Павел Вежинов
Голямата стъпка (7)

7

И животът на лагера си имаше своите хубави страни.

Вместо да седи в нагорещената стая в тежко сако и вратовръзка на шията. Проданов се движеше бавно по сенчестата алея, примамван от синината на басейна. Натам някъде бе изчезнал и големият човек, по чийто дири вървеше. Чувствуваше се съвсем леко в спортната риза, дишаше спокойно и с пълни гърди. И ако се забавеше някой и друг ден със залавянето на престъпника — бедата наистина нямаше да бъде толкова голяма. Разбира се, той не смееше да мисли така, но нещо подобно само си живееше в дъното на душата му. Така или иначе факт беше, че няколко часа след своето пристигане той все още не си беше съставил какъвто и да е план за действие. Всъщност без план понякога нещата по-добре се нареждат, винаги е опасно да натъпкваш живота в някакви предварително съставени схеми.

Като наближи басейна, Проданов ясно забеляза, че младият гигант е спрял близо до душовете и говори с някакво тъничко, стройно момче в съвсем теснички сини плувки. Като се взря по-добре, той внезапно откри, че това момче е неговият собствен син. Изненадата му беше толкова голяма, че едва ли не обърна гръб, за да потегли в обратна посока. Все пак работата не стигна дотам, той се притули зад един от храстите и търпеливо зачака.

Какво търсеше тук неговият син? И какво общо имаше той с младия гигант? Инспекторът седеше търпеливо зад храста и озадачено се чешеше по рядката косица на темето. Разбира се, опасно е сега да излезе от скривалището и да се присъедини към беседващата двойка. Момчето сигурно ще го нарече „татко“, а може би младият гигант, знае с какво се занимава тоя баща. Инспекторът стоеше зад храста и чакаше. Нищо особено не се случи. Двамата размениха още няколко думи, после гигантът съблече лекото си облекло и се инсталира под един от душовете. Тая работа не продължи повече от няколко минути. След това младежът се изтри с голяма хавлиена кърпа, облече отново анцуга си и изчезна нанякъде.

Едва сега инспекторът излезе из своето доста прозрачно скривалище. Синът му бе седнал край басейна и гледаше разсеяно синята вода. Като видя баща си, той здравата се ококори от учудване.

— Ти какво правиш тук? — попита бащата.

— Аз ли?… Ами, нищо — къпя се…

Разбира се — какво друго може да се прави тук, освен да се къпе.

— А защо не ходиш на големия басейн?

— Този е по-евтин — отвърна момчето. — Пък и по-спокоен…

Ето това се казва син — даже икономисва. Той седна на горещия цимент до него и го погледна подозрително.

— Кой беше тоя големият — дето говореше с него?

— Този ли? — лицето на момчето някак особено се проясни. — Боксьорът Кацарски… Шампион в тежката…

— Брей, много ги знаеш тия работи! А да те питам кой е написал „Метаморфозите“ — сто на сто няма да знаеш…

— Знам — каза момчето. — Овидий…

Това беше истинска изненада за инспектора.

— Хм!… А какво общо имаш ти с тоя Кацарски?

— Нищо…

— Как — нищо?… Кой говори с непознати хора?

— Попита ме дали е студена водата… А аз му казах, че е доста студена…

Разбира се, всичко беше съвсем просто и естествено.

— А с какво толкова е известен тоя Кацарски?… Какво е направил?

— Той ли? — усмихна се едва забележимо момчето. — Нищо особено досега… Освен дето миналия месец нокаутира Шмид…

— Шмид ли?

— Да, Шмид… Той е западен германец, втори в Европа в тежка категория. Нашите загубиха с шест на четири, но Кацарски просна Шмид като пешкир на пода…

— Ууу, ти там ли беше?

— Чух да разказват… И изобщо той е нашата най-голяма надежда…

— Не е нашата най-голяма надежда! — отвърна малко сопнато бащата. — Нашата най-голяма надежда е някъде из лабораториите… Или в кабинета на някой учен или писател…

— В бокса — исках да кажа — поправи се момчето.

— Нашата най-голяма надежда в бокса е нашето най-голямо отчаяние в живота! — каза поучително бащата.

При такива различни позиции разговорът трудно можеше да продължи. Известно време двамата мълчаха.

— Слушай, нито ме знаеш кой съм аз, нито ме познаваш — каза малко неловко инспекторът.

— Ясно! — отвърна с готовност синът.

И не зададе никакъв въпрос повече. „Не е глупаво момчето!“ — помисли с удоволствие бащата.

— А какво е „спаринг“ — попита той гласно.

— Спаринг ли?… Туй е нещо като учебен бой… Пак се боксират, но с определени задачи… И не съвсем сериозно…

— Много ги знаеш тия работи — измърмори бащата. — Добре си ги изучил…

След малко инспекторът стана. Бай Пешо му бе казал, че сутринта ще имат „спаринг“. И, бе го поканил, разбира се.

Инспекторът не знаеше какво точно ще прави на спаринга, но усещаше, че трябва да бъде колкото се може по-близко, до своя вероятен клиент. Не беше много трудно да открие спортната площадка. Рингът беше инсталиран на открито — под гъстите клони на дърветата. Зад белите му въжета вече работеше една двойка — и доста интензивно при това… Скоро инспекторът се убеди колко са относителни човешките понятия. Това, което другите наричаха учебен бой, си беше чисто и просто един порядъчен пердах. Само един-два от тия „леки технични удари“ — както се изрази бай Пешо — бяха съвсем достатъчно да проснат на земята всеки обикновен човек…

Но инспекторът почти не следеше двубоите, той не изпускаше из погледа си Кацарски. Всъщност между тия дребосъци само той правеше впечатление със страшната си физическа мощ. Инспекторът беше убеден, че ако реши да се развърти — не с юмруци, с плесници макар, — за половин минута всички тия слабосилни момчета щяха да се натъркалят като зелки по земята. Сега гигантът бъхтеше с боксовите си ръкавици някакъв тежък кожен чувал и Проданов наистина се чудеше как още не е изкъртил из корен дървото, на което чувалът бе закачен.

— По-живо, по-живо! — подканваше го енергично младият помощник на бай Пешо.

Младежът му отвърна с виновна усмивка и на инспектора се стори, че се е изчервил може би. Той озадачено се почеса.

Нещо необикновено симпатично имаше в младия гигант, нещо, което предизвикваше по-скоро съчувствие вместо страх и желание да му помогнеш, вместо да се плашиш от него. Би ли могъл такъв срамежливец да извърши една толкова брутална кражба? Проданов се беше убеждавал неведнъж колко измамлива е човешката външност и все пак клатеше със съмнение глава. Но нищо, няма нужда да бърза с външността, нека провери най-напред всички факти…

— Венко при мен… И Стефчо! — обади се внезапно бай Пешо.

Проданов много ясно забеляза как младият гигант трепна и се изчерви. Докато тътреше големите си крака към ринга, един друг боксьор, не съвсем млад и с начало на лека плешивост, леко се вмъкна между въжетата.

— Хайде, хайде! — подкани нетърпеливо бай Пешо.

Кацарски реши да прекрачи въжетата, но си заплете краката и едва не се изтърколи на ринга. Наоколо момчетата доста откровено се изкискаха, инспекторът се намръщи. И все пак луд ли е тоя треньор — да противопостави двама толкова неравностойни противници? Най-странното беше, че противникът на Кацарски не изглеждаше ни най-малко разтревожен — по-скоро развеселен, защото по едно време лекичко смигна на момчетата, които зяпаха любопитно зад въжетата.

Бай Пешо погледна часовника си, после привично изкомандува. — Бокс!…

Може би няма да се удрят! — помисли Проданов с надежда. Но още мисълта му не беше отлетяла и малкият боксьор се придвижи неусетно и стовари два тежки удара в корпуса на Кацарски. Гигантът се поразклати, но замахна силно и ударът му профуча съвсем близо до главата на противника му.

— Боже, луди хора! — помисли Проданов поразен.

Наистина Кацарски и следния път не улучи, но му беше достатъчно да улучи само един път — един-единствен път, за да хвръкне противникът му зад въжетата.

Играта продължи тъй около две минути, напълно неуспешна за Кацарски. Дръзкото момче увисваше все по-близо и по-близо до лицето на младия гигант, отклоненията от ударите ставаха все по-малки. Той сякаш не боксираше, а танцуваше по ринга, но инспекторът забеляза, че очите му през цялото време останаха зорки — широко отворени, почти неподвижни, изпълнени със съсредоточеност и внимание. Ударите на Кацарски ставаха все по-неловки, все по-смутени, все по-безпомощни, лицето му се зачерви от срам, долната му устна лекичко увисна, целият му вид беше някак трогателно жалък. Инспекторът усети учуден, че в тоя миг му се иска гигантът най-сетне да улучи, непременно да улучи, макар и не силно. А защо пък не — напротив, силно, достатъчно силно, за да накаже дързостта на младия нахалник.

Може би сега!… Да, точно сега!…

Проданов дори не долови как се бе стигнало до това положение. Малкият най-сетне бе притиснат в ъгъла на ринга. Грамадната фигура на Кацарски бе затворила пътищата му за отстъпление. Малкият стоеше опрян на подпорката за въжетата, отпуснал ръце под гърдите. Цялата горна част на тялото му бе така открита за удар, че инспекторът веднага разбра — тоя път няма да му се размине. Докато се чудеше сам на своето злорадно чувство, той видя очите на малкия. Те не трепкаха, не примигваха, нямаше в тях ни смях, ни уплаха, ни мисъл, ни сянка от тревога — нищо, освен внимание. И в същото време никакво напрежение не се чувствуваше във фигурата му, сякаш тялото изобщо не подозираше това, което виждаха очите.

Това трая само няколко мига. След това дясната ръка на Кацарски профуча като гюлле.

Какво стана?

Инспекторът, който гледаше напрегнато, едва успя да забележи как младият боксьор леко отмести главата си, направи странична стъпка и като се провря светкавично под лявата ръка на Кацарски, излезе зад гърба му. Високият, увлечен в силата на празния удар, връхлетя стремително върху въжетата, загуби равновесие и падна върху тях. За щастие на това място се оказа бай Пешо. Точно когато грамадното тяло бе готово да се прекатури през въжетата, той успя да го задържи и върне назад.

Боксьорите, които гледаха отстрани, се изсмяха.

Не, никак не е смешно! — помисли инспекторът възмутен. — И на вас може да се случи, глупци такива!…

— Стоп! — изкомандува бай Пешо.

Гигантът се отправи с наведена глава към ъгъла си. Треньорът отиде при него, избърса с кърпа мокрото му от пот лице и усмихнат, добродушно започна нещо тихичко да му говори. Какво можеше да му каже сега? — мислеше инспекторът ядосан. — С какво можеше да го успокои, след като го бе направил за смях? От всичко на тоя свят най-мъчно се измива срамът и най-дълго се помни. Кацарски мълчеше с наведена глава. Сега треньорът триеше врата му с леки, грижливи бащински движения и все още се усмихваше. И изведнъж се случи нещо съвсем странно — младият повдигна глава и също се усмихна, малко накриво макар, но се усмихна. Инспекторът навъсен се почеса — само дяволите могат да ги разберат тия спортисти.

Половин час след спаринга Проданов все още беше сърдит и навъсен. Когато тръгнаха да обядват, той недоволно измърмори:

— Не биваше да срещаш Кацарски с малкия…

Бай Пешо го погледна развеселен. Не за пръв път му се случваше да се сблъска с току-що излюпени авторитети, такива имаше достатъчно и между неговите началници.

— Защо?

— Как защо?… Преди всичко те бяха съвсем различни… И боят не можеше да бъде естествен.

— Имаше смисъл — каза шеговито бай Пешо. — Това е точно по предписанията на института, аз изпълнявам техните препоръки… С такива срещи Кацарски се приучва към бързи и живи реакции и към по-бързо придвижване по ринга… На него именно бързина му липсва.

— Е да, но стана за смях! — намръщи се Проданов. — А това убива неговото самочувствие…

Бай Пешо махна с ръка.

— Нищо, нищо!… Нека се учи!… Ами утре може и на ринга да изпадне в такова положение… Нека свиква навреме…

— Само с туй не бива да свиква човек — да става за смях…

— Не бива, ама ако се случи?… Тогава ще се смути и ще стане хептен за резил… По-добре да свиква тук, между приятели…

Треньорът се цапна енергично по врата — някакъв комар бе кацнал там. Ако го е улучил — помисли инспекторът, — надали ще може да става дума даже за тленни останки.

— А не е зле сега да похапнем — обади се бай Пешо с гладен глас.