Марк Твен
Принцът и просякът (14)

Тринадесета глава
Изчезването на краля

Скоро на двамата приятели им се доспа. Кралят каза:

— Свали тия дрипи — като посочи дрехите си.

Хендън съблече момчето, без да продума, сложи го на леглото, после огледа стаята и си каза: „Настани се пак, както и по-рано, в леглото ми… ами аз какво ще правя?“ Малкият крал забеляза смущението му и го разсея с една дума, като каза сънливо:

— Ти ще спиш пред вратата като страж.

След миг, забравило грижите си, дълбоко заспа.

„Милото дете! Би трябвало да се роди крал! — промълви възхитено Хендън. — Чудесно играе ролята си!“

После се изтегна на пода пред вратата и си каза:

„И по-лошо съм изпадал през последните седем години, неблагодарност към всевишния би било да се оплаквам от сегашното си положение.“

Той заспа едва на зазоряване. Към пладне се събуди, отви спящия си храненик и му взе мярка с една връвчица. Кралят се събуди тъкмо когато Хендън бе привършил работата си, оплака се, че му е студено, и го запита какво прави.

— Свърших вече, господарю — каза Хендън. — Имам малко работа навън, но скоро ще се върна. Ти поспи, имаш нужда от сън. Чакай да те завия през глава, по-скоро да се стоплиш.

Хендън още не бе доизрекъл тия думи, когато кралят заспа. Майлс се измъкна полека, а след тридесет-четиридесет минути се вмъкна пак така безшумно, като донесе износени детски дрехи от евтин плат, но спретнати и подходящи за сезона. Той седна и започна да разтваря покупката, като си мърмореше: „С по-дълбока кесия бих намерил по-хубаво качество, но като нямам дълбока кесия, трябва да се задоволя с това, което може да достави плитката…“

„В градчето ни една жена някога живееше…“

„Сякаш се размърда… Трябва да не пея толкова гръмогласно, не бива да смущавам съня му; защото му предстои път, а пък то, горкото, е така изморено… Тая дрешка е хубава… като се позакърпи тук-там, съвсем ще се оправи. Панталоните са по-добри, но и те трябва да се пооправят… А пък обущата са много добри и здрави, на краката му ще бъде топло и сухо… Това ще е нещо ново за него, защото сигурно е свикнало да ходи босо и зиме, и лете… Ех, да бяха конците хляб, както взех за един фартинг конци за цяла година, а на това отгоре и една чудесна голяма игла без пари! Ще има да видя бял вълк, докато вдяна!“

И видя наистина. Той постъпи така, както мъжете са постъпвали и навярно ще постъпват вовеки веков: държеше иглата неподвижно и се мъчеше да прекара конеца през ухото й. А жените вършат тъкмо обратното. Конецът все не попадаше в ухото, като минаваше ту от едната, ту от другата му страна или пък се прегъваше, но Хендън беше търпелив, защото неведнъж бе вършил тая работа като войник. Най-после успя да вдене, взе от скута си дрешката и се залови за работа.

„На гостилничаря съм платил… включително и днешната закуска… Остава ми толкова, колкото да купя две магарета и да преживеем два-три дни, докато стигнем до охолството, което ни чака в Хендън Хол…“

„Обичаше тя съп…“

Дявол да ме вземе! Убодох се под нокътя!… Голяма работа — и друг път е ставало… но не е приятно… Ех, малкият, ще се повеселим там! Ще се разсеят и грижите, и тъжното ти настроение…

„Обичаше тя съпруга си нежно, ала друг един мъж…“

Ех, че хубави бодове! — той вдигна дрешката и я загледа възхитено. Такива едри и величествени, че оскъдните бодчета на шивача изглеждат пред тях жалки и просташки…

„Обичаше тя съпруга си нежно, ала друг един мъж…“

„Я гледай, стана! Чудесна работа, и при това бързо я свърших. Сега ще го събудя, ще го наконтя, ще му полея да се измие, ще го нахраня, после ще тръгнем за пазара при табардската странноприемница в Съдърк и… Благоволи да станеш, господарю!… Не отговаря… Хайде, господарю!… Ще трябва наистина да оскверня с докосването си свещената му особа, щом не чува в съня си. Но какво се е случило?“

Той дръпна завивките… момчето бе изчезнало!

Огледа се наоколо, занемял от изненада, едва сега забеляза, че и пъстрите дрипи на момчето липсват, разсърди се, закрещя, развика се за гостилничаря. В същия миг влезе прислужникът със закуската.

— Обяснявай веднага, дяволско изчадие, докато не си издъхнал! — изрева воинът и се втурна бясно към прислужника, който онемя веднага от уплаха и изненада. — Къде е детето?

Несвързано, с треперещ глас момчето даде исканите сведения.

— Щом излязохте оттук, Ваше благородие, един младеж дотича и каза, че Ваше благородие поръчало момчето да иде веднага при вас на моста откъм Съдърк. Доведох го веднага горе; когато събуди момчето и му предаде поръчението, то започна да мърка, че го безпокоели „толкова рано“, но веднага навлече дрипите си и излезе с младежа, като каза, че щяло да е по-възпитано Ваше благородие да дойде сам, вместо да изпраща чужд човек… После…

— После ти си глупак! Глупак, когото всеки може да измами… На бесило ще увисне целият ти род! Но бедата може и да не е толкова голяма. Надали някой ще стори зло на това дете. Отивам да го доведа. А ти приготви масата. Чакай! Завивките са подредени така, сякаш някой спи в леглото… Случайно ли е това?

— Не зная, Ваше благородие. Видях, че младежът, който дойде за момчето, се въртеше около тях.

— Дявол да го вземе! Направил го е, за да ме заблуди… Ясно, че е искал да спечели време. Слушай! Сам ли беше младежът?

— Съвсем сам, Ваше благородие.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, Ваше благородие.

— Събери пръснатите си мисли… припомни си… не бързай!

След кратко размисляне прислужникът каза:

— Никой не дойде заедно с него, но сега си спомням, че когато излезе с момчето сред тълпата на моста, един мъж с разбойническа външност изскочи някъде отблизо и тъкмо ги наближи…

— Какво стана тогава? Казвай по-скоро! — изрева нетърпеливо Хендън.

— Тъкмо тогава тълпата се струпа около тях, скри ги и аз не можах да видя нищо повече, защото ме повика господарят, ядосан беше, че съм забравил поръчаното от просбописеца печено, а всички светии ми са свидетели, че да укоряват мене за тази грешка е все едно да съдят неродено бебе за греховете на…

— Махай се от очите ми, тъпако! Подлудяваш ме с дрънкането си. Чакай! Къде бягаш? Не можеш ли да почакаш малко? Към Съдърк ли отидоха?

— Нататък, Ваше благородие… А за онова проклето печено аз съм невинен като неродено бебе и…

— Още ли си тук? И още дрънкаш? Махай се, докато не съм те удушил!

Прислужникът изчезна. Хендън изтича подир него, задмина го и хукна по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж, мърморейки: „Оня мръсен подлец е бил — който разправяше, че момчето е негов син. Загубих те, клетичко безумно господарче… Тежко ми е… защото много те обикнах! Не, не съм те загубил! Не съм те загубил, ще претърся цялата страна и ще те намеря отново. Горкото дете, закуската му е горе… заедно с моята… Не съм гладен вече, плъховете да я ядат… А пък аз да бързам! Да бързам! И нищо повече!“

Докато си проправяше бързо път сред шумното множество на моста, той си повтори няколко пъти, сякаш тази мисъл му беше особено приятна: „Мъркало, но отишло… да, отишло, защото е смятало, че го вика Майлс Хендън. Милото момче… За другиго не би сторило това, разбира се.“