Доуди Смит
101 далматинци (8)

През полята

Добре нахранени и отпочинали, те скоро стигнаха едно езерце, където утолиха жаждата си — Хрътката им беше казала да внимават да не го пропуснат. (Нямаше да е безопасно да пият отново от купичката й — наоколо се навъртаха вече доста хора. Пък и духът им беше къде-къде по-висок, отколкото когато напуснаха дома си до парк „Риджънтс“. Колко далечно им се струваше онова време, макар че не бе изминало и едно денонощие, откак лежаха в плетените си кошове до кухненския огън. Разбира се, все така се тревожеха за кученцата си и им беше мъчно за Душкингови. Ала съобщението от Късметчето ги беше ободрило, а един ден се надяваха да компенсират на Душкингови всички неприятности. Пък и — както изтъкна Понго — притесненията на никого не са помогнали, докато тичането на свобода през полето щеше да им бъде от голяма полза.

Той забеляза с облекчение, че Мисис бяга добре и е в отлична форма. Тъй като бе получавала обилна храна, докато кърмеше кученцата, тя не отслабна като Пердита, на която не бяха давали допълнително ядене след раждането на нейните деца.

— Ти си много красиво куче, Мисис — рече Понго, — и аз се гордея с теб.

От тези думи жена му още повече се разхубави и Понго се почувства още по-горд. След малко додаде:

— Как смяташ аз в добра форма ли съм?

Мисис отвърна, че според нея той изглежда прекрасно, и съжали, че не го каза, преди да я попита. Не че мъжът й беше суетно куче, но всеки съпруг иска да е убеден, че жена му много му се възхищава.

И така, те тичаха рамо до рамо, една чудесна двойка. Тази нощ не духаше и затова сякаш бе по-топло от предишната, ала Понго знаеше, че температурите са много ниски, а когато след няколко часа стигнаха второ езерце, повърхността му бе скована от тънка ледена кора. Те лесно я пробиха и пиха вода, но Понго започна да се пита притеснено къде ли ще ги свари утрото, защото в това студено време трябваше да бъдат подслонени. Тъй като тичаха през полетата, а не по пътя, той се съмняваше, че ще открият селото, където ги очакваха, но бе уверен, че повечето кучета вече са чули за тях и с готовност ще им се притекат на помощ. „Дано само да сме близо до някое село, мислеше си той, за да попаднем на кучета.“

Скоро след това излязоха на тесен селски път и тъй като току-що бяха чули как часовник на църковна камбанария бе ударил полунощ, Понго прецени, че едва ли ще срещнат човек по пътя. Надяваше се да види пътна табела, за да се увери, че тичат в правилна посока. Изминаха около километър и половина и стигнаха едно заспало село. На влизане в селото имаше табела, която Понго успя да разчете на лунната светлина. (Много го биваше да чете — като малък си беше играл с азбучни кубчета.) Всичко беше наред. Прекосяването на полето им бе спестило много километри път и сега се оказа, че са навлезли дълбоко навътре в графство Есекс. (Селото, където ги бяха очаквали, бе останало далеч зад гърба им.)

Лошото беше, че чудно хубавият бифтек бе изяден тъй отдавна — или поне на тях така им се струваше. А в такъв късен час нямаше никаква надежда да си набавят храна. Единственото, което им оставаше, бе да продължат напред и все повече да огладняват.

Когато взе да развиделява, двамата се чувстваха съвсем измръзнали — отчасти защото бяха гладни и изморени и отчасти, защото все повече застудяваше. Ледът на повърхността на езерата, покрай които минаваха, ставаше все по-дебел, докато накрая стигнаха едно езерце, от което не можаха да се напият — ледената покривка се оказа тъй плътна, че не успяха да я разбият.

Понго започна силно да се безпокои — в местността, където бяха попаднали, почти не се срещаха села. Къде да хапнат? Къде да се подслонят? Къде да се скрият и да спят през люто студения ден, който ги очакваше?

Нищо не каза на Мисис за опасенията си, а тя не си признаваше, че е изгладняла. Опашката й обаче увисна, а крачката й ставаше все по-бавна. Той се чувстваше ужасно: уморен, гладен, разтревожен и дълбоко посрамен, че е допуснал красивата му жена да понася лишения. Не може, каза си той, да не попаднем скоро на някое село или поне на голямо имение.

— Дали да не си починем малко, Понго? — обади се най-сетне Мисис.

— Не бива, Мисис, преди да сме намерили кучета, които да ни помогнат — отвърна той и в следващия миг сърцето му се преобърна. Пред себе си зърна няколко къщи със сламени покриви! Съвсем бе разсъмнало и той видя как от комините се вие пушек. Не можеше да няма кучета! — Ако някой се опита да ни хване, трябва веднага да хукнем през полето — каза той на жена си.

— Да, Понго — съгласи се тя, макар да знаеше, че не е в състояние вече кой знае колко да бяга.

Стигнаха първата къща. Понго тихо излая. В отговор не се чу кучешки лай.

Продължиха напред и скоро разбраха, че това не е истинско село, а просто няколко самотни къщи, повечето изоставени и полуразрушени. Като се изключи пушекът, който се виеше от един-два комина, нямаше друг признак на живот — поне докато стигнаха последната къща. Там на прозореца видяха малко момченце.

То също ги зърна и побърза да отвори вратата на къщата. В ръката си държеше дебела филия, намазана с масло, и сякаш им я протягаше.

— Спокойно, Мисис — предупреди Понго. — Да не го изплашим.

Те минаха през отворената порта и прекосиха покритата с плочи пътека, като махаха с опашки и гледаха с обич малкото момченце — а също и хляба с маслото. Детето безстрашно им се усмихваше и размахваше филията. И изведнъж, когато бяха само на два-три метра от него, то се наведе, взе един камък от земята и го метна по тях с всичка сила. Засмя се радостно, като видя, че камъкът улучи Понго, влезе в къщата и затръшна вратата.

В същия миг от вътрешността на къщата дочуха мъжки глас. Обърнаха се и хукнаха презглава към пътя, а оттам свърнаха в една нива.

— Боли ли те, Понго? — заплака Мисис, докато тичаха. Видя, че той куца. Спряха зад една купа сено. От Понговия крак течеше кръв — камъкът, изглежда, беше с остър ръб. Най-много го болеше обаче наранената кост и той трепереше от болка и гняв.

Мисис си беше изкарала ума, но внимаваше да не се издаде. Облиза раната и го зауспокоява с думите, че една добра почивка всичко ще оправи.

— Почивка ли? Че къде да починем? — попита Понго.

Мисис забеляза, че купата сено е направена доста небрежно, и като я разрови силно с лапа, възкликна:

— Виж, Понго! Ще се пъхнеш вътре и ще се стоплиш, а после и ще поспиш. Аз пък ще потърся храна и ще видиш, че ще намеря! Ще видиш! Първото срещнато куче ще ми помогне.

Докато говореше, тя успя да изрови голяма дупка в сеното. Понго я изгледа с въжделение, но не! Не можеше да я остави сама! Затова се изправи с мъка на крака, като се мръщеше от болка, и рече:

— Ще дойда с теб за храна. А онова дете ще го ухапя!

— Не, Понго, в никакъв случай! — ужасено извика Мисис. — Не забравяй, че то е просто едно малко човешко дете! А всички малки са жестоки, защото нищо не разбират — понякога и нашите кутрета ми причиняваха болка, защото не знаеха какво вършат. Няма по-голямо престъпление от това да ухапеш човешко същество. Не бива да допускаш онова глупаво жестоко дете да те вкарва в такъв грях! Болката и ядът ти ще преминат, но чувството за вина не ще те напусне!

Понго знаеше, че е права, пък и желанието да ухапе детето вече преминаваше.

— Но няма да те оставя да ходиш сама — настоя той.

— Тогава хайде и двамата да си отдъхнем за малко — хитро го запредумва Мисис. — Хайде, ела, тук има място и за двама ни.

И тя се пъхна в дупката.

— Първо трябва да намерим храна, иначе, като се събудим, няма да имаме сили да търсим — настоя Понго, но я последва в сеното.

— Подремни минутка-две, Понго, а аз ще вардя — уговаряше го Мисис.

Той повече нямаше сили да се съпротивлява. Сънят го споходи още докато си мислеше, че спори с нея.

Жена му изчака малко, после изпълзя навън и взе да дърпа сеното около него, за да го прикрие. Беше се разсънила, защото твърде силно се тревожеше. Дори глада си беше забравила.

Все пак знаеше много добре, че трябва да намери храна и за двамата, а нямаше представа по какъв начин, защото вече бе почти убедена, че наоколо няма кучета, от които да чака помощ. Като се престори обаче пред Понго на храбра, тя наистина усети как сърцето й се изпълва със смелост и дори опашката й вече не висеше безжизнено надолу.

Къщите със сламените покриви се виждаха откъм купата сено, а отзад забеляза и няколко кокошки. Може би около тях ще се въргалят сухи корички хляб, които би могла… хм, да вземе назаем. И тя се запъти натам.

Първата къща се оказа същата, където живееше момченцето. А то само беше в задния двор и я зяпаше втренчено! Този път държеше в ръка още по-голям комат хляб, намазан с масло и конфитюр, и хукна към нея, протегнало ръчичка.

„Може би този път наистина иска да ми го даде — помисли си Мисис. — Нищо чудно да съжалява, че удари Понго.“

И тя пристъпи към него с надежда в сърцето, макар и готова да се пази от камъни.

Детето я изчака съвсем да се приближи и тогава отново се наведе за камък. Този път обаче бе стъпило върху малка тревна площ и наблизо не се виждаше никакво камъче. Затова я замери с комата хляб. Замери я яростно, не игриво, но от това постъпката му не бе по-маловажна за Мисис. Тя ловко грабна комата и хукна да бяга.

„Виж ти, мислеше си Мисис, то било просто малко човешко същество, което обича да хвърля разни неща. Родителите му би трябвало да му купят топка.“

Тя отнесе хляба при купата сено и го постави до носа на спящия си мъж. Дори не го беше близнала досега, но тук си позволи да отхапе едно залъче. Толкова беше вкусно, че апетитът й рязко се възвърна, ала тя остави целия къшей на Понго — да го намери до себе си, щом се събуди. Отново го затрупа със сено и изтича на пътя. Пред къщата на момченцето забеляза някакъв мъж, затова не посмя да намине отново при кокошките, а хукна в обратна посока.

Беше чудно хубава зимна утрин. Всяко стръкче трева бе посребрено от скреж и блестеше със светлината на току-що изгрялото слънце. Но Мисис бе твърде тревожна, за да се радва на тази красива гледка. Победоносното чувство, че е намерила хляб, вече отминаваше и в сърцето й отново нахлуха какви ли не страхове.

Ами ако Понго е сериозно наранен? Ами ако не е в състояние да продължи? Ами ако тя не успее да намери наблизо храна? Ако се отдалечеше, като нищо можеше да се изгуби. Тя се губеше дори в парка „Риджънтс“ — кажи-речи, всеки път, когато Душкингови се отвържеха от каишката. Те често се смееха, като я виждаха как застава неподвижна и ги търси с поглед като обезумяла. Ами ако не намери обратния път до Понго и той започне да я търси, без изобщо да я намери? Изгубено куче! Дори само думите звучаха ужасно.

Сигурна ли е, че ей сега може да се върне обратно при купата?

„Не е честно — каза си тя. — Не е честно, като съм толкова разтревожена, да усещам и глад.“

Защото й беше прималяло от глад — и от жажда. Опита се да поближе леда в една канавка, но той само й нарани езика, без да утоли жаждата й.

Тъкмо реши, че е по-добре да се връща, за да не изгуби купата сено, когато отпред й се появи тухлена арка, от която се излизаше на дълга, покрита с чакъл алея за леки коли. Мисис се ободри. Това можеше да бъде само входът за някоя голяма къща като онези, в които бяха отсядали с мисис Душкинг, когато и двете бяха моми. В такива къщи обикновено гъмжеше от кучета и имаше просторни кухни с изобилна храна. И тя радостно премина през арката.

Пред себе си не видя къща, защото алеята извиваше. Беше обрасла с бурени и сякаш бе безкрайна — Мисис взе да се съмнява, че изобщо ще я изведе пред някоя къща. Алеята ставаше все по-запустяла и неугледна, дори напомняше повече на горска пътека, а не на път към къща. Пък и много беше тихо — Мисис никога не се бе чувствала тъй сама.

Все по-изплашена, тя взе на бегом поредния завой и изведнъж пред нея се откри просторна ливада с къща в дъното.

Беше стара, построена от същите червеникави тухли, както и арката, с много малки прозорчета с ромбовидни стъкла и един огромен прозорец, който стигаше почти до покрива. Стъклата проблясваха на ранното утринно слънце и имаха весел и гостоприемен вид, ала никъде не се виждаше признак на живот.

„Празна е!“ — отчаяно си помисли Мисис.

Но не беше празна. От един отворен прозорец се подаваше Кокер шпаньол — целият черен, с изключение на муцуната, посивяла от напредналата му възраст.

— Добро утро — поздрави той най-любезно. — С какво мога да ви услужа, скъпа госпожо?