Павел Вежинов
Голямата стъпка (12)

12

Но другият ден се оказа съвсем безплоден.

Тоя път излезе съвсем вярна поговорката, че денят се познава от сутринта. Преди всичко Проданов се успа — като някакъв студент, който има изпит, а е оставил да преговори сутринта няколко от най-важните въпроси. Когато се събуди — минаваше осем и той просто се затича към столовата. За негово щастие бай Пешо още не беше отишъл на тренировката, търпеливо го чакаше край опразнената маса. Бяха се наговорили тая сутрин бай Пешо да го запознае с треньора на щангистите и чрез него да потърси начин да проверят нещата около Гончев. Но сведенията на бай Пешо за треньора на щангистите бяха доста предпазливи, пълни с леки намеци. Излизаше, че тоя треньор е „много нахакано момче“, че е в същото време мълчалив и необщителен, че не дава „прах да падне на момчетата му“. Така или иначе, какъвто и да беше той, стана явно, че трябва да се отнесе с него много предпазливо и внимателно.

Закусил — не закусил, Проданов потегли нетърпеливо към спортната площадка на щангистите. Тежкоатлетите бяха дошли първи в лагера и бяха заели най-хубавото място, под най-гъстата сянка на дърветата. Инспекторът още отдалече съзря масивните фигури на щангистите, облечени в избелели трика. В спортните екипи те изглеждаха наистина много по-мускулести, по-яки и по-набити от всички други спортисти в лагера. На кръста си почти всички носеха здраво пристегнати кожени пояси, кожени каишки стягаха китките на ръцете им. Когато двамата наближиха, един от щангистите тъкмо се готвеше да направи опит за вдигане на тежката щанга.

Вълев, треньорът им, стоеше малко настрана и наблюдаваше спортиста със спокойно, съсредоточено изражение. Инспекторът веднага го позна по предварителното описание. Не беше съвсем млад, нисък на ръст, мургав, силно черновежд и наистина, поне на външен вид, доста неприветлив. Лицето му издаваше енергичен и амбициозен човек, който е свикнал да издава заповеди и те безпрекословно да се изпълняват.

— Хоп! — изкомандува той леко и отсечено.

Инспекторът не разбра какво точно е станало, но младежът бе вдигнал огромната щанга до гърдите си. В тоя миг той наистина наподобяваше на чудесно помагало за студенти — медици. Мускулите му бяха така набъбнали от напрежение, че всеки от тях личеше с пределна яснота — оставаше само да отбележи с химически молив латинското му наименование. На инспектора дори му се стори, че ще се пръснат всеки миг от напрежението по възловите точки, ако не бяха така здраво стегнати с кожените каиши.

Едва в тоя миг инспекторът забеляза още един цивилен човек, който се разхождаше неспокойно край дъсчения подиум. Беше около четиридесетгодишен, доста добре гледан и доста грижливо облечен, макар дрехите му точно сега да не бяха в някакъв особен порядък. Гладко обръснатото му румено лице издаваше някакъв необикновен прилив на чувства, за които никаква що-годе оправдателна причина не можеше да се намери наоколо. Инспекторът веднага разбра, че това е навярно някой от ония запалянковци, които си въобразяват, че без тях не може да мине никаква тренировка.

— Хоп! — тоя път по-енергично изкомандува треньорът.

Щангистът направи някакво светкавично движение с краката си, мускулите му ритмично се раздвижиха и тежката щанга само за миг се оказа върху изправените му ръце.

— Браво! — извика екзалтирано цивилният човек.

Инспекторът го погледна с досада — навярно и без неговото „браво“ момчето щеше да свърши чудесно своята работа.

— Браво, ето това е! — все тъй ентусиазирано се провикна човекът.

И изглежда, че тия викове му се сториха недостатъчни, защото поривисто се затича към щангиста. Точно в тоя момент той пусна щангата, тя с грозен трясък се строполи комай в краката на цивилния. Проданов уплашено отмести поглед. Когато погледна отново, видя, че човекът е цял и невредим и с все сила разтърсва ръката на младия спортист.

— Това е всичко — възкликна той възбудено. — Остава само да го повториш и с поляците…

Младежът все още смутено примигваше и бършеше с длан мокрото си чело.

— Можеш ли? — продължаваше да бръщолеви досадният човек. — Ето, видя се, че можеш… Тогава защо да не го направиш?

— Там е по-друго — каза тихо младежът.

— Друго ли?… Та какво му е другото?

— Хората гледат, другарю председател…

Е, значи председател бил — помисли с тон на отстъпка Проданов. Тогава има все пак някакво право да им се бърка в работата. Председателят разпери безпомощно ръце.

— Какво като гледат, бе човек!… Та нали искат да ти помогнат!…

— Да, но ми пречат…

— Какво ти пречат?

— Пречат ми… като мисля за тях…

Едва сега председателят прибра своите разперени ръце, сви ги в юмрук и в тоя вид едва успя да ги напъха в джобовете си. Внезапно целият ентусиазъм на лицето му угасна, сякаш бяха духнали с уста някаква свещ.

— Там е цялата работа! — каза той с понижен глас. — Трябва да се изолираш от тях, както се изолираш от нас. Ако на туй не свикнеш — никога няма да напреднеш…

И като наведе глава, замислено се запъти към другите. Проданов вече бе успял донякъде да му прости. Бай Пешо, който бързаше за своята тренировка, реши да посъкрати процедурите.

— Другарю Давидов, това е нашият нов лектор! — каза той.

Председателят погледна разсеяно към Проданов, но нито кимна, нито подаде ръка. Дори ако беше председател на република, пак трябваше да се държи по-учтиво. Тъкмо Проданов се чудеше как да реагира и онзи внезапно му заговори, при това с такъв свойски тон, сякаш се познаваха от години.

— Сто пъти съм казвал, че това не е спорт на мускулите, а спорт на волята…

И двеста пъти да го беше казал, инспекторът слабо се интересуваше от тия работи. Той си имаше достатъчно свои грижи на главата.

— Не е ли тъй? — запита той отново.

Слава богу, без да го е грижа дали ще получи някакъв отговор, побърза да си отговори сам:

— Така е, разбира се… За да повдигнеш повече, отколкото можеш при обикновени условия, трябва да имаш такава тренирана воля, каквато имат само йогите, ако сте чули нещо за тях.

Инспекторът отново започна да се дразни — никак не беше ясно, с кого точно говори тоя човек.

— Чувал ли сте? — запита председателят отново.

— Да, чувал съм! — отвърна Проданов троснато.

— В това е цялата работа! — продължи председателят. — Пълна концентрация на волята… При другите спортове главното е мисленето и рефлексът, съчетан с техника… При нас мислене няма…

— Да, очевидно! — каза отмъстително Проданов.

Едва сега Давидов погледна към него така сякаш го виждаше за пръв път.

— А какво? — попита той сериозно. — Да не мислите, че мисълта е по-съвършен продукт от волята? Имате много здраве… Всеки горе-долу приличен човек е мислещ, но колко са волевите?… Огледайте се и ще разберете. А тук не се иска просто воля, а тренирана, обучена воля. Трябва да я събереш като в юмрук, да се прицелиш точно и да удариш с все сила… Но никак не е лесно. Някои екзалтирани типове вдигат в залп от чувства, като шибнати с остър камшик от емоции. Но тая работа никак не е сигурна. Емоционалният взрив може да се разсипе само за миг на безброй гаснещи искри. Подемните възможности на волята са много по-големи…

Инспекторът усещаше, че разпаленият председател е попаднал на любима тема, в която би плавал с часове, стига да има кой да го слуша. Не може ли да се съкрати някак тая работа?

— Прав сте — каза инспекторът. — Но защо е нужно?

Председателят го погледна смаяно.

Как защо?

— Много просто — каза Проданов. — Човешката цивилизация е насочена главно към това — да спаси хората от тежки физически усилия и от прекалено физическо напрежение… Не е ли така?

Председателят го слушаше и мигаше срещу него.

— Така е — отвърна той неочаквано учтиво. — Но смисълът на всяко физическо упражнение е да подготви човека за практическа дейност…

— Доколкото разбирам — по тоя начин вие може да ги подготвите само за хамали, за нищо друго. А техниката всякак се стреми да замени хамалския труд с подемни машини… Не е ли така?

Председателят просто изпъшка.

— Ееех, лектор! — каза той с дълбока горчивина. — Вие изучавали ли сте някога биология?

— Струва ми се — да.

— Тогава сигурно знаете, че функцията създава и поддържа органа, нали така?

— Да, така…

— Изчезна функцията, атрофира се органът. И понеже техниката измества всички, физически действия на човека, вие тук агитирате за неговата пълна физическа атрофия, така ли?… Наш лектор, платен с наши пари…

— Май така излиза! — засмя се Проданов. — Но съгласете се, умереното упражнение е едно, а това съвсем друго…

— Другарю лектор, това не е гимнастика, а спорт! — каза председателят и за пръв път в тона му се прокраднаха нотки на истинско раздразнение. — Щом се е създал като факт, той си има вече свои собствени закони на развитие и свои върхове. Ние не агитираме всички хора да се стремят към рекорди, ние искаме от тях да спортуват в интереса на своето здраве. Но нашият спорт като всички други не би имал притегателна сила, ако не беше годен за изключителни постижения и ако нямаше в него спортна борба. Така е, другарю лектор, довиждане…

Давидов махна с ръка и се отдалечи стремително към другия край на площадката. Там той седна под сянката и лицето му доби такъв израз, сякаш никакъв лектор не съществуваше на километри наоколо. И треньорът се бе заел отново с момчетата, така че Проданов се почувствува изведнъж съвсем изоставен. Явно беше сбъркал тактиката и трябва да дойде по-късно, когато не е тук поне тоя изкукуригал председател.

— Да вървим! — обърна се той към бай Пешо.

Двамата тръгнаха по алеята. Лицето на стария треньор изглеждаше затворено и недоволно, но тоя път Проданов тактично мълчеше.

— Не биваше тъй — обади се най-сетне с лек укор бай Пешо. — Направо обиди човека.

— Не обичам запалянковци — измърмори виновно инспекторът.

— Ами ако той не е — кой? Пък е свестен човек, в нашия съюз го уважават…

— Е, аз не съм от съюза! — каза инспекторът. — И не съм длъжен.

— Всички го уважават — не скланяше бай Пешо. — Зер не сте чули за него, той е писател.

— Ооо! — възкликна Проданов и в тоя кръгъл звук наистина се чувствуваха нотки на съжаление.

Давидов остана в лагера до обед, така че Проданов не можа да се приближи нито на сантиметър до своята цел. Свободното време той използува да събере някои данни и веднага щом се наобядва, слезе в града. Без да бърза, се запъти към една малка уличка в центъра и скоро намери къщата. На втория етаж откри това, което му трябваше — визитна картичка с надпис „Георги Серафимов“ и под името, с мастило — „звъни два пъти“. Инспекторът позвъни два пъти, след това още два пъти. Тъкмо се бе поотчаял, и на прага се появи грамаден, небръснат мъжага, доста сънен или подпухнал от нещо — навярно не от злоупотреба с малинов сироп. Зачервените очи го гледаха недружелюбно и нищо от вида му не подсказваше, че е готов да се отмести от входа, макар и с един сантиметър.

— Серафимов? — попита инспекторът повече за успокоение на съвестта си. Ръстът на бившия борец говореше повече от визитната му картичка.

— Да, какво искате? — повдигна вежди борецът, като придържаше с една ръка разкопчания колан на панталона си.

Проданов се легитимира и му каза, че е дошъл по справка. Лицето на грамадния човек потъмня.

— Влезте! — каза той сухо.

Проданов влезе в някаква невероятно разхвърлена стаичка, не разтребвана и не метена навярно от месеци. Миришеше силно на непрани дрехи, нечисти чорапи и на още нещо, което в тоя миг инспекторът нямаше никакво желание да определи. Той седна предпазливо на един стол, след като отмести гнусливо с два пръста някаква скъсани чорапи, и се огледа. Гигантът бе седнал на ниското легло, отпуснатият му корем се бе надиплил на няколко тежки пояса. Зачервените му очи го гледаха с явна неприязън.

— Можете ли да си припомните къде сте били в понеделник вечерта? — запита направо инспекторът.

Лицето на бореца съвсем потъмня, той тежко избоботи:

— Дотам ли стигнахме?

— Нямам съвсем никаква вина за туй, гражданино Серафимов! — отвърна сдържано инспекторът. — Ще си спомните ли?

Но, изглежда, не му беше лесно да си спомни дори кой ден е днес. След няколко минути грамадният човек пресметна как да е и каза мрачно:

— Бях на „Копитото“…

— С кого?

— С цяла компания. И мъже, и жени…

— И докога стояхте там?

— До дванайсет… После се натоварихме на служебния рейс заедно с музикантите и слязохме в града.

— Така… А след туй си отидохте в къщи?

— Не, отидохме в Астория…

— Всички заедно?

— Не, двама мъже и две жени. Там стояхме докъм пет часа, струва ми се. Като излязохме — навън беше вече видело…

— Сигурно не ви се случва за пръв път? — запита иронично инспекторът.

Борецът го погледна враждебно.

— Това си е вече моя лична работа! — каза той. — Не съм спортист, та да ми държите сметка…

— А кой плащаше?

— Намира се кой да плаща… Докато имах пари, около мен поминуваше цял рояк хора… Сега, където да седна, никой няма да каже — „Циба, Серафимов, не трябваш на масата!“

В гласа му се чувствуваше горчивичка гордост.

— Ще почнат и да казват! — обади се намръщено инспекторът! — И туй ще стане.

— Няма да стане! — каза мрачно борецът.

— Добре да не спорим… Но кой може да докаже, че всичко туй е истина?…

— Хората, с които съм бил…

— Само те ли?

— Мене всички ме знаят! — отново с някакво мрачно достойнство каза грамадният човек. Нали там имаше музиканти, келнери, може да ги питате…

Инспекторът помълча за миг.

— Благодаря ви, това е всичко.

Но все още не му се искаше да стане, струваше му се, че не е приключил докрай мисията си.

— За колко време ви изключиха? — запита той. — Искам да кажа — от спортното движение…

— Завинаги — отвърна намръщено бившият борец.

— Хм!… Наистина не е добре!… А не може ли някак да се поправи?…

Събеседникът му го погледна изпод вежди — сякаш се мъчеше да разтълкува смисъла на въпроса.

— Сигурно ще може след някое време — отвърна той неохотно. — Но Серафимов тогава няма да е същият. Пък да свиря на втора цигулка — туй не ми е по характера…

— Не знам — поклати бавно глава инспекторът. — Но и да я карате тъй — от маса на маса — не бива… Съвсем ще се унищожите…

— Не се безпокойте за мен! — каза нетърпеливо борецът. — От дете съм се отгледал самичък.

Проданов напусна квартирата с потиснато настроение. Имаше нещо симпатично в тоя грамаден човек, колкото и да бе изпаднал. Нещо мъжко имаше в характера му и съвсем не му бе чуждо чувството на лично достойнство, макар да бе почнал да отърква чуждите маси. Тия, които го бяха изключили, можеха да се заинтересуват малко повече от него. След като години наред бе плел тяхната кошница, те сега, изглежда, съвсем бяха забравили, че съществува такъв човек.

На улицата Проданов погледна часовника си. Ако побързаше малко, можеше да завари своя помощник в управлението, преди да е тръгнал на контролната среща. Той ускори крачките си, все още зает от мислите си за изключения борец. Струваше му се излишно да проверява алибито му — без съмнение неговите данни щяха да се потвърдят. Още един човек трябваше да бъде отписан от прякото подозрение, но това не означаваше никакъв успех.

Траян наистина беше в кабинета си. Като го видя, лицето му леко просветна.

— Тъкмо се готвех да тръгна — каза той, като подстана чинно от мястото си.

— Нещо ново?

— Шефът каза да бъдете при него утре в осем…

— Добре… Знаеш ли дали е сериозно?

— Не, нищо не знам…

— Началник за хубаво не вика — измърмори инспекторът. — Нещо друго?

— Проверих за борците от класическия стил. Нито един от тежките не е в София…

— Може да е за хубаво — измърмори отново инспекторът.

— А Кацарски не е имал проба при шивача си… Пробата му е била определена за днес…

— Тъй ли? — трепна инспекторът. — Наистина неприятно.

Младежът го погледна поучуден. Какво неприятно може да има тук? Това е все пак някакво указание. Но той не бе свикнал да задава въпроси на началника си, който бе за него образец на безукорен служител.

Инспекторът му предаде новите си разпореждания и побърза да излезе. Тъй или иначе въпросът с щангистите трябваше да се реши днес, нямаше повече никакво време за губене. Но като стигна в лагера, разбра, че съвсем напразно бе бързал. Оказа се, че треньорът им бил извикан на някакво заседание, нямаше никаква следа и от председателя. Момчетата се шляеха из двора, някои пиеха лимонада в бюфета, другите се къпеха в басейна. Инспекторът забеляза между тях и мощната фигура на Гончев. И най-страшното беше, че тая грамадна и тежка човешка маса плуваше така леко и без никакви усилия, сякаш не беше човек, а попова лъжичка. И изражението му се стори на инспектора някак особено променено — развеселено и жизнерадостно.

Когато тренировката на боксьорите свърши, Проданов разказа на бай Пешо за мнимата проба на Кацарски. Треньорът само се намръщи и каза мрачно:

— Ще видим тая работа…

— Когато го запиташ — искам да бъда и аз…

— Тъй ще стане — все тъй недоволно се обади треньорът.

Още същата вечер бай Пешо извика младежа в малката стаичка, която служеше за спалня. На вратата се почука лекичко и Кацарски се появи пред тях с весело и безгрижно лице, което подсказваше, че не усеща опасността, надвиснала над главата му. Бай Пешо, който се бе опънал на леглото, нито стана, нито го покани да седне. Мрачното му лице угаси веднага усмивката на младежа.

— Обади се шивачът ти! — започна бай Пешо сърдито. — Днес защо не си бил на проба?

Кацарски се плесна непринудено по челото.

— Забравих, другарю треньор! Съвсем ми щукна из ума…

Треньорът го погледна иронично.

— Я, какъв човек!… Когато трябва да отиде — забравя! А когато не го викат — лъже!…

— Как лъже? — започна Кацарски, но изведнъж се досети и млъкна.

— В понеделник нито си бил там, нито са те викали! — продължи да атакува бай Пешо.

Кацарски мълчеше, дълбоко изчервен. Нищо по отпуснатата поза на инспектора не подсказваше с какво напрежение следи той разговора.

— Язък, че имах такова мнение за тебе!… А ти да ме лъжеш като някакъв гамен!…

Младежът вече пламтеше като божур.

— А къде си бил? Какво си правил?

— Не ми беше удобно да ви кажа, другарю треньор…

Той погледна смутено към инспектора, сякаш чакаше помощ от него, и добави със зачервени уши:

— Имах среща с моята приятелка. И не можеше да не отида…

— Ей че безсолна лъжа! — възмути се искрено бай Пешо. — Не можа ли да измислиш нещо друго?

— Не, тоя път казвам истината, другарю треньор…

— Истината!… На мене ли тия истини?… Та кой глупак прави срещи сутрин в осем часа?…

За пръв път облаче от смях мина по лицето на младежа.

— Има и такива! — обади се виновно той. — Не беше точно среща. Тя заминаваше за Варна, пък нали трябва да мъкне някой куфарите.

Бай Пешо се замисли.

— Добре де!… Тогава защо не ми каза?… Или е по-лесно да лъжеш!…

— Как да ви кажа, другарю треньор! — въздъхна младежът. Нали знам как се ядосвате, като стане въпрос за момиче.

Бай Пешо знаеше, че това е именно така, затова отново замълча. Все пак лицето му не предвещаваше нищо хубаво.

— А как да знам, че не ме лъжеш и сега? — запита той мрачно.

Младежът го погледна сериозно и също се замисли.

— Наистина няма как! — отвърна той неохотно. — Освен да я питате…

— Знаеш ли адреса й?…

— Знам го, разбира се… Международния студентски лагер — Варна…

— Ууу, студентка! — измърмори иронично бай Пешо. — А какво следва?

— Литература…

Но специалността й, изглежда, не се понрави на треньора.

— Трябваше да кажеш, щом е за изпращане!… А не с лъжа!… Тука мразим лъжата повече от кражбата!…

Младежът се понавъси. Изглежда, че проповедите на треньора бяха почнали да го дразнят.

— И ще проверя! — добави сърдито бай Пешо. — Ако си ме излъгал и тоя път — да си го знаеш, между нас двамата всичко е свършено…

— Може да проверите! — отвърна сериозно Кацарски. — И ако не излезе тъй, което ви казах — правете, каквото вие знаете… Сам аз не бих ви се мярнал повече пред очите…

— Добре! — каза треньорът. — Сега можеш да си вървиш!…

Преди да излезе, младежът хвърли къс поглед към инспектора, изпълнен и с укор, и с разочарование. Навярно бе очаквал той да се намеси по някакъв начин в негова полза, да се застъпи за него, да му помогне. И може би — помисли инспекторът — е имал право на това. Хора, свързани с тайна дружба, би трябвало да си имат повече доверие.

— Как ти се видя? — попита бай Пешо.

— Изглеждаше искрен! — каза с неуловима въздишка инспекторът.

— Ех, момчета, момчета! — въздъхна бай Пешо. — Щом и багаж мъкне — не му е лека работата… Да не би да изпусне, да остане стар ерген…

Когато си легнаха и лампата угасна над главите им, Проданов вече можеше да си даде ясна сметка. Симпатиите му към младежа вече надминаваха нормалната граница, той си затваряше очите пред неща, които у друг човек направо би сметнал за крайно подозрителни.