Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prince and The Pauper, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Марк Твен

Принцът и просякът

 

ИК „Пан 96“, София, 2002

Редактор: Костадин Костадинов

Коректор: Ирина Грудева

ISBN 954-657-099-0

История

  1. — Добавяне

Двадесет и пета глава
Хендън Хол

Щом се скриха от погледа на полицая, Хендън каза на краля да изтича до определено място извън града и да го чака, докато самият той отиде да се разплати в странноприемницата. След половин час двамата приятели яздеха весело жалките животинчета на Хендън. Пътуваха на изток. Кралят се чувстваше много добре, защото бе захвърлил дрипите си и се бе облякъл в дрехите, които Хендън му бе купил на вехто на Лондонския мост.

Хендън искаше да запази момчето от преумора, смяташе, че тежко пътуване, нередовно хранене и недостатъчно спане ще се отразят зле на болния му мозък, а почивка, редовен живот и умерено движение непременно ще ускорят оздравяването; той копнееше да види оздравяло болното създание, да види малката главица освободена от болнавите видения, затова, вместо да се поддаде на нетърпението си да пътува денонощно към дома, от който беше толкова отдавна изгонен, реши да се движат с бавни преходи към него.

Като пропътуваха десетина мили, стигнаха едно големичко село, където спряха да нощуват в хубава странноприемница. Възстановиха по-раншните си отношения: докато кралят вечеряше, Хендън стоеше зад стола и му прислужваше, когато дойде време за спане, го съблече, след това легна на пода пред вратата, завит в одеяло.

На втория и третия ден продължиха да яздят все така бавно, като си разказваха с голямо удоволствие преживелиците след раздялата. Хендън разказа подробно къде скитал да търси краля, как архангелът го развеждал из цялата гора, за да го заблуди, и най-после, като разбрал, че не може да се отърве от него, го върнал пак в колибата. След това — каза Хендън — старецът влязъл в спалнята и излязъл оттам, залитайки, явно покрусен, казал, че очаквал момчето да се е върнало и да е легнало да си почива, а го нямало. Хендън чакал цял ден в колибата, но всякаква надежда за връщането на краля изчезнала и той тръгнал отново да го търси.

— Старият sanctum sanctorum[1] наистина съжаляваше, че Ваше величество не се върна — каза Хендън. — По лицето му разбрах.

— Не се съмнявам! — каза кралят… и разправи своите преживявания; тогава Хендън съжали, че не е убил архангела.

През последните дни от пътуването Хендън беше много оживен. Не млъкваше. Разказваше за стария си баща, за брат си Артър, за много случки, които изтъкваха благородството и великодушието им, унесе се в спомени за любимата Едит и толкова се радваше, че може да каже няколко любезни братски приказки и за Хю. Много говори за предстоящата среща в Хендън Хол, как всички ще се изненадат, какъв изблик на благодарност и радост ще ги посрещне.

Пътуваха през красива местност, осеяна с къщици и овощни градини, пътят минаваше през обширни пасбища в хълмиста местност, напомняща развълнувано море. Следобед блудният син се отклоняваше постоянно от пътя, за да види дали не ще зърне от някой хълм бащиния дом. Най-после го зърна и извика възбудено:

— Ето селото, принце, а до него е Хендън Хол! Оттук можете да видите кулите му, онази горичка там е бащиният ми парк. Ах, сега ще видиш какво значи разкош и величие! Къща със седемдесет стаи… помисли си само!… С двадесет и седем души прислуга! Достойно жилище за хора като нас, нали? Да побързаме… нямам търпение вече.

Колкото и да бързаха, когато стигнаха до селото, часът минаваше три. Докато препускаха през него, Хендън не млъкваше:

— Ето черквата, обвита във все същия бръшлян… ни по-голям, ни по-малък… Ей там е странноприемницата, старият „Червен лъв“… а по-нататък е пазарището… Ето майското дърво, ето и помпата… Нищо не се е променило, нищо, освен хората — за десет години всеки се променя… Струва ми се, че познавам някои, но мене никой не ме познава.

Той продължаваше да бъбри. Скоро стигнаха края на селото, след това поеха по една криволичеща тясна пътека с високи плетища от двете страни, препускаха около половин миля по нея и навлязоха в просторна цветна градина през внушителна врата с огромни каменни стълбове, по които бяха изваяни гербове. Величествен замък се издигаше пред тях!

— Добре дошли в Хендън Хол, господарю! — извика Майлс. — Велик ден е днес! Баща ми, брат ми и лейди Едит ще бъдат така слисани от радост, че отначало ще виждат само мене и може би ще те посрещнат хладно! Но не им се сърди, много скоро всичко ще се промени, когато им кажа, че ти си мой питомец, когото безкрайно много обичам, те ще те прегърнат от любов към мене и ще ти отворят завинаги дома и сърцата си!

В следния миг Хендън скочи от магарето пред величествената врата, помогна на краля да слезе, улови го за ръка и се втурна заедно с него в замъка. Само след няколко стъпки се озоваха в просторно помещение, Хендън влезе, от бързане настани не много почтително краля и изтича веднага към един младеж, който седеше пред писмена маса до камината, където пламтеше буен огън.

— Прегърни ме, Хю — извика той, — и кажи, че се радваш, загдето се върнах! А след това повикай баща ни, защото бащиният дом не е бащин дом, докато не стисна ръката, не видя лицето и не чуя гласа му!

След кратка изненада Хю се отдръпна и загледа мрачно неочаквания посетител — погледът му изразяваше отначало оскърбено достойнство, след това някаква скрита мисъл или намерение го накараха да възприеме израз на учудено любопитство, примесено с истинско или престорено съчувствие. Най-после той каза кратко:

— Умът ти, изглежда, не е в ред, клети странниче, без съмнение трябва да си изтърпял много лишения и тежки удари от съдбата, така личи от изражението и дрехите ти. За кого ме смяташ?

— За кого те смятам ли? А за кого, моля ти се, мога да те смятам, ако не за Хю Хендън? — отвърна рязко Майлс.

Другият продължи все така меко:

— А себе си за кого смяташ?

— Няма какво да смятам! Или се преструваш, че не познаваш брат си Майлс Хендън?

Израз на приятна изненада пробяга по лицето на Хю и той извика:

— Не се ли шегуваш? Възможно ли е мъртвият да оживее? Слава богу, ако е така! Горкото загубено момче да ни бъде върнато след толкова тежки години! Това изглежда почти, невероятно щастие, то е наистина невероятно щастие… Моля ти се, имай милост, не се шегувай! Ела по-скоро на светло… да те разгледам по-добре!

Той улови Майлс за ръка, завлече го до прозореца и го загледа жадно от глава до пети, като го обръщаше ту на една, ту на друга страна, въртеше се около него и се мъчеше да го разгледа от всички страни, а завърналият се блуден син, сияещ от радост, се усмихваше, смееше се, кимаше и повтаряше:

— Карай, братко, карай, не бой се, няма да намериш черта, която да не издържи изпита. Обръщай ме и ме оглеждай колкото искаш, мили Хю… аз съм наистина брат ти Майлс, същият загубен Майлс, нали? Щастлив ден е днес… казах вече, че е щастлив ден! Подай ми ръка, подай ми бузата си… Господи, просто ще умра от радост!

Той се готвеше да прегърне брат си, но Хю протегна ръка, за да го спре, после наведе тъжно глава и каза развълнувано:

— Ах, дано милостивият Бог ми даде сили да понеса това разочарование!

Смаяният Майлс онемя за миг, но скоро се опомни и извика:

— Какво разочарование? Не съм ли брат ти?

Хю поклати тъжно глава и каза:

— Моля небето да беше така и други очи да намерят приликата, която моите не могат да открият. Уви, страхувам се, че писмото е казвало истината.

— Кое писмо?

— Което дойде преди шест-седем години от континента. То съобщаваше, че брат ми е загинал в бой.

— Това е лъжа! Повикай баща ни… той ще ме познае.

— Не мога да извикам мъртвец.

— Мъртвец ли? — Гласът на Майлс замря, устните му затрепериха. — Баща ми мъртъв?… О, жестока вест! Радостта ми угасна наполовина. Моля ти се, повикай брат ми Артър… Той ще ме познае, ще ме познае и ще ме утеши.

— И той е мъртъв.

— Господи, смили се над мене, нещастния! Мъртви… и двамата мъртви… Достойните грабнати, а аз, недостойният, пощаден! Смили се над мене!… Няма да кажеш, че и лейди Едит е…

— Мъртва ли? Не, тя е жива.

— Тогава, слава Богу, мога още да се порадвам! По-скоро, братко, доведи я! Ако и тя каже, че не съм Майлс… но тя няма да каже такова нещо. Не, не, тя ще ме познае, глупак бях да допусна дори, че може да не ме познае. Доведи я… Доведи старите прислужници, и те ще ме познаят.

— От тях останаха само петима… Питър, Холси, Бърнард, Дейвид и Маргарет.

С тия думи Хю излезе. Майлс се замисли, после започна да се разхожда из стаята, като мърмореше:

— Петимата най-големи негодници са преживели двадесет и двамата верни и честни… Странно наистина.

Той продължи да се разхожда и да си мърмори, забравил напълно краля. Но кралят се обади тъжно, с искрено съчувствие, при все че думите му можеха да се изтълкуват и като насмешка:

— Не се вълнувай от нещастието си, добри човече, и на други хора на тоя свят отричат самоличността и се присмиват на твърденията им. Не си сам.

— Ах, господарю — извика Хендън, като се поизчерви, — не ме осъждай… Почакай малко и ще видиш. Аз не съм лъжец… Тя ще докаже, че е така, ще чуеш истината от най-прелестните уста в Англия. Аз да съм лъжец? Та аз зная този стар замък, портретите на прадедите си, всичко, което ни заобикаля, както дете знае стаята, в която е отраснало. Тук съм роден и отраснал, господарю, говоря истината, никога не бих те излъгал и ако никой друг не ми повярва, моля ти се, ти поне не се съмнявай… Не бих понесъл това.

— Не се съмнявам в тебе — каза кралят с детинска откровеност и доверие.

— От все сърце ти благодаря! — извика Хендън с пламенност, от която личеше колко е трогнат.

А кралят добави със същата откровеност:

— А ти съмняваш ли се в моите думи?

Хендън бе обзет от виновно смущение и благодари Богу, че в същия миг Хю отвори вратата и го спаси от необходимостта да отговори.

Красива, разкошно облечена лейди влезе след Хю, последвана от няколко прислужници в ливреи. Тя вървеше бавно, с наведена глава, вковала поглед в пода. Майлс Хендън изтича към нея и извика:

— О, Едит, любима…

Но Хю му даде знак да се отдалечи и се обърна към дамата:

— Погледни го. Познаваш ли го?

Когато чу гласа на Майлс, дамата трепна леко и страните й поруменяха; сега явно се разтрепери. В продължение на няколко тягостни минути тя не мръдна и не проговори, след това вдигна полека глава и втренчи в очите на Хендън смразения си, уплашен поглед, кръвта изчезна постепенно от лицето й, тя пребледня като мъртвец, после каза със също така мъртвешки глас:

— Не го познавам!

Обърна се с едва сдържано ридание и излезе със залитащи стъпки от стаята.

Майлс Хендън се отпусна в един стол, като закри лице с ръцете си. След кратко мълчание брат му каза на прислужниците:

— Видяхте го. Познавате ли го?

Те поклатиха отрицателно глави, тогава господарят им каза:

— Прислугата не ви познава, сър. Предполагам, че в случая има някакво недоразумение. Видяхте, че и жена ми не ви позна.

— Жена ти? — Желязна преграда притисна ненадейно Хю до стената. — Ах, ти, вероломни робе, сега разбирам всичко! Ти си написал сам лъжливото писмо, за да обсебиш годеницата и имота ми! Хайде… махай се веднага, да не оскверня честната си войнишка ръка с убийството на такава жалка твар!

Зачервен и почти задушен, Хю отстъпи до най-близкия стол и заповяда на прислугата да улови и върже разярения гост. Слугите се поколебаха, един се обади:

— Той е въоръжен, сър Хю, а ние сме без оръжие.

— Какво като е въоръжен! Колко души сте? Уловете го, заповядвам ви!

Но Майлс ги предупреди да си помислят предварително и добави:

— Вие ме познавате от едно време… Не съм се променил, елате, ако ви стиска!

Това напомняне не насърчи много прислугата, всички останаха по местата си.

— Вървете да вземете оръжието си, жалки страхливци, и застанете на пост пред вратите, докато изпратя някой да доведе стража — заповяда Хю. На прага се обърна и каза на Майлс: — Добре ще е да не влошаваш положението си с безполезни опити да избягаш.

— Да избягам ли? Не се безпокой, ако това е единствената ти тревога. Защото Майлс Хендън е господар на Хендън Хол и на всичко в и около него. И ще си остане, където е… Не се съмнявай в това.

Бележки

[1] Sanctum sanctorum (лат.) — светец на светците. — Б.пр.