Уилям Шекспир
Тит Андроник ^[0] (9)

Първа сцена

 

МАЛКИЯТ ЛУЦИЙ

На помощ, дядо! Леля ми ме гони!

Не мога да я разбера защо!

Виж, дядо Марк! На, ето я, пак иде!

 

МАРК

Ела тук, Луций! Бива ли така

да се боиш от леля си, детенце!

 

ТИТ

Тя много те обича, нали знаеш!

 

МАЛКИЯТ ЛУЦИЙ

Да, знам, когато беше татко в Рим,

ний много си играехме със нея.

 

МАРК

Какво ли ни разказва с тези знаци?

 

ТИТ

Не бой се, чадо!… Нещо изразява…

Виж, Луций, все към тебе се обръща!

Приканва те да идеш нейде с нея!

Корнелия^[33], детенце, не е чела

на Гракхите тъй често, както тя

четеше ти из римските поети

и от „Оратора“ на Цицерон!

 

МАРК

Не можеш ли отгатна какво иска?

 

МАЛКИЯТ ЛУЦИЙ

Не, дядо Марк! Но може да е луда,

защото дядо казваше преди,

че мъката докарвала до лудост,

и чел съм, че с троянската Хекуба

тъй станало. Затуй ме хвана страх,

макар да знам, че леля ме обича

тъй силно, както бедната ми майка,

и само ако подлудее, може

да иска да ме плаши… Може би

съм хвърлил книгите си и побягнал

без нужда, лельо, моля те, прости ми

и ако дядо Марк ни придружи,

готов съм с теб да дойда, дето искаш!

 

МАРК

И аз готов съм.

 

ТИТ

Какво, Лавиния? Виж, виж я, Марк,

как рови се в разхвърляните книги!

Изглежда, търси някоя от тях!…

Коя, девойко?… Разтвори ги, Луций!…

Но ти си твърде учена за тези —

ела в библиотеката ми, скъпа,

скръбта си да залъгваш там, додето

не ни посочи пръстът на небето

палача ти… Защо ръце сакати

издига тя така, една след друга?

 

МАРК

Навярно се опитва да ни каже,

че той не е бил сам! Или ги вдига,

за да измоли от небето мъст!

 

ТИТ

Я, Луций, виж каква е тази книга,

която се опитва да отвори!

 

МАЛКИЯТ ЛУЦИЙ

Това ми е подаръкът от мама —

Овидиевите „Метаморфози“^[34].

 

МАРК

От обич към покойната навярно

избрала е сред всички тъкмо тях.

 

ТИТ

Не, вижте я! Как трескаво прелиства!

Да й помогнем!… Дъще, какво търсиш?…

Това е разказът за Филомела,

насилена от подлия Терей!

Боя се, че насилие е скрито

и в дъното на твойта злополука!

 

МАРК

Я, виж я, Тит! Тя търси нещо в текста!

 

ТИТ

Лавиния, нима и ти била си

нападната, насилена без жалост,

озлочестена като Филомела

в самотен, мрачен, грозен пущинак?

Да! Да! Едно такова кътче помня

в гората, дето ходихме на лов —

защо ни беше! — от което сякаш

поетът е копирал своя стих,

така природата го бе създала

за изнасилвания и убийства!

 

МАРК

Защо ще го създава, ако не

защото боговете се развличат

с човешките трагедии?

 

ТИТ

                О, дъще,

тук свои сме, със знаци покажи ни

кой римлянин посегна върху теб?

Не е ли дело туй на Сатурнин,

като Тарквиний стана си напуснал,

за да лиши Лукреция от чест?

 

МАРК

Седнете тука, племеннице, братко!…

Палада, Юпитер и Аполон^[35]

съвет ми дайте как да разгадая

злодейството!… Лавиния, виж тука!

Тук пясъкът е гладък. Направлявай

таз пръчка като мене! Ето, виждаш?

Написах името си без ръце…

Проклет да бъде, който ни докара

до туй така да пишем!… Хайде, пиле,

чертай и ни разкрий, което Бог

би искал да разбули за мъстта ни!

Небето твоето перо да води,

та да узнаем цялата ти болка

и мерзките виновници за нея!

Четеш ли, братко? Тит, какво написа?

 

ТИТ

„Хирон. Деметрий. Stuprum^[36]“

 

МАРК

Таморините синове са, значи,

извършили това ужасно дело.

 

ТИТ

„Magni Dominator poli,

tam lentus audisscelera? Tam lentus vides?“^[37]

 

МАРК

Владей се, братко, въпреки че, знам,

тез букви на земята са способни

да тласнат най-спокойните към бунт

и да изтръгнат вопли от дечица!

Коленичете трима като мен!

Ти, братко мой! Лавиния, ти също!

И ти, о, Луций наш, надежда скъпа

на римския ни Хектор^[38] — на колене!

Да си дадем един на други клетва —

като оназ, която Юний Брут^[39]

положи със бащата и съпруга

на чистата Лукреция, когато

разкри им тя ужасния си срам —

със хладен ум във кървава разправа

да отплатим на извергите готски

или — не го ли сторим — да умрем

в срама от неизпълненото слово!

 

ТИТ

Това без друго, ако знаеш как;

но искаш ли мечетата да хванеш,

внимавай майка им да не подуши;

защото тя е близка със лъва

и легнала по гръб, играе с него,

додето хубавичко го приспи,

и после прави туй, което ще.

Новак-ловец си, Марк. На мен ги дай!…

Но първо плочка бронзова ще взема,

със връх стоманен трите й слова

ще врежа в нея и ще я запазя;

че този пясък северният вятър

ще го издуха в миг като листата

със предсказанията на Сивила^[40],

и де ще е заветът й тогаз?

Какво ще кажеш, Луций?

 

МАЛКИЯТ ЛУЦИЙ

                Аз ще кажа,

че ако бях голям, ги бих настигнал

и в спалнята на майка им! Тез роби,

тез кучета край римската трапеза!

 

МАРК

Така е, внучето ми. Твоят татко

е правел точно тъй със враговете

на свойта непризнателна родина.

 

МАЛКИЯТ ЛУЦИЙ

И аз ще бъда също като него!

 

ТИТ

Ела във оръжейната ни, чадо,

да те снабдя с подаръци, които

ще отнесеш от мен на синовете

на нашата императрица… Хайде!

На дядо си не искаш да помогнеш?

 

МАЛКИЯТ ЛУЦИЙ

Ще им помогна с нож в корема, дядо!

 

ТИТ

Не тъй, момчето ми! Не е тоз пътят.

Ела с мен, дъще! Марк, пази дома ни!

Ний с Луций ще отидем във двореца,

да, да, и там ще ни окажат почест.

 

МАРК

О, небеса, как слушате безстрастно

добрият да ридае? Марк, помагай

във лудостта на брат си, който има

по-малко резки вражески на щита,

отколкото следи от скръб в сърцето,

а тъй добър е, че не иска мъст!

Но щом не иска той, тогава ти,

небе, за Тит Андроник отмъсти!