Марк Твен
Принцът и просякът (13)

Дванадесета глава
Принцът и спасителят му

Щом се отърваха от тълпата, Майлс Хендън и малкият принц тръгнаха през улици и пътеки към реката. Никой не им препречи пътя, докато стигнаха до Лондонския мост, там се озоваха отново сред множеството. Хендън държеше здраво княжеската, всъщност кралската ръка. Голямата новина се бе вече разчула и момчето я узна от едновременния вик на хиляди гърла:

— Кралят е мъртъв!

Нещастното дете изтръпна и потрепери от вестта. То чувстваше колко голяма е тая загуба за него и изпитваше голяма скръб, защото мрачният тиран, плашилото за всички други, беше всякога нежен с него. Погледът му се премрежи от сълзи. То се почувства за миг изоставено, отхвърлено, най-самотното от всички божи твари… После нощта бе разтърсена от нестихващ оглушителен вик:

— Да живее крал Едуард Шести!

Сега погледът му светна, то почувства неизразима гордост.

„Ах, помисли то, какво велико и чудно нещо е… че съм крал!“

Нашите двама приятели си пробиваха бавно път сред множеството по Лондонския мост. Тази постройка отпреди шестстотин години, един винаги шумен и многолюден път, беше много чудновата, защото от двете й страни, от единия до другия край на реката, се издигаха долепени един до друг големи и малки магазини с жилища над тях. Мостът беше един вид отделен град, той имаше своя странноприемница, свои пивници, хлебопекарни, улични продавачи, пазар за храни, ръчна промишленост и дори черква. Двата си съседа, които свързваше — Лондон и Съдърк той смяташе за доста добри предградия без особена забележителност. Той беше, така да се каже, отделна община, тесен град с една-единствена улица, дълга една пета от милята, той имаше население колкото някое село, всеки негов жител познаваше отблизо съгражданите си, познавал бе бащите и майките им, както и всичките им семейни тайни. Той имаше, разбира се, и своята аристокрация — изискани стари родове на месари, хлебари и тям подобни, притежавали все същите стари жилища в продължение на пет-шест столетия и знаещи историята на моста от начало до край заедно с всичките й странни предания; те говореха свой особен език, мислеха по особен начин, лъжеха също така особено, непрестанно, спокойно и прямо. Население, което можеше да бъде само тесногръдо, невежо и самомнително. На моста се раждаха и израстваха деца, които остаряваха и умираха там, без да са стъпили негде другаде, освен на Лондонския мост. Такива хора естествено ще си въобразяват, че огромните тълпи, които се изнизваха денонощно по тая улица сред порой от викове, крясъци, цвилене, мучене, блеене и глух тропот, са единственото ценно нещо на тоя свят, а самите те са неговите собственици. Такива бяха всъщност или поне можеха да си представят, че са, когато някой завръщащ се крал или герой придаваше на моста мимолетна слава, защото отникъде другаде човек не може да има такава продължителна, близка и непрекъсната гледка към минаващите редици.

Хората, родени и израснали на моста, намираха, че животът другаде е непоносимо скучен и безсмислен. Разправят, че един старец напуснал Лондонския мост на седемдесет и една година и се оттеглил на село. Но там се въртял по цяла нощ в леглото си, без да може да заспи — толкова тежка, страшна и мъчителна била пълната тишина. Най-после, отслабнал и пребледнял като привидение, той се върнал изнурен в стария си дом, където намерил отново покой и приятни сънища под приспивните звуци на плискащите се води и тътнежа, трясъка и грохота на Лондонския мост.

По времето, което описваме, мостът представляваше за децата си „нагледно обучение“ по английска история — пред входовете му стърчаха на железни копия посинелите полуразложени глави на прочути хора. Но ние се отклоняваме.

Хендън живееше в малка странноприемница на моста. Когато наближаваше входа й с малкия си приятел, нечий груб глас каза:

— Идваш си значи най-после! Можеш да си сигурен, че сега вече няма да ми се изплъзнеш, като ти смажа кокалите, ще се научиш да не ме караш друг път да чакам толкова…

И Джон Канти протегна ръка да дръпне момчето. Майлс Хендън му препречи пътя.

— Не бързай толкова, приятелю. Струва ми се, че си неуместно груб. Какво ти е това момче?

— Щом смяташ, че трябва да се месиш в чуждите работи, ще ти кажа: син ми е.

— Лъже! — извика гневно малкият крал.

— Смела приказка, на която вярвам, все едно дали главичката ти е с ума си или не, моето момче. И да е, и да не е твой баща, този мръсен негодник няма да те вземе, за да те бие и измъчва, както се заканва, ако искаш да останеш при мене.

— Искам, искам… аз не го познавам, мразя го и по-скоро бих умрял, отколкото да тръгна с него.

— Тогава работата е наред и няма какво повече да приказваме.

— Ще видим! — изкрещя Джон Канти, като заобиколи Хендън, за да улови момчето. — Насила ще го…

— Само го пипни, жива мършо, и ще те насека като гъска! — каза Хендън, като му препречи пътя и сложи ръка върху дръжката на сабята си. Канти се отдръпна. — Слушай сега: аз взех това момче под закрилата си, когато тълпа от такива като тебе щеше да го измъчва, а може би и да го убие. Да не мислиш, че сега ще го изоставя на по-лоша участ? Защото все едно дали си, или не си негов баща — а пък да си кажа правото, мисля, че лъжеш, една прилична бърза смърт е за такова дете много по-добра, отколкото живот в ръце като твоите. Тръгвай веднага по пътя си, защото не обичам празни приказки и не съм много търпелив по природа.

Продължавайки да заплашва и ругае полугласно, Джон се отдалечи и скоро се изгуби в тълпата. Хендън се качи с госта си в своята, стая на третия етаж, където поръча да им занесат вечеря. Жилището беше бедно, със сиромашко легло и разхвърляни вехти мебели, осветяваха го две мъждиви свещи. Малкият крал се дотътри до леглото и веднага легна, съвсем изтощен от глад и умора. Прекарал бе на крак почти цяло денонощие (защото сега беше вече към три часа след полунощ), без да хапне нещо през цялото време.

— Моля ти се, повикай ме, когато сложат трапезата — измърмори сънливо той и потъна веднага в дълбок сън.

В погледа на Хендън светна усмивка.

„Гледай го ти! — каза си той. — Това просяче се настани без никакво стеснение в чуждото жилище и легло, сякаш им е стопанин, без никакво «ако позволите», «ако ви е угодно» и така нататък. Той се нарича в бълнуванията си Уелски принц и смело се държи като принц. Горкото изоставено мишле, сигурно се е побъркало от бой. Както и да е, аз ще му стана другар, спасих то и това ме привърза здраво към него. Обикнах вече дръзкото мошениче. Колко войнствено бе застанало срещу мръсната сган и колко предизвикателно я гледаше! А какво е хубавичко, нежно и мило, след като сънят прогони тревогите и скърбите му! Аз ще го уча, ще го излекувам, ще му бъда по-голям брат, ще се грижа за него и ще го пазя, а който се опита да го осмива или да му пакости, най-добре ще стори да си поръча саван, защото ще му потрябва, ако ще и да ме изгорят подир това!“

Той се наведе над детето и го загледа с любов и състрадание, като милваше нежно детските бузи и оправяше разрошените къдрици с голямата си мургава ръка. Детето леко потрепна.

„Ех, че мъжка работа! — промълви Хендън. — Оставих го да спи незавито и да се простуди. Какво да правя сега? Ако го вдигна, за да взема одеялото, ще се събуди, а пък е капнало за сън.“

Той се огледа за някаква друга завивка и като не намери нищо, съблече куртката си и зави момчето с нея, като си каза: „Аз съм свикнал на студ и оскъдно облекло, та няма да ми стане нищо.“

После започна да се разхожда из стаята, за да се топли, продължавайки да разговаря сам.

„Болният мозък го убеждава, че е Уелски принц; странно би било да имаме Уелски принц, когато досегашният Уелски принц не е вече принц, а крал… защото нещастният му ум е обзет от едно хрумване и няма да разсъди, че сега трябва да не се нарича вече принц, а крал… Ако баща ми е още жив след седемте години, през които не чух нищо за него в чуждестранната тъмница, той би подслонил великодушно заради мене горкото момче, същото би сторил и големият ми брат Артър, другият ми брат Хю… Но аз ще разбия черепа на този лукав, зъл скот, ако дръзне да се намеси! Да, нататък ще тръгнем, и то веднага.“

Един прислужник внесе ядене, от което се вдигаше пара, сложи го на борова масичка, нареди столовете и излезе, оставяйки незначителните гости да си прислужват сами. Той затръшна вратата и събуди момчето, което седна и се огледа радостно, но изражението му скоро се помрачи и то промърмори с въздишка:

— Уви, за жалост само съм сънувал.

След това зърна куртката на Майлс Хендън, премести поглед от нея към него, разбра каква жертва е направил и му каза любезно:

— Ти си добър към мене, наистина си много добър. Вземи и се облечи, не ми трябва вече.

После стана, отиде до умивалника в ъгъла и зачака. Хендън каза весело:

— Сега ще похапнем чудесно, защото яденето е вкусно и топло, след подремването и похапването ще станеш пак юначе!

Момчето не отговори, само изгледа изненадано и нетърпеливо високия рицар. Хендън се учуди и каза:

— Какво не е в ред?

— Искам да се измия, сър.

— О, това ли било! Няма защо да искаш позволение от Майлс Хендън за каквото и да е. Чувствай се като у дома си и се разпореждай на воля с всичките му вещи.

Но момчето продължаваше да стои, без да мръдне, дори веднъж-дваж тупна нетърпеливо с краче. Хендън беше съвсем смаян. И каза:

— Какво има?

— Полей ми, моля ти се, без много приказки!

Хендън сдържа смеха си, каза си: „Ей Богу, възхитително!“, приближи се бързо и изпълни заповедта на нахалното хлапе, после застана като слисан, докато нова заповед: „Хайде… кърпата!“ — внезапно го опомни.

Той взе една кърпа, окачена до самото момче, и му я подаде, без да продума. След това се изми сам; през това време храненикът му седна пред трапезата и се приготви да яде. Хендън привърши набързо измиването си, дръпна втория стол и щеше вече да седне до трапезата, когато момчето каза възмутено:

— Стой! Да не искаш да седнеш в присъствието на краля?

Този удар порази Хендън до мозъка на костите. „Уви! — промълви той на себе си. — Лудостта на горкото дете върви в крак с времето! Променила се е заедно с промяната в кралството и то си въобразява сега, че е крал! Ще трябва да се нагодя и към това хрумване… Няма друго спасение… Иначе може да ме прати в Тауър!“

Развеселен от шегата си, той отдръпна стола, застана зад краля и започна да му прислужва колкото може по-учтиво.

Докато се хранеше, кралят посмекчи малко държането си и дори му се поиска да се разговори.

— Струва ми се — каза той, — че се казваш Майлс Хендън, ако съм чул правилно.

— Да, господарю — отговори Майлс, после си каза: „Ако искам да се нагаждам към лудостта на горкото дете, трябва да го наричам «господарю», «Ваше величество», да не върша нещата наполовина, да се придържам строго о ролята си, иначе ще я играя лошо и ще навредя на доброто си и милосърдно дело.“

Кралят се ободри с втора чашка вино и каза:

— Бих искал да те опозная… разкажи ми кой си. Имаш храбро и благородно държане… Благородник ли си?

— От най-дребните дворяни, Ваше величество. Баща ми е баронет… от дребните лордове по рицарски заслуги^[1]… Сър Ричард Хендън от Хендън Хол, до Мънкс Холм в Кент.

— Не си спомням това име. Продължавай… Разкажи ми живота си.

— Няма много за разказване, Ваше величество, но все може да ви позабавлявам половин час, като няма с какво друго. Баща ми, сър Ричард, е много богат и великодушен. Майка ми почина още докато бях момче. Имам двама братя: Артър, по-голям от мене, със сърце като на баща си, и Хю, по-малък от мене, дребнав, алчен, вероломен, покварен, некадърен… влечуго. Такъв си беше още от люлката, такъв беше и преди десет години, когато го видях за последен път… жив разбойник на деветнадесет години. Аз бях на двадесет тогава, а пък Артър на двадесет и две. От рода ни беше останала само лейди Едит, наша братовчедка… Тогава беше шестнадесетгодишна… красива, нежна, добра, графска дъщеря, последна потомка от рода си, наследница на голямо богатство и отнета титла. Баща ми беше неин настойник. Аз я обичах, обичаше ме и тя, но още от люлка беше сгодена за Артър и сър Ричард не искаше и да чуе за разтрогване на годежа. Артър обичаше друга девойка и настояваше да не се отчайваме, да не губим надежда, че отлагането и някоя щастлива случайност ще увенчаят един ден с успех и неговата, и нашата мечта. Хю обичаше богатството на лейди Едит, макар да казваше, че обича нея… Той винаги говореше едно, а мислеше друго. Но напразно се стараеше да спечели девойката, той можеше да мами само баща ми, никого другиго. Баща ми го обичаше, доверяваше му се и му вярваше повече, отколкото на когото и да е, защото Хю беше най-малкият и защото всички го мразеха — тези две обстоятелства са били във всички времена достатъчни да спечелят особената любов на родителите, а пък Хю имаше и мазен, убедителен език, с възхитителна дарба да лъже… качества, които страшно помагат за засилването на една сляпа любов. Аз бях буен… всъщност бих могъл да кажа дори много буен, макар че буйността ми беше невинна, защото никому, освен на мене не носеше вреда, срам и загуби, нямаше нито следа от престъпност, подлост или каквото и да е качество, неподобаващо на почтения ми произход. Но брат ми Хю използва много добре тези мои недостатъци… Той виждаше, че брат ни Артър не е много здрав, и се надяваше, че ще може да се възползва от смъртта му, ако успее да ме премахне от пътя си… Но това е дълга история, добри ми господарю, и не заслужава да се разказва. Накратко, този брат изкусно преувеличаваше грешките ми и ги представяше като престъпления; подлостта му свърши с това, че откри в жилището ни една копринена подвижна стълба… скрита там от самия него… и с подкупените показания на прислугата и други лъжци убеди баща ми, че съм възнамерявал да отвлека Едит и да се оженя за нея, пренебрегвайки дръзко волята му… Баща ми каза, че три години изгнание от дома и от Англия може би ще ме направят войник и ще ме вразумят. Изкарах дълго изпитание във войни в Европа, преживях великолепни патила, лишения и приключения, при последното сражение бях пленен и прекарах седем години в чуждестранна тъмница. С хитрост и смелост успях да се измъкна най-после на воля и избягах право тук, току-що пристигнах, без пари и дрехи, а главното, без да зная какво е станало през тия седем години в Хендън Хол е обитателите и имота. Ако ви е угодно, господарю, кратката ми история завърши.

— Ти си бил позорно изигран! — каза гневно малкият крал. — Но аз ще те възнаградя… Кълна се в светия кръст! Кралска дума!

Въодушевен от разказа за бедите на Майлс, той се разприказва и разправи от край до край пред слисания слушател неотколешните си мъки. Когато завърши, Майлс си каза: „Уви, какво въображение има! Това наистина не е обикновен мозък — иначе, все едно дали е луд или с ума си, не би могъл да съчини такъв точен и ярък разказ от фантастичните небивалици, с който изтъка този странен роман. Бедната опропастена главица! Докато аз съм жив, няма да останеш без приятел и подслон! Никога няма да се отделиш от мене, ще бъдеш мое съкровище, мое другарче. И ще те излекувам… Да, ще оздравееш… ще се прославиш… А пък аз ще казвам с гордост: Да, мое е… Аз го прибрах, когато беше бездомно скитниче, но видях какво се крие в него, разбрах, че един ден ще се прослави… Погледнете го — не съм ли бил прав?“

Кралят заговори пак замислено, с отмерен глас:

— Ти ме спаси от обиди и позор, спаси може би живота ми, а следователно и короната. Такава услуга изисква богата награда. Кажи какво искаш и ако то е в кръга на кралската ми власт, ще го получиш.

Това невероятно предложение сепна Хендън от унеса му. Той помисли най-напред да благодари на краля и да приключи въпроса, като каже, че е изпълнил само дълга си и не желае никаква награда, но му хрумна нещо по-умно — помоли за позволение да поразмисли малко по това милостиво предложение… Кралят одобри със сериозно изражение желанието му, като каза, че е по-добре да не се избързва при въпрос от толкова голямо значение.

Майлс помисли известно време, после си рече: „Да, това именно трябва да сторя… С нищо друго не бих могъл да постигна това нещо, а пък изминалият час ми показа, че ще бъде крайно уморително и неудобно, ако сегашното положение продължи. Да, това ще му поискам: добре, че не отхвърлих случая.“ После застана на едно коляно и каза:

— Моята услуга не надминава границата на обикновен верноподанически дълг, затова няма никакво значение, но щом Ваше величество благоволява да я сметне достойна за награда, осмелявам се да поискам нещо. Преди близо четиристотин години, както Ваше величество знае, между Джон, краля на Англия, и френския крал имало голяма вражда, тогава намислили двама воини да решат спора е тъй наречения божи съд — чрез двубой. Когато двамата крале и испанският крал се събрали да наблюдават двубоя, на арената излязъл френският воин, но бил толкова страшен, че английските рицари отказали да премерят силите си с него. И спорът, който бил много важен, без малко щял да се реши във вреда на Англия поради неявяване. В това време в Тауър се намирал лорд Де Кърси, най-юначният човек в Англия, лишен от титлата и владенията си и сломен от дългия затвор. Обърнали се към него, той се съгласил и пристигнал в пълно въоръжение. Но щом зърнал огромната му снага и чул прочутото име, французинът избягал и френският крал загубил спора. Крал Джон върнал на Де Кърси титлите и владенията му и казал: „Кажи какво искаш и ще го получиш, дори ако ми струва половината кралство.“ Тогава Де Кърси коленичил, както коленича и аз сега, и отговорил: „Ето какво ще поискам, господарю, аз и наследниците ми да имаме правото да стоим с шапка в присъствието на английския крал, докато съществува английски престол.“ Молбата му била изпълнена, както е известно на Ваше величество, а тъй като този род не е останал без наследник през четиристотинте години, и до днес главата на старинния дом стои с шапка или шлем пред Негово величество краля, без някой да го упрекне или дръзне да стори нещо.^[2] Като се позовавам на този случай в подкрепа на молбата ми, моля кралят да ме удостои само с една милост и право… като предостатъчна и единствена награда, а именно: аз и моите наследници да можем винаги да седим в присъствието на английския крал!

— Стани, рицарю Майлс Хендън! — каза важно кралят, докосвайки рамото на Хендън с плоската страна на сабята му. — Стани и седни! Молбата ти е удовлетворена. Докато Англия съществува и в нея има крале, правото ти не ще бъде нарушено!

Негово величество се отдалечи замислен, а Хендън се отпусна на един стол до трапезата, като си каза: „Чудесна мисъл имах, която е цяло спасение за мене, краката ми са страшно уморени. Ако не бях се сетил, трябваше да стоя прав със седмици, докато горкото момче дойде на себе си.“ След малко продължи: „И така, станах рицар от царството на призраците и мечтите. Чудновато и странно положение наистина за здравомислещ човек като мене. Няма да се смея… пази Боже, защото това, което е така безсъдържателно за мене, за него е действително. Но и за мене в известно отношение не е лъжа, защото отразява нежната му и благородна душа.“ След малко: „Ах, какво ли ще бъде, ако ме назове с прекрасната ми титла пред хора! Колко забавно противоречие между сана и облеклото ми! Но все едно — да ме нарича както си иска, от всичко ще съм доволен.“