Рейчъл Гибсън
Истински признания (8)

8
Мъж хипнотизира пилета да снасят повече яйца

— Кървав пръст през една пря-я-ка… — под импровизирана палатка от одеяла, безопасни игли и кухненски столове Хоуп светеше с фенерчето под брадичката си и се взираше в двете невръстни лица пред нея. Отвори уста и продължи страшната си история с най-ужасяващия си глас.

— Изтичах и се скрих зад леглото, но продължих да чувам: Кървав пръст през една пря-я-ка… — тя пъхна ръка под куп спални чували и почука по дървения под. — Кървав пръст пред вратата… — Адам опули очи, а Уоли захапа долната си устна. — … чук… чук… чук — тя протегна ръка. — Отворих вратата… и там стоеше едно хлапе — направи драматична пауза, после продължи: — Имаше кървава рана и се нуждаеше от аптечка.

Няколко дълги момента момчетата се взираха в нея в мрака на палатката от одеяла. После се спогледаха и изсумтяха.

Адам поклати глава.

— Това си беше много слабо.

— Даже не беше страшно — допълни Уоли.

— Момчета, вие се уплашихте — възрази тя. — Видях ви.

— Уоли да, но аз не.

Уоли удари Адам по рамото.

— Няма начин.

— Хайде, момчета — възпротиви се Хоуп, когато двамата започнаха да се налагат по ръцете. — Пак ще съборите тази палатка, но следващия път няма да ви я вдигам — през повечето време двамата се боричкаха и докато на тях изглежда им доставяше удоволствие да се пердашат, това влудяваше Хоуп. Караше я да размишлява за онази бутилка червено вино в хладилника й. Една чаша вероятно нямаше да й навреди, но таткото на Адам вече си мислеше, че тя не може да се справи с две малки момчета. Вероятно нямаше да изглежда добре ако той се върнеше да прибере сина си и откриеше Хоуп да се налива с вино.

— Вие двамата си разказвайте приказки докато аз почистя — нареди тя и изпълзя изпод палатката. Като малки тя и брат й се бореха, а той я гъделичкаше докато си подмокри гащите, но, Боже, никога като Адам и Уоли. Тези двамата просто не се спираха.

Тя взе празните кутийки от пепси от масичката за кафе, взе и купа пуканки и влезе в кухнята.

Дилън се обади преди петнайсет минути да й каже, че са прехвърлили Шели в болницата в Сън Вели. Раната на ръката й била доста сериозна и се нуждаела от хирургическа намеса. Каза също, че близнаците тръгнали към болницата и щом пристигнели, той щял да се върне да вземе двете момчета.

Хоуп остави купата, после изсипа кутийките в кошчето за боклук. Дилън щеше да пътува от Сън Вели поне час и тя пресметна, че той ще пристигне след около час и половина, в зависимост от близнаците Абърдийн.

— Хей — чу се приглушен вик от другата стая, — махни ми се от главата, гъзоблиз такъв.

— Ти си гъзоблиз.

Тя затвори очи и вдигна ръце към лицето си. Щеше да ги забрави за няколко минути; може би те просто щяха да изчерпят енергията си и да припаднат.

Но те продължаваха да се хилят и тя научи, че това не е добър знак.

Влезе в дневната и застана тихо до палатката от одеяла.

— Тази пръдня беше много гадна, Уоли — заяви Адам.

— Имам и друга. Бързо ми дръпни пръста.

Тя си помисли, че със сигурност никой не беше толкова глупав, че да се подчини на такава команда. Но грешеше и стаята се изпълни с животински звуци и още кикотене. Хоуп се закле още там на място: Ако някога реша да осиновя дете, то ще бъде момиче. Никакви момчета. Никога.

Тя включи телевизора и изгледа новините от Бойз в десет часа. За нейно огромно облекчение и крайна изненада врявата в палатката утихна и насред прогнозата за времето Адам изпълзя и я информира, че Уоли е заспал.

— Искаш ли да поседиш с мен или искаш да си порисуваш нещо? — попита го тя.

— Май да си порисувам.

Хоуп му даде кутия с цветни моливи, с които си коригираше статиите, след като ги разпечаташе. Остави няколко листа хартия на масичката и той се зае за работа.

— Какво ще нарисуваш?

— Кучето си.

Хоуп седна до него на твърдия под. Краката на масата от еленови рога осигуряваха много малко място отдолу и тя трябваше да седне по турски.

— А ти какво ще нарисуваш? — попита той.

— Теб — тя посегна към зеления молив и нарисува момче с големи зелени очи и кестенява коса, щръкнала от главата му. Не беше голяма художничка и когато приключи, рисунката изобщо не приличаше на Адам.

Той я погледна и се разсмя.

— Това не съм аз.

— Разбира се, че си — тя добави няколко лунички и посочи към липсващите предни зъби на рисунката си. — Виждаш ли?

— Добре, аз ще те нарисувам — той грабна чист лист хартия и жълт молив.

— Хвани добрата ми страна — тя се обърна в профил.

— Мама също е с руса коса. Но преди беше кестенява.

С изключително повишен интерес Хоуп попита внимателно:

— Къде живее майка ти?

Той вдигна поглед към нея, после отново погледна към рисунката си.

— През повечето време е в Калифорния, но когато съм при нея, ходим в къщата на дядо.

— Къде е това?

Той сви рамене.

— Монтана.

Хоуп се почувства малко неудобно да изцежда информация от детето, но не чак толкова, че да престане.

— Виждаш ли я много често?

— Да. Тя е по телевизията.

По телевизията?

— Искаш да кажеш, че снимката й е на твоя телевизор?

— Да.

Още един въпрос и тя си обеща да спре.

— Къде работи мама?

— Не трябва да говоря за това.

Наистина ли? Хоуп веднага се учуди какво толкова лошо е направила бившата съпруга на Дилън, че Адам не можеше да говори за това. В ума й изникнаха професии като проститутка или стриптийзьорка.

— Хей — възкликна тя и посочи към рисунката му. — Носът ми не е толкова голям!

Адам кимна и се разсмя.

— Вече е.

— Добре — тя грабна друг лист и нарисува Адам с големи уши и кривогледи очи. — Виж се — показа му тя и започна състезание за това кой ще нарисува най-тъпото лице. Когато приключиха, Адам спечели с рисунката си на Хоуп, която си бъркаше в носа с нокти на росомаха.

— Какво получавам? — попита той.

— Какво имаш предвид?

— Спечелих. Получавам нещо.

— Хм… Имам малко пуканки за микровълнова.

— Няма начин — той се огледа и посочи към препарирания рис над камината. — Какво ще кажеш за това?

— Не мога да ти го дам. Не е мой.

Той посочи към мечата кожа.

— Това?

— Не — Хоуп стана и тръгна към трапезарията. Единственото нещо, за което се сети, бе малко кристално колибри, което купи, за да го окачи до компютъра си. — Какво ще кажеш за това?

— Какво прави то?

— Когато го вдигнеш към светлината — обясни тя, докато му го подаваше, — то хвърля наистина готини призми из стаята. Работи най-добре на слънчева светлина — косата му бе доста дълга и му падаше в очите докато той изучаваше птичето. Тя се учуди как ли би я почувствала под пръстите си, как ли би реагирал той ако я отметнеше от очите му.

— Красиво, а?

— И аз мисля така — отвърна тя и се поддаде на любопитството си. Вдигна ръка и му среса косата от челото. Стоплени от главата, бебешките кичури се плъзнаха през пръстите й.

Може би не е чак толкова лошо да си имаш едно малко момченце да ти тича из къщата, помисли си тя и си отпусна ръката.

— Какво мислиш?

Рамото на Адам го засърбя и той го почеса. Птичката е малко момичешка, но бива, замисли се той.

— Всичко е наред — той сви рамене и тръгна към дневната, наблюдавайки босите си пръсти, които го водеха към палатката. После погледна към Хоуп. — Обади ми се, когато татко се върне — помоли той и пропълзя до Уоли. Легна върху спалния чувал, който откриха в килера на горния етаж, и се втренчи в одеялата, надвиснали над главата му. Искаше му се да си е у дома. Искаше татко му да побърза.

Вдигна птичката, която Хоуп му даде, после я смъкна съвсем близо до очите си. Светлината от дневната се процеждаше през одеялата и ако присвиеше очи, можеше да вижда през колибрите. Замисли се за Хоуп, за това как тя рисуваше с него, макар че татко му го нямаше. Даде му и подарък. И не беше го донесла в къщата му като претекст да види татко му. Не като другите момичета.

Може би Хоуп беше като Шели. Шели не беше като другите. Тя не идваше и не се преструваше, че харесва Адам, само за да говори с татко му.

Той се завъртя настрани и пъхна малкото птиче в джоба си. Може би щеше да намери някой готин камък за Хоуп. Хареса му, когато тя ги снима с Уоли, харесваше и онези сини ботушки, които тя обуваше понякога. Тя построи палатка от одеяла и беше много забавна, когато бягаше от прилепите. Харесваше му блясъкът на косата й.

Като ангел. Като мама. Адам знаеше, че майка му не е истински ангел. Знаеше, че тя живее в Калифорния и понякога при дядо в Монтана, но не и в рая. Знаеше, че тя не седи в облаците и че не се моли много, защото не се молеше дори преди вечеря. Знаеше, че майка му не може да живее с тях ’щото трябваше да е в телевизията. Знаеше, че не може да разказва на приятелите си за мама, защото тогава хората щяха да идват и да й досаждат през специалните им почивки в Монтана. Единственият приятел, който знаеше за мама, беше Уоли, но и той не трябваше да казва на никого.

Адам опита да задържи очите си отворени, но лявото постоянно се затваряше. Помисли да ги затвори и двете, само за няколко минути, да им позволи да си отпочинат преди татко да си дойде.

Знаеше, че мама е актриса и че това е нейната работа. Знаеше, че някои от нещата, които тя прави, не са истински, че не може да лети и че не може да влезе в стаята и да си остане невидима ако поиска. Но смяташе, че някои от нещата в шоуто й са истински и искаше да се срещне с онези деца, които тя спаси, когато къщата им изгоря миналата седмица. Тя спаси и котката им. И мама познаваше Дядо Коледа. Тя спаси Дядо Коледа, когато той пи толкова много и един автобус го блъсна. Каза му, че трябва да живее заради всички деца по света, които го обичат, а Адам си пожела да отиде до Северния полюс и да се срещне с дядото. Двамата с Уоли си говориха за това. След като мама спаси дядото, за Коледа Адам щеше да си пожелае нещо голямо, като онази спортна количка, за която татко каза, че не може да има докато не навърши десет.

Адам се прозя и пъхна ръка под бузата си. Искаше му се мама да дойде да живее с него и с татко. Може би ако наистина беше послушен и искаше това наистина много, тя щеше да дойде.

 

 

Дилън почука на вратата на Хоуп и я изчака да отвори. Беше единайсет и половина, а той излезе от болница веднага след като близнаците пристигнаха и ги остави да се погрижат както за баща си, така и за майка си. Дилън никога не беше виждал Пол толкова разстроен. Никога преди не го бе виждал толкова емоционален, но когото откараха Шели с количката, той се разрева. Пол обвиняваше себе си и се държеше така, сякаш е забил ножа в сърцето й. Каза, че просто не можел да понесе да я вижда наранена.

Разбира се, раната на Шели беше сериозна, но в никакъв случай не застрашаваше живота й. Докато седеше с приятеля си, вместо да се отврати от лигавенето на Пол, той откри, че малко му завижда. Никога не бе обичал жена по този начин. Не и така, че да се разреве като момиче, особено след деветнайсет години брак. Чудеше се защо никога не е открил жена, която да обича толкова. Чудеше се дали би могъл изобщо.

Да, страстта. Страстта беше нещо различно. Той изпита истинска страст още сутринта, когато MZBHAVN дойде в града. А докато караше към дома й, той не можеше да си мисли за нищо друго, освен да си я представя, застанала в кухнята на Шели, спомни си как опипваше меката кожа на ръката й, как изследваше линиите на дланта й. И по време на това дълго пътуване от Сън Вели той си мислеше за нощта, когато я закара у дома й от „Еленов рог“. Спомни си как тя го докосна и като в забавен кадър се сети за всяка подробност. Влажната повърхност на устата й, милувките на ръцете й, плъзгащи се по гърдите му, силната болка между краката му.

Входната врата се отвори и ето я пред него, осветена от полилея в антрето. След толкова часове, прекарани с Уоли и Адам, той очакваше Хоуп да е заприличала на полудяла Медуза^[1]. Но тя не изглеждаше така. Косата й бе спусната и малко разрошена, но изглеждаше сърдечна и сънена, сякаш току-що ставаше от леглото.

— Събудих ли те? — попита той.

— Не, лежах на дивана и гледах края на Лено^[2] — тя отстъпи назад и той влезе в къщата.

Тя цялата мирише на топлота и сън, помисли си той.

— Момчетата създаваха ли ти проблеми?

— Спят — тя го заведе до дневната, а погледът му се плъзна по косата й, надолу по правия й гръб, над прекрасната извивка на дупето й до задните части на гладките й бедра. Беше боса. — Намерихме спални чували и си спретнахме нещо като къмпинг.

Палатката от одеяла го шокира. Предположи, че щеше да се изненада по-малко ако си бяха спретнали салон за красота.

— Поиграха си на призрачна къща горе, а когато им стана скучно, слязохме тук и си разказвахме страшни истории.

Той премести поглед от палатката към Хоуп.

— Не ти ли дойдоха в повече?

— Е, наистина се бориха почти постоянно. Всичко, до което се докопаха, се превръщаше в някакъв меч, нож или пистолет, а онази работа с дърпането на пръсти беше малко обезпокоителна — тя вирна глава и го погледна отстрани. — Само два-три пъти си помислих да се запия.

Вниманието му бе привлечено от усмивката й, от розовите й устни и той се учуди дали и на вкус е толкова сънлива. Дали щеше да я усети толкова топла и желаеща, сякаш току-що я бе събудил от сън, за да правят любов.

— Адам е прекрасно момченце. Късметлия си с такъв син — тя прибра косата си зад ушите. — Как е Шели?

Той отвори уста да попита Кой?, но се спря навреме. Блъсна встрани отвора на палатката и погледна Уоли и Адам.

— Доста зле се е порязала. Лекарите ще трябва да оправят няколко сухожилия, но всичко ще е наред. Трябва да се прибере до сутринта — момчетата лежаха върху още одеяла и спални чували, свити като мечки в зимен сън.

— Това трябва да е добра новина.

— Мисля, че се справя по-добре от Пол. Той се държи така, сякаш я е убил — Дилън пусна края на одеялото и погледна към Хоуп. — Мен ме нямаше, когато Шели роди момчетата, но тя каза, че и тогава Пол не можел да си намери място и постоянно плачел.

— При теб не беше ли така, когато жена ти раждаше Адам?

Той не я коригира за това, че Джули не му е жена.

— Нямах време. Едва успях да закарам Джули до болницата и той се роди.

— Кратко раждане?

— Дълго шофиране. Бяхме на гости у баща й — той приближи до нея и погледна към рисунките на масичката. — Адам се роди в тамошната болница.

— Тази вечер Адам я спомена.

Дилън вдигна поглед.

— Джули? И какво каза?

— Само това, че живеела в Калифорния и имала руса коса, която някога била кестенява.

Очевидно бе време за смяна на темата.

— Оправи ли се напълно от срещата си със стридите от Роки маунтийн?

— Ще отговоря на въпроса ти ако и ти отговориш на един мой.

— Какво искаш да научиш?

— Какво работи бившата ти жена?

Той погледна право в очите и излъга.

— Сервитьорка е.

— О… — челото на Хоуп се сбърчи леко и тя седна върху дръжката на фотьойла.

— А сега ми кажи, че си се оправила от стридите.

— Едва. Ако някой беше ми казал, че има хора, които действително ядат тези неща, нямаше да му повярвам. Много е странно.

Поне сега, когато говореше за това, тя не пищеше и не пребледняваше така, сякаш щеше да повърне във всеки момент. Всъщност върху устните й се появи едва забележима усмивка. Дилън харесваше усмивката й. Харесваше и смеха й, женствен и малко глух. Толкова го харесваше, че отвори уста и й каза втората най-голяма тайна, която знаеше. Тайна, толкова смущаваща, че никой в семейството му не говореше за това. Дори на Деня на благодарността, когато всички се събираха заедно и се напиваха.

— Ако това ти се струва странно, тогава трябва да видиш братовчед ми Франк. Той може да хипнотизира пилета.

Веждите на Хоуп се събраха и тя го изгледа сякаш беше луд.

— Как?

Дилън вдигна дясната си ръка.

— Придържа ги надолу и ги кара да се концентрират върху пръста му.

Тя се разсмя.

— Глупости!

Ако майка му разбереше, че се е разприказвал за братовчеда Франк, щеше направо да го убие. Тя не искаше никой да узнае за тези гени, деформирали тяхното ДНК, но може би си струваше да го убият, само за да чуе смеха на Хоуп.

— Кълна се, че е вярно!

Тя поклати глава, а косата й падна напред върху дясната й буза.

— Че защо някой ще хипнотизира пилета?

— Защото може, предполагам.

— И какво ги хипнотизира да правят? Да се качат на сцената и да играят като хора?

Той се разсмя и приближи до нея.

— Те просто си лежат там и приличат на мъртви — той прибра бляскавата й коса зад ухото, а кокалчетата му докоснаха гладката й буза. — Леля ми Кей сериозно го мисли за надарен.

— Ти сериозно си се побъркал…

Косата й се уви около пръстите му, хладна на допир и много мека.

— Не ми ли вярваш?

— Не.

Коремът му се стегна на възел от краткия контакт и той отпусна ръка.

— Нали ти казах истината за стридите от Роки маунтийн?

— Каза ми също, че си ял гущер.

— Не, никога не съм казвал, че съм ял гущер.

— Поне ме наведе на тази мисъл.

— Да, но това не е лъжа.

— Технически може да не е, но ти искаше да повярвам в нещо, което не беше истина.

Погледът му се плъзна от бузата към извивката на горната й устна.

— Добре тогава, предполагам, че сме квит.

— Мислиш, че аз съм те излъгала?

Той се вгледа в ясните й сини очи, опулени и невинни.

— Още в деня, в който влезе в града.

Тя събра вежди.

— Винаги можеш да ми направиш проверка.

— Можех, но никога не проверявам миналото на някого, освен ако няма сериозна причина за това. Това противоречи с политиката на отдела — той спря, преди да попита. — При теб има ли причина?

— Не.

— Скоро да си нарушавала някой закон?

— Поне не се сещам.

— Никакви наказания за неприлично разголване?

— Не.

— Сексуален тормоз?

Тя се разсмя.

— Не наскоро.

Той я изгледа от главата до петите.

— Жалко.

Тя наведе брадичка и го погледна дяволито.

— Флиртуваш ли с мен, шериф Тейбър?

— Скъпа, ако трябва да питаш, значи остарявам.

— На колко си години?

— Почти на трийсет и осем.

Устните й се отпуснаха в онази прелъстителна усмивка, която стопляше гърдите му.

— Доста добре изглеждаш за такъв старчок.

— Мис Спенсър, флиртувате ли с мен?

— Може би — между светлите й вежди се появи бръчица. — Отдавна не съм флиртувала с някого, но така мисля — бръчицата се изглади. — Май че извади късмет.

Късмет. Не знаеше дали да не избяга като попарен или да я натисне на дивана и да й покаже какъв късмет е извадила тя. Отстъпи малко назад.

— Изпрати ли молба за старите документи на Хайръм Донъли? — попита той, сменяйки отново темата, за да увеличи дистанцията помежду им.

Тя се взира в него известно време сякаш не разбираше внезапната промяна на разговора.

— А, да — отговори най-накрая. — Миналата седмица.

— Добре. Обади ми се ако имаш нужда от помощ докато се оправяш с тях — тя се изправи, а той отстъпи още по-назад. — Най-добре да прибирам момчетата и да ги слагам да спят.

— Обувките им са горе. Ще ги донеса — Хоуп тръгна към стълбите и се почувства почти така, както онази вечер в кухнята, когато той я целуна. След едно докосване той можеше да се откъсне бързо от нея и, както онази вечер, тя не знаеше какво е направила.

Когато се качи горе, тя тръгна по коридора и влезе в стаята отдясно. Може би не трябваше да си признава, че не е флиртувала отдавна.

Може би го уплаши.

До леглото в свободната стая в края на коридора откри каубойските ботуши на Уоли и една от сините маратонки на Адам. Докато пълзеше по пода, търсейки другата, се учуди дали пък не излъчва някакви отчаяни вибрации, които да го стряскат. Признавайки, че не е флиртувала отдавна, тя може би го наведе на мисълта, че нещо не й е наред и може би той бе прав да си го мисли. Беше се запознала с Дилън преди малко повече от седмица. Тя наистина не го познаваше, но когато той я погледнеше или й се усмихнеше, или я заговореше, гърдите й се стягаха. А когато я докоснеше, тя вече изобщо не можеше да мисли.

Влезе в дрешника и се огледа. Докато ровеше из туристическите принадлежности вътре, чу тежкия тропот от ботушите на Дилън, който влезе в стаята. Намери маратонката до един спален чувал, а когато излезе от килера, Дилън стоеше пред прозореца, двуметров здравеняк, вперил поглед в езерото.

— Никога не съм виждал гледката от тук — раменете му изпълваха рамката на прозореца, а слабата шейсетватова крушка очертаваше скритите пластове злато в косата му и подчертаваше ярката белота на тениската, пъхната в дънките му.

Хоуп сложи обувката до другите на леглото, после застана до него. Не виждаше нищо през прозореца, но пък и не си умираше за гледката. Все още не изпитваше благоговение от красотата наоколо, но трябваше да признае, че се усещаше определено спокойствие в цялата тази обстановка. Успокоение, което не можеше да се намери и в най-скъпите курорти или да се купи в най-модните спа комплекси.

— Не можеш да я видиш от тук, но ето я моята къща — обясни той и посочи наляво, а после се дръпна, за да я остави да погледне. — Точно там, зад големия бор. Виждаш ли онази ярка звезда на около шейсет градуса на север? — когато тя не помръдна, той я прегърна през кръста и я дръпна да застане пред него. Тя притисна гръб в солидната стена на гърдите му, а той постави едната си ръка върху бедрото й и посочи към звездите. — Гледай директно под онова светло петно. Там е скалата Брадичката на дявола. Точно отдолу е ранчото „Дабъл Тий“. Там съм израснал. Майка ми и сестра ми все още живеят там. Ако бях послушал майка си и аз щях да съм там.

Той миришеше леко на мускус и одеколон, а ароматът на хладния нощен въздух полепваше по кожата му. Прозорецът гледаше към празното езеро, но то не се виждаше много добре, тъй като сноп светлина, пронизвайки мрака, осветяваше нейната веранда и верандата на семейство Абърдийн. Вместо да гледа натам, където сочеше Дилън, тя наблюдаваше неговото отражение.

— Разбирам, че не искаш да живееш там.

— Не. Докато израствах отглеждах крави и събирах сено. Това е тежък живот. Трябва да го обичаш. Аз не го обичам, но може би Адам някой ден ще го обикне — той се умълча за момент, втренчен в далечината, сякаш виждаше нещо, което бе невидимо за нея. — Нямах търпение да се измъкна от този град. Тръгнах почти веднага след като завърших гимназия.

— Но си се върнал.

— Да. Понякога трябва да се поскиташ, преди да разбереш къде наистина ти е мястото. А понякога то е точно там, откъдето си започнал. Трябваше да стана много нещастен, преди да поискам да се прибера у дома.

— Къде си живял толкова нещастно?

Погледът му срещна нейния в отражението на прозореца и той се усмихна.

— Първо живях в Канога парк, а после се преместих в Чатсуърт.

— Живял си в Ел Ей?

— Около дванайсет години — ръката му се стегна малко върху бедрото й. — Бях детектив в Отдел „Убийства“ в полицията на Лос Анджелис.

— Аз живях в Брентууд.

— Вероятно можех да се досетя — отбеляза той и плъзна ръка към корема й.

— Но израснах в Нортридж — допълни тя. Започна да диша дълбоко и равно и се замисли дали да се отскубне от прегръдката му или да махне ръката му. Отново се почувства неуверена като тийнейджърка докато всяка клетка в тялото й пламтеше, пълна с живот. Но за разлика от онези невинни времена преди толкова време, сега тя знаеше къде ще я заведат чувствата, стоплящи я като оранжерийни лампи. Не знаеше само дали тя иска да отиде там с него или той иска да я заведе там.

— Преместила си се по-надалеч в предградията от мен.

Горещината от дланта му се процеди през памучната й блуза и стопли корема й отвътре навън. С малко усилия тя успя да овладее импулса си да се обърне в ръцете му и да го докосне така, както той я докосваше.

— Блейн вече имаше много пари, когато се омъжих за него.

— Това е съпругът ти, Блейн? Гей ли беше?

— Не.

— Наистина ли си се омъжила за тип на име Блейн?

— Да, какво лошо има в това?

Той поклати глава.

— Тип на име Блейн не може да го бива много в леглото.

— Това е смешно. Биваше си го в леглото.

— Точно така. Казах, че не може да го бива много.

— Той е много умен мъж — заяви тя, после се учуди защо ли си прави труда да защитава бившия си съпруг.

— А-ха. Какво работи?

— Пластичен хирург.

През стъклото зеленоокият му поглед се насочи право към гърдите й.

— Не, мои са си.

Той вдигна поглед и се усмихна невъзмутимо.

— Не мога и да си помисля друго — настани я върху гърдите си и продължи: — Такова нещо би разбило всичките ми фантазии за теб.

Тя се отпусна.

— Какви фантазии?

Той зарови нос в косата й и погледна отражението й в стъклото.

— Не мисля, че трябва да ти казвам.

— Защо? Вързана ли съм?

Тя усети усмивката му.

— В някои от тях.

Някои?

В ъгълчетата на очите му се появиха гънки.

— Имаш ли проблем с това?

Имаше ли? Вероятно би трябвало.

— С кое, с факта, че си фантазираш за мен, или с това, че съм вързана?

— И с двете.

Но тя нямаше. Никакви проблеми. Точно обратното. Това само повиши още малко температурата й и заплашваше да притвори клепачите й. Горещината в корема й се разпростря между бедрата и тя стисна крака.

— Доставя ли ми удоволствие?

Палецът му се плъзна по корема й и се пъхна под сутиена.

— Разбира се. Аз се отнасям наистина добре с теб.

Когато я докосна, гърдите й натежаха, а под тънкия памук на блузата й и под найлона на сутиена зърната й се стегнаха в твърди, чувствителни връхчета.

— Искаш ли да чуеш колко добре?

Тя кимна, останала без дъх.

Той я наблюдаваше в стъклото на прозореца докато свеждаше лице и едва-едва прокарваше връхчето на езика си в ухото й.

— Харесваше ти, когато правех това — прошепна той, после засмука нежно месестата част от ухото й. Дъхът му стопли бузата й и по гърба й премина тръпка. Със свободната си ръка Дилън отметна косата й и плъзна уста към врата й. — И това — обсипа врата й с топли целувки, а тя наблюдаваше как лицето му се настанява в извивката на шията й, усети го как засмуква нежно плътта й, но преди да остави белег той се премести и смъкна бавно презрамките на сутиена й.

— Толкова си нежна — прошепна той и я притисна по-силно към гърдите си. — Дори по-нежна отколкото изглеждаш — ръката му се сви върху корема й, стискайки блузата й в юмрука си. Твърдата му и дълга ерекция се притисна в дупето й и тя цялата се втечни отвътре. Страстта потече гореща и мокра, и желаеща между краката й. Мисълта за това как двамата са голи, как правят любов, почти я накара да се завърти и да обвие крака около кръста му. За миг си позволи фантазия за себе си, в която събличаше дрехите му и прокарваше ръце по цялото му тяло, но с малкото си останал разум тя си припомни, че не го познава толкова отдавна, че наистина да се съблече.

— Не мисля, че сексът е добра идея — прошепна тя.

Погледът му се вдигна към нейния в прозореца.

— Кой е казал нещо за секс? — попита той и прокара топла диря с целувки по рамото й. — Ние просто си поиграхме малко.

— Пред прозореца?

— Скъпа, няма никой на мили наоколо — той извади долния край на блузата й от полата и се зае отново за работа. — Ако правя любов с теб, то няма да е с двете момченца точно долу под нас. Ще дойда подготвен и ще направя така, че да разполагам с цяла нощ, за да те докосвам както си искам.

Тя бе забравила напълно за двете момчета, заспали долу.

— Може би трябва да спрем.

Той плъзна ръка под блузата й и горещата му длан погали голата й кожа.

— Искаш ли да спра?

Тя вдигна поглед към него и челото й докосна грапавата му брадичка.

— Не.

— Тогава си дръж очите отворени и наблюдавай за малки крачка нагоре по стълбите — надвесил уста над нейната, той попита: — Как се чувстваш?

— Добре — отговори тя, без да обмисли отговора си предварително. После поклати глава, когато разбра, че той вероятно не я пита за това. — Чувствам, че вероятно трябва да те поканя да си тръгваш — тя целуна ъгълчето на устата му и четинестата му брадичка. — Но наистина не искам да си тръгваш. Искам да останеш, но не трябва — тя зарови лице в шията му и вдиша аромата на кожата му. — Преди всичко ме караш да се чувствам объркана и самотна.

Пръстите му се разпериха върху корема й, палецът му докосна издутината на гърдите й и тя си напомни, че трябва да диша.

— Как мога да те накарам да се чувстваш самотна, когато ръката ми е върху блузата ти?

— Защото ми напомняш за неща, за които дори не съм осъзнавала, че ми липсват, преди да дойда в този град — тя го целуна по гърлото и допълни: — Като тропота от мъжки ботуши по пода ми и усещането за груба, четинеста буза под дланта ми. Топлото, солидно удоволствие от гърдите ти върху гърба ми. Усещането за сигурност — и сексът. Той я накара да осъзнае колко й липсва сексуалната интимност с мъж, да бъде желана и погълната, и увита в потни чаршафи сред неподправена страст. — А понякога, когато погледна в очите ти, мисля, че може би и ти си самотен.

Той замълча за момент, продължавайки да я наблюдава. После попита:

— Знаеш ли какво виждам като те погледна?

Пулсът й подскачаше под устните, така че тя не каза нищо, а само поклати глава.

— Виждам някой, който ми напомня точно колко отдавна не съм докосвал или помирисвал сладка женска кожа — той отново притисна ерекцията си в дупето й и тя усети горещината му през износения дънков плат. Тя се разпростря по краката й и присви босите й пръсти върху хладния дървен под. — Когато те погледна, забравям каква е била точната причина, поради която съм живял като монах.

Тя вдигна поглед към лицето му и скептицизмът й вероятно си пролича.

Той се дръпна назад.

— Не мислиш ли, че живея като монах?

— Виждала съм как се отнасят към теб някои жени в този град.

— Да, но покрай тях аз нямам проблеми да се контролирам. Те не ме изкушават. За разлика от теб — главата й бе отметната назад, шията й — извита и Дилън я целуна нежно по устните. — Те не предизвикват у мен фантазии за страстен, долен и мръсен секс без никакви задръжки. Не ме карат да копнея да докосвам меката им кожа както искам да докосвам твоята. Навсякъде, с ръце и уста. Хоуп, искам да целувам гърдите ти и малкото копче между бедрата ти. Знам, че трябва да стоя настрани. Нещата се влошават, когато съм покрай теб, но не мога да си наложа да стоя настрани. Не мога да контролирам желанието си към теб.

Чувството й беше познато. Той притисна нежно устата си в нейната и започна една целувка толкова бавна и сладка, в пълна противоположност с кръвта, която препускаше през вените й, че плъзна ръка от бузата му към темето, за да го притисне и да засили контакта. За мъж, който казваше, че не може да се контролира, той изглежда се справяше доста добре. Тя облиза върха на хлъзгавия му език и целувката премина в нежно съвкупление на устата им, една дълбока интимност, която повече дразнеше, отколкото задоволяваше. Едно лудо преследване. Хлъзгаво притискане и отдръпване на горещи езици и уста.

После, сякаш изведнъж запалила огън в него, целувката стана алчна и я завладя, изсмуквайки дъха от дробовете й. За миг тя бе погълната и почувства, че предпочита да се предаде пред нещо, което така или иначе не можеше да контролира.

Под блузата ръката му се движеше нагоре, за да обхване нежно гръдта й и всичко стана толкова страстно и замайващо, че тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за дланта и палеца му, докосващ зърното й през найлоновия сутиен.

Дилън изстена дълбоко в гърдите си и отдръпна устата си от нейната. Похотливите му очи търсеха нейните, а докато Хоуп наблюдаваше профила му, той вдигна бавно блузата над гърдите й, после застина напълно. Тя затаи дъх, наблюдавайки го, очаквайки реакцията му.

— Виж ти — промърмори той и насочи вниманието й към отражението в прозореца, на Дилън, застанал зад нея, стиснал долния край на блузата й с големите си ръце. Погледът му бе прикован в белия й сутиен, един толкова тънък плат, че все едно беше гола. Гърдите й и стегнатите й, щръкнали зърна се напрягаха да пробият тънкия найлон.

— Ти си красива — въздъхна той и срещна погледа й в стъклото.

Тя притисна ръце в хълбоците си и задържа блузата под мишниците си. После постави длани върху ръцете му и ги премести, за да покрият гърдите й. Той стисна нежно и по плътта й се разпростря горещ пламък. Тя опита да се обърне, но дишането му се учести.

— Ако мръднеш, заминаваме — предупреди я той.

— Искам да те докосна, Дилън.

— Тази вечер аз ще те докосвам.

Тя затвори очи и устните й се разтвориха. Отдавна не беше се чувствала толкова добре. Гърбът й се изви и ръцете й паднаха настрани.

— Хоуп, отвори очи. Погледни ме. Погледни как те докосвам.

Тя го направи. Видя блузата си вдигната нагоре, а дясната презрамка на сутиена и долната фланелка бяха смачкани под лакътя й. Дланите на Дилън обхващаха гърдите й отзад, тъмно розовите връхчета стърчаха между широко разтворените му пръсти. Тя погледна в отражението си, в желанието, искрящо от очите й.

Дилън притисна пръсти и защипа зърната между тях. Коленете й се подвиха, но той я задържа здраво о гърдите си.

— Ако бяхме сами в къщата — прошепна той — щях да сложа уста точно тук — той целуна главата и лицето й. — После щях да продължа надолу — той посегна към долния край на блузата й и я дръпна надолу към кръста. — Но не сме сами и няма да ми е лесно да те оставя.

Той беше прав. Разбира се, че беше прав. Не можеха да се любят докато двете момчета спяха долу. Това не би било правилно. Тя предположи, че и заключването на вратата не е най-правилното решение.

Той отстъпи назад и постави ръце на раменете й.

— Нуждаеш ли се от помощ с Адам и Уоли? — попита тя.

— Скъпа, направи една услуга и на двама ни и стой тук горе докато не видиш, че стоповете ми се отдалечават към града — ръцете му се отпуснаха от раменете й и той отстъпи към леглото. — Боя се, че изчерпих цялата си воля докато дърпах блузата върху гърдите ти. Най-трудно ми беше да оставя този прозрачен сутиен и не мога повече — той взе обувките на Уоли и Адам и я погледна за последен път, преди да излезе от стаята.

Хоуп се премести в спалнята си в предната част на къщата и от прозореца го видя как пали шерифския блейзър. Той се върна в къщата на два курса, носейки всеки път по едно момче. Когато тръгна от алеята й, тя си помисли, че го вижда как хвърля поглед към нея. Но в тази тъмнина не беше съвсем сигурна.

Погледна към отражението си в стъклото. Към натежалите си клепачи и подпухналите устни. Наистина не беше сигурна кой е отсреща. Жената приличаше на нея, но не се държеше като Хоуп Спенсър.

Тя излезе от спалнята си и тръгна надолу. Беше достатъчно разумна, за да не желае шерифа така. Не вярваше в незначителния секс. Беше разумна… но сякаш просто забрави или просто не й пукаше. Когато Дилън бе наоколо, тя просто вече не се чувстваше толкова самотна.

Дилън Тейбър отново я накара да се почувства желана. Дълбокият му глас и докосването на силните му ръце сплиташе вътрешностите й на горещи малки възли и това усещане й харесваше. Никой мъж след развода не беше я гледал така, не беше я карал да се почувства така. Като пълноценна жена. Сигурно защото не беше давала тази възможност на никой мъж, не че сега я даде съзнателно на Дилън. Тя просто не се контролираше. Трудно можеше да се устои на комбинацията от непринудения чар и страстните докосвания на Дилън.

Чудеше се дали изобщо трябва да опитва.