Към текста

Метаданни

Данни

Серия
101 далматинци (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hundred and One Dalmatians, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Niky (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Доуди Смит. 101 далматинци

ИК „Знак“, ИК „Дамян Яков“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Кои са тези непознати черни кучета?

101-dalmatians-40.png

Душкингови, лелите и Пердита прекараха една тъжна вечер. Бяха много мили един към друг. Пердита така хубаво и толкова често ми с език хората, че ръцете им се напукаха и трябваше да използват цели туби с крем за ръце. За щастие вкусът на крема много допадна на Пердита.

Тя не беше получила никакви новини по Вечерния лай — в тази част на парка „Риджънтс“ се приемаше много зле и именно затова Понго бе отишъл да лае и да се ослушва горе на Примроус Хил.

Следобеда лелите украсиха коледната елха. Твърдяха, че го правят заради Пердита, но всъщност много им се искаше да поободрят Душкингови. Душкингови закачиха на дървото подаръците за Пердита, но не им стигна храбростта да окачат и подаръците, които бяха купили за Понго, Мисис и петнадесетте кутрета — просто в случай че се върнат у дома. Мистър Душкинг се беше досетил, че Понго и Мисис са отишли да търсят децата си, но вече се опасяваше, че те са били разпръснати из цяла Англия, и затова най-многото, на което се надяваше, бе поне Понго и Мисис да се върнат.

Когато заваля сняг, всички се разстроиха още повече.

— А Мисис дори не си е взела палтенцето — тъжно рече мисис Душкинг и си представи как Понго и Мисис треперят от студ, изгубени, умиращи от глад. И мистър Душкинг си мислеше същото.

Вечерта Душкингови поканиха лелите горе във всекидневната и четиримата играха на табланет. Преструваха се, че много се забавляват, а това никак не им се удаваше. Най-сетне мистър Душкинг каза, че ще пусне на грамофона няколко плочи с коледни песни.

Коледните песни са винаги много хубави, но ако си тъжен, те правят още по-тъжен. (Има хора, които се натъжават от красивите неща, което е направо тайнствено.) Скоро Душкингови и лелите едва се сдържаха да не ревнат на глас. Щом мистър Душкинг разбра това, той каза:

— Това е последната коледна песен, която ще слушаме тази вечер.

Мисис Душкинг изгаси лампите и дръпна завесите, за да гледат звездите, докато слушат. И видя, че пак е завалял сняг.

Върна се при дивана и погали Пердита, която като никога не миеше никого, а седеше и гледаше падащите снежинки. Песента тихо се лееше.

Изведнъж всички в стаята чуха гръмък лай.

— Това е Понго! — извика мистър Душкинг и се втурна към прозореца.

— Това е Мисис! — извика мисис Душкинг, която чу друг лай и също се втурна към прозореца.

Разтвориха го широко и занадничаха надолу през гъстата снежна пелена. И сърцата им се омръзнаха от разочарование.

Долу имаше две черни кучета.

— Не бива да стоите навън в такава студена нощ — нежно се обърна към тях мистър Душкинг. — Приберете се при собствениците си, милички.

Каза собственици вместо питомци — хората често правят тази грешка.

Кучетата пак се разлаяха, но мистър Душкинг им каза: „Хайде, прибирайте се у дома!“ с глас, който не търпеше противоречие, защото беше убеден, че кучетата не живеят далече и само са ги пуснали да потичат за последен път навън, преди да ги приберат да спят. Той затвори прозореца и рече на жена си:

— Странни кучета. Не мога да разбера каква порода са.

Той не чу отчаяния вой на Мисис. Всичко се бе случило точно така, както си го бе представяла! Бяха ги отхвърлили, бяха оставени на произвола в тъмната студена нощ!

За миг Понго също се паникьоса. И през ум не му беше минало такова нещо. Той обаче бързо се съвзе.

— Трябва пак да лаем — много повече — рече той.

— Какво ще кажеш, ако доведем и децата да полаят?

Кутретата бяха строени встрани от прозореца така, че да не се виждат, защото Понго имаше чувството, че толкова много кучета наведнъж могат да стреснат всеки човек.

— Не — реши той. — Ще лаем само ние двамата, Мисис. И то един по един. Така те рано или късно ще познаят гласовете ни. Както ние бихме познали техните, в каквито и дрехи да са облечени, както и да са боядисани ръцете и лицата им.

И той пак залая, а след това Мисис. И така се редуваха безспир.

Горе във всекидневната мисис Душкинг рече:

— Просто не мога да повярвам, че това не са Понго и Мисис. И виж Пердита — колко е развълнувана!

— Това е, защото толкова искаме да им чуем гласовете — опита се да намери обяснение мистър Душкинг. — Затова си въобразяваме, че са те. Но на тези черни кучета нещо им става — чуй ги само! Може да са се изгубили.

И той отново отвори прозореца.

Понго и Мисис се разлаяха още по-гръмко и замахаха с опашки.

— Човек ще си помисли, че ни познават — рече мистър Душкинг. — Ще сляза долу да проверя дали имат гердани. Може би ще успея да ги отведа при собствениците им.

Понго чу тези думи и бързо прошепна на Мисис:

— Щом вратата се отвори, бързо се втурваш вътре и повеждаш всички нагоре към всекидневната. Кутрета, вие ще тичате подир Мисис и никой да не изостава! Аз ще бъда последен. И нито секунда маене — да не би мистър Душкинг да затвори вратата. А влезем ли веднъж, ще ги накараме да разберат.

101-dalmatians-41.png

Входната врата се отвори и мистър Душкинг излезе навън. Мисис веднага се стрелна през пролуката, следвана по петите от Изтърсачето, което беше излязло от каручката си, и всичките му братя и сестрички, освен Късметчето, което настоя да остане до Понго и да изчака всички да минат. Тъмнината и гъстият кръжащ сняг попречиха на мистър Душкинг да разбере какво става, докато някакво кутре не се блъсна в краката му (Дунди, разбира се). Чак тогава той сведе очи да види какво го е ударило по крака и видя нескончаем поток от черни кутрета, които струяха през вратата и бялото преддверие и тичаха нагоре по белите стълби.

„Не, аз сънувам“ — рече си той и силно се ощипа. Ала потокът от кутрета не секваше.

Изведнъж се получи засечка. Двете кученца, които предано бяха теглили малката синя каручка на Изтърсачето, сега вече празна, не можеха да изкатерят стълбите. Мистър Душкинг, който не можеше да гледа изпаднало в беда куче, без да му помогне, веднага вдигна каручката. А след като я видя, вече не мислеше, че сънува. „Тези кучета са от някоя циркова група — реши той. — Но защо идват у нас?“

Миг по-късно покрай него се стрелнаха Понго и Късметчето и потокът секна. Мистър Душкинг се провикна в тъмното:

— Има ли още, моля?

За негово голямо облекчение никакво куче не се обади, така че той влезе и затвори вратата след себе си. Намацаните със сажди задни крака на Понго тъкмо завиваха нагоре по стълбите. Мистър Душкинг го последва, като вземаше по четири стъпала наведнъж, все така с каручката в ръце.

Всекидневната представляваше доста объркана картина. Колкото и да беше голяма, стаята не можеше да побере всички кученца и те бяха наскачали върху масите и столовете, че и едно върху друго. Шумът беше оглушителен. Мисис Душкинг се опитваше да се задържи на крака. През живота си не се беше плашила от куче, но този път бе малко стресната. Лелите се бяха спасили върху рояла.

Мистър Душкинг хвърли поглед от прага, втурна се към гостната и разтвори широко двойната врата. Морето от кучета преля натам. Щом на пода се поосвободи малко място, Понго изкомандува:

— Всички кутрета, които могат да намерят място, да започнат да се търкалят! Търкаляй се, Мисис!

И той самият решително взе да се търкаля по пода. Душкингови стояха и се пулеха изумени. Сетне двамата едновременно извикаха:

— Виж!

Белият килим бе започнал да почернява, черните кучета взеха да побеляват…

— Това е Понго! — изкрещя мистър Душкинг.

— Това е Мисис! — изкрещя мисис Душкинг.

— Това са Понго, Мисис и кутретата! — крещяха лелите от капака на рояла.

— Значително повече от всички техни кутрета — забеляза мистър Душкинг точно преди Понго да започне да го прегръща.

Мисис пък прегръщаше мисис Душкинг. В ъгъла на стаята също падаше голямо прегръщане. Пердита направо беше пощуряла от щастие, опитвайки се да прегърне и осемте си кутрета наведнъж. Милите й, отдавна изгубени дечица! На Понго и през ум не беше му минало, че и те може да са сред спасените кученца. Той дори не беше забелязал, че петната им са кафяви, защото до момента, в който се отъркаляха в саждите, почти не беше виждал кутретата на дневна светлина. Оказа се, че именно децата на Пердита са били по мярка за каручката и през цялото време вярно са я теглили.

Мистър Душкинг беше поставил каручката на пода в дъното на всекидневната, а лелите слязоха от пианото и отидоха да я разгледат.

— Детска играчка — рече леля Пудинг.

— Отстрани има изписано име и адрес — добави леля Иконом. И тя прочете:

Томи Томпкинс, фермер. Село Димплинг, графство Съфък.

— Димплинг ли? — попита мисис Душкинг. — В това село се намира провинциалната къща на Злобара Де Мон. Тя ни разказа за нея, докато обядвахме заедно, и ни попита дали не искаме да я купим.

И тогава мистър Душкинг разбра всичко. Спомни си как Злобара си мечтаеше за палто от кожи на далматинци, досети се, че е насъбрала всички тези кутрета, за да може мистър Де Мон да нашие много, много палта.

— Трябва да я дадете под съд! — възкликнаха в един глас лелите.

Мистър Душкинг каза, че ще си помисли за това след празниците — сега трябва да изнамери начин да нахрани всички тези кутрета — та нали магазините са затворени! Побърза да се обади по телефона в хотел „Риц“, после в „Савоя“, „Клариджис“ и други изискани хотели и поръча от ресторантите им много пържоли.

Хотелите откликнаха с готовност, щом чуха, че липсващите далматинци са намерени, и обещаха веднага да изпратят прислужници с храната.

101-dalmatians-42.png

— Намериха се, и още поне шестдесет допълнителни, което изобщо не бях очаквал — обясни мистър Душкинг — той не беше имал време да ги преброи.

Леля Иконом заяви категорично:

— Преди да вечерят, трябва да се изкъпят!

— Да се изкъпят? — ахна мисис Душкинг. — Всичките?

— Не може да си легнат целите в сажди — присъедини се непреклонно и леля Пудинг. — Ние с леля Иконом ще започнем работа в нашата баня, а вие двамата — във вашата. Какво ще кажете да поканим Великолепния ветеринарен лекар и жена му да наминат и да се потрудят над част от кутретата в пералнята.

И тъй мистър Душкинг се обади на Великолепния ветеринарен лекар, който изрази радостта си, че го будят и викат, кажи-речи, в полунощ по такъв щастлив повод. Той и жена му пристигнаха само след няколко минути.

Мисис Душкинг извади най-хубавите си тоалетни сапуни и шампоани и прекрасните си шарени хавлиени кърпи, които й бяха подарени за сватбата. Лелите запалиха огън във всички камини. И трите къпещи отбора се заловиха за работа. Скоро къщата се изпълни с пара и с аромата на люляк, рози и жасмин, примесен с прекрасния мирис на мокри кучета. Операцията по изкъпването отне много по-малко време, отколкото бихте очаквали, тъй като пъхаха по пет кутрета наведнъж във всяка вана. След това ги увиваха в розови, сини, жълти и зелени хавлии и ги отнасяха до някоя от камините да съхнат. Мистър Душкинг предвидливо загъна килима във всекидневната, за да не би чистите кутрета пак да се омажат със сажди.

Пържолите започнаха да пристигат точно като привършваха да къпят и последното кутре. Имаше предостатъчно, дори за хората, които бяха изгладнели. (Те обаче си ги изпекоха.)

Най-сетне Великолепният ветеринар и жена му се прибраха у дома и къщата се приготви за сън. Понго и Мисис недвусмислено дадоха да се разбере, че биха искали да спят в собствените си кошове, а децата им да са около тях по килимчето пред огнището и по креслата. Пердита отведе малките си в пералнята и ги настани върху доста запазен пухен сатенен юрган. Останалите кутрета заспаха, където завърнат из къщата — по леглата, канапетата и столовете. Душкингови и лелите успяха да си запазят по едно кресло — доста твърди, както се оказа, но това беше без значение, защото едва ли щяха да спят дълго време. Искаха да бъдат нащрек, в случай че на някое кутре му се прииска нещо през нощта.

Когато всичко в огряната от огъня кухня утихна и петнадесетте кученца заспаха, Понго каза на Мисис:

— Спомняш ли си нощта, когато избягахме — как се огледахме да видим още веднъж тази кухня? Виж сега разкошния си гердан на закачалката, чака те да го нахлузиш утре — и красивото ти синьо палтенце.

— Толкова съм калена сега, че няма да имам нужда от никакво палтенце — отвърна Мисис. — Но ще го нося от суета.

В този миг откъм прозореца се дочу някакъв шум — нещо дращеше. Отвън, в снежната вихрушка, към тях гледаха две зелени очи. Беше бялата котка на Злобара.

Понго веднага я пусна вътре.

— Ако знаете какво става у Де Монови! — рече тя.

Понго бързо се обърна към жена си.

— Още не съм ти разказал, Мисис. Нашата приятелка ми обясни, че ако успеем да се вмъкнем в залостената стая, ще унищожим всичката стока на мистър Де Мон. Злобара го карала да държи всичко там, за да носи каквото й се прииска. Надявах се по този начин да сложим край на кожарската му дейност. Затова именно поех риска да влезем в къщата на Де Монови — не за да си отмъстим, а за да бъдат в безопасност отсега нататък всички далматински кучета в Англия.

— Очакванията ми бяха надминати — продължи бялата котка. — Оказа се, че повечето кожи не са били изплатени, така че мистър Де Мон е разорен.

— Горкичкият! — рече Мисис. — Много ми е жал за него.

— Напразно — каза котката. — Той с нищо не е по-добър от Злобара. Единствената разлика е, че тя е със силна воля и е лоша, а той е безхарактерен и лош. Тъй или иначе, утре напускат Англия, за да избягат от дълговете си.

— Злобара има скъпоценности — каза Мисис със съжаление.

— Повечето бижута са изкуствени — успокои я котката. — А истинските ще потрябват на мистър Де Мон, за да започне някаква търговия в чужбина. Спомена, че ще си опита късмета с мушамени дъждобрани.

— Злобара няма да изглежда много добре в мушама — изсмя се Мисис.

— В нищо няма да изглежда добре — додаде котката. — Нали сте чували, че на хората понякога от силно притеснение за една нощ им побелява косата? Е, това се случи с черната половина от косата й. А пък бялата позеленя — отвратителен оттенък на зеленото. Хората ще си мислят, че е боядисана. Е, доволна съм, че вече няма да имам вземане-даване с Де Монови.

— Но къде ще отидеш? — попита Понго.

Бялата котка се изненада.

— Да отида ли? Никъде няма да ходя. Нали току-що дойдох — тук. Отдавна да съм дошла, ако вие, кучетата, не се бяхте разлаяли онази нощ, когато питомците ви ми поднесоха вкусната консервирана риба. Те няма да ме изгонят. Още сега ще отида да ги навестя.

Веднага след това Понго и Мисис се отпуснаха в блажен сън, без някаква грижа на сърцето — освен дето им беше интересно какво ще правят Душкингови с толкова много кученца…

Същия въпрос си задаваха и Душкингови.

А онези читатели, които искат да научат отговора, трябва да четат по-нататък. Пък трябва да се изясни и една тайна. Онези, които ги бива да смятат, може би са си помислили, че в книгата има грешка. Тя се казва „Сто и един далматинци“. Та значи Понго, Мисис и Пердита правят три. В Пъклен дом имаше деветдесет и седем кутрета, като броим и децата на Мисис, Понго и Пердита. Три и деветдесет и седем прави сто. Къде тогава е сто и първият далматинец?

Той вече беше споменат в книгата, но много от читателите може да са го забравили. На тях ще им го припомним. А онези, които не са го забравили, скоро ще научат повече за него. И така, ако обичате, да пристъпим към последната глава!