Марк Твен
Принцът и просякът (12)

Единадесета глава
В Гилдхол

Придружен от разкошна флотилия, кралският кораб плаваше тържествено по Темза сред безброй осветени лодки. Въздухът кънтеше от музика, по бреговете пламтяха увеселителни огньове, далечният град беше забулен в меко сияние от безбройните невидими огньове, в небето над него се извисяваха стройни кули, украсени със скъпоценни камъни. Непрестанен глух рев от приветствия и топовни залпове приветстваше от бреговете шестващата флотилия.

За Том Канти, почти невидим сред копринените възглавници, тези викове и гледки бяха неизказано красиво и замайващо чудо. За малките му спътници, седнали до него — принцеса Елизабет и лейди Джейн Грей — те бяха нещо съвсем обикновено.

Когато стигна до Даугейт, флотилията пое по бистрите води на Уолбрук (засипан от два века насам под цели акри строежи), към Бъклърсбъри, покрай къщи, под отрупани с народ и блестящо осветени мостове, за да спре накрая в басейна, наричан сега Бардж Ярд, в сърцето на стария Лондон. Том слезе от кораба и заедно с блестящото шествие мина през Чипсайд, по краткия път от Олд Джюри и Бейсингол за Гилдхол.

Том и младите дами бяха посрещнати с подобаваща тържественост от лорд-мера и стареите на Сити^[1] със златни верижки и парадни алени тоги, след това ги отведоха под разкошен балдахин в дъното на голямата зала, предшествани от херолди, които възвестяваха идването им, както и от церемониалния жезъл и меч. Всички лордове и лейди, които щяха да прислужват на Том и двете му спътнички, заеха места зад столовете им.

Около друга трапеза насядаха придворните и други благородни гости заедно с градските първенци, а членовете на Долната камара и обикновените граждани заеха места около множество маси долу. Застанали на пиедесталите си, великаните Гог и Магог — старинните пазители на града — съзерцаваха зрелището с очи, свикнали да го наблюдават през безброй поколения. Тръбачите възвестиха началото на тържеството, един дебел майордом^[2] се показа пред прага на една врата отляво, последван от прислужници, носещи с внушителна тържественост димящия и готов за разрязване кралски баронбиф^[3].

След молитвата Том, подготвен предварително, стана, а с него и всички присъстващи, и отпи заедно с принцеса Елизабет няколко глътки от голяма златна чаша за наздравици. След това чашата мина у лейди Джейн и обиколи цялото събрание. Така започна банкетът.

Към полунощ пиршеството беше в разгара си. Настъпи едно от живописните зрелища, на което толкова много се възхищаваха в старинния град. Описанието му се пази и до днес, предадено с чудноватия език на летописец очевидец:

„Като им направиха място, в залата влязоха един барон и един граф, облечени като турци в дълги златошити тоги, с шапки от тъмночервено кадифе с големи златни вензели, препасали бяха по две саби, наричани ятагани, окачени на позлатени колани. След това влязоха друг барон и друг граф в дълги тоги от жълта коприна на бели ивици с червена нишка през средата и сиви кожени калпаци според руската мода, всеки държеше в ръце брадвичка и беше в ботуши с извити нагоре върхове. Подир тях влезе един рицар, след него министърът на флотата заедно с петима благородници в тъмночервени кадифени жакети, дълбоко изрязани отзад и отпред и завързани на гърдите със сребърни верижки, върху тези дрехи имаха къси наметала от тъмночервен атлаз, шапките им бяха с фазанови пера като на танцувачи. Тяхното облекло беше според пруската мода факлоносците, стотина на брой, бяха облечени като маври, с почернени лица и дрехи от тъмночервена и тъмнозелена коприна. Подир тях идваха артистите. Маскираните менестрели започнаха да танцуват и всички лордове и дами танцуваха така лудо, че беше истинско удоволствие да ги гледаш.“

Докато Том гледаше от естрадата „лудото“ танцуване, самозабравил се от възхищение пред ослепителната вихрушка от калейдоскопни багри, която се въртеше в нозете му, дрипавият истински Уелски принц изявяваше навън правата и патилата си, изобличаваше измамника и настояваше да влезе в Гилдхол! Хората се забавляваха неимоверно от това произшествие, блъскаха се, протягаха врат да видят малкия размирник. Най-после започнаха умишлено да му се надсмиват и подиграват, за да го разгневят още повече. Той се бе просълзил от огорчение, но не отстъпваше и се държеше с царствено достойнство пред тълпата. Последваха нови подигравки, нови насмешки го ужилиха и той се провикна:

— Пак ви повтарям, невъзпитани простаци, че съм Уелският принц! И макар да съм сам и безпомощен, макар никой да не иска да ме утеши и да ми помогне, пак не ще се откажа да защищавам правата си!

— И да си, и да не си принц, ти си храбро момче и не си сам. Аз заставам до тебе, за да ти докажа, че е така, и помни, че не ще намериш никога по-добър приятел от Майлс Хендън. Не си изморявай устата, момче. Аз разбирам по-добре от тебе езика на тия мръсни плъхове.

По облекло, външност и държание говорещият приличаше на дон Сезар де Басан^[4]. Беше висок, едър и строен. Куртката и панталоните му бяха от скъпа, но избеляла и износена материя, а сърмената им везба беше потъмняла, плисетата на яката и ръкавите бяха измачкани, перото на нахлупената шапка беше пречупено, оскубано и съмнително наглед, на кръста му висеше рапира в ръждясала ножница, самонадеяното му държане показваше веднага, че е готов за бой. Думите на тази невероятна личност бяха посрещнати веднага с подигравки и смехове. Някой извика:

— И този е някой предрешен принц!

— Дръж си езика, приятелю! Тоя изглежда опасен!

— Наистина… така изглежда… Виж погледа му!

— Издърпайте момчето от него… Карайте палето на водопой!

Под влиянието на това щастливо хрумване някой сложи ръка върху принца, но дългата сабя на непознатия бе измъкната веднага от ножницата и този, който се бе намесил, тупна на земята, ударен с тъпата й страна. В следния миг десетки гласове се развикаха:

— Убийте кучето! Убийте го! Убийте го!

Тълпата заобиколи боеца, който се облегна о една стена и започна да размахва като луд дългата си сабя. Жертвите му се натъркаляха насам-натам, но морето от хора мина през тях и продължи да се нахвърля все така яростно върху него. Минутите му изглеждаха преброени, гибелта му — сигурна, но внезапно се чу тръба, някой извика: „Път за кралския вестоносец“ — и взвод конници разпръсна тълпата, която се разбяга, дето й очи видят. Смелият непознат мъж прегърна принца и след малко беше вече далеко от множеството и от опасността.

Да се върнем сега в Гилдхол, Ненадейно сред ликуващите викове и шум на пиршеството се разнесе резкият звук на тръба. Мигновено настъпи тишина… Дълбоко смълчаване, сред което се чу един-единствен глас — на вестоносеца от двореца, който започна да чете напевно прокламацията пред станалото на крак заслушано множество.

Последните тържествено изречени думи бяха:

— Кралят е мъртъв!

Всички присъстващи наведоха едновременно глави, останаха така няколко мига в дълбоко мълчание, после коленичиха като един човек, протегнаха ръце към Том и мощен вик разтърси цялата сграда:

— Да живее кралят!

Смаяният поглед на нещастния Том се зарея над това изумително зрелище, спря за миг унесено върху коленичилите до него принцеси, после върху граф Хертфорд. Лицето му се озари от внезапно решение. Той прошепна на ухото на Лорд Хертфорд:

— Отговори ми искрено, по съвест и чест! Ако изрека заповед, каквато само крал има право да изрече, ще я изпълнят ли, без никой да й се противопостави?

— Никой, господарю, в ни едно от тия кралства! В твое лице е въплътена властта на Англия. Ти си крал… твоята дума е закон.

Тогава Том каза високо, ясно, въодушевено:

— Отсега нататък кралският закон ще бъде закон на милосърдие, а не на кръвопролития! Ставай и тичай! Върви в Тауър и кажи, че кралят заповяда да не умъртвяват Норфолкския херцог.

Кралските думи бяха чути и повторени из цялата зала и докато Хертфорд изхвръкваше, се разнесе друг мощен възглас:

— Кървавото царуване свърши! Да живее Едуард, кралят на Англия!