Ръдиард Киплинг
Книга за джунглата (3)

Ловът на Каа

Леопардът се радва на свойте петна.

Бикът пък се перчи със мощни рога.

Пази козината си чиста и мека,

щом тръгнеш по своята ловна пътека.

 

 

Там срещнеш ли бик да рови пръстта

или пък елен, размахал рога,

недей се отказва, не бягай, дебни!

Повтаряме безспир, откак се роди.

 

 

Недей да тормозиш сукалчета чужди,

макар че са малки и сякаш ненужни.

Отнасяй се с тях като брат към сестрица,

че майка им може да е стръвница.

 

 

След първата жертва се перчи младока,

но той тепърва ще си учи урока:

Жалък си още пред голямата тъмна гора.

Миг помисли, че иначе идва смъртта.

Максимите на Балу

Разказаното тук се случи малко преди Маугли да бъде изпъден от Сионийската глутница и да си отмъсти на тигъра Шир Хан. Това стана по времето, когато Балу учеше Маугли на Закона на джунглата. Големият, сериозен, стар кафяв мечок се радваше, че има схватлив ученик, защото малките вълчета усвояваха Закона на джунглата само дотолкова, доколкото той засягаше тяхната Глутница и тяхното племе, и побягваха веднага щом успееха да повторят Ловното правило: „Крака, които не вдигат шум; очи, които виждат в мрака; уши, които чуват ветровете в своите бърлоги; и остри бели зъби — това са белезите на нашите братя, с изключение на Табаки Чакала и Хиената, които мразим.“

Маугли обаче, бидейки човешко дете, трябваше да запамети много повече неща. Понякога Багира, Черната пантера, идваше и се застояваше в джунглата да види как любимецът й се справя с обучението, опираше глава на някое дърво и замъркваше, а Маугли разказваше на Балу днешния урок. Момчето можеше да се катери почти толкова добре, колкото и плуваше, а плуваше почти толкова умело, колкото и тичаше. Затова Балу, Преподавателя на Закона, го учеше на всичко онова, което се отнасяше за дърветата и водата: как да различава гнилия клон от здравия, как да говори учтиво на дивите пчели, когато попадне на техен кошер на петдесет фута от земята; какво да каже на Манг Прилепа, когато по пладне го разбуди от съня му сред клоните; как да предупреждава водните змии във вировете, преди да се гмурне сред тях. Никой от обитателите на джунглата не обича да бъде обезпокояван и е винаги готов да се нахвърли върху натрапника. Освен това Маугли бе обучаван и на Ловния зов на чужденеца, който трябва да се повтаря силно, докато не се получи отговор, и е задължителен за всеки обитател на джунглата, когато е на лов извън своята територия. Този зов означава: „Позволете ми да ловувам тук, защото съм гладен“; а отговорът е: „Добре, ловувай, за да се нахраниш, но не и за удоволствие.“

Всичко това показва колко много неща Маугли трябваше да учи наизуст и понякога той доста се изморяваше да повтаря едно и също повече от сто пъти, но както Балу каза на Багира един ден, когато Маугли изяде един плесник и побягна ядосан:

— Човешкото дете си е човешко дете и точно затова трябва да научи целия Закон на джунглата.

— Но помисли си колко малко е то — рече Черната пантера, която щеше да разглези Маугли, ако го обучаваше по своя начин. — Може ли малката му глава да побере всички тези дълги приказки?

— А нима, като си толкова малък, няма опасност за живота ти в джунглата? Има. Ето защо го уча на тези неща и затова го удрям, когато ги забрави, макар и много леко.

— Леко! Кога си разбирал ти от лек удар с твоите железни лапи? — усмихна се Багира. — Лицето му е цялото натъртено от твоята лека плесница. Пфу!

— По-добре да е натъртен от глава до пети от мен, който го обичам, отколкото да му се случи нещо лошо поради незнание — отговори разпалено Балу. — Сега го уча на Майсторските думи в джунглата, които ще го пазят от птиците и змийския род, както и от всички, които ловуват на четири крака, освен от неговото човешко стадо. Сега може да поиска закрила от всички в джунглата и ще я има, щом запомни думите. Заради това не си ли заслужава да го первам малко?

— Добре, но гледай да не умъртвиш човешкото дете. То не е дънер, на който можеш да остриш тъпите си нокти. И какви са тези Майсторски думи? Аз съм по-склонна да му помогна, отколкото да питам за тях. — И Багира изпъна едната си лапа и се полюбува на синия, стоманен отблясък на своите раздиращи като длето нокти. — Бих искала да ги зная.

— Ще повикам Маугли и той ще ти ги каже — ако желае, разбира се. Ела, малки братко!

— Главата ми жужи като кошер на горски пчели — разнесе се мрачен, тъничък гласец над главите им и Маугли се плъзна надолу по дънера на едно дърво, много сърдит и възмутен. Щом стъпи на земята, добави: — Идвам заради Багира, не заради теб, дебел стар Балу.

— Все ми е едно заради кого си дошъл — отвърна Балу, макар че бе засегнат и опечален. — Кажи тогава на Багира Майсторските думи на джунглата, на които те научих днес.

— Майсторски думи за кого? — запита Маугли, доволен, че му се удаде възможност да се изтъкне. — Джунглата има много езици. Всичките ги знам.

— Знае малко, но не всички. Виждаш ли, Багира, колко неблагодарни са учениците? Нито едно малко вълче не е дошло да благодари на стария Балу за неговите усилия. Кажи ни тогава думите на Ловуващите, многознайко!

— Ние сме от една кръв, вие и аз — каза Маугли и придаде на думите мечешкия акцент, с който ги произнасяха всички от Ловуващия народ.

— Добре. Сега за птиците.

Маугли ги повтори и на края на изречението подсвирна като ястреб.

— Сега пък за Змийския род — предложи Багира.

Отговорът беше напълно неописуемо съскане. Маугли подрипна високо, изръкопляска на своето умение, после се метна на гърба на Багира и задумка с пети по лъскавата й кожа, като правеше срещу Балу най-отвратителните гримаси, за които можеше да се сети.

— Стига… стига! Получи вече плесницата — каза без капка злоба кафявият мечок. — Някой ден ще си спомниш за мен.

После се обърна да разкаже на Багира как бе измолил Майсторските думи от Хати, Дивия слон, който знае всичко за тези неща, и как Хати бе отвел Маугли до един вир, за да научи змийските думи от една водна змия, понеже Балу не можел да ги произнесе, и как Маугли вече бил сравнително в безопасност срещу всички злополуки в джунглата, защото нито змия, нито птица, нито звяр можели да го наранят.

— Няма от кого вече да се бои — заключи Балу и потупа гордо големия си космат корем.

— Освен от собственото си племе — рече Багира полугласно, а на висок глас каза на Маугли: — Не ме ритай в ребрата, малки братко! Какъв е този танц нагоре-надолу по гърба ми?

Маугли се опитваше да привлече вниманието на приятелите си, дърпаше козината върху плешката на Багира и я риташе силно. Когато двамата се обърнаха към него, той обяви с цяло гърло:

— И тъй аз ще си имам мое племе и ще го водя през клоните по цял ден.

— Каква е тази нова лудория, о, мечтателю на мечтателите? — попита Багира.

— Да, и ще хвърляме клони и кал по стария Балу — продължи Маугли. — Те ми обещаха това. Ох!

Пфу! Голямата лапа на Балу помете Маугли от гърба на пантерата. Момчето падна пред едрите предни крака на мечока и видя, че той бе сърдит.

— Маугли — каза му Балу, — ти си говорил с Бандар-лог, маймунския народ.

Маугли погледна Багира да види дали тя също му е сърдита, а очите на пантерата бяха твърди като нефрита.

— Ти си бил при Маймуните, при големите сиви маймуни — народ без закон, — които ядат всичко? Голям срам за теб.

— Когато Балу ме удари по главата — каза Маугли (той пак се беше покачил на гърба на пантерата), — аз побягнах, а сивите маймуни слязоха от дърветата и ме съжалиха. Никой друг не стори това. — И леко изсумтя.

— Съжалили са те Маймуните! — изпухтя Балу. — Колкото е тих планинският поток! Колкото е прохладно лятното слънце, толкова е и тяхното съжаление. Какво стана после, човешко дете?

— А после… после те ми дадоха орехи и други вкусни неща за ядене и… ме отнесоха на ръце чак до върха на дърветата. Казаха, че съм техен кръвен брат, само дето нямам опашка, и че някой ден ще стана техен водач.

— Те нямат водач — отбеляза Багира. — Лъжат. Винаги са лъгали.

— Бяха много мили и ме поканиха пак да отида при тях. Защо никога досега не сте ме водили сред маймунския народ? Те стоят на краката си като мен. Не ме удрят с тежки лапи. Играят по цял ден. Пусни ме да стана! Пусни ме, лош Балу! Искам да играя пак с тях.

— Слушай, човешко дете — каза мечокът и гласът му прокънтя като гръмотевица в гореща нощ. — Аз те научих на целия Закон на джунглата, казах ти всичко за нейните обитатели — с изключение на Маймуните, които живеят на дърветата. Те нямат закон. Те са прокудени от Обществото. Нямат свой език, а използват откраднати думи, които са чули, когато са подслушвали и надничали, притаени сред клоните. Техните навици са различни от нашите. Те са без водачи. Нямат никаква памет. Хвалят се, бъбрят и си въобразяват, че са велик народ, който ще извърши големи дела в джунглата, но дори падането на някой орех ги кара да се разкискат, а след това всичко е забравено. Ние от джунглата нямаме работа с тях. Не пием вода, където пият Маймуните, не ходим там, където ходят те; не ловуваме, където те ловуват; не умираме там, където умират те. Чувал ли си ме някога да говоря за Бандар-лог?

— Не — призна Маугли шепнешком, защото гората беше много тиха, когато Балу спря да говори.

— Обитателите на джунглата са ги изхвърлили от устата и ума си. Те са многобройни, зли, мръсни и безсрамни, те желаят, ако изобщо имат някакво желание, да бъдат забелязани от обитателите на джунглата. Но ние не ги забелязваме дори когато хвърлят орехи и мръсотия върху нашите глави.

Той едва довърши думите си и дъжд от орехи и клонки се посипа от дърветата; чуваше се кашляне, вой и гневно скачане високо горе сред тънките клони.

— Маймуните са забранени — продължи Балу, — забранени за обитателите на джунглата. Помни това!

— Забранени — потвърди Багира. — Смятам, че Балу е трябвало да те предупреди за тях.

— Аз… аз? Можех ли да предположа, че той ще се заиграе с такива мръсни твари? С маймуните! Пфу!

Нов дъжд се изсипа върху главите им и двамата се оттеглиха, отвеждайки Маугли със себе си. Това, което Балу каза за Маймунския народ, беше абсолютно вярно. Той принадлежеше на дървесните върхари и тъй като зверовете много рядко поглеждат нагоре, нямаше възможност маймуните и обитателите на джунглата да пресекат пътищата си. Но когато попаднеха на болен вълк, ранен тигър или мечка, маймуните го измъчваха, замеряха с пръчки и орехи за забавление всеки звяр с надеждата, че ще ги забележат. После започваха да вият и да крещят безсмислени песни, да канят обитателите на джунглата да се покатерят на техните дървета и там да се бият; или започваха бесни крамоли помежду си за нищо и никакво; оставяха мъртвите си там, където обитателите на джунглата ще ги видят. Те винаги се канеха да си изберат водач, да си изработят свои закони и обичаи, но никога не го извършваха, защото главите им не можеха да задържат нищо от днес за утре. Бяха измислили компромисното правило: „Това, което Бандар-лог измисли сега, джунглата ще се сети за него едва утре“ — и то ги успокояваше много. Никой звяр не можеше да ги научи на нещо, но, от друга страна, никой дори не се интересуваше от тях, затова те бяха безкрайно доволни, когато Маугли дойде да играе с тях и чуха колко ядосан беше Балу.

Те изобщо не мислеха какво да правят — Бандар-лог никога не се притеснява за такова нещо, но една от тях измисли според скромното си мнение блестяща идея и разказа на другите, че Маугли ще бъде полезна личност за запазване на племето, понеже може да плете пръчки за защита от вятъра. Затова, ако го уловят, ще могат да го накарат да ги научи. Разбира се, Маугли, като дете на дървар, беше наследил всички видове инстинкти и можеше да прави малки колибки от паднали клони, без да се замисля как му е дошло това на ума, а маймуните, като го наблюдаваха от дърветата, решиха, че тази негова игра е чудесна. Дошло е време, казаха си те, наистина да си изберат водач и да станат най-умните обитатели на джунглата — толкова умни, че всеки друг да ги забелязва и да им завижда. Затова проследиха Балу, Багира и Маугли много тихо в джунглата, докато настъпи времето за обедния сън, и Маугли, който беше много засрамен от себе си, легна между пантерата и Мечока, решил, че няма да има вече нищо общо с маймуните.

Следващото, което помнеше, бяха някакви ръце върху краката и лактите му — корави, силни и малки, — а после перване на клони по лицето му. След това погледна надолу през люлеещите се клони към Балу, който разбуди джунглата със силните си викове, и Багира — тя дращеше по дънера на дървото с оголени зъби. Маймунският народ виеше тържествуващо и се боричкаше нагоре към върхарите, където Багира не можеше да го достигне, крещейки:

— Тя ни забеляза! Багира ни забеляза. Всички обитатели на джунглата ни се възхищават за нашето умение и лукавство.

И тогава започнаха полета си; а полетът на маймуните по дърветата е едно от нещата, които не могат да се опишат. Те си имат редовни пътища и кръстопътища; изкачвания и слизания на височина от петдесет до седемдесет и дори сто фута над земята, така могат да пътуват и нощем, ако се наложи. Две от най-силните маймуни хванаха Маугли под мишниците и се втурнаха с него през върхарите със скоци от по двайсет фута. Ако бяха без своя товар, полетът им щеше да бъде два пъти по-бърз, но теглото на момчето ги забавяше. Стреснат и замаян, Маугли не можеше да не се възхити от шеметното темпо, макар че земята, която му се мяркаше от време на време, изглеждаше страховито далеч, а рязкото спиране и разтърсване в края на всяко прелитане във въздуха караше сърцето му да замира от страх. Придружителите му се мятаха нагоре по някое дърво, той чувстваше как най-тънките клони на върха пукат и се огъват под тежестта на тримата, а сетне с кашляне и вик се впускаха напред и надолу, за да спрат рязко, увиснали на ръце или крака за най-ниските клони на следващото дърво. Понякога Маугли виждаше на мили напред притихналата зелена джунгла, както наблюдателят на върха на някоя мачта вижда далеч в морето, а после клони и листа го шибаха през лицето и той с двамата му пазачи отново се озоваваше почти до земята. Така, със скокове, стремглави слизания, викове и крясъци цялото племе Бандар-лог се носеше по дървесните пътища с пленника си Маугли.

По едно време Маугли се страхуваше, че ще го пуснат отвисоко, после у него се зароди гняв, но знаеше, че не бива да се противи и се отдаде на мисли. Първата му грижа беше да прати известие на Балу и Багира, защото при темпото, с което се движеха маймуните, той знаеше, че приятелите му ще изостанат много назад. Безсмислено беше да гледа надолу, понеже там се виждаха само върховете на клоните, затова устреми поглед нагоре и видя далеч в синия лазур Чил Лешояда, който се рееше и кръжеше, като наблюдаваше джунглата и чакаше някой да умре. Чил забеляза, че маймуните носят нещо, и се сниши на неколкостотин метра, за да разбере дали товарът им е добър за ядене. Подсвирна изненадан, когато видя да отнасят Маугли към върха на едно дърво и го чу да извиква на езика на лешоядите познатия зов: „Ние сме от една кръв, ти и аз.“ Вълните на клоните скриха момчето от погледа му, но Чил полетя към съседното дърво тъкмо навреме, за да види как малкото мургаво лице изникна отново.

— Следи пътя ми — извика Маугли. — Кажи го на Балу от Сионийската глутница и на Багира от Скалата на съвета.

— От чие име, братко? — Чил виждаше за пръв път Маугли, макар че, разбира се, беше чувал за него.

— От Маугли Жабата. Наричат ме още Човешкото дете! Следи поле-ета ми!

Последните думи бяха изпищени, когато Маугли се намираше вече във въздуха, но Чил кимна и се издигна нагоре, докато заприлича на малка прашинка, и остана там, наблюдавайки със зорките си очи огъването на върхарите при полета на ескорта на Маугли.

— Те няма да отидат далеч — каза си Чил и се подсмихна. — Никога не вършат онова, което са намислили. Винаги започват нови неща — такъв е Маймунският народ. Този път, ако не ме лъжат очите, те са си навлекли белята, защото Балу не е новак, а Багира може, доколкото знам, да убива не само кози.

Като каза това, Чил се люшна на крилете си с прибрани под тялото си крака и зачака.

През това време Балу и Багира бяха бесни от яд и печал. Багира се катереше, както никога преди, но тънките клони се чупеха под тежестта й и тя падаше долу, а ноктите й се напълниха с кора.

— Защо не предупреди човешкото дете? — изрева тя на клетия Балу, който препускаше в нескопосен тръс с надеждата да изпревари маймуните. — Каква беше ползата от ударите ти, с които едва не го уби, след като не си го предупредил?

— Бързай! О, бързай! Ние… може да сме ги настигнали вече! — каза задъхано Балу.

— При тази твоя бързина? Дори ранена крава може да ни задмине. Учителю по Закона… бияч на малките… още една миля с това клатушкане и ти ще се пръснеш от умора. Сядай долу и мисли! Направи си план. Сега не е време за преследване. Те могат да го хвърлят на земята, ако ги следваме много отблизо.

— Арула! Хуу! Може да са го пуснали вече, ако са се уморили да го носят. Кой може да вярва на Бандар-лог? Посипи главата ми с мъртви прилепи! Натъпчи устата ми с гнили кости! Натикай ме в кошерите на дивите пчели, та да ме нажилят до смърт, и ме погреби при Хиената, защото съм най-нещастният мечок! Арулала! Уахуу! О, Маугли, Маугли! Защо не те предупредих да се пазиш от маймуните, вместо да ти чупя главата? Може би с това съм избил днешния урок от главата ти и сега си сам в джунглата без Майсторските думи.

Балу сложи лапи на ушите си и се затъркаля насам-натам, пъшкайки.

— Та нали той ми каза всички думи правилно преди малко — рече нервно Багира. — Балу, ти нямаш нито памет, нито достойнство. Какво биха си помислили в джунглата, ако аз, Черната пантера, се свия на кълбо като Ики Таралежа и почна да вия?

— Малко ме е грижа какво ще си помисли джунглата? Той може вече да е мъртъв.

— Ако не са го хвърлили досега от клоните просто за забавление или не са го убили поради скука, аз не се боя за човешкото дете. То е умно, добре обучено и най-вече с очи, които карат обитателите на джунглата да се страхуват. Но той все още е в ръцете на маймуните (и това е най-голямата беда), а те поради това, че живеят по дърветата, не се боят от никого като нас. — И Багира замислено заблиза предната си лапа.

— Какъв глупак съм! Дебел, кафяв, хранещ се с корени глупак — рече Балу и изведнъж се изправи на крака. — Вярно е това, което казва дивият слон Хати: „Всеки се бои от нещо“, а те, от Бандар-лог, се боят от Каа, Скалния питон. Той може да се катери не по-зле от маймуните, а нощем краде малките маймунчета. Прошепването на неговото име кара пакостливите им опашки да се смразяват от страх. Да вървим при Каа.

— Какво ще направи той за нас? Той не е от нашето племе, понеже няма крака, и е с много зли очи — каза Багира.

— Каа е много стар и много коварен. А най-важното е, че е винаги гладен — изрече обнадежден Балу. — Обещай му много кози.

— Той спи цял месец, след като е ял веднъж. Сега пак може да спи, а дори да е буден, какво ще правим, ако предпочита сам да убие своите кози? — Багира, която не знаеше много неща за Каа, естествено бе недоверчива.

— Тогава двамата с теб, стара ловджийке, ще го накараме да прояви разум. — При тези думи Балу отърка избелялата си кафява плешка в пантерата и те тръгнаха да търсят Каа, Скалния питон.

Намериха го, проснат на една топла скална издатина, да се пече на следобедното слънце и да се любува на прекрасното си ново облекло, защото през последните десет дни той се бе оттеглил, за да смени кожата си, и сега беше разкошен. Стрелкаше голямата си тъпоноса глава по земята, като огъваше трийсетте фута на дългото си тяло във фантастични възли и извивки и се облизваше, защото мислеше, че обедът му сам е дошъл при него.

— Той не е ял — каза Балу и изсумтя с облекчение веднага щом видя красиво изпъстрената с кафяво-жълти шарки кожа на змията. — Внимавай, Багира. Винаги е малко късоглед, след като си е сменил кожата, но напада много стремително.

Каа не беше отровна змия — всъщност той дори презираше отровните змии като страхливки — и силата му се състоеше в неговата прегръдка. Щом веднъж увиеше огромните си спирали около жертвата, нямаше какво повече да се говори.

— Добър лов! — извика Балу и приседна на задните си крака.

Като всички змии от своето потекло, и Каа беше доста глух и отпърво не чу поздрава. После се нави на кълбо, готов за всякакви изненади, и наведе глава.

— Добър лов на всички вас! — отговори питонът. — Охо, Балу, какво правиш тук? Добър лов, Багира! Поне един от нас има нужда от храна. Има ли новини за дивеч наблизо? За някоя сърна или дори млад елен? Чувствам се празен като сух кладенец.

— Излезли сме на лов — каза нехайно Балу. Знаеше, че не бива да прибързва с Каа. Питонът беше много голям.

— Разрешете ми да дойда с вас — рече Каа. — Един удар повече или по-малко е нищо за теб, Багира, както и за Балу, а аз… трябва да чакам, да чакам с дни на някоя горска пътека или да се катеря половин нощ, за да ми падне случайно някоя млада маймуна. Пфу! Клоните не са, каквито бяха, когато бях млад. Всички са гнили и сухи.

— Може би голямото ти тегло има нещо общо с въпроса — предположи Балу.

— Аз съм си добре… твърде добре — отвърна Каа с известна гордост. — Причината е в тези новоизрасли дървета. При последния ми лов едва не паднах — всъщност направо си паднах, — а шумът от плъзгането ми, защото опашката ми не беше се хванала здраво за дървото, разбуди Бандар-лог и те почнаха да ме наричат с най-грозни имена.

— Пълзящ жълт земен червей — каза Багира под мустак, сякаш се опитваше да си припомни нещо.

— Ссс! Така ли са ме нарекли? — попита Каа.

— Нещо от този род викаха през последната луна, но ние изобщо не им обърнахме внимание. Те могат да измислят всичко — дори че ти си изгубил всичките си зъби и че не би се решил да се изправиш пред нещо по-голямо от дете, защото (те са наистина безсрамни, тези Бандар-лог) се страхуваш от рогата на козите — продължи да нарежда сладко Багира.

Змията, особено такъв хитър стар питон като Каа, рядко показва, когато е сърдита, но Балу и Багира ясно видяха как големите дъвкателни мускули от двете страни на устата му се набраздиха и издуха.

— Бандар-лог смениха обиталищата си — каза питонът привидно спокойно. — Когато днес излязох да се попека на слънце, ги чух да крещят между върхарите.

— Точно Бандар-лог преследваме сега — каза Балу, но думите заседнаха в гърлото му, защото за пръв път, откакто се помнеше, някой от обитателите на джунглата проявяваше интерес към работите на маймуните.

— Тогава няма място за никакво съмнение, че нещо сериозно е накарало двама големи ловци като вас — безспорно водачи в своята джунгла — да тръгнете по следите на Бандар-лог — отвърна Каа галантно и се изду от любопитство.

— Всъщност — поде Балу — аз не съм нищо повече от един стар и понякога много глупав Учител по Закона на сионийските вълчета, а пък Багира…

— … си е Багира — каза Черната пантера и челюстите й изщракаха, защото не обичаше да проявява скромност. — Бедата е следната, Каа. Тези крадци на орехи и събирачи на палмови листа отвлякоха Човешкото дете, за което може би си чувал.

— Чух новината от Ики (бодлите му го правят нахален) за едно човече, което било прието във вълчата глутница, но не можах да повярвам. Ики е пълен с истории, които е чул наполовина и лошо ги разказва.

— Но това е вярно. То е неповторимо човешко дете — каза Балу. — Най-доброто, най-умното и най-смелото от всички човешки деца — мой ученик, който ще направи името ми прочуто във всички джунгли. Освен това аз… ние… го обичаме, Каа.

— Ссс! Ссс! — изсъска Каа и заклати глава насам-натам. — Аз също знам какво е обич. Мога да ви разкажа такива неща, за които…

— За които се иска ясна нощ, когато всички сме добре нахранени, за да се насладим истински на разказваното — допълни бързо Багира. — Нашето човешко дете сега е в ръцете на Бандар-лог, а ние знаем, че от всички обитатели на джунглата те се боят единствено от Каа.

— Те се боят само от мен. И имат основание — каза Каа. — Бъбриви, глупави, суетни… суетни, глупави и бъбриви — ей това са маймуните. Но едно човече в ръцете им не е добра сполука. Те се отегчават от орехите, които берат, и ги хвърлят на земята. Носят някой клон половин ден, мислейки да извършат големи неща с него, а накрая го счупват на две. Това човешко дете не е за завиждане. Те ме наричат още жълта риба, нали?

— Червей… червей… земен червей — рече Багира, — а и още други неща, които не мога да изрека, защото ме е срам.

— Трябва да им напомним да говорят добре за своя господар. Аашш! Трябва да им помогнем да освежат блуждаещата си памет. А сега кажете накъде отидоха те с детето?

— Единствено джунглата знае. Струва ми се, че към залеза — каза Балу. — Ние помислихме, че ти ще знаеш, Каа.

— Аз? Как? Аз ги отмъквам, когато се изпречат на пътя ми, но по принцип не преследвам Бандар-лог, както не бих могъл да преследвам жаби или зелената пяна по водната повърхност.

— Горе, горе! Горе, горе! Хило! Ило! Ило! Погледни нагоре, Балу от Сионийската вълча глутница!

Балу вдигна поглед да види откъде идва гласът и забеляза Чил Лешояда да се спуска надолу, а слънцето блестеше по извитите нагоре краища на крилете му. Наближаваше времето, когато Чил се приготвяше за сън, но той беше пребродил цялата джунгла отвисоко в търсене на мечока, но все го бе пропускал в гъстия листак.

— Какво има? — попита Балу.

— Видях Маугли сред Бандар-лог. Той ме помоли да ти съобщя. Аз ги проследих. Бандар-лог го отведоха отвъд реката, към града на маймуните — към Студените леговища. Може да останат там една или десет нощи, а може и само час. Казах на прилепите да бдят, като се мръкне. Това е моето съобщение. Добър лов на вас долу!

— Да ти е пълна гушата и дълбок сънят ти, Чил! — извика Багира. — Ще те имам предвид при следващия си лов и ще отделя главата специално за теб, о, ти, най-добър от Лешоядите.

— Няма защо. Няма защо. Момчето ми го съобщи с Майсторските думи. Дребна услуга от моя страна. — И Чил закръжи отново нагоре към своето гнездо.

— Значи не е забравил да използва езика си — каза Балу и се закиска от гордост. — Представете си: толкова млад, а си спомнил дори Майсторските думи за птиците, докато го носят през дърветата!

— Те бяха много здраво набити в главата му — отбеляза Багира. — Аз се гордея с него. Но сега трябва да вървим към Студените леговища.

Всички обитатели на джунглата знаеха къде е това място, ала малцина от тях отиваха там, защото Студените леговища беше стар, изоставен град, затънтен и погребан в джунглата, а зверовете рядко посещаваха място, което преди е било ползвано от хора. Глиганът го използваше, но ловуващите животни — никога. Освен това маймуните живееха там, ако изобщо можеше да се каже, че живеят някъде, а никое уважаващо себе си животно не минаваше наблизо, освен по време на суша, защото тогава в полуразрушените водохранилища имаше малко вода.

— Дотам има половин нощ път… при това с голяма бързина — каза Багира и Балу го изгледа много сериозно.

— Аз ще се движа колкото мога по-бързо — отвърна той смутено.

— Ние няма да те чакаме. Следвай ни, колкото можеш, Балу. Трябва да ускорим крачка — Каа и аз.

— С крака или без крака, мога да бъда с едни гърди пред твоите четири лапи — рече кратко Каа.

Балу направи опит да ускори ход, но трябваше да седне задъхан и те го оставиха да дойде по-късно, а Багира се втурна напред в бърз пантерски галоп. Каа не каза нищо и като напрягаше всички сили като Багира, големият скален питон не изоставаше от пантерата. Като стигнаха до потока на хълма, Багира го изпревари, защото прескочи водното препятствие, а Каа трябваше да го преплува, порейки водата с глава, която стърчеше на половин метър над повърхността. Стигнал на сушата, питонът отново се изравни с Багира.

— Кълна се в счупената ключалка, която ме освободи — каза пантерата, когато падна здрач, — че ти не си никак бавен!

— Аз съм гладен — каза Каа. — Освен това ме наричат пъстрата жаба.

— Червей… земен червей, при това жълт.

— Все едно. Нека продължим. — И Каа сякаш се лееше по пътя, намираше най-кратката отсечка и зорко я следваше.

В Студените леговища маймуните изобщо не очакваха приятелите на Маугли. Те отведоха момчето в Изгубения град и засега бяха много доволни от себе си. Маугли никога не беше виждал индийски град и макар че той беше купчина развалини, на него му се стори чудесен и великолепен. Някакъв махараджа го беше построил много отдавна на малък хълм. Още личаха останките от павирания път, който водеше към разрушените порти, където висяха последните парчета дърво на овехтелите, ръждясали панти. Дървета растяха и извън крепостните стени; зъберите на бойниците се бяха срутили и отломки от тях лежаха на земята, а диви увивни растения бяха избуяли през прозорците на кулите и пълзяха по стените на гъсти бухнали туфи.

Голям дворец без покрив увенчаваше хълма, мраморът на вътрешните дворове и фонтаните се беше нацепил и изпъстрил с червени и зелени петна, а валчестите камъни на калдъръма в двора, където бяха живели слоновете на махараджата, бяха полузарити от пръст и разместени от поникналата трева и млади фиданки. От двореца се виждаха редици къщи без покриви и те придаваха на града вид на пчелна пита с празни килийки, изпълнени с мрак. Виждаше се също безформен каменен блок, някогашен идол, поставен на площада, където се събираха четири пътя, както и ямите и дупките по пресечките на улиците, където някога са били обществените кладенци. Куполите на храмовете бяха рухнали, а край стените им бяха избуяли диви смокини. Маймуните наричаха това място свой град и се правеха, че презират обитателите на джунглата, защото живеели в гората. А още не бяха разбрали за какво са били построени тези сгради, нито как да ги използват. Седяха в кръг в заседателната зала на махараджата, чешеха се от бълхите и си въобразяваха, че са хора. Или тичаха навън-навътре из къщите без покриви и събираха късове мазилка и стари тухли в някой ъгъл, след което забравяха къде са ги скрили. Биеха се и кряскаха на цели тумби, а после започваха да палуват нагоре-надолу по терасите и в градината на махараджата, където разлюляваха розовите храсти и портокаловите дръвчета, за да видят как падат цветовете и плодовете. Постоянно преброждаха коридорите и мрачните тунели на двореца, както и стотиците тъмни стаички, защото никога не можеха да запомнят какво са видели и какво не. И така скитаха поотделно, на двойки или на тълпи и си казваха, че правят всичко като хората. Пиеха от водохранилищата и замътваха водата, сетне се сбиваха над нея, след което побягваха на тумби и крещяха:

— Никой в джунглата не е толкова умен, добър, хитър, силен и изискан като нас, Бандар-лог.

После започваха отново игрите си, докато се отегчат от града, и се връщаха по върховете на дърветата с надеждата, че обитателите на джунглата ще ги забележат.

Маугли, обучен да живее според Закона на джунглата, нито обичаше, нито разбираше този начин на живот. Маймуните го довлякоха в Студените леговища късно следобед и вместо да отидат да спят, както би направил той след дълго пътешествие, те се хванаха за ръце, затанцуваха и запяха глупавите си песни. Една от тях държа реч и каза на слушателите си, че пленяването на Маугли бележи ново начало в историята на Бандар-лог, че Маугли ще им покаже как да плетат пръчки и тръстика за закрила от дъжда и студа. Момчето събра малко пълзящи растения и започна да ги преплита, а маймуните се опитаха да му подражават, но само след няколко минути изгубиха интерес и започнаха да си дърпат взаимно опашките и да скачат нагоре-надолу на ръце и крака, като кашляха гръмогласно.

— Искам да ям — каза Маугли. — Тази част от джунглата не ми е позната. Донесете ми храна или ми позволете да отида на лов.

Двайсет-трийсет маймуни се завтекоха да му донесат орехи и дива папая, но по пътя се сбиха и им се видя доста трудно да донесат онова, което бе останало от плодовете. Маугли беше обиден и сърдит, а освен това беше и гладен, затова се заскита из празния град, като от време на време надаваше Ловния зов на чужденеца, но никой не му отговори и той разбра, че наистина е попаднал на много лошо място.

„Всичко, което Балу ми каза за Бандар-лог, е вярно — каза си той. — Те нямат Закон, нямат Ловен зов, нямат и водач, а само глупави думи и малки крадливи ръце. Ако умра от глад тук или ме убият, вината за това ще бъде единствено моя. Трябва да опитам да се завърна в моята джунгла. Балу сигурно ще ме бие, но това ще е по-добре, отколкото да се мотая и да късам глупавите листа на розите с Бандар-лог.“

Но веднага щом тръгна към градските стени, маймуните го задърпаха обратно и му казаха, че той не съзнава колко е щастлив и започнаха да го пощипват, за да се почувства доволен. Маугли стисна зъби и не каза нищо, след което отиде с крещящите маймуни на една тераса над червените резервоари от пясъчник, до половина пълни с дъждовна вода. По средата на терасата имаше една порутена беседка от бял мрамор, построена за жените на махараджите, умрели преди сто години. Куполовидният покрив се бе срутил отчасти и бе преградил подземния коридор от двореца, по който са идвали владетелките, ала стените й бяха изградени от ажурени мраморни плоскости — чудесна млечнобяла резба, инкрустирана с ахат, корналин, яспис и лапис лазули, а когато луната изгря над хълма и озари ажурите, те хвърлиха сенки върху земята, които приличаха на черна кадифена бродерия. Сърдит, сънен и гладен, Маугли не можеше да не се разсмее, когато Бандар-лог започнаха по двайсет едновременно да му казват колко велики, мъдри, силни и галантни са те и колко глупав е той, щом иска да ги напусне.

— Ние сме велики. Ние сме свободни. Ние сме прекрасни. Ние сме най-чудесните същества в джунглата! Всички твърдим това и то не може да не бъде вярно — крещяха те. — Сега, тъй като ти си нов слушател и можеш да предадеш думите ни на обитателите на джунглата, така че те да започнат занапред да ни забелязват, ще ти разкрием всичко за нашите най-чудесни личности.

Маугли не се възпротиви и маймуните се събраха със стотици на терасата да слушат говорителите си, които сипеха хвалби за Бандар-лог, а когато някой оратор спираше, за да си поеме дъх, те всички изкрещяваха:

— Това е вярно, всички казваме това.

Маугли кимаше и мигаше, и казваше „да“, когато му зададяха въпрос, а главата му се маеше от шума. „Табаки Чакала трябва да ги е ухапал всичките — рече си той — и сега те са бесни. Сигурно това е диуани, лудостта. Те никога ли не спят? Ето един облак идва да закрие луната. Ако той беше достатъчно голям, можех да се опитам да избягам в мрака. Но аз съм уморен.“

Същият облак бе наблюдаван и от двама негови добри приятели в полузапълнената с боклуци канавка под градската стена, защото Багира и Каа, като знаеха колко опасни са маймуните, когато са многобройни, не желаеха да поемат рискове. Маймуните никога не се бият, освен ако не са сто срещу един, и малко обитатели на джунглата не биха се съобразили с тази подробност.

— Аз ще отида към западната стена — прошепна Каа — и ще се възползвам от наклона, за да се спусна бързо долу. Те едва ли ще се нахвърлят върху мен със стотици, но…

— Зная — каза Багира. — Хубаво щеше да бъде Балу да е тук, но сега ние трябва да направим каквото можем. Когато този облак закрие луната, ще се промъкна до терасата. Те имат нещо като съвет за момчето.

— Успешен лов! — рече мрачно Каа и запълзя към западната стена.

Тя беше най-малко разрушена от всички и голямата змия се позабави, докато намери удобен път нагоре по камъните. Облакът скри луната и Маугли се запита какво ли ще стане по-нататък, когато чу леките стъпки на Багира по терасата. Черната пантера бе изкачила склона безшумно и сега се хвърли напред — знаеше, че не бива да губи време, — като хапеше наляво и надясно маймуните, които седяха в кръг около Маугли по петдесет-шестдесет на ред. Разнесе се вой на страх и ярост и когато Багира се препъна в търкалящите се и ритащи тела под себе си, една маймуна извика:

— Пантерата е сама! Убийте я! Убийте я!

Боричкаща се маса маймуни — хапещи, дращещи, разкъсващи и скубещи — се струпа върху Багира, а пет-шест други хванаха Маугли, изкатериха го по стената на беседката и го пуснаха през дупката на срутения купол. Отгледано сред хората момче щеше да бъде сериозно наранено, защото височината беше най-малко петнайсетина метра, но Маугли падна така, както го беше учил Балу, и се приземи на краката си.

— Стой там — извикаха му маймуните, — докато убием приятелите ти, а по-късно ще се занимаем и с теб — ако Отровният народ те остави жив.

— Ние сме от една кръв, вие и аз — каза Маугли, надавайки бързо Зова на змията. Той чу шумолене и съскане сред боклука около себе си и повтори Зова, за да е по-сигурен.

— Сссигурно е така! Сссвалете си качулките! — изрекоха половин дузина тихи гласове (всяка руина в Индия рано или късно се превръща в обиталище на змии и старата беседка гъмжеше от качулати кобри). — Не мърдай, малки братко, защото краката ти може да ни наранят.

Маугли стоеше колкото може по-неподвижно, взираше се през ажурените фигури, заслушан в ужасната врява на битката, която се водеше около Черната пантера — крясъците, дърдоренето и боричкането, и дълбоката, сипкава кашлица на Багира, която отстъпваше и отскачаше, извиваше се и се гмуркаше под многобройните си врагове. За пръв път, откак се бе родила, Багира водеше битка на живот и смърт.

„Балу трябва да е наблизо. Багира не би дошла сама“ — помисли си Маугли и извика:

— Към водохранилището, Багира! Промъкни се до водохранилището. Добери се до него и се гмурни! Добери се до водата!

Багира го чу и викът на Маугли й вдъхна нови сили, защото разбра, че момчето е живо и здраво. Тя отчаяно си пробиваше път, сантиметър по сантиметър, към резервоарите и мълчаливо нанасяше удари. Изведнъж откъм разрушената стена, която беше най-близо до джунглата, се разнесе гръмовният боен вик на Балу. Старият мечок бе положил огромни усилия, но не можа да дойде по-рано.

— Багира — извика той, — аз съм тук. Катеря се! Бързам! Ахувора! Камъните се ронят под краката ми! Чакайте да дойда, о, най-омразни Бандар-лог! — Той се изкатери, задъхан, на терасата и се изгуби до главата сред вълната от маймуни, но после веднага се изправи на задните си крака и като протегна лапи, сграбчи колкото можеше повече неприятели, а след това започна да раздава удари с ритмичното бух-бух-бух, което напомняше плясъка от лопатките на водно колело. Трясък и цопване подсказаха на Маугли, че Багира е достигнала до водохранилището, където маймуните не можеха да я последват. Пантерата се отпусна задъхана, само главата й се подаваше от водата, а маймуните се струпаха в три редици на червените стъпала, подскачаха бясно нагоре-надолу, готови да се нахвърлят върху нея от всички страни, ако тя изскочи на помощ на Балу. В този момент Багира повдигна мократа си муцуна и отчаяно нададе Зова на змията: „Ние сме от една и съща кръв, вие и аз“, защото си помисли, че Каа в последния миг се е уплашил и е побягнал. Дори Балу, полузадушен под маймунските тела на края на терасата, не можа да не се разкиска, като чу зова за помощ на Черната пантера.

Каа току-що беше изпълзял върху западната стена и с толкова силна извивка тупна на земята, че откърти един камък от корниза и го събори в канавката. Той нямаше намерение да губи предимствата на терена, затова се нави и разви един-два пъти, за да бъде сигурен, че всеки сантиметър от дългото му тяло действа безупречно. През това време Балу продължаваше да се сражава, маймуните крещяха около водохранилището, където стоеше Багира, прилепът Манг летеше насам-натам и разнасяше из джунглата новината за голямата битка, дори Хати Дивия слон затръби така, че в далечината пръснати групи от маймунския народ се събудиха и се втурнаха с подскоци по дървесните си пътища, за да помогнат на другарите си в Студените леговища, а шумът от боя разбуди дневните птици на цели мили наоколо. И тогава Каа се хвърли насред сражението — бърз, жаден да убива. Бойната сила на един питон е в стремителния удар на главата му, подкрепен от цялата сила и тежест на неговото тяло. Ако можете да си представите копие, таран или чук, тежък почти половин тон и направляван от хладен, спокоен ум, ще можете да добиете поне груба представа как изглеждаше Каа по време на бой. Питон, дълъг метър — метър и половина, може да повали човек, ако го удари право в гърдите, а Каа, както знаете, беше дълъг девет метра. Първият му удар бе нанесен в сърцевината на тълпата, скупчена около Балу, и то в пълно мълчание, а след този удар нямаше нужда от втори. Маймуните се разбягаха с викове:

— Каа! Това е Каа. Бягайте! Бягайте!

Поколения маймуни бяха плашени и възпитавани от по-възрастните с разказите за Каа, нощния крадец, който се промъква по клоните така тихо, както расте мъхът, и може да открадне и най-силната маймуна, живяла някога; за стария Каа, който може да се престори така добре на сух клон или изгнил пън и да измами дори най-умните, които разбират заблудата си едва когато клонът ги улови. Каа беше всичко онова, от което маймуните се бояха в джунглата, но никоя от тях не знаеше пределите на неговата мощ, никоя от тях не смееше да го погледне в очите и никоя не се отърваваше жива от неговата прегръдка. Затова те побягнаха, заеквайки от ужас, към стените и покривите на къщите, а Балу пое дълбоко дъх от облекчение. Кожата му беше по-дебела от тази на Багира, но той беше пострадал сериозно в битката. Тогава Каа отвори уста за пръв път и изговори дълга съскаща дума, от която дори по-отдалечените маймуни, бързащи да се скрият в Студените леговища, останаха на място, разтреперани, докато претоварените клони се огънаха и изпращяха от тежестта им. Маймуните по стените и в необитаваните къщи престанаха да крещят и в затишието, възцарило се в града, Маугли чу Багира да отърсва мокрите си хълбоци на излизане от водохранилището. Сетне врявата се възобнови. Маймуните се закатериха още по-нависоко по стените, захващаха се за вратовете на големите каменни идоли и пищяха, докато скачаха по зъберите на крепостната стена, а Маугли, който танцуваше в беседката, долепи око до ажурената стена и се обади като бухал през предните си зъби, за да покаже своя присмех и презрение.

— Извадете Човешкото дете от този капан; аз не мога да свърша нищо повече — изпъшка Багира. — Да си вземем момчето и да тръгваме. Те могат да ни нападнат отново.

— Няма да се помръднат, докато властвам над тях. Ссстойте така! — изсъска Каа и градът отново се умири. — Не можах да дойда по-рано, сестро, но ми се струва, че чух зова ти за помощ — обърна се Каа към Багира.

— Аз… може да съм извикала по време на битката — отговори Багира. — Балу, ти ранен ли си?

— Не съм сигурен дали не са ме разпердушинили на стотици малки мечета — отвърна сериозно Балу и разтърси един след друг краката си. — Ау! Боли ме. Каа, ние с Багира сме ти задължени, ти спаси живота ни…

— Няма нищо. Къде е човечето?

— Тук, в един капан. Не мога да се изкатеря — извика Маугли. Извивката на продънения свод беше точно над главата му.

— Измъкнете го оттук. Той танцува като Мао Пауна. Ще размаже малките ни — обадиха се кобрите отвътре.

— Ха-ха! — разсмя се Каа. — Това малко човече има приятели навсякъде. Стой мирно, човече, а ти се пази, Отровни народе. Аз ще съборя стената.

Каа я огледа внимателно и намери една почти невидима пукнатина в мраморните орнаменти, която показваше, че мястото е слабо. Нанесе два-три леки удара с главата си, за да прецени разстоянието, после повдигна тялото си на два метра от земята и удари право в пукнатината със смазващата сила на носа си. Ажурната резба се счупи и рухна в облак прах и камъни, а Маугли изскочи през отвора и се хвърли към Балу и Багира, обви с по една ръка дебелите им вратове.

— Ранен ли си? — попита Балу и го прегърна нежно.

— Потиснат съм, гладен и леко контузен, но, ох, те са ви ранили сериозно, братя мои! Вие кървите.

— Другите също — отвърна Багира, като облиза бърните си и погледна към мъртвите маймуни по терасата и около водохранилището.

— Няма значение, няма значение, стига ти да си здрав и читав, о, мое най-любимо от всички малки жабчета! — изхълца радостно Балу.

— Това ще преценим по-късно — каза Багира със сух глас, който никак не допадна на Маугли. — Но тук е и Каа, комуто дължим победата си в битката, а ти му дължиш живота си. Благодари му според нашите обичаи, Маугли.

Маугли се обърна и видя главата на големия питон да се люшка на половин метър над неговата.

— Значи това е човечето — каза Каа. — Кожата му е много нежна, но все пак прилича малко на Бандар-лог. Внимавай, човече, да не те помисля за маймуна по здрач, когато наново сменя кожата си.

— Ние сме от една кръв, ти и аз — отвърна Маугли. — Тази нощ аз получих живота си от теб. Моят лов ще бъде твой лов, ако си гладен, о, Каа.

— Благодаря ти, малко братче — рече Каа, макар че очите му проблеснаха присмехулно. — А какво може да убива такъв смел ловец като теб? Питам те, за да те последвам идния път, когато излезеш на лов.

— Аз не убивам нищо… още съм твърде малък… но гоня козите към тези, които имат нужда от тях. Когато си гладен, ела при мен и ще видиш, че говоря истината. Придобил съм известна ловкост. — При тези думи той протегна ръце. — А ако попаднеш в капан, ще мога да ти върна дълга, който имам към теб, към Багира и към Балу. Добър лов на всички ви, господари мои.

— Добре казано — изръмжа Балу, защото Маугли изрази благодарностите си по много хубав начин.

За миг питонът положи леко главата си на рамото на Маугли.

— Смело сърце и ласкав език — добави той. — С тях ще можеш да се движиш навсякъде в джунглата, малко човече. А сега бързо се прибирай с твоите приятели. Върви да спиш, защото луната залязва, а онова, което ще последва, не е гледка за твоите очи.

Луната потъваше зад хълмовете и очертанията на разтрепераните маймуни, скупчени по стените и бойниците, приличаха на раздърпани, подскачащи ресни. Балу отиде до водохранилището да утоли жаждата си, а Багира започна да ближе козината си. Каа се промъкна в средата на терасата и затвори уста със звънливо щракане, което накара очите на всички маймуни да се насочат към него.

— Луната залязва — каза той. — Има ли още достатъчно светлина, за да се виждаме?

Откъм стените се чу стон, подобен на вятъра, който полюшва върхарите на дърветата:

— Ние те виждаме, о, Каа.

— Добре. Сега започва танцът — Танцът на гладния Каа. Стойте мирно и гледайте.

Той се завъртя два-три пъти в кръг, като полюшваше глава отдясно наляво. После тялото му започна да описва осморки, да се сплита на възли, да образува меки, лепкави триъгълници, които преминаваха в квадрати и петстенни фигури, да се свива на кълбо — това се повтаряше безспир, бавно и спокойно, придружено от тиха, напевна мелодия. Ставаше все по-тъмно, докато накрая провлечените, изменящи се спирали изчезнаха от погледа, но още се чуваше шумоленето на люспите.

Балу и Багира стояха като истукани, ръмжаха глухо, с наежена козина на вратовете, а Маугли наблюдаваше учуден.

— Бандар-лог — обади се накрая гласът на Каа, — можете ли да помръднете крак или ръка, без да ви наредя това? Кажете!

— Без твое нареждане не можем да помръднем нито крак, нито ръка, о, Каа!

— Добре! Елате всички с една крачка по-близо до мен.

Редиците на маймуните се залюляха напред безпомощно, а заедно с тях Балу и Багира също пристъпиха сковано.

— По-близо! — изсъска Каа и те отново се придвижиха.

Маугли хвана Балу и Багира, за да ги дръпне назад, и двата големи звяра се стреснаха, сякаш бяха събудени от сън.

— Дръж ръката си на плешката ми — прошепна му Багира. — Дръж я там, защото като нищо мога да се върна… да се върна при Каа. Аах!

— Старият Каа прави само кръгове в прахта, нищо друго — каза Маугли. — Да си вървим. — И тримата се промъкнаха през един отвор в стената и поеха към джунглата.

— Ууф! — възкликна Балу, когато спря отново под притихналите дървета. — Никога вече няма да вземам Каа за съюзник. — И се разтресе целият.

— Той знае повече от нас — каза Багира разтреперана. — Ако бях останала още малко, щях да се намеря в гърлото му.

— Мнозина ще минат по този път, преди луната да изгрее отново — рече Балу. — Той ще има добър лов — по свой собствен начин.

— И какъв беше смисълът на всичко това? — попита Маугли, който не знаеше нищо за способността на питона да хипнотизира. — Видях само как една голяма змия прави глупави кръгове, докато настъпи мракът. А носът й беше целият ожулен. Хо! Хо!

— Маугли — каза Багира сърдито, — носът й беше ожулен заради теб. Ушите ми, хълбоците ми, лапите ми, както вратът и плешките на Балу са изпохапани заради теб. Нито Балу, нито Багира ще могат да ходят на лов с удоволствие дни наред.

— Нищо — каза Балу, — нали отново си върнахме човешкото дете.

— Вярно, но то ни коства огромна загуба на време, което щяхме да използваме за добър лов, а сега раните, козината — почти целият ми гръб е проскубан, а трябва да запазим и честта си. Защото, не забравяй, Маугли, че аз, Черната пантера, бях принудена да призова Каа да ни помогне, а двамата с Балу се показахме глупави като малки птички по време на Танца на глада. Всичко това, човешко дете, дойде от играта ти с Бандар-лог.

— Вярно, всичко това е вярно — потвърди тъжно Маугли. — Аз съм лошо човешко дете и стомахът ми се свива от съжаление.

— Хм! Какво казва Законът на джунглата, Балу?

Балу не искаше да подлага Маугли на нови изпитания, но не можеше да преправя Закона, затова измънка:

— Съжалението никога не отменя наказанието. Но не забравяй, Багира, че той е много малък.

— Не съм забравила, ала Маугли извърши пакост и трябва да си отнесе боя. Имаш ли нещо да кажеш, Маугли?

— Нищо. Сгреших. Балу и ти сте ранени. Справедливо е да ме накажете.

Багира го тупна леко пет-шест пъти с лапата си и от нейна гледна точка тези приятелски потупвания нямаше дори да събудят собствените й малки, но за седемгодишно момче те представляваха солиден бой, който всеки би желал да избегне. Когато наказанието свърши, Маугли кихна и се изправи, без да каже дума.

— Сега — каза Багира — качи се на гърба ми, малки братко, и да се прибираме вкъщи.

Едно от хубавите неща на Закона на джунглата е, че наказанието урежда всички сметки. И след това няма нито натяквания, нито излишно мърморене.

Маугли положи глава на гърба на Багира и заспа така дълбоко, че не се събуди дори когато бе положен до Мама Вълчица в своя дом — пещерата.