Недялко Йорданов
Страшни смешки, смешни страшки (9)

Глава осма

Тук ще видим как не бива

даже Вълчо да заспива

 

Ето го вълкът бай Коста,

уморен е май че доста,

скитал се е цяла нощ

и останал е без мощ.

 

„По следата, по следата,

през гората, през гората —

ето че съм вече тук.

Тишина… Ни глас, ни звук!

Заболяха ме краката.

Я! Канап! Ами перата

на кого ли са? И кой

тук е водил страшен бой?

Имало е тук сражение.

Много страшно положение!

Где е горският пазач?

Тук е минал минувач

или трима минувачи!

Туй глиганите са значи.

Но перата на кого са —

на кого са е въпроса.

Трудно май ще издържа

пак след тях да продължа.

Възрастта ми е причина.

Трябва малко да почина.

Ох, за малко сън загивам,

но не трябва да заспивам.

Ето тук ще се изтегна,

само малко ще полегна,

но ще бъда буден аз —

лягам точно четвърт час.

Ох, ще се разплача май че.

Где си, мое мило зайче,

мой приятелю едничък!

Как ще бъда пак самичък!

Тъкмо станах по-добър.

Тъкмо тръгнах с теб… Хър… Хър…

Хъркам ли?

Не… Няма вече…

А Стоянчо е далече

без палто и без чадър…

Няма да заспя… Хър… Хър…

Няма да заспивам, няма…

Иначе беда голяма

може да се случи… Хъррр…

Тъкмо станах по-добърррр…

Хърррррр…“

 

Няма как — не се събужда.

Спи си в къщичката чужда.

При това е на течение.

Неприятно положение.

Ала имам предложение —

нека Вълчо си почине,

но все пак да не изстине —

със юрган да го завием

и от враг да го прикрием,

че врагът е зъл и лош.

Вълчо, лека нощ! Вълчо, лека нощ!…