сигурно е така, защото легендата за Уинтърс има лош край — каза тя, без да се замисля. Примигна, след като чу собствените си думи. — Съжалявам.

Той отново се усмихна с тънката си ледена усмивка.

— Няма нужда да се извинявате. Права сте. Винаги е имало хора, които са твърдели, че родът Уинтърс е тъмната страна на „Аркейн“.

— Но това са само митове — настоя тя. — Да не би да вярвате, че ще се превърнете в парапсихично чудовище?

Той я погледна, но не каза нищо.

— Значи го вярвате!

Джак продължи да мълчи.

Клоуи разпери ръце.

— Но това е абсурдно. Ако имате някаква генетична аномалия, свързана с паранормалните сетива, трябваше досега да се е проявила. Всеки талант, независимо ненормален или нормален, се проявява още през юношеството. Не се засягайте, но не ми приличате на тийнейджър.

— На трийсет и шест съм. Според историите, които успях да открия, това е възрастта, на която Никълъс Уинтърс се е превърнал в двоен талант.

Побиха я тръпки.

— Не мога да повярвам. Стоите тук и се опитвате да ме убедите, че сте някакво чудовище.

— Не знам какво съм, Клоуи, не знам и в какво се превръщам. Но знам, че „Джоунс и Джоунс“ имат твърда политика в това отношение. Нестабилните комбинирани таланти трябва да бъдат елиминирани незабелязано.

— О, не мисля, че…

— Какво друго биха могли да правят с един Цербер.

— Цербер? — тя го погледна ужасено. — За Бога, вие не сте митично триглаво куче, което пази портите на ада.

— Намерете лампата, госпожице Харпър. Не ме интересува колко ще струва. Вие определяте цената.