Ръдиард Киплинг
Книга за джунглата (9)

Рики-Тики-Тави

Щом в дупката влечугото се скри,

взор пламтящ над нея заискри.

Враг страшен беше, чуйте му речта:

„Хей, Наг, излез за танца на смъртта!

 

 

Око до око и глава до глава,

в битката люта ще сплетем ний тела.

Къде си, о, Наг? Покажи се сега!

Аз вече съм тук и ти нося смъртта.

 

 

На удара с удар днес ще отвърна.

Гърба си страхливо не ще аз обърна.

Зъбите ми здраво стискат те пак.

Смъртта те очаква, о, страшен Наг!“

Това е историята за голямата война, която Рики-тики-тави води самичък в банята на голямото бунгало в градчето Сеговли. Птицата-шивач Дарзи му помагаше, а Чучундра, мускусният плъх, който никога не излиза на средата на стаята, а винаги лази покрай стените, му даваше съвет, но Рики-тики всъщност се би сам.

Той беше мангуста — по козината и опашката приличаше на малка котка, но по главата и навиците си беше чиста невестулка. Очите и краят на неуморния му нос бяха розови; можеше да се почеше където си иска и с който крак пожелае, независимо дали заден или преден, можеше да напери козината на опашката си така, че тя да заприлича на четка за бутилки, а бойният му вик, когато се скиташе из дългата трева, беше: „Рик-тик-тики-тики-чък!“

Един ден голямо лятно наводнение го отнесе от дупката, където живееше с баща си и майка си, и го понесе, ритащ и протестиращ, към една крайпътна канавка. Там намери малък чим трева, който плаваше наблизо, и се хвана за него, а после изгуби съзнание. Когато се опомни, лежеше под топлото слънце посред една градинска пътека, целият оплескан с кал, а едно малко момче казваше:

— Ето една мъртва мангуста. Трябва да я погребем.

— Не — отвърна майка му, — нека я внесем вътре и я подсушим. Може би не е мъртва, както предполагаме.

Отнесоха Рики в къщата, а там един голям човек го вдигна с два пръста и каза, че той не е мъртъв, а само полузадушен, затова го увиха във вата и го стоплиха, при което той отвори очи и кихна.

— Сега — каза големият мъж (той беше англичанин, който току-що се бе нанесъл в бунгалото) — не я плашете, да видим какво ще направи.

Най-трудното нещо на света е да уплашиш мангуста, понеже тя е обзета от носа до опашката си от любопитство. Мотото на всички мангусти е: „Тичай и разбери“, а Рики-тики беше стопроцентова мангуста. Той разгледа вратата, реши, че не е добра за ядене, обиколи тичешком масата, седна и приведе козината си в ред, почеса се и скочи на рамото на малкото момче.

— Не се бой, Теди — каза баща му. — Така мангустата показва приятелството си.

— Ох! Тя ме гъделичка под брадата — отвърна Теди.

Рики-тики погледна надолу между яката и врата на момчето, подуши ухото му и скочи на пода, където седна и затърка носа си.

— Боже мой! — възкликна майката на Теди. — И това ми било диво животно! Предполагам, че е така кротък, защото бяхме мили с него.

— Всички мангусти се държат така — каза съпругът. — Ако Теди не я дърпа за опашката и не се опитва да я затвори в клетка, тя ще тича навън-навътре из къщата по цял ден. Нека й дадем нещо да яде.

Дадоха на Рики-тики малко парче сурово месо. Той го хареса много, а когато свърши с яденето, излезе на верандата, седна на слънце и разпухка козината си да я изсуши напълно. В резултат на това се почувства по-добре.

„В тази къща има повече неща за откриване — рече си той, — отколкото моето семейство би могло да открие за цял живот. Аз непременно ще остана и ще разгледам всичко.“

Целия този ден той се скита из къщата. Едва не се удави във ваните, завря нос в мастилницата на бюрото и се изгори от края на пурата на големия човек, защото скочи на скута му да види как става писането. Когато падна нощта, изтича в стаята на Теди, за да наблюдава как се палят газените лампи, а щом Теди си легна, Рики-тики също се покатери на леглото; той обаче се оказа неспокоен компаньон, тъй като през цялата нощ се вслушваше във всеки шум и скачаше да разбере откъде идва той. Майката и бащата на Теди влязоха за последен път да нагледат момчето си и видяха, че Рики-тики е буден на възглавницата.

— Това не ми харесва — каза майката на Теди, — тя може да ухапе детето.

— Няма да направи такова нещо — възрази бащата. — Напротив, с това животинче Теди е в по-голяма безопасност, отколкото ако го пазеше някой. Ако влезе някоя змия в детската стая…

Но майката на Теди не мислеше за такива ужасни неща.

Рано сутринта Рики-тики дойде за утринна закуска на верандата, покачи се на рамото на Теди и получи един банан и малко варено яйце, сетне седна последователно в скута на всеки един, тъй като всяка добре възпитана мангуста винаги мечтае някой ден да стане добра домашна мангуста и да има стаи, из които да тича, а майката на Рики-тики (тя бе живяла в къщата на един генерал в Сеговли) беше обяснила внимателно на Рики как да се държи, ако му се случи да попадне сред бели хора.

После Рики-тики излезе в градината да види какво има там. Тя беше голяма градина, само наполовина обработена, с големи като беседки розови храсти, с, липи и портокалови дръвчета, с бамбук и гъста висока трева. Рики-тики облиза муцунката си.

— Това е чудесно ловно поле — каза си той и при тази мисъл опашката му настръхна като четка за бутилки. После преброди градината, като душеше ту тук, ту там, докато накрая чу някакви много тъжни гласове в една трънка.

Това бяха Дарзи, птицата-шивач, и жена му. Бяха си направили красиво гнездо от две големи листа, зашивайки краищата им с нишки, и бяха запълнили кухината с памук и мъхест пух. Гнездото се люлееше насам-натам, а те седяха в края му и плачеха.

— Какво има? — попита Рики-тики.

— Ние сме много нещастни — отвърна Дарзи. — Едно от нашите малки вчера падна от гнездото и Наг го изяде.

— Хм! — каза Рики-тики. — Това е много тъжно… но аз съм нов тук. Кой е Наг?

Дарзи и жена му се снишиха в гнездото, без да отговорят, защото от гъстата трева под храста се зачу тихо съскане — ужасно зловещ звук, който накара Рики-тики да отскочи почти метър назад. Сетне сантиметър по сантиметър от тревата се надигна главата и разперената качулка на Наг — голямата черна кобра, дълга метър и половина от езика до опашката. Като се издигна на една трета от дължината си, за да запази равновесие, Наг се заклатушка насам-натам, както глухарчетата се полюшват на вятъра, и погледна Рики-тики със злите си змийски очи, които никога не променят израза си, независимо какво си мисли змията.

— Кой е Наг? — повтори той. — Аз съм Наг. Великият бог Брахма остави своя белег върху целия ни народ, когато първата кобра разпери качулката си да пази сянка на Брахма, докато спеше. Гледай и се страхувай!

Той разпери качулката си още повече и Рики-тики видя отзад знака на очиларките, който изглежда точно като телено копче. За миг Рики-тики се уплаши, но за една мангуста е невъзможно да остане дълго време изплашена и въпреки че никога преди Рики-тики не бе виждал жива кобра, понеже майка му бе го хранила с мъртви, той знаеше, че единственото задължение на възрастните мангусти е да се бият със змиите и да ги ядат. Наг също знаеше това и в дъното на студеното си сърце изпитваше страх.

— Е — каза Рики-тики и опашката му започна отново да настръхва, — със знак или без знак, мислиш ли, че е справедливо да ядеш малки пиленца, паднали от гнездото?

Наг бе унесен в собствените си мисли и наблюдаваше дори най-слабото движение в тревата зад Рики-тики. Той знаеше, че присъствието на мангуста в градината означава рано или късно смърт за него и семейството му, но искаше да приспи бдителността на Рики-тики. Затова наведе малко главата си и я наклони на една страна.

— Нека да поговорим — каза той. — Ти ядеш яйца. Защо тогава аз да не ям птички?

— Зад теб! Погледни зад теб! — изпищя Дарзи.

Рики-тики добре знаеше, че не бива да губи време да се оглежда. Скочи във въздуха колкото можеше по-високо и току под него изсвистя главата на Нагайна, злата жена на Наг. Докато той говореше, тя беше пропълзяла тихо зад тях, за да убие Рики-тики, и сега той чу зловещото й съскане заради това, че не бе успяла. Падна почти на гърба й и ако беше достатъчно голям, щеше да знае, че точно сега е моментът да пречупи гръбнака й с едно захапване, но той се боеше от ужасния, шибащ ответен удар на кобрата. Захапа я наистина, но не достатъчно силно, и отскочи настрана от замахващата й опашка, оставяйки Нагайна ранена и гневна.

— Ах ти, долен, подъл Дарзи! — рече Наг и се хвърли колкото можа по-високо към гнездото в трънката, но Дарзи го бе направил така, че да не могат да го достигат змиите, и то само се разлюля.

Рики-тики почувства как очите му стават червени и жарки (когато очите на мангустата стават червени, това означава, че тя е ядосана). Той седна на опашката си и задните си крака като малко кенгуру, заоглежда се на всички страни, треперейки от гняв. Ала Наг и Нагайна бяха изчезнали в тревата. Когато змията пропусне плячката си, тя никога не казва нищо, нито дава някакъв знак какво смята да направи в следващия миг. Рики-тики не се реши да ги последва, понеже не беше сигурен, че може да се справи с две змии едновременно. Затова отиде до пясъчната пътека край къщата и седна там да мисли. Това беше сериозен въпрос за него.

Ако отворите някоя стара книга по естествена история, там ще прочетете, че когато мангустата се бие със змия и бъде ухапана, тя бързо изтичва и яде някаква билка, която я лекува. Това не е вярно. Победата е единствено въпрос на бързина на окото и бързина на краката — ударът на змията срещу скока на мангустата — и понеже ничие око не може да проследи движението на змийската глава, когато се стрелва в нападение, това прави нещата много по-интересни, отколкото всяка вълшебна трева. Рики-тики знаеше, че е млада мангуста и мисълта, че беше успял да избегне удара изотзад, го правеше още по-горд. Това му даваше увереност в собствените сили и когато Теди дойде тичешком по пътеката, Рики-тики беше готов да получи ласките му.

Но щом Теди се наведе, нещо трепна наблизо в прахта и един тъничък гласец каза:

— Внимавай. Аз означавам смърт!

Беше Караит, кафявото змийче, което лежи и дебне в прахта, а ухапването му е не по-малко опасно от това на кобра. Но той е толкова малък, че никой не го забелязва, затова причинява по-голямо зло на хората.

Очите на Рики-тики станаха отново червени и той се отправи с танцова стъпка към Караит, полюшвайки тялото си по онзи особен начин, наследен от рода му. Походката му изглеждаше много смешна, но всъщност толкова добре отмерена, че му даваше възможност да отскочи под какъвто ъгъл си поиска, а това е голямо предимство, когато си имаш работа със змии. Рики-тики не знаеше, че се заема с нещо много по-опасно от битката с Наг, защото Караит беше твърде малък и можеше да се извърне светкавично, така че ако Рики не го захапеше близо до врата, змийчето щеше да го клъвне по окото или по муцунката. Да, Рики не знаеше: очите му бяха целите червени и се люшкаше назад-напред, търсейки по-добро място за захапване. Караит нападна. Рики отскочи встрани и се опита да атакува, на свой ред, но малката зла и прашна сива главичка мина на косъм от рамото му и той трябваше да прескочи Караит, а главичката веднага се стрелна към петите му.

Теди извика към къщата:

— О, елате да видите! Нашата мангуста се бие със змия!

В следния миг майката на Теди изпищя. Баща му притича с една тояга, но докато дойде, Караит се бе стрелнал още веднъж, но доста далече от Рики-тики, а Рики-тики, на свой ред, подскочи, хвърли се върху гърба на змийчето, наведе глава между предните си крака, захапа го толкова високо за врата, колкото беше възможно, и се претърколи встрани. Това ухапване парализира Караит и Рики-тики смяташе да изяде противника си, като започне от опашката според обичая на неговото семейство, но си спомни, че такава обилна храна прави мангустата ленива и че ако иска да запази силата и бързината си, не трябва да надебелява.

Отиде да си направи прашна баня под рициновите храсти, а бащата на Теди заудря с пръчката мъртвия Караит.

„Каква полза от това? — каза си Рики-тики. — Аз свърших цялата работа.“

После майката на Теди го взе от прахта и го прегърна, като се развика, че е спасил Теди от смърт, бащата на Теди каза, че той бил самото Провидение, а момчето ги гледаше с разширени от уплаха очи. Рики-тики беше по-скоро заинтригуван от голямата тревога вкъщи, която той естествено не можеше да разбере. Майката на Теди можеше просто да напляска Теди, задето си е играл в прахта. Рики беше напълно горд от себе си.

Тази вечер, на масата за вечеря, като се разхождаше напред-назад между чашите с вино, той можеше да се натъпче с доста апетитни неща, но си спомни за Наг и Нагайна и макар че беше изключително приятно да бъде потупван и гален от майката на Теди, както и да седи на рамото на сина й, от време на време очите му ставаха червени и той надаваше бойния си вик: „Рик-тик-рики-тики-чък“!

Теди го занесе да си легне и настоя Рики-тики да спи под брадичката му. Рики-тики беше добре възпитан и не го одраска, но щом Теди заспа, тръгна на своята нощна разходка около къщата и в тъмното попадна на Чучундра, мускусния плъх, който пълзеше край стената. Чучундра е малко животинче със съкрушено сърце. Той скимти и писука цяла нощ, опитвайки да се реши да изтича в средата на стаята, но никога не успява да го направи.

— Не ме убивай! — каза Чучундра, почти разплакан. — Рики-тики, не ме убивай!

— Мислиш ли, че един враг на змиите ще убива мускусни плъхове? — запита Рики-тики презрително.

— Тези, които убиват змиите, намират смъртта си от змии — каза Чучундра по-скръбно от всеки друг път. — Мога ли да бъда сигурен, че Наг няма да ме сбърка с теб в някоя тъмна нощ?

— Няма и най-малка вероятност за такава опасност — отвърна Рики-тики. — Пък и Наг е в градината, а зная, че ти не ходиш там.

— Братовчед ми Чуа, плъхът, ми каза — рече Чучундра и неочаквано млъкна.

— Какво ти каза?

— Шшт! Наг е навсякъде, Рики-тики. Ти трябва да говориш с Чуа в градината.

— Няма да отида там, затова ти ще трябва да ми кажеш. Бързо, Чучундра, иначе ще те ухапя!

Чучундра седна и заплака така, че сълзите му се стичаха надолу по мустаците.

— Аз съм много нещастен — изхлипа той. — Никога не мога да събера смелост да изтичам до средата на стаята. Шшт! Не трябва да казвам нищо. Чуваш ли, Рики-тики?

Рики-тики се ослуша. Къщата беше тиха, както преди, но му се стори, че долови едно съвсем леко стържене — шум, подобен на този, който прави осата, когато се разхожда по стъклото на прозореца — сухото стържене от люспите на змия по тухлена зидария.

„Това е Наг или Нагайна — каза си Рики и се промъкна през отвора в банята. — Ти си прав, Чучундра, трябваше да говоря с Чуа.“

Той се прокрадна тихо до банята на Теди, но там нямаше нищо, а после отиде в банята на майка му. В основата на гладко измазаната стена имаше една извадена тухла, за да може да се оттича оттам водата, и когато Рики-тики се промъкна в нишата, където бе поставена ваната, чу Наг и Нагайна да си шепнат отвън на лунната светлина.

— Когато къщата се опразни от хора — каза Нагайна на мъжа си, — той ще трябва да си отиде и тогава градината ще бъде отново наша. Влез вътре тихо и помни, че първия, когото трябва да ухапеш, е големият човек, който уби Караит. После излез да ми кажеш и двамата ще нападнем Рики-тики.

— Но сигурна ли си, че ще спечелим нещо, като убием хората? — попита Наг.

— Не нещо, а всичко. Когато нямаше хора в бунгалото, имаше ли мангуста в градината? Докато бунгалото е празно, ние ще бъдем истинските господари на градината, а не забравяй, че щом яйцата ни в лехата с пъпешите се излюпят (а това може да стане още утре), децата ни ще имат нужда от простор и спокойствие.

— Не бях помислил за това — каза Наг. — Отивам, но няма да има нужда да преследваме Рики-тики след това. Ако успея, ще убия големия мъж, жена му и детето и спокойно ще се измъкна. Тогава бунгалото ще бъде празно и Рики-тики ще си отиде.

Като чу това, Рики-тики настръхна от гняв и омраза. После главата на Наг се показа през отвора, последвана и от цялото му, дълго пет фута студено тяло. Ядосаният Рики-тики много се уплаши, като видя колко голяма е кобрата. Наг се нави на колело, повдигна глава, огледа банята и Рики видя как очите му проблеснаха в мрака.

„Ако го убия тук, Нагайна ще узнае; ако пък се бия с него на открито, той ще има предимство. Как да постъпя?“ — питаше се Рики-тики-тави.

Наг се извиваше насам-натам, а после Рики-тики го чу да пие вода от най-голямата делва, с която пълнеха ваната.

— Добре — каза змията. — Когато убиха Караит, големият мъж имаше пръчка. Той може още да я пази, но дойде ли да се къпе на сутринта, няма да носи пръчка. Ще чакам тук, докато дойде. Нагайна, чуваш ли ме? Ще чакам тук на хладно, докато се зазори.

Отвън не се чу отговор и Рики-тики разбра, че Нагайна си е отишла. Наг се занавива пръстен след пръстен около издутата повърхност на делвата, а Рики-тики стоеше неподвижен като мъртъв. След един час той започна да помръдва мускул след мускул и се запромъква към делвата. Наг беше заспал и Рики-тики гледаше мощния му гръб, питайки се кое ще е най-доброто място, където да го захапе.

„Ако не му пречупя гръбнака при първия си опит — каза си Рики, — той ще продължи да се бие, а щом се бие… о, Рики!“

Погледна към врата на Наг под качулката и разбра, че този дебел врат е непосилен за него, а ако го ухапеше близо до опашката, само щеше да предизвика яростта на Наг.

„Трябва да е главата — рече си накрая. — Главата над качулката, а щом веднъж го захапя, не трябва да го пускам.“

И той скочи. Главата на Наг лежеше малко настрана от делвата, точно под извивката на съда, и когато зъбите му се забиха в жертвата, Рики подпря гърба си в изпъкналия червен глинен съд, за да задържи по-сигурно главата. Това му даде само секунда предимство, но той се възползва чудесно от него. После Наг започна да го мята, както куче мята плъх — наляво-надясно върху пода, нагоре-надолу във въздуха и наоколо в големи кръгове; но очите на Рики бяха червени и той не изпусна главата, въпреки че тялото му заплющя като коларски камшик по пода, преобърна тенекиения тас, сапунерката, а също и четката за търкане, и се заблъска в ламаринената стена на ваната. Държеше захапаната глава и стягаше челюстите си все по-силно, защото чувстваше, че ще бъде премазан смъртоносно, но заради честта на семейството си предпочиташе да го намерят със стиснати зъби. Виеше му се свят, цялото тяло го болеше и се чувстваше разнебитен, но точно в този момент нещо изтрещя като гръм точно зад него, облъхна го горещ вятър и го запрати безчувствен на пода, а червен огън опърли козината му. Големият мъж се бе събудил от шума и бе гръмнал с двете цеви на ловната си пушка точно зад качулката на Наг.

Рики-тики продължаваше да стиска главата със затворени очи, защото сега беше сигурен, че е мъртъв, но главата вече не помръдваше и големият мъж го вдигна от земята и каза:

— Това е пак мангустата, Алис, малкото същество току-що спаси живота ни.

Майката на Теди пристъпи със силно пребледняло лице и видя какво е останало от Наг, а Рики-тики се повлече към спалнята на Теди и прекара половината от нощта, като почти не спа, а потрепваше леко, за да разбере дали действително е потрошен на четирийсет парчета, както си мислеше.

Когато утрото настъпи, той целият беше схванат, но много доволен от това, което бе направил.

„Сега трябва да се разправя и с Нагайна, но тя ще бъде по-лоша от петима като Наг, пък и не зная кога ще се излюпят яйцата, за които говореше. Господи! Трябва да потърся Дарзи“ — каза си той.

Без да изчака закуската, Рики-тики изтича до трънката, където Дарзи пееше тържествена песен колкото му глас държи. Новината за смъртта на Наг се бе разпространила из цялата градина, защото слугата бе изхвърлил тялото му на бунището.

— Хей ти, глупава купчинка перца! — извика сърдито Рики-тики. — Сега ли намери да пееш?

— Наг е мъртъв… мъртъв… мъртъв! — изпя Дарзи. — Смелият Рики-тики го хвана за главата и го стисна здраво. А големият мъж донесе огнената си пръчка и Наг падна на две парчета. Той няма повече да яде моите пиленца.

— Всичко това е вярно, но къде е Нагайна? — попита Рики-тики и се огледа предпазливо.

— Нагайна отиде до отвора на банята и извика Наг — продължи Дарзи, — а Наг излезе оттам, набоден на пръчка. Слугата го набоде на пръчката и го хвърли на бунището. Да пеем за голямата победа, за Рики-тики с червените очи! — И Дарзи изду гушка и запя.

— Ако можех да стигна до гнездото ти, щях да изхвърля всичките ти пиленца долу — каза Рики-тики. — Защото не можеш да прецениш кой момент за какво е подходящ. Ти си на сигурно място в гнездото си горе, но аз ще водя война тук, долу. Спри да пееш за минута, Дарзи!

— Заради великия и красив Рики-тики ще престана — отвърна Дарзи. — Какво искаш да узнаеш, о, убиецо на ужасния Наг?

— Къде е Нагайна, питам те за трети път?

— На бунището до обора, оплаква Наг. Велик е Рики-тики с белите си зъби.

— Остави сега белите ми зъби! Знаеш ли къде пази тя яйцата си?

— В лехата с пъпешите, в края, който е близо до стената, където слънцето ги грее почти цял ден. Тя ги скри там преди седмици.

— И ти не сметна за нужно да ми кажеш това? Каза, че са близо до стената, така ли?

— Рики-тики, надявам се, че не възнамеряваш да изядеш яйцата й?

— Не точно това, не. Ако имаш поне зрънце разум, Дарзи, ще отлетиш към обора и ще се престориш, че крилото ти е счупено, а Нагайна ще те подгони към този храст. Трябва да отида в лехата с пъпеши, а ако го направя сега, тя ще ме види.

Дарзи беше празноглаво малко птиче, което никога не можеше да задържи две мисли едновременно в главата си; и понеже знаеше, че децата на Нагайна, както и неговите, се раждат от яйца, той отпърво си помисли, че няма да е честно да бъдат убити. Но жена му беше разумна птичка и знаеше, че яйцата на кобрата ще значат млади кобри по-късно, затова отлетя от гнездото си и остави Дарзи да топли малките птиченца и да продължи песента си за смъртта на Наг. В някои отношения Дарзи много приличаше на мъжете.

Край бунището тя запърха пред Нагайна и се разплака:

— О, крилцето ми е счупено! Момчето, дето живее вкъщи, ме замери с камък и го счупи. — После запърха още по-отчаяно.

Нагайна надигна глава и изсъска:

— Ти предупреди Рики-тики, когато щях да го убия. Сега наистина си избрала неподходящо място да оплакваш счупеното си крило. — И се плъзна през прахта към жената на Дарзи.

— Момчето ми счупи крилцето с камък! — изписка жената на Дарзи.

— А, ако може да ти послужи за утеха, преди да умреш, ще ти кажа, че ще разчистя сметките си с момчето. Тази сутрин моят мъж лежи на бунището, но преди да настъпи нощта, момчето в къщата също ще лежи неподвижно. Какъв е смисълът да бягаш от мен? Така или иначе аз пак ще те уловя. Малка глупачке, погледни ме!

Жената на Дарзи знаеше, че не бива да прави това, защото ако птица погледне в очите на змия, толкова се уплашва, че престава да се движи. И тя продължи да пърха и да пищи тъжно, като нито за миг не се отделяше от земята, а Нагайна запълзя още по-бързо.

Рики-тики ги чу да се отдалечават от обора нагоре по пътеката и забърза към пъпешовата леха край стената. Там, в топлата слама край пъпешите, много хитро скрити, той намери двайсет и пет яйца, не по-големи от тези на кокошка, но с белезникава ципа вместо черупка.

„Идвам точно навреме“ — каза си той, защото видя как мъничките кобри шаваха под ципата, а знаеше, че в мига, в който се излюпят, всяка от тях може да убие човек или мангуста.

Той отхапа върховете на яйцата колкото можеше по-бързо, като внимаваше да прехапе и малките кобри, и от време на време разравяше сламата, за да провери дали не е пропуснал някое. Накрая бяха останали само три яйца и Рики-тики започна да се киска тихичко, когато чу жената на Дарзи да писука:

— Рики-тики, аз отведох Нагайна към къщата и тя изпълзя на верандата… О, ела бързо… тя е намислила да убива!

Рики-тики смаза двете яйца и хукна обратно по пъпешовата леха с третото яйце в уста, като тичаше така бързо към верандата, сякаш краката му не стъпваха на земята. Теди, майка му и баща му бяха там на закуска, но Рики-тики видя, че те не ядяха нищо. Седяха като вкаменени, с пребледнели лица. Нагайна се бе навила на кълбо на рогозката до стола на Теди на удобно разстояние да го клъвне по голия крак, люшкаше глава наляво-надясно и пееше победна песен.

— Сине на големия мъж, който уби Наг — съскаше тя, — стой мирно, защото още не съм готова. Чакай малко. Стойте съвсем неподвижни и тримата! Ако мръднете, ще ви ухапя, ако не мръднете, чака ви пак същото. О, глупави хора, които убихте моя Наг!

Очите на Теди бяха устремени към баща му, а той можа само да му прошепне:

— Стой неподвижно, Теди. Не бива да мърдаш. Стой така.

Тогава се появи Рики-тики и извика:

— Обърни се, Нагайна, обърни се и се бий!

— Всяко нещо, когато му дойде времето — отвърна тя, без да отмества погледа си. — Ще оправя сметките си с теб веднага. Погледни приятелите си, Рики-тики. Те са неподвижни и пребледнели; те се боят. Не смеят да мръднат и ако се приближиш с една стъпка към мен, ще ги ухапя.

— По-добре ти виж какво стана с яйцата ти — рече Рики-тики, — онези на пъпешовата леха до стената. Иди да ги видиш, Нагайна.

Голямата змия се извърна наполовина и видя яйцето на верандата.

— Аах! Дай ми го! — каза тя.

Рики-тики загради яйцето с двете си лапи, а очите му бяха кървавочервени.

— Какво предлагаш срещу едно змийско яйце? Срещу една млада кобра? Срещу млада кралска кобра? Срещу последната — съвсем последната от цялото люпило? Мравките ядат вече другите там, на лехата за пъпеши.

Нагайна се изви напълно към Рики-тики, забравила всичко друго освен единственото си яйце, и той видя как бащата на Теди протяга едрата си ръка, хваща Теди за рамото и го изтегля през малката маса с чаени чаши, невредим и далеч от досега на Нагайна.

— Измамих те! Измамих! Измамих! Рик-чък-чък! — извика Рики-тики. — Момчето е живо и здраво и точно аз… аз… аз захапах Наг за качулката миналата нощ в банята. — След това започна да скача нагоре-надолу с четирите си крака едновременно, а главата си държеше близо до пода. — Той ме мяташе насам-натам, но не можа да се отърве от мен. И беше мъртъв, преди големият мъж да го гръмне на две. Аз го убих. Рики-тики-чък-чък! Ела, щом искаш, Нагайна. Ела и се бий с мен. Дълго няма да си вдовица.

Нагайна видя, че е пропуснала шанса да убие Теди, а яйцето й лежеше между лапите на Рики-тики.

— Дай ми яйцето, Рики-тики. Дай последното ми яйце, а аз ще се махна и никога няма да се върна тук — каза тя и сви качулката си.

— Да, ти ще си отидеш и няма никога да се върнеш, защото ще отидеш на купчината за смет при Наг. Бий се, вдовице! Големият мъж отиде за пушката си! Бий се!

Рики-тики заподскача около Нагайна, но на достатъчно разстояние, та тя да не може да го стигне, а малките му очи светеха като въглени. Нагайна се стегна и се хвърли към него. Рики-тики отскочи нависоко и назад. Тя нападаше пак, и пак, и пак, но всеки път главата й се шляпваше върху рогозката на верандата и тя цялата се нави като часовникова пружина. Тогава Рики-тики затанцува в кръг, за да мине зад гърба й, ала Нагайна се извърташе, за да не го изпуска от очи, а шумоленето на опашката й по рогозката беше като от сухи листа, духани от вятъра.

Той бе забравил за яйцето. То още лежеше на верандата и Нагайна се приближаваше все по-близо до него, докато най-сетне, когато Рики-тики си пое дъх, тя захапа яйцето, зави по стъпалата на верандата и побягна като стрела надолу по пътеката, а Рики-тики хукна след нея. Когато кобрата бяга, за да спаси живота си, тя се стрелка като камшик по гърба на коня.

Рики-тики знаеше, че трябва да я хване, иначе всички неприятности щяха да започнат отново. Нагайна се насочи бързо към високата трева край трънката и както я преследваше, Рики-тики чу Дарзи да пее глупавата си победна песничка. Но жената на Дарзи беше по-умна. Тя излетя от гнездото срещу приближаващата Нагайна и запляска крилца пред главата й. Ако Дарзи й беше помогнал, те можеха да я отклонят, но Нагайна само наведе качулката си и продължи пътя си. Ала минутното забавяне позволи на Рики-тики да я настигне и когато тя се шмугваше в дупката на плъха, където тя и Наг живееха, малките бели зъби на противника й се забиха в опашката й и той беше повлечен вътре с нея, а много малко мангусти, колкото умни и стари да са те, се осмеляват да влязат с кобра в дупката й. Като всяка дупка, и тази беше тъмна, а Рики-тики не знаеше дали тя ще се разшири и ще даде на Нагайна възможност да се обърне и да го клъвне. Той продължаваше да стиска здраво зъби и използваше краката си като спирачки по тъмния наклон на топлата, влажна пръст.

По едно време тревата пред входа на дупката спря да се люлее и Дарзи каза:

— Свърши се с Рики-тики! Трябва да изпеем песента за смъртта му. Храбрият Рики-тики е мъртъв! Защото Нагайна сигурно го е убила под земята.

И той запя много тъжна песен, която съчини в момента, но когато стигна до най-трогателната й част, тревата се раздвижи отново и Рики-тики, целият покрит с пръст, се измъкна от дупката — първо с единия, после с другия си крак и така нататък, като облизваше мустаците си. Дарзи млъкна и извика късо. Рики-тики отърси част от пръстта по козината си и кихна.

— Всичко свърши — каза той. — Вдовицата няма да излезе отново.

А червените мравки, които живеят между стъблата на тревите, го чуха и започнаха да се тълпят към дупката, за да разберат дали казва истината.

Рики-тики се сви в тревата и заспа там, където легна, и спа до късно следобеда, защото беше имал труден ден.

— А сега — каза той, като се събуди — ще се върна в къщата. Кажи на медникарчето, Дарзи, да разкаже на всички в градината, че Нагайна е мъртва.

Медникарчето е птица, която издава такъв звук, сякаш малко чукче удря по меден съд, а причината да го прави постоянно е, че то е глашатаят във всяка индийска градина и съобщава всички новини на тези, които решат да слушат.

Когато Рики-тики пое по пътеката, той чу призивните ноти за „внимание“, прилични на тих вечерен гонг, а после прокънтяха стабилните тонове:

— Данг-донг-ток! Наг е мъртъв — донг! Нагайна е мъртва! Динг-донг-ток!

Чули това, птиците в градината запяха, а жабите заквакаха, защото Наг и Нагайна ядяха жаби и малки птичета.

Когато Рики дойде до къщата, Теди, майка му (тя още изглеждаше много пребледняла, защото бе припаднала) и баща му излязоха на верандата и почти се разплакаха над него; тази нощ Рики-тики яде от всичко, което му даваха, докато коремчето му не се изду до пръсване, а после отиде да си легне на рамото на Теди, където го видя майката на Теди, като дойде да нагледа сина си късно през нощта.

— Той спаси нашия живот и живота на Теди — каза тя на съпруга си. — Помисли си само, та той спаси живота ни!

Рики-тики се събуди със скок, защото всички мангусти спят много леко.

— О, това си ти — рече той. — За какво се тревожиш още? Всички кобри са мъртви, а ако не са, аз съм тук, при вас.

Рики-тики имаше право да се гордее толкова, но той не се възгордя прекалено и продължи да пази градината като всяка мангуста — със зъби, скокове и ухапвания, така че нито една кобра не смееше да покаже главата си отвъд стените.