Павел Вежинов
Голямата стъпка (18)

18

Точно в десет часа Траян влезе в кабинета на своя шеф. Намери го прав до прозореца и така дълбоко замислен, че дори не усети влизането му.

— Другарю Проданов, Гончев е тук! — каза вежливо Траян.

Инспекторът трепна и се обърна. Траян се изненада, като видя колко потъмняло и мрачно е лицето му.

— А, дойде ли? — попита той сякаш без никакъв интерес.

— Съвсем навреме, другарю Проданов!… Като истински немец.

— Как ти се видя?

Траян малко се поколеба. Психологическите анализи не влизаха в системата му, за него те винаги си оставаха несигурни величини.

— Доста умислен, другарю Проданов…

— Възможно е да му тежи загубата от вчера! — отвърна инспекторът с едва доловима хладина в тона си. — Добре, доведи го!…

Траян кимна и излезе. През течение на годините при инспектора бяха довеждани стотици и стотици хора — невинни и виновни, храбри и малодушни, откровени и потайни, хитри и невинни като деца, лъжци, лицемери, двуличници. Дългата практика бе го научила да разчита на първия поглед, на впечатлението от първото сблъскване. Сега той можеше да различи безпогрешно страха от тревогата, изненадата от учудването, смущението от чувството за вина, искрено възмущение от фалшивата преструвка и дори понякога най-трудното — истинското спокойствие от вътрешната сигурност, че престъплението е недоказуемо. Разбира се, много често се сблъскваше в непроницаема стена — това бяха силните и волеви натури или пък тия, които бяха приели риска за естествен, а наказанието за неизбежно зло, което винаги може по някакъв начин да се прескочи.

На вратата лекичко се почука, след това Гончев влезе в кабинета му. В първия миг той сякаш не го позна, след това в погледа му светна учудване. Да, учудване — не страх! — забеляза отчетливо инспекторът.

— Вие ли сте? — попита Гончев, без да сваля от него учудения си поглед.

— Да — каза инспекторът. — Това странно ли ви се вижда?

— А, не — защо пък? — малко смутено отвърна щангистът.

— Седнете, Гончев любезно го покани инспекторът.

Гончев се отпусна на стола и той застрашително изскърца под него. Изглежда, че щангистът забеляза това, защото едва забележимо се усмихна — с чувство на малка вина, но и на известна гордост в същото време.

— Няма нищо чудно, разбира се! — каза инспекторът усмихнат. — Лектор не е професия!… Всички лектори се занимават и с нещо друго…

— Да, знам — измърмори доста неразбрано щангистът.

Траян, който бе седнал на свободното бюро, извади листове и кутийка с моливи.

— Снощи бях на срещата с поляците — каза инспекторът. — Макар да загубихте, направихте ми много силно впечатление.

Нещо като благодарност се мярна в погледа на щангиста.

— Още не ме бива — каза той неловко. — Но каквото можах — направих.

— И ще направите много повече… Кой може да се похвали, че е почнал като вас?

Настана кратко мълчание, през което Траян доста критично измери с поглед началника си. Това никак не му се стори подходящо начало за започване на разпит.

— А сега да ви кажем за какво сме ви извикали! — каза инспекторът с променен глас.

— Не е ли за адресния билет? — трепна неуловимо щангистът.

— За съжаление — не е… Но не ви казахме, не искахме да ви тревожим преди срещата. Касае се за вашето братче…

— За Минчо?

— Да, за Минчо… Като служител в хотела на „Балкантурист“ той е извършил няколко много сериозни кражби.

Гончев силно почервеня, сянка от гняв мина през погледа му.

— И аз си помислих туй…

— Кога си помислихте? — запита бързо инспекторът.

— Като ми подари часовника… Ей този часовник! — показа той с малко нервен жест. — Аз му казах направо — „Слушай, да не си го откраднал?“ Тогава как не ми се кле момчето!…

Инспекторът го погледна внимателно. Стори му се някак неестествено Гончев така бързо и леко да издаде братчето си.

— Този часовник е наистина краден! — каза той. — При разпита Минчо е признал, че ви го е подарил!…

Траян отново се намръщи. „Не, това наистина не е никакъв разпит! — помисли той. — Трябваше направо да го обвини!“

— Аз не знаех — каза мрачно Гончев. — Каза ми, че го е купил от някакъв германец. Даже искаше да ме води при него…

— Това вие казвате!… А другарите там се съмняват — може да сте знаели, че е краден…

— Аз да съм знаел? — възкликна щангистът възмутено. — Та аз щях да му откъсна врата като на пиле…

— Това са думи, Гончев!… А как ще го докажете?

Щангистът погледна втренчено инспекторът. Нещо неизмеримо тежко и мрачно имаше в тоя поглед, нещо враждебно и глухо. Само един миг инспекторът се бе превърнал за него в ненавистен враг.

— Защо ще доказвам! — рече той. — Не искам нищо да доказвам!…

— Това няма да има добри последици за тебе!…

— Много важно! — изсумтя враждебно щангистът.

— Наистина е важно! За тебе са гарантирали хора!… И те са вярвали в теб!…

Щангистът трепна.

— Добре!… А те как ще докажат? — попита той бавно.

— По пътя на логиката! Как може едно момче с никаква заплата да подарява и скъп и хубав часовник?

— Часовникът не е нито хубав, нито скъп! — каза троснато щангистът. — Това е най-прост и евтин часовник…

— Дайте да го видя!…

Гончев така рязко го смъкна от ръката си, че едва не скъса каишката му. Само един поглед беше достатъчен на инспектора да разбере, че щангистът е казал истината. Макар да имаше хубава външност, часовникът беше най-обикновен, с цилиндров механизъм.

— Да, прав сте! — каза инспекторът.

— В чужбина те нищо не струват! — продължи развълнувано щангистът. — Пък някои чужденци, като видят зор, ги продават почти без пари…

Инспекторът прибра часовника.

— Както виждате, когато говорим разумно — по-лесно се разбираме! — каза той. — А ако бяхте погледнал по-разумно и на подаръка!… Още повече, че тая мисъл ви е минала през главата.

— Мина ми — отвърна Гончев мрачно. — Но не повярвах… Та ако бях повярвал — тъй ли щях да оставя работата?… Като че ли не знам аз какво е…

Гончев внезапно прекъсна думите си, намръщи се и млъкна. Но инспекторът много добре почувствува какво искаше да каже той. Наистина кой по-добре от него можеше да знае какви ще бъдат последиците?

— Както виждате, по начало ние погледнахме на тая история с доверие към вас — продължи инспекторът. — От Варна се получи нареждане да се явите там на разпит. Но ние издействувахме да ви разпитаме тук… За това трябва наистина да благодарите на вашия председател…

— Той знае ли? — трепна Гончев.

— Да, знае…

Щангистът така дълбоко се изчерви, че инспекторът се взря в него с изострено внимание.

— И повярва ли?

— Той ще повярва на това, което ние ще му кажем.

— Не, не съм виновен! — възкликна щангистът с някаква особена горещина.

— Добре, Гончев! — кимна инспекторът. — Нека да смятаме тая история за приключена. Ще съобщим във Варна, че вашите отговори са ни удовлетворили…

Щангистът отново наведе глава, помисли малко, после тихо каза:

— Благодаря ви за туй! Но то какво ли поправя?… Момчето ще си отиде за нищо. Мислех да го взема с мене, но не дойде… Свикнало е с морето…

Настана кратко мълчание.

— Имам още един въпрос към вас — каза най-сетне инспекторът. — Спомняте ли си къде сте били в понеделник вечерта?…

Нищо не трепна по лицето на щангиста.

— В лагера бях — отвърна той веднага.

— И никак не сте излизали?

— Понеделник вечерта ли казахте? — погледна го щангистът. — Ами никъде не съм ходил, разбира се. Не съм мръдвал през цялата седмица…

— Гончев, аз ви дадох доказателства за добро отношение и доверие. Но трябва и вие да бъдете добросъвестен! Помислете си добре!… Може пък да сте забравили!…

Лицето на щангиста отново потъмня и се затвори в себе си.

— Никъде не съм излизал! — каза той. — Вечер ни е забранено…

— Знам, че е забранено, но някои все пак излизат… Я момичета, я някой приятел дойде на входа… Не е престъпление да го поизпрати човек. В края на краищата вие сте там доброволно и никой няма да ви попречи, ако поискате да си отидете… Моля ви — спомнете си добре!…

— Какво има да си припомням! — отвърна нетърпеливо спортистът. — Може ли да се забрави туй — че си избягал от лагера вечерта! Никога не съм бягал от лагера — ни денем, ни нощем!

В тоя момент на вратата се почука и в стаята влезе Якимов — разузнавачът с червената коса. Рано сутринта инспекторът бе го изпратил за важна проверка и сега в миг го обхвана с погледа си. Лицето на разузнавача изглеждаше някак особено възбудено.

— Другарю инспектор! — започна Якимов нерешително.

— Чакай вън! — прекъсна го началникът му.

Той прекоси стаята и излезе в коридора. Сега лицето на Якимов изглеждаше още по-възбудено.

— Другарю инспектор, намерих обувките! — каза той тихо.

— Къде са?

— В моята стая!…

— И ги намери у Кацарски? — запита инспекторът с изстинало сърце.

— У Кацарски, разбира се!… Неговата майка ми ги даде!

— Добре!… Донеси ги при мен, след като Гончев излезе…

Инспекторът се върна в кабинета си. Гончев седеше на стола си с наведена глава. Траян го погледна любопитно, но инспекторът замълча.

— Това ни е достатъчно, другарю Гончев! — каза инспекторът спокойно. — Можете да си вървите!…

Гончев стана от мястото си. Инспекторът му подаде ръка и добави все тъй спокойно и дружелюбно.

— И не се сърдете — ние изпълняваме дълга си!… Пък като се видим следния път — надявам се да ви поздравим като победител.

— Понякога на човек всичко му се отщява! — отвърна с въздишка Гончев.

Щом щангистът излезе от стаята, инспекторът бавно се обърна към своя помощник.

— Най-после тия проклети обувки се намериха! — каза той. — Ей сега Якимов ще ги донесе…

— Брей! — възкликна зарадван младежът. — Само дето си губехме времето с другите!… На ваше място, другарю Проданов, отдавна да бях го претарашувал!

Инспекторът нищо не отвърна, гледаше с неподвижно лице през прозореца. В тоя миг му се струваше, че по-неприятна изненада никога не е преживявал. Вратата отново се отвори, в стаята влезе Якимов с пакет в ръка. Той го остави на бюрото и разгъна хартията. Бяха точно такива обувки, каквито инспекторът очакваше да види — чуждестранни, светли на цвят, с гумени подметки. Когато ги обърна, той от първия поглед се увери, че грайферът е същият.

— Как ги взе? — попита инспекторът.

— По най-простия начин! — отвърна Якимов с усмивка. — Просто казах на майка му, че Венко ме праща за обувките. Щял уж някому да ги продаде, тъй като му били широки. Тя ме погледна сърдито, но нищо не каза. Помислих даже, че не ми е обърнала внимание, но след малко ми ги тресна пред краката и отново влезе вътре.

— Добре! — каза инспекторът. — А сега вземете служебната кола и доведете Кацарски!… Най-много след половин час да бъде тука!…

Много неща могат да минат през ума на един човек за половин час. Но тоя път инспекторът като че ли не искаше да мисли. Беше се случило най-лошото и като че ли най-невероятното. И всичко беше така чуждо на ума му, на чувствата му и на неговата дълга практика, че той веднага реши — не бива да мисли повече! И нищо повече да не предполага! Ето сега Кацарски ще дойде и всичко ще се разреши.

Кацарски влезе в стаята му след четиридесет минути. Като видя инспектора зад служебното бюро, очите му се отвориха широко от смайване.

— Тук ли работите, другарю Проданов? — запита той с такъв тон, сякаш се беше случило някакво недоразумение.

— Да, тук! — каза Проданов хладно. — Седни!

Кацарски седна, без да сваля погледа си от инспектора.

— Нещо неприятно ли е станало? — запита той с лека тревога в гласа си.

— Сега ще разберем това!… Само те моля и предупреждавам да ми говориш истината. Каквото и да е — за тебе това с най-доброто.

Едва сега Кацарски учудено се огледа. Траян беше взел молива си и го гледаше с нетрепкащ поглед.

— Нищо не разбирам! — измърмори той.

— Сега ще разбереш!… Спомняш ли си, че миналия понеделник бяхте в отпуск из града?

— Да, спомням си! — каза младежът смутено.

— Добре, кажи ми сега къде си бил през цялото време?

— Ами… къде бях?… Най-напред се срещнах с моята приятелка. Отидох да я взема от тях… След туй… Да, след туй отидохме на кино.

— На кое кино?

— На „Благоев“… От шест до осем… След туй вечеряхме в „Тунела“…

Дотук Кацарски отговаряше бързо, уверено и спокойно. Лицето му бе станало сериозно и малко навъсено, той вече избягваше да срещне погледа на инспектора.

— А след това?

— След това нищо… Постояхме докъм десет часа, после аз я изпратих до дома… И си отидох в къщи.

— Тъй!… И никъде другаде не си ходил?

— Не, никъде! — отвърна твърдо младежът.

— Да!… А има един склад на „Металимпорт“ на улица Брезово… Там случайно да си се отбил за малко?

Младежът го последна учудено.

— Нито съм ходил, нито го знам къде е!…

Инспекторът отвори чекмеджето и извади обувките.

— Твои ли са тия обувки? — запита той спокойно.

— Да, мои!… — отвърна младежът, доста изненадан.

— Тъй!… И с тях ли излезе в понеделник?…

— С тях!…

— Сигурен ли си?… Спомни си добре!

— А, не — наистина! — трепна младежът. — Тия обувки ги бях дал в неделя на Гончев…

— На щангиста Гончев? — запита инспекторът, като едва успя да скрие своето смайване.

— Да, на него!… Аз имах два чифта обувки в лагера. Пък в неделя, гледам, Гончев тръгнал в отпуск с такива обувки, че просто ми дожаля. Бях обул тия, светлите, пък на него дадох, дето са на краката ми… Добре, но на него му бяха малко тесни… Тогава ги сменихме.

— И той излезе със светлите?

— Разбира се, за какво му ги дадох!…

Инспекторът едва сдържаше вълнението си.

— Той ли ти поиска обувките или ти сам му ги даде?

— Не, сам му ги дадох!… Докато му направят новите…

— А кога ти ги върна?

Кацарски се замисли.

— Не мога да си спомня точно. Но петък беше май… Каза ми, че току-що му дали новите…

— В събота ти с кои обувки излезе?

— С тия, светлите… Взех ги, за да ги оставя в къщи. Стана доста тесничко в шкафчето.

Проданов с облекчение отправи поглед към Траян.

— Намерете отново Гончев!… И колкото се може по-скоро!…

Траян кимна и мълчаливо излезе.

— Откъде купи тия обувки? — запита инспекторът.

— От Мюнхен — каза младежът.

— Един чифт?… Или два?

— Един, разбира се…

— Естествено! — съгласи се инспекторът. — Но работата е доста неприятна, Кацарски!… Касае се за кражба!… Отпечатъци от твоите обувки са намерени в един склад и след това в двора му. А при това кражбата е извършена чрез взлом…

Кацарски го погледна с изумени очи.

— С моите обувки?… Значи Гончев?

— По всяка вероятност!… Освен ако е дал обувките на друг, което никак не ми се вярва…

— Просто не — невероятно! — каза младежът със заекване. — А да не би и някой друг да е внесъл от Мюнхен такива обувки?

— Това ще бъде просто идиотско съвпадение.

— Всичко става! — измърмори младежът.

— Да, наистина всичко!… А представи си, че той откаже да е получавал от тебе обувки.

— Как ще откаже! — възкликна възмутено младежът.

— Както се отказва! Имаш ли свидетели, когато му даде обувките?

Лицето на младежа просия.

— Ами, разбира се. Видяха ни най-малко двама-трима души…

— А когато ти ги върна?

— Пак имаше хора… Да, разбира се…

Младежът погледна изпитателно инспектора, изчерви се и запита:

— Ако нямах свидетели, зер вие, другарю Проданов, бихте повярвали, че съм извършил кражба?

Инспекторът се засмя.

— За мен това си остава факт, докато не докажа противното…

— Казвате го, но не го вярвате! — поклати глава младежът.

Гончев беше доведен в управлението едва след час. Когато двамата с Траян влязоха за втори път в кабинета на инспектора, те го намериха сам — стоеше пред прозореца и умислено гледаше навън. Проданов се обърна и обхвана с поглед грамадната, мрачна фигура на щангиста. Лицето му бе потъмняло съвсем и отново някаква глуха враждебност се четеше в очите му. Проданов се върна при бюрото си и веднага извади обувките.

— Гончев, познаваш ли тия обувки?

— Познавам ги! — каза мрачно щангистът.

— Носил си ги, нали?

— Даде ми ги Кацарски за няколко дни…

— И на никого не си ги давал, така ли?… Държал си ги в шкафчето си?

— На кого да ги дам?… Та те са чужди обувки! — каза щангистът неохотно.

Глуха ярост кипна в гърдите на инспектора.

— Слушай, Гончев, да не приказваме излишно! — каза той раздразнено. — Ходил ли си в склада на „Металимпорт“ на улица Брезово?

— Да, бил съм! — отвърна сърдито Гончев. — Та какво от това?

Ако бяха ударили инспектора с дървен чук по главата, надали би се слисал повече.

— Тогава защо ми каза, че не си излизал никъде?

— Та нали питахте нощем да не съм излизал!… А то беше през деня към пет-шест часа…

— В кой ден?… В понеделник?

— Ами да, в понеделник!… Към четири дойде домакинът на съюза с малък камион — натовари ни и право там. Били ни пристигнали някакви нови щанги от Германия, та трябвало да ги вземем веднага…

— Колко души отидохте?

— Ами домакинът и още двама от нашите — Савов и Радката май…

— И заедно с камиона ли влязохте?

— Не, камионът остана на улицата… Магазинерът почна да ни прави въртели, късно било. Добре, ама нашият домакин не можеше току-тъй да го кандърдисаш… В края на краищата взехме щангите…

— Откъде ги изнесохте?

— Сандъците бяха два… Единият мина през малката врата, дето води за улицата… Но вторият се запъна… И тъй го въртяхме, и иначе — широк!…

— Къде бяха сложени двата сандъка?…

— Къде ли?… Ами до голямата врата, дето води към задния двор. Рекох тогава да изнеса сандъка през двора, но той каза, че нямал ключ за дворната врата…

— Кога каза?

— Ами тъкмо бях нарамил да го нося.

— Сам при това?

— Ами сам!… Не беше кой знае колко тежък… Магазинерът каза: Ако можете през оградата, ако не — елате утре. Нямаше как — отнесох сандъка до оградата, другите помогнаха да го опрем на зида. Там аз почаках, докато обиколиха с камиона на задната улица… И те поеха оттам сандъка…

— А ти се прекачи през стобора, така ли?

— Ами така!… Защо да заобикалям, като тъй беше по-лесно…

Инспекторът се облегна с въздишка на стола.

— Ех, Гончев, Гончев — да знаеш какви истории станаха! — каза той усмихнат.

— Какви истории?

— Друг път ще ти разправям!… Ще се съберем специална с вашия председател да се почерпим!…

Щом вратата се затвори зад гърба на щангиста, инспекторът рязко се обърна към Траян.

— Виждаш ли как се изложихме? — възкликна той гневно. — Никога няма да си простя тая глупост!…

Траян продължаваше да го гледа с недоумение.

— Ама, другарю Проданов, нали все пак някой е откраднал тая каса? — попита той.

— Никой никаква каса не е крал! — отвърна нервно инспекторът.

— Как?… Да не се е изпарила?

— Зер не разбираш?… Краденето по всяка вероятност е било изнесено на части. Тая мишка не може да повдигне един куфар, та камо ли цяла каса.

— Магазинерът? — възкликна Траян.

— Точно тъй! — каза сърдито инспекторът. — Първото нещо, което и на мен ми дойде на ума, беше, че това е работа на магазинера… Но след това ме подлъга държането му, пък и това кошмарно съвпадение с големите стъпки.

— Все пак и това е хипотеза! — измърмори Траян.

— Не, сега вече не е хипотеза! — поклати енергично глава инспекторът. — Сега има сигурни доказателства…

Инспекторът помисли малко, после нетърпеливо започна:

— Както знаеш, касата е пристигнала без документ… Ще уточним след това подробностите, но се е случило нещо подобно. Магазинерът е помислил, че резервните части принадлежат на продадените коли. И понеже документ за тях няма, а колите са били вече продадени и без резервните части — все едно, че тия части са останали без стопанин. Тогава той почнал да ги разпродава чрез свои хора. Тия, които намерихме у Марин, навярно са от крадените…

— Наистина? — възкликна Траян.

— Понеже смятахме, че кражбата е извършена преди седмица, а резервните части са продавани преди месец, не можахме да свържем двата факта и ги смятахме независими един от друг!… Излиза, че не било така!… И монтьорът от сервиза е знаел, че частите са крадени, иначе не би измислил тая история с швейцарския турист…

— Ще си плати за тая дяволия! — каза Траян мрачно.

— Не бързай, това за монтьора е все още предположение… Но какво става по-нататък? Внезапно магазинерът получава документите за продадените вече части и изпада в ужасна безизходица. Сега те вече му се водят на отчет и той трябва по някакъв начин да ги оправдае. А по какъв?… Може ли да ги върне обратно? Не може, разбира се, те са продадени… И тогава какво?… Каквото правят обикновено в такива случаи — откраднаха ги, загубиха се, изчезнаха. Представлявам, си как се е въртял като мишка в капан!… И тука нашите момчета неволно са му дошли на помощ… Благодарение на тях той можа да ме въведе във фалшива следа…

— Не е фалшива, другарю Проданов, щом ни доведе до истината — обади се Траян. — Ако не бяхме тръгнали по нея, как щяхме да стигнем до магазинера?

Инспекторът тъжно въздъхна.

— И в това има истина! — каза той. — Но тъй или иначе полковникът здравата ще ни се смее…

— Не е страшно! — махна с ръка Траян. — Фактически той ще бъде доволен, че работата свърши именно тъй.

— Но както и да е — да се върнем при магазинера. Кои са главните доказателства против него? Преди всичко аз изрично го питах дали някакви хора са ходили из двора, не са ли пренасяли през него някакви тежести! Той категорично отказа. Възможно ли е да е забравил?… Според мен невъзможно. Той ме видя как шаря из двора, как правя снимки, как се бавя около оградата и изследвам мястото, на което Гончев е положил касата. Пред него се чудех как сам човек може да вдигне такава тежест, с негова помощ импровизирах возенето с платформа — през цялото време той си мълчеше.

— Съвършено ясно, другарю Проданов! — каза Траян дълбоко убеден.

— И друго… Пред мен магазинерът каза, че е излязъл през дворната врата и навярно това е истината… Тогава защо пред щангистите е казал, че е забравил ключа? Ако наистина го е забравил, защо ме излъга?… Очевидно той съзнателно ме е насочвал към фалшивата следа, за да спаси себе си… Той е разчитал, че в нашите издирвания ние няма да стигнем до щангистите и по тоя начин няма да разберем истината…

— Не е лошо измислено! — измърмори Траян.

— Не е, щом можа толкова дълго време да ни води за носа — кимна инспекторът.

Траян лекичко се почеса.

— А представете си, другарю инспектор, че Гончев отново ни е излъгал… Защо не го задържахте, докато направим очна ставка с магазинера?… Или поне с Кацарски?…

Инспекторът го погледна с укор.

— Защото това са свестни момчета, другарю Кръстев! — каза той недоволно. — И не желая никого от тях повече с нищо да наскърбявам. Да загубиш малко повече време, дори малко да рискуваш — туй е простимо… Но да оскърбиш един невинен човек с несправедливи подозрения — това е направо грозно!

Траян виновно замълча.

— Задръжте веднага магазинера! — продължи инспекторът. — Аз ще поизпратя Кацарски и веднага ще се върна.

— А обувките?… Ще ги задържим ли като веществено доказателство?

Инспекторът ги взе под мишница.

— Не е необходимо! — отвърна той. — Все пак трябва да ги покажа на полковника — заедно с техния притежател! Тая горчива чаша няма да ме отмине!…

И като въздъхна, едва забележимо напусна стаята.