Рейчъл Гибсън
Истински признания (14)

14
Микрофон долавя звука на разбито сърце

Презрамката на дискмена на Хоуп се блъскаше в предницата на сивата й фланелка докато тя тичаше към главната улица. Слънчевите й очила пазеха очите й от сутрешното слънце, а в слушалките „Съкровище“^[1] проявяваше съчувствие към разбитото й сърце. Тя вдиша студения планински въздух в дробовете си докато опашката й подскачаше и се развяваше на главата й.

Дилън не се обади. Не се обади снощи, не се обади и сутринта. Хоуп не си падаше по чакането. Не и когато усещаше, че е заложен целият й живот. Даде му време до девет и трийсет сутринта, преди да си навлече спортните шорти и да хукне към къщата му.

Тя беше влюбена в него и бе сигурна, че той също я обича. Трябваха й три години и повече от хиляда мили, за да го открие. Можеха да оправят проблемите си, защото тя нямаше да се откаже точно сега, но колкото повече приближаваше до къщата му, толкова повече стомахът й се стягаше на възел. Когато влезе в града, не беше сигурна, че появата й пред вратата му ще е най-мъдрият ход, но й беше писнало да го чака. Трябваше да знае със сигурност какво мисли и какво чувства той. И точно колко важна беше тя за него.

Тя зави зад ъгъла край универсалния магазин на Хансен и забави ход. Пред кафене „Уютен ъгъл“ се беше струпала тълпа, стигаща чак на половин пряка от там, очевидно имаше и снимачен екип, фотографи и хаотична маса от зяпачи.

Тя веднага разпозна оръфаната каубойска шапка на Дилън в тълпата. Свали си слушалките на врата и възелът в стомаха й се стегна. Колкото повече наближаваше, толкова повече се стягаше той.

Гласът на Дилън се издигна над хаоса.

— Мис Банкрофт не коментира — заяви той.

Множеството се раздвижи като един по улицата, покрай железарския магазин на Джим, докато репортерите крещяха въпросите си, на които никой не отговаряше, фотографите снимаха, а камерите работеха. Над всичко останало Хоуп чу виковете на Адам и жалните му молби да си вървят и да оставят майка му на мира. Тълпата заобиколи пикапа на Дилън, а Хоуп си проправи път през подвижната стена от репортери. През рамото на един фотограф, тя видя как Дилън набутва Джулиет в кабината на пикапа си и затваря вратата. Тя натисна напред и се освободи от мелето.

— Не съм направила това — изкрещя тя и го сграбчи за рамото.

Челюстите му бяха стиснати, а очите му горяха, когато той я изгледа свирепо.

— Стой надалеч от мен, по дяволите — озъби се той и се отърси от хватката й. — Стой надалеч и от сина ми — проправи си път през тълпата до шофьорската врата. Запали мотора и ако репортерите не бяха се дръпнали бързо настрани, Хоуп не беше сигурна дали нямаше да ги покоси.

Когато се отлепиха от бордюра, Хоуп погледна в кабината, към бледото лице на Джулиет, толкова бяло, че никакъв грим не можеше да прикрие шока й. Зърна лицето на Адам, сълзите, които се стичаха по бузите му, и сърцето я заболя за него. И за нея самата. Всичко свърши. Тя изгуби Дилън. Сега той никога нямаше да й повярва.

Обхвана я скована обезвереност, когато погледна към фотографите, щракащи с апаратите си към заминаващия пикап на Дилън. Вдигна ръце сякаш можеше да спре всичко това, щракащите апарати, въртенето на филмите, заминаването на Дилън. Тълпата се разпръсна и тя остана сама на тротоара, закотвена на мястото, където Дилън й каза да стои надалеч от него. Където животът й се разпадна.

Тя се обърна към хората, застанали зад нея по праговете на магазините, и към онези, които се бяха изсипали от „Уютен ъгъл“. Разпозна лицата на живеещите в Госпъл, разпозна и слисаното объркване в очите им.

Хоуп не знаеше колко време е останала там, втренчена в улицата, нито знаеше колко време й отне да стигне до „Тимбърлайн роуд“. Краката й тежаха като оловни, ръцете й бяха студени, а сърцето й — толкова разбито, че я болеше, когато вдишаше по-дълбоко.

Вместо да влезе в къщата си, тя отиде до задната врата на Шели и почука. Не знаеше какво е чула приятелката й или пък в какво е повярвала, но в секундата, когато Шели отвори вратата, Хоуп избухна в сълзи.

— Какво има? — попита тя и въведе Хоуп в кухнята.

— Говорила ли си с Дилън?

— Не, откак ти дадох туристическите си ботуши.

Хоуп хвърли слънчевите си очила върху плота на Шели и избърса влажните си бузи.

— Мисли си, че аз съм разказала на таблоидите за него и за Адам — започна тя. Шели й подаде кърпичка, а Хоуп й разказа цялата история, започвайки с това как се е събудила в къщата на Дилън и е видяла Адам втренчен в нея. Когато привърши, Шели дори не изглеждаше изненадана.

— Ами, радвам се, че сега всичко е наяве — заяви Шели и извади от шкафа две винени чаши. — Едно малко момче не трябва да живее с подобна тайна.

— Ти си знаела?

— Да — тя отвори хладилника и наля зинфандел^[2] от една картонена кутия. Подаде едната чаша на Хоуп. — Дилън е страхотен баща, особено като се има предвид, че никой не му помага, но понякога е толкова грижовен, че може да го нарани.

Хоуп взе чашата и погледна към виното. Още нямаше дори пладне, но не й пукаше.

— Мисля, че сега Дилън ме мрази — помисли за начина, по който я погледна. — Не, знам, че ме мрази. Смята, че съм се преместила тук, за да напиша историята за таблоидите — тя вдигна поглед. — Ти вярваш ли ми?

— Разбира се, че ти вярвам. Знам какво изпитваш към Дилън, а и освен това, сигурно нямаше да ми кажеш, че работиш за „The Weekly News of the Universe“ ако тайно изравяше мръсотии за Адам.

— Благодаря ти — Хоуп отпи голяма глътка вино.

— Не ми благодари. Аз съм ти приятелка.

Тя погледна над чашата си към къдравата червена коса на Шели, към луничките й, към тениската й, към огромната тока на колана й, към впитите й дънки „Вранглер“.

— Радвам се — отвърна тя. Трябваха й три години и хиляда мили, за да намери не само Дилън, но и Шели. Те се преместиха заедно в малката трапезария до кухнята и Хоуп разкри пред Шели чувствата си към Дилън.

— Нямах намерение да се влюбвам в него — започна тя, — но не можах да спра това. Знаех си, че той ще ме нарани и стана точно така — разказа на Шели за брака си с Блейн и защо наистина е приключил, а когато свърши, си помисли, че се чувства по-добре, някак си пречистена, но не беше така. Чувстваше се още по-наранена и разбита.

Уоли си дойде за обяд, после се качи на колелото си и запраши към Дилън, след като Шели се обади, за да се увери, че той може да отиде там. Докато Шели говореше по телефона, Хоуп седеше замръзнала на стола си, напрягайки слух да чуе гласа му от слушалката. Сърцето й бе заклещено в гърлото, а когато осъзна какво прави, стана и отиде в дневната.

През следващите няколко часа тя и Шели гаврътнаха още по няколко чаши вино и излапаха цяла кутия понички.

— Мисля, че наистина си пийнала — каза й Шели, когато видя, че тя не може да престане да плаче.

— Обикновено имам весело пиянство — изрида Хоуп. — Но съм объркана емоционално.

— Впечатлена съм, че все още можеш да изречеш объркана емоционално.

Докато Хоуп се завлече до дома си, тя вече с труд успяваше да събере мислите си. Всичко в главата й се блъскаше и кипеше в една непредсказуема каша. Успя да допълзи до спалнята, където намери бирената си каска и боксерките, които Дилън й даде да облече сутринта след първото им любене. Навлече каската и боксерките; после си направи една услуга и припадна. Когато се събуди главата я цепеше така, сякаш някой я бе цапардосал с бетонен блок.

Поизправи се, после й се повдигна и тя хукна към банята. Докато седеше на студения под, облечена с боксерките на Дилън, молейки се пред порцелановия олтар, тя се ядоса. Ядоса се на себе си и на Дилън. Разбира се, вероятно не трябваше да го лъже толкова дълго, но нейното не беше голяма лъжа. Не като неговата. Той трябваше да й се довери и да повярва в нея, но той не го направи, а тя изобщо не трябваше да се влюбва в него. Почувства се както в деня, когато Блейн й сервира документите за развода. Все едно че някой я беше ритнал в гърдите, само че този път беше по-лошо. Този път вината си беше нейна, защото този път можеше да предотврати всичко това.

От самото начало си знаеше, че няма бъдеще с него и все пак допусна това. Е, може би допусна не беше точната дума, но можеше да го предотврати. Можеше да избяга и да му откаже още в нощта на Четвърти юли. Трябваше да защити сърцето си от неговите усмивки, от дълбокия му глас, който я разтопяваше и я наричаше скъпа. Трябваше да се отдръпне от докосването му, което подпалваше кожата й и караше сърцето й да бие по-бързо. Трябваше да избягва погледа му, който сякаш се пресягаше и я галеше като докосването на ръката му. Трябваше да окаже някаква съпротива, но не го направи. Хукна към него, макар да знаеше, че трябва да бяга надалеч. А сега си плащаше с разбитото си сърце.

— Какво да правя? — прошепна тя. Част от нея искаше да си замине. Просто да си събере багажа и да тръгне. Да избяга от това място. Госпъл не беше нейният дом.

Легна и притисна буза в студените, чисти плочки. Но друга част от нея се бунтуваше при мисълта за бягство. И преди я бяха поваляли, но този път нямаше да се крие от живота. Нямаше да позволи на болката да я изпие отново. Тя не беше същата жена след пристигането си в Госпъл. Нямаше да остане повалена. Сърцето й беше разбито и я болеше адски, но тя щеше да живее живота си изправена.

Вдигна глава, стаята се завъртя и тя отново легна. Да, щеше да живее изправена. Щом успееше да се надигне от пода в банята.

 

 

Дилън погледна към сина си през масата. Адам търкаляше царевичния си кочан в чинията поне за стотен път през последните пет минути. Той се удряше в хапките от пържолата, които Дилън му бе нарязал, после се търколи върху една бисквита.

— Защо не ядеш това, вместо да си играеш с него?

— Мразя царевица.

— Много странно. Последния път, когато ядохме варена царевица, ти излапа четири-пет кочана.

— Сега я мразя.

Вчера направиха една стъпка напред. След изпитанието в града сутринта, те се върнаха две стъпки назад. Виждайки Джулиет толкова разстроена, Адам обвиняваше себе си. Обвиняваше и Дилън. В своето съзнание на седемгодишно момче той реши, че ако не е бил палав, мама нямаше да го доведе у дома толкова рано. Нямаше да дойде в Госпъл и репортерите нямаше да я открият. Тя нямаше да плаче.

— Мама ще бъде добре — опита се да го успокои Дилън.

Адам вдигна поглед.

— Каза, че ще спрат ангелското й шоу.

Тя каза много неща по време на дългото им пътуване до летището в Сън Вели.

— Тя просто беше разстроена. Никой няма да спре шоуто й — през цялото време откак познаваше Джули, той знаеше, че тя може да драматизира нещата много, но не чак толкова много. Тя плака и рева, че животът й е свършен, а когато той се опита да я успокои, го обвини, че е безчувствен. Обвини го също, че е вмъкнал в живота им една репортерка от таблоид. Даде да се разбере много ясно, че обвинява него точно толкова, колкото и Хоуп.

Хоуп. Дори Хоуп да не е знаела за Адам и Джулиет, преди да дойде в Госпъл, тя се е захванала с историята още в момента, когато е открила пикантните й подробности. Той не вярваше и за секунда, че тя не е отговорна за сцената пред „Уютен ъгъл“. И макар да отричаше, че е замесена, макар да стоеше там, заобиколена от други таблоидни журналисти и папараци, гледайки го в очите, казвайки му „Не съм направила това“, за него това бе просто голямо съвпадение, как да не си помисли, че тя е замесена от главата до петите.

Започна връзка с Хоуп, мислейки си, че тя ще приключи щом Адам се върне у дома. Мислеше си, че може да прекара няколко седмици, наслаждавайки се на компанията й, а после да се върне към стария си начин на живот. Бързо откри, че не иска да се върне. Когато беше покрай него, тя го разсмиваше. Не искаше да се откаже от това. Да се откаже от нея. Не искаше това да свърши, но стана точно така. Всичко свърши и най-адската ирония бе, че свърши точно по първоначалния план.

— Защо не ядеш? — попита Дилън.

— Казах ти, че не обичам царевица.

— Ами пържолата?

— И нея я мразя.

— Бисквитата?

— Може ли да я намажа с желе?

Тъй като откак Адам се прибра, нищо не ставаше по неговата, Дилън реши да се откаже да го насилва за вечерята.

— Не ми пука — той захапа царевицата си и видя как синът му отваря хладилника.

— Къде е гроздовото желе?

— Сигурно е свършило. Опитай ягодовото.

— Мразя ягоди.

Дилън знаеше, че това не е вярно. В краен случай Адам щеше да хапне от него.

— Защо не си взел? — попита синът му, сякаш той бе извършил някакво отвратително престъпление.

Дилън остави царевицата в чинията си и си избърса ръцете в една салфетка.

— Сигурно съм забравил.

— Вероятно си бил много зает.

И двамата знаеха какво има предвид Адам. Хоуп. Той беше много зает с Хоуп. Откак се върнаха от летището Адам се опитваше да предизвика караница. Дилън разбра какво става и се опита да се въздържи.

— Ще си ядеш ли вечерята?

Адам поклати глава.

— Искам гроздово желе.

— Много лошо.

— Няма ли да ми вземеш желе?

— Не тази вечер.

— Няма да мога да закуся без желе — Адам вирна брадичка във въздуха. — И да обядвам. Сигурно никога вече няма да мога да ям.

Дилън стана.

— Това ще ми спести труда да ти приготвям ядене — той посочи към чинията на Адам. — А сега, сигурен ли си, че приключи?

— Да.

— Тогава си измий зъбите и си облечи пижамата — няколко напрегнати момента Адам сякаш щеше да се скара и за това, но издаде долната си устна напред и излезе от стаята. Дилън грабна чинията на Адам и я остави на пода. — Ето, куче — подвикна той, а Манди изпълзя изпод кухненската маса и излапа пържолата и бисквитата за броени секунди. Облиза царевицата и се обърна.

Трябваше да си спестя труда и да приготвя малко корнфлейкс за вечеря, помисли си той докато вдигаше чинията от пода. Преди малко повече от двадесет и четири часа си мислеше, че животът му е отишъл направо в ада. Но грешеше. Все още не беше стигнал до дъното. Сега. Сега беше ад.

Преди вечеря той разговаря с майка си по телефона и с възможно най-оптимистичния си глас тя му напомни, че нещата винаги могат да станат по-лоши.

Да, май че беше права. Можеше някой да го срита по топките или Адам да се разболее, но с изключение на пребиването и болестите, той не виждаше как нещата можеха да се влошат още повече.

Дилън остави съдовете на масата, а тиганите — на печката и се отпусна пред телевизора. Посегна към дистанционното и започна да сменя каналите. Опасност! Колелото на съдбата и Тайните на Холивуд. Точно когато се канеше да щракне следващия канал, една снимка на Джули блесна на екрана.

— Звездата от „Небе и земя“ Джулиет Банкрофт има седемгодишен син, когото пази в тайна от света — започна репортерът докато филмът показваше как той, Джули и Адам излизат от „Уютен ъгъл“. — Анонимен източник ни информира, че синът на Джулиет живее с баща си в малкото градче Госпъл, Айдахо, на около петдесет мили западно от…

Дилън се гледаше как набутва Джули и Адам в пикапа. Минаха няколко секунди и Хоуп изскочи от тълпата и го сграбчи за ръката. Тя изглеждаше пребледняла, но бе красива както винаги. Той гледаше как устните й се движат, но микрофоните не улавяха думите й. Но и той не искаше да ги чуе. Знаеше. Знаеше, че изтъква своята невинност. Това беше лъжа, разбира се, но макар да знаеше, че тя лъже, част от него искаше да й повярва. Тя направо го преобрази и имаше силата да го накара да я желае дори след онова, което направи. Дори след онова, което той знаеше за нея. Тя го караше да поиска да я сграбчи, да я разтърси, да я хване и да зарови лице в шията й. Желанието към нея бе една постоянна болка в стомаха му, все едно че беше застанал на ръба на скала и се задъхваше.

Отвратен от себе си, той превключи на „Ченгета“ и хвърли дистанционното на дивана.

Трябваше веднъж завинаги да престане да си мисли, че нещата не могат да станат по-лоши. Защото в минутата, когато си го помисли, те със сигурност се забатачиха още, по дяволите.

Когато си легна, мислите му се върнаха към Хоуп. Реши, че ако беше я пуснал за проверка, преди да се забърка с нея, можеше да си спести много неприятности. Сега бе твърде късно, но той реши, че вероятно трябва да го направи още на сутринта. За всеки случай.

Но на следващата сутрин откри папараците, разположили се в края на алеята му. Двамата с Адам скочиха в пикапа и тръгнаха към Дабъл Тий. Целия уикенд яздиха и вършеха някои дребни неща, за които зет му още не бе намерил време — оправиха телената ограда около курника на майка му и почистиха чакъления път. Джули се обади да ги информира, че двамата с Жерар се криели в семейните му лозя в Бордо и че тя планирала да даде интервю за списание „People“ след няколко дни.

Докато Дилън отиде на работа в понеделник повечето репортери си бяха заминали. Още на оперативката се оказа, че е затрупан с работа и накара Хейзъл да му донесе докладите за произшествията и регистрациите за последните няколко седмици. Прегледа арестите за шофиране в пияно състояние и прочете една жалба от Ейда Дувър, която обвиняваше Уилбър Маккафри в това, че сутринта нарочно пуснал кучето си да си свърши работата в цветните лехи на мотела.

Изчака да прочете купчината доклади, преди да се свърже с Калифорнийския отдел за моторните превозни средства. За няколко минути получи адреса на Хоуп в Лос Анджелис и номера на социалната й осигуровка. След като разполагаше с това, намирането на информация бе невероятно лесно.

Откри, че тя наистина работи в „The Weekly News of the Universe“, използвайки три псевдонима. Преди поршето беше имала мерцедес, а веднага след колежа бе работила за „The San Francisco Chronicle“ и за „The Los Angeles Times“. Разрови се и в съдебните й документи и прочете датата, на която се бе омъжила, и датата на окончателния й развод.

Разрови се по-надълбоко и прочете за ограничителната заповед, която си бе издействала срещу някакъв борец на име Майрън Ламбардо, по прякор Майрън Контето. Беше спечелила делото три месеца преди пристигането си в Госпъл, а в своя защита мистър Ламбардо твърдял, че е ядосан и че искал само мис Спенсър да продължи със серията Мики и Вълшебният елф, да го превърне отново в расов жребец, та хората да не го мислят за хомо.

Съдът не само се бе произнесъл в полза на Хоуп, но бе наредил ответникът да не заплашва, удря или да не осъществява физически контакт с ищцата, да не телефонира на ищцата, да не пречи на придвижването на ищцата на обществени места или пътни артерии и да не се приближава на повече от сто ярда^[3] до ищцата, когато тя е на работа, у дома си или на всяко друго място, където ищцата поиска да бъде.

Дилън поклати глава и се облегна на стола. Предположи, че не трябва да е изненадан от онова, което прочете. Тя, разбира се, не беше споменавала за ограничителната заповед, но имаше и няколко други важни неща, за които не беше споменала. Това, че я преследваше някакво ядосано джудже, бе само едно от тях. Учуди се какво ли още не знае.

 

 

През следващата седмица Хоуп отказа категорично да стои заключена в къщата си. Отиде до Сън Вели да напазарува в шикозните бутици и прекара доста време с Шели. Научи се да консервира туршии и да събира боровинки, работеше и върху историите си. Завърши няколко за „The Weekly News of the Universe“ и по-голямата част от грубата чернова по статията си за Хайръм. След като толкова време писа измислици, документалната статия се оказа по-трудна отколкото очакваше, но тя се радваше на предизвикателството.

Хоуп научи от Шели, че Донъли били идеалното семейство. Трите деца били по-големи от Шели, но тя си спомняше, че те никога не се забърквали в неприятности и не общували с другите. Две момчета и едно момиче, отгледани от областния шериф и неговата богобоязлива съпруга. Двамата заедно, Хайръм и Мини, били моралния компас на общността. Държали се като съвършеното семейство, но децата им никога не се върнали да ги посетят, след като се измъкнали от къщата. Имаше нещо ужасно, което съвсем не пасваше в картинката. Но какво?

На Хоуп й трябваха няколко дни ровичкане, за да открие повече информация за децата на Донъли. Макар че никое от тях не разговаря директно с нея, онова, което откри, бе достатъчно, за да отговори на въпросите й и да добави няколко нови измерения в статията.

Тя научи, че по-големият син починал от алкохолизъм, по-малкият бил в затвора за домашно насилие, а дъщерята била съветник по кризисни ситуации. На Хоуп не й трябваха подробности, за да разбере, че зад затворените врати идеалното семейство трябва да е било адски неадекватно. Онова, което й се стори особено удивително, бе, че бяха успели да запазят фасадата си в едно градче, което постоянно си вреше носа в чуждите работи.

През повечето време Хоуп се опитваше да забрави за Дилън, но никога не успяваше за дълго. Той се появяваше и в съня й, и във фантазиите й. Появяваше се дори в работата й. В последната си статия за извънземните тя добави една нова тенденция. Нов герой във формата на шериф в женски дрехи. Кръсти го Денис Тейлър.

На сутринта, когато историята трябваше да се появи по лавиците, тя отиде до супермаркета и грабна последния брой на „The Weekly News of the Universe“. Прелисти го на централната страница. Статията й отново беше поставена на видно място. Това бе първата статия, представяща Денис Тейлър, и тя го рисуваше като мускулест травестит със златна звезда, забодена върху бельото му от пух на марабу^[4]. Макар че очакваше да се почувства малко вдъхновена от това, не усети нищо.

Побъбри си със Стенли докато плащаше вестника, после излезе. Вървейки към колата си, тя прелисти на клюкарската секция. Хвърли един поглед на колонките, но там не се споменаваше за Джулиет или за Адам. Но щеше да се появи. Вероятно в броя от другата седмица.

Хоуп сгъна вестника и извади ключовете за колата от джоба на дънките си. Историите й се лансираха по-добре отколкото очакваше, но тя не почувства нищо. Не се почувства щастлива. Нито тъжна. Само отегчена. В живота имаше повече неща от успешните статии за извънземни. Като самия живот. Като това да се разкриеш, да се влюбиш и да се оставиш сърцето ти да бъде стъпкано от каубойски ботуш номер четиридесет и пет.

Стори й се, че чу някой да подвиква името й и вдигна поглед от ключовете в ръката си към другия край на паркинга. Огромна табела привлече вниманието й. На нея пишеше:

„Направи Мики расов жребец.“

Не успя да види кой държи табелата, само чифт малки маратонки, които се подаваха изпод нея. Не й трябваше повече. Вече знаеше и сърцето й подскочи чак в гърлото. Майрън я беше открил.

Тя скочи в колата си и изхвръкна от паркинга, стряскайки семейство велосипедисти. Докато караше по главната, ръцете й трепереха, а сърцето й биеше в ушите.

Не знаеше дали ограничителната заповед е в сила в Айдахо, дали Майрън е свободен да я тормози тук. Наистина не знаеше какво да прави докато не се намъкна в пространството зад шерифския офис. Нуждаеше се от отговори, нуждаеше се от помощ, на наистина не искаше да намесва Дилън. Може би просто щеше да поговори с някой от помощниците. Беше сигурна, че някой друг, освен Дилън може да я осведоми за онова, което искаше да узнае.

Огледа се за шерифския блейзър и го зърна до задната врата. Беше си в офиса. Разтуптяното й сърце прескочи няколко болезнени удара. Не искаше да го замесва в проблема си. Последния път, когато го видя той й нареди да стои надалеч от живота му. И говореше сериозно. Колкото и да я болеше от това, колкото и да си мислеше за него всяка минута, всеки час и всеки ден, тя имаше намерение да го превъзмогне. Да превъзмогне него, но нямаше да успее, ако се наложеше да се види с него, да разговарят. После си спомни за кучето му пазач, за секретарката, и се отпусна. Дори да искаше да го види, не вярваше Хейзъл да я пусне. В никакъв случай, дори ако косата й гореше, а Дилън държеше единствения пожарогасител.

Хоуп си пое дълбоко дъх и погледна в огледалото си за обратно виждане. Сложи си още червило и й се прииска да беше облякла нещо по-готино, а не бялата си памучна риза, която се закопчаваше отпред, дънките и черния кожен колан. Не че дрехите й не бяха готини. Просто нямаше да накарат никого да се изяде от яд заради това, че я е зарязал.