Рейчъл Гибсън
Истински признания (6)

6
Сатаната, фотографиран в градче в пустошта

В девет часа на следващата сутрин Хоуп приключи с грубата чернова на историята си за извънземни. Помисли си, че въведението е малко неясно и изчака чак до третия абзац, за да направи прехода си, но в крайна сметка реши, че историята се оформя добре.

Беше създала едно градче в пустошта, населено с извънземни корабокрушенци, които се дегизираха, за да минат за нормални ежедневни чудаци. В действителност те прекарваха времето докато чакаха своя кораб-майка, мамейки туристите и печелейки от тях на своята лотария със залози.

Тя работеше по статията от зори, когато се събуди с очертанията й, вече написани в главата си, която я цепеше отвратително. Глътна няколко обезболяващи с кафе и все още не беше си взела душ. Косата й бе навита върху главата и се държеше така, забодена с две химикалки. Все още бе облечена с кравешката си пижама и с чифт мърляви чорапи. Усещаше, че мирише лошо, но не беше толкова глупава, че да спре точно когато й беше потръгнало. Докато работеше тя никога не вдигаше телефона и само бушуващ в къщата пожар би могъл да я накара да отвори входната врата.

Изпрати имейл на Уолтър с идеята за новата си статия. На него страшно му хареса, но искаше и снимки, придружаващи историята. Достоверни снимки. Което означаваше, че Хоуп трябваше да извади своята „Минолта“ и да щракне няколко кадъра от пустошта. По-късно щеше да ги сканира в компютъра и щеше да насложи подобия на извънземни, облечени като местни граждани. Това щеше да отнеме време, но не беше невъзможно. И със сигурност не беше толкова трудно, колкото когато направи онази метаморфоза с Мики, Вълшебния Елф, така че да докара разумна прилика с принц Чарлз.

Към девет и трийсет Хоуп най-накрая реши да си отдъхне. Когато телефонът звънна, тя вдигна слушалката. Обаждаше се Хейзъл Ейвъри от офиса на шерифа и искаше да разбере кога планира да намине и да попълни показанията си като жертва на инцидента. Хоуп се огледа и помоли жената да й даде един час.

Не беше забравила, че трябва да отиде до управлението. По-скоро това бе сред нещата, които искаше да забрави. Искаше й се да забрави цялата вечер, започвайки от момента, когато кракът й стъпи в „Еленов рог“, до момента, когато Дилън Тейбър излезе през вратата й.

Хоуп съхрани написаното и направи копие на историята си за извънземните. Е, може би не искаше да забрави цялата вечер, но определено трябваше да си тръгне от бара, след като чу за лотарията с хората от равнината и преди Емет Барнс да пльосне жалкия си задник в сепарето й. Проблемите й започнаха веднага щом вдигна поглед от салфетките, върху които пишеше, и видя ухилената му физиономия, която сякаш й казваше: Искаш ли да ме опознаеш?

Не, призна пред себе си тя, те започнаха още в минутата, в която започна да си поръчва бирите. Ако не беше вълнението й за историята с извънземните, щеше да обърне повече внимание на това как й действа алкохолът. Ако не беше се нафиркала с тази бира, вероятно щеше да се справи с Емет. Със сигурност щеше да премълчи коментара си за дребните мъже и малките пениси.

Хоуп съблече дрехите си и влезе под душа. Ако не беше пиянската разгорещеност, вероятно щеше да си държи ръцете и устата далеч от шерифа.

Пусна топлата вода да потече върху нея и не знаеше коя среща бе по-лоша — онази с Емет или онази с Дилън. Едната си беше страшна. Другата — унизителна. Тя не беше права за Дилън. Той не я желаеше така, както тя желаеше него. Не искаше да се вмъкне в леглото й. Искаше да си отиде и точно това направи. Тя го гледаше как излиза през вратата и все още усещаше вкуса му върху устните си.

Стой надалеч от „Еленов рог“, предупреди я той. Никакви думи на съжаление. Никакво Боже, как не ми се ще да тръгвам. Никакво неубедително извинение. Нищо.

Хоуп си изми косата, после излезе изпод душа. Отдавна кожата й не беше пламвала заради някой мъж. Мина много време откак не беше допускала някой мъж достатъчно близо до себе си, че да усети топлото му притегляне надолу в коремната си кухина. Отдавна искаше да усети едно едро топло тяло до своето.

Хоуп не вярваше в секса без любов. Беше го правила в колежа. Сега бе на трийсет и пет и знаеше, че няма такова нещо като необвързващ секс. Ако сексът беше необвързващ, нямаше да си толкова наранена и празна на сутринта. И нямаше нищо по-тъжно или по-самотно от сутринта след преспиване за една вечер. Никаква по-голяма заблуда от това една жена да си казва, че е било само чукане, че не е имало значение.

Но сексът с любов изискваше връзка. А връзката изискваше усилия. Изискваше доверие и докато не беше сигурна, че й е време да опита отново, тя не можеше да си позволи да допусне някого близо до себе си. Съзнателно знаеше, че повечето мъже не изневеряват и не създават деца с най-добрите приятелки на съпругите си, но да знаеш нещо в главата си и да го знаеш в сърцето си бяха две напълно различни неща.

Беше почти невъзможно да затвори устата на мрачния коментатор в душата си. Критикът, който надзърташе от очите й и виждаше слабостите, скрити дълбоко в тялото й.

Още от началото на пубертета Хоуп страдаше от ендометриоза^[1] и през пролетта на първата й година в колежа симптомите станаха толкова сериозни, че не й остана друг избор, освен операция. На двадесет и една годишна възраст Хоуп се подложи на пълна хистеректомия, която я освободи от ужасните болки. Тя бе свободна да се наслаждава на живота. Свободна да се наслаждава на връзките с мъже. Вече не можеше да има и собствени деца, но загубата на възможността за създаване на потомство не я обезкуражи. Винаги си мислеше, че когато му дойде времето, ще може да си осинови дете, което има нужда от нея. Липсата на матка дори не я накара да се почувства по-малко жена от всяка друга жена.

До деня, в който съпругът й й сервира документите за развода и тя научи, че е станал баща на дете от друга жена. Новината я повали на земята и срина самочувствието й. Сега не беше сигурна в нищо, а най-малко от всичко къде й е мястото на този свят.

Хоуп се избърса и оправи косата си. Преди три години си мислеше, че се оправя добре в живота. Мислеше, че се е съвзела. Започна отново кариерата си, вземайки половината от парите на Блейн и любимото му порше. Но не се оправяше с нищо. Просто избягваше да се вглежда в нещата. Не се беше съвзела, просто действаше от най-ниската възможна позиция, за да не може никой да я срита отново по задника и да я събори.

Снощи тя отново си позволи да изпита страст.

Позволи й да сгорещи кръвта й и да подразни кожата й. Влезе в спалнята и отвори вратите на дрешника. Е, може би позволи не беше точната дума. Твърде пасивна. След като той я целуна, нямаше никакво позволение. Никаква мисъл за позволение, само за действие. След като усети притискането на устните му, твърдите му гърди под дланите си, желанието я обзе напълно. За пръв път от години насам тя не избяга от него. Остана в неговата топлота, усещайки, че тя я сгорещява с нежността на грейка. В един момент трябваше да спре. Трябваше. Разбира се, че трябваше, но той я спря, сякаш правеше най-лесното нещо в живота си. После, без да погледне назад, той излезе от къщата й и точно сега Дилън бе последният човек на света, когото искаше да види. Може би утре щеше да е готова да се изправи пред него. Или другата седмица.

В такъв малък град единственият начин да го избегне бе да се заключи в къщата си, но тя нямаше да го направи поради две основателни причини. Първо, нуждаеше се от помощта му, за да получи старите полицейски документи, и второ, нямаше да му даде основание да смята, че е размислила за предишната вечер.

Докато Хоуп претърсваше дрешника си, си каза, че не търси съвършеното облекло, за да накара шерифа да чезне от мъка. Спря се върху нещо, което би описала като сблъсък на градско момиче със селско чедо. Облече къса тюркоазна пола, тюркоазна копринена блузка без ръкави и своите тюркоазни ботушки „Тони Лама“.

Докато тръгне към шерифския офис гримът й изглеждаше напълно естествен, косата й доби обем, а крайчетата й се разпериха леко, така че не се нуждаеше нито от къдрене, нито от лак за коса.

Шерифският офис на Пърл каунти се намираше на ъгъла между „Мърси“ и „Мейн“ и освен витрината, рекламираща „Щракни и снимай — Снимки за час“, сградата заемаше цялата улица. Отвън каменната сграда бе очукана от времето, а прозорците отзад бяха покрити с метални решетки. От източната страна се простираше нов паркинг, а вътре сградата бе изцяло модернизирана. Миришеше на прясна боя и нови килими, а слънчевата светлина се изливаше през широките прозорци.

Една помощничка, облечена в бежова блуза със златна звезда, зашита над лявата й гръд, вдигна поглед от компютъра си, когато Хоуп приближи до информационното бюро. Насочи я към двойни стъклени врати с огромна златна звезда по средата и надпис: „Шериф Дилън Тейбър“ отдолу. В офиса имаше още една жена, облечена точно като първата. Косата й беше накъдрена твърде стегнато, а табелката с името „Хейзъл Ейвъри“ се мъдреше под един пластмасов Иисус. Бюрото й бе поставено в средата на стаята, директно срещу коридора. Хоуп се учуди дали и тя, като свети Петър, не защитава коридора от езическо нашествие.

— Вие трябва да сте Хоуп Спенсър — подхвърли небрежно Хейзъл, когато Хоуп приближи до нея. — Ейда ми разказа за ботушите ви.

Хоуп погледна към краката си.

— Взех ги от един магазин за каубойски дрехи в Малибу.

— Аха — Хейзъл защипа химикалката си за един плик и стана. — Елате с мен, моля.

Хоуп последва Хейзъл по коридора до първата стая вляво. Директно през коридора се намираше шерифският офис. Солидната дървена врата зееше полуотворена, а името на Дилън бе изписано в черно със златни ръбчета. Хоуп усети в корема си изненадващ трепет и прикова поглед в двете гънки върху гърба на колосаната риза на Хейзъл.

След като влязоха в стаята жената даде инструкции на Хоуп как да попълни жалбата и й нареди да опише събитията възможно най-подробно. Хоуп седна зад почистеното бюро и огледа формуляра пред себе си. Имаше някои събития от предишната вечер, които бяха малко мъгляви. И други, за които искаше да забрави.

— Ако имате някакви въпроси, ще ви отговоря — после Хейзъл допълни точно преди да излезе: — Така че не безпокойте повече шерифа със своята секси поличка.

Секси поличка? Хоуп се учуди дали секси поличка има нещо общо със за нула време и просто беше обида към дрехите й. Тя поклати глава и седна. Какво точно си мислеше Хейзъл, какво би могла да направи тя според нея?

Тя попълни името си, адреса и датата, после наведе глава над папката пред себе си, вдигна поглед към полуотворената врата от другата страна на коридора и успя да види половин бюро в хромово и черно, половин телефон и половин компютър. Вниманието й се фокусира върху големите ръце с дълги пръсти, подскачащи по клавиатурата. Същите големи ръце, които се увиха около китките й и ги приковаха от двете страни на главата й. Тя зърна бежовите маншети и парченце от черната кожена каишка на часовника му. Той посегна за химикалка, отпусна ръка върху бюрото и с мъка надраска нещо с разкривен почерк.

Дилън беше левичар. Вдигна телефонната слушалка и почука с химикалката по бюрото. Тя чуваше приглушения тембър на гласа му и удоволствието в гърления му смях.

Хоуп насочи вниманието си към формуляра пред нея и се концентрира върху всичко, което се случи в „Еленов рог“. Спомни си как влезе, поръча си бира и започна да подслушва. Беше толкова развълнувана от идеята за новата статия, че времето просто летеше. Емет Барнс настоя да я черпи и не приемаше не за отговор. Стана неприятен. Тя стана устата. После започна боят и тя скочи върху масата, за да се отстрани от схватката. Следващото нещо, което си спомняше, бе как Дилън се втурна в бара като гняв Божи и получи удар в лицето. Спомни си как той нанесе два бързи прави на Емет и го събори на земята. После отиде до нея и й помогна да слезе от масата.

Погледът й се върна към стаята от другата страна на коридора и към потропващата химикалка. Той докосваше голия й корем с тези пръсти. Докосна я и я попита дали е добре и за пръв път от много време насам тя си спомни какво е да се почувстваш защитена от мъж. Но това не беше нещо истинско. Тя беше пияна, а той просто си вършеше работата.

Тя се подписа със замах в долния край на листа и излезе от стаята. Подаде папката на Хейзъл и видя как тя я прочита отгоре-отгоре.

— Бог да ни е на помощ — въздъхна Хейзъл и я затвори. — Ако прокурорът се нуждае от още нещо, той ще се свърже с вас.

Хоуп погледна към празния коридор за последен път, преди да излезе. Без да се обръща повече, тя мина покрай бюрото за информация и излезе през входната врата. Но докато вървеше по тротоара и заобикаляше към паркинга, се почувства някак си захвърлена. Очакваше… какво? Приятелски разговор? Повторение на предишната нощ? Нещо.

Една врата на сградата се отвори и тя погледна през рамо. Дилън стоеше на стълбите, насочил поглед към служебния си колан, закопчан на кръста му. Без да откъсва очи от него Хоуп пъхна ключа си в ключалката на колата и продължи да наблюдава как Дилън слиза по бетонните стълби и как дългите му крака скъсяват дистанцията помежду им. Той закопча нещо като микрофон върху пагона на дясното си рамо. Отново насочи цялото си внимание към оправянето на колана и не я забеляза. Тя не можеше да види лицето му заради сянката, хвърлена от черния му стетсън, но изглеждаше долу-горе така, както когато го видя за пръв път. Кафявата му служебна риза с постоянните гънки над плоския му корем и по гърдите. Звезда на единия джоб, табелка с името — на другия. Онзи кафяв панталон с тъмнокафяви лампази отстрани. Хоуп никога не си беше падала много по мъже в униформа, но трябваше да признае, че на Дилън му отиваше. Но пък и дънките му отиваха.

Стомахът й отново произведе онзи странен малък трепет и тя се сети, че е забравила да се нахрани. Работи и не закуси. Плюс това изпи цяла кана кафе. Хоуп отвори вратата на колата и той сигурно чу това, защото най-накрая вдигна поглед.

Спря до бронята и я изгледа изпод шапката си. Окото му беше подуто и посиняло.

— Хей, как се чувстваш днес? — попита той.

— Аз съм добре, но ти не изглеждаш чак толкова.

— Трябва да видиш Емет.

— Много ли е зле?

— Получи каквото си заслужаваше — Дилън тръгна към нея, приближавайки съвсем, докато накрая ги разделяше само вратата. Този мъж изглежда не познаваше правилата за личното пространство. — Изненадан съм да те видя преди пладне — отбеляза той.

Хоуп се вгледа в зелените му очи, втренчени в нея. Беше малко объркващо да се превърне във фокус на този съсредоточен поглед и тя обви ръце около рамката на вратата.

— Защо, заради работата ми?

— Не, заради махмурлука ти.

— Не бях чак толкова пияна — но когато той просто продължи да се взира в нея, тя сви рамене и призна: — Е, може би малко, но ще трябва да ме опеят в порцеланова гробница, преди да получа махмурлук.

— Късметлийка — той повдигна стетсъна си с върха на показалеца. — Върху какво работиш днес? Върху твоята статия за флората и фауната за списание „Северозапад“?

— Всъщност днес следобед ще направя малко снимки из района.

Погледът му се плъзна към предницата на блузата й, поставена като в рамка от прозореца на колата.

— Облечена така?

Той постави ръце до нейните върху рамката на вратата и вдигна бавно очи към лицето й.

— Къде ще снимаш?

— Не съм много сигурна. Защо?

— ’Щото не искам да получа още някое обаждане като снощното.

— Да не би да казваш, че снощи вината е била моя?

— Не. Казвам, че имаш талант да си навличаш неприятности и може би известно време трябва да си стоиш по-близо до дома — дланите му докоснаха нейните и тя усети докосването му близо до лактите си.

Поизправи се и се опита да прогони усещането.

— Сигурно не си мислиш, че можеш да ми казваш какво да правя.

— А може би ти трябва да направиш нещо за тази голяма уста — той се наведе по-наблизо. — Никога не съм казвал това на жена и е само едно мнение — той спря и тя си помисли, че може би ще я целуне, но той не го направи. — Може би е хубаво да се замислиш дали да не станеш алкохоличка. Много си по-готина като си фиркана.

— Благодаря, шерифе. Но в бъдеще, когато ми потрябва твоето мнение, ще те помоля да ми го дадеш.

— Наистина ли? — вяла, злобна усмивка изкриви устните му. — Скъпа, по щръкналия телефон ли ще ме помолиш или да си правя други планове?

Хоуп усети как веждите й се събират. Тази фраза бе не само обидна, но и детинска. Не беше я чувала от колежа, когато тя и нейните приятелки си говореха за орален секс. Тя отвори уста да му каже, че трябва да порасне, да му каже, че истинските мъже не говорят така на жените; после си спомни до последната подробност в разговора им от снощи за цицестата блондинка в „Еленов рог“.

Тя изпъшка продължително наум и се качи бързо в колата си.

— Трябва да си направиш други планове — извика тя и се опита да затвори вратата.

Дилън с лекота я задържа отворена.

— За всеки случай, искаш ли да ти дам номера си?

Тя дръпна силно и той най-накрая я пусна. Без да каже и дума, тя запали поршето и включи на задна. Вече имаше номера му и той беше 666.

 

 

Хоуп спря поршето на паркинга зад обществената библиотека на Госпъл. От доста време не беше описвала реални събития, но първото нещо, с което винаги обичаше да започне, бяха старите вестникарски статии. Нямаше да й навреди да провери какво има в библиотеката за покойния шериф Донъли. Шели изглежда се колебаеше да говори за Хайръм, а Хоуп не познаваше никого другиго в града — освен Дилън. Нямаше начин да го помоли за нещо. Не и сега. Не искаше да се приближава дори на миля, да не говорим по-наблизо, до него. Не и след като я посъветва да стане алкохоличка. И особено след това унижение, което си причини сама снощи. Бузите й все още пламваха щом си спомнеше какво каза, което винаги бе най-големият й проблем с пиячката, ето защо се отцепваше рядко. Мислеше, че е забавна и трезва.

Ако искаше информация, трябваше да разчита предимно на документите от ФБР. Можеше да отнеме известно време докато те се съгласят, а тя дори и не беше сигурна дали иска да пише такава спонтанна статия. Имаше много работа без никакви гаранции и дори ако решеше да я напише, не знаеше коя гледна точка да използва — дали можеше да я представи малко по-тенденциозно, като за публикация в „Time“ или в „People“. Но колкото повече неща откриваше за стария шериф, толкова повече се заинтригуваше. Как се е оставил да го хванат? И точно колко пари е откраднал? Снощи Дилън спомена нещо за видеозаписи. Дали те са обикаляли из града? Какво бе записано на тях и кой ги беше гледал?

Сградата на библиотеката беше долу-горе с размерите на две двойни каравани, опрени една до друга, а компактните прозорци пропускаха много малко естествена светлина. Вътре беше претъпкана с лавици и маси, а предното бюро бе отрупано с книги. Реджина Кладис стоеше зад бюрото, а бялата й коса се виреше като съвършен купол върху облата й глава. Тя огледа няколко стари книги, вдигайки ги близо до лицето си, после смъкна на носа си очилата с лупи, дебели като стъкло от бутилка кока-кола, и обърна глава да огледа кориците с периферното си зрение.

— Измийте си ръцете, преди да ги разтворите — предупреди тя три момчета и отново вдигна очилата си. — Не искам повече черни палци по страниците.

Хоуп изчака докато момчетата си тръгнат с книгите си, преди да се приближи до бюрото. Вгледа се в огромните, леко нефокусирани кафяви очи на библиотекарката и забеляза, че ирисите на Реджина са големи и замъглени. Хоуп прецени, че жената е сляпа, поне според законовите норми.

— Здравейте — започна тя. — Нуждая се от малко информация и се надявах, че можете да ми помогнете.

— Зависи. Не мога да давам материали от библиотеката на някой, който не е жител на Пърл Каунти поне от шест месеца.

Хоуп очакваше нещо такова.

— Не искам да вземам материали от библиотеката. Искам да прочета местните новини отпреди пет години.

— Какво по-специално ви интересува?

Хоуп не беше сигурна как ще реагира градът, когато някой външен човек започне да си вре носа в неговите работи, така че си пое дълбоко дъх и скочи направо в дълбокото.

— Всичко, свързано с покойния шериф Донъли.

Реджина премигна, смъкна очилата на върха на носа си, после обърна глава и се втренчи в Хоуп.

— Ти ли си онази жена от Калифорния дето живее в старата къща на Мини?

Подобна щателна проверка беше доста изнервяща и Хоуп положи доста усилия, за да не отстъпи.

— Мини?

— Мини Донъли. Тя беше омъжена за този негодник Хайръм цели двайсет и пет години преди Господ да я повика при себе си.

— Как почина мисис Донъли?

— Рак. На матката. Някои говорят, че Хайръм е превъртял точно от това, но мен ако питаш, той винаги си е бил перверзен. В трети клас се опита да ме обара по задника.

Хоуп реши, че вече не трябва да се чуди ако хората искат да разговарят с нея.

Реджина вдигна отново очилата си.

— И какво искаш от вестниците?

— Мисля да напиша статия за стария шериф.

— Публикувала ли си нещо досега?

— Доста малко от моите статии са се появявали в списанията — отговори Хоуп, което си беше самата истина, но от доста време насам не беше пускала нищо в известните издания.

Реджина се усмихна и очите й станаха още по-големи, ако това изобщо беше възможно.

— Аз също пиша. Предимно поезия. Може да я прегледаш.

Хоуп изпъшка вътре в себе си.

— Не разбирам нищо от поезия.

— О, няма проблеми. Написах и един разказ за моя котарак Джинкс. Той може да пее заедно с Том Джоунс в песента „Какво ново, котенце?“

Тихото пъшкане на Хоуп се превърна в спазъм в гърлото.

— Какво говорите!

— Вярно е, наистина може — Реджина се обърна към шкафа зад нея. Взе един ключ от гумената връзка, завързана около китката й и, опипвайки ключалката, отвори едно чекмедже. — Да видим — започна тя и вдигна очилата върху главата си. — Това трябва да е било през август деветдесет и пета — тя завря лице в чекмеджето и огледа отблизо няколко малки бели кутийки. После се изправи и подаде на Хоуп две ролки с микрофилми. — Прожекционният апарат е ей там — обясни тя и посочи към отсрещната стена. — Копията са по десет цента парчето. Ще се нуждаеш ли от помощ с апарата?

Хоуп поклати глава, но после осъзна, че Реджина вероятно не я вижда.

— Не, благодаря. Имам доста опит с тези неща.

На Хоуп й трябваше по-малко от час да копира вестникарските статии. Не си направи труда да ги чете заради зърнестия екран на проектора. По-скоро ги преглеждаше отгоре-отгоре и от малкото, което видя, й се стори, че покойният шериф е членувал в няколко фетиш клуба, които бе открил в Интернет. За няколко години той бе злоупотребил със седемдесет хиляди долара, за да се среща с други членове. Беше се срещал с тях в Сан Франциско, Портланд и Сиатъл, а накрая започнал да харесва по-млади и по-скъпи момиченца. През последната година от живота си станал толкова небрежен, че платил на няколко от тях да дойдат в къщата му. Онова, което се стори най-изненадващо на Хоуп, бе, че въпреки цялата му безразсъдност, никой в града не бе научил нищо чак до смъртта му. Дали това беше вярно?

Едно име, което привличаше вниманието й винаги, когато се появяваше върху замъгления екран, бе името на Дилън. Винаги цитираха думите му: „ФБР разследва случая. Засега аз нямам информация.“ За късмет на репортерите другите помощници не бяха толкова мълчаливи.

Когато Хоуп приключи, тя събра своите ксерокопия и върна микрофилма. Минаваше пладне докато стигне до „Тимбърлайнроуд“, но не остана у дома си и две минути, когато звънецът звънна. Беше нейната съседка, Шели, и имаше нещо наум.

— Знаеш ли — започна Шели, — отдавна не съм имала съседи и се надявах да станем приятелки.

Хоуп погледна към Шели, застанала на верандата, навела глава на една страна, с няколко палави слънчеви лъча, превърнали косата й в чиста мед. Тя нямаше представа защо е разстроена съседката й.

— Ние сме — обади се тя, макар да не мислеше, че един обяд превръща автоматично хората в приятели.

— Тогава защо Дилън трябваше да ми разказва какво ти се е случило в „Еленов рог“?

— Нямах време да ти кажа — отговори Хоуп, макар че се чудеше дали Шели наистина търси приятелство или просто иска да получи информация за това какво е станало снощи. — Ти кога разговаря с Дилън?

— Сутринта, когато той остави Адам. Има голяма синина. Емет Барнс е страшен тип и наистина е можел да те нарани.

— Знам, но един мъж на име Хейдън Дийн се намеси. Ако не беше той, Емет щеше да ме удари.

— Вероятно, но тези Дийн не са по стока, повярвай ми.

— Наистина ли? А аз се канех да открия къде живее Хейдън и да проверя как се чувства днес.

Шели поклати глава.

— Стой надалеч от тези хора. Мисля, че на Хейдън му има нещо — тя надигна едната си червена вежда. — Ако разбираш какво имам предвид.

Хоуп се усмихна и вече не й пукаше дали Шели иска приятелство или информация. Толкова отдавна не беше клюкарствала с някоя друга жена, че бе забравила колко й липсва това.

— Искаш ли да влезеш? Ще пийнеш едно диетично пепси.

— Диетично? Изглеждам ли така, сякаш имам нужда от диета? — попита съседката, която изглеждаше така, че сигурно й се налагаше да легне, за да си затвори ципа на дънките. — Не съм на диета.

— Може да имам малко чай.

— Не, благодаря. С Уоли и Адам тъкмо бяхме тръгнали към езерото за един късен пикник. Защо не дойдеш с нас?

Хоуп имаше да върши милион и едно неща. Да приключи историята си за извънземните, да снима района, да прояви снимките в града, да ги сканира в компютъра си, после да наложи някакви извънземни върху снимките. Трябваше да прочете статиите, които копира в библиотеката, и трябваше да реши дали все пак там някъде има някаква история. История, която не бе разказвана преди.

Очите я сърбяха, мозъкът й се беше размекнал като каша. Перспективата за няколко часа лежане на плажа и бъбрене за всичко друго, но не и за работа й се стори като истински рай.

— Добре — съгласи се тя. — Дай ми десет минути — и щом Шели излезе, Хоуп изтича горе и си съблече дрехите. Изми си лицето и си избръсна краката. Синьо-зеленият й ръчно боядисан бански бе изрязан високо на бедрата и тя си го харесваше, защото с него краката й изглеждаха по-дълги. Грабна една стара кошница за пикник, която откри в килерчето и провери за мъртви гризачи. Беше чисто и тя хвърли вътре няколко диетични пепси, грозде, бисквити, синьо сирене и фотоапарата си. С плажна кърпа на рамо и със слънчеви очила, тя се отправи към езерото.

Адам и Уоли вече бяха във водата, а Шели почиваше под сянката на жълтите борове. Тя седеше на плажа в шезлонг, пиеше шаста кола^[2] и лапаше пържени картофи. Беше облечена с хавайско щамповано горнище и подобна на цвят плажна пола.

— Взехме повече сандвичи, ако си гладна — предложи Шели, когато Хоуп се настани в шезлонга до съседката си.

— Какви сандвичи?

— Фъстъчено масло и желе или шунка и сирене.

— Шунка и сирене ми звучи добре — Хоуп седна, възсядайки плажния стол. Металната рамка стопли бедрата й отвътре и тя остави кошницата си до коленете си. — Аз донесох малко плодове, сирене и бисквити — допълни тя и отвори кошницата.

— Това сирене-крема ли е?

— Не, синьо — Хоуп намаза сиренето върху една бисквита, пльосна отгоре едно зърно грозде и я захапа.

— Ааа… не, благодаря.

Хоуп се обърна към Шели, която я гледаше така, сякаш ядеше черва.

— Наистина е хубаво — настоя тя и лапна остатъка от бисквитата.

— Ще взема да ти повярвам.

— Няма начин. Аз ядох от твоята гозба, а сега ти ще трябва да хапнеш от моята — Хоуп приготви на Шели една бисквита и й я подаде.

— Това ли е твоята представа за готвене? — тя погледна недоверчиво, но все пак я взе.

— Така е напоследък.

Шели отхапа, сдъвка предпазливо, после заяви:

— Хей, по-добро е, отколкото си мислех.

— По-добро от сирене-крема?

— Да, с изключение на аромата на бекон — Шели посочи към кошницата на Хоуп и те си размениха някои неща.

— Можеш да ядеш всичко от тук, с изключение на фъстъченото масло и желето — обясни й Шели и Хоуп се разрови вътре. — Те са на Адам, а той е наистина претенциозен за това желе. Трябва да е много гладко, да няма семки, нищо. Дилън приготвя сандвича му специално като за него.

Хоуп избра шунка и сирене върху някакъв мек бял хляб, какъвто не беше яла от дете, и мазни картофки.

— Къде е майката на Адам? — попита тя, но така, сякаш не си умираше да знае.

— През повечето време си живее в Ел Ей — отговори Шели докато пльосваше гроздето върху синьото сирене. — Но когато Адам я посещава, ходят някъде в Монтана.

— Това е необичайно — Хоуп отвори капачката на една кутия с оранжада и я вдигна към устните си. — Обикновено бащата е този, когото посещават.

Шели сви рамене.

— Дилън е добър татко, а когато Адам се нуждае от женско влияние, отива при баба си и при леля си в Дабъл Тий. И, разбира се, много често остава тук при мен и при Уоли, когато Дилън е на работа — Шели отхапа малко бисквита, после попита. — Ти имаш ли деца?

— Не. Нямам деца — Хоуп изчака някоя озадачена физиономия да сбърчи челото на Шели или пък онова изражение о, бедничката да се появи на лицето й. Но не се случи нито едно от двете неща.

— Това води до пристрастяване — отбеляза Шели, докато си приготвяше още една бисквита.

Хоуп се отпусна в шезлонга и си изяде обяда. Гледаше как Уоли и Адам се взират напрегнато надолу, вдигнали ръце върху повърхността на езерото. Яденето беше мазно и от него се дебелееше, а тя го допълни и с още три бисквити и парче сладкиш. Когато си размениха отново кошниците, в кошницата на Хоуп не бе останало нищо, освен няколко жалки зърна грозде, двете диетични пепси и фотоапарата й. Тя извади минолтата от калъфа й и я насочи към двете момчета, които се гмуркаха да уловят дребни риби с ръце. Хоуп не беше кой знае какъв фотограф, но знаеше достатъчно, за да прави снимките, от които се нуждаеше. Фокусира обектива и щракна.

— За твоята статия за флората и фауната ли снимаш?

Внезапно на Хоуп й стана неудобно да лежи до Шели.

— Да — отвърна тя, което не беше истинска лъжа. Снимаше района за статията си с извънземните. Направи още няколко снимки; после момчетата изтичаха на плажа към тях и си грабнаха кърпите.

Адам бръкна в джоба на плувките си и подаде на Шели няколко камъчета. Каза й, че може да вземе най-специалното.

— Снимай ме, Хоуп — настоя Уоли докато демонстрираше силата на тънките си като моливи ръце.

— Не, мен — Адам изблъска Уоли и зае поза като културист.

— Ще ви снимам и двамата и ще ви дам снимките като ги проявят — тя направи няколко снимки преди момчетата да грабнат сандвичите си с фъстъчено масло и напитките си и да хукнат да търсят още готини камъни по брега на езерото.

— Кога ще завършиш статията си? — попита Шели.

Хоуп отвори уста да избърбори някакъв измислен краен срок, но се спря. Те си споделиха кошниците за пикник. Тя пи от оранжадата на Шели и яде от нейните бисквити, така че вече не й се искаше да лъже. Шели не осъди Хоуп, когато разбра, че тя няма деца. Може би нямаше да осъди и професията й или пък искаше да разкаже за наблюденията си за Елвис.

— Добре, ако обещаеш, че няма да се разприказваш, ще ти кажа за кого всъщност пиша.

Шели се поизправи и се наведе към Хоуп.

— Мога да пазя тайна.

— Всъщност пиша за „The Weekly Magazine of the Universe“. Излъгах за статията в списание „Северозапад“.

— Така ли? Защо?

— Защото хората си въобразяват всякакви неща за онези, които пишат в таблоидите. Че сме долнопробни и пишем клюки.

— А не е ли така?

— Не. Аз пиша истории за Голямата стъпка и за извънземни, за хората, които живеят под океана в Бермудския триъгълник.

— Хъм… онзи черно-бял таблоид, който винаги продават до „Enquirer“!

Хоуп изчака една лодка да отмине, преди да щракне една снимка на бистрото зелено езеро.

— Да.

— Онзи с Момчето Прилеп на корицата?

— Момчето Прилеп — засмя се презрително Хоуп и фокусира апарата си към далечния бряг. Фокусира дърветата и замъгли плажа като фон. Съвършеното място за пикник на неясни извънземни. — Това е „Weekly World News“. Те не могат да напишат нищичко. Тези хора нямат абсолютно никакво въображение — нея ако питаха, Момчето Прилеп бе една от най-глупавите истории, които беше чела от конкурентите.

— О! Гигантски мравки атакуват Ню Йорк?

— Точно.

— О, мили Боже! Ти ли я написа?

Хоуп смъкна фотоапарата и се вгледа в съседката си.

— Не, но моите истории са очерци, а от време на време пиша и нещо като колонка със съвети под псевдонимите Лейси Харт и Франк Роудс.

— Ти си Лейси Харт?

— И Лейси, и Франк.

— Майтапиш се! Винаги съм мислила, че са различни хора. Искам да кажа, че са толкова груби един към друг.

— Първо се почувствах малко като шизофреничка, но сега ми харесва. Пиша и очерци под името Медилин Райт.

— Какво си написала, нали разбираш, нещо, което бих могла да прочета?

Хоуп върна фотоапарата в калъфа, после се протегна в стола си и вдигна лице към слънцето.

— Миналата година моята серия от статии за Бермудския триъгълник се оказа много популярна. Продължих със статии за Мики Вълшебния Елф.

— О, Боже! Четох някои от тези истории за Мики Вълшебния Елф. Твои ли бяха?

— Да.

— Свекърва ми купува тези списания и ми ги дава като ги прочете.

Доколкото Хоуп знаеше, само свекървите купуваха таблоиди. Всеки ги четеше, но тя никога не беше срещала някого, който да си признае, че наистина ги купува. Все едно да намери някой, който да си признае, че е гласувал за Никсън.

Но само абонатите за „The Weekly Magazine of the Universe“ бяха около десет милиона по цял свят. Имаше много прикрити читатели и не всички те бяха свекърви.

— Наистина ми хареса, когато Мики се преобрази в Ру Пол^[3].

Тази история беше последната от серията за елфа и началото на неприятностите за Хоуп.

— Той ненавиждаше тази история. Когато я прочете, заплаши, че ще съди Хоуп, редактора, президента и изпълнителния директор на вестника.

— Мики Елфът реална личност ли е?

— Той не е елф, той е джудже. Истинското му име е Майрън Ламбардо, но е известен и като Майрън Контето. Срещнах го във Вегас докато правех проучване по една статия за имитаторите на Елвис. По онова време той работеше в един долнопробен бар, бореше се с жени в един детски пластмасов басейн, пълен с кал — тя му плати, за да й позволи да го снима и се увери, че е подписал документа за правата върху снимките. — Най-напред наистина хареса историите. Успя да спечели своите петнайсет минути слава и да получи няколко класни мача по борба под името Мики. Обаждаше се и ми оставяше съобщения на служебния телефон, казваше ми колко ги харесвал. После направих този очерк за Ру Пол и той реши, че там приличал на гей. Каза, че съм го експлоатирала и съм го унижила, сякаш когато жените му завираха главата в калта бе нещо много по-достойно.

Въздъхна. Огледа се.

— Когато Майрън откри, че се е отказал от правата си — продължи Хоуп, — той започна да се обажда и да ме заплашва. Искаше да го превърна в някой мъжкар като Арнолд Шварценегер. Когато не реагирах на заплахите му, той откри къде живея и се озова пред вратата ми. Тормозеше ме и не ме оставяше на мира и ми се наложи да го заведа в съда и да извадя ограничителна заповед.

Шели завъртя крака над шезлонга си.

— Преследвал те е Мики Елфът?

— Майрън Ламбардо.

— Нарани ли те?

— Не, само ме заплашваше, че ще ме вкара в гроба.

— Но ти си по-едра от него.

— Да, но той е едно опитно дребно конте. Изкарва си хляба с борба.

Очите на Шели се изцъклиха и тя вдигна ръка към устата си. Хоуп си помисли, че е шокирала съседката си и тя е останала без думи, докато Шели не избухна в истеричен смях.

Уоли и Адам се обърнаха и изгледаха Шели, сякаш тя се беше побъркала.

— Какво е толкова смешно, мамо? — извика Уоли.

Шели поклати глава и момчетата насочиха вниманието си към Хоуп, сякаш тя можеше да им отговори.

Хоуп сви рамене. Какво да каже? Някои хора просто си бяха напълно побъркани. Понякога се чудеше дали тя не е единственият нормален човек в един ненормален свят.